***
цветята БЯХА
красиви, животните
си имат очи.
:)
31 октомври 2011, понеделник
28 октомври 2011, петък
25 октомври 2011, вторник
История с жаба без жаба
Щеше да е ужасно скучно, ако в края на всеки път, всичко се превръщаше в злато и всички жаби ставаха принцове и принцеси. :)
Седеше подпряла глава на дебелата дъбова маса и гладеше с пръсти косата си. Дългите й нокти се забиваха във влажните, мръсни кичури на главата й и от там падаха малки животинки, които с цвърчене и скрибуцане се разпръсваха, за да се скрият на друго, по-сигурно място. Навела глава тя ги наблюдаваше отнесено как тичат насам-натам и драскаше с показалеца на дясната си ръка завъртулки върху масата. Първо "О" , безкрайно и дълбоко като малък водовъртеж. Някъде далеч се чуха викове, бълбукане на вода. После "Л" рязко и остро като връх на стрела, като пречупен мост над незнайна река. Бълбукането се усили и се чуха плясъци от падане във вода. После "Х" като... Тя вдигна ръката си и загледа невидимата буква и масата, сякаш се събуждаше от сън. Огледа се, смете останалите по масата буболечки като трохи на земята и приглади с две ръце косата си.
Стана, прекоси стаята и се спря пред голямото огледало в единия й край. Погледна се, наклони глава и приглади пак с една ръка косата си, после се наведе и се завзира в зелено кафявите си очи. Скоро в тях се появиха весели вълни, сякаш някой бе хвърлил камъче в блато. Тя се засмя, изправи се и започна да изписва странни знаци върху огледалото. Устните й зашепнаха и скоро от другата страна на огледалото постепенно се появи и избистри образа на млад, дългокос мъж. Беше слаб и висок, черната му, дълга до раменете коса бе старателно сресана, дрехите му бяха като току-що ушити, а сините му очи гледаха с наслада и възхищение собственото му отражение. Вълните от очите й плиснаха навън и огледалото потрепера като развълнувана вода. Мъжът отсреща продължаваше да се оглежда. Тя наведе глава към огледалото и повърхността му пак се развълнува, но без никаква промяна. Тогава тя се наведе, взе няколко кръгли камъчета от земята и хвърли едно от тях към огледалото. То премина право през него и удари захласнатия мъж по челото.
- Ох...ей... – последваха второ и трето – Какво правиш... пак ли? – погледна той към огледалото и се намръщи. Отсреща вече не бе собственото му отражение, а почти гола, рошава жена, която му се усмихваше безгрижно.
- Като не се събуждаш... пак. – каза тя и се закикоти – ти това огледало за друго не го ли използваш? Имам да ти казвам нещо много важно, а ти се кривиш и въртиш очи като някоя кокона.
- Аз? Кокона? Мъжката красота е възпята и вдъхновила толкова...
- Знам, знам. Слушай сега: Нашата принцеса не иска да се превръща пак в човек.
- Какво? – ококори се мъжът.
- Да, не иска. Иска да си остане жаба, даже приятел си е намерила – между другото много приятна личност. – тя замислено вдигна очи нагоре.
- К-к-какъв приятел... – запелтечи мъжът – жабок? Намерила си е жабок? А принца, а това което трябва да стане?
- Виж сега, ние с нея го обсъдихме, не е болка за умиране. Тя е научила жабешкия език, чувства се много добре... А принца едва ли би целунал женска ръка, дори да е измита три пъти със сапун, камо ли жаба.
- Научила жабешки, обсъдили сте го... затова ли се използва разума, а аз, аз, къде съм... – мъжът въздъхна и седна на голямото резбовано кресло пред огледалото.
- Ти се оглеждаш, ето къде – засмя се отново тя – нали ти отговаряш за разума, пък мен питаш. Разума докато си се самонаслаждава сърцето не чака.
- От къде знаеш това за принца, не може да е толкова зле?
- По-зле е даже. Неговите съветници са го обявили за безнадежден случай – не възприема нищо, така че сега само гледат и хапват пуканки.
- Но, как, принцесата трябва да е по-амбициозна... ще намерим друг принц – последното бе казано с лека неувереност.
- Не може друг, този е по разпределение, а и няма свободни. – жената започна да си тананика някаква мелодийка и запристъпва от крак на крак.
- Чакай, чакай, ами принца? Отговаряме и за него, трябва и двамата да се задомят иначе... – той метна глава и поглед настрани, и зашепна – Нали знаеш, ще останем без отпуска и тази година.
- Аз и без отпуска съм си добре, на теб за какво ти е, да се гледаш в огледалото по цял ден?
- Не, не, не, имам планове за прекрасна почивка и няма да ги развалям заради теб и някакъв безнадежден принц. Трябва да му намерим някоя на неговата вълна и готово.
- Но нали трябва да я обича...
- Любов, щастие... не е задължително. В крайна сметка истинското щастие е така лишено от стил – той оправи подгъва на ръкава си и я погледна победоносно.
Тя отвърна с развеселени очи, обърна му гръб и отвори някакво чекмедже като се чуваше как тършува в неразборията вътре. Накрая го затвори с трясък, при което се чу писъка на нещо живо, притиснато вътре и се обърна към него с малка черна кутийка.
- Не съм го правила преди, но мисля, че сега моментът е подходящ, а и ти често забравяш, че аз имам малко повече власт от теб.
- Какво е това? Какво ще правиш?
- Мисля, че с принца ще сте си лика-прилика....
- А, не, не, нененене... не си го и помисляй....Нямаш право... – той скочи от креслото и се затича, за да излезе от стаята.
Жената отвори кутийката, промърмори нещо и духна вътре. От нея излезе пърхащ облак подобен на милиони миниатюрни есенни листа, завъртяни от вятъра и се насочи към огледалото. Премина през него и покривайки го цялото, като завеса, скри случващото се в другата стая. След няколко минути тя го допря с ръка, листенцата се свлякоха като попарени и тя с любопитство погледна към хлипащото на земята момиче отсреща.
- Ей, не плачи, страхотен...страхотна си... хубавица – каза тя и пристъпи напред към огледалото.
Момичето вдигна за миг очи нагоре и после избухна в още по силен плач:
- И русаааа... защо, защооо... такава хубава черна коса имаааах...
- Ами... не знам, това не го определям аз, сигурно вкусът на провидението е такъв... Много си красива, не плачи. Принцът ще се влюби от пръв поглед.
Девойката отвъд огледалото усили децибелите и заопипва дрехите си за кърпичка, накрая откри една в ръкава си и шумно се издуха.
Жената се засмя:
- Къде отидоха възпитанието, стила и разума? Стегни се, заради тях те преобразих.
- Не ми пука.
- Не е вярно. Държиш се така само пред мен. А знаеш ли в двореца на принца какви прекрасни огледала има и какви направени по поръчка мебели, и какви...
Двойката спря да хлипа.
- Знам.
- Е, хайде, да пробваме, ако не ти хареса, обещавам ще те върна.
- А мъжката ми гордост, а красивата ми гарванова коса... – момичето нацупи устни и по бузата й се стече сълза.
- За косата нищо не мога да направя, но гордостта си я пази, със сигурност ще ти потрябва.
- Подиграваш ли ми се?
- Не, блондинка с мъжка гордост си заслужава, от където и да го погледнеш. – жената се запревива от смях.
Момичето престана да плаче, стана и започна да хвърля, каквото му попадне към огледалото. Някой от предметите минавах през него, а други отскачаха като от пружина и се връщаха, разбивайки се в пода на стаята. Скоро картината от двете страни на огледалото изглеждаше по един и същ начин. То се набразди и пропука, и със странен шум, подобен на свличаща се тънка хартия, падна заедно със стената, на която бе закачено.
В старата публикация оставих само коментарите. :)
Седеше подпряла глава на дебелата дъбова маса и гладеше с пръсти косата си. Дългите й нокти се забиваха във влажните, мръсни кичури на главата й и от там падаха малки животинки, които с цвърчене и скрибуцане се разпръсваха, за да се скрият на друго, по-сигурно място. Навела глава тя ги наблюдаваше отнесено как тичат насам-натам и драскаше с показалеца на дясната си ръка завъртулки върху масата. Първо "О" , безкрайно и дълбоко като малък водовъртеж. Някъде далеч се чуха викове, бълбукане на вода. После "Л" рязко и остро като връх на стрела, като пречупен мост над незнайна река. Бълбукането се усили и се чуха плясъци от падане във вода. После "Х" като... Тя вдигна ръката си и загледа невидимата буква и масата, сякаш се събуждаше от сън. Огледа се, смете останалите по масата буболечки като трохи на земята и приглади с две ръце косата си.
Стана, прекоси стаята и се спря пред голямото огледало в единия й край. Погледна се, наклони глава и приглади пак с една ръка косата си, после се наведе и се завзира в зелено кафявите си очи. Скоро в тях се появиха весели вълни, сякаш някой бе хвърлил камъче в блато. Тя се засмя, изправи се и започна да изписва странни знаци върху огледалото. Устните й зашепнаха и скоро от другата страна на огледалото постепенно се появи и избистри образа на млад, дългокос мъж. Беше слаб и висок, черната му, дълга до раменете коса бе старателно сресана, дрехите му бяха като току-що ушити, а сините му очи гледаха с наслада и възхищение собственото му отражение. Вълните от очите й плиснаха навън и огледалото потрепера като развълнувана вода. Мъжът отсреща продължаваше да се оглежда. Тя наведе глава към огледалото и повърхността му пак се развълнува, но без никаква промяна. Тогава тя се наведе, взе няколко кръгли камъчета от земята и хвърли едно от тях към огледалото. То премина право през него и удари захласнатия мъж по челото.
- Ох...ей... – последваха второ и трето – Какво правиш... пак ли? – погледна той към огледалото и се намръщи. Отсреща вече не бе собственото му отражение, а почти гола, рошава жена, която му се усмихваше безгрижно.
- Като не се събуждаш... пак. – каза тя и се закикоти – ти това огледало за друго не го ли използваш? Имам да ти казвам нещо много важно, а ти се кривиш и въртиш очи като някоя кокона.
- Аз? Кокона? Мъжката красота е възпята и вдъхновила толкова...
- Знам, знам. Слушай сега: Нашата принцеса не иска да се превръща пак в човек.
- Какво? – ококори се мъжът.
- Да, не иска. Иска да си остане жаба, даже приятел си е намерила – между другото много приятна личност. – тя замислено вдигна очи нагоре.
- К-к-какъв приятел... – запелтечи мъжът – жабок? Намерила си е жабок? А принца, а това което трябва да стане?
- Виж сега, ние с нея го обсъдихме, не е болка за умиране. Тя е научила жабешкия език, чувства се много добре... А принца едва ли би целунал женска ръка, дори да е измита три пъти със сапун, камо ли жаба.
- Научила жабешки, обсъдили сте го... затова ли се използва разума, а аз, аз, къде съм... – мъжът въздъхна и седна на голямото резбовано кресло пред огледалото.
- Ти се оглеждаш, ето къде – засмя се отново тя – нали ти отговаряш за разума, пък мен питаш. Разума докато си се самонаслаждава сърцето не чака.
- От къде знаеш това за принца, не може да е толкова зле?
- По-зле е даже. Неговите съветници са го обявили за безнадежден случай – не възприема нищо, така че сега само гледат и хапват пуканки.
- Но, как, принцесата трябва да е по-амбициозна... ще намерим друг принц – последното бе казано с лека неувереност.
- Не може друг, този е по разпределение, а и няма свободни. – жената започна да си тананика някаква мелодийка и запристъпва от крак на крак.
- Чакай, чакай, ами принца? Отговаряме и за него, трябва и двамата да се задомят иначе... – той метна глава и поглед настрани, и зашепна – Нали знаеш, ще останем без отпуска и тази година.
- Аз и без отпуска съм си добре, на теб за какво ти е, да се гледаш в огледалото по цял ден?
- Не, не, не, имам планове за прекрасна почивка и няма да ги развалям заради теб и някакъв безнадежден принц. Трябва да му намерим някоя на неговата вълна и готово.
- Но нали трябва да я обича...
- Любов, щастие... не е задължително. В крайна сметка истинското щастие е така лишено от стил – той оправи подгъва на ръкава си и я погледна победоносно.
Тя отвърна с развеселени очи, обърна му гръб и отвори някакво чекмедже като се чуваше как тършува в неразборията вътре. Накрая го затвори с трясък, при което се чу писъка на нещо живо, притиснато вътре и се обърна към него с малка черна кутийка.
- Не съм го правила преди, но мисля, че сега моментът е подходящ, а и ти често забравяш, че аз имам малко повече власт от теб.
- Какво е това? Какво ще правиш?
- Мисля, че с принца ще сте си лика-прилика....
- А, не, не, нененене... не си го и помисляй....Нямаш право... – той скочи от креслото и се затича, за да излезе от стаята.
Жената отвори кутийката, промърмори нещо и духна вътре. От нея излезе пърхащ облак подобен на милиони миниатюрни есенни листа, завъртяни от вятъра и се насочи към огледалото. Премина през него и покривайки го цялото, като завеса, скри случващото се в другата стая. След няколко минути тя го допря с ръка, листенцата се свлякоха като попарени и тя с любопитство погледна към хлипащото на земята момиче отсреща.
- Ей, не плачи, страхотен...страхотна си... хубавица – каза тя и пристъпи напред към огледалото.
Момичето вдигна за миг очи нагоре и после избухна в още по силен плач:
- И русаааа... защо, защооо... такава хубава черна коса имаааах...
- Ами... не знам, това не го определям аз, сигурно вкусът на провидението е такъв... Много си красива, не плачи. Принцът ще се влюби от пръв поглед.
Девойката отвъд огледалото усили децибелите и заопипва дрехите си за кърпичка, накрая откри една в ръкава си и шумно се издуха.
Жената се засмя:
- Къде отидоха възпитанието, стила и разума? Стегни се, заради тях те преобразих.
- Не ми пука.
- Не е вярно. Държиш се така само пред мен. А знаеш ли в двореца на принца какви прекрасни огледала има и какви направени по поръчка мебели, и какви...
Двойката спря да хлипа.
- Знам.
- Е, хайде, да пробваме, ако не ти хареса, обещавам ще те върна.
- А мъжката ми гордост, а красивата ми гарванова коса... – момичето нацупи устни и по бузата й се стече сълза.
- За косата нищо не мога да направя, но гордостта си я пази, със сигурност ще ти потрябва.
- Подиграваш ли ми се?
- Не, блондинка с мъжка гордост си заслужава, от където и да го погледнеш. – жената се запревива от смях.
Момичето престана да плаче, стана и започна да хвърля, каквото му попадне към огледалото. Някой от предметите минавах през него, а други отскачаха като от пружина и се връщаха, разбивайки се в пода на стаята. Скоро картината от двете страни на огледалото изглеждаше по един и същ начин. То се набразди и пропука, и със странен шум, подобен на свличаща се тънка хартия, падна заедно със стената, на която бе закачено.
