Думи

Много ми харесва тази дума - незлоблив, незлобливо.
Умеем ли да я пълним със съдържание поне от време на време?
Все искат от нас хъс, спортна злоба, лакти - де го това незлобливото, което се плъзга по нещата?

Защо пишете? - 2

Айрис Мърдок
Пиша, защото обичам да пиша; защото обичам голямото изкуство, защото го издигам в култ и защото искам да създам достойни за величието му произведения. Изкуството е огромна нравствена сила, но то трябва да бъде създавано с любов към него, а не заради ползата от него. Всъщност големите творци са помагали на обществото с това, че са казвали истината.

Греъм Грийн
От необходимост. Когато в мен набъбне цирей, изчаквам да узрее и го изтисквам.

Дорис Лесинг
Пиша, защото съм пишещо животно.

Итало Калвино
Защото никога не се чувствам напълно удовлетворен от това, което съм написал до този момент, и ми се иска по един или друг начин да поправя, да допълня, да предложа други решения. Следователно никога не е имало “за пръв път”. Вътрешната необходимост да пиша винаги е била за мен равнозначна на зачеркването на нещо написано с нещо, което предстои да бъде написано. Защото, когато чета Х (един Х от миналото или съвременен Х), случвало ми се е да си помисля: “ О, колко бих искал да пиша като Х! Жалко, че е извън моите възможности!” И тогава се опитвам да си представя едно такова невъзможно действие, мисля си за книгата, която никога няма да напиша, но която бих искал да мога да прочета, да подредя до любимите си книги. Отделни думи, фрази се появяват в мисълта ми... Скоро забравям Х, всеки образец. За тази книга именно си мисля, книгата, която никога никой не е написал и която би могла да бъде моята книга.
Пиша, за да науча неща, които не зная. И става дума не за изкуството на писането, а за останалото: за всякакъв род практически или специфични знания или пък за онова по-общо знание, което се нарича “житейски опит”. Това, което ме тласка към писането, не е някакво желание да уча другите на знанията, които смятам, че съм овладял, а по-скоро широкият обхват на моята собствена некомпетентност. Дали тогава основният импулс да пиша не е преструвката, че опознавам себе си? Но и за да мога да се преструвам, пак трябва да съм събрал информация, познания, наблюдения; трябва да успея да си въобразя бавното натрупване на един опит. А мога да направя това само върху написаната страница – клопка, в която се надявам да заловя някои останки от знанието, от мъдростта, край които съм минавал, едва-едва докосвайки ги.

Карлос Фуентес
Защото това е едно от малкото неща, които мога да правя.

Марио Варгас Льоса
Струва ми се, че събитието, изиграло най-голяма роля в живота ми до сега, е фактът, че се научих да чета. Бях петгодишно дяволито и мечтателно дете. Илюстрованите списания и приключенски книги невероятно обогатиха моя свят, изпълниха го с преживелици, приказни страни и същества, бях техният герой и откривател, бях тяхно въплъщение с цялата сила на въображението си, в което границите между измислицата и действителността – напълно естествено за децата – бяха трудно различими. То се знае, времето се нае да открои тези граници и да докаже, че са непреодолими. Мисля, че призванието ми на писател, просмукано от носталгия по приключенското четиво, е едно несъзнателно усилие да се отхвърлят границите между измислено и действително, усилие – в противовес на здравия разум – да се изживее не един живот, а множество и всеки от тях – по-интензивно, по разнообразно и по-безнаказано, отколкото позволява истинският.

Айзък Азимов
Пиша по същата причина, поради която дишам – за да не умра.

Алън Гинзбърг
... Пиша стихове, защото обичам да пея, когато съм сам...
Пиша стихове, защото в главата ми живеят галактики от мисли – 10 000, ако трябва да съм точен...
Пиша стихове, защото няма причина, няма “защо”.
Пиша стихове, защото няма по-красив начин да изкажа всички трепети на духа ми, петнадесетминутни или доживотни.

Гор Видал
Очевидният отговор е, че ако е писател, човек няма друг избор; даже ако е съвсем мъничко писател, няма как да не изпита нагона на писането.
Или: че животът по течението няма смисъл. Едва когато го пишеш, животът най-после е овладян. Естествено, създадената литература се носи по течението и няма смисъл... Което ни връща в изходната точка. Простете ми, че се изразявам със сентенции, но както е казал един будист на Александър Велики: на невъзможен въпрос – невъзможен отговор.

Джон Ървинг
Романът е дебнене на неизбежното в потайните недра на една история, дебнене на много жертви или на една. Който мисли, че всичко е неочаквано и се дължи на случайността, никога няма да стане романист; който не търси сред различните персонажи онези от тях, които са жертви, също няма да стане романист. В едни разказ дори случайното трябва да се появява като неизбежно. Във всички важни истории, разказвани от човечеството, величавите моменти са неизбежни; да знаеш за какво говориш (преди да си проговорил), означава да познаваш елементите на неизбежното в разказа. Персонажите жертви, белязаните от съдбата (за разлика от другите, които ще преживеят всичко) са двигателят на разказа. Да се чете днес роман, в който няма нито една жертва, е обида спрямо страданията на хората жертви. Без проливане на кръв, без насилие, без поне раздяла или траур романът е просто банално развлечение. При това съвсем не принизявам развлекателното: романът трябва да развлича. Трябва да бъде болезнен. И развлекателен.
Самюъл Джонсън е казвал, че пише, за да развлича и нравствено да възпитава своите читатели; разбира се, не може и да бъде другояче. Нравственото възпитание се преглъща много по-лесно от читателите, ако едновременно с това и ги развличат но не трябва да липсва нито едното, нито другото. Аз пиша, за да изпълня и двете предназначения: да формирам и да развличам. Нашият занаят е да разкриваме. Ние разкриваме, че животът е неизбежен, че следователно имаме дълг към този живот – да го живеем внимателно, разумно, изпълнени със загриженост, да дебнем неизбежното в него, да предвидим гибелните събития и по този начин може да избегнем бедствията. Ние разкриваме още и проявленията на жертвата в самите нас, преди да е връхлетяла катастрофата.
Отнасям се към своите читатели като към деца, на които безброй пъти трябва да се паказва колко опасен и крехък е светът. На мен ми прави дълбоко впечатление появата на всяка романова творба. Намирам го за също тъй значимо, както излизането на дете от майчината утроба, и не по-малко знаменателно: "Внимавайте, поемете го добре!". Книгата се отличава от детето по това – че показва онова, което може да стане, ако не се внимава. За урок на децата.

