31 юли 2010, събота

Democracy is...

Очевидно ми върви на конкурси в последно време.
Отново случайно попаднах на този интересен конкурс за фотография с текст.

Понеже нямах време да правя специална снимка (открих конкурса няколко минути преди да изтече срока), избрах една от последно направените от мен снимки и я озаглавих:
"Демокрацията е да можеш да слееш реката си с океана." :)



Останалите снимки от България.

От всяка страна ще бъде избрана само една снимка от специално жури и след това стартира онлайн гласуването от 19 август - така че, моля, подкрепете спечелилото българско предложение.

Сред снимките има наистина чудесни попадения - разгледайте ги.
Особено ми хареса тази снимка от Румъния и надписа й:
"Democracy is spreading your wings and flying amongst own kind."

30 юли 2010, петък

За продаването

Много се чудих дали да напиша това.

Много се нароиха напоследък блоговете и сайтове, болшинството от които ти дават съвети как да живееш по-добре, как да си успешен, разни основно американски мислители се явяват гурута там (подобно на де Боно, който нямах представа кой е до онзи ден и от това автоматично следва, според тълкувателите, че мисля стандартно... та се засегнах де ;)) и от всякъде се сипят препоръки как първо да продаваш себе си, а после и стоката на шефа си. Дори се продават начини на продаване.
От кол и от въже хора ни съветват как да сме положителни, безпричинно радостни, как да си направим естествен ореол с малко фосфоресцираща боя и тел, и как почти по метода на компрачикосите да се превърнем в “човека, който се смее”. Изрязваш част от себе си и си готов. Това пак е свързано с продажбите – така ще се продаваш по-добре, хората повече ще те харесват, личния ти Дау Джоунс, а и Джон ще се вдигнат и ставаш конвертируем.
Тълпи от хора ръкоплещят на тези неща и ги одобряват без да посмеят да ги подложат много-много на критика, може би защото думите им се струват така умни и нови, че не може да не са истина. Почти в религия се превръща - има някакви абсолютни истини и ако някой се съмнява в тях е варварин. А какво, ако не критиката прави едно нещо истинско?
И взе леко да ме дразни всичко това... Търговия, продажби, пазар около това се върти всичко, всички те учат как да продаваш, но не и КАК ДА ПРОИЗВЕЖДАШ качествено. Защото по моята проста и незапозната със сложните пазарни механизми логика, ако една стока е достатъчно добра тя сама се продава (Да живее Джони Уокър!:). А усилията отиват не да се направи стоката качествена, а в убеждаването на другите, че е качествена.
Скоро гледах някакво филмче как в една кооперация от занаятчии в Япония измислили, изобретили и произвели съвсем прост механизъм, който пречи на отворена врата да се затвори. Забелязали са, че нещо е нужно и има смисъл от него, и го направили. Продава го полезността и уникалността му.
Знаете ли, че има фалшификати на маркови продукти, които са с по-добро качество от тях и по това се познава че са фалшификати? Което е просто показателно, доколко продаването е по-важно от самата стока. Какво искаме да получим, когато купуваме - самата стока или отношението на продавача, което ще ни накара да се почувстваме по някакъв по-особен начин? Че сме по-качествени хора? После се жалваме от некачествени стоки. Всичко това е много свързано с термина "consumer whore", който споменах тук някъде - по-лесно е да погъделичкаш хората, отколкото да произведеш нещо наистина стойностно. А и хората сме доказали, че искаме първото, а не второто.
И всичко това пак е свързано с думите и със смисъла им и с това дали се крием зад тях и продаваме или сме пред тях и показваме продукта, който, най-често, сме самите ние.
Все повече се убеждавам, че децата задължително е нужно да учат риторика в училище. Да има някой, който да може да ги, да ни, научи как да не приказваме празни приказки и да омайваме слушателя, а да можем да представим себе си чрез думите, да покажем същността си, истината... А за това не са нужни много думи, но са нужни точните...

Препоръчвам ви да прочетете Кантора за търговия с мисли. :)

Make love, not marketing!;)

28 юли 2010, сряда

Цъфнал...

не точно трън. :)

















п.п. Сетих се за филма "Опак човек", докато публикувах снимката и потърсих нещо за него - дори една снимка няма в мрежата на Антон Карастоянов, който пееше песента.:(

27 юли 2010, вторник

Mr. Nobody

Един изключителен филм на белгийския режисьор Жако ван Дормел.
Да се събудиш в свят, в който нищо от това което познаваш го няма - дори любовта и смъртта, и да искаш да се върнеш към това което си бил чрез изборите, които си имал.

"Това е едно вътреличностно пътешествие. Аз всъщност играя 12 различни варианта на един живот. Има 12 различни персонажа. Някои от тях вие виждате само в една сцена. А един от тях е само като фон."- казва изпълнителя на главната роля Джарет Лето.

23 юли 2010, петък

Агоп Мелконян

Днес се навършват четири години от смъртта на Агоп Мелконян.
Имам чувството, че каквото и да кажа ще се получи някоя глупост или ще прозвучи мелодараматично, затова ще си позволя да цитирам Сребрина Талева от написаното от нея в “Любов и смърт” в сборника “Спомен за света на Агоп Мелконян”, изд. Къща “Ерато-Арт”, 2008.

“...аз знам, че Агоп Мелконян беше самотник, както може да бъде самотен само един изключителен талант. Не сте виждали самотен глупак, нали, както не сте виждали и безметежно контактен мъдрец. Колкото и весел и щастлив да изглеждаше Агоп, огромната тежест на разбирането тежеше в древния му асирийски поглед. Колко ли години бихте му дали, ако виждахте само тези очи...
Ерих Фром казва, че, за да обича света, човек трябва да обича първо себе си, затова самолюбието е нещо много по-различно от егоизма. Агоп Мелконян беше самолюбив човек. Не знам дали обичаше достатъчно себе си, защото във всеки един много умен човек съществува особен стремеж към самоунищожение, но твърдо знам. Агоп Мелконян обичаше света и всичко в него, а и светът сигурно го е обичал, след като му е дал тази болезнено сладка дарба.”

