That Old Pair of Jeans

Фетбой Слим различен, както винаги.:)

Източни пиеси

Снощи гледах "Източни пиеси" на Камен Калев и ... плаках.
Не съм плакала на български филм от дете.

Не зная кое от всичко ме развълнува толкова, може би това:
"1969 - 2008"
и това:
"Ти откъде си, бе?
От Слънцето."
или това:
"Аз не искам да съм реален. Аз искам да съм кристален!
Искам да излъчвам светлина... Искам да обичам хората, да се прегръщам с тях...
Пък то нищо не става, по дяволите!"
или пък това:
"...Мойто тяло ми е тясно, ще се сгъна в топчица."

или всичко заедно. И това, че мъчим, дори повече от другите, малкото дете, гризящо ноктите си в нас. Караме го да изгризва и кожата, и кръвта, и костите си, да отхапва все по-големи пърчета от себе си, докато се изяде. А то всъщност ни е опората.

п.п. Това е третият нов, български филм, който попада в собствената ми класация за стойностни бг филми и смятам, че наистина си заслужава да се гледа. Другите два са "Писмо до Америка" и "Опашката на дявола". Очаквам да видя "Мисия Лондон".

Натюрвива :)

Компостиране

След като две години компостирахме в импровизиран компостер си взехме готов.
За пръв път прочетох за компостирането в една стара книжка от 1989 г. на Шандор Ола “Парк в нашия двор”. Дори не зная как е попаднала при мен и дълго нямах възможност да изпробвам, това което пишеше там, тъй като бяхме все по квартири, а компостирането на терасата не е от най-добрите идеи, макар че има и такива възможности. Там бе описано как сами можем да си направим компост в градината и по този начин компостирахме и ние през последните две години:
“...За компостиране са подходящи всички органични домакински и градински отпадъци, които чрез изгниване се превръщат в тор.
Избираме по-странично и сенчесто място с площ 4-5 кв.м. и го издигаме над равнището на земята на височина една права лопата. Добре е то да се опаше с тухлена ограда с височина 40-50 см. и да се покрие с дървени плоскости. Тухлената ограда може да се замени със сглобка от дървени рамки.
Отпадъците се разхвърлят на слоеве с дебелина 20-25 см. Посипват се със смляна на прах вар и се покриват с почва. Торището трябва да е винаги влажно, но не мокро, тъй като тогава органичната материя започва да се разлага и мирише неприятно. През летните месеци може да се пръска с обеззаразителни средства.
Когато височината на купчината компост достигне 1-1.5 м., започваме нова, а първата обръщаме няколко пъти, за да се размесят слоевете и да се напоят сухите части. След година – година и половина компостът става еднороден, няма неприятна миризма и е с отлични качества.”

Тук има показани няколко начина за направа на компостер:
Направи си сам: компостер
Няма да говоря за самия процес на компостиране - всеки може да прочете сам в Гугъл, има достатъчно и всякаква информация. Да се компостира вече дори е модерно. Много хора разбраха, че от това може да се прави и бизнес. Не е далеч времето, когато (надявам се) заедно с останалите кофи за разделно събиране на улицата, ще има и по един компостер, в който ще се изхвърлят органичните отпадъци и после торта ще се използва за обществените градинки и паркове.
Аз съм маниак на тема отпадъци и едно от нещата, които много, ама много ме дразнят е да видя някой да си изхвърли напр. хартията от закуска на улицата – винаги правя забележка.
В къщи събираме почти всичко разделно – пластмаса (найлон и др.), желязо (основно кутиите от кучешка храна:), хартия, стъкло, органични отпадъци. Остават само разни изцапани опаковки от различин вид, които изхвърляме в обикновената кофа. Изисква усилие в началото, но като си създадеш навик нито ти прави впечатление, нито губиш време. Друг е въпросът, че скоро разбрахме, че заводът преработващ пластмасата временно (незнайно докога) е спрял преработката й и всичко пак се изхвърля наедно. Надявам се поне хората навик да си създадат.

Книгата

Беше любов от пръв поглед. Кожата й беше кафява и мека, а името й го привлече като магнит още преди да я докосне. Легенда за звяра... Прекрасно! Как звучи само – три думи, а в тях е цял свят! Чудни земи, битки, рицари, безсмъртни чудовища и нежни принцеси..., защото тя беше поредната книга в тази малка антикварна книжарница, която залепваше за пръстите и ума му. Леко пожълтелите листи ухаеха прекрасно на древна прах и (вероятно!) засъхнала кръв, а цветната украса на някои от страниците припламваше и мърдаше като огън под пръстите му. Беше различна и вълнуваща – сякаш бе открил вечната любов и желанието му никога нямаше да пресъхне... До следващия път.
Набързо се разплати с продавача, притисна пакета към гърдите си и едва сдържа желанието си да я разтвори и зачете още по пътя, както правеше като дете.
Когато стигна пред входната врата тихо отключи и се запромъква по стълбите нагоре.
- Никиии, ти ли си, – чу се настойчив женски глас отдолу – купи ли мляко?
Той направи отегчена физиономия:
- Не, майко, беше се свършило, казаха утре да отидем по-рано.
Влезе в стаята си и затвори вратата, а отдолу се чуваше как майка му дълго говори нещо без дори да разбере, че той вече не е там.
Постави внимателно книгата на бюрото и разгъна хартията. Нямаше търпение да започне. Метна якето си на леглото и тържествено седна на стола, с приятно напрежение в гърдите от предчувствието за миговете на задоволство. Отвори я и подпрял буза с ръка, затаи дъх и зачете...