В старата публикация оставих само коментарите. :)
24 октомври 2011, понеделник
Мекото слънце Мария Донева
Рядко се намират стихове, които много да ми харесват. Чета поезия по-скоро по изключение. Но тази година си купих една книжка със стихове и то на български автор, и някои от тях много, ама много обичам. Благодаря, Мария!:)
Четете я: Мария Донева
Едно от любимите ми:
Муза
Такава муза ми се падна,
че ходи само по мъже.
Редовно мрънка, че е жадна.
разголена и неглиже
до магазина уж прескача,
а се прибира късно вечер.
Усмивката й нещо значи,
но с мене не говори вече.
Почти съм сигурна, че тя е
невярна - и със други пише.
На алкохол и секс ухае.
Изпада в някакви затишия
и става тъжна и трагична,
а после - нагла и проклета.
Изобщо се държи типично
за тресната от пубертета.
Един път се прибра пияна
и между зъбите със цвете.
И като оправия няма,
поне да се напием двете.
но тя със мене не споделя
и съм безсилна и самотна.
От бой ми иде да я смеля -
инато, опако животно.
Да я захвърля във килера,
да я заключа във музея...
но друга няма да намеря.
И няма друга като нея.
23 октомври 2011, неделя
20 октомври 2011, четвъртък
Catfish - Сом
"Натоварваха всичката треска от Аляска за Китай. Слагаха рибата в големи цистерни по корабите. Докато стигнеше до Китай месото на треската ставало кашесто и безвкусно. Тогава някой се сетил, че ако пуснат няколко сома вътре в цистерните при останалата риба, те ще поддържат треската жива и енергична.
И в живота има хора, които са като сом, който те държи жив и нащрек. Кара те да мислиш, да се чудиш, държи те трезв. И благодаря на Бог за сома, защото щяхме да сме залинели, скучни и затъпели, ако нямаше кой да ни ръчка в ребрата."
Правейки аналогия с тази история, разказана вътре, филмът е кръстен така. Аз не съм съвсем съгласна с тази аналогия. Или животът ни наистина е цистерна с риба, пътуваща за Китай? Понякога вероятно. :) Истината е, че този филм не е никак еднозначен и въобще цялата история. Нещата, които най-много ме удивиха бяха спокойствието, с което тази жена лъжеше, въпреки всичко и изцяло положителната реакция на момчетата, въпреки всичко. Хората правят какво ли не, за да се почувстват по-добре, но би трябвало като във всичко границата да е там, където нараняваш или нарушават правото на другия. Питам се това ли е част от т.нар. свобода в интернет, тя с какво точно ни прави по-свободни? Дори да предположим, че всичко е нагласено - още повече. Имаме ли нужда постоянно да сме нащрек, да се съмняваме, да се чудим?
Catfish
Трейлърът почти нищо не казва, вижте филма.
И в живота има хора, които са като сом, който те държи жив и нащрек. Кара те да мислиш, да се чудиш, държи те трезв. И благодаря на Бог за сома, защото щяхме да сме залинели, скучни и затъпели, ако нямаше кой да ни ръчка в ребрата."
Правейки аналогия с тази история, разказана вътре, филмът е кръстен така. Аз не съм съвсем съгласна с тази аналогия. Или животът ни наистина е цистерна с риба, пътуваща за Китай? Понякога вероятно. :) Истината е, че този филм не е никак еднозначен и въобще цялата история. Нещата, които най-много ме удивиха бяха спокойствието, с което тази жена лъжеше, въпреки всичко и изцяло положителната реакция на момчетата, въпреки всичко. Хората правят какво ли не, за да се почувстват по-добре, но би трябвало като във всичко границата да е там, където нараняваш или нарушават правото на другия. Питам се това ли е част от т.нар. свобода в интернет, тя с какво точно ни прави по-свободни? Дори да предположим, че всичко е нагласено - още повече. Имаме ли нужда постоянно да сме нащрек, да се съмняваме, да се чудим?
Catfish
Трейлърът почти нищо не казва, вижте филма.
19 октомври 2011, сряда
Те са направени от месо
от Тери Бисон
Източник: terrybisson.com
Настоящият му разказ е номиниран за Небюла през 2001 г. В линка има съвети от автора към пишещите кратки фантастични разкази. :)
****
”Те са направени от месо.”
"От месо?”
"Месо. Те са направени от месо."
"От месо?”
"Да, няма съмнение в това. Взех няколко от различни части на планетата на разузнавателните ни кораби и ги проучих основно. Те са изцяло от месо."
"Това е невъзможно. А радио сигналите? Съобщенията към звездите?”
"Те използват радио вълни, за да говорят, но сигналите не идват от тях. Сигналите идват от машини."
"Е, кой прави машините? Точно с него искаме да осъществим връзка."
"Те правят машините. Това се опитвам да ви кажа. Месото прави машините."
"Това е абсурдно. Как може месо да направи машина? Питате ме дали вярвам, че има разумно месо."
"Не ви питам, казвам ви. Тези същества са единствената разумна раса в този сектор и те са направени от месо."
"Може би те са като орфолеите. Знаете ги, разум на въглеродна основа, който преминава през етапа на месо."
"Не. Те се раждат като месо и умират като месо. Ние ги изучавахме през всичките етапи на техния живот, който не трае дълго. Имате ли някаква идея каква е продължителността на живот на месото?"
"Пощадете ме. Добре, може би само част от тях е от месо. Знаете, като уедилеите. Глава от месо с плазмен електрон мозък."
"Не. Мислихме за това, тъй като те също имат глави от месо като уедилеите. Но аз ви казах, ние ги изучихме. Те са целите от месо."
"Нямат мозък?"
"О, с мозъка всичко е наред. Само дето е направен от месо! Това е, което се опитвам да ви кажа."
"Е ... а как става мисленето?"
"Не разбирате, нали? Вие отказвате да приемете това, което ви казвам. Мозъкът мисли. Месото."
"Мислещо месо! Искате да повярвам, че има мислещо месо?"
"Да, мислещо месо! Съзнаващо месо! Обичащо месо. Мечтаещо месо. В месото е цялата работа! Започвате ли да си представяте картината или трябва да повторя всичко отначало?"
"О, господи, вие сте сериозен. Те са направени от месо."
"Благодаря. Най-накрая. Да. Те наистина са направени от месо. И те се опитват да се свържат с нас в продължение на почти сто от техните години."
"О, господи. И какво има това месо на ум?"
"Първо, искат да говорят с нас. След това, смятам, че искат да изследват Вселената, да се свържат с други съзнания, да разменят идеи и информация. Обичайното."
"Ние трябва да говорим с месото."
"Това е идеята. Това е посланието, което те изпращат по радиото.’Здравейте! Има ли някой там? Има ли някой в къщи?’ Такива неща."
"Значи те наистина говорят. Използват думи, идеи, концепции?"
"О, да. С изключение на това, че го правят с месото."
"Мисля, че ми казахте само, че те са използвали радио."
"Да, но какво смятате, че излъчват по радиото? Звуци издавани от месото. Вие знаете как, когато шляпнете месото то издава звуци? Те говорят като пляскат с месото си един към друг. Те дори могат да пеят чрез засмукване на въздух през месото си. "
"О, господи, пеещо месо. Това вече е прекалено. И така, какво ще ни посъветвате?"
"Официално или неофициално?"
"И двете.”
"Официално, ние сме длъжни да осъществим контакт, да поздравим и приемем всякакви и всички разумни раси или комплексни същества в този квадрант на Вселената, без предразсъдъци, страх или полза. Неофициално, ви съветвам да изтриете записите и да забравите всичко."
"Надявах се да кажете това."
"Изглежда жестоко, но все пак има някакви граници. Наистина ли искаме да осъществим контакт с месо?"
"Съгласен съм на сто процента. Какво ще му кажем? 'Здравей, месо. Какво става?' Но дали това ще проработи? С колко планети имаме работа? "
"Само с една. Те могат да пътуват до други планети в специални контейнери за месо, но не могат да живеят на тях. И като месо те могат да пътуват само през С пространството. Което ги ограничава до скоростта на светлината и прави възможността за осъществяване на контакт от тях доста малка. Безкрайно малка, в действителност. "
"Така че ние просто ще се престорим, че няма никой във Вселената."
"Да."
"Жестоко. Но вие сам го казахте, кой иска да се среща с месо? А тези, които са били на борда на нашите кораби, тези, които вие проучвахте? Сигурни ли сте, че няма да си спомнят?"
"Ще ги считат за чудаци, ако го направят. Влязохме в главите им и изгладихме месото им, така че ние ще сме просто една мечта за тях."
"Мечта на месо! Колко странно изглежда, че ние трябва да сме мечтата на месо."
"И ще отбележим целия сектор като празен."
"Добре. Съгласен съм, официално и неофициално. Случаят е приключен. Нещо друго? Нещо интересно от тази страна на галактиката?"
"Да, група, по-скоро срамежлива, но сладка интелигентност с водородно ядро на звазда клас девет в зона G445. Била е в контакт преди две галактически ротации, сега отново е приятелски настроена."
"Те винаги се появяват наоколо."
"И защо не? Представете си колко непоносима, колко неописуемо студена би била Вселената, ако някой трябваше да е съвсем сам ..."
Превод Преслава Кирова
Източник: terrybisson.com
Настоящият му разказ е номиниран за Небюла през 2001 г. В линка има съвети от автора към пишещите кратки фантастични разкази. :)
****
”Те са направени от месо.”
"От месо?”
"Месо. Те са направени от месо."
"От месо?”
"Да, няма съмнение в това. Взех няколко от различни части на планетата на разузнавателните ни кораби и ги проучих основно. Те са изцяло от месо."
"Това е невъзможно. А радио сигналите? Съобщенията към звездите?”
"Те използват радио вълни, за да говорят, но сигналите не идват от тях. Сигналите идват от машини."
"Е, кой прави машините? Точно с него искаме да осъществим връзка."
"Те правят машините. Това се опитвам да ви кажа. Месото прави машините."
"Това е абсурдно. Как може месо да направи машина? Питате ме дали вярвам, че има разумно месо."
"Не ви питам, казвам ви. Тези същества са единствената разумна раса в този сектор и те са направени от месо."
"Може би те са като орфолеите. Знаете ги, разум на въглеродна основа, който преминава през етапа на месо."
"Не. Те се раждат като месо и умират като месо. Ние ги изучавахме през всичките етапи на техния живот, който не трае дълго. Имате ли някаква идея каква е продължителността на живот на месото?"
"Пощадете ме. Добре, може би само част от тях е от месо. Знаете, като уедилеите. Глава от месо с плазмен електрон мозък."
"Не. Мислихме за това, тъй като те също имат глави от месо като уедилеите. Но аз ви казах, ние ги изучихме. Те са целите от месо."
"Нямат мозък?"
"О, с мозъка всичко е наред. Само дето е направен от месо! Това е, което се опитвам да ви кажа."
"Е ... а как става мисленето?"
"Не разбирате, нали? Вие отказвате да приемете това, което ви казвам. Мозъкът мисли. Месото."
"Мислещо месо! Искате да повярвам, че има мислещо месо?"
"Да, мислещо месо! Съзнаващо месо! Обичащо месо. Мечтаещо месо. В месото е цялата работа! Започвате ли да си представяте картината или трябва да повторя всичко отначало?"
"О, господи, вие сте сериозен. Те са направени от месо."
"Благодаря. Най-накрая. Да. Те наистина са направени от месо. И те се опитват да се свържат с нас в продължение на почти сто от техните години."
"О, господи. И какво има това месо на ум?"
"Първо, искат да говорят с нас. След това, смятам, че искат да изследват Вселената, да се свържат с други съзнания, да разменят идеи и информация. Обичайното."
"Ние трябва да говорим с месото."
"Това е идеята. Това е посланието, което те изпращат по радиото.’Здравейте! Има ли някой там? Има ли някой в къщи?’ Такива неща."
"Значи те наистина говорят. Използват думи, идеи, концепции?"
"О, да. С изключение на това, че го правят с месото."
"Мисля, че ми казахте само, че те са използвали радио."
"Да, но какво смятате, че излъчват по радиото? Звуци издавани от месото. Вие знаете как, когато шляпнете месото то издава звуци? Те говорят като пляскат с месото си един към друг. Те дори могат да пеят чрез засмукване на въздух през месото си. "
"О, господи, пеещо месо. Това вече е прекалено. И така, какво ще ни посъветвате?"
"Официално или неофициално?"
"И двете.”
"Официално, ние сме длъжни да осъществим контакт, да поздравим и приемем всякакви и всички разумни раси или комплексни същества в този квадрант на Вселената, без предразсъдъци, страх или полза. Неофициално, ви съветвам да изтриете записите и да забравите всичко."
"Надявах се да кажете това."
"Изглежда жестоко, но все пак има някакви граници. Наистина ли искаме да осъществим контакт с месо?"
"Съгласен съм на сто процента. Какво ще му кажем? 'Здравей, месо. Какво става?' Но дали това ще проработи? С колко планети имаме работа? "
"Само с една. Те могат да пътуват до други планети в специални контейнери за месо, но не могат да живеят на тях. И като месо те могат да пътуват само през С пространството. Което ги ограничава до скоростта на светлината и прави възможността за осъществяване на контакт от тях доста малка. Безкрайно малка, в действителност. "
"Така че ние просто ще се престорим, че няма никой във Вселената."
"Да."
"Жестоко. Но вие сам го казахте, кой иска да се среща с месо? А тези, които са били на борда на нашите кораби, тези, които вие проучвахте? Сигурни ли сте, че няма да си спомнят?"
"Ще ги считат за чудаци, ако го направят. Влязохме в главите им и изгладихме месото им, така че ние ще сме просто една мечта за тях."
"Мечта на месо! Колко странно изглежда, че ние трябва да сме мечтата на месо."
"И ще отбележим целия сектор като празен."
"Добре. Съгласен съм, официално и неофициално. Случаят е приключен. Нещо друго? Нещо интересно от тази страна на галактиката?"
"Да, група, по-скоро срамежлива, но сладка интелигентност с водородно ядро на звазда клас девет в зона G445. Била е в контакт преди две галактически ротации, сега отново е приятелски настроена."
"Те винаги се появяват наоколо."
"И защо не? Представете си колко непоносима, колко неописуемо студена би била Вселената, ако някой трябваше да е съвсем сам ..."
Превод Преслава Кирова
18 октомври 2011, вторник
...
Ябълков крем (Фалшив крем карамел)1 кг. почистени ябълки, без кора и семки, най-добре по-киселички
1-1 1/2 кофичка кисело мляко
1 ч.ч. брашно
канела, карамфил
масло, галета
мед
Ябълките се заливат с киселото мляко и се пекат, докато омекнат. Сместа се пасира, добавя се брашното, подправките, може и нарязани орехи, аз пропуснах - рецептата ми се стори малко съмнителна, не знаех какво ще стане, но се получи супер. Пече се около 25 мин. Оставя се да изстине добре. При поднасяне се залива с мед на вкус.
