Pink Floyd - High Hopes

Bobby Blue Bland

Той живее на хълма

снимка:mrmorganperiod1
Изкачвам се по обляната с гъста, златна светлина пътека. Есенното следобедно слънце прави тревите още по-блестящи - жълта и сребърна козина, покрила гърба на хълма. Пъпля като миниатюрно насекомо през нея и сякаш очаквам кога златният гръб ще се разтресе и аз ще падна в нищото. Тогава го виждам. Там най-отгоре, на най-високото. Облян от светлината, заслепяващ, сякаш огромен с протегнатите си криле. Аз знам, той е скитник намерил покой, пътник достигнал края, бездомник превърнал се в дом. Витлото е замлъкнало навеки. Не се учудвам какво прави този стар, от 20-те години на миналия век самолет, тук, през тази година, на това място. Всъщност не знам нито коя е годината, нито кое е мястото. Знам, че отивам да видя човека, който живее в самолета на хълма. Вратичката на кабината се отваря със скърцане и тогава виждам, че не съм в малък двуместен самолет, а в дълъг нисък коридор с много врати. Започвам да отварям врата след врата, защото го търся – него, пилота, стопанина на дома-самолет, закотвен тук незнайно защо и кога. Губя се някъде из стаите, загледана през някой прозорец – гледката е някъде над облаците, виждам ги като пухкав килим отдолу, а слънцето е винаги насреща, когато той ме намира. Излизаме навън и говорим. Думите не са много - щом сме се намерили знаем. Очите му, макар и уморени блестят, вятърът вее перчема и червената кърпа на врата му, а черните му ботуши лъщят. Поглеждам прашните си туристически обувки, облизвам праха от устните си, и знам че пак ще се върна там. Имаме работа да вършим, но винаги завършека ще е там - в неподвижния, стар самолет на хълма.

Станислав Лем

снимка:literarydogs.tumblr.com
"Когато бъде изобретено устройство, което по желание да намалява или повишава интелекта на всеки човек, ще се появи търсене към понижаване на интелекта, тъй като се счита, че идиотите са най-щастливи."

Сайтът със статията на български изчезна, това би трябвало да е руския вариант:
http://www.computerra.ru/think/35517/

Съдбите на професор Коркоран

Гадателят на Мирча Елиаде

Фантастична проза от Мирча Елиаде. Книгата включва новелата „Госпожица Кристина” 1936 г. и девет разказа, написани в периода 1936-1982 г. Има много добър предговор от преводача Огнян Стамболиев, който си струва да се прочете и в който има цитирана част от дневника на самия Елиаде:

"...Искам да подчертая, че днешният човек не по-малко от първобитния се нуждае от митове и поучителни истории. Аз ще възвърна достойнството на метафизичната проза, която пренебрегват реалистите, издигнали на пиедестал психологическия анализ за сметка на спектралния."


Новелата "Госпожица Кристина" бих нарекла класическа страстна, мистериозна и ужасяваща, с доста еротични нотки, вампирска история. Госпожица Кристина, една истинска пленяваща сукуба, тормозила хората от околността и роднините си приживе, го прави още по-успешно след смъртта си, използвайки за свой най-добър проводник към реалността деветгодишната си племенница Симина. Разбира се има любов, драма и смърт, и макар историята да е почти позната е написана с изключително картинен, увличащ и дълбок замах, а любимото ми, краят, хич не е... "и заживели щастливо". Равновесието се запазва, винаги има цена - убиваш нещо, но и то убива малко или повече в теб.

