Марш космических негодяев ;)

Вы мне не поверите и просто не поймете -
В космосе страшней, чем даже в Дантовском аду!
По пространству-времени мы прем на звездолете,
Как с горы на собственном заду.

От Земли до Беты - восемь ден,
Ну, а до планеты Эпсилон,
Не считаем мы, чтоб не сойти с ума.
Вечность и тоска - ох, влипли как!
Наизусть читаем Киплинга,
А кругом космическая тьма.

На Земле читали в фантастических романах
Про возможность встречи с иноземным существом.
Мы на Земле забыли десять заповедей рваных,
Нам все встречи с ближним нипочем!

От Земли до Беты - восемь ден,
Ну, а до планеты Эпсилон,
Не считаем мы, чтоб не сойти с ума.
Вечность и тоска - игрушки нам!
Наизусть читаем Пушкина,
А кругом космическая тьма.

Нам прививки сделаны от слез и грез дешевых,
От дурных болезней и от бешеных зверей.
Нам плевать из космоса на взрывы всех сверхновых -
На Земле бывало веселей!

От Земли до Беты - восемь ден,
Ну, а до планеты Эпсилон,
Не считаем мы, чтоб не сойти с ума.
Вечность и тоска - ох, влипли как!
Наизусть читаем Киплинга,
А кругом космическая тьма.

Прежнего, земного не увидим небосклона,
Если верить россказням ученых чудаков.
Ведь когда вернемся мы, по всем по их законам
На Земле пройдет семьсот веков.

То-то есть смеяться отчего -
На Земле бояться нечего!
На Земле нет больше тюрем и дворцов!
На Бога уповали, бедного,
Но теперь узнали - нет его
Ныне, присно и вовек веков!

1964-1965

Бариерата

Докато четях в нета, случайно попаднах на една новина още от януари 2008 г., че ще се снима римейк на филма "Бариерата" по прекрасната повест на Павел Вежинов.

Режисьор щял да бъде Михаил Пандурски, който спечелил държавна субсидия от Русия за филма, който ще е копродукция. В него били поканени асове на руското кино като Олег Янковски – за образа на Антон, Инна Чурикова – лекарката, Донатас Банионис – стария професор, Олег Басилашвили – генерала, и др. Щели да участват още български, германски, гръцки актьори и над 2000 статисти. Нашумялото по цял свят сопрано Анна Нетребко ще се представи във филма в амплоато си на оперна певица. Оркестърът, балетът и хорът на прочутия Мариински театър в Санкт Петербург също щели се включат, а хореографията да бъде дело на съпругата на режисьора Донвена Пандурски.
Подготовката за снимките на мащабната продукция започвали в началото на февруари 2008 г. Освен стария софийски квартал около Докторския паметник, крепостта Баба Вида край Видин и Побитите камъни у нас, в кадър щели влязат и места в Германия, Гърция, както и Санкт Петербург. Продуценти от българска страна - Димитър Гочев и Росен Цанков от “Камера” на СИА Адвертайзинг. Проектът има субсидия и от Националния филмов център.

И до там. Последваща информация липсва до момента. Сниман ли е филма, не е ли - казва ли ти някой, а и смее ли човек да пита...
Та ми е любопитно, ако някой има някакво инфо, нека сподели.

Повестта на Павел Вежинов е за мен едно от най-добрите български произведения, не само от гледна точка на фантастичното, а и като цяло. Когато дадено произведение е наистина хубаво, не са нужни много думи, за да го представиш - то казва всичко..

"И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста..." Цялата повест

Бариерата 1979 г.: 1 част 2 част

п.п. С доста лошо качество е, но все пак може да се гледа. И...едва ли някоя друга актриса би изиграла ролята на Доротея, както Ваня Цветкова.

Майкъл Уелън

Майкъл Уелън работи повече от 30 г. като илюстратор и специализира в научно фантастичните, и фентъзи произведения, преди да се посвети на кариерата си в изящното изкуство.

