от Даниел Борзутски - danielborzutzky.comНевъзможно е да се прочете Книгата от стъкло без да се пролее кръв. Читателят я изважда от кулата със специални клещи и я поставя на земята. От корицата стърчи кинжал, обагрен с кръвта на предишни читатели. Малки стъклени кинжали стърчат от по-големия, което прави невъзможно докосването му, без да нараниш ръце. Когато е огряна от слънцето, кръвта върху жълтото и лилаво стъкло на по-големите и по-малки остриета, е зашеметяваща гледка за окото. Вие ще трябва да запомните думите ми: толкова е красиво, че кара читателя да губи сетивата си и да не може да спре да се опитва да отвори книгата. Читателят сграбчва корицата, и ето я кръвта, от която ще се образуват формите на текста, от който е съставена книгата и пълна с кръвта на предишни читатели. Кръвта на читателя се превръща във водовъртеж в тези първи страници и ни информира, че текста е за самото писане: тук авторите са читатели и те са отишли твърде далеч в своята смъртност. Те умират, за да четат, умират, за да пишат и в кръвта, която се вихри по страницата и се смесва с кръвта на предишните автори и читатели прозира картината на масово клане: читателите са събрани от Богочовека и някои са пратени в скалите, други в пещерите, трети в планините и реките, а водата, земята, тревата, листата и въздуха са мъртви и изпълнени с шепота на любовниците, които чакат за тази тишина, в която мисълта отказва да мисли. Умират да четат, умират да пишат: Книгата от стъкло е постоянно напомняне, че когато хората умират думите им се разплитат, изтичат от устата им като отрова и когато ударят земята, почвата губи всичките си хранителни вещества, реките пресъхват, а читателите са жадни. Или поне така пише в Книгата от стъкло, чиято последна глава, написана с острите ръбове на счупени бутилки, разказва за мъж, който мечтае за смъртта си между страниците на Книгата от стъкло. В тази приказка Книгата от стъкло е огромна, а мъжа миниатюрен в сравнение с нея. Той се нуждае от кран, който да му помогне да отвори корицата, и когато най-накрая успява да я отвори, той скача върху една от страниците. На единият ъгъл на страницата има кула от остро стъкло, върху която има надпис: За да продължите, трябва да изкачите тази кула. Мъжът се изкачва по кулата и с всяка стъпка той дава кръвта си - от стъпалата, ръцете, краката, гърдите, ръцете и пръстите. Кръвта капе надолу по кулата, надига се по страницата между смъртоносните образувания от стъкло и се съсирва в едно изречение, което казва нещо подобно на: Книгата ще приключи, когато няма никакви читатели; твоята работа, драги читателю, е да изчезнеш, за да направиш думите възможни, да направиш кръвта възможна, да направиш унищожаването на книгата възможно, и това може да се случи, ако едновременно живееш вечно и умреш на тази страница. Мъжът продължава да се изкачва по кулата от стъкло и изкачвайки се той започва да се чувства като притча за притчата, за която не знае дали е реалност или притча. Той живее по този начин в продължение на много десетилетия, докато накрая забравя за себе си, което ще рече, че в последната сцена птиците го отнасят и спускат насред поле с ягоди или слънчогледи, където той вечно си шепне под носа въпроса:
Какво е теглото на светлината?
- - - - - - - - - - - - - - -
Даниел Борзутски е американски автор и преводач с чилийски произход. Израснал е в Питсбърг, Пенсилвания, а сега живее в Чикаго, където преподава английски език и литература в няколко колежа и университета. Преподавал е и в Koç University в Истанбул. Има публикувани четири книги - Arbitrary Tales (2005), Failure in the Imagination (2007), The Ecstasy of Capitulation (2007), and The Book of Interfering Bodies (2011), от която е и историята „Книгата от стъкло”. Повечето му творби са сатира и осмиват политическите фигури от съвременната ни култура.Превод: Преслава Кирова
Once again: Thank you, Daniel! :)