"Желанието го заслепяваше – безумно, дяволско. Тялото на Кристина затрепера под нервните му пръсти. Но въпреки това той не успяваше да улови диханието й. Този път водеше свой живот, затворена в себе си, непроницаема безмълвна. "Кой те научи да целуваш, мили мой? – зазвуча в главата му. – Защо ме изгарят пръстите ти и защо ме убива целувката ти?" Егор разкопча корсета й и спусна ръката си надолу, по притихналия й гръб. И изведнъж замря от ужас: сякаш бе стигнал до брега на вонящо блато и едвам се удържаше да не падне в него. Кристина го изгледа дълго, въпросително, но Егор не вдигна очи. Пръстите му бяха попаднали в дълбока, топла и влажна рана, единственото топло място по неестественото тяло на Кристина. Раната беше още прясна и жива и Егор реши, че трябва да се е отворила преди броени минути. Как обилно кървеше. Но тогава защо кръвта не потече по корсета, защо не изцапа роклята?!"

От разказите най-много ми харесаха "При циганките", "Снимка от преди четиринадесет години" и "Дъщерята на капитана". Някои от останалите разкази прочетох трудно, на доста места ми се сториха излишно многословни, макар че и в тях има ценни неща, ако изтърпиш останалото и стигнеш до тях. В новелата тези излишни, според мен, думи ги няма. Като цяло фантастичното в разказите е на ниво личностно преживяване като част от общата картина – символи, спомени, копнежи, някои от тях приличат на сънища, а не конкретен, така да се каже материализиран фантастичен елемент, който ми е един от любимите похвати. Какво по-фантастично от това което се случва в главата и душата на човек. Дори "истинските" фантастични истории са част от нечие въображение т.е. пак излезли от нечия глава и сърце. Това което ни представя Елиаде са едни "модерни" легенди, истории съчетаващи нещо древно, необяснимо, мистично и начина по който съвременния човек се докосва до него, чрез неизказаните си и несъзнавани страхове, желания, утаени надежди.

Из "Дъщерята на капитана"
"- Пусни ме – ядоса се Бръндуш. Рязко се отскубна от ръката й и скочи.- Говориш от един час. Говориш както говорят момичетата, много излишни приказки и неразбрани, женски думи. Напразно ми ги каза и ги повтори. Не искам да ги науча. Нямам нужда от тях! Знам какво ми трябва: нямам нужда от друго... Мислеше, че ме е страх и затова гледам към планината. А аз гледах, защото се стъмни и имам да вървя още три часа. Нощем оставам в планината. След полунощ ще изгрее луната и искам да остана там и да я видя как се появява. Каза, че ме било страх!- въздъхна наскърбен и плю встрани. – Ако ме беше страх, нямаше да оставя Валентин да ме разкървави. Щях да го сваля само с един удар. Но исках да му докажа и на него, че не ме е страх от болката, че мога да изтърпя всичко, дори и боя с колана и пак нямаше дори да скръцна със зъби. Така се закалявам, свиквам със злото, подготвям се. Защото аз не съм като другите, аз съм намерено дете. Няма да стана обикновен човек, а ще стана голям, много голям, като Александър Македонски. Един ден ще завладея света... Напразно ми се подиграваш. Аз не се обиждам. Свикнал съм с подигравките и със злото, не се обиждам, нито пък ми е смешно..."

С удоволствие бих прочела и другите две фантастични книги на Елиаде "В двора на Дионис" и "Младост без младост", която през 2007 г. е била филмирана (и Тим Рот, оо!:) от Френсис Форд Копола в Балчик.

Time After Time movie

Преди време коментрах някъде, че има страхотен, стар, кървав филм по "Машината на времето" на Хърбърт Уелс. Трудно ми беше да си спомня заглавието, защото го бях гледала още като ученичка и... най-накрая го открих: "Отново и отново". По едноименният роман на Карл Александър, чието продължение, "Джаслин Изкормвачката" е излязло през 2009 г. Сюжетът с две думи - писателят Хърбърт Уелс и Джак Изкормвача, заедно в настоящето с помощта на машина на времето. От тук и объркването ми, че става въпрос за филм по книгата на Уелс, но този е много по-добър от неговите екранизации.