17 октомври 2011, понеделник
На кого са нужни вече муз-и
Картина: Synecdochic Stuff
Приключих разказчето. Знам, че се получи мелодраматично, можеше да се развие и по друг начин, но беше станало много дълго и реших да го завърша така...
****
Чудеше се как да продължи изречението, когато на вратата се позвъни.
Тя вдигна очи от монитора и погледна часовника, беше почти осем вечерта, кой ли можеше да бъде... Изведнъж се сети, че почти цял ден не беше яла и почувства внезапна, остра болка в стомаха.
Отвори вратата без да поглежда през шпионката
На прага стоеше мъж около четиридесетте с прошарена брада и шлифер.
- Да – каза тя.
- Изпращат ме общи познати, може ли да вляза – каза мъжът.
- Какви общи познати, за какво, кой сте вие... – раздразнено отговори тя и сложи ръка на къркорещия си корем.
- Нека вляза и ще ви обясня, неудобно е така на прага... поне за малко.
- Е, добре, влизайте – каза тя, чудейки се откога така лесно пуска непознати в дома си. – Гладен ли сте?
- Ммм... мога да хапна, благодаря. – каза спокойно мъжа и седна на дивана, под шлифера се показаха голите му космати крака.
- Ама вие защо сте с шлифер, почти трийсет градуса е... – погледна го изпитателно тя, докато набутваше една замразена пица във фурната.
- Ситуацията го изисква. – усмихна се малко накриво мъжа.
- Каква ситуация? Хайде, кажете ми кой сте вие всъщност – тя наля две чаши с уиски и плъзна едната към него по масата.
- Лед няма ли? – той помириса подозрително питието.
- Да, има, сега... Хайде, слушам ви. – тя извади пакета с лед и взе да го троши с чукчето за месо
- Вие нали харесвате Коломбо.
- Какво, чакайте, че не чувам...какво да харесвам – тя се приближи с купата лед и чукчето.
- Ами...ааъъъ... дали харесвате Коломбо, Коломбо...
- Кой Коломбо – тя взе няколко парченца лед с ръка и ги пусна в чашата си - Ето. Аааа, филмът за Коломбо, за детектива, да – харесвам го... Защо?
- Ето, виждате ли, затова съм с шлифер.
- Какво? – тя бе тръгнала да остави чукчето на мястото му и се обърна рязко – Ама вие подигравате ли ми се или сте някакъв извратен тип...- тя вдигна чукчето като томахавка – Хайде, вън, изчезвайте, докато не съм звъннала в полицията...
- Не, не – мъжът отпи огромна глътка от чашата, запристъпва с гръб към вратата и вдигна ръце пред гърдите си – Чакайте, нека ви обясня. Моля ви, не ви се подигравам, нито съм извратен... Нека ви обясня, изслушайте ме, а после ако искате ще си тръгна веднага... Моля ви...
Тя свали ръката си като го гледаше изпитателно няколко секунди. После посочи дивана:
- Е, добре, хайде, разказвайте.
- Чукът ще оставите ли?
Тя изчезна в кухнята, след това седна на фотьойла срещу него и отпи от чашата си.
- Е, давайте...
- Аз всъщност не зная как да ви го обясня по-смилаемо и затова ще карам направо. Аз съм вашият муз... Тоест бях изпратен да ви бъда такъв за известно време.
- Какво???
- Муз. Нали сте чували - има музи, който вдъхновяват, но те не са само от женски пол, всякакви са... Аз съм един от тези, който отговарят за криминалния жанр.
- Какво... - тя отпи още веднъж от питието си и започна да се смее – Момент, трябва да погледна пицата... вие наистина...
Тя се шмугна в кухнята, кикотейки се и след малко се върна с димящата пица като продължаваше да се смее. Без да иска наклони тавата и няколко парченца с плясък паднаха на земята. Той се втурна да й помага. Тя се смееше и пъхаше изпадалите гъби направо в устата си. Накрая седнаха и двамата, с пицата на масата.
- Вижте – каза тя като бършеше насълзените си от смях очи – Първо, това с музите е фантазия и второ, има някаква грешка – аз пиша фантастика... така че сте сбъркали адреса – тя пак се разсмя като говореше на пресекулки – може...ох, може да се върнете при Данилова или там.... която друг си изберете... ох...
- Да, зная – каза той – зная, че пишете фантастика, но в последно време толкова много хора пишат, че отговорните за техния жанр музи не смогват – то не бяха извънземни, вампири, чудовища, мутанти... не достига работна ръка вече и затова помолиха мен... А и в настоящата ви... творба... има криминален елемент, така че всичко ще е наред....
- От къде знаете какво пиша сега – погледна го сериозно тя.
- Зная, нали това ми е работата. Всичко ми казват преди да поема случая.
- Какъв случай, аз не съм случай – тросна се тя, взе едно парче пица и започна да яде с апетит.
Той отпи от чашата си, облегна се назад и заговори все едно четеше нещо, написано във въздуха:
„Беше се прибрал след дългия ден в офиса и вечеряше, когато се чуха виковете:
- Помооощ, помощ...!
Погледна през прозореца и на няколко пресечки видя мъж, който дърпаше някакво момиче в тъмнината между сградите. Обърна се към разхвърляната маса с недоядена вечеря и въздъхна. После пак надзърна навън, развърза халата си и скочи през прозореца...
Нападателят вече бе завлякъл момичето в един тъмен вход и късаше блузата й, когато изневиделица някой го удари отзад и той отхвръкна на площадката пред стълбите.
- Ей! – извика той като се държеше за рамото – Какво правиш?
- Остави момичето намира – изгледа го остро мъжът в синьо и буква S на гърдите.
- Какво..?!
- Ей, смешник – чу се тънък глас отзад – за кого се мислиш?
Обърна се и видя момичето, което смяташе че спасява. Гледаше го намръщено, а с размазания си грим приличаше на персонаж от филм на ужасите. Тя замахна с чантата си и го удари силно по главата.
- Дядо Коледа или пък Сънчо? Кой те е викал да се месиш, където не ти е работа, м?
- Но... – той отстъпи назад – Нали викаше за помощ, исках да ти помогна...
- Виках за помощ? Дааа....Как виках, така ли: Помощ, помощ... – тя изкриви очи и устни, и замаха с ръцете като хвърли поглед към седящия под стълбите мъж и двамата се разкикотиха.
- Да, горе-долу така звучеше.
Двамата пак се запревиваха от смях:
- Ама ти си бил голям балък, бе – погледна го момичето така все едно, че виждаше залепнала дъвка на обувката си.- Помощта вече я получавах. Urgent. Не си ли чувал?
Тя го погледна право в очите и облиза устни.
- Хайде, чупката. Върви да спасяваш някой помияр по магистралите...”
Не искам да ви разочаровам, ама... слаба работа. Какви са тези банални сюжети и чуждици...
Тя стоеше и го гледаше с зяпнала уста. Преглътна нездъвканата пица и напълни отново чашата си.
- И как се казва този незавършен шедьовър – с ирония попита мъжа.
- „На кого е нужен вече Супермен” – тихо каза тя след кратко мълчание и го погледна изпод вежди.
Сега мъжът започна да се смее, дори се задави с пицата и се наложи тя да го удря по гърба.
Когато отиде до кухнята за вода и се върна той стоеше до библиотеката и разглеждаше книгите:
- Живеете сама.
Тя му подаде чашата с вода.
- Защо?
- Как защо, вие имате ли семейство – жена, деца... като гледам едва ли, а ми задавате на мен подобни въпроси... – тя избра една от книгите и му я подаде.
- При мен е друго, аз имам мисия, няма как да имам семейство... и въобще това е все едно да питате дали някой ангел или дявол има собствен живот...
- Нима... и кой е вашия бог, вдъхновението, изкуството... нима изкуството е бог, та то се създава от хората?
- А кой бог не е създаден от хората?
- Е, добре, добре, стига... Сама съм, защото така мога да пиша, това е. Може ли да сменим темата?
- Не може. Трябва да намерим вдъхновението ви, а това изисква да извадим всички трупове от килера.
- Мислех, че вие ще ме вдъхновявате, нали музите това правят.
- Да, някой го правят направо, други помагат...
- Добре, какво искате?
- Просто ми отговорете на въпросите.
- Защо трябва да отговарям, аз дори не знам кой сте, как се казвате... идвате от нищото и искате ей така изведнъж да говоря за най-интимни неща...
- Нямам име. – той я погледна и тя чак сега видя, че тъмните му очи са много-много сини.
- Нямате име? Как така? Как ви наричат там от където идвате, как се обръщате един към друг?
- Не ме наричат, ние не говорим с думи... т.е. не ги изричаме... няма да разберете...
- Телепатия... защо да не разбера?
- Да, нещо такова. Защото няма как да се обясни, няма как да ви го опиша с думи... – той се усмихна. – А вие как бихте ме нарекли?
- Аз? Не знам... – смути се тя и седна пак на фотьойла до масата. – Докога смятате да останете тук?
- Докато намерим вдъхновението ви или докато вие пожелаете. Мога веднага да си тръгна.
Тя погледна към вратата.
- А ако за това са нужни дни? Защо не съблечете този шлифер?
- Мога да остана, колкото е нужно стига вие да го желаете. – той съблече шлифера и го метна на закачалката до вратата. Протритите му, къси дънкови панталони и цветната му риза никак не се връзваха със сериозния му тон.
- Какво е това на ризата ви... папагали?? – засмя се тя.
- Да, неразделки, знаете ли ги... едни, чудни малки птички с голямо вдъхновение.
- И птиците ли имат вдъхновение, мислех, че е инстинкт.
- О, имат, разбира се, инстинктът им помага да не го губят, но... хората също имат инстинкт...
- Е, не сме животни, имаме разум, правим изкуство, нали това ни различава от тях...
- Да, да, разликата е там, че животът на животните като цяло е изкуство, защото не губят вдъхновението си...
- Какво? Говорите пълни глупости... – тя го погледна подозрително – да не сте все пак от някоя секта... така ми звучите... а и тази риза...
- Не, не съм, дори не съм вегетарианец. Ако искате мога да съблека ризата.
- А, не, не, не... в никакъв случай. Нищо повече не събличайте – тя погледна празната си чаша.
- По-добре не пийте повече.
- Защо? Може така да получа малко вдъхновение.
- Не, ще получите само болки в главата на сутринта. Кажете ми защо сте сама?
- Пак ли... – въздъхна тя. – Е, добре... Защото съм много, много разпиляна... и защото не мога да пиша, когато умът и сърцето ми са на друго място.
- Хм, странно. Обикновено е обратното, любовта служи като вдъхновител...
- Да, зная, зная... не ми става по-добре, когато някой друг го казва...
- А не ви ли липсва?
- Кое, любовта ли... липсва ми...
- Защо тогава?
- Защото, ако имам любов ще ми липсва писането.
- Аз мисля, че можете да имате и двете, и тогава няма да губите вдъхновението си.
- Не, пробвала съм. Не става... не става.
- Може би не сте намирали точно любов.
- А какво?
- Не знам... вие ми кажете...
- Станимир.
- Какво?
- Бих ви нарекла Станимир.
Той наведе глава и потърка уморено челото си, тя не можеше да види изражението му:
- Добре, може да ме наричате така.
Говориха цяла нощ.
На другия ден тя се събуди на дивана. Мъжът спеше отпуснат на фотьойла и завит с шлифера си. Беше почти обед. Трябваше да се разсъни. По навик натисна дистанционното на телевизора и отиде да си направи кафе. Седна пак на дивана и се загледа невиждащо в екрана.
- ... опасен крадец, ограбващ самотни жени. Ако забележите въпросното лице, моля съобщете в полицията...
На екрана се появи снимката на спящия мъж.
Очите му пак изглеждаха тъмни, но тя знаеше, че са много-много сини...
Приключих разказчето. Знам, че се получи мелодраматично, можеше да се развие и по друг начин, но беше станало много дълго и реших да го завърша така... ****
Чудеше се как да продължи изречението, когато на вратата се позвъни.
Тя вдигна очи от монитора и погледна часовника, беше почти осем вечерта, кой ли можеше да бъде... Изведнъж се сети, че почти цял ден не беше яла и почувства внезапна, остра болка в стомаха.
Отвори вратата без да поглежда през шпионката
На прага стоеше мъж около четиридесетте с прошарена брада и шлифер.
- Да – каза тя.
- Изпращат ме общи познати, може ли да вляза – каза мъжът.
- Какви общи познати, за какво, кой сте вие... – раздразнено отговори тя и сложи ръка на къркорещия си корем.
- Нека вляза и ще ви обясня, неудобно е така на прага... поне за малко.
- Е, добре, влизайте – каза тя, чудейки се откога така лесно пуска непознати в дома си. – Гладен ли сте?
- Ммм... мога да хапна, благодаря. – каза спокойно мъжа и седна на дивана, под шлифера се показаха голите му космати крака.
- Ама вие защо сте с шлифер, почти трийсет градуса е... – погледна го изпитателно тя, докато набутваше една замразена пица във фурната.
- Ситуацията го изисква. – усмихна се малко накриво мъжа.
- Каква ситуация? Хайде, кажете ми кой сте вие всъщност – тя наля две чаши с уиски и плъзна едната към него по масата.
- Лед няма ли? – той помириса подозрително питието.
- Да, има, сега... Хайде, слушам ви. – тя извади пакета с лед и взе да го троши с чукчето за месо
- Вие нали харесвате Коломбо.
- Какво, чакайте, че не чувам...какво да харесвам – тя се приближи с купата лед и чукчето.
- Ами...ааъъъ... дали харесвате Коломбо, Коломбо...
- Кой Коломбо – тя взе няколко парченца лед с ръка и ги пусна в чашата си - Ето. Аааа, филмът за Коломбо, за детектива, да – харесвам го... Защо?
- Ето, виждате ли, затова съм с шлифер.
- Какво? – тя бе тръгнала да остави чукчето на мястото му и се обърна рязко – Ама вие подигравате ли ми се или сте някакъв извратен тип...- тя вдигна чукчето като томахавка – Хайде, вън, изчезвайте, докато не съм звъннала в полицията...
- Не, не – мъжът отпи огромна глътка от чашата, запристъпва с гръб към вратата и вдигна ръце пред гърдите си – Чакайте, нека ви обясня. Моля ви, не ви се подигравам, нито съм извратен... Нека ви обясня, изслушайте ме, а после ако искате ще си тръгна веднага... Моля ви...
Тя свали ръката си като го гледаше изпитателно няколко секунди. После посочи дивана:
- Е, добре, хайде, разказвайте.
