Горуна

Истината е във виното, но

2012-02-09T13:47:00.004+02:00

е нужно мезе (по-прости удоволствия :), за да я преглътнем.

Пълнозърнеста питка

350 гр. пълнозърнесто брашно (аз използвах нещо, наречено Готова брашнена смес "Многозърнест хляб")
1 ч. л. сода бикарбонат
1 ч. л. морска сол
50 гр. белени сурови слънчогледови семки
50 гр. белени сурови тиквени семки
2 с.л. маково семе
1 ч.л. мед
300 мл. газирана вода

Всички сухи съставки се смесват, добавя се медът, постепенно и газираната вода, като се бърка с дървена лъжица. Нужно е да не се бърка и меси много. Получената топка се поставя върху хартия за печене (аз ползвах фолио), поръсва се с брашно и в средата с остър нож се срязва на кръст. Острието трябва да слезе до средата на тестото. Пече се в загрята до 200 градуса фурна за около 15 мин. и се допича на 180 за около 20-30.
Източник: списание Меню

Китайска люта салата

300 гр. червено зеле
8 с.л. сусамово олио (аз използвах слънчогледово, но добавих към цялата салата накрая 1 с.л сусамово семе)
6-7 печени чушки
1 стрък праз
1 люта чушка
черен пипер

дресинг: 2 с.л. тъмен соев сос, 2-3 с.л. ябълков оцет, 1 ч.л. захар (с тъмна е по-вкусно), 2 щипки сол

Зелето се залива с вряла вода, после веднага със студена. Лютата чушка се поставя за 10 секунди в сгорещеното олио, нарязана много на ситно и без семките и с него се залива зелето. Чушките се нарязват на лентички, празът на колелца, смесват се със зелето и всичко се залива с дресинга.
Източник: от предаване на Ути, преди много време.

А пържолки всеки може да си направи каквито и ако иска.
Приятно хапване!:)

п.п. Сега се сетих пак, че преди години Ути беше направил в предаването си нещо като конкурс - зрителите да изпращат рецепти, взети от книги и бях пратила някакви от "Точният мерник" на Вонегът, които той наистина направи. После в един от клубовете на дир-а пусках подобна тема, забавно беше... Ха, ето ги:
http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=gotv&Number=1943609791&page=0&view=collapsed&sb=5

Правопис

2012-02-07T19:37:00.005+02:00

снимка: growthmentality.com
от Кирстен Ру

Източник: quickfiction.org

Думите никога не идват лесно при нея. Никога не пристигат по начина, по който бутилките с мляко се поклащат на поточната линия в старата фабрика и капачките в ритъм щракват върху гърлата им.
Тя работи върху тях. Обхожда ги. Обикаля. Моли майка си до постави металния писец. Сестра й изглежда като маска с нос и мустаци. Моля, мога ли да оставя зрънцата в шушулката?
В училище, цифрите се нареждат по двойки: 4 хваща за ръце 8, плоската, дълга масичка за деление разделя ревящото 2 от неговата майка - флегматичната 6-ица. Тя винаги знае кое с кое върви. Изглежда е знаела как да мести всички тези числа по страницата - винаги е знаела как работят. Ред след ред. И те са перфектни.
Може и да чете - без отвързани думи, без счупени зъби в изречението, без витрини с неработещи светлини. Всичко изглежда на мястото си.
Но когато пише писалката заеква между пръстите й, отказва да даде думата, точно както езика е прилепнал в долната част на устата й и няма да помръдне. По-лошо е даже от говоренето. Ухажор в любовен триъгълник. Обувки от животинска кожа. Всички те изглеждат нередни, лоши като чудовища, буйстващи чрез мастилото в спирали и къдрици от много козина, прекалено много.
И така, в деня на правописа, тя трябва да понесе унижението и да стои пред класа, търсейки като слепец букви, които се крият, които мигат от време на време зад сянката на някоя дума, но никога не излизат на светло.
Трябва да каже С-Е-Б-Е С-И, но буквите се свиват, превръщайки се в тромпети, цифри или лебедови шии: неща, които е невъзможно да изречеш на глас.
В нейните собствени думи, тя е детето, родено по средата. Тя е тази, с главата с жълтеникавочервени филизи, розово-черупчести върхове на пръстите, яки като снежинки. Връзките на другите й ходила постоянно се развързват. Кара сгъваемо колело и брои блещуканията в небето.
Жалко, че не може да пречупи тези неща във формата на букви - все още не знае как изглежда метафората.

Hymera

2012-02-06T15:39:00.001+02:00

Хубаво е, че покрай конкурсите човек открива и разни екстри. :)
Пак бургазлии:
http://soundcloud.com/hymera
http://www.youtube.com/astraltimantos

Тази песен бива да я пее мъж, но и така е хубава. :)

Жития - Агата

2012-02-05T17:00:00.009+02:00

картина: fineartamerica.com
Когато се събуди, потънала в пот на килима, не можеше да разбере къде и как се намира - времето и посоките бяха загубили значението си. Имаше усещането, че ако само помръдне ръка гравитацията ще заскрибуца с невидими зъбчати колелца и друг, реален под ще я посрещне с удар от някъде. Затова отвори още по-широко очи, остави цветните петънца да отлетят и заразглежда мястото.
Първо, още преди да доплува до тялото си, бе усетила адската жега. После тази сладникава смрад – на прах и натрупани дрехи, на прекалено много вещи в малко пространство...

Тогава си спомни за младежа. Там..., в тълпата..., в блъсканицата й беше станало почти лошо от същата тази тежка миризма и когато я тласнаха в неговия гръб бе закрила носа и устата си с ръка, когато усети мириса на стари книги, който се долавяше от косата му. Да, дългата му, къдрава коса миришеше на стари книги. Мирис на хартия и мастило, леко влажни, може би мухлясали, на мишки, гризящи страниците... Но успокояващ и дори свеж сред натрапчивата, тежка воня около нея.

Разтвори ноздри, почти колкото очите си, дано почувства пак този аромат, но там нахлу само сладкия поток на застоялост – вещи, храна, урина... Гърлото й се сви в спазъм и тя спря дъха си за миг, секвайки нежелания прилив. Точно срещу нея имаше невисок гардероб – вратите му бяха разтворени, на едната висеше омазан хавлиен халат, а вътре се виждаха нахвърляни дрехи. До него на стената висеше голямо, осмоъгълно огледало в тъмна дървена рамка. Вътре бяха отраженията на спуснати, някъде отзад, ярко жълти завеси и ъгълчето на отворена врата.
Размърда внимателно пръстите на лявата си ръка, притисната до гърдите и тогава разбра, че силно е стискала нещо в дланта си. Почувства болка, предметът сякаш се бе впил в ръката й. Изкриви внимателно китка и го вдигна пред очите си. Оказа се камък, закачен на верижка. Пъстроцветен полускъпоценен камък с неправилна форма. Яспис. Нямаше представа откъде знае какво е, но знаеше. Това бе фантазен яспис.
Тогава видя ръката си и изпусна камъка – огромни подпухнали пръсти, длан като буца тесто, с отпечатъка от медальона върху нея. Разбра защо не искаше да помръдва – не можеше.

Когато младежът извърна глава към нея, почти допрял с брадичка челото й тя видя, че очите му не са като на простосмъртен. Имаше някаква хитрост в тях, като в очите на котарак или хермелин. Заповед, която носеше успокоение без да осъжда.

Надигна глава и видя голото си, огромно, безформено тяло разстлано до леглото. Жълтите завеси помръднаха и тя дочу някакви звуци отвън – прозореца беше отворен. Някой говореше бързо на непознат език, сякаш се караше.
Затърси с ръка падналия медальон и го притисна пак към гърдите си.
В главата й нахлуха още думи и картини, с които не знаеше какво да прави.

Експедицията, която се провали. Когато бяха разровили останките на сградата бяха открили само костите на неизвестно отроче от мъжки пол и този камък. Камъкът?!

Тя не владееше изкуството на флирта и гледаше момъка право в очите. Не присви клепки, не се усмихна, не трепна. Той също не промени израза си и й се стори, че това продължи часове. После се обърна и тя тръгна след него без да знае защо. Краката й се местеха сякаш на кокили, управлявани от нечии други ръце, но по-лошото беше, че тя искаше да го следва. Вече не забелязваше нищо наоколо – само гърба на мъжа пред себе си и пружиниращата на раменете му пепелява коса. Въздухът изведнъж рязко захладня, зловонието изчезна, замириса на кипарис и тогава тя си спомни, че докато гледаше младежа отблизо, бе видяла цветния яспис, висящ на гърдите му. Същият, който тя притискаше сега към своите, същият който бяха открили в разрушения храм до костите на младенеца.

Непознатото й, огромно, тежко тяло се заклати, от гърлото й излезе хриптящ звук и тя се затресе в опит да заплаче – за какво не искаше да мисли, искаше да излее каквото може от себе си, да разтовари, поне малко, това неистинско тяло и да си спомни всичко в ред, в който ще значи нещо.

Предай нататък Направено от собствените ти ръце

2012-02-03T16:43:00.001+02:00

снимка: sapientology.com
Принципно не обичам подобни щафети, анкети, списъци и въпроси, но винаги има изключения. Включих се тук при DSdiva, след голямо умуване. Но, честно казно, имам нужда от точно това и то точно сега, поради разни мои причини. Поради останалото самичко на пътя даване, което се чуди къде да се дене, защото е твърде дебело, а вратата малка... Бла-бла, не обръщайте внимание.:)
Да направиш нещо, сам, за някой е най-хубавия подарък, а и е много интересно, когато реално не познаваш човека - скъсяваш дистанцията, без да се натрапваш.

За какво всъщност става въпрос?
Първите пет човека, същества или др., които оставят коментар под този пост и имат блог ще получат, до края на годината, нещо лично направено от мен. Условието е и те да пуснат същата щафета в техния блог. И понеже не обичам много правилата или поне обичам да ги разширявам, ще кажа че написаното, лично за някой, също би могло да бъде такъв подарък, особено ако е написано със собствената ти ръка, с химикал или молив на хартия. Разбира се, който се запише е нужно да ми изпрати на мейла адрес, на който да изпратя подаръка.
Нямам представа какво и как ще мога да направя, и въобще дали някой ще се запише, но ми харесва идеята, а и обичам да подарявам и да ми подаряват.
Обичам вместо милион думи и въпроси едно, докоснато, истинско нещо.
:)

Хайку

2012-01-30T20:07:00.005+02:00

картина:grafikmuse

***

черният цвят на

контурите прави от

картината свят.

***

Рими на "фантастика"

2012-01-28T20:00:00.002+02:00

Култово! :)))

Има рима? Нет!

Думи

2012-01-27T20:19:00.008+02:00

гледци - уж очи, уж зеници, но думата звучи, така сякаш и друго може да ти служи за това. Гледци могат да са и ръцете, и сърцето ти. Децата могат да са ти гледците, с които виждаш света или ябълките, които береш и даваш на другите. Като кажеш "очи" ясно, отрязано, а "гледци"... сто неща можеш да си представиш. Много хубава, богата дума!:)

Page&Plant - Most high

2012-01-26T19:36:00.005+02:00

Не обичам зурни. Но да си спомним, че могат да звучат и различно. :)
п.п. Затрупа ни снега. Навсякъде има следи като от огромни, снежни червеи.

Live

Из „Градът на жеравите”

2012-01-25T16:49:00.009+02:00

"Светът върви, казъм, не му се опирай, ама и не му се подмазвай! Човек си се родил!"