Фрасоаз Саган
Защото обожавам това занимание.

И се сетих за тази песен, не знам защо:



Защо пишете? - 1

Защо пишете? - 3

Защо пишете? - 1

Ровейки в едни стари книги попаднах на няколко стари броя на "Книгосвят" и в един от тях от 1987 г. открих извадка от една интересна анкета, проведена през 1985 г. от френското списание "Литератюр": 254 творци от 66 страни отговарят на въпроса "Защо пишете?". Ще публикувам на няколко пъти някои от отговорите. Признавам, че доста от имената ми бяха напълно непознати, но като изчета всичко ще публикувам и отговорите на неизвестните за мен, но с интересни размишления по въпроса, автори.

Хорхе Луис Борхес
Не бих могъл да престана да пиша. Винаги съм съзнавал, че споделям литературната съдба на читател и същевременно – неблагоразумно – на писател.
Пиша, подтикван от насъщна вътрешна необходимост. Ако бях Робинзон Крузо на своя остров или Едмон Дантес от “Граф Монте Кристо”, нямаше да пиша. До тридесетгодишна възраст четях какво пишат за мен. После престанах. Моите приятели знаят, че когато публикувам книга, не бива да ми говорят за нея. Така че публикувам, без да имам някаква представа за критиката – добра или лоша, справедлива или несправедлива. Също и за продажбите на книгата. Това може да интересува книжаря или издателя, не и автора.
Не пиша нито за тесен кръг, нито за широк кръг читатели. Правя го, когато почувствам необходимост. Не търся сюжети, а чакам сами да ме намерят... впрочем мога и да ги отхвърля. И ако те истински упорстват, тогава пиша, за да мога да премина нататък.
Освен това не се връщам към вече написаното от мен. Случва се хората да ме питат: “Всъщност какъв е смисълът на това изречение в този разказ?” Отговарям им: “Написах този разказ, когато му беше време, и оттогава повече не съм го чел.” Разказ се пише в определен момент, после го четат хората, разполагащи със своето време, така че накрая този разказ принадлежи повече на читателя, отколкото на автора.
Струва ми се неблагоразумно да се мисли за миналото, струва ми се неблагоразумно да се мисли за годишнините. Опитвам се да живея в бъдещето. Мисля за това, което предстои да напиша, а не за написаното.
Тук, в дома ми, напразно ще търсите моя книга – няма да намерите. Освен една непретенциозна книга за будизма, преведена на японски, която направихме с Алисия Хурадо.
Опитвам се да щадя библиотеката си. Кой съм, та да се съпоставям с Волтер или с Монтен?
Ако изведнъж ми се стори, че нещо ще се случи, аз ставам, тъй да се каже, безучастен и чакам...
Тогава нещо идва, някакво неясно откровение – думата е претенциозна – по-скоро бих казал, че долавям нещо, може би стихотворение, разказ, страница проза, то ми се разкрива по-късно.
Опитвам се, когато пиша, да се намесвам възможно най-малко. И тъй като нямам установени мнения например относно етиката и политиката, опитвам се да не позволявам мненията ми да влияят на това, което пиша. Киплинг казваше, че е възможно един писател да съчини приказка, без при това да му е достъпна поуката. Ще рече, авторът влага една представа, а последвалия прочит – друга. Така и цяло творчество може да се домогне до стойност, определено надхвърляща намерението на автора си. Стойност, която му е чужда.
Тъкмо това отговаря на древния възглед на Музите, за Светия дух или на нашата модерна митология днес, която не е така красива и която наричаме подсъзнание.

Жорж Сименон
Въпросът ви е съвсем прост и затова моят искрен отговор също е такъв: пиша, защото още от детството си съм изпитал потребност да се изразявам и защото се чувствам зле, когато не го правя.

Салман Рушди
Пиша:
- защото обичам да измислям, обичам да лъжа. Литературата е доказателството на един странен парадокс: че в неистината може да се напипа основната нишка на истината;
- защото обичам да седя сам в стаята си;
- защото обичам да чета определен тип книги, които най-често още не са написани и които някой ден все трябва да се напишат;
- защото все още не съм открил как да не пиша;
- защото все още не съм открил по-добър начин да си оправям сметките със света и особено с онези сили, които, случайно или преднамерено, са се съюзили някога, за да формират онзи Аз, който сега се стреми да формира тях по свой образ и подобие;
- защото от дете са ме учили да целувам книгата, ако по невнимание съм я изпуснал на земята – у нас целувахме така само книгите и хляба;
- защото има неща, които трябва да се казват, и други, които трябва да се оспорват. Да пишеш, означава също и да заставаш срещу нещо;
- защото никога не зная защо пиша, освен когато пиша.

Уилям Голдинг
Как може човек да отговори на такъв въпрос? Едно време, когато бях млад, несъмнено щях да вярвам, че е възможно. Но през последните петдесет или дори шейсет години ми става все по-трудно да формулирам категоричен отговор на каквато и да е тема. I’m sorry.

Самюел Бекет
Това е единственото нещо, за което ме бива.

Алберто Моравия
Когато бях на шестнадесет години и започнах да пиша първия си роман, реших, че от този момент нататък ще пиша всеки ден по три часа, сутринта. Следобедите и нощите трябваше да бъдат посветени на това, което наричах “живот” и които всъщност бяха времето, в което щях “да действам”. Това решение, взето тъй рано, с течение на времето породи у мен един вид биологическа привичка. От много отдавна пиша всяка сутрин, също както всяка нощ спя и всеки ден се храня: писането се превърна постепенно в неделима част от моя биологичен ритъм.
Но да оставим настрана биологичния ритъм. Когато пиша, винаги се стремя да разрешавам литературни проблеми, тоест проблемите изобщо, защото смятам, че литературата е всичко и напредвам също като магарето от баснята, което следва моркова висящ пред муцуната му. По тази причина, когато ми задават въпроса защо пиша, обикновено отговарям: пиша, за да разбера защо пиша.

