Kansas - Mysteries and Mayhem

There's no answer when there's no question

Paella de Marisco

Източник: Why Spanish Paella is Special

Подозирам, че историята на паелята всъщност е свързана пак с нечий прагматичен мързел. На някой не са му се готвили и носили няколко гозби, и е смесил всички продукти, които е имал в един съд: и ето ти паеля – богато, ароматно и изненадващо леко ястие, радост за сетивата.
Продукти:
1 глава лук
2 домата
равни части, по около 150-200 гр. ( не съм мерила точно, на око :) тъмно пилешко месо, нетлъсто свинско, калмар, миди, скариди. Предпочитам почистени миди и скариди, за да е по-мързеливо хапването след това.
перлен ориз (слагах пак на око, може би около 1 1/2 чаена чаша)
пилешки бульон, според количеството ориз, около 3 чаши.
щипка шафран
1 червена чушка
1 чаша замразен грах
зехтин, сол
Приготвяне:
Лукът и доматите се нарязват и се запържват в сгорещен зехтин. След като лукът стане прозрачен се добавя нарязаното на парченца пиле. Вари се 10 на минути при непрекъснато бъркане. Добавят се нарязаното свинско и калмар. След още 10 мин. се добавя оризът като се насипва под формата на кръст в съда. Разбърква се за 2-3 мин. да се смесят добре всички съставки. Шафранът се разтваря в бульона и се изсипва върху останалите продукти. Ако мидите и скаридите са сурови се добавят сега, ако са обработени по-късно. Отгоре се нареждат и парченцата нарязана чушка.
Когато оризът е почти готов, отгоре се изсипва и граха. Щом ястието е готово се маха от огъня и се покрива с кърпа за около 5-10 мин. Сервира се с парченца лимон.

От глад накрая забравих лимонe, читроне и всичко. :))

Скайп драскулки и ...

