Unkle - Burn My Shadow

Тази песен беше част от музиката в "Repo man" - изключително готини песни в целия филм.

Материалистът

от Ерик Гарсия

Ерик Гарсия (роден 1972 г.) е американски писател и сценарист, автор на няколко хумористични романа. По неговият роман „The Repossession Mambo” е направен филма „Repo man”, който излезе през 2010 г. и смятам да изгледам скоро. Сюжетът му накратко е: Някъде в близкото бъдеще хората могат да си поръчват изкуствени органи и който не може да ги изплати в определен срок, идват специални хора и взимат органите обратно.

Д-р Албрехт се събуди от следобедната си дрямка и усети, че гори. Най-малкото, така се чувстваше: сякаш някой е взел ацетиленова горелка и добре е обработил тялото му. В секундите, през които се събуждаше, крещейки и скачайки от леглото, късайки диво пижамата и завивката си сред пламъци, които, за негова изненада, изглежда не съществуваха, Албрехт стигна до заключението, че източникът на неговата агония идва от по-дълбоко, отколкото от малко обгорена плът.
Отражението му в огледалото в банята му даде първата улика: кожата му блестеше. Светлината от голата крушка отгоре отразяваше лепкавото вещество, покрило тялото му от шията до слабините. Петна от него бяха белязали също краката и челото му. Неправилни кръгове, които се разпростираха, бавно, но сигурно, докато не се докосвнеха и слееха. Въпреки, че болката бе силна, д-р Албрехт беше в завидно присъствие на духа, за да отстрани една шепа от лепкавата маса от под мишниците си в празната сапунерка, преди да скочи под душа и да изтърка всеки пламнал сантиметър от кожата си от противното вещество.
Четиридесет минути по-късно болката беше утихнала до остатъчен сърбеж, сякаш порите му бяха прекратили производството и последните капки на блестящата течност бяха изтекли в канала на банята. Един час след това, той беше долу в лабораторията на университета, подкупвайки една млада жена, работеща там и която беше на поста от твърде скоро, за да го отбягва.
"Това е сребро", заяви тя и се взря се в Албрехт с дълбоките си зелени очи така, че във всеки друг ден това щеше да проработи и да привлече вниманието му. "Деветдесет и пет процента чистота, с някои органични вещества, смесено с които има ниска точка на топене".
"Това е невъзможно", каза той нетърпеливо. "Пусни го отново."
Момичето вдигна рамене. "Парите са твои."
Още четири лаборатории, още четири теста, но всеки път се потвърждаваше същото: тялото му е било покрити със сребро. Металът, в полутечно състояние, се е просмуквал през кожата му, докато той е спял, а сега той имаше останало само един голямо, колкото жълъд парче сребро, което означаваше 143, 92 долара по текущия курс. По изчисленията на Албрехт, той бе измил в канализацията около 1500 долара и единственото, за което можеше да мисли, докато караше към къщи беше: Как мога да направя това да се повтори? С толкова пари всеки ден, той можеше да направи вложения в изследване на раковите заболявания в продължение на години. Край на субсидиите, на непрекъснатите прегледи, на смеха, който предизвикваха неговите противоречиви теории. Той щеше да им покаже... на всички.