...Самодивите се смееха и едва стъпваха по росната трева, ризите лепнеха по мокрите им тела, а дългите им коси блестяха от капчици на лунната светлина. Очите им също проблясваха като големи живи капки и той почти виждаше как малки блестящи риби подскачат в тях и с плясък се гмурват в най-дълбокото... Тогава си спомни, че не трябва да ги гледа в очите и тъкмо си мислеше, колко му е трудно да не го прави, когато изведнъж се сепна и разбра, че всъщност е там.
Спотаи се съвсем навътре в храстите, сърцето му се заблъска в гърдите и той се заоглежда – беше насред гората, странни шумове се чуваха в тъмнината и изведнъж почувства как от непознатото и мрака ушите му сякаш стават по-големи и чува и най-лекия дъх дори...А девойките на поляната сякаш бяха излезли от някоя приказка... Приказка? Изведнъж си спомни – книгата, да, да, това беше част от книгата. Ясно си спомняше частта за самодивите и как му се бе приискало да ги види. После явно бе заспал и сега сънуваше желанието си. И все пак бе толкова реално...Чудеше се какво да прави, когато без да иска хвана с ръка стеблото на близкото дърво, за да се подпре по-добре и някакъв трън се заби в ръката му... Без да иска или защото вярваше, че все още сънува, не издържа и извика от болка. Ехото му отговори с някакъв висок нечовешки вой.
Ято малки прилепи с цвърчене мина току до лицето му, а самодивите се сепнаха уплашено, втренчиха погледи към мястото, където беше той и като кошути бързо побягнаха и се скриха в гората.
“Жалко.” – помисли си той, макар че присъствието им го притесняваше и сега се почувства по-добре... Изсмука още малко раната и залепи едно листо отгоре.
После се огледа и се запромъква през гората – не трябваше да го виждат, ако все пак беше в книгата кой знае за какъв щяха да го вземат в странните му дрехи (бе чел и гледал достатъчно), а ако още сънуваше – още по-зле, защото на сън се случват и по-големи неприятности от тези в книгите.
Напред в мрака забеляза някаква постройка или руина и тръгна към нея. Чудеше се какво да прави и как да се върне, но и беше любопитен да поразгледа наоколо. Беше малка каменна постройка приличаща на хамбар, без прозорци, едната й стена беше съборена и тежките камъни лежаха в безреден куп. Отгоре върху покрива бе полегнала голяма полуизкоренена ела.
Поогледа срутената постройка, но не посмя да влезе вътре. Зарови из джобовете си да открие нещо полезно – запалка, нещо за дъвчене, но намери само няколко монети и една смачкана реклама. Въздъхна и седна на един от по-отдалечените камъни. Гората беше наистина вълшебна – въздуха бе лек и прохладен, миришеше на бор и билки, чуваха се гласове и шумове на нощни птици, животни и други...
- Ихаааа – нещо скочи на гърба му и две тънки жилави ръце го обхванаха като въжета през врата – Ихааа, дий, дий...
Той скочи и се опита да откопчи съществото от себе си. Хвана го страх не на шега, то притискаше силно гръкляна му и го подритваше в бъбреците с чепатите си крака:
- Дий, даваааай, ихааа, ихууу...
Вече не знаеше какво да прави, пред очите му взеха да прелитат черни мушички, не можеше да преглътне и... се хвърли на земята по гръб с цялата му останала сила. Чу се как главата на съществото изтрака като счупено гърне. Хватката му веднага се отпусна . Той бързо и гнусливо стана, кашляйки и разтривайки гърлото си – обърна се и видя, че някакво голо, кльощаво човече се гърчи на земята и плаче като обидено дете.
- Нямааа, не е честнооо, ууууааа...
- Кое не е честно, че не успя да ме удушиш – наведе се той над него – а да ти хвърля един бой, честно ли ще е...
Последното не прозвуча много уверено.
Човечето млъкна за миг и го погледна ококорено, после се затръшка отново:
- Толкова си голям и страшен, а не даваш поне малко да се повозяяяааа... Ако ме изгониш и от тук къде ще ходяаа, няма как да се върна, уууааа...
- Да се върнеш ли, къде да се върнеш? – наостри уши той.
Съществото малко се поуспокои и хълцайки каза:
- В къщи, през книгата... някой я затвори и сега не мога да се върна.
- И ти ли си дошъл през книгата?! – почти извика той. Човечето се стресна, вдигна ръка и захълца отново
- Ее, стига си ревал. Кажи и ти ли дойде през книгата, как, откъде... Как става връщането?
Той седна до съществото на земята. То леко се отдръпна, все още с вдигната ръка и го гледаше изпод вежди.
- Ей, хайде, де. Няма страшно, нищо няма да ти направя, а ако обещаеш да не стискаш и да не ме риташ, може и да ти дам да ме пояздиш. Как се казваш?
- Не помня, почти всичко забравих. Тук ми казват Конд, но това не е име...- очите на съществото отново се насълзиха.
- Конд? А какво е?
- Конд сме много, нямам си мое имееее аааа...
- Чакай, чакай, не реви пак... Кажи ми за книгата. Как да се върна?
- Ако книгата е отворена в твоето време можеш да се върнеш, когато поискаш. Но затвори ли се и мине година...хлъц... оставаш тук.
- А как, как точно се връщаш? Вълшебен проход ли има или заклинание?
- Не, просто поискваш много да се върнеш и си там.
- Сигурен ли си, само това?
- Да, правил съм го десетки пъти, докато сестра ми не затвори книгата...шмрък.
- Сестра ти? – той си спомни за майка си и затова как винаги ровеше и подреждаше нещата му.
- Да, само тя може да е. Все ми правеше номера, е, хубав номер ми направи за последно...
Съществото изглеждаше така съкрушено и беззащитно, подпряло брадичка на свитите си колене, досущ като хлапе. То обърна глава към него:
- Сега мога ли да те пояздя?
- Ъъъаа, стига ми за сега. Следващия път като дойда ти обещавам и то, ако не плачеш. Сега наистина трябва да пробвам да се прибера.
Той стана и смигна на човечето.
- Да не забравиш – махна му то с ръка.
Той стисна силно очи сякаш се боеше от това, което ще види и помисли колко иска да си е в къщи, в неговата стая с познат безпорядък, гласът на майка му и аромата на кафе...