Рей Бредбъри
Защо пиша?
Защото боготворя динозаврите, музеите и научнофантастичните блянове сред футуристичната архитектура, световните изложения, където се вижда излюпването на бъдещето, и Бък Роджърс, който ме увлече към това бъдеще, преди още да навърша девет години, и Флаш Гордън, с когото продължих да странствам до четиринайстия си рожден ден, и Х.Уелс и Жул Верн, които ме подкрепиха по всички мои маршрути. Пиша, защото се влюбих в маговете и илюзионистите и защото Шекспир нахълта в живота ми и впивайки грамадните си зъби в гърлото ми, ме разтърси с поезията си едва петнайсетгодишен, защото Лон Чейни и Борис Карлоф ме хвърляха в неописуем ужас и подпалваха в мен желанието завинаги да заживея сред техните кошмари, защото съзрях в ранното си юношество какво се задава пред света и още тогава реших да отида на Луната и да заведа там хората. Както виждате, имам хиляди причини да пиша и по-голямата част от тях датират от детството ми. Дж. Б. Шоу се появи по-късно. Но преди всичко пиша, защото съм влюбен в живота и защото съм му признателен, че съм изживял тази епоха! Длъжен съм да му се отплатя, нали?

Жоржи Амаду
Преди всичко, за да отговоря на една вътрешна необходимост, на неотменимо призвание дори и да исках, не бих могъл да не пиша. Темите, героите, обстановката се налагат от само себе си и ме завладяват необходимостта да седна пред пишещата машина. Така се ражда романът.
От друга страна, пиша, за да бъда четен, за да въздействам на хората в своята страна като очертавам за страдащия народ хоризонта на един по-добър живот, като нося високо знамето на борбата и на надеждата, аз спомагам за промяна в действителността. Мисля, че литературата е оръжие на народа и че писателят е проводник на стремежите и борбите на народа си. Именно така съм се опитвал да възприемам задачата си при замислянето и създаването на всички свои романи...[Като] неуморима борба за свобода срещу потисничеството, срещу предразсъдъците – всички предразсъдъци и особено расизма, най-чудовищния от тях, - срещу класовото насилие, експлоатацията на трудещите се, латифундите, срещу феодализма и капитализма в бразилската икономика. Позиция за едно гражданско общество, отхвърлящо военните и всякаква друга диктатури. За хармонично съжителстване на колективното и индивидуалното.

Умберто Еко
Преди всичко: аз писах – само веднъж. Това не означава, че обикновено пиша. Обикновено се занимавам с едно странно нещо – полагам думи върху страница, - но за вас, естествено, това не е писане, тоест както са правили Аристотел, Кант, Декарт (странна е системата на изкуствата...).
Както и да е. Онзи път седнах да пиша, защото децата ми бяха пораснала и вече не знаех на кого да разказвам приказки. И тогава си казах и т.н., и т.н.

Габриел Гарсия Маркес
За да ме обичат повече приятелите ми.

Защо пишете? - 2

Защо пишете? - 3

Foreigner-Real World

Напоследък ме е обхванал някакъв космически мързел. Не ми се работи, не ми се чете, не ми се пише... мога да седя и да гледам през прозореца до безкрай или да лежа, гледайки в една точка, или със затворени очи... Сякаш спя, без да съм заспала...

Легенда за пианиста

Един филм от 1998 г. на Джузепе Торнаторе и Енио Мориконе.
"- Какво е това, което свириш?
- Не зная.
- Значи е джаз!"



п.п. Последните няколко седмици напразно издирвах българския филм "Куршум за рая". За него пише, че е първият български частен филм (1992 г.). Защо го няма в торентите разбирам, но защо го няма дори на диск, защо няма никакви части или откъси от него никъде в мрежата? Един страхотен български филм по разказа "Грях" на Николай Хайтов потънал някъде...

Silence

"Ако някой се осмели да каже всичко, което мисли за този свят, за него няма да остане даже парче земя за да положи крак... Ако някой някога се осмели да каже всичко, което му е на сърцето, да запише наистина преживяното от него, чистата истина, тогава, мисля, светът ще стане на пух и прах, ще се разпадне и никакъв Бог, никаква случайност, никакво желание няма да може да събере отново парчетата, атомите, неразрушимите елементи, използвани за сътворението му." Х. Милър

Панирани кладници

Гъби кладници – продават култивирани. Не се обработват предварително, по-дебелите се нарязват на по-тънки филийки.
За панировката: смесват се яйца, брашно, бира, сол, черен пипер, сух девесил, други подправки по избор, сместа трябва да е по-гъста от тази за палачинки. Ако искате съвсем постно ястие, правите панировката без яйца. Гъбите се потапят в сместа и се пържат до зачервяване.
Не обичам много пържено, но това си заслужава. Ще си оближете пръстите!:)