Чудесна книга на Величка Настрадинова с двайсет и пет разказа за знайни и незнайни филибейци.
Съвременни, истински приказки, които си четохме вечер... дори по телефона. :)

***
„Госпойца Марийка благоговее само пред написаното. Ако има две възможности – да чуе най-интересната новина или да прочете квитанция за извършен ремонт на бойлер, то тя ще предпочете квитанцията.
Рядко разговаря. От квартала - само със Загубена Станка, чистачка по домовете, на която тя направи неоценима услуга, като я убеди, че е сто пъти по-интересно да четеш и най-глупавата книга, отколкото да говориш с най-умния съсед. Направи й услуга, защото дотогава Станка страдаше от хорското пренебрежение и все намираше повод да плаче, а след това стана начетена и взе да гледа философски на живота.
Тя е извънредно информирана особа и може би човечеството би имало голяма полза от нея, ако тя споделеше с някого знанията си. Но госпойцата не обича да говори. Говоренето пречи на четенето.
Ето защо много се разгневи, когато на вратата й застана някакъв студент и започна да я убеждава да го вземе за квартирант. Тя бе потресена от нахалството на младото поколение и опита да му тресне вратата под носа, но студентът предвидливо я беше подпрял с обувка и така, поради неравенството на силите, госпойцата изслуша жалостивата му реч. Речта не смекчи сърцето й, но даде време на студента да се огледа и да забележи, че електрическия ключ да вратата се държи едва-едва. И когато госпойцата яростно отхвърли молбата му, той смирено се покори на съдбата, само помоли госпойцата да му позволи да поправи ключа, защото нещастният студент имал страхова невроза от пожари и не можел да гледа неизправни електрически „пособия”.
Тя недоверчиво го премери с очи, но след кратко колебание го пусна да поправи ключа. После се наложи да поправи контакта в гостната, където студентът успя да проагитира да му отстъпи тая необитаема стая и да му спести хиляди страдания. За необитаемата стая студентът бе научил от недоброжелателно настроени съседи.
И тъй се сдоби с квартирант.
Тих, кротък, възпитан. Чете!
Чете!!!
Каква по-силна препоръка като за пред нея?
И за да чете момчето по-спокойно и да не си губи времето, госпойцата почна да му вари чайчета, после бульончета, накрая просто викаше:
- Сашко, кюфтетата са готови.
...
Но на госпойца Марийка и било съдено да има и още по-щастливи дни. Защото, когато навършваше седемдесет и пет години, една неделя пред къщата й спряха половин дузина коли и от тях наизлизаха Сашковците, Стефчовците, Мировците... с жени и тук-там деца и баби. И помъкнаха към петия етаж печени пуйки, мезета, торти, баници, цветя и бутилки. Оказа се, че Сашко се сетил за госпойцата и се обадил на Стефо, той – на Миро, Миро на... и решили, че тая жена заслужава. И пристигнали да празнуват. И за пръв път гостната на госпойцата изпълни предназначението си – прие гости. А тогавашния студент на госпойцата се изчерви от неудобство, че не се сетил за рождения ден, и хукна да търси подарък.
Като използвали отсъствието му, останалите заразпитвали госпойцата как е, какво прави...
Тя посочила учебник по хидравлика, до него „Диви разкази” и с гордост отвърнала:
- Четем!”

:)

Розови облаци на виолетовото небе

2012-01-23T20:30:00.002+02:00

Бях на около девет години, когато реших да опиша, в едно съчинение за това как сме прекарали лятото, нещо изключително красиво, което бях видял. Розови облаци на виолетовото небе. Слънцето си отиваше, а аз стоях и гледах широкия хоризонт, който се виждаше от къщата на дядо и баба, и се чувствах в центъра на вселената. Сякаш бях насред грандиозна битка, нещо велико си отиваше и аз бях този, който трябваше да го запомни и даде на другите. Бях на девет. Просто написах за розовите облаци на виолетовото небе. Когато ни върнаха съчиненията имах добра оценка. Но изречението за облаците бе подчертано дебело с червено и отстрани бе написано, че е твърде пресилено и нереалистично. Най-истинското нещо, което бях видял. Розовите облаци на виолетовото небе. Всичко друго си бях измислил.

Мистер Манекен - В. Висоцки

2012-01-22T11:05:00.002+02:00

Песента е от фантастичния филм "Бягството на мистър Маккинли".

Епизод 1
Епизод 2

Плашилото

2012-01-18T19:27:00.007+02:00

снимка: doctormacro.com
от Люк Томпсън

източник: eastoftheweb.com

И така ние наехме това плашило. Винсент.
Сестра ми видя обявата в "Камбрийски новини" и каза „Ама той като истинско ли?”, така че аз му се обадих да се видим.
Видяхме се същия следобед и вечерта се обадих да му кажа, че е нает. Това стана в неделя. Показах му парцела и всички наблюдавахме през кухненския прозорец, дали той ще може да види птиците, които се очаква да плаши. Излови ги всичките, но се виждаше как ръцете му треперят.
Попитах го:
- Нервен ли си?
Каза, че има тремор и вероятно пиел прекалено много, но треперенето му помагало да работи.
- Прави те да изглеждаш истински. – каза той.
Всяка сутрин, преди разсъмване, пускам котката да излезе и виждам Винсент, стърчащ насред парцела. Мисля, че е хубаво, че е тук и му махвам с ръка. Той ми отвръща.

Тайната в очите им

2012-01-16T11:33:00.004+02:00

В последните дни гледам основно аржентинско кино и смятам да продължа и тази седмица.
Обичам латиноамериканската чувственост, обичам начина на отношение към живота, представен, както във филмите така и в книгите им. Тъгата е топла и цветна, болката е част от цветовете, смъртта е част от живота, нищо не е фатално, крещящо трагично, прекалено сериозно, прекалено заземено, дори най-ужасните събития и мисли. Има някакво сякаш единение със съдбата - всичко се случва, както и когато трябва да се случи, и личната съпротива, протест, загуба не са нещо отделно, а в синхрон с нея.

Стига с общите приказки, става въпрос за филма "Тайната в очите им", носител на Оскар за чуждестранен филм през 2009 г.
Това е историята на едно престъпление, на един живот, на едно възмездие и на не една любов. Историята на това как "TAMO" (страх), се превръща в "TE AMO" (обичам те) и колко близо са тези чувства едно до друго, не само като думи, но и като реалност.
Чак сега видях, че има и книга, по която е правен филма. Не знам дали тя си струва, но филма определено го препоръчвам на всички.

"Един мъж може да промени всичко. Лицето, дома, семейството си, гаджето си, работата си, религията си дори. Но има едно нещо, което не може да промени. Не може да промени голямата си страст."

Sokratis Malamas - The silence

2012-01-15T10:12:00.004+02:00

Любимата ми песен на Сократис. Велик!:)

Ето тук и вариант запис >>

И още една прекрасна обща песен с превод: Следобед на дървото

Езикът на тишината.
Който го забравя е изгубен,
който го помни е белязан
и който се заблуждава
спи в пустошта.
Шарени витрини
на празничните магазини -
ти каза, че идваш да ме намериш,
преди две години и шест месеца.

Научи езика на тишината
и после ела и ми кажи
как се спряга глагола „обичам”.
Как пустинята се превръща в градина.

Пътищата и формите се променят,
променят се сезоните
и Бог от машината изглежда объркан.
Остави прозореца отворен за всички бури.
В блясъка на светкавицата ще видиш неща,
които никога не си виждал.

Из "Кравата е самотно животно" на Давид Албахари

2012-01-14T15:05:00.001+02:00

Разказване и разказ

По някое време всички разкази стават еднакви, заявява разказвачът, и до последния отвеждат на едно и също място. Умението е в това, продължава разказвачът, да накараш слушателя или читателя да си мисли, че разказът, който слуша или чете в момента, все пак е по-различен от останалите. Значи разказването е вид заблуждаване, заключава разказвачът, тоест разказът е лъжа.

***

Машина

Моята приятелка няма вяра на машините. Щом отиде у някого на гости, първо обхожда жилището му и брои уредите. Винаги най-дълго се задържа в кухнята. Разните му електрически ножове, миксери, тостер, кафе-машина, електрическа отварачка на консерви, месомелачка - всичко внимателно си отбелязва. Там, където има твърде много уреди не стъпва повторно. Въпрос на време е, смята моята приятелка, машините да завладеят света. Единственият ни шанс е, твърди тя, да се върнем към простите неща: хаванче и точилка, дървени лъжици и ножове, гъби и прахан. Нощем, докато всички спят, тя стои будна и се ослушва. От време на време става да провери пералнята, да се увери, че не е тръгнала да излиза. Връща се успокоена в леглото, но когато най-накрая заспи, сънува небето като огромна машина за производство на облаци.

***

Заешки очи

- Не ми приказвай за заешки очи. - казва тя рано сутринта. - Не ме интересуват.
- За какво искаш да говорим? - питам.
- За нищо. - отвръща. - Мълчи.
- Не се ли страхуваш от тишината? - питам.
- Не.
- Сигурна ли си?
- Да.
- Щом е така - казвам, - ще мълча.

:) :)

ELO - Mr.Blue Sky

2012-01-12T09:28:00.001+02:00

Какво да ви кажа... "Доктор Кой" е най-готиното фантастично сериалче. :D ;)

Пясъци с Неве-на и ШуЛе

2012-01-10T14:47:00.006+02:00

Първата съвместна изложба на Невена и Михаил Ваклинови - Неве-на и ШуЛе. Скулптурите са изработени от ръчна хартия специално за фотографиите, създадени да бъдат тяхна среда. Прекрасни са!:)

Генезис от Бернард Бекет

2012-01-04T16:51:00.013+02:00

снимка: stuff.co.nz
Бернард Бекет е новозелендски писател и драматург, преподавател по драма, математика и литература. Романът „Генезис” е носител на няколко престижни награди и е публикуван в 22 страни.
---
Антиутопична история, която ми достави наистина удоволствие, което отдавна не бях изпитвала от четенето на фантастична книга. Първо и много важно – книгата е малка, само 130 страници. Второ, написана е в стария стил на писане на фантастични истории – напомня ми Азимов, Хъксли и т.н. Като казвам стар стил, имам предвид простотата и наситеността със смисъл, неща поради които харесвам старите книги, а и старите филми. Днешните, както книги, така и филми наблягат на ефектите прекалено за сметка на диалога и съдържанието. Като под ефекти имам предвид всичко, което ти отклонява вниманието и залага на разни първосигнални заглавиквания. Нещо като клиповете на чалга изпълнителите за сметка на музиката. Трето сюжета е история в историята, диалог в диалога, което е един от любимите ми похвати.
Няколко думи за темата: Недалечното бъдеще, промени, епидемии, разруха. На един остров, като в оазис сред всичко това, е създадена република според критериите на Платон за идеалната държава: Всеки се занимава с това, за което генетично е предопределен, философите управляват в Академията, те, техните съждения са над закона, тези които показват непригодност или отклонения биват елиминирани в ранна възраст, индивидуализма е вид непригодност, неучастието в общественото е престъпление. Островът строго се охранява - никой да не влиза или излиза от него. Всички, идващи отвън биват убивани, тъй като се смята, че са заразени. Нещо като още по-тоталитарен вариант на Гатака с цел запазване, съхраняване на съществуващото. Ражда се човек с отклонения от предвиденото, но по стечение на обстоятелствата не е убит като дете и той води със себе си промяната. Всичко това разказано от младата Анаксимандър, която се явява на изпит, за да стане член на елитната Академия от философи, които управляват републиката. И въпреки, че тя (републиката) все още съществува, промяната, която е донесъл със себе си Адам, човекът извън нормите, е най-интересната и разкриваща се съвсем в края, сърцевина на историята.
Що е то съзнание, мисъл, идея, душа? Какво означава да си човек? Все такива сложни и нееднозначни въпроси се задават вътре, без да звучат претенциозно, тежко и кухо, и отговорите те карат да задаваш самия ти още повече.
На истинския Анаксимандър принадлежи първото, запазено, цялостно изречение от старогръцката философия:"От каквото възникват всички неща, в същото се превръщат по силата на необходимостта. Защото поради своята нечестивост те търпят наказание и получават възмездие едно от друго според мярата и времето." И това, според мен, е основата, върху която авторът е изградил цялата книга и й е дал заглавието.