http://youtu.be/BfOdWSiyWoc

Pollution

снимка: teensexercise.com
Качвам се в автобуса с лаптоп в едната и чанта в другата ръка. Намирам мястото си – до пътеката, някаква жена чете вестник до прозореца. Поздравявам и мятам багажа си на определеното място над седалката. Настанявам се до жената, свалям облегалката откъм пътеката и зачаквам автобуса да потегли. Зяпам разсеяно през прозореца изпращачите, моят си е тръгнал вече и наблюдавам големия електронен часовник над предното стъкло. Автобусът потегля. Изведнъж се чуват безброй изщраквания сякаш десетки предпазители се вдигат и цяла армия чака заповед за огън. Поглеждам наоколо и виждам как повечето хора (бeл. жени :) вкл. и жената до мен са извадили телефоните си, и почти в синхрон говорят:
- Здравей! Тръгнахме, да. От автогарата. Към три часа. Вие какво правите? Да кажеш на майка да вземе онези дрехи на Нина от баба й, защото после ще й трябват. И купете хляб, че няма... Фактурите, които са за магазина трябва да се занесат на счетоводителката, да лично, защото трябва да подпишеш и други неща. Татко се обади, че са го изписали от болницата виж там, вървете го вижте, трябва да занесем нещо на доктора, Марков, да...
Имам странното чувство, че тези хора не са си говорили цяла година, а само са чакали да се качат в автобуса, за да си кажат всичко натрупано и планирано.
- Чао, аморе! – сънено говори жената до мен и аз правя метани наум, че говори на италиански и не я разбирам.
За пет минути научавам за живота на десетина човека повече отколкото криминален следовател за месец работа. Шофьорът угася светлините и пуска някакво радио, аз се опитвам да спя и си представям, че летя със самолет, който пада и оцелявам само аз, защото другите са заети да докладват на роднини и приятели:
- Миме, лявото крило се отчупи, страхотно е, вие как сте, бубката на колко месеца стана, сяда ли сама вече, ааа, добре... някой крещи по говорителя, ама искам да си довърша с теб... а и някакъв дим се появи... та какво казваш за онази екскурзия, на която се записа....
... докато аз се нося на капака на багажното като Индиана Джоунс по заснежения склон на някаква планина... Когато някой ме разтърсва и виждам широката усмивка на индиеца... циганина на съседната седалка, който иска да му сложа сим картата в телефона, щото те с жената не разбирали. Циганката ме гледа малко подозрително от моето огледално място до пътеката, а мъжът се е протегнал през нея и все още ме държи за ръката. Ухилвам се и аз, и казвам "Давай телефона." Като се обаждат на снаха си са на седмото небе от щастие. А аз съм изморен темерут, добре прикрит зад ведрия си поглед. Затварям очи. По едно време предпазителите пак се чуват и отварям очи, вече съм се изнервила като рецидивист – на средата на пътя сме. Слънцето е изгряло. Хората продължават с други части от житейските си истории по телефоните. Сякаш съм потопена в някакъв синхронен маратон за лични сапунки. Жената до мен спира да говори и пак отваря вестника. Поглеждам най-невъзпитано и виждам вътре статии за протести срещу следенето в интернет, за някакви подслушвания и лични данни, и си мисля: "Мамка му, защо никой не говори за забрана на говоренето по телефона на обществени места. Като дрънкаш много, хоп, две години затвор за натрАпване на лични данни."
Чувствам се отровена и ми се ще да запаля... нещо, щото какво е някакъв си дим в сравнение с тоновете думи и лична информация изсипали се върху ми без причина. Жената до мен изтърва вестника без да иска, навежда се и си удря носа в дръжката отпред. Вдигам вестника и й го подавам. Тя ми се усмихва, говорим нещо. Вади малко огледалце и разглежда лицето си. "Дайте да погледна." - казвам аз, а си мисля "Какви ги вършиш? Разговорът ти е вързан в кърпа."
Жената се обръща към мен, гледам лицето й – върху бялата й, леко повяхнала кожа няма и петънце. "Няма нищо."- казвам и забелязвам, че тя също ме разглежда.
"Ще се подуе сигурно." – казва тя. "Не съм от Подуене." смутолеввам нарочно аз и вече мислено си удрям главата в същата тази дръжка отпред, докато не заприличвам на човека-слон.
Жената спира да говори и започва да ме поглежда вече доста често. Наближаваме крайната дестинация, така че вадя едно древно пропукано огледалце от чантата си и се поглеждам и аз. Нищо особено, същата позната, рошава физиономия, заглеждам се и постепенно виждам как през очите ми заблестява надписа Virtual memory too low...
Няколко дни се изтъркулват неусетно, свършила съм каквото е нужно и ето ме пак в автобуса на връщане. Изморена съм, очите ми се затварят, когато изведнъж телефона ми звъни:
- Чао, аморе – усмихвам се аз. – Купи ли хляб и тоалетна хартия?

Вятърът ще ни води

Le Vent Nous Portera - The wind will carry us

I'm not scared of the road
We should see, must taste
From meander in the hollow of your breast
And there everything will be OK
The wind will carry us
Your message to Ursa Major
And the trajectory of your race
An instant of velvet
Even if it's not useful though
The wind will take it away
Everything will disappear but
The wind will carry us
The caress and the grapeshot
And that wound that tears us appart
The palace of everyday
From yesterday and tomorow
The wind will carry them
The genetic in shoulder-belt
Chromosom in the atmosphere
Taxis for galaxies
And my flying carpet says ?
The wind will take it away
Everything will disappear but
The wind will carry us
This perfume of our dead years
What can knock at your door
Infinity of destinies
We lay some but what do we retain?
The wind will take it away
During the tide rises
And everyone is doing its accounts
I take in the hollow of your shadow
Dusts of you
The wind will carry them
Everything will disappear but
The wind will carry us

Над

Тя стоеше над
разпилените по масата дюли –
пълни бузи с трапчинки,
ухаещи на слънце и леност.
Стоеше над
метнатата на стола рокля –
уморена, ярка кожа,
сънуваща танцуващи вретена.
Стоеше над
спящия в леглото мъж –
стоманено топче, отпуснато в съня
и изкривяващо пространството.
Тя стоеше над
учудените си очи –
малки, изстиващи блата,
изпускащи мехурчета и пара
и неотразяващи небето.