- Чукът ще оставите ли?
Тя изчезна в кухнята, след това седна на фотьойла срещу него и отпи от чашата си.
- Е, давайте...
- Аз всъщност не зная как да ви го обясня по-смилаемо и затова ще карам направо. Аз съм вашият муз... Тоест бях изпратен да ви бъда такъв за известно време.
- Какво???
- Муз. Нали сте чували - има музи, който вдъхновяват, но те не са само от женски пол, всякакви са... Аз съм един от тези, който отговарят за криминалния жанр.
- Какво... - тя отпи още веднъж от питието си и започна да се смее – Момент, трябва да погледна пицата... вие наистина...
Тя се шмугна в кухнята, кикотейки се и след малко се върна с димящата пица като продължаваше да се смее. Без да иска наклони тавата и няколко парченца с плясък паднаха на земята. Той се втурна да й помага. Тя се смееше и пъхаше изпадалите гъби направо в устата си. Накрая седнаха и двамата, с пицата на масата.
- Вижте – каза тя като бършеше насълзените си от смях очи – Първо, това с музите е фантазия и второ, има някаква грешка – аз пиша фантастика... така че сте сбъркали адреса – тя пак се разсмя като говореше на пресекулки – може...ох, може да се върнете при Данилова или там.... която друг си изберете... ох...
- Да, зная – каза той – зная, че пишете фантастика, но в последно време толкова много хора пишат, че отговорните за техния жанр музи не смогват – то не бяха извънземни, вампири, чудовища, мутанти... не достига работна ръка вече и затова помолиха мен... А и в настоящата ви... творба... има криминален елемент, така че всичко ще е наред....
- От къде знаете какво пиша сега – погледна го сериозно тя.
- Зная, нали това ми е работата. Всичко ми казват преди да поема случая.
- Какъв случай, аз не съм случай – тросна се тя, взе едно парче пица и започна да яде с апетит.
Той отпи от чашата си, облегна се назад и заговори все едно четеше нещо, написано във въздуха:
„Беше се прибрал след дългия ден в офиса и вечеряше, когато се чуха виковете:
- Помооощ, помощ...!
Погледна през прозореца и на няколко пресечки видя мъж, който дърпаше някакво момиче в тъмнината между сградите. Обърна се към разхвърляната маса с недоядена вечеря и въздъхна. После пак надзърна навън, развърза халата си и скочи през прозореца...
Нападателят вече бе завлякъл момичето в един тъмен вход и късаше блузата й, когато изневиделица някой го удари отзад и той отхвръкна на площадката пред стълбите.
- Ей! – извика той като се държеше за рамото – Какво правиш?
- Остави момичето намира – изгледа го остро мъжът в синьо и буква S на гърдите.
- Какво..?!
- Ей, смешник – чу се тънък глас отзад – за кого се мислиш?
Обърна се и видя момичето, което смяташе че спасява. Гледаше го намръщено, а с размазания си грим приличаше на персонаж от филм на ужасите. Тя замахна с чантата си и го удари силно по главата.
- Дядо Коледа или пък Сънчо? Кой те е викал да се месиш, където не ти е работа, м?
- Но... – той отстъпи назад – Нали викаше за помощ, исках да ти помогна...
- Виках за помощ? Дааа....Как виках, така ли: Помощ, помощ... – тя изкриви очи и устни, и замаха с ръцете като хвърли поглед към седящия под стълбите мъж и двамата се разкикотиха.
- Да, горе-долу така звучеше.
Двамата пак се запревиваха от смях:
- Ама ти си бил голям балък, бе – погледна го момичето така все едно, че виждаше залепнала дъвка на обувката си.- Помощта вече я получавах. Urgent. Не си ли чувал?
Тя го погледна право в очите и облиза устни.
- Хайде, чупката. Върви да спасяваш някой помияр по магистралите...”
Не искам да ви разочаровам, ама... слаба работа. Какви са тези банални сюжети и чуждици...
Тя стоеше и го гледаше с зяпнала уста. Преглътна нездъвканата пица и напълни отново чашата си.
- И как се казва този незавършен шедьовър – с ирония попита мъжа.
- „На кого е нужен вече Супермен” – тихо каза тя след кратко мълчание и го погледна изпод вежди.
Сега мъжът започна да се смее, дори се задави с пицата и се наложи тя да го удря по гърба.
Когато отиде до кухнята за вода и се върна той стоеше до библиотеката и разглеждаше книгите:
- Живеете сама.
Тя му подаде чашата с вода.
- Защо?
- Как защо, вие имате ли семейство – жена, деца... като гледам едва ли, а ми задавате на мен подобни въпроси... – тя избра една от книгите и му я подаде.
- При мен е друго, аз имам мисия, няма как да имам семейство... и въобще това е все едно да питате дали някой ангел или дявол има собствен живот...
- Нима... и кой е вашия бог, вдъхновението, изкуството... нима изкуството е бог, та то се създава от хората?
- А кой бог не е създаден от хората?
- Е, добре, добре, стига... Сама съм, защото така мога да пиша, това е. Може ли да сменим темата?
- Не може. Трябва да намерим вдъхновението ви, а това изисква да извадим всички трупове от килера.
- Мислех, че вие ще ме вдъхновявате, нали музите това правят.
- Да, някой го правят направо, други помагат...
- Добре, какво искате?
- Просто ми отговорете на въпросите.
- Защо трябва да отговарям, аз дори не знам кой сте, как се казвате... идвате от нищото и искате ей така изведнъж да говоря за най-интимни неща...
- Нямам име. – той я погледна и тя чак сега видя, че тъмните му очи са много-много сини.
- Нямате име? Как така? Как ви наричат там от където идвате, как се обръщате един към друг?
- Не ме наричат, ние не говорим с думи... т.е. не ги изричаме... няма да разберете...
- Телепатия... защо да не разбера?
- Да, нещо такова. Защото няма как да се обясни, няма как да ви го опиша с думи... – той се усмихна. – А вие как бихте ме нарекли?
- Аз? Не знам... – смути се тя и седна пак на фотьойла до масата. – Докога смятате да останете тук?
- Докато намерим вдъхновението ви или докато вие пожелаете. Мога веднага да си тръгна.
Тя погледна към вратата.
- А ако за това са нужни дни? Защо не съблечете този шлифер?
- Мога да остана, колкото е нужно стига вие да го желаете. – той съблече шлифера и го метна на закачалката до вратата. Протритите му, къси дънкови панталони и цветната му риза никак не се връзваха със сериозния му тон.
- Какво е това на ризата ви... папагали?? – засмя се тя.
- Да, неразделки, знаете ли ги... едни, чудни малки птички с голямо вдъхновение.
- И птиците ли имат вдъхновение, мислех, че е инстинкт.
- О, имат, разбира се, инстинктът им помага да не го губят, но... хората също имат инстинкт...
- Е, не сме животни, имаме разум, правим изкуство, нали това ни различава от тях...
- Да, да, разликата е там, че животът на животните като цяло е изкуство, защото не губят вдъхновението си...
- Какво? Говорите пълни глупости... – тя го погледна подозрително – да не сте все пак от някоя секта... така ми звучите... а и тази риза...
- Не, не съм, дори не съм вегетарианец. Ако искате мога да съблека ризата.
- А, не, не, не... в никакъв случай. Нищо повече не събличайте – тя погледна празната си чаша.
- По-добре не пийте повече.
- Защо? Може така да получа малко вдъхновение.
- Не, ще получите само болки в главата на сутринта. Кажете ми защо сте сама?
- Пак ли... – въздъхна тя. – Е, добре... Защото съм много, много разпиляна... и защото не мога да пиша, когато умът и сърцето ми са на друго място.
- Хм, странно. Обикновено е обратното, любовта служи като вдъхновител...
- Да, зная, зная... не ми става по-добре, когато някой друг го казва...
- А не ви ли липсва?
- Кое, любовта ли... липсва ми...
- Защо тогава?
- Защото, ако имам любов ще ми липсва писането.
- Аз мисля, че можете да имате и двете, и тогава няма да губите вдъхновението си.
- Не, пробвала съм. Не става... не става.
- Може би не сте намирали точно любов.
- А какво?
- Не знам... вие ми кажете...
- Станимир.
- Какво?
- Бих ви нарекла Станимир.
Той наведе глава и потърка уморено челото си, тя не можеше да види изражението му:
- Добре, може да ме наричате така.
Говориха цяла нощ.
На другия ден тя се събуди на дивана. Мъжът спеше отпуснат на фотьойла и завит с шлифера си. Беше почти обед. Трябваше да се разсъни. По навик натисна дистанционното на телевизора и отиде да си направи кафе. Седна пак на дивана и се загледа невиждащо в екрана.
- ... опасен крадец, ограбващ самотни жени. Ако забележите въпросното лице, моля съобщете в полицията...
На екрана се появи снимката на спящия мъж.
Очите му пак изглеждаха тъмни, но тя знаеше, че са много-много сини...
16 октомври 2011, неделя
Овчи работи
Около вълненията покрай смъртта на Стив Джобс реших да си купя така рекламираната книга с негови мисли "iСтив". Честно казано не знам защо го направих. Никога не съм се интересувала чак толкова от компанията или човека, нито ползвам Айфон, нито имам желание да ползвам. Като цяло отношението ми към компаниите и хората монополисти е отрицателно. (Вчера като чух, че Скайп е вече официално собственост на Майкрософт, сериозно се замислих да спра да го ползвам.) Та да се върна на причината, поради която купих книгата - причината, вероятно, е страхотната му реч пред студентите, която едва ли има вече човек, който да не е гледал или слушал и... овчата част от мен. И разбира се не ми хареса. Това е някаква зорлем скалъпена книжка със събрани от нета думи. Смятам да я подаря на библиотеката - маниаците на темата да четат.
И пак вълнения и реклами, и пак овчо... Вчера гледах "Островът" на Камен Калев, защото Ура! пак си имаме кино, което е супер, за разлика от филма. От половината нататък едва го издържах. Смешното е, че частта, в която главният герой беше загубен, търсещ, недоволен бе добрата, а от момента в който получи прозрение и се промени отвратителна. Вероятно, защото е трудно да изобразиш екранно нечия духовна промяна, не знам... има хора който го могат. В общи линии идеята на филма е, че можеш да бъдеш различни хора - един човек да не бъде статичен като личност, а друг във всеки един момент, когато желае това. Идеята е страхотна, но филма не ми хареса.
Та след тези разочарования днес реших да направя курбан и си поръчах "Гадателят" на Мирча Елиаде. Чакам го с нетърпение и този път може да взема да драсна едно ревю. ;)
И пак вълнения и реклами, и пак овчо... Вчера гледах "Островът" на Камен Калев, защото Ура! пак си имаме кино, което е супер, за разлика от филма. От половината нататък едва го издържах. Смешното е, че частта, в която главният герой беше загубен, търсещ, недоволен бе добрата, а от момента в който получи прозрение и се промени отвратителна. Вероятно, защото е трудно да изобразиш екранно нечия духовна промяна, не знам... има хора който го могат. В общи линии идеята на филма е, че можеш да бъдеш различни хора - един човек да не бъде статичен като личност, а друг във всеки един момент, когато желае това. Идеята е страхотна, но филма не ми хареса.
Та след тези разочарования днес реших да направя курбан и си поръчах "Гадателят" на Мирча Елиаде. Чакам го с нетърпение и този път може да взема да драсна едно ревю. ;)
14 октомври 2011, петък
Интервю с Брус Стърлинг за VICE
Да, разбира се. Творбите на Уилям Гибсън със сигурност разглеждат отрицателното въздействие, което технологиите могат да имат над човечеството, как може да се използва за материални облаги. Предполагам, че тези киберпрестъпници правят именно това. Някои от тези фантастични идеи определено се превърнаха в действителност, които, както ти каза, правят хакването вълнуващо дори и ако е криминално поведение.
Ами пишех за компютърната престъпност протоколно и въпреки че някои млади мъже може да намират компютърната престъпност за наистина вълнуваща, истинската история е доста меланхолична. Все едно да си мислиш, че взимането на наркотици е вълнуващо, взимането на стимуланти е вълнуващо, но като се замислиш за човешкия живот, извратен от измамната хватка на някои злоупотребени лекарства, тъжно и банално е. Дори героичен дисидент, който успешно е свалял потиснически режим, притежава тъга в кариерата си. Започвам да разбирам… защо първоначално всичко беше толкова необходимо? Да живееш под тирания е като да се задушиш в миазма.
Казваш, че не го правят за забавление?
Повечето хакери активисти се държат, все едно са убедени, че животът е непоносим и всякакви средства за бунт са оправдани, това е обща тийнейджърска нагласа, понеже за тях това е екзистенциална истина, но не се налага да търпят този момент дълго, понеже порастват. От друга страна, за да си политически екстремист, погълнат от жажда за отмъщение, която е крайно вероятно да не получиш, това е мрачна съдба за човешко същество. Съсухря хората.
Нека поговорим за добавена реалност, понеже изглежда, че тя е навсякъде тези дни. По същество тя е нахлуване на виртуалната реалност във физическото пространство, където истинския свят и компютърно генерираните данни се сливат. Ти си футурист и ентусиаст на добавената реалност. Как искаш да я видиш да се развива? И в този смисъл мислиш ли, че ще се развие?
Ами това е един доста широк въпрос. Това, което искам да видя в противовес на това, което в действителност ще се случи, тези сценарии много рядко се припокриват. „Добавена реалност” е утопична, често употребявана фраза за набор от различни техники. Не е едно нещо, това е струпване на неща, които са в центъра на идеята за „регистрация”, да накараш специални ефекти да се появят на истински триизмерни пространства. Получаваш „реалността”, получаваш и „аугмента”. И някак си трябва да забиеш тази „добавка” в пространство, където хората да могат да се заиграят с нея в реално време. Можем на теория да го направим и сега, но знаеш ли какво? Всеки, който го види, си казва УАУ - дори някои се нуждаят впоследствие от психологически съвети. Но 45 секунди по-късно са все едно „какъв е смисълът от това”?
И големи сегменти от това вероятно не са подходящи за нищо критично - все едно да питаш за какво е заек в шапка. Заекът излезе от шапката! Уау! Това не я прави заешка фабрика или заешка ферма.
Значи казваш, че това е като новите дрехи на императора? Че нямаме нужда от нея?
Става интересно, когато погледнеш на него като футурист. Можеш да постулираш някои идеи - като например как една жива, интерактивна, твърда като камък, мащабирана по сантиметри „регистрация” ще изглежда?
Под „регистрация” имаш предвид, ако носехме нещо като контактни лещи за добавена реалност, тогава тя ще достигне до ниво, където ще е достатъчно усъвършенствана, за да замени или поне да имитира физически обекти?