Негови рисунки се появяват на над 350 корици на книги и списания, вкл. и много романи на Стивън Кинг, издания на Ан Макафри, Пиърс Антъни, Едгар Райс Бъроуз, Мелани Раун, Майкъл Муркок, К.Дж. Чери, много от романите на Робърт Хайнлайн, издания на Х. Бийм Пайпър и Тад Уилямс. Уелън прави обложките и илюстрациите за “Стрелецът” и "Тъмната кула” на Стивън Кинг, първата и последната книги от поредицата.

Работата на Уелън може да се види също и на корицата на албумите на групите Джаксън - “Victory”, на Сепултура - “Beneath the Remains”, “Arise”, “Chaos A.D.” and “Roots”, на Соулфлай – “Dark Ages”, на Obituary “Cause of Death” , и на всеки един от албумите на бандата Cirith Ungol. Той прави и оригинални картини за обложките на албумите на Мийт Лоуф “Bat Out Of Hell II: Back Into Hell” и “The Very Best of Meat Loaf “ като показва и няколко от по-старите си творби в книжка към първия. Уелън наскоро нарисува и обложката на албума “Infected Nations” за траш метъл бандата Evile.

От средата на 1990-те той следва кариерата си на художник галерист, продавайки своите картини без комисиона в галериите в САЩ така добре, както го прави и лично през уеб сайта си. Като допълнение към това, което той получава от творбите на изящното изкуство, продължава да получава и множество призове за илюстрациите си.
Официално той е член на Залата на славата на фантастиката от юни 2009 г - първия жив художник член на Залата.

Уелън има 16 награди Хюго: 12 за Най-добър професионален художник, 1 за Най-оригинална картина, 3 за Най-добра нефантастична книга и почетната Супер Хюго, присъдена на 50-тия Уорлдкон (1992), за Най-добър художник за последните 50 години.
Има присъдени още много награди като една от последните е и наградата Локус за Най-добър художник за 2009 г.

Майкъл Уелън е роден в Санта Моника, Калифорния, син на Уилям и Нанси Уелън. Като дете, той води номадски начин на живот. Местят се почти всяка година поради изискванията на кариерата на баща му в космическата индустрия. Той сменя осем основни училища, три средни училища и четири гимназии. Израснал е в Колорадо, в някои от градовете по крайбрежието на Калифорния и в Ню Мексико, близо до White Sands Proving Ground. Времето прекарана там и военновъздушната база Ванденберг оказва трайно влияние върху него и в едно интервю през 2000 г., той отбеляза, че той не може да “отрече, че живота в близост до ракетните площадки и базите на ВВС е оказал въздействие. Винаги е било вълнуващо да гледам как летят ... и понякога да избухват.”

По времето, когато Уелън е второкурсник в гимназията, семейството му се премества в Денвър, Колорадо. Там той започва своята професионална подготовка в изкуството, като летни класове към Денвърския Роки Маунтин колеж по изкуство и дизайн. В последната година от гимназията, семейството му се е премества отново, този път в Сан Хосе, Калифорния, където завършва гимназията Оук Гроув през 1968 г.

Той посещава щатския университет на Сан Хосе, като първоначално започва с анатомия. Докато е там, той работи в департамента по анатомия и физиология, събирайки първи познания за човешката анатомия. Според Уелън, неговата работа е била да “участва във всички видове задачи, свързани с отдела, като подготовка на труповете за уроците, съединяване на кости, за да се получи цялостен скелет, приготвяне на отделни модели на части от тялото, някои медицински илюстрация и т.н.” Някои от студентските чертежи на Уелън се появяват в The Journal Of Bone And Joint Surgery. С течение на времето, обаче, той остава разочарован от ограничените творчески възможности в медицинските илюстрация и в средата на предпоследната година сменя специалността си с Изкуство.

След като се дипломира през 1973 г. с бакалавърска степен по живопис Уелън учи в Колежа по изкуства и дизайн в Пасадена, Калифорния, в продължение на девет месеца. През 1974 г. представя работата си на Световната фантастична конвенция във Вашингтон, където Томас Шлюк пръв открива творбите му и подписват договор да бъдат използвани в европейските издания по-късно. През същата година Доналд Уолхем дава на Уелмън първата американска професионална работа - корицата на фентъзи романа “Чародейката от края на света” на Лин Картър.