Аз много глупости направих,
Живях неправедно, нали?
Но щом за Там ще се отправя,
Бог над мен ще се смили.

Ще каже: “О, живя лъжовно,
Живя телесно и във грях.”

И ще се усмихне може би гальовно –
Бог е доброта и смях.

Благодаря!

The Sea

22 юли 2010, четвъртък

Термостат

Случайно открих този конкурс - обичам подобни "задания". :)
Ако ви харесва разказчето, моля, гласувайте за него в Свежо.

”Участвам в блог-игра, от която мога да спечеля един от двата безплатни пропуска за семинара на Едуард де Боно в София на 23.09.2010 в НДК”.

***

Събуди се с лице забито в пясъка и болката в гърдите го накара да поеме шумно дъх и да спре на средата, зашеметен от усещането.
Надигна се и се обърна назад към океана. Повърхността му беше почти гладка, нямаше следа нито от лодката, нито от нещо друго познато и човешко.
Седна изтощен по-далеч на брега, там където водата не можеше да го достигне и обви краката си с ръце. Остра болка го прониза от ляво – явно имаше счупено ребро. Съзнанието му все още отказваше да проумее случилото се. Мислите му върнаха лентата назад – кораба, бурята, спасителните лодки...
Слънцето прежуряше, извървяло повече от половината си път и скоро черната му, добре осолена коса започна да пари като смола. Той прокара ръка по нея и разтърка с пръсти слепоочията си... Беше топло, беше адски топло...

Тогава дойде паниката и топлото се превърна в нажежен до стапяне пламък.

Не помнеше точно на колко години беше, когато откриха този дефект в него. Вероятно е било вече когато е можел да пише, защото иначе нямаше да е жив сега. И точно сега трябваше да пише, а нямаше НА какво... По дяволите... Нямаше С какво...

Стана и затърка дланта на ръката си с палеца на другата, огледа се и видя някакви храсти наблизо. Затича се, откъсна една дълга пръчка и махна листата й. После пак обратно към брега и започна бавно да изписва нещо на мокрия пясък... Не, не, не...твърде, твърде бавно, а и водата ще го изтрие... Какво да прави... Хвана главата си с ръце и се завъртя в кръг, един, два, три пъти, докато не падна на пясъка и не се разхлипа като хлапе.

Мозъкът му прегряваше, имаше нещо счупено там, в малката кръгла кутия зад очите му. Бяха го отписали. Лекарите бяха казали, че няма да изкара и час, когато той бе взел химикала и бе изписал десет страници от болничния си картон... За кучето, за мишката, която се промъкваше нощем в кухнята, за топката, която дядо му му подари, за съседското момче, което го замеряше с костилки... и пламъкът си бе отишъл, бе се укротил и заспал отново в малката си кръгла камина. Помнеше как всички го гледаха с отворени усти и само майка му стискаше устни, а огромните й очи бяха мокри и как дойде и го прегърна - толкова силно, че чак го заболя.

Повдигна длани, въпреки всичката вода, дясната му ръка все още пазеше петната от мастило.

Всеки ден пишеше – както другите вземат лекарства или си бият инсулин, той знаеше че неговото спасение е в това да излее думите от главата си. Да махне сухата трева и всичко запалимо, да изчисти скритите в ъглите парчета хартия и обвивки от бонбони, за да може мозъкът му със счупен термостат да оцелее още един ден.
И историите се появяваха в блъскащия се в горещата си клетка ум. Дори започна да изпитва удоволствие – никой освен него не четеше написаното, никой не го оценяваше или упрекваше, защото всички знаеха, че е акт на живот и смърт. Не беше творчески повик, затова нямаше и творческо безсилие.

Пишеше за всичко – за болката в малкия пръст на крака си, за миризмата на пържени филийки, за хората, които срещаше всеки ден, за улиците, за дърветата, за двете звезди, които гледаше всяка вечер от прозореца си, за линиите и белезите по ръцете си...
Един ден се обади някакъв редактор.

Безсилието и плача бяха застинали в гърлото му, слънцето продължаваше да пече все така жарко и безгрижно, а тялото му вече трепереше. Вече чувстваше напрежението и огъня, който гореше вътре в него и му пречеше да мисли – сякаш капчици вода пръскаха върху нажежена плоча...

Все пак му хрумна... Хрумна му нещо...

Съблече ризата си я просна да съхне. Зарови в джобовете си – нищо не откри. После заобикаля по брега и скоро намери някаква счупена черупка. Съзнанието му вече бе започнало да се замъглява, гърлото му бе залепнало, а пред очите му се мержелееха зеленикави сенки.
Колкото можа стегна бедрото си с колана и заби острия край на черупката в крака си... Зави му се свят и му прилоша, падна на пясъка и след няколко опита накрая махна колана. Натопи края на отрязаната пръчка в кръвта и се завлачи към проснатата риза...

Едно изречение... две, три...

Почувства как огънят отминава и се успокоява, как му става дори студено... Отпусна се по гръб и погледна усмихнат към слънцето, което, странно защо, не грееше така ярко както преди... Спасен съм, спасен – мислеше си той, преди да загуби окончателно съзнание.
Кръвта, която бликаше от крака му попиваше в пясъка и се смесваше с океана.

Love of My Life



А тук е прекрасната основа на тази песен.