Изненадай ме

рисунка: kkuodesign.com
от Олег Овчинников

Изненадай ме. - иска тя.
- Как?
- Много.
Правя от нищото бутилка шампанско. Вече отворена, защото не ми харесва, когато тапата се изстрелва от гърлото със силен трясък и аз винаги се стряскам.
Гледайки скептичната гънка на устните й предугаждам коментара: "Банално!"
Тогава обръщам бутилката с гърлото надолу и изливам тънката пенлива струя директно върху тротоара, като в движение превръщам виното във вода. Грешката е моя. В януарския студ водата хваща тънка коричка лед преди да успея да стъпя на нея. Сега всеки може да мине по замръзналата локва като “по сухо”.
И ако не се подхлъзне...
- Е! – изисква тя. - Аз чакам!
С въздишка ставам от замръзналия асфалт и правя лято.
Гледам с надежда, но очите й мълчат. Те са със същия цвят като избуялата, на мястото на последните преспи, трева.
Минувачите, криейки лица в пухкавите яки и шалове акуратно заобиколят внезапно появилия се в средата на тротоара летен остров, безразлични към всички чудеса, с изключение на малките и частнособственическите.
- Не е това, но е по-топло. Изненадай ме истински.
Чакам кога тя ще примигне и през този миг Луната и Слънцето сменят местата си.
- Студено е – коментира тя, присвивайки очи, като че ли се надява да види върховете и кратерите на далечната повърхност на угаснали звезди. - Освен това е някак дребно...
Аз пускам нощта на Земята и разпръсквам галактики. Зрелище, по мое мнение, приказно – несравнимо с всякакви новогодишни фойерверки и салюти.
- А с тези, които живеят там ... с тях, нищо ли няма да се случи?
Забелязвам в гласа й първите признаци на поне някаква емоция. Но слаби, не признаци даже - призраци.
Свивам рамене.
- Знаеш че не мога да направя на никой нищо лошо.
- Това е и лошото. Ще ме изненадаш ли още днес или...?
- Днес? – хващам се аз за думите и правя да е вчера.
Вечер е, нещо вие в отвора на камината – виелица ли, завистлив съсед от горния етаж ли, а тя е легнала на плюшения диван с кристална чаша вино в ръка и гледа как дъждовните капки, бягат по телевизионния екран, как се плъзгат и падат надолу, точно в стоящата на пода каца с декоративно агаве, цвете с удивителна красота, цъфтящо един път в живота - но не и в моя! При мен то цъфти всяка вечер. Наистина, венчелистчета се разтварят всеки път с нов цвят. Ето тя става от дивана и стъпва с голия си крак на опънатата меча кожа, прави стъпка, затъвайки до глезените в бяла козина - и кожата оживява, изпълва се с плът, започва да се движи.
С вик тя изтърва чашата и отскача настрани.
Хващам кристала с тромава лапа и виждам във влажно проблясващата му повърхност очите й, как се променя отражението ми. Малки, горящи от злоба очи, настръхнала козина, дълги предни лапи с остри нокти... Така примитивно, че и на мен самия ми става скучно. Прозявам се, но представяйки си как изглежда това отстрани, изтраквам със зъби и затварям уста.
- Исках да ме изненадаш, не да ме изплашиш.
- Може би все пак успях с изплашването? – питам аз, надвесвайки се над нея със своето триметрово туловище. Поради пълната ми със зъби уста гласа ми звучи приглушено.
- И още как! Изплаши ме, фъфлещо чудовище! – казва тя и ме целува шумно по косматата буза.
Налага се да стана пак прекрасния принц. Тоест, не съвсем прекрасен, разбира се. С мярка.
Въпреки че... какво ми пречи?
- Кои ти харесват повече? Блондини?.. Брюнети?.. – интересувам се, трансформирайки собствения си образ .
Но на високия скандинавец с незнайно защо напълно бели очи тя се мръщи, а на стройния мускулест мавър не реагира въобще и едва на седмата трансформация снизходително, от висотата на своя ръст, отронва:
- В стремежа да станеш някой друг няма нищо удивително. Въпреки, че мен, например, напълно ме устройва моята собствена външност.
- Твоята шобштвена? - пелтечи комичното джудже с планински чук в пазвата и шепи пълни с диаманти.
То подсмърча и се превръща в... нея.
- Това съм аз? Намери с какво да ме изненадаш! Въпреки, че знаеш ли... Обърни се. Така... Сега се разходи... Интересно къде си ме виждал да ходя така? - И изведнъж: - Стоп! Остани на мястото си! Хайде, хайде... Какво е това на мен? Сива коса?!
- Изненадана ли си? – доволно питам. Издържам точно две секунди и признавам: - Успокой се, това е моята коса.
- Ах, ти...
- Но не мисли, че ще си променям косата - предупреждавам. - Ти сама искаше: изненадай ме ...
- Е, добре! Ще считаме, че си се справил... А сега, моля, разсмей ме!

превод Преслава Кирова

Sam the Sham

Сам the Sham (думата sham е двусмислена в случая, защото означава симулант, измамник, шарлатанин, а също е и архаична форма на knah - хан ) е сценичното име на американския рок енд рол певец Доминго "Сам" Самудио (роден 1937 г., Далас, Тексас). Като фронтмен на "Фараоните", той изпява няколко от хитовете в топ 40 през средата на 1960-те, най-известните от които "Wooly Bully" и "Li'l Red Riding Hood".
Самудио, който е с мексикански произход, прави своя дебют като певец във втори клас, когато представя училището си в радиопредавания. По-късно той започва да свири на китара и сформира група с приятели. След като завършва гимназия, Самудио служи във флота, където е известен като "Големият Сам." Той живее в Панама в продължение на шест години, до уволнението си.
Връщайки се обратно в Щатите се записва в колеж. "Учех класика през деня и свирех рок енд рол вечер", спомня си той. "Това продължи около две години, преди да напусна и стана “панаирджия”.
В Далас през 1961 г., Сам формира "Фараоните", името е вдъхновено от филма от 1956 г. " Десетте божи заповеди ". През 1962 г. групата прави запис, който не се продава. Фараоните се разпадат през 1962 година.
През май 1963 г., Сам се присъединява към “Andy and The Nightriders” и групата е избрана за постоянен изпълнител в Конго клуб. Тук е мястото, където Сам се превръща в “The Sham”, тъй като лидерът на групата е Анди Андерсон, но всички идват да слушат как пее Сам, който реално свири само няколко акорда.
В края на лятото на 1963 г., някой от членовете напускат и името на групата е сменено на “Sam the Sham and The Pharaohs”. В Мемфис те записват първия си и най-голям хит, "Wooly Bully", продавайки 3 милиона копия и достигайки № 2 в класациите на 5-ти юни 1965 г в момент, когато американските класации за поп музика са доминирани от британската инвазия. Наградени са със златен диск.
Въпреки че "Wooly Bully" никога не достига № 1, остава в Billboard Hot 100 в продължение на 18 седмици, от които 14 e в Топ 40. Тя е единственият "номер едно запис на годината" на Билборд, който остава в Hot 100 в продължение на 35 години.
В края на 1965 г., 11 месеца след "Wooly Bully", с подновен състав групата записва "Lil' Red Riding Hood" която също жъне голям успех, продават около един милион копия и са наградени отново със златен диск.
Следва серия от иновативни мелодии, които оставят групата в класациите през 1967 г. Това са заглавия като "The Hair On My Chinny Chin Chin", "How Do You Catch A Girl", "I Couldn't Spell !!*@!" и "Oh That's Good, No That's Bad".
През 1970 г. Самудио започва солова кариера и издава албум, наречен Sam, Hard and Heavy, за който е награден с Грами за Най-добър албум. Той формира нова група през 1974 г. В началото на 80-те Сам работи с Рай Кудър и Фреди Фендър за саундтрака на филма на Джак Никълсън “Границата”.
Днес Сам е мотивационен говорител, поет и все още прави концерти от време на време.

samthesham.com

El Maquinista

Един страхотен филм с Крисчън Бейл, който не бях гледала.
Реално, нереално, какво правят умът ни и тялото ни, когато закопаем нещо много, много надълбоко. Някъде пишеше, че за филма Бейл отслабнал с 30-на килограма като се хранел само с една ябълка и и една консерва риба тон на ден. Видът му е наистина плашещ, а филмът макар и мрачен е много добър.

Камък

Чувам камъка:
Виж под отъпканата пътека.
Зелена е кръвта на Земята,
тече към теб и се влива,
а ти търсиш донори,
търсиш разбиране,
там където капките кръв
засъхват върху душата.