Отвори очи и видя, че стои на стола, както в началото, когато бе разтворил книгата. Тя беше отворена на страницата за самодивите. Няколко капчици вода блестяха върху буквите и сякаш още отразяваха лунните лъчи. Той внимателно ги изтръска с ръка и заразглежда книгата. Книга като книга, наистина доста стара и със странни орнаменти, каквито не бе виждал по никоя друга, но все пак съвсем нормална. Не се виждаха странни надписи, знаци или нещо друго подозрително. Заглавието й върху кожата отпред беше сякаш прогорено, но и в това нямаше нещо кой знае колко странно.
Сега, когато вече се беше върнал, когато бе разбрал, че може да се върне, изведнъж го обзе силното желание да бъде пак в онази гора и дори да си говори с хленчещия мъник... Дааа, затворили са книгата. Беше ясно, че ще се върне пак там, затова трябваше да вземе всички мерки, никой да не затваря книгата. Най-добре беше да го прави някъде навън - ще я взема горе на хълма, където обичаше да се разхожда понякога, там няма жива душа...
Доволен от бързо взетото решение я пъхна в най-горното чекмедже на бюрото и слезе долу.

Така разходките му до там станаха почти ежедневни. Конд се разпищя от радост, когато втория път отиде да го потърси в усамотеното му убежище. След големи уговорки и увещания трябваше да изпълни, това което му бе обещал. Сега, когато съществото не беше агресивно, почти не го усещаше на гърба си и така двамата се разхождаха почти всеки път.
Конд му показа селото и замъка с принцесата (да, имаше принцеса!), а веднъж дори случайно попаднаха на някакъв рицар, който ги замери с копието си и трябваше да бягат с всички сили през шубраците. През цялото време, докато наблюдаваха някого от обитателите стояха скрити в гората или зад някоя скала или дърво. Не успяваха да се скрият само от разни вълшебни горски същества, които току се появяваха от нищото и щом ги видеха с пукот изчезваха или уплашено побягваха.
Той си представяше как един ден ще се появи (облечен в местни дрехи, които от няколко дни се опитваха безуспешно да откраднат) и мълвата за него ще стигне до принцесата... и той ще бъде добрия и храбър герой, който ще я спаси и ще спечели сърцето й...

И един ден, докато отново се опитваха да свият някакви проснати да съхнат дрехи до реката и той вече бе нахлузил едни смешни широки гащи, и се чудеше защо горната част не му става, а Конд се кипреше с някаква шапка и правеше физиономии над водата... изневиделица една яка тояга се стовари върху главата му:
- Дръжте го, краде дрехи, звярът краде дрехите - ще се вмъкне в къщите ни...Удряй!
Той се опита да каже нещо, но от устата му излезе само някакво мучене, явно се беше вцепенил от изненадата и удара - само видя, че притежателят на тоягата е як, млад селянин, а зад него приближаваха и още мъже.
Конд беше вече от другата страна на реката и махаше с ръце и пищеше нещо от там.
Той се втурна към реката, но групата селяни го последваха и ударите с тоягите дори се засилиха. Конд изчезна в гората. Той се втурна след него без да се обръща, опита се да усили бяг и на няколко крачки от гъсталака се отскубна от тях и като се скри зад едно голямо дърво, свърна настрани в най-зашумената и тъмна част на гората.
По едно време спря да си почине - кръв се стичаше по лицето му и слепваше клепачите му... Конд изненадващо скочи от някакво дърво като катерица и се засуети около него.
- Нали каза, че ти казвали Конд, защо ти викаха звяр...хич не приличаш на звяр... – хвана го той за ръката като с другата бършеше челото си.
- Ааа, не го казаха на мен, не ме видяха дори – бях от другата страна, преди да стигнат до теб... Ти си звяра. Голям и страшен.– човечето изкриви устни в усмивка и заподскача около него.
- Не съм звяр, аз съм съвсем нормален човек, само дрехите ми са различни... какъв звяр...
- Не, не си човек. – с нехарактерно категоричен тон отсече Конд.
- Виж, виж ми ръцете, краката, всичко... Човек съм. - не на шега се ядоса той и погледна пак изкаляните си ръце.
- Ръцете ти са като мечешки лапи, краката като вълчи нозе, а дрехите ти... наистина са различни...
- Я, не ме занасяй, нали ги виждам, всичко си е нормално...
- Да и на мен всичко ми е нормално, само дето другите не го виждат – промърмори пак, съвсем не в стила си, човечето.
- Какво?
- Тръгвай, хайде, ела да се върнем до реката.
- А, не, не искам пак да ме налагат, ти не си бит, ако искаш върви и си вземи дажбата.
- Не, те сега те търсят в гората, няма ги там... Хайде, ще ти покажа нещо. – заподканя го съществото.
- Добре, хайде, тъкмо ще се поизмия.
Върнаха се до реката по една малка заобиколна пътечка. Конд вървеше важно отпред и размахваше ръце. Стигнаха до реката и той се наведе и гребна вода с две шепи. Изля я върху главата си, която бе цялата на буци – каква благодат. Конд го гледаше изпитателно отстрани и когато той спря да се мие и плиска с вода му каза:
- Погледни във водата.
- За какво да гледам, нещо по дъното ли, какво?
- Просто погледни себе си, виж си отражението.
Той се надвеси над водата и в първия момент, докато тя все още се движеше не разбра какво вижда, а после тя застина като огледало и той се видя:
Страшна полумеча – полувълча глава го гледаше отдолу с зелените си кръвясали очи, тънки струйки кръв се стичаха по муцуната и една капна във водата и закри за миг зловещото отражение...Той вдигна едната си ръка към лицето и видя как чудовището докосна муцуната си с огромната си, с дълги, остри нокти, лапа.
Отдръпна се и остана така с наведена глава. Конд се приближи и сложи кльощавата си ръка на неговата, а той се обърна... и му изръмжа. Човечето отскочи настрани и в този миг отзад се появи групата мъже.
Конд му закрещя:
- Пожелай си да се върнеш, пожелай си... – и изчезна в гората.
Мъжете наближаваха, вече го бяха видели и глъчката ставаше по-силна, нямаше никакво време... Затвори очи и си представи майка си, отворената книга, как ходеше до книжарницата...
Отвори очи: реката блестеше пред него, гласовете приближаваха... Той се обърна. Не се получи... Пак стисна очи и си представи малката им къща, как ходеше всеки ден за мляко, момичето отсреща, което му се усмихваше през прозореца и слънцето, което правеше очите й като живи бръмбарчета...