21 юли 2010, сряда

Раковина за седем пиастри

Иван Въргов

Гледано отгоре Червено море е нечисто синьо, със зелени плитчини и яка от утаена сол. Пустинята е разръфала бреговете му в заливи, протоци и лагуни, сред които – почти островен – е градът. Един град без пушеци, без заскрежен асфалт и унило скърцащи трамваи. Всичко в него е бяло, осветено като сцена, обилно поръсено с прах и подправено с дразнещи миризми от многобройните ресторантчета. Къщите в центъра крият оскъдните си сенки под чадър от каменни сводове. В сенките, на плетени столове, мъжката част от населението бавно сърба кафе. Уличните шивачи тракат с машините си. По витрините на фотографите са накачени снимки на усмихнати тъмнокожи красавици. Красавиците са от племето шалюки, но всичко това – шалюките, уличните шивачи и дразнещите миризми – ще е после, а сега самолетът бързо потъва в горещия въздух, под нас наедряват вили с плоски покриви, полусъборени като след ураган къщички, леки коли направо през пясъците. Височината се топи с рязка болка в ушите.
Кацаме.
Ако затворя очи, ще си представя съвсем точно летището с ниски постройки, бухналите палми, мързеливата камила край пистата, а след това и митничарите, всички с очила и малки мустачки, които попълват прилежно безкрайните си формуляри. Споменът е жив и ясен, макар да са минали доста години. Може би е така, защото това беше първото ми пътуване из Африка. Може да е заради раковината. Има обаче странно противоречие между фотографската точност, с която помня всички подробности, и подсъзнателното желание да забравя тази история – съвсем, ако е възможно. Това впрочем е доста банален признак за гузна съвест и аз знам защо е така.
Но да бъда последователен.
Купих раковината чак надвечер, след като бях ходил вече на лов за корали. Защото аз ходих и на лов за корали, а как иначе? Едно портокалово такси ме доведе до нажежения плаж и мръсната крайбрежна ивица вода с локви от мазут. Петдесет метра по-навътре морето се оказа чисто и прозрачно, а дъното покрито с корали: бели, розови, синкави и жълти, като храсти и еленови рога, като игленици и гъби. Гмурках се с наивната лакомия на новоизпечен покорител на тропиците, хвърлях със съжаление току-що отчупените клонки, защото откривах по-красиви... и не обръщах внимание, разбира се, на подозрителната слуз, която шаваше из дантелените им дупчици. Половин час по-късно тя започна да излъчва такава отвратителна воня, че се наложи да изхвърля и най-славните си трофеи, възмутен и разочарован. Срам не срам, тръгнах към пазара, където коралите се продават изварени и лакирани.
Винаги съм мислел, че най-лесна за доказване от всички философии е тази на фаталистите. И наистина: почти случайният ми престой в града край Червено море, зверската горещина в хотела и позорния край на лова на корала – всичко ме водеше като по добре скроен сценарий към пазара, към онази единствена сергия, на която – сред куп евтини боклуци – ме чакаше раковината, самата тя с вид на евтин боклук. От гледна точка на раковината обаче нещата сигурно изглеждат иначе. Аз бях лошият й шанс; ако не бях аз, тя може би щеше да се перчи един ден в най-големия музей на света или в ръцете на най-прочутия професор.
Както и да е.
Пазарът под каменните сводове вдигаше шум за всяка продадена дъвка колкото за презокеански кораб. Моята сергия и моят продавач ме чакаха в един забутан, лошо осветен ъгъл, сред миризми на печена риба и гниещи плодове. Сериозният мъж в бяла галабия на чудноват английски ми предложи стоката си: златни пръстени с рубини колкото лешник;откраднати от Археологическия музей на Кайро статуетки; също и личния талисман на последния вожд на шалюките – всичко на половин цена, защото съм му бил симпатичен. На мен пък продавачът ми стана симпатичен, защото ме лъжеше без особено старание, само от уважение към занаята си. Избрах три разкошни корала, лъскаво лакирани, талисмана на последния вожд – фигурка от тежко черно дърво, и оловен нож в ножница от змийска кожа, с гривна за окачване над лакътя. Общата цена на тези съкровища бързо падна от десет на една лира, продавачът ме благослови, доволен от сделката и, все така сериозен, измъкна изпод купчината евтини боклуци неугледна, овехтяла на вид и мътна на цвят раковина. “Седем пиастри.”, каза той. Нямам нищо против числото седем, както и против всички други числа, но все пак странно е, когато на африканския пазар ти предлагат нещо на смешно ниска и незакръглена цена. Това учуди дори мен, новака. “Пет пиастри.”, казах аз, но човекът този път не искаше да се пазари и повтори упорито: “Нe, господине, седем пиастри.” Амбицирах се. “Добре, вземам я за десет!” търговецът пое избелялата банкнота от десет пиастри, подаде ми раковината, няколко жълти монети с дупка по средата – точно три пиастри, и все така сериозно каза: “Благодаря ви, че я взехте, господине.” Тръгнах си смутен, без да зная точно защо.
Хотелската стая приличаше на въртолет заради гигантската перка на вентилатора, която лениво се въртеше под тавана и разместваше задушната топлина между високите стени. Обзе ме виеща носталгия, точно според закона за розовия свят на далечните разстояния. Спомних си с умиление мрачната ноемврийска София и унило скърцащите трамваи, изпълнени с кихавици. Опитах да се приспя с някакво английско списание, като пушех жадно – типична реакция на необичайните преживявания. В стаята нямаше пепелник и аз изтръсках пепелта в неугледната раковина, която купих за седем пиастри.

Целият разказ >>

17 юли 2010, събота

Сравнителен тест на кисели млека

препоръчано

Онзи ден влезе в сила новия БДС за киселото мляко. А вчера беше подписан този за колбасите. Ще ядат ли децата ни истински мляко, сирене и кренвирши, с които ние израснахме?