Много се чудих какво да избера като пасаж и приложих "Принципа на случайното разгръщане", който за сега работи много добре:)

„- Да – съгласи се Арт. – Обмисли обаче по-дълбоко принципа. Преди малко ми каза, че си различен от мен, защото придаваш смисъл на нещата. Но виж на какво е способна твоята стая. Тя трябва да умее да тълкува намеренията на китайския си събеседник и, отговаряйки, да преследва собствените си цели. Няма ли намерения, разговорът е невъзможен.
- Не е вярно – прекъсна го Адам. – Може системата да е програмирана да тълкува модели. Появи ли се този символ, отпечатай еди-кой си. Достатъчно сложна програма може да заблуди събеседника.
- Зависи колко е интелигентен събеседника, но пропускаме главното. За обикновен разговор стаята, разбира се, не се нуждае от съзнание. И ти не ангажираш съзнанието си, поздравявайки служителите от охраната, които чистят килията ти. Но в един момент, когато се наложи „стаята” да порови из спомените си, да откликне на нови обстоятелства, да прецизира целите си – тоест всичко онова, което правиш и ти, когато водиш смислен разговор – положението се променя. Въобразяваш си, че феноменът „съзнание” е мистичен дар от небесата, но в крайна сметка съзнанието е контекстът, в който се осъществява мисленето. Съзнанието е търсене на достъп до спомените. Защо се забравят първите години? Защото съзнанието не се е развило напълно.
- Отбягваш въпроса – настоя Адам, но в очите му се изписа съмнение. – Аз съм в стаята и изобщо не разбирам разговора. Той се осъществява без да го съзнавам. Обясни ми го, ако можеш.
Арт кимна, сякаш доволен, че краят на дискусията наближава.
- Няма нужда да участваш съзнателно в разговора, защото човекът от другата страна на стената не говори на теб, а на машината, чийто лостове дърпаш. А машината разбира достатъчно.
- Това е нелепо- възрази Адам, по-скоро по навик, отколкото убедено.
- Защо? - предизвика го Арт.
- Макарите и лостовете разбират.
В гласа на Адам прозираше истината. Той знаеше колко слаб е довода му.
- Не можеш да тръгнеш от предположението – поправи го меко Арт, - че машините не разбират как да оформят становища, по принцип неразбираеми за машини. Наистина в реалния свят лостовете и макарите не са най-ефикасното средство за постигане на целта. Необходим е мозък. Мозък като твоя може би или още по-добре – като моя.
- Думи, думи... – разколебано проточи Адам.
- Говоренето не е само думи – настойчиво се възползва от предимството си Арт.- Точно това искам да кажа."

Ревю в Шадоуденс >>

Демонът срещу егото

2012-01-02T15:00:00.007+02:00

снимка: Writers and Kitties
Джойс Каръл Оутс за писателя като критик

Самокритичността е изкуство, което малцина владеят. Като изключим онези случаи, в които авторът прави конкретни фактически или технически поправки върху своя текст, колкото и да се старае той, усилията му да се отдели от произведението си са донкихотовски: да знаеш твърде много, в известен смисъл означава да не знаеш почти нищо; или, иначе казано, защо мислим, че познаваме себе си повече, отколкото каквото и да било друго. Ако си неспособен да видиш нещо, колкото и да е ярка светлината, тя няма да задействува ретината на вътрешното ти око. Всеки човек има слепи петна в зрението си. Накъдето и да гледаме, пред нас има, тъй да се каже, точки на незримост, чиято липса дори не усещаме. Всички сме в положението на крал Лир който, макар безпрекословно да е властвувал над цяло кралство съвсем не е познавал себе си.
Какви чудати самокритични преценки се срещат в дългата история на литературното творчество! — понякога равносилни на самоубийство. Първият голям английски поет Чосър не само се съмнявал в стойността на своето удивително обемно произведение, но дори се отрекъл от него, обзет от християнска неприязън към това светско творение, което по-късно той смятал за грях. Авторът на два от най-великите романи, написани на английски, „Тес от рода Д’Ърбървил” и „Невзрачният Джуд”, Томас Харди се е произнасял с поразително равнодушие за писа нето на романи като за занаят и нищо повече — „временно”, „принудително” прекъсване на поетическото сътворение, наложено от необходимостта за препитание. Самокритичността на Франц Кафка, подобно на силните метафори в творчеството му, сякаш постепенно се превръща в особен вид самоизтезание — мазохистични видения за наказание, душевно осакатяване и изличаване; затова не е чудно, че Кафка е помолил най-добрия си приятел Макс Брот да унищожи всички негови произведения, включително и незавършените му шедьоври „Процесът" и „Замъкът". (Брот, който притежавал по-голяма проницателност, отказал да го стори.)
„Според теб още колко години ще ме четат? — попитал Чехов приятеля си Иван Бунин по времето, когато никой друг руски писател освен Толстой не е бил тъй възхваляван. — Седем. „Защо точно седем?" — учудил се Бунин. „Е, добре, седем половина" — отстъпил Чехов.
Притесняващото чувство, че си център на внимание, и глождещата неувереност (все едно дали в резултат на прекален егоцентризъм или просто на скромност, или пък, както е при Камю в апогея на кариерата му — странна смесица от двете) чест водят до творческа парализа. Предписанието на Суифт: „Важното е да сложиш подходящата сричка там, където й е мястото”, измъчва перфекциониста като кошмар. „Нямам вяра на лесно написаното изречение” — заявява Уилям Гас. Както и: „Пиша бавно, защото пиша лошо. Трябва многократно да преписвам всичко и накрая пак излиза нещо посредствено.”

Психологическото явление парализа може изкусно да вземе теоретически обрат, при който, разсъждавайки върху трудностите по написването на следващата си книга, авторът започва да разсъждава и върху всеобщото състояние на човешкия род: тогава пасивността, нерешителността и безсилието в един романтичен „постхамлетовски” дух стават тема на изкуството, както е при Маларме, Бодлер и другите творци, принадлежащи на fin de siecle (края на века (фр.)— Б. пр.)— това чувство, че животът се е изхабил, а езикът е неспособен да предаде суровата истина за човешкия живот. В наши дни си остава загадка защо Селинджър, един от най-възхваляваните съвременни творци, престана да издава книги в разцвета на кариерата си; а и всички познаваме писатели, навремето провъзгласени за „обещаващи”, ако не и за „ненадминати!”, които вече не пишат или във всеки случай поне не смеят да публикуват — те сякаш са изчезнали от читателския хоризонт.
Дали тези писатели са се уплашили от шумната реклама на техните достойнства? Или така са се вживели в оценките на критиците си, че нищо, колкото и да е добро, не ги задоволява.
Познавам писател, един от големите американски творци на своето поколение, при това всепризнат, чието изострено самосъзнание през последните години го прави неспособен да пише писма дори на приятели, защото не може да се отърси от притеснението, че всичко, което излезе изпод перото му, остава за потомството (другото, привидно по-благо лице на забвението). Той се чувствува задължен да съчинява дори най-обикновени писма с усърдна прецизност; подобни усилия го изтощават, поради което и предпочита телефона.
При някои от нас естествените съмнения в собствените възможности се усилват под хипнотизиращото въздействие на отрицателните рецензии за книгите ни. Както казва Джон Ъпдайк, започваш да чувствуваш, че добронамерените критици са по- скоро великодушни, докато останалите наистина са разбрали какво представляваш. „Щом критиката хареса нещо мое — каза веднъж Гор Видал, — ставам подозрителен.”
Случва се така, че понякога писателите сякаш буквално нямат понятие за това как се възприемат творбите им. Като че ли намерението им предопределя постижението! Хърман Мелвил, написал бестселърите „Тайпи" и „Ому" още на младини, явно е смятал, че отново е създал популярно, „лесносмилаемо приятно съчинение за жени”, когато написал мъглявата глупост „Пиер, или Двусмислиците”, роман, самозадушил се в собствените си нелепости и в крайна сметка претърпял печален търговски неуспех подобно на предишната му книга „Моби Дик”. Дикенс, изглежда, е смятал „Големите надежди" за комедия, като се хвалел, че въвеждащата част е „неудържимо смешна и забавна” — страници, които ще поразят всеки читател със своето трагично, дори и потресаващо звучене.
Скот Фицджералд твърдял, че „Нежна е нощта” е не само велик роман, но и далеч по-експериментална проза от „Одисей” на Джеймс Джойс. Уилям Фокнър бил склонен да мисли, че шедьовърът на неговото творчество е „Притча”, този най-изкуствен, насилен, тромав, безжизнен негов роман, редом с който великите му произведения блестят като скъпоценни камъни в купчина сгурия. (Фокнър обичал да говори за себе си като за „неосъществен поет”.) А Джойс противно на очевидната истина, изглежда, е бил с впечатлението, че „Бдение над Финеган”, произведение, над което се трудил седемнадесет години, всъщност е „простичък” роман: „Ако някой не разбира някакъв откъс, необходимо е само да го прочете на глас.” Но в мигове на неувереност споделял обратното: „Може и да е безумие. След век ще стане ясно.” Изглежда, той не е пожелал да се защити срещу твърдението на брат си Станислас, че „това е неописуема досада... несвързано бълнуване на литературата, преди да издъхне. И пет реда нямаше да прочета, ако не те познавах!”
Никой не е бил така неуверен относно своето творчество, както Вирджиния Улф, може би защото тя вечно е мислела за него и непрекъснато го е анализирала. През ноември 1936 г., когато четяла ръкописа си на „Годините” (романа, създал й най-много затруднения), е записала в дневника си: „Прочетох първата част в отчаяние; хладно, но безутешно отчаяние. Ще отида с тези страници при Л. като пребито псе и ще му кажа да ги изгори, без да ги чете.” Но Ленард Улф заявил, че харесва книгата; смятал я за „изключителна”. (Ленард лъже, но това няма значение: Вирджиния не подозира, че лъже.) Записала е в дневника си, че може би е преувеличила недостатъците на това свое произведение. Но след няколко дни пак решила, че романът е съвсем слаб. „Никога повече не пиши дълги книги.” А след още няколко дни: „Според мен нямам основание да страдам заради „Годините”. Струва ми се, че краят излезе сполучлив. Тъй или иначе, това е една стегната, истинна, усърдно написана книга. Току-що я завърших и съм доста въодушевена.” По-късно признава, че „Годините”, изглежда, все пак е провален роман — но тогава той вече бил завършен.
Първите рецензии са много възторжени; Вирджиния Улф е провъзгласена за „първокласна писателка” и „голяма лирическа поетеса”. Почти всички обявяват романа за шедьовър. След ден-два Вирджиния записва: „Колко интересно! Днес се чувствувам доста бодра и самоуверена, а в главата ми всичко гъмжи; бях тъй ужасно потисната, когато в петък ми зашлевиха тези плесници — Едуин Мюр в „Лисънър”, а Скот Джеймс в „Лайф енд Летърс”. Пълно презрение и от двамата: Е. М. заявява, че „Годините” е безжизнена и разочароваща. И Джеймс се изказва така в общи линии. Всичко ми беше черно, загубих вяра в себе си. „Безжизнена и разочароваща” — значи са разбрали какво представлявам и тази книга, тази отвратителна, безвкусна каша, е точно това, което и предполагах — печален провал. В нея нямало живот... Толкова бях огорчена, че се събудих още в четири през нощта, съсипана, измъчена. Но после болката изчезна; появи се една хубава рецензия от четири реда в „Емпайър Ривю”. Била най-добрата ми книга: това ли ми помогна? Едва ли. Но въодушевлението, което ме е обзело... е съвсем истинско. Чувствувам се някак освежена; весела; борбена; по-вдъхновена, отколкото от похвала.”
Колкото и да е невероятно, „Годините” са оглавявали списъците на бестселърите в Съединените щати, и то в продължение на четири месеца. А днес ние я смятаме за един от най-безуспешните експерименти, невероятно скучно и приспиващо произведение. „В него няма живот...” за разлика от истинските й шедьоври „Към фара”, „Мисис Далоуей” и „Вълните”, в които животът трепка като искряща загадъчна светлина в картина на Моне.
Малко ли изявени писатели безразсъдно се впускат да пренаписват и „усъвършенствуват” ранните си творби: веднага се сещаме за У. X. Одън, Мариан Мур, Джон Кроу Рансъм. Ала младежката енергия се е изчерпала и застаряващият и, както изглежда, отмъстителен „зрял” автор иска да оправи нещата: съкращава, преправя и обработва, за да отрази съмнителната мъдрост, постигната с опита. Георгиос Сеферис например осъжда поправките, които Одън, неговият поетически събрат, прави в „1 септември 1939” (където известният стих „Трябва да обичаме себе си или да умрем” се променя на „Трябва да обичаме себе си и да умрем”, а в друг вариант се пропуска изобщо заедно с цялата строфа.) Сеферис намира подобни поправки за „неморални” и „егоистични”, тъй като стихотворението отдавна не принадлежало на автора Одън.
У. Б. Йейтс, подчинявал се цял живот на манията да нанася поправки — „такава ми е нагласата”, заявява той, — за разлика от Одън почти винаги е постигал по-добър резултат. Както и Хенри Джеймс, и Емили Дикинсън, доколкото ни е известно. (Дикинсън е правила безброй чернови, дори на кратките си писъмца, които изглеждат небрежно нахвърляни.) Д. X. Лорънс наистина е усъвършенствувал ранните си творения, като ги е преработил за „Събрани стихове”, но може би се е получило, защото първоначално са били много слаби. (Лорънс е бил достатъчно проницателен, за да го осъзнае. „Младежът се бои от демона в себе си и понякога запушва с ръка устата му и заговаря вместо него. А това, което може да изрече един младеж, много рядко е поезия. Така че се постарах да дам възможност на демона да каже каквото има да казва и съкратих стиховете, в които се намесва младежът.”)
За наивността на грубата самонадеяност има много примери, бихме казали, прекалено много: най-якият мъжага от всички прочути американски писатели Ърнест Хемингуей се хвали, че е победил на писателския ринг Тургенев и Мопасан и че в двата си мача със Стендал е излязъл наравно. „Мисля, че във втория аз имах предимство.” Джон O'Xapa например, този безочлив съвременник на големите майстори на кратката проза като Томас Ман, Уилям Фокнър, Ърнест Хемингуей, Уила Кадър, Катрин Ан Портър и Юдора Уелти, често е заявявал, че никой не пише разкази по-добре от него.