Manu Chao - A cosa

Какво?
Какво?
Какво искаш от мен?
Какво още искаш от мен?
Какво повече искаш?
Какво искаш от мен?
Какво мога да ти дам?
Какво мога да измисля?
Какво искаш да опиташ?
Какво искаш да опиташ?
Какво искаш да укротиш (сълзите)?
Какво искаш от мен?
Какво повече искаш?
Какво искаш от мен?
Какво искаш да сънуваш?
Какво искаш да изоставиш?
Какво искаш да опиташ?
Какво да измисля?
Какво още искаш?
Какво още искаш?
Какво искаш да разбереш?
Какво още искаш?
Какво искаш да опиташ?
Какво?
Какво искаш от мен?
Всичко, всичко.
За твоята любов, за твоята любов
Бих дал всичко.



:)

Захаросан джинджифил

500 гр. джинджифил се обелва, тъмните части се изрязват и се нарязва на тънки филийки. Кипват се 2 л. вода и парченцата джинджифил се варят за около 15 мин., след което се отцеждат. Джинджифилът се връща в тенджерата, посипва се с 250 гр. захар и 200 мл. вода.





Вари се на умерен огън 20 мин., като се разбърква от време на време, докато стане прозрачен. Котлонът се намалява на най-ниска степен и джинджифилът се разбърква още 10-15 мин., докато сиропът се сгъсти. Захаросаните парчета се поставят върху решетка, намазана с олио, да изсъхнат за 30 мин. (аз използвах скарата от печката), овалват се със захар и се оставят да се сушат още 1-2 часа. Прибират се в плътно затворен съд.





Вкусът му е чудесен, пикантен, леко лют, а лимоновия му аромат е достатъчен да те тонизира. В това грипозно време той е нещо като сладко хапче към задължителния чай. :)
Източник сп. Меню. Специални благодарности на Людмил Хайдутов от екипа на списанието, който ми даде необходимата допълнителна информация за приготвянето. :)

Живот мой

живот мой, малка лодка без платна
кръвта от раната ми
не ме кара да страдам повече
живот мой, изгубен куршум
на магистралата, локва в предградията
не искам да си отиваш
не искам да се отдалечаваш всеки ден все повече и повече
живот мой, малка лодка без платна
живот мой, локва мътна вода
сапунен мехур
последното ми убежище, последната ми илюзия
не искам да ме напускаш всеки ден все повече и повече
живот мой, малка лодка без платна
кръвта от раната ми
не ме кара да страдам повече
живот мой

Песен дада

Тристан Цара

I
песента на един дадаист
който имаше дада присърце
даде зор на своя мотор
който имаше дада присърце

в асансьора бе краля така
тежък чуплив самозаменим
той си отряза дясната ръка
и я изпрати на папата в Рим

затова няма спор
че този асансьор
вече няма дада присърце

яжте шоколади безброй
мийте мозъка свой
дада
дада
пийте вода

II
песента на един дадаист
нито оптимист нито песимист
влюбен във велосипедистка
нито оптимистка нито песимистка

но съпругът на Игнажден в зори
знаеше всичко та го прихвана
и двете им тела в куфари три
изпрати във Ватикана

нито любовник
нито велосипедистка
са оптимист и оптимистка

яжте мозъци пане
мийте войника си поне
дада
дада
пийте вода

III
песента на един велосипедист
който беше дада по сърце
който значи беше дадаист
като всеки дада по сърце

една змия бе с ръкавици
тя затвори предпазната клапа
взе от змийската кожа ръкавици
за да целуне римския папа