Сравнителен тест на кисели млека, направен от един обикновен потребител на продукта:

“Киселото мляко е продукт, с който почти всеки българин се гордее, защото е уникален за страната ни. В магазините се предлагат десетки марки и видове кисели млека, но със сигурност не всички заслужават да се нарекат така поради изменените рецепти и липсващия лактобацил, който да сътвори чудотворния продукт само за няколко часа.

Направих следния експеримент:
- набавих си качествено домашно краве мляко от здрава крава, пасяща в екологично чист район (с. Гълъбовци);
- отидох в супермаркет от известна верига и си набавих 6 кисели млека, а в къщи добавих 7мото от хладилника, което бях закупила от друга голяма верига;
- стартирах квасенето в домашни условия на кравето мляко със 7те марки кисело мляко.

За незнаещите трябва да поясня процеса на заквасване на млякото.
Сварява се прясното мляко. Изчаква се да изстине до t около 60*С, след което се разлива в съдове ( в този случай- бурканчета от бебешка храна) и към прясното мляко се добавя малко количество кисело мляко ( в този случай - по около 1 пълна чаена лъжичка).
Приготвената смес в бурканите се увиват (за домашни условия говорим) в няколко дебели одеала и се прибира на топло местенце. Там лактобацилът ще се нуждае от около 4-5 часа, за да сътвори магията и да направи от прясното мляко - страхотно кисело мляко.

Искам да споделя, че при качествена закваска - млякото се получава идеално даже и t на прясното мляко да варира с около 5-10%.

Почти цяла година квася мляко, та считам, че имам известни наблюдения в технологичния процес. Успешните заквасвания са ми били над 95%(кисело мляко взимах от същото място, откъдето купувах и прясното мляко-демек домашно пак), а неуспехите ги дължа именно на некачествена закваска.

Защо квася мляко ли?
За да има поне един продукт в хладилника в къщи, който да е гарантирано истински, вкусен и полезен за децата.

СТАРТИРАМ:

1. Сварих млякото. Каймакът лесно се задържаше на вилицата.
2. Ето и млеката:
ЕЛЕНА 3.6%, ГАБРОВО МИЛК 3.6 %, ЕЛБИ - 3.6%, ВЕРЕЯ 2.9 %, СЕРДИКА 3.6%, ПЪРШЕВИЦА 3.6%, МАРКЕЛИ 3.6%.
Държа да отбележа, че всички кисели млека бяха в срок на годност, небомбирали, с отличен външен вид.
3. Измих 14 бурканчета от детска храна, подсуших и сложих стикери. 14 са, за да има по 2 за всяко мляко и така да се отхвърлят съмненията за случайни проблеми при квасенето.
4. Всяко мляко бе слагано с измита лъжица в съответното бурканче.
5. Сложих в бурканчетата нужното количество квас и долях с мляко. Държа да отбележа, че забърках всяка марка мляко с чисти лъжици.
6. Увих бурканчетата с подквасено мляко в 2 одеяла и ги прибрах в ракла ( така t ще се запази, за създаде условия за процеса на подквасване, а течения в къщата няма да го нарушават).
7. Начинанието започна в 21:10, а в 22:07 ч. процесът на квасене стартира.

Стартирах заквасването ( смесеното прясно с малко количество кисело мляко и прибрано на топло ) в 22:07 ч. В 03:07 алармата на телефона ме събуди, извадих млякото и го занесох в хладно помещение, на пода (за да се охлади бързо).
5 часа за заквасване ги считам за идеални. Стари баби казват, че можело и на средата на третия час да се извади млякото, за да не е кисело. Аз съм оставяла за цяла нощ да се подквасва мляко и мога да кажа, че си става супер без да прекалява с киселостта си. Та затова реших, че 5 часа са идеалната среда.

Първи резултатите: ЗАКВАСЕНО - НЕЗАКВАСЕНО МЛЯКО = 12 заквасени проби (6 марки) и 2 незаквасени проби (1 марка)

Тук ще вметна само, че реших да опитам на вкус киселото мляко и да си споделя субективните впечатления. То е малко трудно да се опише, но ще се постарая. Вложих 3 критерия, по които го оценявах - киселост (считам, че истинското кисело мляко има съвсем фина жилка на киселост, което го прави лично за мен страхотно на вкус. Определено не обичам кисело мляко, което сладни или му липсва "киселото"), консистенция - пак е сложно да се дефинира, но да речем, че някои млека мазнеят, други стоят стегнато, трети се усещат като парцаливи и сместа не е хомогенна и гъста.

Това, което съм чела, е че истинското кисело мляко трябва да направи и "цвик" - да пусне минимално количество почти прозрачна, водниста течност около гъстата, стегната консистенция.
1. ЕЛЕНА 3.6% - киселост - отлична (под отлична приемам - приятно слаба, не натрапчива и силна), консистенция - отлична (нормално кисело мляко, стегнато, няма парцали или нещо неприятно), гъстота - отлична. Субективната оценка - ОТЛИЧНА. Млякото, което се получи, много ми хареса.

2. ГАБРОВО МИЛК 3.6 % - киселост - няма (абсолютно неутрално на вкус, няма нищо характерно за истинското кисело мляко. Държа да отбележа, че и оригиналното мляко в кофичката има същия вкус), консистенция - хомогенна смес, но с усещането в устата, че мазнее, нещо, което не е характерно за качествения продукт, гъстота - средна (не е стегнато и гъсто, но не е и рядко). Субективна оценка - ДОБРА. Млякото, което се получи е някакъв вид компромис, защото вкусовите му качества не ми допадат, но пък се подкваси.

3. ЕЛБИ - 3.6% - киселост - отлична, консистенция - отлична, гъстота - отлична. Субективна оценка - ОТЛИЧНА. Млякото, което се получи много ми хареса и определено ми стана един от фаворитите.