Колко сме различно живи!

От безтегловна висота
следвам птиците, а ти
виждаш само надгробните камъни
и не очакваш, че светът
може да бъде настъпан от мравка.

Автор: Киаксар, shtyrkel.eu

Deep Purple

Взех да се пооливам и вече наближавам стотния пост с музика. Затова от сега нататък "самотна" музика няма да има, само в комплект с текст. :)

Чешмата

Скоро помолих да махнат три стари, мои разказа от Моята библиотека. Причината не е казуса с нея, нито това че се считам за велик писател – тъкмо обратното. Просто сега имам блог и мога да си публикувам собствените глупости. Не мога да разбера дори, и това не е излишна скромност, как някой ме е определил като “писател-ка” и ме е сложил в БГ - Фантастика. Какво е да си писател, 2-3 разказа и то не много добри, правят ли те такъв? Не мисля. Писателството си е призвание, другото са опити, дялане, кълцане и сглобяване на собствен Франкенщан. ;)
Та ще пусна разказите тук. Този е първи:

снимка: ivoso.blog.bg
ЧЕШМАТА
(на баща ми)

„Дюлгери чешма градили,
в село ся дума разчуло,
че са Гергана вградили...”

Из „Извора на Белоногата”
Петко Р.Славейков

Пийнете от моята вода - тя извира от дълбокото. Шуми и прелива през пластовете на времето, носейки забравени истории. Спрете поне, поседнете. Наоколо има много отронени камъни. Поспрете на някой от тях и чуйте шепота на водата. Той е съвсем слаб, едва доловим, защото сребърното езиче на водата и съвсем изтъняло, почти невидимо пропълзява през счупения чучур и се губи сред камъните. Вслушайте се и ще чуете широкия вик на гайдите, грохота на колелата, звънтенето на хлопатарите и гласовете на мъртвите хора. Техния плач и смях, песните и молитвите им. Ще чуете звуците на един отдавна отминал живот и той ще се възкреси от вашите мисли. Моля ви- не отминавайте! Подложете ръка под струята и аз ще разгадая линиите на съдбата ви, сведете лице и ще вляза в очите ви. Подарете ми още малко живот...
Моето време вече го няма. То остана в сърцевината на старите камъни, в счупените ритли и грънци, в угасналите светилници. Дори водата тогава беше млада и силна, а днес немощно се процежда и бърза да се скрие, ненужна никому. Хората вече не минават оттук. Няма го добитъка, каруците, тракащите менци. Селото обезлюдя и самотните къщи се пропукаха. Дворовете се сляха с поляните и природата заля човешките следи. Останах само аз.
Колко сте млади и красиви! А моят живот почти свършва. Скоро ще умра за втори път. Гласът ми пресъхва заедно с чешмата, а спомените се разпръсват като отронените камъни. Затова ви моля, поспрете - нека остане у вас част от мен.
Някога и аз бях млада и красива, много красива... Остарях за един ден. Загубих и младостта, и красотата си, и любовта, останаха ми само мислите. От тях се храня.
Като стара приказка оживява в мен времето, когато майсторът с треперещи ръце редеше камъните. Бялата кърпа на главата му бе залепнала от потта, а напуканите му устни кървяха. Той не продумваше и навел ниско глава, нагласяше камъните, като от време на време спираше за кратко и тревожно поглеждаше към небето.
Наблизо, облегната на едно дърво, стоях аз. Боса, в бяла риза и забрадка на главата, а по шията ми, като змия, се виеше дълъг кичур от черната ми коса. До мен стоеше заптието и намръщено наблюдаваше майстора. Слънцето препичаше, капки пот се стичаха изпод феса и като ледени мравки пълзяха по гърба му.
Странна тишина бе обхванала всичко, дори звуците от селото не се чуваха. Лъчите на слънцето пронизваха земята и в тишината, сякаш, се долавяше звънтенето на жегата. Майсторът вече плетеше крака в камъните. Изворът беше тук, до него, но не биваше да го докосва, не и докато не свърши. Турчинът нервно пипаше дръжката на ножа си. Изведнъж, нарушавайки тишината той рязко го извади от пояса си и като говореше нещо глухо и неразбираемо, се приближи към майстора. Той изтърва взетия камък и влачейки се по земята, заотстъпва назад. Заптието плю и се обърна. Строителят разбра, че трябваше да побърза - слънцето полека се преместваше.
Пазачът се приближи до мен и грубо вдигна главата ми. Прокара ножа по шията ми и сряза червения конец с голямата златна пендара... Останах с вдигната, отпусната назад глава. Камъните от строежа сякаш се отчупваха от сърцето ми и силна болка ме пронизваше. Някога красивото ми лице бе потопено в страшна тъга, а през полуотворените ми очи се процеждаше тежка, синкава мъгла. Обезкръвените ми устни се сливаха с лицето, а останалите ми без дъх гърди едва помръдваха.
Времето сякаш бе спряло да тече и болката траеше вечно.
Слънцето се наклони на запад и следвайки го сенките бавно отместиха неясните си очертания.
Майсторът погледна последния камък: намерил сили извън себе си, той повдигна белия къс: Колко беше тежък! Най-тежък от всичките. Човекът го изтърва. Потреперах и обърнах очи към него. Последният камък. Сянката трептеше върху белите късове. Строителят наведе още по-ниско глава и отново подхвана камъка. Не можа да го повдигне. Тогава го затъркаля, влачеше го. Помръдваше го малко, по малко. Ако не беше го сложил, ако го беше търколил по нанадолнището... Последният камък и градежът беше свършен, чешмата бе готова и заповедта изпълнена. Последният камък - най-важният, най-тежкият, носещ в себе си и греха на строителя- слабостта и страха му, сведения поглед и треперещите ръце. Накрая с вик го вдигна и го стовари на мястото му.
Трясъкът на камъка и вика се сляха със стона от устните ми. Видях как тялото ми пада безжизнено до дървото и как струйка кръв запълзя по бузата ми. Сянката ми върху чешмата бе изчезнала, а камъните се бяха слепили един с друг от невидима сила. И ако докато майстора строеше, те изглеждаха като безреден куп, сега чешмата бе придобила плътна и ясна форма, и като дърво бе пуснала корени над извора.
Заптието вече тичаше към селото.
Майсторът стоеше с изранени ръце пред чешмата и гледаше как водата струи от медния чучур. Течеше като синята мъгла от очите ми и режеше нозете му. Той хвана главата си с ръце и коленичи във водата, плисъкът на чешмата се смеси с риданията му...
Аз останах при чешмата и след майстора. Останах и след хората, които прибраха тялото, чух плача и клепалото на черквата. Блъсках се в камъните и исках да извикам, да побягна, да се върна при хората. Да набера цветя от поляните, да напълня стомната с вода и да прекрача прага на къщата. Кучето да се хвърли радостно върху ми и мама да извика „Къде се губиш, Стояно, животните пак не са нахранени?!..”
Но не можех да сторя нищо от това, защото заедно със сянката, в чешмата бе вградена и душата ми. Толкова хора минаваха край мен, а аз думичка не можех да им река. Вода си наливаха, пояха животните, скоро и надпис издълбаха на чешмата. Онзи мастор не дойде- друг някакъв човек, другоселец.
Мъката беше заседнала в мен като буца и ставаше все по-голяма. Нима никой не помнеше, че съм тук?!
Но те знаеха, знаеха... Всеки път тъжно поглеждаха чешмата и клатеха глави. Възрастните се кръстеха, а младите губеха веселия пламък в очите си.
Аз се изправях срещу съдбата си, но нищо не можех да направя. Борбата ми оставаше скрита вътре в камъните. Вече не бях като тях, не бях човек. Изпитвах чувства, да, но можеше ли някой да разбере за тях, можех ли да заплача или да се засмея...Почувствах как се променям, как се сливам с водата и как се превръщам в част от чешмата. Стояна започна полека да се отмива от изтичащата вода и аз мислех за това, което съм била преди като за сън или далечен блян.
Един ден до чешмата дойде Живко. Беше с някакво русо, гръмогласно момиче. Моят Живко.Вървяха един до друг и говореха, гледайки се в очите, а въздухът кънтеше от смеха на момичето. Щом доближиха чешмата Живко се извърна и погледат му стана твърд, сложи пръст на устните си, а момичето се наведе да напълни стомните...
Защо хората тъй бързо забравят???
Остра болка ме прониза, ураган от негодувание изпълни съществото ми. Водата под чешмата забуча, запени се, силен тътен разтърси земята и преди хората да се усетят, медният чучур изхвръкна и удари момичето в лицето, а огромната струя тъмна, солена вода на сълзите ми заля всичко наоколо...