Кетрин Мур

Кетрин Лусил Мур, по известна като К.Л. Мур е една от първите жени писатели в жанра фантастика. Родена на 24 януари, 1911 г. в Индианаполис, щата Индиана. Като дете има хронично заболяване и прекарва голяма част от времето си в четене, основно на фантастична литература.

"Намерили ме в зелка в Индианаполис на 24 януари, 1911 г., и аз бях отгледана с диета от гръцка митология, книгите за Оз и Едгар Райс Бъроуз, така че можете да видите, че никога не съм имала друг шанс... Нищо не обезсърчаваше моите детски амбиции. Пишех за каубои и царе, Робин Худовци, Ланселотовци и Тарзановци тънко прикрити зад други имена. Това продължи с години, докато един дъждовен следобед през 1931 г., когато аз, не издържах на продължилото цял живот изкушение и си купих едно списание, наречено Amazing Stories, чиято корица изобразяваше шест въоръжени мъже в битка до смърт. От този момент нататък бях посветена. Цяла нова област на литературата се откри пред възхитения ми поглед и желанието да я имитирам стана неустоимо."

Напуска колежа по време на Голямата депресия и започва да работи като секретарка. Нейните първи разкази се появяват в т.нар. пълп списания (евтини издания за масовия читател) през 1930те, включително две забележителни поредици в Weird Tales (Странни приказки).
Едната е за мошеника и авантюрист, Нортуест Смит и неговите странствания из Слънчевата система, а другата – кратки фентъзи истории за Джирел Джойри (един от първите женски образи в жанра "меч и магьосничество" във фантастиката. :)

"... повечето мъже не можеха да откъснат очи, когато за първи път видеха Джирел от Джойри. Тя беше висока колкото повечето мъже и също така дива, както най-смелите от тях. Влюбването на Джойри бе достатъчно горчиво, за да разбие сърцето й, тъй че тя стоеше ръмжейки проклятия над самозабравилия се покорител. Лицето над бронята й може да не изглеждаше красиво с рокля, но сред стоманата на снаряжението имаше хапеща, като острието на меч, красота, остра като светкавицата на бръснач. Червената й коса беше къса върху високо вдигната й глава и жълтия блясък на очите й излъчваше ярост, като огнище с жив огън."

Най-известната от историите за Нортуест Смит е "Шамльо", с която Мур прави първата си продажба като професионален писател. Тя се появява в списанието през ноември 1933 г., като продажбата й й донася няколкостотин долара печалба.
Първата и най-известна от историите за Джирел от Джойри е "Целувката на Черния бог", която излиза с илюстрация на корицата на Weird Tales през октомври 1934 г. Ранните й истории са забележителни със съсредоточаваното върху чувствата и емоциите, което е твърде необичайно за онова време.
Произведенията на Мур се появяват също и в списанието Astounding Science Fiction през 1940. Няколко истории, написани за това списание по-късно са събрани в първата й публикувана книга, Judgment Night, публикувана от Gnome Press през 1952 г.
Включени в тази колекция са: "Judgment Night", задълбочена картина на бъдеща галактическа империя със сериозни размишления за природата на властта и неминуемата й загуба; "The Code", отдаваща почит на класическия Фауст с модерни теории и Лъвкрафтов ужас; "Promised Land" and "Heir Apparent", и двете документиращи жестоката промяна, през която човечеството трябва да премине, за да завладее цялата Слънчевата система, както и "Paradise Street", футуристичен поглед върху конфликт от Дивия Запад между самотен ловец и борещи се с пустошта заселници.