Скоро Уелмън придобива репутация на талантлив, креативен и отговорен художник, която работи за издателите ва научна фантастика и фентъзи като ДАУ Букс, Дел Рей и Ейс. Публикуването на бестселъра “Белият дракон” на Ан Макафри през 1979 г., с неговата обложка е повратна точка в кариерата му. Той печели първата си наградата “Хюго” за най-добър професионален художник през 1980 г.

Когато на Уелън е възложена работа той има практиката да прочете цялата книга, обикновено два пъти. “Опитвам се да дам на самата книга да определи подхода и предмета на илюстриране,” казва той.
Майкъл Муркок пише за Уелън, “Аз съм повече от благодарен на този художник, който не само го изобрази [Елрик], както аз си го представям (и съм го описал), но който също успя да улови и подходящата атмосфера.” Ан Макафри го хвали, обявявайки, "Наистина е щастливец автор, на който Майкъл Уелън е илюстратор."

Уелън в момента живее в Данбъри. Неговите хобита включват бойните изкуства - той е с втора степен черен колан по китайско Окинава-кемпо - електронната музика, както и пътуванията.

Она

Не из тех, кого я знаю
не из тех, кто со мной.
Где идет игра такая
раз и два, один другой.

Вот и все. Здесь должен быть кто-то.
Вот и все. Здесь должен быть кто-то.

Не легко увидеть ветер
без лица, без конца.
Ей идет, когда на свете
есть и нет, раз и два.

Она - не скажет неумное "завтра".
Она - всего лишь улыбка и взгляд.
Она - уходит и не вернется назад.

Я пойду и брошу "Рlease me",
всем как ты, стороной.
Ей идет больше жизни
раз и два, один другой.

Вот и все. Здесь должен быть кто-то
Вот и все. Здесь должен быть кто-то...

История с 6 думи

33 писатели, 5 дизайнери, 6 думи
Хемингуей пише история само с шест думи ( “Продават се бебешки обувки, никога неносени.”) и казва, че това може да се нарече най-добрата му работа. Вдъхновени от него, ние провокирахме няколко от американските автори на научна фантастика, фентъзи и хорър от сферите на художественото слово, телевизията, филмите и игрите и им направихме моментна снимка.

(Статията е от 2006 г. Преведох само тези истории, които най-много ми харесаха.)

Компютър, купихме ли батерии? Компютър?
- Айлин Гън
Мантията падна небрежно. Главата повече от небрежно.
- Джос Уедън
С кървави ръце, аз казвам довиждане.
- Франк Милър
Пропилян ден. Пропилян живот. Десерта, моля.
- Стивън Мерецки
“Изба”? “Врата към ъ-ъ...ада, всъщност.”
- Роналд Д.Мур
Епитафия: Глупавите хора, никога не избягаха от Земята.
- Върнър Виндж
Той струва твърде много, оставайки човек.
- Брус Стърлинг
1940: Младият Хитлер! Какъв солист!
- Майкъл Муркок
Очилата детектори на лъжата са съвършени: Цивилизацията се срива.
- Ричард Пауърс
Тип на кръвта на бебето? Човешка, най-вече.
- Орсън Скот Кар
Валяло, валяло, валяло, и никога не спряло.
- Хауърд Уалдроп
За да се спаси човечеството умира отново.
- Бен Бова
“Аз не можех да повярвам, че тя ще ме застреля.”
- Хауърд Чейкин
Машината на времето стигна в бъдещето! ... там няма никой ...
- Хари Харисън
Тик так тик так тик тик.
- Нийл Стивънсън
Светът свърши. Така премина понеделника на света. (Sic transit gloria Monday)
- Грегъри Бенфорд
Епитафия: Той не трябваше да ги храни.
- Брайън Хърбърт
Небето пада. Подробности в единайсет.
- Робърт Джордан
Буш каза истината. Адът замръзна.
- Уилям Гибсън
Помощ! В капана на написано приключение сме!
- Марк Лейдлау
Динозаврите се върнаха. Искат си петрола обратно.
- Дейвид Брин
Взривът отложен. Не е достатъчно Голям. Рестартирайте.
- Дейвид Брин
Смъртта отложена. Метастазните клетки се организираха.
- Дейвид Брин
Съзнанието му излезе извън него. По дяволите, косачката.
- Дейвид Брин
Сингулярността отложена. Липсва дата. Да проверим в Godoogle?
- Дейвид Брин
Събра всички страхове и ги патентова.
- Чарлз Строс
Ще направя ли това (попита мързеливия писател)?
- Кен Маклауд
Ние минахме границата, те ни убиха.
- Хауърд Уалдроп
Вашата къща е моя: Нежна революция.
- Хауърд Уалдроп
Звезеден секс скандал. Замесена е гигантска сепия.
- Маргарет Атууд
Пътешественикът във времето си помисли: "Каква е паролата?"
- Стивън Мерецки
Спечелих от лотарията. Слънцето стана свръхнова.
- Стивън Мерецки
Стив игнорира редакторския лимит от думи и
- Стивън Мерецки
Паралелна вселена. Буш, мизерстващ, се присъедини към армията.
- Стивън Мерецки
Дороти: "Майната му, аз ще остана тук."
- Стивън Мерецки