Селяните станаха неспокойни. Из цялото село се носеше слухът за случилото се при чешмата и никой не смееше да отиде да я поправи. А нямаше как- от другаде нямаше откъде да вземат вода. Най-старите клатеха глави: „Пустия му бей, той ни докара тая беля! Ама, казвахме ние- много хубост не е на добро!”
Сякаш проклятие тегнеше над селото. Първо майсторът на чешмата изчезна, а сега и това... Момичето лежеше с обезобразено лице и изпочупени зъби, а от Живкова къща и звук не се чуваше.
Трябваше да извикат отново майсторът от съседното село...
Разбраха хората, че не е обикновена чешмата, както не бе обикновена и Стояна. Чудни и страшни неща се случваха там. Кръв и сълзи течаха от нея вместо мед и масло, като страшни плодове на насилието и смъртта. Отмъщението ми щеше да достигне до всички, които ме отнеха от света и ме обрекоха на вечен затвор.
И когато веднъж турска войска премина покрай чешмата и един войник се наведе да пие, изведнъж другите го чуха да хрипти силно и да се свлича на земята. От устата му течеше много кръв, всички се изплашиха и се заоглеждаха за невидимия враг. Видяха тогава, че от чучура на чешмата също блика кръв. Камъните отдолу целите бяха почервенели и поточето лепкава течност се спускаше надолу към краката им. Хукнаха всички ужасени, по-далеч от това прокълнато място. Само един се престраши и пребърка мъртвия си другар. Намери кесията за пари и я обърна на дланта си- нищо, само една пробита пара. Турчинът се ядоса и я хвърли в кървавата чешма.
Разбрах, че имам власт над водата, течаща под мен. Можех чрез нея да покажа чувствата си и никой нищо не можеше да стори. Бях затворена зад белите камъни, но имах сила, каквато никой човек не притежаваше. Можех да превърна водата в сълзи или кръв, във вино или мляко, можеше да потече дори пясък и селото да остане без капка вода- кладенците пресъхнаха, откакто построиха чешмата. Аз бях единственото им спасение и най-лошото проклятие.
Но годините минаваха и отмъщението постепенно заглъхна в мен. Много хора минаха покрай чешмата. Говореха, пиеха вода и сърцата им се отпускаха. А аз се радвах на гласовете и лицата им, попивах надълбоко думите им и в мен оживяваха пропуснатите неща от живота ми. Като приказки, тъжни и весели, оставаха в мен мислите и случките на тези хора, и това бяха моите спомени. Аз давах на хората вода, а те ми даваха мислите, живота си и така живеех, чрез тях.
Затова ви моля да спрете. Дайте ми късче от живота си, за мен то е като глътката вода за вас. Скоро камъните съвсем ще се разпръснат и водата навеки ще пресъхне. Като старите времена и младостта ми те никога няма да се върнат. Ще останат само в легендите и в несвързания говор на старците. Вслушайте се в ромона на старата чешма...
2001 г.

И другите два: Женихът и Горска душа

;)

Не зная вече от кога
звяра аз държа с ръка.
Галя козина и зъби,
щом боли го - аз се сърдя.
Щом го хапят - аз кървя,
люби ли се - аз не спя.
Във очите му надничам
и се виждам волна тичам:
Аз съм звяр, а той - съзнание.
Нужно ли е предсказание?