Мур среща Хенри Катнър, също писател на научна фантастика през 1936 г., след като той й пише писмо като фен, мислейки, че К.Л. Мур е мъж. Женят се през 1940 г.
След това, почти всички от техните истории, които са написани съвместно носят различни псевдоними, най-използвания от които е "Луис Паджет". (Друг псевдоним, който Мур често използва за произведения, написани с малко или никакво сътрудничество, е Лорънс О'Донъл.)
В това много плодотворно партньорство те успяват да комбинират магичния, страстен, авантюристичен, жив стил на Мур с по-интелектуалните истории на Катнър. Техните истории включват класическите "Mimsy Were the Borogoves" (основа за филма The Last Mimzy, Последната Мимзи, от продуцента на Властелина пръстените и режисьор Боб Шей) and "Vintage Season".
Те също така работят съвместно по история, която комбинира основните герои на Мур, Нортуест Смит и Джирел Джойри: "Quest of the Starstone" (1937).
Един добър поглед C.L. Moore and Henry Kuttner - A Perfect Union
След смъртта на Катнър през 1958 г., Мур пише повече нефантастична литература и води курс по творческо писане в Университета на Южна Калифорния. Пише и за няколко телевизионни предавания с името Катнър, но след като се жени за Томас Реджи (който не е писател) през 1963 г., тя престава окончателно да се занимава с писане.
К.Л. Мур е номинирана за първата жена Grand Master of the Science Fiction Writers of America, но номинацията е оттеглена по искане на съпруга й, Томас Реджи, който казва, че поради напредъка на болестта на Алцхаймер, от която тя боледува, наградата и церемонията ще бъдат за нея, в най-добрия случай, объркващи и разстройващи събития. Тя почива на 4 април 1987 г. в дома си в Холивуд, Калифорния, след дълга битка с болестта.

Източник: Wikipedia

В българските електронни библиотеки има няколко от общите произведения на Мур и Катнър, както като отделни имена, така и с общия им псевдоним - Луис Паджет, но няма нито едно от самата К.Л.Мур.
Сканирах първият й продаден разказ Шамбльо, единственото, което можах да намеря от нея на български, излязъл в сборника "Фантастика – 2".

Parov Stelar - Autumn beasts

Есенните зверове се свиват притихнали един до друг.
Дългата им златна козина сияе на залеза,
а те са неподвижни като статуи по местата си.

Когато слънцето най-накрая си отиде и мрака на нощта ги примами,
зверовете снишават глави, полагайки своя бял рог на земята
и притварят очи.




и още: http://youtu.be/-BsAl6HVZ-Y

С рози

В отговор на krizt

Сред думите надничат само,
четем за битките с наслада,
че в истинския свят сме нано
и гинем с някоя балада.

На повърхността живеем смело,
че в по-дълбокото е страшно.
На дъното пак дебне нашто тяло,
в едно с ума – чудовище тъй мощно.

И търси ги сърцето свито
да го спасят и спуснат в дълбините.
Посреща го желание убито
и то безмълвно драска по стените.

А романтиците са живи
заспали стогодишен сън.
В съня им розите са бели –
слана червена грее вън.

Очакват нечия целувка -
спомен в незавършен сън
и името им някой да извика
да могат да излязат вън.

И алена ще е земята
от кръвта на звяра в нас,
рози ще растат в полята
на мястото на зло и мраз.

http://www.vbox7.com/play:c9db9716 :)

Ария - Потерянный рай

Бояться не надо, душа моя будет рядом
Твои сновиденья до рассвета охранять.
Засыпай, на руках у меня засыпай...

Хрумка

Мисли, мънички крака, се разхождат из главата,
искат да се уморят, че да кротнат до кревата.
Мускулите им са здрави, бродят нощем, ден след ден,
трябва да им спра храната, но да не захапят мен.

Някои са с пети корави, други ровят кат’ кокошки
Трети имат нокти здрави... зърнах няколко стоножки.
В огледалца ме оглеждат, влачат разни дълги рокли
искат всичко да оправят, от усилия са мокри...


Спра ли малко да ги храня, ходят в друга, чужда къща,
но изяждат там храната и веднага се завръщат.
И започват да бълнуват, ходят с чуждите обувки.
Молят, искат... Как така, щом са мои, да ги пускам ?

Ила

http://www.pryordodge.com/ylla.html

Anything one man can imagine, other men can make real?