4. ВЕРЕЯ 2.9 % - НЕ СЕ ПОДКВАСИ! Ето го моето голямо изумление! Това мляко си остана неподквасено и в двете проби, които изглеждат по съвършено един и същи начин, а именно - течно прясно мляко без никаква гъстота, а вкусът е точно като да си разбъркал прясното мляко с малко кисело - отврат. Спирам да коментирам - снимките сами говорят, пробите са актуални следващите 24 часа в къщи, та който не вярва и клип ще му снимам.

5. СЕРДИКА 3.6% - киселост - отлична, консистенция - отлична, гъстота - отлична. Субективна оценка - отлична. Млякото, което се получи, много ми хареса. И то ми става един от фаворитите - чисто и просто истински продукт с характерния вкус, вид и характеристики.

6. ПЪРШЕВИЦА 3.6% - киселост - много слаба, но я има, консистенция - средна (млякото стои не особено добре, леко парцаливо и с много цвик), гъстота - слаба. Субективна оценка - добра. Млякото, което се получи, го приемам за компромис. Не бих казала, че е лошо, но е далеч от отличното.

7. МАРКЕЛИ 3.6% - киселост - липсва, консистенция - отлична, гъстота - отлична. Субективна оценка - МНОГО ДОБРА. Млякото, което се получи, на вид е чудесно, но му липсва киселата жилка, а лично за мен това е проблем, но пък за много хора - не е, така, че го приемам като добър компромисен вариант, но лично за себе си - близо до отличните.

Финал:
Приятно съм изненадана от резултатите, защото, честно казано, очаквах много провали. При съвършено равни условия за седемте марки, за себе си открих 3 отлични продукта, други 3 добри и един, който ме разочарова.”

Източник: http://archives.bg-mamma.com/archive/index.php?topic=366512.20

Втората част на експеримента от 15 юни 2010 г.: http://forum.bg-mamma.com/index.php?topic=504388.0

А тук: http://www.aktivnipotrebiteli.bg/?p=167
можете да откриете професионални сравнителни тестове на някои хранителни продукти и други стоки.

п.п. Между другото, докато разглеждах тук-там на потребителска тема, попаднах на един интересен термин на английски "consumer whore", с който се определя поведение на потребителя, с което купувайки точно определен продукт той "продава" себе си. Т.е. за него не е важно самото потребление, а впечатлението което той ще създаде в обществото с него. Напр. купуването само на маркови стоки, за да се демонстрира степента на жизнен стандарт или некупуването на маркови стоки, с цел да покажеш, че не си комформист. :)Рекламите винаги са залагали на тази склонност на всеки човек да продава себе си чрез стоките, които си купува в един или друг момент. Ако купувахме само това, което наистина ни е нужно доста компании щяха да фалират, така че успешно гъделичкат самочувствието ни и ние сами правим необходимото.

16 юли 2010, петък

Хайку*


***

То дойде само,
с раван и тежка грива.
Желанието.

***



Благодарности на Милко Христов, че ме насочи към тази статия: Изкуството на раз-мисленето!:)

15 юли 2010, четвъртък

...

Къде изчезнаха тези нежни песни и гласове?



ОТКРИХ ЗВЕЗДА

Владимир Башев

Предвкусвам паника в научните среди.
Становища предвкусвам и диспути.
И дълги нощи, телескопи и бради
в небето ще осъмват като луди.
Къде е? Как се казва? В кой квадрант?
Между кои известни се намира?
Въпросите ще падат като град.
Звездата трябва да се номерира.
Открих звезда
Отчайващо откритие - звезда.
Да беше лек, листо или лепило.
Да беше. Но се случи за беда
едно неподозирано светило.
Открих я, а не мога да я дам
във плен на лещи и на бюлетини.
Ще скитам в потресение и срам
по сини улици и по площади сини.
Открих звезда.
Докоснах я, в ръцете я държах,
разхождахме се бавно по земята.
Съзряхте мен, защото аз блестях,
но аз бях спътникът, а тя - звездата.
Не мога нищо да ви обясня,
ала за вас все пак ще ми е жалко.
Как сте живели толкоз времена
в небето си с една звезда по-малко...

Благодарности на Ати за стиха!

14 юли 2010, сряда

За хората и думите

Знам, че е клише, но хората си личат по очите. Не по цвета или по подпухналите или не клепачи, а по една лека светлинка, една почти невидима радиационна мъглица, която се просмуква през тези бленди на мозъка и виждаш не точно мислите, а движението им върху бялото платно на първото впечатление. Сякаш човека отсреща прожектира същността си върху теб и от платното зависи какво ще се види.
А още повече се познават хората по ръкостискането. С тези, които подават ръката си сякаш ги е страх от зараза – само върха на пръстите си или си принуден да стиснеш нещо като дрогирана животинка в дланта си, винаги трябва да имаш едно на ум. :)
Така е, ама кой да се довери на това първо впечатление. После започват разговорите и ти си казваш “Eй, какъв готин (или смотан) човек!” и започваш да си го сглобяваш основно от думите, с които ще те затрупа или не.
Аз съм човек, които въобще не може да преценява хората и то точно по тази причина. Казвам си “Това са измислици, не познаваш човека, какво първо впечатление, какви мъгли и ръкостискания…”, докато не се случи нещо и за пореден път една дъска се материализира от нищото и ме плесне така, че виждам една друга по-далечна радиация, и разбирам че човека е точно този, същия от първото впечатление, независимо какво и как говори. И това, разбира се, се случва в някоя важна ситуация, в която се надявам той да потвърди думите си с действия.
Думите само са му послужили като театрална одежда и с тях той всеки път изнася спектакъл, а под тя се крие актьорът и моето първо впечатление овързано със скоч и с торба на главата.
И почти всеки път историята се повтаря, защото думите имат огромно значение и смятаме (визирам себе си, но има и други балами) , че думите СА хората, а това съвсем не е така. Думите са някаква част – истинска или не, от човека, да, и то тази, която той иска да видим.
Стигам до извода, че трябва да се отнасяме към приказките на хората като към литературно произведение – нещо, което е продукт на човека, но не е самия човек, има нещо от него вътре, но то е само като подправка, а не основата. Всички сме като писатели, само дето не записваме произведенията си, те са само устно творчество. И както при писателите весел, оптимистичен човек може да ти разкаже такива ужаси и трагедии, че да ти настръхне коса, а обхванат от отчаяние пияница да ти предложи история, от която да започнеш живота си от едно по-добро начало, така някак е и с останалите хора – възприемаме ги чрез това, което ни внушават, а не истинското им Аз.
Хората успешно се крият зад думите – умишлено или не. И може би следващия път, когато ни попитат дали заставаме ЗАД думите си ще е добре да съберем малко смелост и да застанем ПРЕД тях.
Та... внимавайте с блоговете – те са само думи, които живеят отделен живот, хората, които ги изписват може да са нещо съвсем различно... ;)