Когато е готова

снимка: ppnd
от Шанън Уинуорд

Източник- flashfictiononline.com

Тя се събужда рано. Връзва косата си, събира нещата си и излиза през вратата. Ако тя може да направи това, тя може да направи всичко.
Държи обувките си в колата. Носи допълнителни чорапи, лейкопласт, физиологичен разтвор за очите си. Тя трябва да е подготвена. Животът е непредсказуем.
Тя обува обувките на паркинга и стяга връзките им до болка. Това са добри, твърди обувки. Добра покупка. Те ще я отведат в планината един ден.
Ставането от леглото е по задължение. Когато вали, когато е студено, когато гордостта търпи поражение, желанието да се откажеш е съблазнително. Необходимостта да лежиш, да му се отдадеш, да умреш.
Но тя е решена да опита.
Всеки преход е различен. Тя следва пътя, който тя иска. Тя се издига извън себе си, от себе си. Тя е в покой.
Тя мисли, така както се и движи. Понякога. Понякога само диша, просто живее, просто е тя.
Тук няма числа, които да следи, няма отчети, няма часовници, няма музика, няма степери, бягащи пътечки, велоергометри, водещи наникъде.
Няма хора.
Тук тя не може да вини себе си за още десет обиколки, още десет килограма, още десет минути. Маршрутът свършва, когато свърши. Тя ще остане или ще си тръгне. Тя може да чете по небето, за да се ориентира, да направи карта в главата си, за да открие пътищата. Тя слуша инстинкта си. Този път. Тръгни по този път...
Тя ще излезе, когато е готова.
Тя търси най-високите хълмове, по които да се изкачи. Ходенето е естествено. На закрито тя има навика да се блъска в нещата, да мачка нещата, никога не знае какво да прави с ръцете си. Но сега има баланс. Тя крачи, катери се, наистина усеща мускулите, които изграждат тялото й. Крайниците й правят това, което трябва.
Животът е прост.
Тя научава, че тишината е оглушителна. Тя научава, че далечното не е толкова далеч.
Тя научава, че враните имат език. Едно ... две ... три означава да си нащрек. Едно, две, всичко е ок.
Тя вижда себе си благодарна за живота, който й е бил даден. Тя ще си спомни, че се чувства по този начин.
Извън врати, извън графици, тя няма илюзии. Няма огледала, няма ликра, няма безполезни разговори. Няма клетъчни телефони. Няма натрапване.
Тя е “изключена”.
Тя е достъпна, незащитена, невъоръжена.
Тя не е сама.
Едно, две, три е предупреждение, но птиците излитат, когато заплахата приближи. Тя чува стъпките зад нея, ботуши по пътя. Счупена клонка, шумолене. Мъж, който се усмихва. Той се приближава.
В обществото тя се вцепенява сред какафонията от непознати, но тук неговото мълчание е крещяща аларма.
Тръгвай.
Тръгвай сега.
Тя се движи, но не много бързо. Тялото й не е направено за бягане. Тя ще отиде там, когато стигне до там. Тя не може да направи нищо по-добро. Маршрутът отива там, където отива и тя не може да го промени, само защото сега се нуждае от него, и разстоянието между тях намалява. Тя не може да се спаси, не може да го спре, не може да крещи, защото той я държи и дори и да можеше, никой няма да чуе.
Тя е на земята. Тя се бори. Тя усеща пръстта в устата си. Има нож пред лицето й и тя кърви.
Животът е безценен.
Тя не се опитва да мисли. Опитва да не усеща това, което той...
Тя все още лежи. Със стиснати устни. Тя прави това, което трябва.
Тя все още вярва в Бога. Ако тя може да направи това, тя може да направи всичко.
Той става.
Нейното тяло се опитва да пусне корени в земята, в листата и в другите паднали и умиращи неща. Тя е загубила пътя, раницата си, дъха си. Тя е готова да го освободи, да го отпусне, да го има.
Но не иска.
Тя научава, че силата може да дойде тихо. Тя гледа дърветата, хванали в шепи небето.
Този път. Тръгни по този път.
Тя върви по пътя, по който иска. Всичко ще е наред.
Тя ще излезе, когато е готова.

превод Преслава Кирова

Aerosmith - Dream On

Симфоничната версия

Дио и Малмстийн за почитателите на "по-мажорното" звучене.:)

Онази грозна сила

Още лятото прочетох последната част от трилогията на Кл.Ст. Луис, но се чудех какво да напиша. Книгата е невероятна, както и първите две, еднаква и в същото време съвсем различна. Събрала философия, вяра, мистицизъм, психология, футурология и какво ли още не - всичко има вътре и е поднесено по невероятно увлекателен начин, без да е претенциозно или лековато, а просто и гениално. Трудно ми е да говоря за много добрите книги - те просто трябва да се прочетат. Трудно ми беше да избера и цитат, толкова много са ценните неща, но ръката ми сама отвори книгата на това:

"Умът на мистър Балтитюд беше също тъй рошав и нечовешки, както и тялото му. Той не помнеше, както би помнил човек на негово място, нито привинциалния зоопарк, откъдето избяга по време на пожар, нито първото си уплашено и озъбено пристигане в Замъка, нито бавните, постепенни етапи, чрез които се научи на обич и вяра в тукашните обитатели. Дори не знаеше, че ги обича и им вярва. Не знаеше, че те са хора, а той мечок. Всъщност изобщо не знаеше, че съществува - в ума му нямаше и следа от онова, което изразяват думите Аз и Ти. Когато мисис Магс му поднасяше канче сироп от меласа, както правеше всяка неделна сутрин, той не различаваше даващия от получаващия. Ставаше нещо хубаво и той му се наслаждаваше. Нищо повече. Затова обичта му, така да се каже, можеше да бъде описана като користна - храна и топлина, гальовни ръце и успокояващи гласове бяха нейните цели. Но ако под користна обич разбирате нещо студено и пресметливо, изобщо няма да проумеете истинските чувства на мечока. С хората-егоисти той имаше толкова общо, колкото с хората-алтруисти. В живота му нямаше проза. Влеченията, които човешкият ум би презрял като користна обич, бяха за него тръпнещи и възторжени копнежи, поглъщащи цялото му същество, безгранични въжделения, пронизвани от нишката на трагедията и изпъстрени с багрите на рая. Ако можеше да потъне за миг в топлото, тръпнещо, пъстроцветно езеро на това праисторическо съзнание, някой представител на нашата раса би се върнал с твърдата вяра, че е открил абсолютното - защото състоянията под разума и над него имат известна повърхностна прилика поради еднаквия им контраст с живота, който познаваме. Понякога от най-ранното ни детство изплува спомен за безименно наслаждение или ужас - мощно прилагателно, плаващо в свят без съществителни, качество в най-чист вид. В такива моменти ние опознаваме плитчините на това езеро. Но далеч по-дълбоко, отколкото може да ни отведе който и да било спомен, има център от топлина и сумрак, и в него минаваше целият живот на мечока."

Велик разказвач! Четете, четете...:)

Десети

Народът не може и не е длъжен да живее с далечна цел, тъй като далечната цел служи за оправдание на най-близкото мошеничество.
Има времена, когато общата воня се възприема като единство на духа.
Истинската отговорност е само лична, човек се изчервява сам.

