...

Пожелавам на всички много усмивки и късмет през Новата година, а на себе си - емоциите да играят тенис на маса с мен поне на две ръце, а не на четири като тази.:)

Black Sheep - When It All Makes Sense

Лу Грам.
Този албум е много по-хубав от форинърските - Encouraging Words,1975.

Старо - Ново

:)

Исихия - Въведение

Пожелание

снимка:animal.discovery.com

***

бъди лисица-

каза ми магьосникът

заминавайки.

***

Об(ич)ли(ви) камъчета

Мислех тази година вече да не пиша, но скоро открих, по-отблизо, едно много хубаво място - галерия Орловска 10, направено от едни още по-хубави хора.:)
Снощи там гостува Мария Донева, за да представи новата си книжка "Магазин за обли камъчета" и имах възможността да се запозная с нея, реално. И е много хубаво да виждаш хората, и да мърдат, и да говорят, и... абе по-хубаво е от виртуалното, каквото щете казвайте. Да виждаш истински хора и особено такива, дето пишат, казват истински неща - няма по-хубаво.:) Взех си книжката и едно камъче - туй дали значи, че ще правим заедно гнездо, не знам, ама беше хубаво. :))
Тук Мария видимо прави някакви вълшебства. :))

"Вече съм пораснала, вече си играя
с дребните чудовища в детската ми стая.

Щом се скупчат сенките, в тайните си ъгли
малките чудовища с погледите кръгли

с острите си лапички почват да пристъпват,
чакат ме да дойда, мъркат и потръпват.

Аз така съм свикнала малко да се плаша
с мъничките ужаси във играта наша,

с разни нервни ангели, с мили таласъми,
с призраците галени, бродещи в ума ми..."

Има още, но прочетете сами или на други. :)

Звездопад

снимка и рецепта: souvlakiforthesoul.com

***

ще желая ли -

всички паднали звезди,

ако погълна?

***


Весели празници на всички!:)

БИ-2 - Вниз

Кадрите са от филма "Русалка".

Медното гумно - Иван Венедиков

"Дори в нашия рационален век човек чувства нуждата да посрещне Новата година като един нов период от 12 месеца в живота му с надежди и пожелания за щастие. По стар обичай трапезата трябва да бъде пълна, а човек изпитва желание да си опита щастието на някоя хазартна игра. Тези чувства и тази духовна нужда от една граница между това, което е било през предишната година и което идва с новата, била още по-наложително да се постави в онова време, когато всеки е мислел, че може да умилостиви тези висши сили, от които зависи щастието и благополучието му през годината. Всъщност Новата година е едно начало и човек трябва да направи всичко възможно, за да си осигури още от първия ѝ ден повече щастие и радост. И тъй като векове народът е смятал дните около най-късата нощ като начало на Новата година, обичаите и обредите, свързани с нея, започват от Игнажден и продължават до Коледа. Християнското оправдание, което народът е създал, за да запази новогодишните си обичаи, е формулирано с представата, че от Игнажден до Коледа продължават родилните мъки на Света Богородица, които ще свършат с раждането на Иисус Христос.
Един от най-типичните обичаи, които се изпълняват по случай настъпването на Новата година, е така нареченият Полезник. Името на обичая е от корена на „полза” и означава човека, който може да полези или да бъде полезен, който носи сполука. Народът е вярвал, че с идването на Младата година, както той нарича Новата година, в къщата трябва да влезе такъв човек, който ще донесе щастие. И този човек се нарича полезник. Има случайни полезници, които попадат в дома на Нова година по някакво стечение на обстоятелствата и донасят нещастие. Така полезникът е един своеобразен хазарт. След като човек дълго време е оставял на случая идването на първия посетител след новогодишната нощ и гадаел по качествата му каква ще бъде годината, най-после намерил начин да се самоизлъгва. Той се научил да взема мерки, за да му дойде такъв полезник, който ще му донесе наистина сполука. Всеки домакин започнал да си избира полезника. Той намирал един човек, който му се виждал подходящ да го полези, вземал бъклица с вино и отивал да го покани да дойде на Игнажден рано сутринта..." :)

Цялата книга >>

Много е интересно, прочетете я!:)

...

снимка: asianfanfics.com

***

the rain - sea

escaped into the sky

and strong nostalgic.

***

Тамзин

Най-накрая реших да прочета нещо от Питър Бийгъл, за досега с когото са виновни от Човешката библиотека и понеже не съм чак толкова на "ти" с английския, че да чета чак романи, заложих на преведеното на български. Оказа се, че има само две книги "Последният еднорог", която се отказах да чета, защото преди години съм гледала филмчето и го знам почти наизуст, и "Тамзин". Честно казано искаше ми се да прочета нещо по-различно от него, но нямах избор, така че изгълтах "Тамзин". Тук е мястото да кажа за един специфичен начин на четене на книги, за който вероятно ще ми се смее целия свят, но това е реалността. Много е актуално да се коментират електронните книги и как е по-добре да не хабим хартия (сякаш четците и компютрите се създават от нищото и работят с нищо :P), как това да си купиш книга вече едва ли не ще се превърне в хоби на колекционерите и т.н. Не знам колко е вярно това, но аз лично много се уморявам, когато чета от компютъра или друг подобен екран, особено дълги текстове, затова предпочитам класическите книги. Когато обаче, понякога, изтегля някоя книга в електронен вариант, поради липса на пари (понеже не съм като някои ламотски екземпляри с широки пръсти и джобове ;)) или липса на самата книга в друг вид, правя следното – разпечатвам я на листи втора употреба и така чета. Нагледен пример:

И така, "Тамзин" я четох в тази й своеобразна електронно-хартиена форма. Мислех дори да направя аудио ревю, но още съм малко болна и говоря повече през носа си. Както се казва "друг път".:)

Книжката определено е за деца до към 20 и няколко години, и за мен, защото аз поемам всичко хубаво, вкусно и с висок градус. А градусите на историята наистина си заслужават: деветнайсетгодишната героиня Джени вече намерила себе си, е, част от себе си, се връща назад във времето, когато е била тринадесетгодишна и разказва историята на призрачната девойка Тамзин, а всъщност историята на собствения си живот и този на семейството си, особено важна част, от което е господин Котак. Джени е Тамзин, Тамзин е Джени. Книжка за това какво е да си тийнейджър и че тогава задължително трябва да ти се случат чудеса, да придобиеш способността да виждаш отвъд... нещата и да има хора, които невидимо те подкрепят, за да си наистина реален като възрастен.

"В Ню Йорк, или в Дорсет, когато си на тринадесет години, дори не си самият себе си, а отражение на своите приятели и за теб няма нищо друго освен приятелите. Това е едно от нещата, които повечето хора забравят – какво е всеки ден да си навън и да си на тринадесет. Предполагам, че трябва да се забрави – по същия начин, по който жените забравят колко боли, когато раждат..."

Има едни такива книги, които уж са за деца, но не съвсем, които някои възрастни, престанали да търсят няма да разберат, но ако не сте стабилни и улегнали, ако сте пътешественици във всякакъв смисъл, ще се намерите вътре. Единственото, от което ми стана малко тъжно, след като я прочетох бе това, че вероятно българските деца са по-запознати с вълшебните герои от западните митологии и приказки, отколкото с родните. Прииска ми се да има подобни, толкова наситени истории за бродници, таласъми и караконджули. Не искам да разказвам подробно сюжета, книжката е много интересна и написана с елегантния и жив стил на Бийгъл. Чудесна е за коледно-новогодишен подарък и вече пътува към едно детенце през Амазон. :)

Хайку

снимка: vi.sualize.us

***

любов ли ще е

безопасната игла

между устните?

***

Дядо Кольо

"Аз не знам за други признаци за превъзходство, освен добротата."
Бетовен

Винаги много съм обичала и харесвала дядовците си, и двамата. Свързвам ги само с приятни неща, за разлика от бабите, макар единия от тях дори да ме е бил. Колкото и да говорят сега против боя, аз съм сигурна, че едно дете като направи беля е по-добре за него да го пляснеш няколко пъти по дупето, отколкото да му нареждаш и мрънкаш една седмица колко е лошо. Със сигурност идеализирам образа на дядо Кольо, Никола, бащата на баща ми, за който искам сега да разкажа, защото той живееше на село и аз го виждах само през лятото – той не е отговарял, не се е грижил за мен, докато бях малка, както правеше другия ми дядо Пейо, но се занимаваше с животните и няма как да не е поставен на пиедестал, дори само заради това. С него за пръв път станах свидетел на раждане, на агне, което никога няма да забравя. Това беше човекът, който винаги сутрин беше станал преди всички. Колкото и рано да се опитвах да стана, за да съм на крак преди него, не успявах. Беше слаб и жилав, имаше странни жълтеникави очи, винаги ходеше с каскет и говореше много малко, без да изглежда мълчалив... Просто постоянно бе зает да прави. Баба ми все го хокаше за нещо и тогава сякаш аз самата се засягах, защото виждах колко много върши той – без да пита, без да обяснява, без да изисква от друг, да съди, всичко, което можеше, правеше. Съседите разказваха, че едно време като бил по-млад, лекувал хората с разни природни методи и това съвсем затвърди, тогава още детската ми вяра, че моя дядо не е обикновен. Постоянно се мъкнех след него като сянка – когато хранеше животните, когато им сечеше салкъм, когато поливаше царевицата и дините, когато скопяваха някое прасе или колеше овца (макар да не можех да гледам, после обожавах да помагам). От време на време ходеше овчар, преди така по селата са се редували стопаните да ходят да пасат кооперативните овце, и се губеше за няколко дни. Ех, как исках да съм с него тогава. Едни от най-хубавите моменти бяха, когато впрягаше прекалено плашливото ни магаре в каруцата, натоварвахме се цялата тумба деца – братовчедите, брат ми, някое съседче и аз, минавахме през селската хлебарница за тухлите хляб и после през сладкарницата, в която продаваха неповторим млечен сладолед. Да се возиш на каручка и да ядеш сладолед - има ли по-голямо щастие? Помня само веднъж за всичките години, докато беше жив ни дойде на гости за Нова година в града – донесе ни някакви селски армагани, говорихме си тогава повече с него, развеждахме го, ходихме на кино, даже си спомням филма – „Бай Марин милионер”. Забавляваше се като дете. Беше ми странно да го гледам така изваден от обичайния му собствен пъзел от работа, земя, животни. През всичките години не си спомням да съм го видяла ядосан, зъл, сърдит, обиден. Когато правех някаква беля света не свършваше, света се забавляваше от незнанието, непослушанието и нетърпението ми. Виждала съм го само весел и уморен. Весел и уморен. Искам да съм като него. Той беше най-добрият човек, когото познавах, познавам. Макар да го няма, си е тук, виждам го често. Не искам да се превръщам в мърмореща баба (накъдето съм се запътила с неособено бодра крачка), искам да съм дядо Кольо.

Край Дунава

Тутракан, Силистра и Сребърна