Дори като възрастен и вече всепризнат поет Робърт Фрост се е измъчвал, когато е слушал друг поет да чете стихове, особено ако публиката ги приема добре. Набоков е смятал, че превъзхожда много други писатели, сред които Достоевски, Тургенев, Ман, Хенри Джеймс.
Следващият пример е в доста по-скромен план: един мой бивш колега, преподавател в университета, ми писа следното, когато ми присъдиха Националната литературна награда: „Зная, че съм много по-добър писател от теб, нищо, че не ме издават. Ти просто имаш връзки.”
Човек стига до заключението, че творецът и самокритикът, „демонът” и „егото”, с някои щастливи изключения, вечно са в противоречие. Като предварително условие за своето съществуване авторът трябва да приеме, че в името на кариерата му са необходими известни самозаблуди. Една от тях всъщност е, че познава себе си. Така както на всички нас, хората, са ни необходими всевъзможни самозаблуди. „Житейската лъжа”, както я нарича Ибсен. Но Ибсен е доста безпощаден. Защо да не съчиним по-благотворен термин като „житейския идеал” например. Човек може да живее с идеали, но от лъжите се притеснява. Във всеки случай принципът, към който трябва да се придържаме, ако искаме да просъществуваме като писатели, самозаблудени или не, е следният: дори ако всички факти сочат противното, ние непрестанно се усъвършенствуваме, това, над което работим в момента, е по-добро от всичките ни досегашни книги, а следващата ще е дори по-добра. В този смисъл всички писатели усещаме нещата еднакво — страхуваме се, че ако не вървим напред, ще пропаднем в бездната. И може би сме прави.

публикувано в "Книгосвят" по в. „Ню Йорк Таймс Бук Ривю”
Превод от английски: Димитрина Кондева

Джойс Каръл Оутс в Литернет, Уикипедия и на български

...

2011-12-29T13:21:00.006+02:00

Пожелавам на всички много усмивки и късмет през Новата година, а на себе си - емоциите да играят тенис на маса с мен поне на две ръце, а не на четири като тази.:)

Black Sheep - When It All Makes Sense

2011-12-22T10:43:00.000+02:00

Лу Грам.
Този албум е много по-хубав от форинърските - Encouraging Words,1975.

Старо - Ново

2011-12-21T18:02:00.006+02:00

Исихия - Въведение

2011-12-19T17:58:00.000+02:00

Пожелание

2011-12-17T14:09:00.007+02:00

снимка:animal.discovery.com

***

бъди лисица-

каза ми магьосникът

заминавайки.

***

Об(ич)ли(ви) камъчета

2011-12-15T17:07:00.005+02:00

Мислех тази година вече да не пиша, но скоро открих, по-отблизо, едно много хубаво място - галерия Орловска 10, направено от едни още по-хубави хора.:)
Снощи там гостува Мария Донева, за да представи новата си книжка "Магазин за обли камъчета" и имах възможността да се запозная с нея, реално. И е много хубаво да виждаш хората, и да мърдат, и да говорят, и... абе по-хубаво е от виртуалното, каквото щете казвайте. Да виждаш истински хора и особено такива, дето пишат, казват истински неща - няма по-хубаво.:) Взех си книжката и едно камъче - туй дали значи, че ще правим заедно гнездо, не знам, ама беше хубаво. :))
Тук Мария видимо прави някакви вълшебства. :))

"Вече съм пораснала, вече си играя
с дребните чудовища в детската ми стая.

Щом се скупчат сенките, в тайните си ъгли
малките чудовища с погледите кръгли

с острите си лапички почват да пристъпват,
чакат ме да дойда, мъркат и потръпват.

Аз така съм свикнала малко да се плаша
с мъничките ужаси във играта наша,

с разни нервни ангели, с мили таласъми,
с призраците галени, бродещи в ума ми..."

Има още, но прочетете сами или на други. :)

Звездопад

2011-12-08T11:31:00.003+02:00

снимка и рецепта: souvlakiforthesoul.com

***

ще желая ли -

всички паднали звезди,

ако погълна?

***

Весели празници на всички!:)

БИ-2 - Вниз

2011-12-08T11:05:00.003+02:00

Кадрите са от филма "Русалка".

Дъжд

2011-12-07T15:39:00.006+02:00

снимка: asianfanfics.com

***

the rain - sea

escaped into the sky

and strong nostalgic.

***

Тамзин

2011-12-07T11:51:00.012+02:00

Най-накрая реших да прочета нещо от Питър Бийгъл, за досега с когото са виновни от Човешката библиотека и понеже не съм чак толкова на "ти" с английския, че да чета чак романи, заложих на преведеното на български. Оказа се, че има само две книги "Последният еднорог", която се отказах да чета, защото преди години съм гледала филмчето и го знам почти наизуст, и "Тамзин". Честно казано искаше ми се да прочета нещо по-различно от него, но нямах избор, така че изгълтах "Тамзин". Тук е мястото да кажа за един специфичен начин на четене на книги, за който вероятно ще ми се смее целия свят, но това е реалността. Много е актуално да се коментират електронните книги и как е по-добре да не хабим хартия (сякаш четците и компютрите се създават от нищото и работят с нищо :P), как това да си купиш книга вече едва ли не ще се превърне в хоби на колекционерите и т.н. Не знам колко е вярно това, но аз лично много се уморявам, когато чета от компютъра или друг подобен екран, особено дълги текстове, затова предпочитам класическите книги. Когато обаче, понякога, изтегля някоя книга в електронен вариант, поради липса на пари (понеже не съм като някои ламотски екземпляри с широки пръсти и джобове ;)) или липса на самата книга в друг вид, правя следното – разпечатвам я на листи втора употреба и така чета. Нагледен пример:

И така, "Тамзин" я четох в тази й своеобразна електронно-хартиена форма. Мислех дори да направя аудио ревю, но още съм малко болна и говоря повече през носа си. Както се казва "друг път".:)

Книжката определено е за деца до към 20 и няколко години, и за мен, защото аз поемам всичко хубаво, вкусно и с висок градус. А градусите на историята наистина си заслужават: деветнайсетгодишната героиня Джени вече намерила себе си, е, част от себе си, се връща назад във времето, когато е била тринадесетгодишна и разказва историята на призрачната девойка Тамзин, а всъщност историята на собствения си живот и този на семейството си, особено важна част, от което е господин Котак. Джени е Тамзин, Тамзин е Джени. Книжка за това какво е да си тийнейджър и че тогава задължително трябва да ти се случат чудеса, да придобиеш способността да виждаш отвъд... нещата и да има хора, които невидимо те подкрепят, за да си наистина реален като възрастен.

"В Ню Йорк, или в Дорсет, когато си на тринадесет години, дори не си самият себе си, а отражение на своите приятели и за теб няма нищо друго освен приятелите. Това е едно от нещата, които повечето хора забравят – какво е всеки ден да си навън и да си на тринадесет. Предполагам, че трябва да се забрави – по същия начин, по който жените забравят колко боли, когато раждат..."

Има едни такива книги, които уж са за деца, но не съвсем, които някои възрастни, престанали да търсят няма да разберат, но ако не сте стабилни и улегнали, ако сте пътешественици във всякакъв смисъл, ще се намерите вътре. Единственото, от което ми стана малко тъжно, след като я прочетох бе това, че вероятно българските деца са по-запознати с вълшебните герои от западните митологии и приказки, отколкото с родните. Прииска ми се да има подобни, толкова наситени истории за бродници, таласъми и караконджули. Не искам да разказвам подробно сюжета, книжката е много интересна и написана с елегантния и жив стил на Бийгъл. Чудесна е за коледно-новогодишен подарък и вече пътува към едно детенце през Амазон. :)

Хайку

2011-12-06T20:09:00.001+02:00

снимка: vi.sualize.us

***

любов ли ще е

безопасната игла

между устните?