В това време горе на хълма и над целия град се бе извила буря, вятъра брулеше клоните и вдигаше малки вихрушки от прах. Страниците на книгата запърхаха и заплющяха като криле, вятърът я грабна и я затъркаля към дерето. Тя падна с лице в калта до рекичката, която течеше там. Един малък дъждовник се измъкна изпод листата и изпълзя отгоре й, и тя остана така - затворена за дълго... може би дори завинаги.

Кошче за спомени

Memento vivere, memento mori, memento …

вдъхновено от Бредбъри

Отвори вратата и в тъмнината обгърна с поглед стаята. Най-сетне в къщи. Най-сетне тишина, в която можеше да чуе себе си. Хвърли чантата на земята и без да затваря вратата отиде към шкафа и извади бутилка и чаша. Наля си. Отпи жадно затворил очи и остана така като замръзнал, с отпуснати тяло и душа. Не искаше да се движи, не искаше да говори, а да се потопи и разтвори като бучка лед в чашата. Пусна нощната лампа до леглото си и затвори външната врата. Съблече бавно дрехите си и ги остави да паднат на земята, отпи пак и погледна силуета си в огледалото - не искаше да вижда лицето си. Така отдалеч беше като сянка на самия себе си, безплътен, безполов и безпаметен... като сив ангел, изгубен в чужд живот.

Телефонният звън го извади от унеса. Погледна дисплея - Ана го търсеше в уговорения час, бяха се разбрали да вечерят заедно. Почти му прилоша при мисълта, че трябва пак да излиза навън – да среща погледите на хората, да напряга сетивата и мисълта си, за да не изглежда като плашило с изрисувано лице сред ято птици... Беше уморен. Прекалено уморен – от работата, хората, мисленето, движенията. Дори за Ана си мислеше с умора, а тя бе най-вдъхновяващия човек, когото познаваше. Отговори на повикването и й каза, че е по-добре тя да дойде при него, да вземе храна по пътя, питиета има и да останат сами, в апартамента. Тя усети умората и отсъствието в гласа му, съгласи се набързо и му обеща до половин час да е при него. Той доля чашата си и седна пред изключения телевизор...

По някое време се събуди и видя, че Ана лежеше до него на дивана – масата беше сложена и напразно чакаше. Явно бе заспал преди тя да дойде. Вдигна я и я занесе в спалнята – кестенявата й коса се разпиля по голите му ръце, но той не усети нищо. Погледна лицето й и само си помисли какъв глупак е. Остави я в спалнята и постоя известно време седнал в краката й - загледан в извивките на ръцете и глезените й, заслушан в дишането й и вдъхващ аромата й.
Желанието да види пак недопитата чаша и самотния диван победи и той се върна пред телевизора. Изля останалото на дъното на шишето и натисна дистанционното. Шумът го подразни, но не искаше да мисли за Ана, за работата, за клиентите, за себе си... Запревърта каналите като поглъщаше на големи глътки кехлибарената течност. Беше се втренчил невиждащ в телевизора и като робот натискаше копчето.
Нямаше представа за времето и алкохолът постепенно го потапяше все по-дълбоко, когато вниманието му привлече някаква реклама със странния надпис. „Рециклирай спомените си”. Той увеличи звука и костюмиран млад мъж с вид и тон на пастор заговори от екрана:
„Искате да си починете след дългия работен ден, искате да забравите скандалите в къщи, искате да се избавите от неприятните мисли и моменти в живота си... Вземете най-новия ни продукт: "Кошче за спомени"! Той премахва САМО лошите спомени. САМО включвате, докато спите и животът ви става друг...”
„Ха, - каза си той- дали не предлагат и договор подписан с кръв... Така или иначе вече се чувствам почти без душа.”
Изрови някаква химикалка от чантата си и записа номера на фирмата.

Измина почти седмица от тази незначителна случка. Пак го завъртяха и погълнаха като водовъртеж работа, събития и хора. Беше забравил за някакви срокове, трябваше да наваксва. Вечер като се прибереше и отпуснеше след няколко питиета, сякаш изведнъж цялата тежест на изминалия ден го затискаше, и той дори нямаше сили да стане и да се нахрани – не помнеше кога заспива, какво сънува, дали има сънища изобщо или наблюдава собствения си кошмар всеки ден... Често вечер в малкото минути на спокойствие на дивана се питаше в нещо реално ли живее или всичко е нечия глупава измислица. Отслабна, сенките под очите му се очертаха и трябваше да носи тъмни очила. Ана притеснено му се обаждаше всеки ден, но нито един път той не й каза, че трябва да дойде, че има нужда от нея. Промърморваше нещо по телефона, оправдаваше се с времето, работата и разни измислени проблеми...
Докато една вечер не получи някакво спешно обаждане от един от шефовете си – трябваше да издири някакъв клиент, за който беше забравил напълно. Вече се беше прибрал и обаждането изопна нервите му до край. Изсипа съдържанието на чантата си на пода и започна да рови из книжата, трябваше да открие координатите на въпросния човек, а нямаше никакъв спомен къде може да са – би трябвало да е попълнил някой от формулярите или в телефонния му бележник... Докато разгръщаше бележника от него изпадна някакво откъснато листче. Погледна го, на него имаше изписан само телефонен номер - дали не беше това... Реши да се обади.
Набра номера, след няколко сигнала свободно той чу отсреща монотонния глас на запис. Не затвори, не знаеше защо го направи, може би защото записите и секретарите бяха идеалните събеседници за него – можеше да им каже всичко и пак да си останат със същото отношение:
„Здравейте, вие се свързахте с телефонния секретар на фирма ... Ако желаете да направите поръчка на нашия невероятен продукт „Кошче за спомени”, моля оставете данните си след сигнала и уреда, с пълни инструкции, ще Ви бъде изпратен по куриер. Сметката ни е... Не позволявайте лошите спомени да съсипват живота Ви! Вземете нашето „Кошче за спомени”! Ние ценим и времето, и парите, и спомените ви! Благодарим ви за обаждането!”
Чу се продължителния сигнал за запис и той прекъсна връзката.
Беше забравил за това, но сега си припомни. Рекламата, която бе видял скоро по телевизията и която го бе впечатлила. Записът от телефона също го заинтригува, а и беше толкова кратък – нямаше излишни убеждавания и безкрайни повторения за предимствата на уреда, а и ... не беше чувал до сега за подобно нещо. Изведнъж клиентът се изпари от ума му и той започна да се чуди дали да не си поръча устройството... Имаше нещо плашещо и едновременно с това привлекателно в тази мисъл... това като че ли беше точно за него, сякаш някой като че ли отгоре бе погледнал в ума и душата му и бе направил нещо, за да се почувства той по-добре. Това го плашеше много повече от всичко, може би защото чисто по човешки знаеше, че желанията не се сбъдват, няма вълшебни духове и предмети, на които да си пожелаеш най-желаното. А той дори не си го беше пожелал... или беше... Кошче за спомени – забравяш неприятното, остава само това, което ти дава удоволствие и смисъл, получаваш криле...
Набра отново номера и остави данните на секретаря. След като го направи го обхвана някакво необичайно спокойствие, мозъкът му заработи по-добре, спомни си за клиента и откри телефона му от раз в някакви бумаги. На другия ден се учуди, че се събуди в леглото си – отдавна не му се бе случвало.