Ами ще бъдеш в наситено с изчисления пространство, където основните начини за взаимодействие ще бъдат съзерцаването и докосването на неща, които не са „точно там”. Без клавиатура, без камера, без файлове, без десктопи, нищо от онези видими неща. Ти си на един жив облак, в един свят на Алън Кей, повсеместен компютър със засилени сензори в предния край.
Значи можем да сме в една празна стая, заобиколени от виртуални артефакти, заменящи физическите версии, които имаме сега?
Може би това е твоята „къща” или твоят „офис”, но как ще издържат тези архитектурни различия? Подобна ситуация ще се нареди редом до електричеството, водопровода или масовия превоз, това ще промени възприятието ни за света.
Мислиш ли, че някои хора ще твърдят, че е безполезно дори и ако я интегрираме в архитектурни пространства?
Ами бих посочил, че „реалността” не е „полезна”. Ако искаш реалността да е полезна, тогава ще останеш приклещен в един тесен инструментализъм. Все едно да питаш дали лолкотките са „полезни” или задръстванията са „полезни”. С течение на времето светът не става „по-полезен”. Това е повече въпрос на технически капацитет и цена - ако нещо стане достатъчно евтино и бързо, хората забравят за „полезното”.
Всеки компютър или смартфон има стотици „приложения”, които никога няма да „използваш” - въпросът е как се променя бъдещето, когато си вземеш смартфон? След това си представете хиляди мъгляви смартфони, които просто се разсейват по стените, по улиците.
Няма вече да живеем само във физически пространства, но вместо това ще населяваме хибридни сфери на виртуалното и реалното, където видът на една стая ще се сменя с едно натискане на бутон. Като холодек.
„Добавената реалност” е метафизична. Това е част от метафизичния аргумент за това какво е изчисляване. Е ли изчислението „изкуствен интелект”? Дали симулацията в машината е „истинско” място в метафизичен смисъл? Дали не е една „реалност”, която можеш да смесиш в еднаква степен с нашата пространствено-времева реалност? Тези са много шестдесетарски идеи. Просто никой нямаше техническата възможност да ги осъществи тогава, докато сега можем да направим същия номер с лекота. Какво става? Това не е голяма индустрия и може никога да не се превърне в такава, но е нещо невероятно за гледане. Това е много типично за съвременните изчислявания, понеже не беше бизнес, а по-скоро лабораторно любопитство допреди три години. Просто е твърде „сега”, с всичките добри и лоши неща, които това предполага. Тя със сигурност има потенциал да се използва за много неща. Но предполагам, че времето ще покаже колко е успешна.
Така че, предполагам, всичко опира до това как тълкуваме тези виртуални пространства, които технологията създава.
Мисля, че е вероятно да се отдели като концептуална категория, на парчета, които са “успешни”, ще се нормализират и няма да се наричат повече “аугменти” на “реалността”. Някои потенциали ще бъдат широко разпространени, други ще се превърнат в старомодни артефакти на времето. Най-важните части не са непременно най-вълнуващите. Все пак бих искал да съм в състояние да назова и номерирам парчетата. И бих искал да има справедливост за пионерите.
Цялото интервю във Вайс >>
п.п. Онзи ден гледах този филм Virtuality, в началото много ме дразнеше, после ми стана интересен и краят му беше супер... докато не видях, че имало сериал със същия сюжет. Моля ви, не правете сериали, оставяйте място за въображението.
п.п.п. Казах ли, че мразя компютрите... всеки ден се дебнем кой кого и как. :))
Ами пишех за компютърната престъпност протоколно и въпреки че някои млади мъже може да намират компютърната престъпност за наистина вълнуваща, истинската история е доста меланхолична. Все едно да си мислиш, че взимането на наркотици е вълнуващо, взимането на стимуланти е вълнуващо, но като се замислиш за човешкия живот, извратен от измамната хватка на някои злоупотребени лекарства, тъжно и банално е. Дори героичен дисидент, който успешно е свалял потиснически режим, притежава тъга в кариерата си. Започвам да разбирам… защо първоначално всичко беше толкова необходимо? Да живееш под тирания е като да се задушиш в миазма.
Казваш, че не го правят за забавление?
Повечето хакери активисти се държат, все едно са убедени, че животът е непоносим и всякакви средства за бунт са оправдани, това е обща тийнейджърска нагласа, понеже за тях това е екзистенциална истина, но не се налага да търпят този момент дълго, понеже порастват. От друга страна, за да си политически екстремист, погълнат от жажда за отмъщение, която е крайно вероятно да не получиш, това е мрачна съдба за човешко същество. Съсухря хората.
Нека поговорим за добавена реалност, понеже изглежда, че тя е навсякъде тези дни. По същество тя е нахлуване на виртуалната реалност във физическото пространство, където истинския свят и компютърно генерираните данни се сливат. Ти си футурист и ентусиаст на добавената реалност. Как искаш да я видиш да се развива? И в този смисъл мислиш ли, че ще се развие?
Ами това е един доста широк въпрос. Това, което искам да видя в противовес на това, което в действителност ще се случи, тези сценарии много рядко се припокриват. „Добавена реалност” е утопична, често употребявана фраза за набор от различни техники. Не е едно нещо, това е струпване на неща, които са в центъра на идеята за „регистрация”, да накараш специални ефекти да се появят на истински триизмерни пространства. Получаваш „реалността”, получаваш и „аугмента”. И някак си трябва да забиеш тази „добавка” в пространство, където хората да могат да се заиграят с нея в реално време. Можем на теория да го направим и сега, но знаеш ли какво? Всеки, който го види, си казва УАУ - дори някои се нуждаят впоследствие от психологически съвети. Но 45 секунди по-късно са все едно „какъв е смисълът от това”?
И големи сегменти от това вероятно не са подходящи за нищо критично - все едно да питаш за какво е заек в шапка. Заекът излезе от шапката! Уау! Това не я прави заешка фабрика или заешка ферма.
Значи казваш, че това е като новите дрехи на императора? Че нямаме нужда от нея?
Става интересно, когато погледнеш на него като футурист. Можеш да постулираш някои идеи - като например как една жива, интерактивна, твърда като камък, мащабирана по сантиметри „регистрация” ще изглежда?
Под „регистрация” имаш предвид, ако носехме нещо като контактни лещи за добавена реалност, тогава тя ще достигне до ниво, където ще е достатъчно усъвършенствана, за да замени или поне да имитира физически обекти?
Ами ще бъдеш в наситено с изчисления пространство, където основните начини за взаимодействие ще бъдат съзерцаването и докосването на неща, които не са „точно там”. Без клавиатура, без камера, без файлове, без десктопи, нищо от онези видими неща. Ти си на един жив облак, в един свят на Алън Кей, повсеместен компютър със засилени сензори в предния край.
Значи можем да сме в една празна стая, заобиколени от виртуални артефакти, заменящи физическите версии, които имаме сега?
Може би това е твоята „къща” или твоят „офис”, но как ще издържат тези архитектурни различия? Подобна ситуация ще се нареди редом до електричеството, водопровода или масовия превоз, това ще промени възприятието ни за света.
Мислиш ли, че някои хора ще твърдят, че е безполезно дори и ако я интегрираме в архитектурни пространства?
Ами бих посочил, че „реалността” не е „полезна”. Ако искаш реалността да е полезна, тогава ще останеш приклещен в един тесен инструментализъм. Все едно да питаш дали лолкотките са „полезни” или задръстванията са „полезни”. С течение на времето светът не става „по-полезен”. Това е повече въпрос на технически капацитет и цена - ако нещо стане достатъчно евтино и бързо, хората забравят за „полезното”.
Всеки компютър или смартфон има стотици „приложения”, които никога няма да „използваш” - въпросът е как се променя бъдещето, когато си вземеш смартфон? След това си представете хиляди мъгляви смартфони, които просто се разсейват по стените, по улиците.
Няма вече да живеем само във физически пространства, но вместо това ще населяваме хибридни сфери на виртуалното и реалното, където видът на една стая ще се сменя с едно натискане на бутон. Като холодек.
„Добавената реалност” е метафизична. Това е част от метафизичния аргумент за това какво е изчисляване. Е ли изчислението „изкуствен интелект”? Дали симулацията в машината е „истинско” място в метафизичен смисъл? Дали не е една „реалност”, която можеш да смесиш в еднаква степен с нашата пространствено-времева реалност? Тези са много шестдесетарски идеи. Просто никой нямаше техническата възможност да ги осъществи тогава, докато сега можем да направим същия номер с лекота. Какво става? Това не е голяма индустрия и може никога да не се превърне в такава, но е нещо невероятно за гледане. Това е много типично за съвременните изчислявания, понеже не беше бизнес, а по-скоро лабораторно любопитство допреди три години. Просто е твърде „сега”, с всичките добри и лоши неща, които това предполага. Тя със сигурност има потенциал да се използва за много неща. Но предполагам, че времето ще покаже колко е успешна.
Така че, предполагам, всичко опира до това как тълкуваме тези виртуални пространства, които технологията създава.
Мисля, че е вероятно да се отдели като концептуална категория, на парчета, които са “успешни”, ще се нормализират и няма да се наричат повече “аугменти” на “реалността”. Някои потенциали ще бъдат широко разпространени, други ще се превърнат в старомодни артефакти на времето. Най-важните части не са непременно най-вълнуващите. Все пак бих искал да съм в състояние да назова и номерирам парчетата. И бих искал да има справедливост за пионерите.
Цялото интервю във Вайс >>
п.п. Онзи ден гледах този филм Virtuality, в началото много ме дразнеше, после ми стана интересен и краят му беше супер... докато не видях, че имало сериал със същия сюжет. Моля ви, не правете сериали, оставяйте място за въображението.
п.п.п. Казах ли, че мразя компютрите... всеки ден се дебнем кой кого и как. :))
11 октомври 2011, вторник
Дяволът от оранжевите води
Александър Грин
„Слушай ме – каза ми дявола в среднощната тишина,
Слушай, ще ти разкажа за една тъжна страна...”
Едгар По
Предварителен разговор
Ингер лежеше в леглото и кашляше повече, отколкото трябва. Дясната му ръка, безсилно висяща извън леглото, изтощено мърдаше с бледите си пръсти, полузатворените му очи блестяха в трескава жар, а под мишницата му, добре нагрят на лампата, стърчеше голям термометър.
Този, внушаващ състрадание, вид предизвика смях у влезлия в стаята четиридесетгодишен мъж. Движенията на новодошлия бяха резки, бързи и насечени, лицето му, бледо и широко, би изглеждало незначително, ако не бяха високо поставените, извити вежди. Той беше облечен в широк, провиснал, черен костюм и дебели ботуши, а в дясната си ръка, окичена със старинни пръстени, държеше цилиндър.
- Аз съм, не е доктора - каза влезлия – доктора го нямаше в този влак. Така че, скъпи Ингер, може да пробвате да нагреете термометъра някой друг път.
Ингер силно запримигва, изчервен и объркан.
- Слушайте, Бангок - каза той - ако се осмелявате ...
- Да - прекъсна го Бангок – Осмелявам се. Гледах през ключалката. Преди всичко видях своята лула, която изчезна по необясним за мен начин. Същата тази лула между вашите зъби. И понеже не умеете да пушите, напълнихте стаята с дим, посипахте жар върху чаршафа и прогорихте дупка. Тази дупка в момента е точно под меките части на тялото ви. След това, извадихте малко, гнусно, евтино огледало и се опитвахте да се любувате на лицето си, правейки величествени гримаси. След това направихте измамата с термометъра и накрая, чувайки скърцането на вратата, се опънахте в позата на умиращ гладиатор.
- Ако утре оздравея - с отчаяние каза Ингер - ще ме изпратят в града. Ние много се обичаме.
- Да? - Бангок погледна твърдо към момчето, кихна и издуха носа си. - Това е любопитно, - каза той. - Къде мислите да живеете след сватбата?
- На Канарските или Молукските острови.
- Истински летен курорт - каза Бангок. - Как си го представяте това?
- Тя идва до прозореца.
- Ингер - каза Бангок - Аз не те питам за това, целувате ли се или не, също така не питам, ще изядеш ли всички сладки откраднати за теб от твоята възлюблена. Питам - ще ми дадеш ли лулата, малък негоднико?
Ингер мушна ръката си под одеялото, извади лулата и тихо я подаде на Багок.
- Срещу това - каза той – вие трябва да ми разкажете нещо.
- Виж ти! – забеляза Багок. - Да - добави той, като че ли на себе си. - Навици на бандит и Дон Жуан ... момчето ще стигне далеч ... Да разкажа? - бавно повтори Бангок. – Какво искаш да чуеш, майчин сине? Слушай, ще ти разкажа за реконструирането на сградите на морското училище.
- Не искам - каза Ингер.
- За разширеното избирателно право за по-нисшите съсловия ...
- Също не.
- За закона срещу циганите ...
- Съвсем!
- За данъците върху лукса ...
- Не искам.
- За разкопките на древен римски акведукт ...
Ингер обидено замълча.
- А, - смеейки се, продължи Бангок - нещо за всекидневния живот на хората? За
психологията на червените и пъстри коне, историята на юздата, властта на чернозема и
деспотизма на глината; за предродилните болки, за тъкачния стан и варените картофи? Въртиш глава? Не искаш нищо да знаеш за това?
- Да, не искам – свирепо отряза Ингер.
- В такива мрачни есенни дни - каза Бангок – и моряците обичат да дрънкат безспир. Да си спомням, за това което вече е било и на мен ми е приятно. За какво да ти разкажа, странно същество, неинтересуващо се от феминизъм и психологията на обществото? Какво искаш?
- Искам това, което сте видели - каза Ингер. - За пропасти, пещери, вулкани, циклони, канибали ... вие сам знаете. Помните ли, разказвахте за чернокожи, злато, бяло момиче и жълта треска?
- Спомням си – спирайки да се усмихва, каза Бангок.
- Ето, нещо от този сорт
- От този сорт! Добре, слушай Ингер: ще ти разкажа за дявола от оранжевите води.
Очите на Ингер блеснаха с жаден пламък.
- Това е нещо спиращо дъха, нали? - извика той.
- Не, това е истинска история - каза Бангок.
- А дявола?
- Слушай и съди сам.
I
Среща с дявола
- Това беше, Ингер, тогава, когато не само, че още не командвах яхтата на твоя баща, но и не бях още дори моряк. Млад, пъргав и нахален, аз гледах на всички неща под слънцето от гледната точка на успеха и любопитството.
През 1892 г. пътувах от Австралия към Китай на парахода „Касиопея” на Фиц и компания. Прям по характер, на всички въпроси на помощник капитана веднага заявих, че нямам билет. Този разговор се състоя ден след отплаването на „Касиопея”. До тогава, успявах някак да се измъкна без да ме хванат. Разбира се, пътувах в трета класа. Разговорът се състоя вечерта. Знаейки, че ще ме свалят на най-близкото пристанище, аз престанах да мисля за това, отидох на палубата и запалих цигара, разглеждайки звездното небе.