13 юли 2010, вторник

Polly Come Home

Исках днес да напиша нещо, но след такъв размазващ саунд ми е трудно да размърдам мислите или тялото си... Както някой е написал в коментарите: "robert plant is like a fine wine...keeps getting better with age".

11 юли 2010, неделя

Интервю с Урсула Ле Гуин

Светът се нарича дъбрава

Вие казахте, че научната фантастика като литература ни позволява да мислим чрез алтернативи. Как правите това в своите творби?

Има различни начини на мислене, съществуване и правене на нещата. И научната фантастика, и фентъзито предлагат повече възможности. Те ви позволяват да обмисляте алтернативи без реално да се налага да ги осъществявате. Което, според мен, е една от функциите на цялата художествена литература - за да ви позволи да живеете други животи и да видите как изглеждат те. Това дава простор на душата. Аз експериментирам с ролите на половете в „Лявата ръка на мрака”, а Съти има хомосексуални взаимоотношения в „The telling”. Има нещо театрално в „не трябва да го правим по този начин!”. Това отваря някои затворени врати.
Трябва да призная, че има доста положителни неща, които могат да се отчетат. Ако се вгледате в моите книги ще откриете, че повечето от моите главни герои са цветнокожи. Вероятно не сте го забелязали и не сте го видели на кориците. Отказват да сложат цветнокожи на обложките на книгите ми, защото така не се продават. Но аз винаги съм правила това умишлено, тъй като повечето от хората по света не са бели. Защо в бъдещето да са мнозинство? Това е едно чудесно свойство на фантастиката. Можете да влезете в нечия чужда кожа и ако е с различен цвят, това е още по-вълнуващо.

Някои автори наблягат на „науката" в научната фантастика или пишат за извънземни, но вие да използвате човешкия опит и емоции като основа на своите истории.

Всичко, което знам е как да пиша за хора и животни. Има много животни в моите произведения - и дървета. И все пак, нищо чуждоземно. Аз използвам другите светове и другите раси като метафори. Например, открих нещо много шокиращо за мен. В Китай са практикували нещо известно като Даоизъм - много популярна религия – в продължение на две или три хиляди години и очевидно тя е била почти заличена само за двадесетте години по времето на Мао. Всичко това завладя въображението ми и си помислих „Трябва да напиша нещо за това, но не знам нищо за Китай.” И трябваше да го пресъздам чрез езика на метафорите. Трябваше да измисля един свят, в който е имало стара популярна религия и изведнъж един нов политически режим идва и вижда в нея голям враг на напредъка, и се опитва да я изкорени. И в този свят аз поставих Съти, наблюдател от един друг свят, където религията е господстваща чак до точката на задушаване. Беше трудна за написване книга. Бях ангажирана с нея по много различни, сложни начини и темата ме смущаваше.

Имате ли планове за бъдещите си проекти ?

Не, аз имам много добри намерения, но нямам контрол върху писането си. Когато започнах „The telling” мислех, че ще бъде новела, но то искаше да бъде роман. Той не се получаваше както трябва, докато не опознах Съти добре. Не знаех коя беше тя дълго време. Когато Съти изведнъж дойде при мен и аз открих гласа й, след това можех да разкажа историята. Трябваше да го видя през нейните очи. Работя над една книга за Землемория сега и мисля, че съм стигнала до края на тази история. Това имам предвид под липса на контрол.

Познавам много хора, които ми казват колко много историите ви са повлияли на живота им. Дали знанието за това влияе на писането ви?

Всъщност нищо не ми влияе, когато пиша. Аз просто се опитвам да разкажа историята. Тийнейджъри са ми казвали, че съм им помогнала през лош период. Това те кара да се чувстваш съвсем скромен и малко уплашен, когато осъзнаеш, че си повлиял на хората, когато си разказал една история. Трябва да вземеш насериозно факта, че можеш да промениш нечий живот. Тук изникват и етичните въпроси, когато пишеш за деца. Трябва наистина да погледнеш работата си отстрани и да си кажеш „Погледни хубаво, дали това може да изплаши някой на осем години? Може ли да му причини някаква вреда?”

Какъв съвет бихте дали на младите писатели?

Да четат и да пишат. На някои писатели трябва да бъде заповядвано, за да пиша. Те смятат, че тяхната работа е да се срещат с агентите, да трупат житейски опит и вече могат да бъдат богати и известни. Тяхната работа е да пишат. Някои наистина не осъзнават това. И не може да пишете, ако не сте чели.

Кой автор бихте им препоръчали да прочетат?