трогателни редици
и непознато лице
което няма дада присърце

пийте мляко от птички
мийте своята брада
дада
дада
яжте телешко всички

п.п. Била съм неосъзнат дадаист - това скоро ще се промени. :)

Something So Right

Рачешко пълнолуние

снимка: discoverlife.org
Наближаваше големият ден и всички раци се готвеха за Голямата среща. От поколения сред тях се носеше легендата за Голямото пълнолуние, срещата с Великия рак и предците. С всеки изминал ден спокойната лагуна се раздвижваше все повече. Океанските вълни растяха и заливаха идилията на жителите й, замествайки я с кислород, непознати тръпки и цветни, загладени стъкълца.
Сред всичките шепоти, разговори и въздишки имаше едно раче, което не говореше много и всяка вечер, изпивайки с очи бурния океан, тичаше с вълните все по-навътре по брега. Някога, когато беше още съвсем младо бе забелязало, че другите раци сякаш се плашеха от него, но никой нищо не му казваше. Най-накрая бродейки само из далечните плитчини бе срещнало един стар, почернял омар, който му бе казал, че шарката на черупката му прилича на муцуната на земна котка. „Котка? Какво е котка?” – учудено попита рачето. А омарът повъртя замислено очи и каза „Котката яде раци.”
И рачето разбра защо се страхуваха другите и му стана хем обидно – от къде на къде точно на неговата черупка се е пръкнала тази котешка муцуна, хем се почувства особено важно, за да носи такъв страшен звяр върху себе си. То заразпитва омарът за котките и най-много от всичко му хареса това, че те могат да се катерят по дърветата. „Как ли би изглеждал океанът от високо?” – помисли си то и реши, че целта на живота му е да стигне и да се изкачи на някое дърво.
Така, когато научи за Големият ден и видя огромните вълни, то разбра, че времето е дошло и отпускайки се на вълните всяка вечер стигаше все по-близо до дърветата, които обграждаха малката лагуна.
Когато настъпи Голямата нощ и всички раци се бяха събрали за Срещата, то яхна най-високата вълна, която бе виждало през живота си, претърколи се няколко пъти по пясъка и закрачи право, т.е. криво към най-близкото дърво.
В това време на небето сияеше Великият рак с кръглата си черупка и всички раци мърмореха в захлас, премрежили очи. Рачето се спря, загледа се в сребърната черупка и изведнъж видя, че на нея също има някаква муцуна – виждаха се очите и устата, и тази муцуна му се усмихваше леко в блестящата си кожа. То също се усмихна, затананика си Nothing else matters и се насочи отново към дърветата.
Докато бързаше се чу някакво бучене, но то не обърна внимание. Лагуната и дърветата затрепераха. В средата на езерото изригна тъмен, плътен стълб и пръските му се разхвърчаха навсякъде. Една от тях падна върху черупката му и то усети тежкия й, задушаващ мирис, но продължи напред.
То не чуваше гласовете на другите раци и не виждаше какво става в лагуната, която вече се бе превърнала в негативно отражение на луната - черна, мазна, блестяща локва. С последни сили то стигна до един камък, изпречил се на пътя му, изкатери се по него и погледна назад.

п.п. Как човек да вярва на хороскопи, вижте какво прочетох току-що: "Ракът управлява растенията краставица, пъпеш, диня, кратуна, домат, тиквичка и други сочни растения."
:))) Не мога да спра да се хиля...:))

The Parallel Lines

Повече за проекта >>

Йосиф Бродски

"...Защото там, където е минало изкуството, където е било прочетено стихотворение, те откриват на мястото на очакваното съгласие и единодушие – равнодушие и разногласие, на мястото на решителността и действието – невнимание и придирчивост. С други думи, в нуличките, с които ревнителите на общото благо и повелителите на масите се силят да оперират, изкуството вписва „точка-точка-запетая с минус“, превръщайки всяка нуличка в – нека и не винаги привлекателна, но все пак човешка физиономийка."
Цялата лекция благодарение на Либерален Преглед >>