В продължение на три седмици, той се опитваше да повтори точните условия, при които се намираше в дните, предхождащи появата на среброто. Носеше същите дрехи, цапаше ръцете си със същите химикали, изгълта същата доза антибиотици, които бе вземал, за да се пребори с малко стрептококи. Да си спомни с какво се бе хранил, до най-малкото грахово зърно, беше по-трудно, отколкото той очакваше, но в крайна сметка това нямаше значение. Всяка сутрин той се будеше очаквайки огъня, очаквайки среброто, да почувства само люспичка върху клепачите си или познатия сърбеж.
Два месеца по-късно, докато почистваше клетката на белите плъхове, д-р Албрехт усети режеща болка, която започна ниско от гърба му и се разпростря като ветрило нагоре. Превит на две по стъпалата на мазето той едва стигна навреме, за да насочи потока от нажежена до бяло урина в тоалетната чиния, която бързо потъна на дъното, искрейки като свежо планинско езеро в светло лятно утро.
Платина. Благородният метал бе избрал различен, но не по-малко болезнен начин да излезе и сега той имаше двадесет и четири хиляди и друго виждане за проблема си.
Нещо повече, той вече имаше данни за анализ. С допълнителните пари, Албрехт нае помощник да му помогне да изпълни задачите и да коригира променливите, а в рамките на седмици той изкихваше топки рений и изкашляше храчки от рутений. Внимателното наблюдаване на пристъпите на повръщане доведе до находка от паладий. На своя помощник, Албрехт даде незавидната задача да прецежда изпражнения му, но минималната работна заплата си е минимална и щеше да е цял късмет да се намеря някой друг, желаещ да си съсипва здравето. 62 184 долара от иридия си заслужаваха. Всички пари отиваха в новата лаборатория – за повече оборудване, за по-бързи компютри.
"Всичките платина и сребро са без примеси и с отлично качество." казваше Д-р Албрехт на своя помощник, който сега работеше за минимална заплата плюс бонуси, "но аз имам по-висока цел."
"Вашите изследвания на раковите заболявания?"
"Родий." Продавайки се на цена десет пъти повече от тази на злато, родият щеше го направи толкова богат, колкото не бе сънувал и в най-смелите си мечти. Той щеше да има всичко, което някога бе желал. Къщи. Коли. Жени. И средства за изследване на раковите заболявания, разбира се.
В продължение на шест години д-р Албрехт и неговият помощник живяха в барака на Слътър Хил, излизайки на две седмици веднъж, за да продават. Хората говореха. Носеха се нелицеприятни слухове.
И тогава, една сутрин, помощникът излезе сам. Първо се отби в местния полицейски участък, след това – в моргата. Когато заместник шерифите намериха д-р Албрехт той беше с лице нагоре във ваната, ръцете и краката му бяха нарязани и отворени от горе до долу. Следователят каза, че раните са от самонаранявания. Той също така съобщи, че всичката кръв е била източена от тялото на доктора. Като че ли някой я е взел. Сякаш подобно нещо има някаква стойност.
Погребението му беше скромно и кратко. Присъстваха няколко опечалени. За всичко плати, в брой, помощникът на д-р Албрехт, който, след като се увери, че бившия му работодател е добре погребан, взе такси до най-близкото летище и се качи на първия полет за Коста Рика.
Казват, че той все още е там. И че живее като цар, зад дебели стени и порти от стомана. Има коли и жени, и раздава храна на бедните по празниците. От време на време изпраща по 25 долара за изследване на раковите заболявания. Никой не знае как го е споходило такова щастие, но и на никой не му пука особено. Това са кървави пари, казват, като че ли това обяснява всичко... и сякаш това е цялата история.