***

Дядо Кольо

2011-12-05T22:09:00.008+02:00

"Аз не знам за други признаци за превъзходство, освен добротата."
Бетовен

Винаги много съм обичала и харесвала дядовците си, и двамата. Свързвам ги само с приятни неща, за разлика от бабите, макар единия от тях дори да ме е бил. Колкото и да говорят сега против боя, аз съм сигурна, че едно дете като направи беля е по-добре за него да го пляснеш няколко пъти по дупето, отколкото да му нареждаш и мрънкаш една седмица колко е лошо. Със сигурност идеализирам образа на дядо Кольо, Никола, бащата на баща ми, за който искам сега да разкажа, защото той живееше на село и аз го виждах само през лятото – той не е отговарял, не се е грижил за мен, докато бях малка, както правеше другия ми дядо Пейо, но се занимаваше с животните и няма как да не е поставен на пиедестал, дори само заради това. С него за пръв път станах свидетел на раждане, на агне, което никога няма да забравя. Това беше човекът, който винаги сутрин беше станал преди всички. Колкото и рано да се опитвах да стана, за да съм на крак преди него, не успявах. Беше слаб и жилав, имаше странни жълтеникави очи, винаги ходеше с каскет и говореше много малко, без да изглежда мълчалив... Просто постоянно бе зает да прави. Баба ми все го хокаше за нещо и тогава сякаш аз самата се засягах, защото виждах колко много върши той – без да пита, без да обяснява, без да изисква от друг, да съди, всичко, което можеше, правеше. Съседите разказваха, че едно време като бил по-млад, лекувал хората с разни природни методи и това съвсем затвърди, тогава още детската ми вяра, че моя дядо не е обикновен. Постоянно се мъкнех след него като сянка – когато хранеше животните, когато им сечеше салкъм, когато поливаше царевицата и дините, когато скопяваха някое прасе или колеше овца (макар да не можех да гледам, после обожавах да помагам). От време на време ходеше овчар, преди така по селата са се редували стопаните да ходят да пасат кооперативните овце, и се губеше за няколко дни. Ех, как исках да съм с него тогава. Едни от най-хубавите моменти бяха, когато впрягаше прекалено плашливото ни магаре в каруцата, натоварвахме се цялата тумба деца – братовчедите, брат ми, някое съседче и аз, минавахме през селската хлебарница за тухлите хляб и после през сладкарницата, в която продаваха неповторим млечен сладолед. Да се возиш на каручка и да ядеш сладолед - има ли по-голямо щастие? Помня само веднъж за всичките години, докато беше жив ни дойде на гости за Нова година в града – донесе ни някакви селски армагани, говорихме си тогава повече с него, развеждахме го, ходихме на кино, даже си спомням филма – „Бай Марин милионер”. Забавляваше се като дете. Беше ми странно да го гледам така изваден от обичайния му собствен пъзел от работа, земя, животни. През всичките години не си спомням да съм го видяла ядосан, зъл, сърдит, обиден. Когато правех някаква беля света не свършваше, света се забавляваше от незнанието, непослушанието и нетърпението ми. Виждала съм го само весел и уморен. Весел и уморен. Искам да съм като него. Той беше най-добрият човек, когото познавах, познавам. Макар да го няма, си е тук, виждам го често. Не искам да се превръщам в мърмореща баба (накъдето съм се запътила с неособено бодра крачка), искам да съм дядо Кольо.

Край Дунава

2011-12-04T12:37:00.000+02:00

Тутракан, Силистра и Сребърна

Pink Floyd - High Hopes

2011-11-30T11:48:00.000+02:00

Bobby Blue Bland

2011-11-27T10:44:00.003+02:00

Той живее на хълма

2011-11-25T15:30:00.002+02:00

снимка:mrmorganperiod1
Изкачвам се по обляната с гъста, златна светлина пътека. Есенното следобедно слънце прави тревите още по-блестящи - жълта и сребърна козина, покрила гърба на хълма. Пъпля като миниатюрно насекомо през нея и сякаш очаквам кога златният гръб ще се разтресе и аз ще падна в нищото. Тогава го виждам. Там най-отгоре, на най-високото. Облян от светлината, заслепяващ, сякаш огромен с протегнатите си криле. Аз знам, той е скитник намерил покой, пътник достигнал края, бездомник превърнал се в дом. Витлото е замлъкнало навеки. Не се учудвам какво прави този стар, от 20-те години на миналия век самолет, тук, през тази година, на това място. Всъщност не знам нито коя е годината, нито кое е мястото. Знам, че отивам да видя човека, който живее в самолета на хълма. Вратичката на кабината се отваря със скърцане и тогава виждам, че не съм в малък двуместен самолет, а в дълъг нисък коридор с много врати. Започвам да отварям врата след врата, защото го търся – него, пилота, стопанина на дома-самолет, закотвен тук незнайно защо и кога. Губя се някъде из стаите, загледана през някой прозорец – гледката е някъде над облаците, виждам ги като пухкав килим отдолу, а слънцето е винаги насреща, когато той ме намира. Излизаме навън и говорим. Думите не са много - щом сме се намерили знаем. Очите му, макар и уморени блестят, вятърът вее перчема и червената кърпа на врата му, а черните му ботуши лъщят. Поглеждам прашните си туристически обувки, облизвам праха от устните си, и знам че пак ще се върна там. Имаме работа да вършим, но винаги завършека ще е там - в неподвижния, стар самолет на хълма.

Станислав Лем

2011-11-23T10:30:00.007+02:00

снимка:literarydogs.tumblr.com
"Когато бъде изобретено устройство, което по желание да намалява или повишава интелекта на всеки човек, ще се появи търсене към понижаване на интелекта, тъй като се счита, че идиотите са най-щастливи."

Сайтът със статията на български изчезна, това би трябвало да е руския вариант:
http://www.computerra.ru/think/35517/

Съдбите на професор Коркоран

Гадателят на Мирча Елиаде

2011-11-18T11:43:00.020+02:00

Фантастична проза от Мирча Елиаде. Книгата включва новелата „Госпожица Кристина” 1936 г. и девет разказа, написани в периода 1936-1982 г. Има много добър предговор от преводача Огнян Стамболиев, който си струва да се прочете и в който има цитирана част от дневника на самия Елиаде:

"...Искам да подчертая, че днешният човек не по-малко от първобитния се нуждае от митове и поучителни истории. Аз ще възвърна достойнството на метафизичната проза, която пренебрегват реалистите, издигнали на пиедестал психологическия анализ за сметка на спектралния."

Новелата "Госпожица Кристина" бих нарекла класическа страстна, мистериозна и ужасяваща, с доста еротични нотки, вампирска история. Госпожица Кристина, една истинска пленяваща сукуба, тормозила хората от околността и роднините си приживе, го прави още по-успешно след смъртта си, използвайки за свой най-добър проводник към реалността деветгодишната си племенница Симина. Разбира се има любов, драма и смърт, и макар историята да е почти позната е написана с изключително картинен, увличащ и дълбок замах, а любимото ми, краят, хич не е... "и заживели щастливо". Равновесието се запазва, винаги има цена - убиваш нещо, но и то убива малко или повече в теб.

"Желанието го заслепяваше – безумно, дяволско. Тялото на Кристина затрепера под нервните му пръсти. Но въпреки това той не успяваше да улови диханието й. Този път водеше свой живот, затворена в себе си, непроницаема безмълвна. "Кой те научи да целуваш, мили мой? – зазвуча в главата му. – Защо ме изгарят пръстите ти и защо ме убива целувката ти?" Егор разкопча корсета й и спусна ръката си надолу, по притихналия й гръб. И изведнъж замря от ужас: сякаш бе стигнал до брега на вонящо блато и едвам се удържаше да не падне в него. Кристина го изгледа дълго, въпросително, но Егор не вдигна очи. Пръстите му бяха попаднали в дълбока, топла и влажна рана, единственото топло място по неестественото тяло на Кристина. Раната беше още прясна и жива и Егор реши, че трябва да се е отворила преди броени минути. Как обилно кървеше. Но тогава защо кръвта не потече по корсета, защо не изцапа роклята?!"

От разказите най-много ми харесаха "При циганките", "Снимка от преди четиринадесет години" и "Дъщерята на капитана". Някои от останалите разкази прочетох трудно, на доста места ми се сториха излишно многословни, макар че и в тях има ценни неща, ако изтърпиш останалото и стигнеш до тях. В новелата тези излишни, според мен, думи ги няма. Като цяло фантастичното в разказите е на ниво личностно преживяване като част от общата картина – символи, спомени, копнежи, някои от тях приличат на сънища, а не конкретен, така да се каже материализиран фантастичен елемент, който ми е един от любимите похвати. Какво по-фантастично от това което се случва в главата и душата на човек. Дори "истинските" фантастични истории са част от нечие въображение т.е. пак излезли от нечия глава и сърце. Това което ни представя Елиаде са едни "модерни" легенди, истории съчетаващи нещо древно, необяснимо, мистично и начина по който съвременния човек се докосва до него, чрез неизказаните си и несъзнавани страхове, желания, утаени надежди.

Из "Дъщерята на капитана"
"- Пусни ме – ядоса се Бръндуш. Рязко се отскубна от ръката й и скочи.- Говориш от един час. Говориш както говорят момичетата, много излишни приказки и неразбрани, женски думи. Напразно ми ги каза и ги повтори. Не искам да ги науча. Нямам нужда от тях! Знам какво ми трябва: нямам нужда от друго... Мислеше, че ме е страх и затова гледам към планината. А аз гледах, защото се стъмни и имам да вървя още три часа. Нощем оставам в планината. След полунощ ще изгрее луната и искам да остана там и да я видя как се появява. Каза, че ме било страх!- въздъхна наскърбен и плю встрани. – Ако ме беше страх, нямаше да оставя Валентин да ме разкървави. Щях да го сваля само с един удар. Но исках да му докажа и на него, че не ме е страх от болката, че мога да изтърпя всичко, дори и боя с колана и пак нямаше дори да скръцна със зъби. Така се закалявам, свиквам със злото, подготвям се. Защото аз не съм като другите, аз съм намерено дете. Няма да стана обикновен човек, а ще стана голям, много голям, като Александър Македонски. Един ден ще завладея света... Напразно ми се подиграваш. Аз не се обиждам. Свикнал съм с подигравките и със злото, не се обиждам, нито пък ми е смешно..."

С удоволствие бих прочела и другите две фантастични книги на Елиаде "В двора на Дионис" и "Младост без младост", която през 2007 г. е била филмирана (и Тим Рот, оо!:) от Френсис Форд Копола в Балчик.

Time After Time movie

2011-11-16T11:00:00.005+02:00

Преди време коментрах някъде, че има страхотен, стар, кървав филм по "Машината на времето" на Хърбърт Уелс. Трудно ми беше да си спомня заглавието, защото го бях гледала още като ученичка и... най-накрая го открих: "Отново и отново". По едноименният роман на Карл Александър, чието продължение, "Джаслин Изкормвачката" е излязло през 2009 г. Сюжетът с две думи - писателят Хърбърт Уелс и Джак Изкормвача, заедно в настоящето с помощта на машина на времето. От тук и объркването ми, че става въпрос за филм по книгата на Уелс, но този е много по-добър от неговите екранизации.

Кетрин Мур

2011-11-15T15:00:00.027+02:00

Кетрин Лусил Мур, по известна като К.Л. Мур е една от първите жени писатели в жанра фантастика. Родена на 24 януари, 1911 г. в Индианаполис, щата Индиана. Като дете има хронично заболяване и прекарва голяма част от времето си в четене, основно на фантастична литература.

"Намерили ме в зелка в Индианаполис на 24 януари, 1911 г., и аз бях отгледана с диета от гръцка митология, книгите за Оз и Едгар Райс Бъроуз, така че можете да видите, че никога не съм имала друг шанс... Нищо не обезсърчаваше моите детски амбиции. Пишех за каубои и царе, Робин Худовци, Ланселотовци и Тарзановци тънко прикрити зад други имена. Това продължи с години, докато един дъждовен следобед през 1931 г., когато аз, не издържах на продължилото цял живот изкушение и си купих едно списание, наречено Amazing Stories, чиято корица изобразяваше шест въоръжени мъже в битка до смърт. От този момент нататък бях посветена. Цяла нова област на литературата се откри пред възхитения ми поглед и желанието да я имитирам стана неустоимо."