На другия ден вечерта малко след като се прибра, куриера пристигна и му донесе пратката. Уредът беше доста скъп и трябваше почти да опразни една от сметките си.
Когато подписваше в банката си спомни, че бе събирал тези пари, за да заведе Ана на пътешествие някой ден, но угризението бързо го напусна и той изпрати парите. Куриерът му даде да подпише и някакъв договор, който той прочете по диагонал и в който единственото нещо, което го разтревожи леко бе пасажа: “С първото включване подкожно Ви се инжектира механизъм, който ще осигури ежедневната употреба на апарата без риск Вие да забравите за това.”, но не се замисли много сериозно над него. Какво можеше да е по-лошо от сегашното му състояние?!
С треперещи ръце разкъса хартията и отвори кутията: уреда приличаше на средно голяма тонколона с няколко копчета и шлем подобен на мрежа. Разрови се в инструкциите и прочете, каквото му трябваше. После го занесе в спалнята и го включи в контакта, взе пак чашата и шишето и си наля солидно количество. Глътна го почти наведнъж, върна се в спалнята и си сложи шлема - той беше направен от някаква приятна еластична материя и прилепваше за главата му без да стяга. Легна в леглото и щракна копчето. От апарата се чу слабо жужене и той първо усети нещо като ужилване от комар в основата на врата си, а после и леки бодежи по цялата си глава. Скоро чувството отмина и той започна да се унася. И дори засънува...

Сънуваше как с Ана вървят по някакъв скалист морски бряг, вълните с рев се блъскат в камъните. Ана върви напред и от време на време се извръща усмихната да му каже нещо, после пак се обръща и вдига ръце нагоре сякаш ще хвръкне. Вятърът вее роклята и косата й, пръски море хвърчат във въздуха, слънцето грее и златистия й гръб блести от песъчинки... Той е щастлив, вдъхва свежия въздух, слива се с него... Босите му крака усещат мокротата и острите ръбове на камъните и той се чувства по-жив от всякога... Когато изведнъж Ана се обръща и той вижда, че лицето й го няма. Все едно гладка маска от собствената й кожа е покрила веждите, очите...устните й...

Стресна се и се събуди. Беше напълно спокоен и се чувстваше сякаш бе спал като къпан. Не си спомни съня, бе останало само някакво смътно усещане, но той не го разпозна. Толкова сънища има, които не помним. Тогава се обърна и видя непознатото тъмнокосо момиче в леглото – роклята бе открила коленете й, а косата й бе разпиляна по възглавницата. Погледна лицето й и само си помисли какъв късметлия е. Постоя известно време загледан в извивките на ръцете и глезените й, заслушан в дишането й и вдъхващ аромата й. После се наведе и я целуна – жената, която щеше да бъде непозната за него всяка сутрин.

Кюфтенца

1 кг. телешка кайма
1 кофичка кис.мляко
3 яйца
1 голяма глава лук
3 с.л. овесени трици (аз ползвах от най-финните ов. ядки)
1 връзка магданоз
черен/бял пипер, пикантина, сол на вкус

Всичко се смесва, оформят се кюфтенцата и се пекат във фурна, докато се зачервят.
Много лесно и много вкусно!

Източник на рецептата: Подслушана в едно кафе :))

Мечка страх, мен - двойно

Има някаква странна мода в обществото – модата на точно определения страх. Това полугодие се страхувахме от свинския грип, следващото ще се страхуваме от ГМО, климатичните промени, изригнали вулкани и така, това което древните преживяха за столетия ние ще изпитаме за петилетка. Искаме информация, търсим информация, задръстваме си главите с всякаква информация само и само, за да можем да намерим нов повод за страх.
Имаше едно руско филмче за котенцето Бау;), което се страхуваше в една гръмотевична нощ на тавана – когато слезе в спокойната обстановка на стаята не му беше интересно и се качи пак горе при дъжда, шума и светкавиците, за да се страхува по-добре.
Та и ние правим същото, но не заради адреналина, а някак по навик и за да се оплакваме по-добре - мъка някаква трябва да има. Сякаш щастието ни е в мъката и страха... Щастието ни е да сме по-нещастни от другите.
Живеем в някакъв мързелив оксиморон.

Хайку

***

Сънят избяга,

слаб, подгизнал и зелен.

Страх ме докосна.

***

Трептят листата

от вятър уловени -

мислите от сън...

***

Славей посреща

изгрева, а не петел.

Розов трън ли съм?

Open Your Eyes

За редакторите от П. Бийгъл

Едно интересно интервю с Питър Бийгъл, което преведох за Човешката библиотека:

"Питър С. Бийгъл говори за редакторите с Конър Кокран
(приятел, ежедневно изпитание и настоящ главен редактор)
март 2009

Представяме ви разговор между Питър С. Бийгъл и Конър Кокран, който се проведе в Хилдегард Силвърстоун Мемориал – част от читалнята в библиотеката на Робърт Грейвс Мемориал в офисите на списание „Грийн Ман“. Времето навън беше ужасно, но вътре атмосферата определено беше приятна: с тежките кувертюри, мебелите от ракита, дънерите в огъня и топлия, ухаещ на подправки сайдер в чашите. Някой бе забравил да каже на пролетта, че трябва да дойде… Въпреки това обстановката беше перфектна за обсъждане на всяко неизменно проклятие или благодат за писателя (извън самото писане).