Оригиналната статия

П.п. Преди време бях чела, че най-кратката фантастична история е “Ако Ева не можеше да зачене” от Едуард Уелън, която има, разбира се, само заглавие.

П.п.п. Бог. Инерция. Адам тича на четири крака. :P :)

За супер героите

Отдавна се възхищаваме на супер героите. Крали Марко, Юнака що бозал 25 години, Иля Муромец, Крал Артур, Супермен, Човека- прилеп, Човека- Х...

И някак лесно виждаме в героя човека, а обратното ни е трудно и не успяваме да видим собствените си, истински супер герои.

Дали Левски щеше да бъде почетен като герой, ако беше доживял Освобождението или щеше да сподели нерадостната съдба на Капитан Петко?

Защо всичките ни герои са мъртви? И каква е тази вакханалия да не чуеш, оцениш и запазиш живия човек, а после да му вдигаш паметници, да му палиш свещи и пееш химни?

Докога ще празнуваме всичко друго, но не и собствения си дух? Защо празнуваме Освобождение, когато не е имало Съединение и Независимост? Какво празнуваме, че някой ни е дал наготово нещо? Защо не са национални празници годишнините от Априлското въстание и рождението на Левски? Защо оценяваме чуждите интереси, а собствената си голяма жертва-не?

Успяваме ли наистина да видим героите, супер героите на нашето време и да ги разпознаем в усмихнатите очи на някой младеж или в тъжния поглед на вече повяхнала жена?

Имаме ли способността да кажем, не на друг, а на себе си- да, това са супер герои?
Да признаем чуждата значимост и дела? Или пак ще чакаме да умрат?

Кога ще преодолеем това и от страната на мъртвите герои, ще се превърнем в страната на супер героите?

Защото направим ли го и ние ще получим криле.

***
137 години от обесването на Васил Левски

***

Една почти забравена супер героиня, спасяваща света с гласа си.

Дивата планета

Чета една книга по препоръка на дъщеря ми - “Скитница” на Стефани Майър, авторката на вампирските тийнейджърски саги и съм приятно изненадана от нея. И тя по някакъв начин ми напомни за един филм, който ме впечатли в същите тези мои тийнейджърски години.:)

***
Fantastic Planet (или La Planète sauvage – Дивата планета, с което име е излъчен и у нас) е анимационен научно-фантастичен филм от 1973 г. на режисьора Рене Лалюкс. Филмът е международна продукция между Франция и Чехословакия. Печели специалната награда на журито на филмовия фестивал в Кан през 1973 г. Сюжетът се основава на романа Oms en Série (Дузина мъже), от френски писател Стефан Вул.