Бисквитена торта

за лечение на тийнеджърска любовна мъка... и не само. ;)

Кокошката

снимка: thecell
от Лорд Дансени

Източник: flashfictiononline.com

Навсякъде по покривите на стопанския двор стояха в редици лястовици, чуруликайки си неспокойно една на друга. Разказваха за много неща, но мислеха само за лятото и за юга, за есента, която настъпваше и за северния вятър, който чакаха.
Изведнъж един ден те изчезваха и всеки говореше за лястовиците, и за юга.
"Мисля да отида на юг следващата година", каза една кокошка.
Годината минаваше и лястовиците се връщаха отново. Пак отлиташе и те стояха отново на покрива, и всички домашни птици обсъждаха заминаването на кокошката.
И много рано една сутрин вятърът задуха от север, всички лястовици литнаха изведнъж и го почувстваха в крилете си. Отново усетиха силата и странното старо знание, и неразбираемата за хората вяра. Летейки високо те напускаха дима на градовете ни и малките, добре познати стрехи, и виждайки накрая огромното и негостоприемно море, насочвани от сивите морски течения, отиваха на юг с вятъра. Пътувайки те минаваха през блестящите облаци над морето и виждаха как старите острови вдигаха главите си към тях, виждаха бавно движещи се, скитащи кораби, водолази търсещи перли и земи във война. Докато не стигнеха до планините, които търсеха и не видеха върховете, които познаваха. Тогава се спускаха в някоя южна долина и бленуваха за лятото, понякога сънувайки, понякога пеейки песни.
"Мисля, че вятърът е добър.", каза кокошката. Тя разпери криле и побягна от двора. Завтече се, пърхаща, по пътя и още малко надолу по него, докато не стигна една градина.
Вечерта се върна задъхана.
В птичият двор тя каза на домашните птици как е отишла на юг. Толкова далеч, чак до магистралата и е видяла голямото световно движение. Стигнала е до земи, където растат картофи, видяла е стърнищата, на които живеят хора, а в края на пътя е намерила градина и там е имало рози - красиви рози! - и самият градинар е бил там със своята женска.
"Колко изключително интересно", казаха домашните птици, "и наистина красиво описание!"
Зимата се изтъркулваше и нейните горчиви месеци преминаваха, пролетта идваше и лястовиците се завръщаха отново.
"Бяхме на юг", казваха те, " в долини отвъд морето."
Но домашните птици не бяха съгласни, че на юг има море: "Трябва да чуете нашата кокошка.", казваха те.

превод Преслава Кирова

Suzanne Vega - Knight Moves

Леле, този албум е божествен...

Ставам добра

Ставам добра, толерантна и кротка,
в чуждите ръбове ще се галя като котка.
С опашка ще милвам нечии грешки,
своите ще нося като най-любими дрешки.
Дразнещият шум ще заглушавам с мъркане,
очи ще притварям пред нечие объркване.
В натегнатият въздух ще плувам с походка,
в купчинка нечиста ще диря аз находка.
Раните ще ближа с грапаво езиче,
мисълта си ще ловя като самотно птиче.
Топлината ще намирам, където и да съм,
защото пак с тебе говоря си насън.

п.п. Да ви кажа, това, писането на стихчета, е занимание за мързеливи хора. ;))

Малко синьо нещо

"Днес аз съм
Малко синьо нещо
Като мънисто
Като око
Със свити към устата колене
Аз съм идеално кръгло
И те наблюдавам
Студено съм при допир
И те отразявам идеално
Изгубено съм в джоба ти
Изгубено в пръстите ти
Търкалям се по стълбите
Подскачам по тротоара
Летя към небето
Валя на парченца
Разпръсквам се като светлина
Днес аз съм
Малко синьо нещо
Направено в Китай
Направено от стъкло
Аз съм свежо, гладко и любопитно
И никога не мигам
Въртя се в ръката ти
Малко синьо нещо."