Конър: Една дума, за да запалим фитила: „редактори“.
Питър: Редакторите са, общо взето, хубаво нещо. Някои от тях са професионалисти, други не. Могат да бъдат и проблем – по мое време съм имал някои много лоши редактори – но един истински добър, професионален редактор струва колкото теглото си в злато. Всъщност дори и лошите могат да бъдат полезни. Можеш да говориш с тях за това, което искаш да постигнеш, и понякога те правят нещата както трябва.
Конър: Или те предизвикват да защитаваш работата си по начини, които помагат тя да стане възможно най-добра.
Питър: Има по-неприятни категории от просто добри и лоши. Например когато изобщо няма редактор. А от време на време попадаш на такъв, който наистина иска да е написал книгата ти. И ще я напише, ако му позволиш. Това ми се случи веднъж, и за пръв и единствен път трябваше да се карам с издателя си и да му кажа в писмен вид, че „Искам тази жена далеч от моята книга, да се маха от главата ми и – ако е възможно – да нахрани рибите“...
Към целия превод >>

Изтегли като файл (ZIP, RTF, 29 KB)

Човекът на ос

Сам, убиец, безумен, безсърдечен,
бос, страхлив, изгубен...и във фантазии увлечен.
Посредник на "вълшебници", крадец на "изумруди",
избрал сам мястото, дето "свестните считат за луди".

Отвъд безмълвната планета

В момента чета книгата на Клайв Стейпълс Луис, писана 1938 г. с превод и предговор от Любомир Николов, и наистина е удивително как в "старата" фантастика нещата са прости, интересни и без претенции. Удивително е как можеш да четеш за фантастично приключение, нови същества и езици, за бягства и оцеляване, и да си почиваш. Да ти е интересно като приказка, която дядо ти ти разказва, докато заспиваш.
Да направиш нещата възможно най-прости, но не повече - в това се корени наистина съвършенството и таланта.

Из "Отвъд безмълвната планета"

"- Сероните повече ли знаят от хросите? - попита Рансъм
Вместо отговор избухна спор. В крайна сметка излезе, че сероните или сорновете са абсолютно безпомощни в лодка и за нищо на света не биха се заели с риболов, че не могат нито да плуват, нито да съчиняват стихове и даже когато хросите им предлагат готова поезия, те успяват да проумеят само най-простите неща; но иначе много ги бива да изясняват разни работи за звездите, да тълкуват най-сложните повели на Оярса и да разказват какво е ставало някога на Малакандра - толкова отдавна, че никой друг не си спомня.
"Аха, интелигенция - помисли си Рансъм. - Те трябва да са истинската власт, макар че го прикриват."
Помъчи се да запита какво би станало, ако сорновете използват своята мъдрост, за да принудят хросите да вършат разни неща - само до там успя да стигне с оскъдния си словесен запас. В този вид въпросът съвсем не звучеше толкова тревожно, колкото би изглеждал, ако имаше начин да преведе израза "използване на научните ресурси за експлоатация на слаборазвитите съседни народи." Но усилията му се оказаха излишни. Споменаването на поетичната некадърност на сорновете бе прехвърлило целия разговор в литературното русло. Последва разгорещена и явно специализирана дискусия, от която Рансъм не разбра и дума."




п.п. Открих, че Мейдън са написали тази песен повлияни, не от книгата на Кл. Ст. Луис, а от филма "Забранената планета" от 1956 г. , на който филм Дж. Камерън уж щял да прави римейк тази година. Намерих филма и го гледах - не е лош, като се изключат звуците (ясно защо е повлиял на Брус Дикинсън и компания:), а в главната роля, на героя разбира се, е младия Лесли Нилсен.

Родена на 12 април...

с две звезди на челото и крачета с пружинки, които още не й се подчиняват.:)

Фантастиката - тема на броя в Книгите

"Когато решихме да посветим априлския брой на "Книгите" на фантастиката, - както обикновено, - съвсем случайно, прочетох точната статия в точния момент. На 28.12.2009 година, А. Райнд споделя следната мисъл за фантастиката в своята статия, наречена "Научната фантастика няма нищо общо с науката": "Научната фантастика трябва да се измъкне от ограниченията на науката. Такава тя не е била и никога няма да бъде. Научната фантастика е част от модерната митология. Просто, древната митология ползва инструментите на своето време (мечове, коне, галерии). Научната фантастика от нашето съвремие, ползва инструментите на нашите технологии (лазери, ракети, космически кораби). Целта е една - да се създадат митични истории за съвременната ера." Малко по-надолу, в същата статия, авторът твърди, че сред най-добрите образци на фантастиката от всички времена, "Метаморфози" на Овидий трябва да заемe едно от първите места. Тъй като и аз съм съгласна с това, че Овидий е коренът, от който растат плодовете на съвременната фантастика, реших, че той е един от авторите, които заслужават статия, та дори и тя да е "мъниче", както ги наричат в "wikipedia"...
Продължава към източника >>

p.s. Много ми хареса този риторичен въпрос "А какво е фантастиката, ако не полетът на въображението над това, което може да се види, пипне, помирише или чуе?"

До хижа Соколна

...

"It isn't necessary to imagine the world ending in fire or ice —
there are two other possibilities: one is paperwork, and the other is nostalgia." FZ

Новите ми, стари велурени обувки ;)

Път, самота, любов... Има ли нещо повече и извън тези три думи?