Докато стоях там, чудейки се дали да открадна диамантените очи на Буда в Богор, да стана мошеник или доброволец – един човек, който се беше навел през борда на известно разстояние от мен, се изправи, приближи се и каза:
- Какво ще правим?
Без да отговоря аз го разгледах внимателно от главата до петите, за да разбера с кого си имам работа. Но този път наблюдателността и опита ми дадоха засечка: така и си останах в недоумение относно самоличността на чужденеца. Той беше облечен в мръсен цял костюм, вместо жилетка отдолу пъстрееше басмяна риза, на краката му имаше високи ботуши, а русата му, с цвят на гниеща дървесина, коса бе прикрита с черна филцова шапка. Трябва също да спомена, че басмяната риза, спусната над панталоните му, бе стегната с шнур с пурпурни пискюли. Изтънялото, скулесто лице на този човек, вирнатия, осеян с лунички, нос, рядката брада, мустаците, дълбоко хлътналите безцветни очи, всичко, оставяше трайно впечатление. Дългата му, лъскава коса, подстригана зад ушите, падаше като ветрило върху яката на сакото. Непознатият беше висок, слаб, прегърбен и имаше пронизителен глас.
- Какво ще правите? - казах аз. - По всяка вероятност, вие знаете това по-добре от мен. А за себе си ще измисля нещо.
- Не, - нетърпеливо заговори той, жестикулирайки и усмихвайки се непрекъснато, - вие, вероятно, не ме разбрахте. Искам да кажа, че аз също съм без билет, че ние сме, така да се каже, другари по съдба. Така че ви предлагам да обмислим колективно положението. Аз съм, нека се представя, руснак, Иван Баранов, политически емигрант.
- Много добре - казах аз - моето име е Бангок и аз съм никой.
Той ми намигна, приемайки отговорът ми за шега и се засмя.
- Ще ни свалят ли? – попита, след кратко мълчание, Баранов.
- Разбира се.
- Къде?
- На първото пристанище.
Той замълча, а аз не поддържах разговора и ние се разделихме, пожелавайки си един на друг лека нощ. Аз легнах на товарните сандъци, бях спокоен, в добро настроение - знаех, че рано или късно животът ще попадне в здравите ми лапи и аз ще взема от него всичко, каквото мога. После съм заспал...
Целият разказ >>
„Слушай ме – каза ми дявола в среднощната тишина,
Слушай, ще ти разкажа за една тъжна страна...”
Едгар По
Предварителен разговор
Ингер лежеше в леглото и кашляше повече, отколкото трябва. Дясната му ръка, безсилно висяща извън леглото, изтощено мърдаше с бледите си пръсти, полузатворените му очи блестяха в трескава жар, а под мишницата му, добре нагрят на лампата, стърчеше голям термометър.
Този, внушаващ състрадание, вид предизвика смях у влезлия в стаята четиридесетгодишен мъж. Движенията на новодошлия бяха резки, бързи и насечени, лицето му, бледо и широко, би изглеждало незначително, ако не бяха високо поставените, извити вежди. Той беше облечен в широк, провиснал, черен костюм и дебели ботуши, а в дясната си ръка, окичена със старинни пръстени, държеше цилиндър.
- Аз съм, не е доктора - каза влезлия – доктора го нямаше в този влак. Така че, скъпи Ингер, може да пробвате да нагреете термометъра някой друг път.
Ингер силно запримигва, изчервен и объркан.
- Слушайте, Бангок - каза той - ако се осмелявате ...
- Да - прекъсна го Бангок – Осмелявам се. Гледах през ключалката. Преди всичко видях своята лула, която изчезна по необясним за мен начин. Същата тази лула между вашите зъби. И понеже не умеете да пушите, напълнихте стаята с дим, посипахте жар върху чаршафа и прогорихте дупка. Тази дупка в момента е точно под меките части на тялото ви. След това, извадихте малко, гнусно, евтино огледало и се опитвахте да се любувате на лицето си, правейки величествени гримаси. След това направихте измамата с термометъра и накрая, чувайки скърцането на вратата, се опънахте в позата на умиращ гладиатор.
- Ако утре оздравея - с отчаяние каза Ингер - ще ме изпратят в града. Ние много се обичаме.
- Да? - Бангок погледна твърдо към момчето, кихна и издуха носа си. - Това е любопитно, - каза той. - Къде мислите да живеете след сватбата?
- На Канарските или Молукските острови.
- Истински летен курорт - каза Бангок. - Как си го представяте това?
- Тя идва до прозореца.
- Ингер - каза Бангок - Аз не те питам за това, целувате ли се или не, също така не питам, ще изядеш ли всички сладки откраднати за теб от твоята възлюблена. Питам - ще ми дадеш ли лулата, малък негоднико?
Ингер мушна ръката си под одеялото, извади лулата и тихо я подаде на Багок.
- Срещу това - каза той – вие трябва да ми разкажете нещо.
- Виж ти! – забеляза Багок. - Да - добави той, като че ли на себе си. - Навици на бандит и Дон Жуан ... момчето ще стигне далеч ... Да разкажа? - бавно повтори Бангок. – Какво искаш да чуеш, майчин сине? Слушай, ще ти разкажа за реконструирането на сградите на морското училище.
- Не искам - каза Ингер.
- За разширеното избирателно право за по-нисшите съсловия ...
- Също не.
- За закона срещу циганите ...
- Съвсем!
- За данъците върху лукса ...
- Не искам.
- За разкопките на древен римски акведукт ...
Ингер обидено замълча.
- А, - смеейки се, продължи Бангок - нещо за всекидневния живот на хората? За
психологията на червените и пъстри коне, историята на юздата, властта на чернозема и
деспотизма на глината; за предродилните болки, за тъкачния стан и варените картофи? Въртиш глава? Не искаш нищо да знаеш за това?
- Да, не искам – свирепо отряза Ингер.
- В такива мрачни есенни дни - каза Бангок – и моряците обичат да дрънкат безспир. Да си спомням, за това което вече е било и на мен ми е приятно. За какво да ти разкажа, странно същество, неинтересуващо се от феминизъм и психологията на обществото? Какво искаш?
- Искам това, което сте видели - каза Ингер. - За пропасти, пещери, вулкани, циклони, канибали ... вие сам знаете. Помните ли, разказвахте за чернокожи, злато, бяло момиче и жълта треска?
- Спомням си – спирайки да се усмихва, каза Бангок.
- Ето, нещо от този сорт
- От този сорт! Добре, слушай Ингер: ще ти разкажа за дявола от оранжевите води.
Очите на Ингер блеснаха с жаден пламък.
- Това е нещо спиращо дъха, нали? - извика той.
- Не, това е истинска история - каза Бангок.
- А дявола?
- Слушай и съди сам.
I
Среща с дявола
- Това беше, Ингер, тогава, когато не само, че още не командвах яхтата на твоя баща, но и не бях още дори моряк. Млад, пъргав и нахален, аз гледах на всички неща под слънцето от гледната точка на успеха и любопитството.
През 1892 г. пътувах от Австралия към Китай на парахода „Касиопея” на Фиц и компания. Прям по характер, на всички въпроси на помощник капитана веднага заявих, че нямам билет. Този разговор се състоя ден след отплаването на „Касиопея”. До тогава, успявах някак да се измъкна без да ме хванат. Разбира се, пътувах в трета класа. Разговорът се състоя вечерта. Знаейки, че ще ме свалят на най-близкото пристанище, аз престанах да мисля за това, отидох на палубата и запалих цигара, разглеждайки звездното небе.
Докато стоях там, чудейки се дали да открадна диамантените очи на Буда в Богор, да стана мошеник или доброволец – един човек, който се беше навел през борда на известно разстояние от мен, се изправи, приближи се и каза:
- Какво ще правим?
Без да отговоря аз го разгледах внимателно от главата до петите, за да разбера с кого си имам работа. Но този път наблюдателността и опита ми дадоха засечка: така и си останах в недоумение относно самоличността на чужденеца. Той беше облечен в мръсен цял костюм, вместо жилетка отдолу пъстрееше басмяна риза, на краката му имаше високи ботуши, а русата му, с цвят на гниеща дървесина, коса бе прикрита с черна филцова шапка. Трябва също да спомена, че басмяната риза, спусната над панталоните му, бе стегната с шнур с пурпурни пискюли. Изтънялото, скулесто лице на този човек, вирнатия, осеян с лунички, нос, рядката брада, мустаците, дълбоко хлътналите безцветни очи, всичко, оставяше трайно впечатление. Дългата му, лъскава коса, подстригана зад ушите, падаше като ветрило върху яката на сакото. Непознатият беше висок, слаб, прегърбен и имаше пронизителен глас.
- Какво ще правите? - казах аз. - По всяка вероятност, вие знаете това по-добре от мен. А за себе си ще измисля нещо.
- Не, - нетърпеливо заговори той, жестикулирайки и усмихвайки се непрекъснато, - вие, вероятно, не ме разбрахте. Искам да кажа, че аз също съм без билет, че ние сме, така да се каже, другари по съдба. Така че ви предлагам да обмислим колективно положението. Аз съм, нека се представя, руснак, Иван Баранов, политически емигрант.
- Много добре - казах аз - моето име е Бангок и аз съм никой.
Той ми намигна, приемайки отговорът ми за шега и се засмя.
- Ще ни свалят ли? – попита, след кратко мълчание, Баранов.
- Разбира се.
- Къде?
- На първото пристанище.
Той замълча, а аз не поддържах разговора и ние се разделихме, пожелавайки си един на друг лека нощ. Аз легнах на товарните сандъци, бях спокоен, в добро настроение - знаех, че рано или късно животът ще попадне в здравите ми лапи и аз ще взема от него всичко, каквото мога. После съм заспал...
Целият разказ >>
10 октомври 2011, понеделник
Смъртни грехове
от Нанси Крес
Източник: Asimov's SF, October-November 2009
”Кажете ми какво се случи,” каза стената, „от самото начало.”
Рената се обърна с лице към другата стена.
"Тази килия се ползва с привилегията адвокат-клиент. Можете да говорите свободно. Ако не ми кажете точно какво се е случило, на правния екип ще му е трудно да подготви вашата защита."
"Аз не искам защита. ... Можете да разпуснете съда, съветник."
"Аз не съм адвокат", каза стената сковано. "Аз съм само правен помощник, натоварен със записване и анализиране на първоначалните ви показания. Вашият адвокат ще дойде тук по-късно, а шестата поправка на Конституцията гарантира на всеки обвиняем защита. "
Рената се засмя. В затвора миришеше на пикня и пот. Носът я сърбеше. „Можеш да завреш Конституцията във вакуумните тръби на баба си.”
Гласът на стената стана по-твърд. Върху нея се появи изображението на лице.
"Вие ли убихте този човек между полунощ и два часа тази сутрин?"
Тя се втренчи в голата глава на Руди, в приведените рамене на Руди, в интелигентните кафеви очи на Руди. В нелепия златен кръст на верижка на врата му. „Можеш да заложиш цифровия си задник, че аз го направих. И мога да го направя отново.”
* * *
Очите на Руди, триумфално блестящи. „Имам го, имам го, имам го!”
”Разкажи ми отново”, каза Рената. Не че й го беше разказал само веднъж. Руди беше гениален, параноичен и болестно мълчалив. В Станфорд го бяха отхвърлили, защото бе отказал
да каже на академичния съвет накъде вървят изследванията му. МГИ, разпознавайки ексцентричния гений, оставиха Руди да направи нещата по неговия си начин. Дори на Рената той бе казал само толкова, колкото тя да свърши работата си. Най-вече лабораторни тестове, чиято цел никога не й беше обяснена. Не че тя не я откри, плюс много повече.
Много повече. В лабораторните си клетки кучетата лаеха, усещайки вълнението на Руди.
* * *
”Разбирате ли”, каза стената, „че току-що направихте признание?”
”Не, наистина ли?” подигравателно каза Рената. "Какво си ти, една проста програма „Елиза”? Мога ли да те объркам с логически грешки? Всички критяни са лъжци. "
"Аз съм „Харисън Джи -16”, каза стената, не без достойнство.
"Интерактивна гласова система за отговор, оборудвана с емоционално разпознаване, анализ на пластовете на гласа и дедуктивни алгоритми. Кажете ми..."
"Така че не се притесняваш, че ще се изгубиш в цифровата мрежа. Само изкуствения интелект се притеснява за това. Бедно, малко, дигитално заварено дете.”
”... какво се случи миналата нощ. „
”Аз знам”, каза Рената, „нека да играем на една игра. Ти ми кажи. Тъй като и двамата знаем, че аз съм виновна като дявола, нека поне се позабавляваме. Да го направим драматично, Харисън Джи – 16, обърни страницата.„
”Добре. От месец май вие сте работили като лабораторен асистент на д-р Рудолф Малтер в „Модерни генетични изследвания”, биотехнологична компания, извършваща строго секретна работа за Министерството на отбраната. Двамата често сте оставали до късно. Миналата нощ вие сте застреляли д-р Малтер с пластичен пистолет, който не може да се засече от системата за сигурност Унищожили сте всички съществуващи електронни и/или върху хартия данни, изхвърлили сте всички биологични проби във ваната с киселина и сте изляли киселината върху трупа на д-р Малтер. Не сте наранили никое от лабораторните животни. Така ли е?„
”Да.”
”Защо?”
”Ти ми кажи.”
* * *
”Знаеш, че няма да отговоря на това”, каза Руди. „Нямаш необходимото ниво на достъп."
”Знам.” Рената се усмихна на Руди, все още сияещ от научния си триумф. Той беше такъв сбор от противоречия, този човек: учен, католик, самотник, гений, параноик. Такъв инат, толкова нарцистичен. И в този конкретен момент, така грешящ.
”Но твоята помощ е безцененна”, каза Руди, с което смяташе, че проявява изключителна щедрост. Той се приближи до нея и сложи ръка на гърдите й.
Рената махна ръката му. „Не, всичко приключи.”
Той се ухили. „Никой няма да ме обвини, че опитах.”
Тя би могла, всъщност. Сексът, нейния първи опит да се получи информация, се провали. Не получи от Руди нужния, откровен разговор в леглото. Нито пък добър секс. Той прекарваше цялото си време, изследвайки клетките на обонятелните рецептори.
Но сега, когато той стоеше близо до нея, очите му се разшириха от внезапен шок. „Ти... Не!”
”Да,”, каза Рената, извади малкия си пластичен пистолет и стреля.
”Хубаво е човек да е запознат с новити технологии.”, обърна се тя към трупа, докато той падаше.
* * *
Стената каза: „Не е моя работа да предполагам вашите мотиви.”
"Нищо, направи го въпреки това. Направи тренировка на дедуктивните си алгоритми. Кой знае? Може би ще потвърдя или ще отрека.”