Филмът изобразява едно бъдеще, в което човешките същества, известни като ”Oms” (игра на думи от френската дума hommes, което означава мъже), са взети от гигантите Драагс на родната им планета, където ги държат като домашни любимци. Драагс са извънземна раса хуманоиди, но сто пъти по-големи от хората, със синя кожа, ветрилообразни уши и огромни, изпъкнали червени очи. Те също така живеят много по-дълго от човешките същества - една седмица за Драагс се равнява на година за човека. Някои Омс са опитомени като домашни любимци, но други са на свобода и периодично биват изтребвани. Отношението на Драагс към Омс иронично контрастира с високото им ниво на технологично и духовно развитие.

Някой критици смятат, че в основата на историята е съветската окупация на Чехословакия и проблемите на Студената война, тъй като филма излиза по това време ( романа е написан много по-рано – публикуван е 1957 г.). Други смятат, че това е метафора на класовите борби. Всеки може да си направи извода сам, какво представлява филма, като го гледа.
Прилагам по-надолу линкове към седемте му части в YouTube (филмът е около 75 мин.). За съжаление е на английски.

Аз лично бях много впечатлена, когато го гледах (може би на 16-17 г.), защото в него има нещо, което винаги ми е било интересно, а именно: Как разума приема различното?

Част 1 Част 2 Част 3 Част 4 Част 5 Част 6 Част 7

Петъчна музика

Шиничи Хоши

Ще си позволя да публикувам и тук един материал за Шиничи Хоши, който преведох за e-booksBG преди време.
Като фен на кратката форма и в поезията, и в прозата, произведенията на Хоши ми станаха едни от любимите.:)

***
Дълго преди аниме и манга да очароват младите умове по целия свят, в бурната следвоенната епоха, първо се появяват японските писатели на научна фантастика. Измежду най - завършените и влиятелни от тези японски пионери е Шиничи Хоши. Той е най-известен с миниатюрите си, обявени за "Хайку на научната фантастика."
Хоши означава “звезда” на японски. Името на автора не е псевдоним, но първите му читатели в Япония предполагат че е, тъй като отразява любимата му среда: космическото пространство. Дългогодишните му фенове, от друга страна, спекулират твърдейки, че той е извънземен. Пише толкова странни, но разбираеми и блестящи истории, казват те, че е невъзможно да е човек.
Хоши пише 1001 миниатюри в 26-годишната си кариера като почит към народните приказки от Хиляда и една нощ. В действителност, той специализира стила си в SF с точно толкова, фолклор и басни, колкото и с футуристична тревога, социална критика и тъмен, плътен хумор. Представете си: съчетание между Рей Бредбъри и Басните на Езоп.

Роден през 1926 г., Хоши е отгледан в Токио от неговите родители. Неговият дядо е бил немски възпитаник и е уважаван анатом и антрополог. Баба му, сестра на международно признатия романист Огай Мори, била поетеса и му четяла поезия всяка вечер.
Бащата на Хоши, Хаджими Хоши, през 1901 завършва Колумбийския университет, президент е на Hoshi Pharmacy, основател на Hoshi University, както и единодушно избран за депутат в парламента в продължение на общо 15 години. Хоши израснал в тази високообразована среда на интернационално изкуство, медицина, политика и бизнес, които се откриват, в концентриран вид, в неговите истории.
Хоши завършва престижния университет в Токио през 1947 г., специалност “биохимия”. За съжаление или за щастие на любителите на SF в Япония - фармацевтична компания на баща му, най-голямата в Азия по това време, е забъркана в политически интриги и фалира. След смъртта на баща си, Хоши продава компанията и започва да пише.