Напуска колежа по време на Голямата депресия и започва да работи като секретарка. Нейните първи разкази се появяват в т.нар. пълп списания (евтини издания за масовия читател) през 1930те, включително две забележителни поредици в Weird Tales (Странни приказки).
Едната е за мошеника и авантюрист, Нортуест Смит и неговите странствания из Слънчевата система, а другата – кратки фентъзи истории за Джирел Джойри (един от първите женски образи в жанра "меч и магьосничество" във фантастиката. :)

"... повечето мъже не можеха да откъснат очи, когато за първи път видеха Джирел от Джойри. Тя беше висока колкото повечето мъже и също така дива, както най-смелите от тях. Влюбването на Джойри бе достатъчно горчиво, за да разбие сърцето й, тъй че тя стоеше ръмжейки проклятия над самозабравилия се покорител. Лицето над бронята й може да не изглеждаше красиво с рокля, но сред стоманата на снаряжението имаше хапеща, като острието на меч, красота, остра като светкавицата на бръснач. Червената й коса беше къса върху високо вдигната й глава и жълтия блясък на очите й излъчваше ярост, като огнище с жив огън."

Най-известната от историите за Нортуест Смит е "Шамльо", с която Мур прави първата си продажба като професионален писател. Тя се появява в списанието през ноември 1933 г., като продажбата й й донася няколкостотин долара печалба.
Първата и най-известна от историите за Джирел от Джойри е "Целувката на Черния бог", която излиза с илюстрация на корицата на Weird Tales през октомври 1934 г. Ранните й истории са забележителни със съсредоточаваното върху чувствата и емоциите, което е твърде необичайно за онова време.
Произведенията на Мур се появяват също и в списанието Astounding Science Fiction през 1940. Няколко истории, написани за това списание по-късно са събрани в първата й публикувана книга, Judgment Night, публикувана от Gnome Press през 1952 г.
Включени в тази колекция са: "Judgment Night", задълбочена картина на бъдеща галактическа империя със сериозни размишления за природата на властта и неминуемата й загуба; "The Code", отдаваща почит на класическия Фауст с модерни теории и Лъвкрафтов ужас; "Promised Land" and "Heir Apparent", и двете документиращи жестоката промяна, през която човечеството трябва да премине, за да завладее цялата Слънчевата система, както и "Paradise Street", футуристичен поглед върху конфликт от Дивия Запад между самотен ловец и борещи се с пустошта заселници.

Мур среща Хенри Катнър, също писател на научна фантастика през 1936 г., след като той й пише писмо като фен, мислейки, че К.Л. Мур е мъж. Женят се през 1940 г.
След това, почти всички от техните истории, които са написани съвместно носят различни псевдоними, най-използвания от които е "Луис Паджет". (Друг псевдоним, който Мур често използва за произведения, написани с малко или никакво сътрудничество, е Лорънс О'Донъл.)
В това много плодотворно партньорство те успяват да комбинират магичния, страстен, авантюристичен, жив стил на Мур с по-интелектуалните истории на Катнър. Техните истории включват класическите "Mimsy Were the Borogoves" (основа за филма The Last Mimzy, Последната Мимзи, от продуцента на Властелина пръстените и режисьор Боб Шей) and "Vintage Season".
Те също така работят съвместно по история, която комбинира основните герои на Мур, Нортуест Смит и Джирел Джойри: "Quest of the Starstone" (1937).
Един добър поглед C.L. Moore and Henry Kuttner - A Perfect Union
След смъртта на Катнър през 1958 г., Мур пише повече нефантастична литература и води курс по творческо писане в Университета на Южна Калифорния. Пише и за няколко телевизионни предавания с името Катнър, но след като се жени за Томас Реджи (който не е писател) през 1963 г., тя престава окончателно да се занимава с писане.
К.Л. Мур е номинирана за първата жена Grand Master of the Science Fiction Writers of America, но номинацията е оттеглена по искане на съпруга й, Томас Реджи, който казва, че поради напредъка на болестта на Алцхаймер, от която тя боледува, наградата и церемонията ще бъдат за нея, в най-добрия случай, объркващи и разстройващи събития. Тя почива на 4 април 1987 г. в дома си в Холивуд, Калифорния, след дълга битка с болестта.

Източник: Wikipedia

В българските електронни библиотеки има няколко от общите произведения на Мур и Катнър, както като отделни имена, така и с общия им псевдоним - Луис Паджет, но няма нито едно от самата К.Л.Мур.
Сканирах първият й продаден разказ Шамбльо, единственото, което можах да намеря от нея на български, излязъл в сборника "Фантастика – 2".

Parov Stelar - Autumn beasts

2011-11-11T21:08:00.003+02:00

Есенните зверове се свиват притихнали един до друг.
Дългата им златна козина сияе на залеза,
а те са неподвижни като статуи по местата си.

Когато слънцето най-накрая си отиде и мрака на нощта ги примами,
зверовете снишават глави, полагайки своя бял рог на земята
и притварят очи.

и още: http://youtu.be/-BsAl6HVZ-Y

С рози

2011-11-11T14:00:00.005+02:00

В отговор на krizt

Сред думите надничат само,
четем за битките с наслада,
че в истинския свят сме нано
и гинем с някоя балада.

На повърхността живеем смело,
че в по-дълбокото е страшно.
На дъното пак дебне нашто тяло,
в едно с ума – чудовище тъй мощно.

И търси ги сърцето свито
да го спасят и спуснат в дълбините.
Посреща го желание убито
и то безмълвно драска по стените.

А романтиците са живи
заспали стогодишен сън.
В съня им розите са бели –
слана червена грее вън.

Очакват нечия целувка -
спомен в незавършен сън
и името им някой да извика
да могат да излязат вън.

И алена ще е земята
от кръвта на звяра в нас,
рози ще растат в полята
на мястото на зло и мраз.

http://www.vbox7.com/play:c9db9716 :)

Ария - Потерянный рай

2011-11-09T20:45:00.002+02:00

Бояться не надо, душа моя будет рядом
Твои сновиденья до рассвета охранять.
Засыпай, на руках у меня засыпай...

Хрумка

2011-11-09T10:01:00.007+02:00

Мисли, мънички крака, се разхождат из главата,
искат да се уморят, че да кротнат до кревата.
Мускулите им са здрави, бродят нощем, ден след ден,
трябва да им спра храната, но да не захапят мен.

Някои са с пети корави, други ровят кат’ кокошки
Трети имат нокти здрави... зърнах няколко стоножки.
В огледалца ме оглеждат, влачат разни дълги рокли
искат всичко да оправят, от усилия са мокри...

Спра ли малко да ги храня, ходят в друга, чужда къща,
но изяждат там храната и веднага се завръщат.
И започват да бълнуват, ходят с чуждите обувки.
Молят, искат... Как така, щом са мои, да ги пускам ?

Ила

2011-11-08T17:03:00.006+02:00

http://www.pryordodge.com/ylla.html

Anything one man can imagine, other men can make real?

2011-11-07T18:10:00.001+02:00

Хайку

2011-10-31T16:56:00.002+02:00

***

цветята БЯХА

красиви, животните

си имат очи.

:)

Sesiones Ácidas - Descompresión

2011-10-28T20:24:00.000+03:00

История с жаба без жаба

2011-10-25T12:20:00.010+03:00

Щеше да е ужасно скучно, ако в края на всеки път, всичко се превръщаше в злато и всички жаби ставаха принцове и принцеси. :)

Седеше подпряла глава на дебелата дъбова маса и гладеше с пръсти косата си. Дългите й нокти се забиваха във влажните, мръсни кичури на главата й и от там падаха малки животинки, които с цвърчене и скрибуцане се разпръсваха, за да се скрият на друго, по-сигурно място. Навела глава тя ги наблюдаваше отнесено как тичат насам-натам и драскаше с показалеца на дясната си ръка завъртулки върху масата. Първо "О" , безкрайно и дълбоко като малък водовъртеж. Някъде далеч се чуха викове, бълбукане на вода. После "Л" рязко и остро като връх на стрела, като пречупен мост над незнайна река. Бълбукането се усили и се чуха плясъци от падане във вода. После "Х" като... Тя вдигна ръката си и загледа невидимата буква и масата, сякаш се събуждаше от сън. Огледа се, смете останалите по масата буболечки като трохи на земята и приглади с две ръце косата си.
Стана, прекоси стаята и се спря пред голямото огледало в единия й край. Погледна се, наклони глава и приглади пак с една ръка косата си, после се наведе и се завзира в зелено кафявите си очи. Скоро в тях се появиха весели вълни, сякаш някой бе хвърлил камъче в блато. Тя се засмя, изправи се и започна да изписва странни знаци върху огледалото. Устните й зашепнаха и скоро от другата страна на огледалото постепенно се появи и избистри образа на млад, дългокос мъж. Беше слаб и висок, черната му, дълга до раменете коса бе старателно сресана, дрехите му бяха като току-що ушити, а сините му очи гледаха с наслада и възхищение собственото му отражение. Вълните от очите й плиснаха навън и огледалото потрепера като развълнувана вода. Мъжът отсреща продължаваше да се оглежда. Тя наведе глава към огледалото и повърхността му пак се развълнува, но без никаква промяна. Тогава тя се наведе, взе няколко кръгли камъчета от земята и хвърли едно от тях към огледалото. То премина право през него и удари захласнатия мъж по челото.
- Ох...ей... – последваха второ и трето – Какво правиш... пак ли? – погледна той към огледалото и се намръщи. Отсреща вече не бе собственото му отражение, а почти гола, рошава жена, която му се усмихваше безгрижно.
- Като не се събуждаш... пак. – каза тя и се закикоти – ти това огледало за друго не го ли използваш? Имам да ти казвам нещо много важно, а ти се кривиш и въртиш очи като някоя кокона.
- Аз? Кокона? Мъжката красота е възпята и вдъхновила толкова...
- Знам, знам. Слушай сега: Нашата принцеса не иска да се превръща пак в човек.
- Какво? – ококори се мъжът.
- Да, не иска. Иска да си остане жаба, даже приятел си е намерила – между другото много приятна личност. – тя замислено вдигна очи нагоре.
- К-к-какъв приятел... – запелтечи мъжът – жабок? Намерила си е жабок? А принца, а това което трябва да стане?
- Виж сега, ние с нея го обсъдихме, не е болка за умиране. Тя е научила жабешкия език, чувства се много добре... А принца едва ли би целунал женска ръка, дори да е измита три пъти със сапун, камо ли жаба.
- Научила жабешки, обсъдили сте го... затова ли се използва разума, а аз, аз, къде съм... – мъжът въздъхна и седна на голямото резбовано кресло пред огледалото.
- Ти се оглеждаш, ето къде – засмя се отново тя – нали ти отговаряш за разума, пък мен питаш. Разума докато си се самонаслаждава сърцето не чака.
- От къде знаеш това за принца, не може да е толкова зле?
- По-зле е даже. Неговите съветници са го обявили за безнадежден случай – не възприема нищо, така че сега само гледат и хапват пуканки.
- Но, как, принцесата трябва да е по-амбициозна... ще намерим друг принц – последното бе казано с лека неувереност.
- Не може друг, този е по разпределение, а и няма свободни. – жената започна да си тананика някаква мелодийка и запристъпва от крак на крак.
- Чакай, чакай, ами принца? Отговаряме и за него, трябва и двамата да се задомят иначе... – той метна глава и поглед настрани, и зашепна – Нали знаеш, ще останем без отпуска и тази година.
- Аз и без отпуска съм си добре, на теб за какво ти е, да се гледаш в огледалото по цял ден?
- Не, не, не, имам планове за прекрасна почивка и няма да ги развалям заради теб и някакъв безнадежден принц. Трябва да му намерим някоя на неговата вълна и готово.
- Но нали трябва да я обича...
- Любов, щастие... не е задължително. В крайна сметка истинското щастие е така лишено от стил – той оправи подгъва на ръкава си и я погледна победоносно.
Тя отвърна с развеселени очи, обърна му гръб и отвори някакво чекмедже като се чуваше как тършува в неразборията вътре. Накрая го затвори с трясък, при което се чу писъка на нещо живо, притиснато вътре и се обърна към него с малка черна кутийка.
- Не съм го правила преди, но мисля, че сега моментът е подходящ, а и ти често забравяш, че аз имам малко повече власт от теб.
- Какво е това? Какво ще правиш?
- Мисля, че с принца ще сте си лика-прилика....
- А, не, не, нененене... не си го и помисляй....Нямаш право... – той скочи от креслото и се затича, за да излезе от стаята.
Жената отвори кутийката, промърмори нещо и духна вътре. От нея излезе пърхащ облак подобен на милиони миниатюрни есенни листа, завъртяни от вятъра и се насочи към огледалото. Премина през него и покривайки го цялото, като завеса, скри случващото се в другата стая. След няколко минути тя го допря с ръка, листенцата се свлякоха като попарени и тя с любопитство погледна към хлипащото на земята момиче отсреща.
- Ей, не плачи, страхотен...страхотна си... хубавица – каза тя и пристъпи напред към огледалото.
Момичето вдигна за миг очи нагоре и после избухна в още по силен плач:
- И русаааа... защо, защооо... такава хубава черна коса имаааах...
- Ами... не знам, това не го определям аз, сигурно вкусът на провидението е такъв... Много си красива, не плачи. Принцът ще се влюби от пръв поглед.
Девойката отвъд огледалото усили децибелите и заопипва дрехите си за кърпичка, накрая откри една в ръкава си и шумно се издуха.
Жената се засмя:
- Къде отидоха възпитанието, стила и разума? Стегни се, заради тях те преобразих.
- Не ми пука.
- Не е вярно. Държиш се така само пред мен. А знаеш ли в двореца на принца какви прекрасни огледала има и какви направени по поръчка мебели, и какви...
Двойката спря да хлипа.
- Знам.
- Е, хайде, да пробваме, ако не ти хареса, обещавам ще те върна.
- А мъжката ми гордост, а красивата ми гарванова коса... – момичето нацупи устни и по бузата й се стече сълза.
- За косата нищо не мога да направя, но гордостта си я пази, със сигурност ще ти потрябва.
- Подиграваш ли ми се?
- Не, блондинка с мъжка гордост си заслужава, от където и да го погледнеш. – жената се запревива от смях.
Момичето престана да плаче, стана и започна да хвърля, каквото му попадне към огледалото. Някой от предметите минавах през него, а други отскачаха като от пружина и се връщаха, разбивайки се в пода на стаята. Скоро картината от двете страни на огледалото изглеждаше по един и същ начин. То се набразди и пропука, и със странен шум, подобен на свличаща се тънка хартия, падна заедно със стената, на която бе закачено.