Източник: flashfictiononline.com

превод Преслава Кирова

п.п. Филмът си заслужава, наистина добър автор.

Пролетен триптих

Времето се затопли и разни животни изпълзяха по камъните. :))











Не исках да го публикувам. Принудиха ме с опряно оръжие.:))

Да... :| И ми се дослуша това:

Захо - Какво да правя

Милен Фармър - Сърце на парчета

Телефон на доверието

- Ало, телефон... на доверието? – облизвайки притеснено устни каза тя.
- Да. Кажете. Конкретен проблем или...
- Не, не. Няма конкретен... проблем, просто искам да поговоря с някой. Не искам да безпокоя роднините си, нова съм в града и не познавам почти никого... само колегите от работата, но... нова съм...
- Добре. С мъж или с жена желаете да говорите?
- ... – тя сконфузено замълча – С мъж, предпочитам да говоря с мъж.
- Добре. Свързвам Ви.
Чу се някакво прещракване, после тиха мелодия и след няколко минути приятен мъжки глас каза:
- Добър вечер!
- А, мм ... Добър вечер... Извинете, обаждам се за първи път и се чувствам малко странно.
- Това е нормално. Знаете ли онзи виц, дето една блондинка влиза в бар много разстроена...
Тя се смя на вица, после говори за новата си работа, колегите, притесненията, за цялата напрегната седмица от престоя й тук. На другия ден заговориха за любимите й цветове, за приятелите от детството й, тя плака и затвори без предупреждение слушалката. На следващият ден той се държа все едно нищо не се беше случило, беше ведър и спокоен, заразяваше я със спокойствието си. Разказа му за желанието си да пътува, да се махне от родния си град... Това продължи дълго. Говориха почти всеки ден. Тя напредваше в работата си, завързваше приятелства, дори новия й съсед я покани на вечеря и всичко това тя споделяше с него, разказваше му дните, миналото, себе си.
Една вечер, докато тя въодушевено разказваше как си е купила колело с помоща на съседа и как планират да покарат в почивните дни...
- Обичам те.
Тя се вцепени на мястото си.
- К-к-какво? – невярващо попита.
- Обичам те. – повтори мъжът отсреща. – Обич... о-обичам...оби... – гласът механично застърга и връзката прекъсна.
Тя стоя взряна в нищото със слушалка в ръка. Пет, десет минути, не можеше да прецени колко. После се зачуди дали да не се обади отново, но реши, че не е добра идея и го отложи за следващата вечер.
Когато на следващия ден набра номера, отсреща й отговори жената, с която бе разговаряла в началото.
- Трябва да си изберете друг партньор за разговорите, не можем да ви осигурим този, който беше до сега.
- Но защо? – изплашено почти извика тя. – Напуснал ли е?
- Госпожице, няма как да напусне. Това е най-добрият психотерапевтичен софтуер, но се случват и дефекти...
- Софтуер? Софту-ер... – зашепна тя и изпусна слушалката.

"But some emotions don't make a lot of noise. It's hard to hear pride. Caring is real faint - like a heartbeat. And pure love why, some days it's so quiet, you don't even know it's there." Erma Bombeck

:)

п.п. Имам чувството, че съществува подобен разказ, но понеже напоследък се събраха различни неща, водещи ме към тази тема, реших да драсна съвсем набързо. Този филм за давамата влюбени роботи също допринесе. Четох, че бил тъп, но на мен ми хареса - замяната на части от тялото на единия с тези на другия сякаш беше техния начин за правене на любов.

Червеният лебед

Извън добро и зло,
живеещ само за любов, изгубил толкова пера,
останал само с туптящото си сърце
взряно там отвъд
и обагрящо пак хоризонта,
и протегнатите ръце на
многооперените с кухи гърди.

Последният крал на Шотландия

От режисьорът на "Докосване до пустотата" Кевин Макдоналд.

Страна на чудесата за непукисти

Четох разни ревюта и мнения за книгата преди да пусна тази тема, но нито едно не ми хареса. Книгата е страхотна! Пълна със светлина, идеи, фантазия, живи хора, книги, еднорози и много музика - Бранденбургски концерти, Бинг Кросби, даже Полис, а главният герой си отива с парчето на Боб Дилън най-отдолу. Самата книга е като музика - няма еднозначност, няма граници на интерпретацията и възприемането, и наистина от вътрешния ти свят зависи всичко :), а изказът е пристрастяващ - не исках да свършва.
Ето няколко откъса, може би не най-точните, но това избрах след дълго чудене:

"Има само един сигурен, непробиваем начин: вкарваш информацията в „черната кутия”, която я разбърква и шифрова, после връщаш обработената информация пак през същата черна кутия, за да я подреди и разшифрова отново. Дори човекът, у когото е черната кутия, няма да знае какви са съдържанието и принципите й. Той може да я използва, но така и няма да разбере как действа. Щом човекът с черната кутия не го знае, никой не може да открадне информацията. Мечта.
- Значи черната кутия е подсъзнанието.
- Именно. Всеки се ръководи в поведението си от своята лична мнемонична нагласа. Няма двама души, които да са еднакви: всеки е с неповторима самоличност. А какво е самоличността? Мисловната система, изгардена въз основа на спомените от натрупания опит. Лаиците го наричат съзнание. Няма двама души с еднакво съзнание. Същевременно самите хора почти нямат представа за собствената си мисловна система. И аз, и вие, никой. Онова, което знаем – или си въобразяваме, че знаем,- е само малка част от цялото. Само върхът на айсберга. А сега ще ви задам един прост въпрос: вие какъв сте, смел или страхлив?
- Хм. – Трябваше да помисля. – понякога съм смел, друг път съм страхлив. Всъщност не мога да кажа.
- Ами същото е и с мисловната система. Не можете да кажете веднага. Според обстоятелствата вие почти начаса избирате някаква точка между двете крайности. Такава е заложената във вас уточняваща програма. Самият вие си нямате и понятие в какво точно се състои тази програма. И няма нужда да знаете. И без да знаете, постъпвате така, както ви е присъщо. Това е вашата черна кутия. С други думи, всички носим в себе си огромно неизследвано „гробище за слонове”. Ако не броим Космоса, това наистина е последната тера инкогнита на човечеството. Не, не е съвсем точно да се каже „гробище за слонове”. Там не са погребани натрупаните мъртви спомени. По-уместно е да го наречем „фабрика за блянове”. Именно там вие подреждате безбройните спомени и късчета познание, вплитате ги в сложни последователности, обединявате тези последователности в още по-сложни връзки и накрая създавате мисловна система. Истински конвейер, на който вие сте шефът. За съжаление нямате достъп до самия цех на фабриката. Точно като в „Алиса в страната на чудесата” трябва да глътнете специално лекарство, с което да се смалите.
***
- Спомнете си коана „Стрела спряна в полет”. Е, смъртта на тялото е именно този полет на стрелата. Тя лети по права линия към мозъка. Никой не може да я отклони. Хората неминуемо умират, тялото неминуемо се разлага. Времето запраща напред въпросната стрела. Но както споменах, мисълта продължава да дели до безкрайност това време. Парадоксът се превръща в истина. Стрелата така и не достига целта си.
- С други думи – безсмъртие - казах аз.
- Точно така. В мислите си хората са безсмъртни. Макар че, по-точно казано, те не са безсмърни, а са безкрайно... близо до безсмъртието. Ето какво е вечният живот.
***
- Чела ли си някога „Братя Карамазови”? – рекох й.
- Веднъж, преди много време.
- Е, към края Альоша разговаря с един ученик на име Коля Красоткин. И му казва така и така, Коля, вие ще бъдете много нещастен. Но въпреки това благославяйте живота... Първият път, когато го прочетох, не схванах какво има предвид Альоша... Как е възможно човек да е нещастен, а животът му да е щастлив? После обаче разбрах, че нещастието може да се ограничи с бъдещето.
- Нямам представа за какво ми говориш.
- Аз също – отвърнах. – засега."

Противотурбулентно

Искам да се плъзгам като воал по нещата, по думите, мислите...
Да обливам с топла тишина всяко тяхно напрежение и
те да започват да харесват формата си, и да се пълнят със съдържание.
Искам да се плъзгам като полъх, като дъх...
и съдържанието да става форма.
Да посрещам свистящите стремежи като пружиниращ мъх
и Молох да стане уютна камина за някой измръзнал.
Искам като галеща ръка да посрещам стената,
а не с юмрук и глава да чупя себе си,
и да се сглобявам погрешно, всеки път.
Преградата да омеква, да се вдлъбва и да става стъпало,
или скут, или малко пъшкащо кученце...
Светът всъщност не се крепи нито на костенурки, нито на слонове.
Крепи се на меките форми на малки бозайници, жадни да бъдат напоени с него.

Mark Knopfler - Before gas & tv

Кушия

Свалил Тодор кожусите, яхнал бял кон и
отишъл да измоли лятото от Господ.
Такива хубави наши празници и обичаи имаме!
Прекрасно е, когато нещо се прави истински
и идва от дълбокото.

Сократис Маламас - Нощ

Баницата Сюзерена

Е, то бива, бива вкуснотии в сп. Меню, ама вече на нищо не прилича...

кори за баница
4 яйца
1 ч.ч. прясно мляко
200 мл. газирана вода
1 ч.ч. сварен ориз
250 гр. сирене
1 с.л. настъргано червено цвекло
1 ч.л. сушен босилек или джоджен
олио/масло около 150 гр.