В научната фантастика? О, Боже, има толкова много! Просто четете и намерете този, което ви харесва. Някои искат да пишат киберпънк, други са по-литературни.

Кои са авторите, които са ви повлияли най-много?

О, Боже! На практика всеки написал роман, който съм прочела и много поети също. Когато съм притисната казвам, че едно от дългосрочните големи влияния върху работата ми е Вирджиния Улф. Тя има много творби, които са невероятно ползотворни за мен. Това, което харесвам е добрата книга. Няма значение дали е фентъзи или научна фантастика, или „Война и мир”; нещата се движат, нещата се променят, вие се променяте, в крайна сметка, като читател.

Източник: http://www.writing-world.com/sf/index.shtml

*Този въпрос е от друго интервю, но ми се стори интересен и го добавих:

Какъв мислите, че е ефекта от увеличаването на академичния интерес към научната фантастика?

Ако академичния интерес към НФ наистина се увеличава, може би това ще доведе до повече критици и рецензенти, способни да разберат нещата, казвайки защо това е добро или лошо, и полезното му сравняването с останалата литература. (Това ще ни спести например толкова откровеното критическо невежество, което предизвика Хари Потър, бликащо от възторжени отзиви, че такова нещо никога не е било писано преди.) Може би ще доведе дори до това да се даде на Толкин подобаващо място в учебния литературен канон. Мисля, че би било добре за всички нас. Писателите се нуждаят и трябва да отговарят на интелигентна, информирана критика, както се нуждаят и от интелигентни, информирани читателите (критиците са просто читатели, в края на краищата, на които са били дадени правомощия, заслужено или не). Като се имат предвид тенденциите в учебните литературни програми, скоро вероятно ще има много теоретични статии за НФ като се използва терминология, измислена от най-стария французин и разбираема само за шест или седем нещастни специализанти; това ще бъде безвредно, освен това ще държи хората настрана от писането на истинска критика.

08 юли 2010, четвъртък

Из "Критикът като художник" - 1

Чудих се какво да избера и накрая се спрях на този откъс:

"Ърнест: ... Готов съм да призная, че сгреших. Както посочи, гърците наистина са нация от критици. Убедих се и малко съжалявам, че е така. Защото творческата способност е по-висша от критическата. В действителност между тях няма абсолютно нищо общо.
Джилбърт: Антитезата ти е напълно хазартна. Без критически дар изобщо не би съществувало художествено творчество, оправдаващо званието си. Преди малко спомена за деликатния инстинкт за предпочитание и подбор, чрез който творецът изобразява живота и му дава моментно съвършенство. Е, добре, този изборен дух, този прецизен нюх, какво да се пропусне и какво да се подбере, е именно критическо умение в едно от най-характерните му проявления. Човек, лишен от тази способност, не би могъл да сътвори нищо. Формулировката на Арнолд за литературата като вид критика на действителността, макар и не особено издържана по стил, издава до каква степен той зачита значението на критическия елемент в творчеството.
Ърнест: Бих казал, че големите творци работят несъзнателно, те са “по-мъдри, отколкото предполагат”, както Емерсън е отбелязал, струва ми се, на едно място.
Джилбърт: Нищо подобно, Ърнест. Художественото творчество е преднамерено до крайност и дълбоко съзнава собствената си стойност. Не се е раждал поет, който да пее, защото няма друг избор. Най-малкото това не се е случвало с нито един велик поет. Големият поет пее, защото умишлено е решил да пее. Така е сега, така е било винаги. Понякога сме готови да приемем, че гласовете, звучали в зората на поезията, са били по-елементарни, по-свежи и по-естествени от нашите и че светът на старите поети е излъчвал някаква особена, вродена поетичност, тъй че кажи-речи без промяна се е превъплъщавал в стих... По този начин ние просто отдаваме на една далечна епоха белезите, с които бихме желали да разполагаме в нашата съвременност. Историческият ни усет се заблуждава. Всеки век, създал своя поезия, е напълно изкуствен и творчеството, което ни изглежда естествен плод на времето си, неизменно е резултат от съзнателни усилия. Повярвай ми, Ърнест, не е възможно да съществува изкуство без съзнание за собствена стойност, критическия дух и това самостойно чувство са едно и също нещо.
Ърнест: Да, разбирам, до голяма степен си прав. Но положително ще признаеш, че прочутите древни поеми, примитивните, анонимни и колективни стихове, по-скоро са сътворени от родово въображение, отколкото от индивидуално.
Джилбърт: Само до момента, в който се превръщат в истинска поезия. Сиреч преди да приемат изящна форма. Защото ако няма отличителен почерк, стил – няма и изкуство. Няма ли стил, няма и единство, цялост, а художественото единство е чисто индивидуално...Колкото по-задълбочено се проучва битието и литературата, толкова по-отчетливо се долавя, че зад всичко красиво стои индивидуалната личност и че конкретният исторически период не създава човека, а човека твори своята епоха...
...Критиката е единствената цивилизована форма на автобиография, понеже не разглежда събития, а мисли; не сеhttp://www.blogger.com/img/blank.gif занимава с физически деяния и обстоятелства, а с психическите настроения и творческите копнежи на ума... най-висшата критика разглежда изкуството не като израз, а като въздействие... [Ето защо най-добрите творби са тези], които притежават изтънченото достойнство да внушават и умеят да загатват, че отвъд тях се откриват даже по-широки хоризонти. Чувал съм да казват, че трагедията в живота на твореца е, че той никога не съумява да вникне в своя идеал. Според мен истинската трагедия на твореца е, че разбира идеала си прекалено добре. Защото щом един идеал се осмисли напълно, той бива ограбен от своето чудо и мистерия, просто се превръща в нова основа за идеал, различен от самия себе си. Ето основанието да наричаме музиката съвършено изкуство. Звукът никога не разкрива най-съкровената си тайна..."