That's all Folk!

Днес от Оратница бяха пуснали това видео във Фейсбук, което ми хареса с това, че няма никакъв упрек или коментар - просто гледни точки.:) Всеки преценява къде е.
Оратница чух за пръв път миналата година, когато ходихме на Еньовден в село Делчево и мога да кажа, че те бяха най-доброто от цялата т.нар. организация на празника, която като цяло не ми хареса.

K-pax, Constellation Lyra

Осинови книга

Съвместен проект на Националната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий” и в. „Култура”

"...За всекиго е ясно обаче, че ако дигитализацията пази ръкописите от потните пръсти на читателите и техния (понякога и хремав, но винаги съдържащ влага) дъх, тя не може да спаси нито един лист пергамент или хартия, в който е започнал биологичен процес. Затова поддържането на определени условия, осигуряващи правилното, дълготрайно пазене на крехките книжовни паметници, изисква постоянни финансови средства – част от тях могат да се изразходват за нещо, което ще има ефект в течение на десетилетия, например за изработването на архивни кутии, купуването на система за деацидификация или, казано по-просто, обезкисляване на лесно окисляващото се желязогалово, известно като "люто" мастило, което, ако не бъде озаптено навреме, бавно и сигурно изяжда буквите заедно с основата, върху която са написани, или за пълната подмяна на морално и физически остарелите (т.е. започнали да ръждясват или огънали се) рафтове в хранилищата. Друга част от средствата, предвидени за превенция и текуща реставрация на книгите, са насочени, ако не към всекидневни, то поне към ежемесечно или ежегодно необходими разходи – за набавяне на химикали и прескъпите метилцелулозни лепила и ръчна японска хартия, за поправка на климатиците, за подмяна на овехтели или измачкани папки и предпазни листове с нови, притежаващи изискваното архивно качество, и пр., и пр..." Повече >>

Борилов синодик (Палаузов препис), края на ХІV в.

Куче

върху горещ, неламаринен покрив.:)

Apocalyptica - I Don't Care

Ренесанс

снимка: jingjingliu.ca
от Брус Холанд Роджърс

Източник- flashfictiononline.com

Сняг. Лед. Натежали небеса. Всички полети са отменени. Морис си пожелава да може да попуши. Пожелава си да може да отиде да постои отвън. Така се случва в живота, мисли си той, гледайки насъбрания лед по заземените крила. Той очакваше от работата си да го заведе до Лондон и Париж, да го изпрати, неколкократно, до Омаха или до това летище в Билингс. Не защото беше недоволен, разбира се, от жена си или от това, какви са децата му или от двуетажната къща в Чери Крийк и апартамента във Вейл, който почти не използваха. Но виелица като тази прави всичко толкова малко. Сякаш светът се свива около този терминал и Морис, и неговите спътници са последните хора на края на времето, заседнали тук, за да обмислят какво са постигнали до сега и в светлината на това осъзнаване да започнат нов живот.
В новия си живот, Морис ще се ожени за момичето седящо срещу него, дъвчещо дъвка и четящо модно списание, поклащайки едната си обувка на върха на пръстите си, въпреки че няма да има за какво да си говорят. В новия си живот той няма да се интересува какво мисли който и да е, къде са сигурните инвестиции или дали пушенето е разрешено. И при тези обстоятелства, защо да не запали, за любовта на Пит? Защо не стане точно сега? Той опипва вътрешността на джоба си. Къде е запалката? Малко мъх. Монети. Ето я.

превод Преслава Кирова

п.п. Забравих музиката: Def Leppard-Switch 625

99%

Гъста чернота
топи се пак на ръба
на сърцето ми.

Облива нежно
и заглажда острия,
настръхнал разум.


И пак потичам –
сама, топла и тъмна,
по небцето си...