”Добре. До септември сте имали сексуална връзка с д-р Малтер; има записи от хотелите и извлечения от кредитни карти. Може би сте го помолили да напусне съпруга си и той е отказал. Разследването заключи, че вие може би не сте могли да се разделите с него с добро и затова сте го убили.”
”Евтини, взети от детективските романи, мотиви,” каза Рената. "А и аз никога не съм прибягвала до насилие преди. Не сте ли проверили това?"
”За вас има много малко информация онлайн като цяло.”
”Вярно е. Някакви други теории?”
”Професионална ревност. Д-р Малтер беше гениален, а вие притежавате само бакалавърска степен по химия.”
”Доказателства за професионална ревност?”
Стената мълчеше. Рената каза, „Протестирам, ваша чест. Недоказани слухове.”
”Може би сте убили д-р Малтер, защото не сте одобрявали изследванията му. Много хора се противопоставят на биооръжията.”
”Д-р Малтер е разработвал биооръжие?”
Стената отново мълчеше.
”Ти не знаеш отговора,”, каза Рената, - „но аз го знам и ще ти кажа. Смятай го за подарък от информацията, която иска да бъде свободна. Д-р Малтер не разработваше биооръжие.
"Това е като с изкуствения интелект, Харисън Джи -16. Когато се притеснявате, че нещо може да излезе извън контрол, вие винаги се тревожите не за това, което трябва.
* * *
Рената се наведе над тялото на Руди. Тя се надяваше да се избегне използването на ножа, но не се получи. Ножът направи доста поразии, така че се налагаше да прибегне и до киселината. Мамка му.
Киселината набразди тежкия златен кръст на Руди. Много учени бяха християни, но не като Руди.
Никой друг не се опитваше да използва средновековната теология, за да прави технологии от двадесет и първи век. В друга епоха, той би бил чудесен йезуитски Велик инквизитор, всяващ тревога и при най-малкият полъх на ерес. На какво миришеш сега, Руди? На сяра? На святост?
Тя бързо копира шифрованите бележки по проекта на микроконтейнер, глътна го и форматира твърдия диск. Унищожи хартиените бележки и екземпляри.
След това имаше достатъчно време, за да проведе едно кодирано телефонно обаждане.
* * *
”Знаехте, че лабораторията е свързана с районната станция и че полицията вероятно ще да пристигне преди да сте приключили.”, каза стената.
"Искахте ли това убийство да стане публично достояние, като някакъв вид политическа декларация?”
"Не исках публичност, не. И нямам нищо общо с политиката." Тя вече се отгечваше от стената.
”Но ... чакайте ... беше ми наредено да приключвам”, каза стената изненадано. „Пристигнал е посетител със статут C-1 и той не е вашия адвокат от защитата. "
”Как така. Ти ме разочарова, Харисън Джи - 16. Къде отиде твоят юридически жаргон? Да не искаш да кажеш, че всичко това понамирисва? "
”Себезаличаването на клас едно отхвърлено.” каза стената. „Всички записи са унищожени.”
Вратата на килията се отвори.
* * *
В клетките си кучетата лаеха и виеха от медения мирис на кръв, но това не беше миризмата, която имаше значение.
Внимателно, треперейки от болка, тя постави микрочипа, изрязан от носа на Руди в своя, натъпквайки го дълбоко в лявата си ноздра.
Молекулите на феромоните отиваха първо в носа. Рецепторите на генномодифицираната бактерия на Руди ги улавяха - един вид бактерии за всеки вид от човешките феромони - и преобразуваха техния поток във вътреклетъчни сигнали. Руди бе избрал седем вида, които бяха свързани със собствените му странни мании. Софтуера на чипа преобразуваше всеки тип в ясен електрически сигнал към мозъка на Рената.
За разлика от кучетата, които бяха надушили последния страх на Руди и кървава агресия на Рената, хората, обикновено, не можеха да усетят феромоните.
Сирените завиха, постепенно усилвайки воя си.
* * *
Посетителят изведе Рената от килията. Стената остана мълчалива. Никой не ги спря. Камерите за наблюдение не работеха.
Следваше, Рената знаеше това, безопасна къща, докато тя изхвърли от тялото си секретния мини контейнер. Експертите ще бият тайния му код, но това няма да им помогне много. Руди бе твърде параноичен, за да прави подробни бележки. Никой няма да знае, че той вече бе направил прототип.
Автомобилът на посетителя миришеше на кожа и пържени картофи. Когато се отдалечиха достатъчно, той каза: "Не беше нужно да го убивате."
"Беше. Той ме нападна. Знаете какъв параноик беше."
"Дяволски сложна бъркотия за покриване, Рената."
”Можете да го направите. Вие го правите. А след това... на Кайманите?”
"Това е, което обещахме. Но не трябваше да го убивате. Изяснихме това, когато ви наехме.”
Той се намръщи.
Не, тя не трябваше да убива Руди. Тя е трябваше да вземе устройството, което в момента дразнеше синусите й, за някава правителствена агенция, която този човек представляваше, никога не й беше казано каква, и след това учтиво да изчезне. Може би те щяха да оценят това, може би не. Рената нямаше да чака, за да види. Беше разчитала твърде дълго на собствената си съобразителност, за да се доверява на някой друг. Двоен агент, троен агент – трябва всеки сам да мисли за себе си. Винаги.
Това, което тя имаше струваше много повече, отколкото къща на плаж на Кайманите.
Имаше други агенции, други страни, процъфтяващ черен пазар. Криминални сделки, срещи на високо равнище на правителството, шпионаж, делови преговори - най-важните начинания в крайна сметка се свеждаха до срещи лице в лице в заключени стаи. Отделните хора се анализираха един друг, търсейки допирна точка. Опитваха се да прочетат по лицата си: Лъжеш ли? Какво наистина мислиш по този въпрос? Професионалистите можеха да контролират движенията на очите си, езика на тялото, тона на гласа.
Но всички, без изключение или контрол, се поддаваха на феромоните. Феромоните са ключът към това да узнаете какво опонента ви чувства, мисли, планира да прави. Дали е мотивиран от алчност и така би могъл да бъде подкупен? Дали от завист и може да бъде спечелен чрез унижаване на шефа, на който той завижда? Дали от мързел, така че да може да бъде сломен чрез проточилите се преговори? Дали от гняв? Лакомия? Похот? Намерете смъртния грях на опонента си, този който го прави слаб, и ви е в кърпа вързан.
Източник: Asimov's SF, October-November 2009
”Кажете ми какво се случи,” каза стената, „от самото начало.”
Рената се обърна с лице към другата стена.
"Тази килия се ползва с привилегията адвокат-клиент. Можете да говорите свободно. Ако не ми кажете точно какво се е случило, на правния екип ще му е трудно да подготви вашата защита."
"Аз не искам защита. ... Можете да разпуснете съда, съветник."
"Аз не съм адвокат", каза стената сковано. "Аз съм само правен помощник, натоварен със записване и анализиране на първоначалните ви показания. Вашият адвокат ще дойде тук по-късно, а шестата поправка на Конституцията гарантира на всеки обвиняем защита. "
Рената се засмя. В затвора миришеше на пикня и пот. Носът я сърбеше. „Можеш да завреш Конституцията във вакуумните тръби на баба си.”
Гласът на стената стана по-твърд. Върху нея се появи изображението на лице.
"Вие ли убихте този човек между полунощ и два часа тази сутрин?"
Тя се втренчи в голата глава на Руди, в приведените рамене на Руди, в интелигентните кафеви очи на Руди. В нелепия златен кръст на верижка на врата му. „Можеш да заложиш цифровия си задник, че аз го направих. И мога да го направя отново.”
* * *
Очите на Руди, триумфално блестящи. „Имам го, имам го, имам го!”
”Разкажи ми отново”, каза Рената. Не че й го беше разказал само веднъж. Руди беше гениален, параноичен и болестно мълчалив. В Станфорд го бяха отхвърлили, защото бе отказал
да каже на академичния съвет накъде вървят изследванията му. МГИ, разпознавайки ексцентричния гений, оставиха Руди да направи нещата по неговия си начин. Дори на Рената той бе казал само толкова, колкото тя да свърши работата си. Най-вече лабораторни тестове, чиято цел никога не й беше обяснена. Не че тя не я откри, плюс много повече.
Много повече. В лабораторните си клетки кучетата лаеха, усещайки вълнението на Руди.
* * *
”Разбирате ли”, каза стената, „че току-що направихте признание?”
”Не, наистина ли?” подигравателно каза Рената. "Какво си ти, една проста програма „Елиза”? Мога ли да те объркам с логически грешки? Всички критяни са лъжци. "
"Аз съм „Харисън Джи -16”, каза стената, не без достойнство.
"Интерактивна гласова система за отговор, оборудвана с емоционално разпознаване, анализ на пластовете на гласа и дедуктивни алгоритми. Кажете ми..."
"Така че не се притесняваш, че ще се изгубиш в цифровата мрежа. Само изкуствения интелект се притеснява за това. Бедно, малко, дигитално заварено дете.”
”... какво се случи миналата нощ. „
”Аз знам”, каза Рената, „нека да играем на една игра. Ти ми кажи. Тъй като и двамата знаем, че аз съм виновна като дявола, нека поне се позабавляваме. Да го направим драматично, Харисън Джи – 16, обърни страницата.„
”Добре. От месец май вие сте работили като лабораторен асистент на д-р Рудолф Малтер в „Модерни генетични изследвания”, биотехнологична компания, извършваща строго секретна работа за Министерството на отбраната. Двамата често сте оставали до късно. Миналата нощ вие сте застреляли д-р Малтер с пластичен пистолет, който не може да се засече от системата за сигурност Унищожили сте всички съществуващи електронни и/или върху хартия данни, изхвърлили сте всички биологични проби във ваната с киселина и сте изляли киселината върху трупа на д-р Малтер. Не сте наранили никое от лабораторните животни. Така ли е?„
”Да.”
”Защо?”
”Ти ми кажи.”
* * *
”Знаеш, че няма да отговоря на това”, каза Руди. „Нямаш необходимото ниво на достъп."
”Знам.” Рената се усмихна на Руди, все още сияещ от научния си триумф. Той беше такъв сбор от противоречия, този човек: учен, католик, самотник, гений, параноик. Такъв инат, толкова нарцистичен. И в този конкретен момент, така грешящ.
”Но твоята помощ е безцененна”, каза Руди, с което смяташе, че проявява изключителна щедрост. Той се приближи до нея и сложи ръка на гърдите й.
Рената махна ръката му. „Не, всичко приключи.”
Той се ухили. „Никой няма да ме обвини, че опитах.”
Тя би могла, всъщност. Сексът, нейния първи опит да се получи информация, се провали. Не получи от Руди нужния, откровен разговор в леглото. Нито пък добър секс. Той прекарваше цялото си време, изследвайки клетките на обонятелните рецептори.
Но сега, когато той стоеше близо до нея, очите му се разшириха от внезапен шок. „Ти... Не!”
”Да,”, каза Рената, извади малкия си пластичен пистолет и стреля.
”Хубаво е човек да е запознат с новити технологии.”, обърна се тя към трупа, докато той падаше.
* * *
Стената каза: „Не е моя работа да предполагам вашите мотиви.”
"Нищо, направи го въпреки това. Направи тренировка на дедуктивните си алгоритми. Кой знае? Може би ще потвърдя или ще отрека.”
”Добре. До септември сте имали сексуална връзка с д-р Малтер; има записи от хотелите и извлечения от кредитни карти. Може би сте го помолили да напусне съпруга си и той е отказал. Разследването заключи, че вие може би не сте могли да се разделите с него с добро и затова сте го убили.”
”Евтини, взети от детективските романи, мотиви,” каза Рената. "А и аз никога не съм прибягвала до насилие преди. Не сте ли проверили това?"
”За вас има много малко информация онлайн като цяло.”
”Вярно е. Някакви други теории?”
”Професионална ревност. Д-р Малтер беше гениален, а вие притежавате само бакалавърска степен по химия.”
”Доказателства за професионална ревност?”
Стената мълчеше. Рената каза, „Протестирам, ваша чест. Недоказани слухове.”
”Може би сте убили д-р Малтер, защото не сте одобрявали изследванията му. Много хора се противопоставят на биооръжията.”
”Д-р Малтер е разработвал биооръжие?”
Стената отново мълчеше.
”Ти не знаеш отговора,”, каза Рената, - „но аз го знам и ще ти кажа. Смятай го за подарък от информацията, която иска да бъде свободна. Д-р Малтер не разработваше биооръжие.
"Това е като с изкуствения интелект, Харисън Джи -16. Когато се притеснявате, че нещо може да излезе извън контрол, вие винаги се тревожите не за това, което трябва.
* * *
Рената се наведе над тялото на Руди. Тя се надяваше да се избегне използването на ножа, но не се получи. Ножът направи доста поразии, така че се налагаше да прибегне и до киселината. Мамка му.
Киселината набразди тежкия златен кръст на Руди. Много учени бяха християни, но не като Руди.
Никой друг не се опитваше да използва средновековната теология, за да прави технологии от двадесет и първи век. В друга епоха, той би бил чудесен йезуитски Велик инквизитор, всяващ тревога и при най-малкият полъх на ерес. На какво миришеш сега, Руди? На сяра? На святост?
Тя бързо копира шифрованите бележки по проекта на микроконтейнер, глътна го и форматира твърдия диск. Унищожи хартиените бележки и екземпляри.
След това имаше достатъчно време, за да проведе едно кодирано телефонно обаждане.
* * *
”Знаехте, че лабораторията е свързана с районната станция и че полицията вероятно ще да пристигне преди да сте приключили.”, каза стената.
"Искахте ли това убийство да стане публично достояние, като някакъв вид политическа декларация?”
"Не исках публичност, не. И нямам нищо общо с политиката." Тя вече се отгечваше от стената.
”Но ... чакайте ... беше ми наредено да приключвам”, каза стената изненадано. „Пристигнал е посетител със статут C-1 и той не е вашия адвокат от защитата. "
”Как така. Ти ме разочарова, Харисън Джи - 16. Къде отиде твоят юридически жаргон? Да не искаш да кажеш, че всичко това понамирисва? "
”Себезаличаването на клас едно отхвърлено.” каза стената. „Всички записи са унищожени.”
Вратата на килията се отвори.
* * *
В клетките си кучетата лаеха и виеха от медения мирис на кръв, но това не беше миризмата, която имаше значение.
Внимателно, треперейки от болка, тя постави микрочипа, изрязан от носа на Руди в своя, натъпквайки го дълбоко в лявата си ноздра.
Молекулите на феромоните отиваха първо в носа. Рецепторите на генномодифицираната бактерия на Руди ги улавяха - един вид бактерии за всеки вид от човешките феромони - и преобразуваха техния поток във вътреклетъчни сигнали. Руди бе избрал седем вида, които бяха свързани със собствените му странни мании. Софтуера на чипа преобразуваше всеки тип в ясен електрически сигнал към мозъка на Рената.