Първият му разказ, "Sekisutora" (Sextra), следван от "Bokko-chan " и " Oi, Detekoi", са отпечатани в Hoseki magazine през 1957 г. и предизвикват голяма сензация. Заедно с Токоми Шибано през 1956 - 1957 г. създават първия японски фензин - "Uchujin". Той получава 21те поред Japan Mystery Writers Award за книгата си “Moso Ginko” през 1968 г. Почти по същото време, кратък филм базиран на неговата история “Hana to Himitsu” (Цветя и тайни) печели награда в международния фестивал за детско кино във Венеция. Една от основните издатели на Хоши, Shinchosha, обяви продажби на повече от 30 000 000 копия на книгите му до момента.
Хоши написва и няколко романа с нормална дължина. Те включват обезпокоителни прогнози за днешното, съсредоточено около компютрите общество, “Koe no Ami” (Voice Нет, 1969), и любимия роман на жена му, “Buranko no Mukode” (The Other Side от Swing, 1971).

Конкурсът на Шиничи Хоши за миниатюри е организиран през 1979 г. Всяка година хиляди амбициозни автори се записват за участие; Хоши избира победителите до 1996 г., една година преди да почине. Дружеството на японските писателите на научна фантастика, на която той е един от 11-те основатели и първи председател, го удостоява посмъртно, с награда за цялостен принос през 1998 година.
Най-трайното му постижение е насочеността му към масовия читател. Повечето от неговите истории са насочени към възрастните, но техния кратък, закачлив тон ги прави достъпни и за млади читатели. Те често се използват в класовете по езикови изкуствата и социални науки в началните и средните училища в Япония, а от 1996 г. насам “Oi, Detekoi” е включена в американските прогимназиални учебници по езици и изкуства. Ясно е, че Хоши е успял в личния му стремеж да “пише истории, които никога няма да остареят.”
Съзерцанието на Шиничи Хоши върху едни от най-универсалните теми на човечеството му донася световна аудитория. Неговите разкази са преведени на повече от 20 езика. Сега, почти половин век, от първата му публикация, умните, далновидни приказки на Хоши са може би по-подходящи от всякога.

Можете да прочетете негови неща ТУК

Пумзи

Първият кенийски научно-фантастичен филм, излъчен в специалната селекция на тазгодишния фестивал Сънданс. В 23 минути той представя една Африка от бъдещето, 35 години след Третата световна война - за водата. Сценарист и режисьор Уанури Кахиу.
Сюжет:
Природата е изчезнала. Повърхността е мъртва. Аша живее и работи като уредник на музей в една от общностите на закрито, създадени от Съвета Маиту. Когато тя получава в пощенската си кутия пратка, съдържащи почва, засява стари семена и те започват да покълват мигновено. Аша отправя призив към Съвета да получи разрешение да се проучат възможностите за живот навън, но Съвета й отказва. Тя напуска Общността, излиза и отива на мъртвата и изоставена повърхност, за да сади растения и евентуално да намери и друг живот отвън.

Скоро прочетено

Много се чудих, но ще взема и аз накрая да изразя мнение за една прочетена от мен книга. Слънцето...недосегаемото.:)
Започнах с голям ентусиазъм и надежда, първо защото толкова много хора бях чувала да хвалят Дракончето (нали е негова последна част) и второ, колкото и смешно да звучи - защото книгата беше обемна и се надявах труда, във всякакъв смисъл, да си струва. И... в един момент книгата се превърна в мъка за мен (т.е.четях я с усилие) и не я оставих само от инат.
Първо искам да кажа, че не съм чела нищо друго от същия автор и се надявам другите му произведения да са по-добри от това.

Това, което ми хареса (слънцето):
- Как е развита идеята за змейовете като цяло.
- Събитията се случват в България и на българи с български имена, което аз считам за много важен плюс в писането на съвременнна българска фантастика. Не защото съм особен патриот, а защото ми звучи и изглежда гротескно в нещо написано от сънародник, героите да се казват Джон, Лесли и т.н. (е, освен ако не живее в чужбина :)
- Има някои отделни пасажи, които са много добре написани и много ми допаднаха, напр. преживяванията от детството на змея Крилан.
- Бележките за описанието на Кашеп - руните, календара, зодиака.
- Това, че автора е вложил повече от себе си, в случая, е и добро и недобро. Винаги нещата стават по-истински, когато отразиш нещо от себе си в написаното...но не пракалено.