Орландо

"The hostess is our modern Sibyl. She is a witch who lays her guests under a spell. In this house they think themselves happy; in that witty; in a third profound. It is all an illusion (which is nothing against it, for illusions are the most valuable and necessary of all things, and she who can create one is among the world's greatest benefactors), but as it is notorious that illusions are shattered by conflict with reality, so no real happiness, no real wit, no real profundity are tolerated where the illusion prevails."
Virginia Woolf, Orlando: A Biography

Чистота и опасност

С малко закъснение ще направя представяне на поредната книга, която си избрах от издателство ЛИК в инициативата им "Имаш ли блог?":
"Чистота и опасност. Анализ на понятията за омърсяване и табу." на Мери Дъглас.
Първото, на което искам да обърна внимание е самата авторка, която не е много позната у нас.
Лейди Мери Дъглас (25 март 1921 г. – 16 май 2007 г.) е британски антрнополог, известна с работата си в областите на културата и символизма. Специалист е по социална антропология, особено в сравнителното религиознание. Счита се за последавателка на Дюркем и поддръжник на структурния анализ.
Родена е в Сан Ремо, Италия като Маргарет Мери Тю, дете на Гилбърт и Филис Тю. Баща й е офицер в британската колониална администрация, а майка й е ревностна католичка. Докато учи в колежа Света Анна в Оксфорд тя е силно повлияна от работата на антрополога Еванс-Причард, а в последствие и от индийския социолог Шринивас. През 1949 г. прави преки теренни изследвания на живота на народа леле в Белгийско Конго. В началото на 50-те години получава докторска титла и се омъжва за Джеймс Дъглас, двамата имат три деца.
Мери Дъглас преподава в университетския колеж в Лондон повече от 25 г. От 1977 г. тя преподава и пише в САЩ. Публикациите й са на теми като анализ на степента на риска и околната среда, потребление и икономика на благосъстоянието, хранене и ритуал. Написаната през 1966 г. „Чистота и опасност” се счита за един от основните текстове по социална антропология и й спечелва репутация в научните среди.
Както авторката сама пише в предговора: „Книгата разгръща две теми. Едната представя табуто като спонтанно средство за запазване на отличителните категории на вселената. Табуто пази локалния консенсус за това, как е организиран света... укрепва разколебаната несигурност... Втората тема отговаря на въпроса защо е необходимо да се запазят първичните оразличавания във вселената и защо табутата са толкова странни.”
Какво е чисто и какво нечисто, винаги ли нечистото се счита за опасно и защо често табутата правят от нещо считано за абсолютно нечисто и неопределено, сакрално и магично, сякаш обръщайки правилата наопаки? Книгата разкрива и нещо, което важи за всяко определение в живота ни:”...няма такова нещо като нечистотия; нищо не може да е нечисто извън някаква система на класификация, в която то не се вмества.” от тук и „ възприемането на риска (опасността) зависи от споделената култура, а не от индивидуалната психика.”
Нищо не може да бъде определно само по себе си, то винаги е в сравнение с други обекти, субекти, понятия. Често невъзможността то да бъде причислено към някаква група и класификация е достатъчен мотив да се счита за опасно и нечисто.
Книгата е съставена от десет глави всяка, от които разкрива различни аспекти от идеята за нечистота, зараза, опасност и табу, връзката им с вярванията и социалния натиск, който те упражняват, поддържайки правилата и съхранявайки системата.
Първата разглежда ритуалната нечистота и прави сравнение между възгледите за примитивните религии и вярванията на модерните хора (аз лично смятам, че разлика почти липсва). Говори се за религията като за инструмент съхраняващ обществото, а не спасяващ души, като неотменима част от общия социален ред.
Втората е посветена на светското оскверняване. „Нечистота е нещо, което е не на място... „. Разглеждат се различните варианти на възприемането на нееднозначностите и аномалиите в светското общество и как в изкуството, поезията напр., те се използват да обогатят смисъла или да привлекат вниманието към други нива на съществуване.