Фазил Искандер

Измерения

Любов по роботски

снимка: zdnet.co.uk
Жак Превер

Превод Пенчо Симов

Един човек написва на машина любовно писмо
и машината отговаря на човека вместо получателката.
Тя е тъй усъвършенствана машина
машина за пране на чекове и на любовни писма.
И човекът удобно настанен в своята машина
за обитаване чете с машината за четене отговора
на машината за писане.
И в своята машина за мечтаене с машината за смятане
купува машина за обичане.
И в своята машина за осъществяване на мечтите
той се люби
с машината за писане посредством машината за обичане.
А машината му изневерява с един като голяма шина
ама шина да пукнеш от смях.

Brictom

"Лирически тази песен е първата от няколко песни с една и съща тематична линия - оригинален древногалски текст за магия, проклятие. Също както всички други песни(с изключение на "Sacrapos", "Omnos" и " Voveso in mori "), които са част от идеята на албума "Evocation/Пробуждане" на Елвейти. Всички тези текстове са стари някъде между 1600 и 2100 години. Те са открити при различни археологически разкопки през последните два века. Обикновено са изписани върху малки листове цинк, керамика (като чинии, дискове и купи) или плочки.
В тази е малко по-различно, тъй като израза е "bnanom brictom" - женско магическо проклятие или магически правопис, магически думи използвани от жените. Интересно е, че "bnanom brictom" идва като цял израз в келтските езици и просъществува до средните векове. Неговата староирландска версия ("brichtu ban") се появява отново, например, в известната поема от 8 век "Нагръдникът на Св. Патрик".
Музикално тази песен има корени в модата на традиционната бретонска народна музика – макар песента всъщност да не е традиционна, а написана от Джонатан Шорланд (уелски гайдар), Анна Мърфи и Кригел Гланцман. Музиката отразява добре текста не защото е доста "тъмна", а поради дяволития си, закачлив характер, което е типично за традиционната бретонска танцова музика."
Източник: crugul.blogspot.com

Удивлявам се от уникалния начин, по който Елвейти успяват да съчетаят фолклор и метъл. Тази песен е патриотична, в нея се говори за битки, кръв, смелост, народ и родната Хелветия. Като я слушаш и сякаш виждаш славата и болката на всичко случило се. Ние също имаме такива текстове, фолклора ни е чудесен. Защо нямаме подобна музика? Балканджи и Исихия правят нещо, но то е по-леко, няма го този вариант с тежка музика, който дава съвсем различни внушения и настроения. Може би проблема е и в езика ни, твърд е и не звучи така добре... Епизод имат някакви напъни в тази посока, но по-скоро ме разсмиват... Дали не би могла да се направи подобна песен на старобългарски?

История с продължение

ТУК >>

Gotan Project

GOTAN PROJECT - La Gloria

текст:

Вълнуваща вечер... впечатляваща игра.
Нини Флорес де Кориентес поема топката, истински елф, магьосник на бандонеона, бизнес и музика, винаги вдъхновяващо, руснакът подава на Васерман, Густаво Васерман - автентичен еврейски гаучо, носещ мъдростта като магически талисман, може би най-важният аржентински музикант пребиваващ в Европа, подава топката към Лини Круз, датски цигулар на танго, с динамит в пръстите и в душата, прекрасно, докосвайки топката преминава от страната на Кристоф Мюлер, Кристоф Мюлер се доближава и подава на Филип Коен Солал, Филип Коен играе за Едуардо Макароф, който е пред вратаря и се прицелва, стреля и... GOOOOOOOOOOOOTAAAAN! ;)

Лунфардо

Лунфардо е жаргон на испанския език, появил се в края на 19-ти и началото на 20-ти век сред бедните класи в и около Буенос Айрес, Аржентина и в Монтевидео, Уругвай.
Много изрази на лунфардо са влезли в популярния език и са се превърнали в неразделна част от испанския говорим език в Аржентина, Уругвай, Парагвай и в по-малка степен в Чили. Няколко от тях са признати дори от Real Academia Española. Лунфардо е често срещан в текстовете на тангото, даващ нюанси и многозначителни интерпретации с намеци за секс, наркотици и атмосферата на подземния свят. Лунфардо, на практика, е неразбираем за средностатистическите испаноезични от всяка друга страна.
Голяма част от лунфардо, започва да се практикува с пристигането на имигрантите - италианци, испанци и французи. Повечето италиански и испански имигранти, говорели на регионалните си езици и диалекти, а не стандартен италиански или испански език; друга част идва от пампата и езика на гаучосите; само малка част от думите, произхождат от местното население на Аржентина.
Повечето източници смятат, че лунфардо води началото си от престъпния свят, а по-късно става често използван и от други касти. Около 1900 г., самата дума "lunfardo" (първоначално деформация на "lombardo" в няколко италиански диалекти) е използвана в смисъл на "извън закона".
Изразите лунфардо са вмъкнати по естествен начин в Rioplatense Spanish изреченията. Така средностатистическите испаноговорящи четат текстовете на танго при нужда, най-вече като превод на отделен набор от думи, без да е нужно да използват граматика.
Танго текстовете не използват само лунфардо, но някои песни (като El Ciruja или повечето текстове на Селедонио Флорес) ползват изключително лунфардо. "Milonga Lunfarda" от Едмундо Риверо е поучителен и забавен пример за използването му. Характерна за лунфардо е играта на думи, особено vesre (от "[аl] revés", обръщане на сричките, подобно на английския "свински латински"). По този начин, tango става gotán и café con leche (кафе с мляко) става feca con chele.
Лунфардо използва метафори като bobo ("глупак") за сърцето, коeто "работи по цял ден, без да бъдe заплатено", или bufoso ("сумтящия") за пистолет.
И накрая, има думи, които са получени от други в испанския език, като глаголът "abarajar", което означава да спреш ситуация или човек (например да се спре удара на противника с острието на ножа) и е свързано с глагола "barajar", който означава да се "цепи" или размеси тесте карти.

Източник: Wikipedia

Балканджи

В тъмен геран ми е огън замръзнал,
в тъмен геран, в студена жарава.
Звездице, звездице.
В тежък сън ми е сила легнала,
в тежък сън дълбоко заспала.
Звездице, звездице.

Звездице моя,
в сън намери ме, до тебе пусни ме...

В миг на видение
от теб заслепение
да видя пътя
към туй що желая,
Звездице.

В дива буря ми е младост повяхнала,
в дива буря и в жив порой.
Звездице, звездице.
В тесен зандан ми е поглед окован,
в тесен зандан на стъклени замъци.
Звездице, звездице...