Започнах да чета книгата доста отдавна и се надявам скоро да не я привърша. :)

Из "Критикът като художник" - 2

07 юли 2010, сряда

1, 2, 3

Днес се чувствам така, че нямам нищо против точно в тази минута астероид да удари Земята и всичко да свърши - ще си отида с ухилена физиономия и въобще няма да ми пука за човечеството.
Това е първото... нещо като супа или предястие, от него ти зависи по нататъшния апетит и вкуса на второто и третото.;)
Пълнени тиквички:
6 тиквички
2 гл. лук, нарязани на ситно
6 стебла целина, също на ситно (ако липсва се заменя със сухи листа целина, за аромат)
6 с.л. доматен сос
150 гр. галета
3 големи яйца
250-300 мл. пилешки бульон
магданоз, мащерка
олио, сол, черен пипер
Тиквичките се нарязват напречно на две. Издълбават се.
Лука и целината се задушават 5 мин. с олиото. Добавят се мащерката, дом. пюре, галетата, яйцата и около 150 мл. пил. бульон, сол и пипер.
С получената смес се напълват издълбаните тичвички. Поставят се в глинено гърне, заливат се с останалия бульон и се покриват с алуминиево фолио. Пекат се 15-на минути на около 200 градуса.
Чудесно леко, лятно ястие! То е второто :) и понеже забравих да го снимам, третото е само снимка, за компенсация - кейк с касис (съвсем обикновено тесто за кейк - масло, захар, яйца, мляко, бакпулвер, брашно и орехи, към което се добавя една чаша касис).
Така се получи едно предизвикателно разминаване между текст и картина - един вид изкуство, което се практикува доста отдавна, но незаслужено е отритнато...:))

06 юли 2010, вторник

All of My Love

Переландра

За мен наистина е удивително как един толкова религиозен човек (вероятно по-правилното е вярващ) и теолог като Кл.Ст.Луис е успял да съхрани въображението си и да създаде наистина великолепни и дълбоки фантастични творби.
Аз не симпатизирам на никоя религия и бих се определила по-скоро като атеист ("Ти, О, Природо, си моето единствено божество!:), макар че по-скоро поддържам теорията, че ако има някакъв Творец на всичко той е извън човешките понятия и възприятия, и е смешно да му се дават ограниченията, с които го правят религиите. Т.е. всеки отделен човек би следвало да има собствена религия, според начина на възприятие...Отплесвам се във философстване... Та, от тази гледна точка на невярващ и скептик смятам, че книгите на Кл.Ст. Луис са чудесни.
"Переландра" продължава сюжетната линия на "Отвъд безмълвната планета" и въпреки малко прекалените възхвали на Създателя в края, които ме подразниха, книгата е чудесна:

"...Изчадието мълчаливо гледаше Рансъм. Накрая започна да се усмихва. Всички ние често сме споменавали - Рансъм също - за сатанинската усмивка. Сега той осъзна, че никога не е взимал израза на сериозно. Усмивката не бе нито злобна, нито яростна, нито дори зловеща или подигравателна в общоприетия смисъл. Тя сакаш приканваше Рансъм с ужасяващо наивна приветственост в света на своите удоволствия, като че всички хора са подвластни на тях, като че те са най-естественото нещо на този свят и за спор не може да става и дума. Не беше плаха или срамежлива, в нея нямаше и следа от съзаклятничество. Не предизвикваше доброто, а го игнорираше до пълно унищожение. Рансъм усети, че досега е виждал само колебливи и неуверени опити да се твори зло. Тази твар го вършеше от все сърце. В нея върховенството на злото бе надхвърлило всяка съпротива и стигаше до състояние, наподобяващо по ужасяващ начин невинността. То стоеше тъй високо над човешките пороци, както Владетелката над добродетелта..."

Продължавам с "Онази грозна сила" и препоръчвам трилогията на всички!:)

01 юли 2010, четвъртък

ОлЕ, затвори очи

Той е слаб и висок, с разрошена и мръсна, дълга до раменете коса, прилича на току-що станал от сън или неспал няколко нощи – с всяка своя част е сън или всяка част от съня е в него. Няма цвят. Или по-скоро и косата, и очите му са някак синкаво-пепеляви. Дрехите му са свободни и намачкани – панталон и риза с дълги, широки ръкави, разкопчана почти до корема му. Говори нещо, не чувам точно какво, но е приятно. И е някак тихо. Сякаш мълчи, а аз просто виждам мислите му в собствената си глава и направо чувствам, без да има нужда да тълкувам и анализирам. И двамата се движим из стаята, светла и широка, неразтребена стая, с много вещи. Особено дребни – цели купчини с малки съкровища. Намирам малка червена лента с прикачена плоска, златна, лъвска глава на нея. Сякаш жълтица е завързана за червено кончЕ – за късмет и против уроки. Вземам съкровището, на което се е спряла ръката ми и се обръщам към него. Усмихва се. Жестовете му са широки и свободни – като дрехите. Приближава се и взема от една от етажерките малка метална свирка с формата на птиче – виждат се очите, клюна, перата. Малка сива птичка. Щом докоснеш с дъх малката й човка, вълшебна, миниатюрна сфера затрептява във вътрешността й. Той взема лъвската глава от ръката ми и поставя в нея свирката. Усмихвам се. Той се навежда и ме целува. Стискам силно металната фигурка в ръката си. После се отдръпва, разперва ръце настрани като прикован или сякаш, за да полети и ме поглежда право в очите. Ризата му е разкопчана вече до долу и краищата й плющят като плащ на тореадор. От къде се взе този вятър?! Аз също разпервам ръце и макар да съм много по-ниска и малка, долепям длани до неговите. Затварям очи и ... падаме ...