Рисунки на Юрий Шевчук и още нещо

http://nnm.ru/blogs/geroczka/raboty_hudozhnika_yuriya_shevchuka/



Мама, это рок-н-ролл

Были времена и получше, были и почестней
Догорали дожди да путчи, умирали ночи без дней
Были времена и построже, а были просто - пей, ешь да гуляй
Колотились и корчили пьяные рожи, песни наших весёлых стай
Мама, это рок-н-ролл, рок - это я!
Были времена и почище, а были просто - ни да ни нет
Рок-н-ролл рождён в одна тысяча девятьсот с половиной лет
Наши песни - любовь и голод, под наши песни вставала весна
Драли горло нам серп и молот, благословила наш мир война
Мама, это рок-н-ролл, рок - это я!
Когда власть валялась на улице на глазах у пьяных бичей
А орёл походил на курицу, а страна была просто ничьей
Когда ветер сжигал нам руки, рвал историю баррикад
На любви только драные брюки и жестокий, холодный взгляд
Мама, это рок-н-ролл, рок - это я!
И рассовав по карманам речи будущая ваша мать
Залезала ко мне на плечи, а на сцене подыхал орать
И мы меняли вино на воду, доставая из пепла смычки
Для скрипок, которые завтра здесь смогут умереть от этой тоски
Мама, это рок-н-ролл, рок - это я!

Портрет на Луцифер като млад

от Браян Фърънес

Бащата на Луцифер бе наемен портретист. Ако му изпратехте снимка и чек за четиристотин долара, той би нарисувал вашия лик в тъмно, опушено масло. Нелоша сделка за най-изтънченото пътешествие на егото и най-сигурния начин новите пари да остареят. Беше през осемдесетте. Бизнесът му процъфтяваше.
Той не беше най-великият портретист в света, наистина, но клиентите му не се оплакваха, а и той обичаше работата си. Обичаше я толкова много, че когато свършеше с платената работа за деня, обичаше да рисува отминалата слава на Индиана– мъже като Хюги Кармайкъл или Буут Таркингтон, мъже, чиито имена звъняха като тиха камбана, но не бяхте сигурни защо, макар да мислехте, че са играли за Къбс или са работили във военния завод на дядо ви.
Идеята зад тези неплатени портрети беше да възроди някои от субектите на отминалата слава, но тъй като не му бяха поръчани от музей или галерия (или поне да ги бяха приели, дори като дарения), те свършваха на стената във всекидневната, наредени в редици, като някакво странно жури от втренчени чичовци.

Растейки Луцифер мислеше, че портретите са смешни и че клиентите на баща му са повърхностни и глупави. Но по времето около дванадесетия си рожден ден, любопитството започна да го гризе. Ако баща му можеше да направи един търговец на зърно да изглежда като университетски ректор, колко различно би изглеждал Луцифер нарисуван с масло?

“О, скоро ще разбереш!” каза баща му. “Но няма да е от мен. Ще бъдеш толкова известен, че няма да се нуждаеш от тъпак като мен, който да усилва образа ти.”
Това не беше характерния случай на изцяло отдадения баща, с големи надежди за своето момче. Луцифер беше въшлив от талант и старателно го криеше. Много хора мислеха, че ще направи нещо голямо. Някои дори се надяваха на това. В какво беше добър ли? Във всичко. По времето, когато беше на десет, той биеше баща си на домашната игра Jeopardy. На церемонията за дипломирането му в началното училище, Луцифер направи такова вълнуващо изпълнение на “Одисей” на Тенисън, че цялата тълпа стана от пейките; никой не можеше да каже и дума. По гимнастика той можеше да върти тялото си около дръжките на коня толкова бързо, че краката му заприличваха на самолетно витло, но истинското чудо бе, че никое от другите момчета в училището не му се подиграваше за това. Луцифер беше електромагнетичен и славата сякаш летеше към него.

Това, което той не знаеше – което неговия баща също не знаеше – беше това как ще стане известен и с какво. Но те получиха намек за това.

Баща му се опита да каже “не”, но Луцифер го убеди. Той ласкаеше. Той мотивираше, с леки и прикрити заплахи, обещавайки награди, поставяше на баща си подвеждащи въпроси за рисуването, водейки го през минното поле на риторичните капани и по заплетените пътеки на вината. Момчето не (винаги) се молеше, но използваше както всеки друг вид за словесно убеждаване, познат на хората, така и няколко нови подхода. Това което правеше не беше лесно, но той беше упорит. И накрая, на третия ден, когато усети, че баща му ще се съгласи на всичко само и само шума да престане, той постигна успех.

”Виж.” каза Луцифер, галейки голата си, детска устна. “Нямам мустаци.”

Мустаците бяха проклятието в работата на баща му. Неговите портрети изглеждаха достойно, докато не им сложеше мустаци (винаги имаше някой с мустак - някой човек, на когото никога не успяваше да вземе уговорената сума за портрета). После обекта на портрета изглеждаше така сякаш е хванал гъсеница между устните и носа си и чака, леко кривоглед от страх, служителите от Контрол на животните да пристигнат.

”О, за Бога, седни.” каза баща му. “Нека да приключваме с това.”

Луцифер се разположи на един стол, докато баща му нагласи триножника в дневната. Обикновено баща му си подсвиркваше “Петя и вълкът”, докато рисуваше, но днес подсвиркването излезе тънко и пискливо, и след няколко минути той млъкна. След това (както и сега) правеше няколко шриха с четката, а после се чумереше на платното и почукваше с края на четката по брадичката си. “Задръж още”, каза той на няколко пъти, въпреки че той беше единствения, който нервничеше.

След няколко мъчителни часа, той изтръгна платното от триножника. “Забрави!”, каза той. “Ако искаш толкова лош портрет да се обадим на Питър Мюнц. Той рисува деца.”

”Покажи ми какво си направил“, каза Луцифер.

Баща му погледна портрета отново. “Не, аз просто ще се отърва от него.”

Луцифер направи крачка към него. “Покажи ми.”

”Не съм свикнал да работя с живи модели. Има твърде много. . . измерения.”

Но когато Луцифер хвана портрета баща му го пусна с въздишка. Момчето, в крайна сметка, щеше да поеме по своя път, така че защо да се бори с него?

На пръв поглед Луцифер не виждаше къде е проблема. Приличаше на него, всичко бе наред. Може би изглеждаше малко по-голям от единадесетгодишен, но това можеше да е заради кафевия костюм, който бе облякъл заради портрета.

Но лицето му - то беше малко продълговато. И начина, по който главата му бе наклонена надолу, докато очите му гледаха с очакване. . . момчето на картината изглеждаше така, сякаш миг преди това му е било весело, но не за дълго. Изглеждаше така сякаш всеки момент щеше да каже: Къде са парите? Или: Аз чакам.