За разлика от кучетата, които бяха надушили последния страх на Руди и кървава агресия на Рената, хората, обикновено, не можеха да усетят феромоните.
Сирените завиха, постепенно усилвайки воя си.
* * *
Посетителят изведе Рената от килията. Стената остана мълчалива. Никой не ги спря. Камерите за наблюдение не работеха.
Следваше, Рената знаеше това, безопасна къща, докато тя изхвърли от тялото си секретния мини контейнер. Експертите ще бият тайния му код, но това няма да им помогне много. Руди бе твърде параноичен, за да прави подробни бележки. Никой няма да знае, че той вече бе направил прототип.
Автомобилът на посетителя миришеше на кожа и пържени картофи. Когато се отдалечиха достатъчно, той каза: "Не беше нужно да го убивате."
"Беше. Той ме нападна. Знаете какъв параноик беше."
"Дяволски сложна бъркотия за покриване, Рената."
”Можете да го направите. Вие го правите. А след това... на Кайманите?”
"Това е, което обещахме. Но не трябваше да го убивате. Изяснихме това, когато ви наехме.”
Той се намръщи.
Не, тя не трябваше да убива Руди. Тя е трябваше да вземе устройството, което в момента дразнеше синусите й, за някава правителствена агенция, която този човек представляваше, никога не й беше казано каква, и след това учтиво да изчезне. Може би те щяха да оценят това, може би не. Рената нямаше да чака, за да види. Беше разчитала твърде дълго на собствената си съобразителност, за да се доверява на някой друг. Двоен агент, троен агент – трябва всеки сам да мисли за себе си. Винаги.
Това, което тя имаше струваше много повече, отколкото къща на плаж на Кайманите.
Имаше други агенции, други страни, процъфтяващ черен пазар. Криминални сделки, срещи на високо равнище на правителството, шпионаж, делови преговори - най-важните начинания в крайна сметка се свеждаха до срещи лице в лице в заключени стаи. Отделните хора се анализираха един друг, търсейки допирна точка. Опитваха се да прочетат по лицата си: Лъжеш ли? Какво наистина мислиш по този въпрос? Професионалистите можеха да контролират движенията на очите си, езика на тялото, тона на гласа.
Но всички, без изключение или контрол, се поддаваха на феромоните. Феромоните са ключът към това да узнаете какво опонента ви чувства, мисли, планира да прави. Дали е мотивиран от алчност и така би могъл да бъде подкупен? Дали от завист и може да бъде спечелен чрез унижаване на шефа, на който той завижда? Дали от мързел, така че да може да бъде сломен чрез проточилите се преговори? Дали от гняв? Лакомия? Похот? Намерете смъртния грях на опонента си, този който го прави слаб, и ви е в кърпа вързан.
07 октомври 2011, петък
Аз сам не съм
Едно мое разказче за нулевия брой на Трубадурите. :)
Голите охлюви бяха изяли почти всичко. Горите стърчаха безлистни и празни, като обгорели клечки, забити в земята. Ята лешоядни птици кръжаха над тях в търсене на поредната грамада от разпадаща се плът. В тежкия влажен въздух се долавяше мирисът на растящия от мъртвото нов живот – все по-приспособен и все по-неразумен.
Изпълзя от скривалището и се огледа – слънцето вече беше високо и опасната влага бе почти изчезнала. По това време гигантските мекотели се събираха на групи близо до някой водоизточник. Той тръгна нагоре по хълма, далеч от шумящата в дерето река.
Трябваше да потърси нещо за ядене – не беше ял от два дни, ако уловената върху влажния мъх жаба би могла да се счита за храна. Устата му се напълни със слюнка, като си припомни вкуса на изпечената преди месеци птица в дънера на ударено от мълния дърво. Да намери храна. В това преминаваше всеки негов ден, всеки час... Да намери храна и да не стане храна. Заживя сам, защото искаше да оцелее с всичко в себе си, да се запази. Цял. Ако не може да добавя, поне да не губи, това което е.
Изведнъж чу напомнящи на грухтене звуци и застина на място. Измъкна ножа от пояса си и притихна зад едно дърво. Три уродливи, подобни на него същества, но с изкривени крака и лица, прекосиха пътеката, като душеха земята и въздуха. Едно от тях сякаш го усети и замръзна за миг, обърнато към дървото, зад което той се беше скрил, и после с крясък хукна натам. Той погледна към върха на дървото и пак към съществото и с няколко скока се изкатери нагоре по голите клони, като държеше ножа със зъби. Съществото го последва, а другите също вече тичаха към дървото.
Той вдигна високо ножа с ръка и извика. Получовеците се засуетиха, а първият скочи пак на земята. После отново се закатери по дървото. Нямаше да позволи на съществото да стигне до него – размаха ножа, изкрещя и рязко поряза ръката си. Кръвта закапа от раната. Съществата долу притихнаха, после загрухтяха възбудено и бързо се отдалечиха.
Все по-често срещаше диви хора. Понякога виждаше отдалеч висок, изправен силует и сърцето му започваше да бие в слепоочията от очакването... Но всеки път, зърнеше ли погледа на съществото пред себе си, виждаше, че човешкото почти си е отишло. Мисълта, че е останал сам, че няма да срещне друг, истински човек, бавно си правеше удобно гнездо в него и един ден щеше да отгледа рожбите си отчаяние.
Изчака известно време, слезе от дървото и продължи да се изкачва нагоре. Накрая излезе на голяма, почти гола поляна, но не тръгна през нея, а я заобиколи, прикривайки се зад дърветата, които я обграждаха.
Често минаваше от тук и знаеше, че излезе ли на открито, е обречен. Всичко дебнещо, скрито във всевъзможните си тайни места и леговища, всичко невидимо, щеше да се материализира сякаш от нищото и да го направи част от себе си, да го накара да изчезне, все едно никога не е бил.
От другата страна имаше останки от голяма сграда, сред които се криеха всякакви твари, включително и годни за храна.
Приближи развалините предпазливо, като се ослушваше на всяка крачка, когато пред очите му се изпречи най-близката запазена, почти цяла стена. Върху набраздената, покрита тук–там с мъх и треви повърхност беше написано с ярко оранжево, което вече на места бе започнало да потъмнява:
Аз сам не съм, ни тук самси – в заключената стая.
Но кой е Той... но кой си Ти, не зная...*
Не можеше да повярва. Прочете няколко пъти надписа, накрая дори го зашепна като в унес: „Аз сам не съм... аз сам...”
Забравил за опасността, приближи до стената и прокара ръка по част от написаното. Личеше, че надписът е направен с някакъв растителен сок, защото бързо губеше яркостта си. Скоро почти нямаше да се забелязва. Отстъпи назад, погледна пак думите и почти в паника започна да дяла с ножа върху тях, за да ги запази.
В скривалището имаше нещо, което бе получил от родителите си. Някога. Пълно със същите тези знаци, на чието значение те го бяха научили и той усещаше, че заради него, заради това просто, окъсано, старо нещо, пълно с драскулки, все още беше Той, беше Аз, а не се бе превърнал в безсъзнателно свое подобие.
Един предмет, нещо което дори не можеше да се яде или да се пие, или да те стопли, носеше повече разум от живите и повече ситост и огън. Никой не помнеше от кога Земята вече не бе на хората, но на Земята все още имаше хора. Той мислеше, че тя никога не е била ничия, че всичко написано е някакъв сън или измислица на болен ум, но дори и така – самите странни думи, самите звуци, с неизвестно значение, караха ума му да работи, да сънува наяве, да си представя... да мечтае за нещо повече от Днес...
Стържеше с всички сили по старата стена, ръцете и стъпалата му се покриха с прах, върхът на ножа се счупи... той спря учуден от собствената си лудост и тогава чу вика. Отстрани, на около десет крачки от него, стоеше жена с къса коса и вдигнат нож. Тя силно и рязко викаше, без да го изпуска от поглед:
- Аааа, ааа...
Инстинктивно той също размаха ножа и се закашля от полепналия по лицето и устните му прах.
Жената го изгледа учудено и свали ръка, после пак несигурно я вдигна.
Той я погледна в очите и направи нова резка на ръката си. Жената го гледаше втренчено, после на свой ред бавно прокара ножа по рамото си. Капчици кръв тръгнаха надолу към гърдите й.
Той натопи пръст в кръвта от раната си и го прокара по една от буквите, после пак и пак. Тя вече не се сливаше със стената...
„Аз сам не съм...”
После се обърна към нея:
- Не знаех, че можеш да пишеш.
Жената го изгледа изумено и пристъпи напред:
- Не знаех, че можеш да говориш.
* Аз сам не съм, стр. 255, П.К. Яворов, Избрани стихотворения в два тома, изд. „Български писател” – 1968.
Сборище на трубадури, Брой 1, Година 1
Голите охлюви бяха изяли почти всичко. Горите стърчаха безлистни и празни, като обгорели клечки, забити в земята. Ята лешоядни птици кръжаха над тях в търсене на поредната грамада от разпадаща се плът. В тежкия влажен въздух се долавяше мирисът на растящия от мъртвото нов живот – все по-приспособен и все по-неразумен.Изпълзя от скривалището и се огледа – слънцето вече беше високо и опасната влага бе почти изчезнала. По това време гигантските мекотели се събираха на групи близо до някой водоизточник. Той тръгна нагоре по хълма, далеч от шумящата в дерето река.
Трябваше да потърси нещо за ядене – не беше ял от два дни, ако уловената върху влажния мъх жаба би могла да се счита за храна. Устата му се напълни със слюнка, като си припомни вкуса на изпечената преди месеци птица в дънера на ударено от мълния дърво. Да намери храна. В това преминаваше всеки негов ден, всеки час... Да намери храна и да не стане храна. Заживя сам, защото искаше да оцелее с всичко в себе си, да се запази. Цял. Ако не може да добавя, поне да не губи, това което е.
Изведнъж чу напомнящи на грухтене звуци и застина на място. Измъкна ножа от пояса си и притихна зад едно дърво. Три уродливи, подобни на него същества, но с изкривени крака и лица, прекосиха пътеката, като душеха земята и въздуха. Едно от тях сякаш го усети и замръзна за миг, обърнато към дървото, зад което той се беше скрил, и после с крясък хукна натам. Той погледна към върха на дървото и пак към съществото и с няколко скока се изкатери нагоре по голите клони, като държеше ножа със зъби. Съществото го последва, а другите също вече тичаха към дървото.
Той вдигна високо ножа с ръка и извика. Получовеците се засуетиха, а първият скочи пак на земята. После отново се закатери по дървото. Нямаше да позволи на съществото да стигне до него – размаха ножа, изкрещя и рязко поряза ръката си. Кръвта закапа от раната. Съществата долу притихнаха, после загрухтяха възбудено и бързо се отдалечиха.
Все по-често срещаше диви хора. Понякога виждаше отдалеч висок, изправен силует и сърцето му започваше да бие в слепоочията от очакването... Но всеки път, зърнеше ли погледа на съществото пред себе си, виждаше, че човешкото почти си е отишло. Мисълта, че е останал сам, че няма да срещне друг, истински човек, бавно си правеше удобно гнездо в него и един ден щеше да отгледа рожбите си отчаяние.
Изчака известно време, слезе от дървото и продължи да се изкачва нагоре. Накрая излезе на голяма, почти гола поляна, но не тръгна през нея, а я заобиколи, прикривайки се зад дърветата, които я обграждаха.
Често минаваше от тук и знаеше, че излезе ли на открито, е обречен. Всичко дебнещо, скрито във всевъзможните си тайни места и леговища, всичко невидимо, щеше да се материализира сякаш от нищото и да го направи част от себе си, да го накара да изчезне, все едно никога не е бил.
От другата страна имаше останки от голяма сграда, сред които се криеха всякакви твари, включително и годни за храна.
Приближи развалините предпазливо, като се ослушваше на всяка крачка, когато пред очите му се изпречи най-близката запазена, почти цяла стена. Върху набраздената, покрита тук–там с мъх и треви повърхност беше написано с ярко оранжево, което вече на места бе започнало да потъмнява:
Аз сам не съм, ни тук самси – в заключената стая.
Но кой е Той... но кой си Ти, не зная...*
Не можеше да повярва. Прочете няколко пъти надписа, накрая дори го зашепна като в унес: „Аз сам не съм... аз сам...”
Забравил за опасността, приближи до стената и прокара ръка по част от написаното. Личеше, че надписът е направен с някакъв растителен сок, защото бързо губеше яркостта си. Скоро почти нямаше да се забелязва. Отстъпи назад, погледна пак думите и почти в паника започна да дяла с ножа върху тях, за да ги запази.
В скривалището имаше нещо, което бе получил от родителите си. Някога. Пълно със същите тези знаци, на чието значение те го бяха научили и той усещаше, че заради него, заради това просто, окъсано, старо нещо, пълно с драскулки, все още беше Той, беше Аз, а не се бе превърнал в безсъзнателно свое подобие.
Един предмет, нещо което дори не можеше да се яде или да се пие, или да те стопли, носеше повече разум от живите и повече ситост и огън. Никой не помнеше от кога Земята вече не бе на хората, но на Земята все още имаше хора. Той мислеше, че тя никога не е била ничия, че всичко написано е някакъв сън или измислица на болен ум, но дори и така – самите странни думи, самите звуци, с неизвестно значение, караха ума му да работи, да сънува наяве, да си представя... да мечтае за нещо повече от Днес...
Стържеше с всички сили по старата стена, ръцете и стъпалата му се покриха с прах, върхът на ножа се счупи... той спря учуден от собствената си лудост и тогава чу вика. Отстрани, на около десет крачки от него, стоеше жена с къса коса и вдигнат нож. Тя силно и рязко викаше, без да го изпуска от поглед:
- Аааа, ааа...
Инстинктивно той също размаха ножа и се закашля от полепналия по лицето и устните му прах.
Жената го изгледа учудено и свали ръка, после пак несигурно я вдигна.
Той я погледна в очите и направи нова резка на ръката си. Жената го гледаше втренчено, после на свой ред бавно прокара ножа по рамото си. Капчици кръв тръгнаха надолу към гърдите й.
Той натопи пръст в кръвта от раната си и го прокара по една от буквите, после пак и пак. Тя вече не се сливаше със стената...
„Аз сам не съм...”
После се обърна към нея:
- Не знаех, че можеш да пишеш.
Жената го изгледа изумено и пристъпи напред:
- Не знаех, че можеш да говориш.
* Аз сам не съм, стр. 255, П.К. Яворов, Избрани стихотворения в два тома, изд. „Български писател” – 1968.
Сборище на трубадури, Брой 1, Година 1
05 октомври 2011, сряда
Пръстен
Една песен по текст на Веселин Ханчев.
"Канеленият" глас не ми харесва особено, но Димо е супер. :)
"Канеленият" глас не ми харесва особено, но Димо е супер. :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)