неделя, 5 юли 2015 г.

Бредбъри

„В ония дни град[а]..., беше особено примамлив за хора, влюбени в тъгата.”
Смъртта е занимание самотно, Р. Бредбъри

Във връзка с конкурса на списание Дракус исках да препрочета някои от книгите на Бредбъри, които съм чела преди години и които не препрочитам периодично. Започнах „Смъртта е занимание самотно”, после „Вино от глухарчета”, после „Сбогом, лято”, накрая „Нещо зло се задава”, която не съм чела въобще. Започвах и спирах няколко пъти... Трудно ми е да ги чета... С „Марсиански хроники” не е така, както и с разказите. Хрониките всъщност пак са разкази. В книгите наситената тъга ми идва вече в повече, колкото и цветна да е, дори точно затова - накъртва ми чак. Може би това е хубаво, че не мога да понасям повече такава тъга. Или е още по-тъжно, че така съм се наситила на тъга, че трудно приемам още, друга, отвън... Че вече съм разлюбила тъгата и искам нещо друго, или поне И нещо друго... „Нещо зло се задава” може и да я пробвам пак.
Надявам се и да напиша разказ за конкурса, отдавна не съм писала нищо.

p.s. С препрочитането на Пратчет нямам такъв проблем, а действа и лековито. ;)
p.p.s. "Злото" ми стана интересно - ще се чете. :)
p.p.p.s. Толкова ми хареса това...:
"Виж, помисли си той. Уил тича заради самото тичане. Джим тича, защото нейде отпред го очаква нещо.
Ала колкото и да е странно, те наистина тичат заедно.
Какъв е отговорът, запита се той, докато вървеше през библиотеката, гасеше лампите, гасеше лампите, гасеше лампите, дали се крие само в завъртулките по нашите пръсти? Защо някои хора са като скокливи щурци с непрестанно потрепващи антени, като един голям ганглий, който вечно се преплита, заплита, разплита и връзва на двоен възел? Цял живот разпалват пещта, пот тече по лицата им, очите им греят и всичко започва още от люлката. Мършавите и гладни приятели на Цезар. Те се хранят с всичкия онзи мрак, що живее и диша.
Такъв е Джим — целият от къпинак и коприва.
А Уил? Е, той е последната праскова, увиснала най-високо на лятното дърво. Има такива момчета — просълзяваш се, щом минат край теб. Виждаш, че са добри, усещаш, че са добри, и наистина са добри. О, случва им се да пикаят от моста или да задигнат от магазина някоя евтина острилка, не е там работата. Просто, разбираш ли, като ги видиш на улицата, разбираш какви ще бъдат през целия си живот; ще получават удари, болки, рани, синини и винаги ще се чудят защо, защо става така? Как може да се случва на тях?
Но Джим — той знае, че ще се случи, очаква да му се случи, вижда го как започва, вижда го и как свършва, лиже очакваните рани и никога не пита защо: той знае. Винаги е знаел. Някой е знаел преди него, много отдавна — някой с вълци за домашни любимци и лъвове за нощни събеседници. Джим не познава ада с ума си. Но тялото му го знае."

Имало и филм: http://www.imdb.com/title/tt0086336/

Няма коментари:

Публикуване на коментар