Това, което не ми хареса (недосегаемото):
- Романът е някак "неравен", насечен, подобно на кардиограма, частите са някак разделени една от друга. Словото не се лее - то е само като оправдание да се изкаже някаква мисъл, но не и да предизвика особено настроение и чувства, а от там и удоволствие. (от тук идва трудното четене)
- Демонстративно поднесените технически и др. знания контрастират често с елементарни, детски диалози.
- Книгата е като претъпкана с идеи и теории - първо като отношение към света, после Атлантида, летящи чинии, неандерталци...
- Имаше някои персонажи като мъртваците и зертоните (Малогалоталотим) напр., които ми се струваха като заети ;)
- И всичко това е защото автора е искал да вложи, да каже повече от себе си, възможно най-много...
В крайна сметка, по моите разбираниия, количеството на думите няма значение и не е причина за похвала - напротив, ако с една или две думи изразиш всичко - в това е майсторлъка.

Предполагам, че ако книгата се редактира (което ще е къртовска работа) може да стане страхотна, но не зная дали ще може да се редактира автора. ;)

И понеже все ми се сърдят, че критикувам- да кажа: Правя го без никакви отрицателни помисли, към когото и да било - просто това е моето мнение, ако не значи нищо няма нужда да ми се ядосвате, ако значи- със сигурност ще ви е полезно.:)

Как дълго бяхме мамени и двамата

Уолт Уитман

Как дълго бяхме мамени и двамата!
Сега преобразени бързо се изплъзваме като природата.
Природата сме ние - дълго сме отсъствали, но се завръщаме;
превръщаме се в дънери, растения, в листа, кори и корени;
внедрени сме в пръстта; скали сме двама с тебе
и дъбове сме с теб; растем из проходи един до друг;
гризем издънките, сред дивите стада сме волни като всички други;
като риби сме, които плуват заедно в океана;
благоухание като акациите роним сред полето сутрин и пред здрач;
растения сме; непристойни зверове и минерали;
два ястреба сме хищни, носим се високо, взрени към земята;
две греещи слънца сме - балансираме небесните си орбити като комети;
прокрадваме се острозъби във гората, върху жертвата се хвърляме внезапно;
два облака сме - утринни и вечерни - в небето;
морета сме, преливащи едно във друго; весели вълни сме,
които се застигат и взаимно се опръскват;
като самия въздух сме прозрачни, впечатлителни, непроницаеми и проницаеми.
Сняг, дъжд сме, мраз и тъмнина сме;
всеки е създаден и е повлиян от тоя свят.
Кръжахме дълго с теб, преди да кацнем у дома;
със всичко в тоя свят сме скъсали,
освен със радостта и свободата.

Немъртвият

Още едно обещаващо продължение на класическа история от издателство Бард, след това на Пътеводителя.

„Дракула” на Брам Стокър е моделът, по който са написани всички съвременни романи на ужасите. Той вдъхновява нестихващото очарование на целия свят от вампирската тематика. Макар мнозина да са се пробвали да пресъздадат това класическо произведение, само филмът с Бела Лугоши от 1931 година получава одобрението на семейството на автора. Досега.

“Дракула – Немъртвият” е смразяващо продължение, създадено пo личните записки на Брам Стокър, в които той описва профилите на героите си. Книгата е написана с благословията и съдействието на семейство Стокър. Сюжетът е пренесен двайсет и пет години, след като Дракула е прободен в сърцето след битка в Трансилвания и се превръща в прах.
Всички герои, които преди четвърт век побеждават Дракула, са подложени на зловещо преследване. Дали Дракула не е оцелял и не търси отмъщение? Или пък друг злодей се е развихрил и целта му е да унищожи всички, които имат някаква връзка с прочутия трансилвански вампир?

„Дракула – Немъртвият” е написан след задълбочено проучване. Героите са пълнокръвни и създадени с много любов към жанра. Продължението на класическия роман на Брам Стокър е преклонение пред приноса му към световната литература.

Историята на авторите