Смесват се яйцата с прясното мляко, газ.вода, олиото, посолява се на вкус. Разбъркват се оризът, сиренето , цвеклото и босилекът. Добавя се от яйчената смес като се оставя отделно около 1 ч.ч. Оригиналната рецепта в списанието е как корите се завиват на охлювчета, но аз по мързеливата процедура наредих корите, както обикновено на редове, между тях от плънката. Накрая нарязвам на парчета и заливам с останалата чаша яйчена смес. Оставя се малко да постои и се пече на около 180 градуса, докато се зачерви. Мнооого вкусно!:)

Среден план

картина: Artsy Fartsy time
от Джеферсън Навики

Източник: quickfiction.org

От прозореца на дългата стена на библиотеката Брамхол, тя видя Херцога прострян върху плочите на площад Полард, викайки я с очи. Моето момиче, сякаш казваше той, краят ми е близо и аз искам да умра с приятна гледка пред очите си. Тя възнамеряваше да пренебрегне тъжното му лице и да продължи с четенето, но книгата й започна да се набръчква и издърпвайки от себе си цялата влага се сви и се прегъна, превръщайки се в купчина хартия.

И така, тя реши, че трябва да го направи.

Ръката му беше груба като напукана глина и той я отпусна с цялата й тежест. Те вървяха заедно и тя го поведе нагоре по мраморните стъпала към силния мирис на библиотеката и надолу през няколко зали, до стаята на Уинстън. „Тук”, каза той, „остави ме до прозореца с приглушена светлина. Искам да умра загледан навън в това, което е на среден план", и средният план се увеличаваше, докато не обхвана почти всичко, разтягайки се като цветна глазура, която се разстилаше по неговото немощно тяло като нещо, поставящо край и ново начало.


Невероятен, невероятен автор! Омагьосана съм. :) Открих още чудесни негови миниатюри: Jefferson Navicky.
"Your hair is the arm of your brain."!! При превода нещата наистина се променят. Не съм сигурна и името му дали се превежда точно така.

Малко помощ за приятел

Един приятел, Борис Българов, участва в онлайн конкурс за лого в Talenthouse.
Всички предложения се пускат за гласуване и печели този с най-много гласове. Затова ме помолиха да разпространя молбата им и на когото му харесва предложението за лого да гласува за него. Крайният срок за гласуване за проектите е 10 март 2011 г. и подкрепата на хората е ЕДИНСТВЕНИЯТ начин да се спечели конкурса, затова всеки глас е важен.
Могат да гласуват единствено хора с регистрация във Фейсбук, другата опция е SMS. Така, че моля, който има регистрация във Фейсбук и логото му харесва, да гласува тук:
http://www.talenthouse.com/creativeinvites/preview/aa27bc00fa930f5a17fe486f89f7df83/182
Ако имате желание - публикувайте това на стената си във Фейсбук, за да могат и вашите приятели да го видят и ако искат и те да гласуват.
Благодаря!!!:)
По принцип избягвам да разпространявам подобни молби, но в случая наистина съм убедена, че си заслужава. Дори си активирах профила във Фейсбук, който бях дезактивирала. Тази възможност за "спускане на кепенците" за известно време, без да губиш информацията, доста ме радва.:)

Няма такава музика,

няма друга такава музика, няма... която да ми взема душата така и да я меси като глина... и винаги да плача като я слушам:


http://svetlyozhilev.bandcamp.com/track/vecheriai-rado

Малка кафява рокля

Поставих стълбата на капандурата и си представих как в сеното на топлия, напечен таван ще чета някоя стара книжка и как ще наблюдавам тайно света. Дръпнах капака и върху ми се изсипаха орехи, стара шума, пръст, кестени, стара амбалажна хартия, разбъркано със захар кафе, шоколадови бонбони, перца от кафява кокошка... Две топли длани ме хванаха за раменете и някой с горещ дъх и детски глас зашепна в ухото ми. Зави ми се свят, стълбата падна... После разбрах, че не мога да вляза вече там. Мога само да събера перцата, шоколада, пръстта и да си ушия една чудесна, малка, кафява рокля от детството и да я нося, когато съм щастлива.

Март

След непостоянството да дойде много слънчице. :)















Наопаки на всякакви правила всяка година, откакто се сдобих с тази пчеличка, я слагам на някоя от мартениците и после като ги връзвам на някое дърво си я прибирам. Как да се раделя с такава симпатяга? :)

п.п. Забравих - Поздрав