Луцифер започнал да разбира защо баща му се тормозеше. Портретът поставяше зрителите на място. Гледайки го, вие чувствахте как смеха израства и умира в гърлото ви.

Луцифер го върна на триножника и се опита да се пошегува: “Сложи му мустаци.”

Баща му топна четката в най-черната боя и нарисува тънки анимационни мустаци, завършващи с големи артистични завъртулки. Луцифер се засмя, така че баща му добави с резки движения и четири груби линии малка козя брадичка. “Рога”, каза Луцифер и гледаше как чифт кози рога се появяват на челото му.

След това добавиха нечестивите черни вежди, странната змийска опашка и раздвоения език. Всяко едно “разкрасяване” предизвикваше при появата си ленив, изкуствен смях, така че другите да знаят, че това е шега, просто грешка, малко забавление, а не е нещо страшно, по дяволите, което плашеше и двамата.

превод Преслава Кирова

Източник: freightstories.com

п.п. Извинявам се за възможните грешки или неточности в превода.

До Капиновския и Плаковски манастири

Атмосферата в Плаковския манастир беше невероятна - можехме да останем с часове на пейката под дебелото старо дърво до църквата, да гледаме сградите на манастира, бавно преминаващите облаци и късното слънце зад тях. Пасящата кобила, която вървеше като куче след стопанина на манастира, охранените жълти котараци, миещи се край стените и килима жълти и лилави диви цветя в двора. И да слушаме как стопанинът разказва за това как не може без децата и внуците си, без жена си и кобилата, която не впряга, а му е така, като дете, другар, живинка и как си говори с нея, колко е добра и как децата минават под широкото й, съвсем наедряло тяло без да им стори нищо. И как всичко при него е кротко...
Кобилата беше бременна, кончето ще се роди след няколко дни. Ще се върнем да го видим.:)

In The Wee Small Hours

Недовършено

Това са някои от недовършените неща на баща ми.
Помня как спря да се занимава с дърво - поряза се, много, кръвта шуртеше, на него му прилоша, а аз тичах да му донеса вода... После длетата ръждясъха и ги дадохме на някакъв млад резбар от художественото училище. Бях учудена от страха на баща ми, а в същото време от страх и инат нищо не му казах... никога. И защо недовършените желания и намерения не са така красиви като тези фигури?!

Градът на изгубените деца

“Градът на изгубените деца” е сюрреалистичен, дистопичен филм на Марк Каро и Жан-Пиер Жьоне, създаден през 1995 г. Филмът е стилистично свързан с предишния и следващия филми на Жьоне – “Деликатеси” и “Амели” (няма слаб филм на Жьоне - новият Micmacs също изглежда интересен). Причисляван е към жанра “стиймпънк”.
Филмът разказва за това как лудия учен Кранк отвлича деца, за да краде сънищата им и да ги превръща в свои. Сред изчезналите деца е и малкия брат на здравеняка от местния карнавал Уан (Рон Пърлман), който иска да го спаси с помощта на едно малко осиротяло момиче, член на гилдията на крадците, на име Миет.
Филмът получава наградата “Сезар” за работата на художника Жан Рабас.
Изпълнителят на главната роля Рон Пърлман (роден за фантастика :) по време на играта си във филма не знае френски и е единственият американски артист на снимачната площадка. Въпреки това той заучава репликите си перфектно и не допуска нито една грешка при снимките.
Костюмите за филма са проектирани от Жан-Пол Готие.
Филмът е повлиял на създателите на компютърната игра Sanitarium (1997).

Буикос (boyikos)

500 мл. кисело мляко
1 ч.л. сода бикарбонат
250 гр. натрошено сирене
1 ч.ч. нарязан на ситно спанак
2-3 с.л. нарязани маслини
1 ч.ч. олио
3 ч.ч. брашно

Млякото се разбърква със содата.
Добавят се сиреното, спанака, маслините и олиото.
Накрая постепенно се слага брашното до получаването на лепкаво тесто.
Гребе се със супена лъжица от тестото и получените малки "кифли" се поставят в застлана с хартия тавичка. Пекат се около 20 мин. на 200 градуса.
Фантастични са с кисело мляко или айрян.:)

Източник: сп. Меню

До село Горун и обратно

"Горун" означава зимен дъб. За пръв път видях и харесах това наименование в книгата "Антихрист" на Емилиян Станев. После разбрах, че има и село с такова име и, разбира се, ми стана любопитно как се стига до там, как изглежда, каква атмосфера носи.
Почти 350 км. ни деляха от него. И всички нюанси на зеленото... През Търново, Търговище, Шумен, Добрич, чак до морето - Балчик, Каварна, Тюленово, Шабла... до Горун.


Селото се намира н 4 км. от Шабла и на 8 км. по права линия на запад от Тюленово. Разположено е на международния път Варна - Дуранкулак. Дължината му няма и 1 км., а жителите са по-малко от 100-на. Типичен земеделски район. В него няма особени забележителности - приятно впечатление правят малкия парк пред кметството и къщите с добре поддържани градини. В самото село дъб - зимен или летен не видяхме. Малко над него, в посока към Варна, се намира гора от млади дървета, които за съжаление не можахме да видим от какъв вид са. Селцето носеше някаква спокойна, ведра атмосфера, въпреки неособено богатия си вид ( дали, или това ние го носехме?!;).

Както при всяко пътуване и при това по-интересен бе пътя до целта, отколкото самата цел. Минахме през нос Калиакра почти по залез и се насладихме на гледката. Поразходихме се около Шабленското езеро, тузла, плаж и фар въпреки мъглата. На скалите на Тюленово природата за пореден път показа, че обича това място - мъглата постепенно изчезна в морето и слънцето се усмихна. Извън сезона навсякъде бе различно - истинско, свежо и притихнало.












Цялото това пътуване се случи след като като истински злодеи изядохме великденския заек, който си търсеше белята сред сметана и майорана :) и дойде ред на апетита ни за пътуване. Нищо ново - "Хляб и зрелища", "Чай и приключения" и така до следващия обяд или до следващото, още едно от тези "неприятни, опасни, неприлични неща". :)

п.п. Часът на снимките е по зимното часово време, забравих да го променя - реално, всичко се случва час по-късно.:))