В старата публикация оставих само коментарите. :)

Whitesnake - Forevermore

2011-10-25T10:16:00.001+03:00

Мекото слънце Мария Донева

2011-10-24T09:23:00.009+03:00

Рядко се намират стихове, които много да ми харесват. Чета поезия по-скоро по изключение. Но тази година си купих една книжка със стихове и то на български автор, и някои от тях много, ама много обичам.
Благодаря, Мария!:)
Четете я: Мария Донева
Едно от любимите ми:

Муза

Такава муза ми се падна,
че ходи само по мъже.
Редовно мрънка, че е жадна.
разголена и неглиже

до магазина уж прескача,
а се прибира късно вечер.
Усмивката й нещо значи,
но с мене не говори вече.

Почти съм сигурна, че тя е
невярна - и със други пише.
На алкохол и секс ухае.
Изпада в някакви затишия

и става тъжна и трагична,
а после - нагла и проклета.
Изобщо се държи типично
за тресната от пубертета.

Един път се прибра пияна
и между зъбите със цвете.
И като оправия няма,
поне да се напием двете.

но тя със мене не споделя
и съм безсилна и самотна.
От бой ми иде да я смеля -
инато, опако животно.

Да я захвърля във килера,
да я заключа във музея...
но друга няма да намеря.
И няма друга като нея.

Поне да си връзваме връзките правилно

2011-10-23T11:03:00.004+03:00

;):)

Catfish - Сом

2011-10-20T20:35:00.005+03:00

"Натоварваха всичката треска от Аляска за Китай. Слагаха рибата в големи цистерни по корабите. Докато стигнеше до Китай месото на треската ставало кашесто и безвкусно. Тогава някой се сетил, че ако пуснат няколко сома вътре в цистерните при останалата риба, те ще поддържат треската жива и енергична.
И в живота има хора, които са като сом, който те държи жив и нащрек. Кара те да мислиш, да се чудиш, държи те трезв. И благодаря на Бог за сома, защото щяхме да сме залинели, скучни и затъпели, ако нямаше кой да ни ръчка в ребрата."

Правейки аналогия с тази история, разказана вътре, филмът е кръстен така. Аз не съм съвсем съгласна с тази аналогия. Или животът ни наистина е цистерна с риба, пътуваща за Китай? Понякога вероятно. :) Истината е, че този филм не е никак еднозначен и въобще цялата история. Нещата, които най-много ме удивиха бяха спокойствието, с което тази жена лъжеше, въпреки всичко и изцяло положителната реакция на момчетата, въпреки всичко. Хората правят какво ли не, за да се почувстват по-добре, но би трябвало като във всичко границата да е там, където нараняваш или нарушават правото на другия. Питам се това ли е част от т.нар. свобода в интернет, тя с какво точно ни прави по-свободни? Дори да предположим, че всичко е нагласено - още повече. Имаме ли нужда постоянно да сме нащрек, да се съмняваме, да се чудим?

Catfish

Трейлърът почти нищо не казва, вижте филма.

Те са направени от месо

2011-10-19T12:15:00.017+03:00

от Тери Бисон

Източник: terrybisson.com
Настоящият му разказ е номиниран за Небюла през 2001 г. В линка има съвети от автора към пишещите кратки фантастични разкази. :)

****

”Те са направени от месо.”
"От месо?”
"Месо. Те са направени от месо."
"От месо?”
"Да, няма съмнение в това. Взех няколко от различни части на планетата на разузнавателните ни кораби и ги проучих основно. Те са изцяло от месо."
"Това е невъзможно. А радио сигналите? Съобщенията към звездите?”
"Те използват радио вълни, за да говорят, но сигналите не идват от тях. Сигналите идват от машини."
"Е, кой прави машините? Точно с него искаме да осъществим връзка."
"Те правят машините. Това се опитвам да ви кажа. Месото прави машините."
"Това е абсурдно. Как може месо да направи машина? Питате ме дали вярвам, че има разумно месо."
"Не ви питам, казвам ви. Тези същества са единствената разумна раса в този сектор и те са направени от месо."
"Може би те са като орфолеите. Знаете ги, разум на въглеродна основа, който преминава през етапа на месо."
"Не. Те се раждат като месо и умират като месо. Ние ги изучавахме през всичките етапи на техния живот, който не трае дълго. Имате ли някаква идея каква е продължителността на живот на месото?"
"Пощадете ме. Добре, може би само част от тях е от месо. Знаете, като уедилеите. Глава от месо с плазмен електрон мозък."
"Не. Мислихме за това, тъй като те също имат глави от месо като уедилеите. Но аз ви казах, ние ги изучихме. Те са целите от месо."
"Нямат мозък?"
"О, с мозъка всичко е наред. Само дето е направен от месо! Това е, което се опитвам да ви кажа."
"Е ... а как става мисленето?"
"Не разбирате, нали? Вие отказвате да приемете това, което ви казвам. Мозъкът мисли. Месото."
"Мислещо месо! Искате да повярвам, че има мислещо месо?"
"Да, мислещо месо! Съзнаващо месо! Обичащо месо. Мечтаещо месо. В месото е цялата работа! Започвате ли да си представяте картината или трябва да повторя всичко отначало?"
"О, господи, вие сте сериозен. Те са направени от месо."
"Благодаря. Най-накрая. Да. Те наистина са направени от месо. И те се опитват да се свържат с нас в продължение на почти сто от техните години."
"О, господи. И какво има това месо на ум?"
"Първо, искат да говорят с нас. След това, смятам, че искат да изследват Вселената, да се свържат с други съзнания, да разменят идеи и информация. Обичайното."
"Ние трябва да говорим с месото."
"Това е идеята. Това е посланието, което те изпращат по радиото.’Здравейте! Има ли някой там? Има ли някой в къщи?’ Такива неща."
"Значи те наистина говорят. Използват думи, идеи, концепции?"
"О, да. С изключение на това, че го правят с месото."
"Мисля, че ми казахте само, че те са използвали радио."
"Да, но какво смятате, че излъчват по радиото? Звуци издавани от месото. Вие знаете как, когато шляпнете месото то издава звуци? Те говорят като пляскат с месото си един към друг. Те дори могат да пеят чрез засмукване на въздух през месото си. "
"О, господи, пеещо месо. Това вече е прекалено. И така, какво ще ни посъветвате?"
"Официално или неофициално?"
"И двете.”
"Официално, ние сме длъжни да осъществим контакт, да поздравим и приемем всякакви и всички разумни раси или комплексни същества в този квадрант на Вселената, без предразсъдъци, страх или полза. Неофициално, ви съветвам да изтриете записите и да забравите всичко."
"Надявах се да кажете това."
"Изглежда жестоко, но все пак има някакви граници. Наистина ли искаме да осъществим контакт с месо?"
"Съгласен съм на сто процента. Какво ще му кажем? 'Здравей, месо. Какво става?' Но дали това ще проработи? С колко планети имаме работа? "
"Само с една. Те могат да пътуват до други планети в специални контейнери за месо, но не могат да живеят на тях. И като месо те могат да пътуват само през С пространството. Което ги ограничава до скоростта на светлината и прави възможността за осъществяване на контакт от тях доста малка. Безкрайно малка, в действителност. "
"Така че ние просто ще се престорим, че няма никой във Вселената."
"Да."
"Жестоко. Но вие сам го казахте, кой иска да се среща с месо? А тези, които са били на борда на нашите кораби, тези, които вие проучвахте? Сигурни ли сте, че няма да си спомнят?"
"Ще ги считат за чудаци, ако го направят. Влязохме в главите им и изгладихме месото им, така че ние ще сме просто една мечта за тях."
"Мечта на месо! Колко странно изглежда, че ние трябва да сме мечтата на месо."
"И ще отбележим целия сектор като празен."
"Добре. Съгласен съм, официално и неофициално. Случаят е приключен. Нещо друго? Нещо интересно от тази страна на галактиката?"
"Да, група, по-скоро срамежлива, но сладка интелигентност с водородно ядро на звазда клас девет в зона G445. Била е в контакт преди две галактически ротации, сега отново е приятелски настроена."
"Те винаги се появяват наоколо."
"И защо не? Представете си колко непоносима, колко неописуемо студена би била Вселената, ако някой трябваше да е съвсем сам ..."

Превод Преслава Кирова

...

2011-10-18T11:46:00.006+03:00

Ябълков крем (Фалшив крем карамел)

1 кг. почистени ябълки, без кора и семки, най-добре по-киселички
1-1 1/2 кофичка кисело мляко
1 ч.ч. брашно
канела, карамфил
масло, галета
мед

Ябълките се заливат с киселото мляко и се пекат, докато омекнат. Сместа се пасира, добавя се брашното, подправките, може и нарязани орехи, аз пропуснах - рецептата ми се стори малко съмнителна, не знаех какво ще стане, но се получи супер. Пече се около 25 мин. Оставя се да изстине добре. При поднасяне се залива с мед на вкус.

На кого са нужни вече муз-и

2011-10-17T13:30:00.003+03:00

Картина: Synecdochic Stuff
Приключих разказчето. Знам, че се получи мелодраматично, можеше да се развие и по друг начин, но беше станало много дълго и реших да го завърша така...