Следващата глава прави анализ на погнусите в библейската книга Левит като се отбелязва, че думата „гнусота” е важна грешка в превода на рядката ивритска дума техбел, която има значение за „смесване” или „объркване” и заключава, че светостта се олицетворява от съвършения ред, разграничаване и определение на нещата, от спазване на различията между видовете.
Четвъртата глава е озаглавена „Магия и чудо” и прави анализ на двете понятия, на разликата и приликата помежду им, връзката им с ритуалите и табутата. Прави се и интересна анлогия между парите и примитивния ритуал, анализира се манипулирането със символи.
Следващата глава описва различните виждания за примитивните общества и основата за техните разбирания за чистота и омърсяване като стига до извода, базиращ се на „Кантовия принцип, че мисълта може да напредва само като се освободи от оковите на своите субективни условия.” Като пример е описан един много показателен мит за съществото наречено трикстер от фолклора на индианците уинибаго, и аналогията му с процеса, водещ от примитивната култура до съвременната цивилизация. "Той нищо не желае съзнателно. По всяко време е ограничен да се държи по начина, по който го прави, от импулси, върху който няма контрол... той е оставен на милостта на страстите и апетитите си... не притежава определена и добре установена форма... на първо време едно неразвито същество с неопределни пропорции, фигура, предвещаваща формата на човека. В тази версия той притежава черва, увити около тялото му, и също толкова дълъг пенис, по същия начин увит около тялото със скротума нагоре."
„Трикстерът започва като аморфно същество без съзнание за себе си, изолиран, без морал, непохватен и некъдърен... той постепенно открива своята идентичност, разпознава и започва да контролира анатомичните си органи: колебае се между мъжкато и женското... Разни случки го окастрят и наместват...постепенно той научава функциите и границите на своето битие...научава се да преценява своята околна среда.”
Този мит беше нов и много интересен за мен, бяха описани няколко случки със съществото трикстер, което разговаря и възлага различни задачи на своите телесни части, вкл. и на ануса си, на който поръчал да пази месото от убит бизон и той нищо не свършил, и някак без да ща у мен възникна сравнението с нашето, българско общество, което май е на нивото на безсъзнателния трикстер с омотан пенис и даващ задачи на червата си.
Шестата глава е „Сили и опасности”. Тук е направен анлиз на силите, които носи и провокира сам човек и произтичищите от това опасни или предпазващи действия. „... опасно е наличието на гневен човек в междинна позиция (напр. тийнеджър, бременна жена и др.) и то няма нищо общо с конкретните намерения на конкретния човек.” Много интересна глава. Има много добър анализ на вещерството и магьосничество, и на приликата и разликата между тях.
Следващата глава „Външни граници” разглежда типовете социално омърсяване и по-конкретно как символизма на границите на тялото се използва, за да изрази опасността за границите на дадена общност.
Осма глава разглежда опасността от престъпването на вътрешните граници в обществото, т.е. неспазването на правилата, важащи вътре в общността и съответните наказания.
Предпоследната глава е озаглавена „Системата във война със себе си”. „ Когато общността бива атакувана отвън, външната опасност поне благоприятства солидарността вътре в нея. Когато бива атакувана отвътре от разпуснати индивиди, те могат да бъдат наказани, а структурата – публично възстановена. Но е възможно структурата да се окаже насочена срещу самата себе си.” Тук са описани различни варианти, при който обществото може да воюва само срещу собствените си правила и причините, поради които това се случва.
„Системата разтърсена и обновена” е последната глава от книгата, в която се посочват случайте, в които нечистото, което по правило е деструктивно, се разглежда като съзидателно. „Безформеността е подходящ символ на началото и растежа, както и на упадака... чистотата е враг на промяната, на нееднозначността и компромиса... символите на омърсяването са също толкова необходими, колкото черният цвят в рисуването на каквото и да било...”

Страхотна книга, препоръчвам я на всички – професионалисти или не, в крайна сметка антропологията е от науките за самите нас, как може да не сме си интересни. :)

Няма да мине без музика: Te Vaka - Manatu

Нова година около Скребатно