****

Чудеше се как да продължи изречението, когато на вратата се позвъни.
Тя вдигна очи от монитора и погледна часовника, беше почти осем вечерта, кой ли можеше да бъде... Изведнъж се сети, че почти цял ден не беше яла и почувства внезапна, остра болка в стомаха.
Отвори вратата без да поглежда през шпионката
На прага стоеше мъж около четиридесетте с прошарена брада и шлифер.
- Да – каза тя.
- Изпращат ме общи познати, може ли да вляза – каза мъжът.
- Какви общи познати, за какво, кой сте вие... – раздразнено отговори тя и сложи ръка на къркорещия си корем.
- Нека вляза и ще ви обясня, неудобно е така на прага... поне за малко.
- Е, добре, влизайте – каза тя, чудейки се откога така лесно пуска непознати в дома си. – Гладен ли сте?
- Ммм... мога да хапна, благодаря. – каза спокойно мъжа и седна на дивана, под шлифера се показаха голите му космати крака.
- Ама вие защо сте с шлифер, почти трийсет градуса е... – погледна го изпитателно тя, докато набутваше една замразена пица във фурната.
- Ситуацията го изисква. – усмихна се малко накриво мъжа.
- Каква ситуация? Хайде, кажете ми кой сте вие всъщност – тя наля две чаши с уиски и плъзна едната към него по масата.
- Лед няма ли? – той помириса подозрително питието.
- Да, има, сега... Хайде, слушам ви. – тя извади пакета с лед и взе да го троши с чукчето за месо
- Вие нали харесвате Коломбо.
- Какво, чакайте, че не чувам...какво да харесвам – тя се приближи с купата лед и чукчето.
- Ами...ааъъъ... дали харесвате Коломбо, Коломбо...
- Кой Коломбо – тя взе няколко парченца лед с ръка и ги пусна в чашата си - Ето. Аааа, филмът за Коломбо, за детектива, да – харесвам го... Защо?
- Ето, виждате ли, затова съм с шлифер.
- Какво? – тя бе тръгнала да остави чукчето на мястото му и се обърна рязко – Ама вие подигравате ли ми се или сте някакъв извратен тип...- тя вдигна чукчето като томахавка – Хайде, вън, изчезвайте, докато не съм звъннала в полицията...
- Не, не – мъжът отпи огромна глътка от чашата, запристъпва с гръб към вратата и вдигна ръце пред гърдите си – Чакайте, нека ви обясня. Моля ви, не ви се подигравам, нито съм извратен... Нека ви обясня, изслушайте ме, а после ако искате ще си тръгна веднага... Моля ви...
Тя свали ръката си като го гледаше изпитателно няколко секунди. После посочи дивана:
- Е, добре, хайде, разказвайте.
- Чукът ще оставите ли?
Тя изчезна в кухнята, след това седна на фотьойла срещу него и отпи от чашата си.
- Е, давайте...
- Аз всъщност не зная как да ви го обясня по-смилаемо и затова ще карам направо. Аз съм вашият муз... Тоест бях изпратен да ви бъда такъв за известно време.
- Какво???
- Муз. Нали сте чували - има музи, който вдъхновяват, но те не са само от женски пол, всякакви са... Аз съм един от тези, който отговарят за криминалния жанр.
- Какво... - тя отпи още веднъж от питието си и започна да се смее – Момент, трябва да погледна пицата... вие наистина...
Тя се шмугна в кухнята, кикотейки се и след малко се върна с димящата пица като продължаваше да се смее. Без да иска наклони тавата и няколко парченца с плясък паднаха на земята. Той се втурна да й помага. Тя се смееше и пъхаше изпадалите гъби направо в устата си. Накрая седнаха и двамата, с пицата на масата.
- Вижте – каза тя като бършеше насълзените си от смях очи – Първо, това с музите е фантазия и второ, има някаква грешка – аз пиша фантастика... така че сте сбъркали адреса – тя пак се разсмя като говореше на пресекулки – може...ох, може да се върнете при Данилова или там.... която друг си изберете... ох...
- Да, зная – каза той – зная, че пишете фантастика, но в последно време толкова много хора пишат, че отговорните за техния жанр музи не смогват – то не бяха извънземни, вампири, чудовища, мутанти... не достига работна ръка вече и затова помолиха мен... А и в настоящата ви... творба... има криминален елемент, така че всичко ще е наред....
- От къде знаете какво пиша сега – погледна го сериозно тя.
- Зная, нали това ми е работата. Всичко ми казват преди да поема случая.
- Какъв случай, аз не съм случай – тросна се тя, взе едно парче пица и започна да яде с апетит.
Той отпи от чашата си, облегна се назад и заговори все едно четеше нещо, написано във въздуха:
„Беше се прибрал след дългия ден в офиса и вечеряше, когато се чуха виковете:
- Помооощ, помощ...!
Погледна през прозореца и на няколко пресечки видя мъж, който дърпаше някакво момиче в тъмнината между сградите. Обърна се към разхвърляната маса с недоядена вечеря и въздъхна. После пак надзърна навън, развърза халата си и скочи през прозореца...
Нападателят вече бе завлякъл момичето в един тъмен вход и късаше блузата й, когато изневиделица някой го удари отзад и той отхвръкна на площадката пред стълбите.
- Ей! – извика той като се държеше за рамото – Какво правиш?
- Остави момичето намира – изгледа го остро мъжът в синьо и буква S на гърдите.
- Какво..?!
- Ей, смешник – чу се тънък глас отзад – за кого се мислиш?
Обърна се и видя момичето, което смяташе че спасява. Гледаше го намръщено, а с размазания си грим приличаше на персонаж от филм на ужасите. Тя замахна с чантата си и го удари силно по главата.
- Дядо Коледа или пък Сънчо? Кой те е викал да се месиш, където не ти е работа, м?
- Но... – той отстъпи назад – Нали викаше за помощ, исках да ти помогна...
- Виках за помощ? Дааа....Как виках, така ли: Помощ, помощ... – тя изкриви очи и устни, и замаха с ръцете като хвърли поглед към седящия под стълбите мъж и двамата се разкикотиха.
- Да, горе-долу така звучеше.
Двамата пак се запревиваха от смях:
- Ама ти си бил голям балък, бе – погледна го момичето така все едно, че виждаше залепнала дъвка на обувката си.- Помощта вече я получавах. Urgent. Не си ли чувал?
Тя го погледна право в очите и облиза устни.
- Хайде, чупката. Върви да спасяваш някой помияр по магистралите...”
Не искам да ви разочаровам, ама... слаба работа. Какви са тези банални сюжети и чуждици...
Тя стоеше и го гледаше с зяпнала уста. Преглътна нездъвканата пица и напълни отново чашата си.
- И как се казва този незавършен шедьовър – с ирония попита мъжа.
- „На кого е нужен вече Супермен” – тихо каза тя след кратко мълчание и го погледна изпод вежди.
Сега мъжът започна да се смее, дори се задави с пицата и се наложи тя да го удря по гърба.
Когато отиде до кухнята за вода и се върна той стоеше до библиотеката и разглеждаше книгите:
- Живеете сама.
Тя му подаде чашата с вода.
- Защо?
- Как защо, вие имате ли семейство – жена, деца... като гледам едва ли, а ми задавате на мен подобни въпроси... – тя избра една от книгите и му я подаде.
- При мен е друго, аз имам мисия, няма как да имам семейство... и въобще това е все едно да питате дали някой ангел или дявол има собствен живот...
- Нима... и кой е вашия бог, вдъхновението, изкуството... нима изкуството е бог, та то се създава от хората?
- А кой бог не е създаден от хората?
- Е, добре, добре, стига... Сама съм, защото така мога да пиша, това е. Може ли да сменим темата?
- Не може. Трябва да намерим вдъхновението ви, а това изисква да извадим всички трупове от килера.
- Мислех, че вие ще ме вдъхновявате, нали музите това правят.
- Да, някой го правят направо, други помагат...
- Добре, какво искате?
- Просто ми отговорете на въпросите.
- Защо трябва да отговарям, аз дори не знам кой сте, как се казвате... идвате от нищото и искате ей така изведнъж да говоря за най-интимни неща...
- Нямам име. – той я погледна и тя чак сега видя, че тъмните му очи са много-много сини.
- Нямате име? Как така? Как ви наричат там от където идвате, как се обръщате един към друг?
- Не ме наричат, ние не говорим с думи... т.е. не ги изричаме... няма да разберете...
- Телепатия... защо да не разбера?
- Да, нещо такова. Защото няма как да се обясни, няма как да ви го опиша с думи... – той се усмихна. – А вие как бихте ме нарекли?
- Аз? Не знам... – смути се тя и седна пак на фотьойла до масата. – Докога смятате да останете тук?
- Докато намерим вдъхновението ви или докато вие пожелаете. Мога веднага да си тръгна.
Тя погледна към вратата.
- А ако за това са нужни дни? Защо не съблечете този шлифер?
- Мога да остана, колкото е нужно стига вие да го желаете. – той съблече шлифера и го метна на закачалката до вратата. Протритите му, къси дънкови панталони и цветната му риза никак не се връзваха със сериозния му тон.
- Какво е това на ризата ви... папагали?? – засмя се тя.
- Да, неразделки, знаете ли ги... едни, чудни малки птички с голямо вдъхновение.
- И птиците ли имат вдъхновение, мислех, че е инстинкт.
- О, имат, разбира се, инстинктът им помага да не го губят, но... хората също имат инстинкт...
- Е, не сме животни, имаме разум, правим изкуство, нали това ни различава от тях...
- Да, да, разликата е там, че животът на животните като цяло е изкуство, защото не губят вдъхновението си...
- Какво? Говорите пълни глупости... – тя го погледна подозрително – да не сте все пак от някоя секта... така ми звучите... а и тази риза...
- Не, не съм, дори не съм вегетарианец. Ако искате мога да съблека ризата.
- А, не, не, не... в никакъв случай. Нищо повече не събличайте – тя погледна празната си чаша.
- По-добре не пийте повече.
- Защо? Може така да получа малко вдъхновение.
- Не, ще получите само болки в главата на сутринта. Кажете ми защо сте сама?
- Пак ли... – въздъхна тя. – Е, добре... Защото съм много, много разпиляна... и защото не мога да пиша, когато умът и сърцето ми са на друго място.
- Хм, странно. Обикновено е обратното, любовта служи като вдъхновител...
- Да, зная, зная... не ми става по-добре, когато някой друг го казва...
- А не ви ли липсва?
- Кое, любовта ли... липсва ми...
- Защо тогава?
- Защото, ако имам любов ще ми липсва писането.
- Аз мисля, че можете да имате и двете, и тогава няма да губите вдъхновението си.
- Не, пробвала съм. Не става... не става.
- Може би не сте намирали точно любов.
- А какво?
- Не знам... вие ми кажете...
- Станимир.
- Какво?
- Бих ви нарекла Станимир.
Той наведе глава и потърка уморено челото си, тя не можеше да види изражението му:
- Добре, може да ме наричате така.

Говориха цяла нощ.
На другия ден тя се събуди на дивана. Мъжът спеше отпуснат на фотьойла и завит с шлифера си. Беше почти обед. Трябваше да се разсъни. По навик натисна дистанционното на телевизора и отиде да си направи кафе. Седна пак на дивана и се загледа невиждащо в екрана.
- ... опасен крадец, ограбващ самотни жени. Ако забележите въпросното лице, моля съобщете в полицията...
На екрана се появи снимката на спящия мъж.
Очите му пак изглеждаха тъмни, но тя знаеше, че са много-много сини...

Орехови ръце

2011-10-16T16:21:00.004+03:00

Овчи работи

2011-10-16T12:25:00.013+03:00

Около вълненията покрай смъртта на Стив Джобс реших да си купя така рекламираната книга с негови мисли "iСтив". Честно казано не знам защо го направих. Никога не съм се интересувала чак толкова от компанията или човека, нито ползвам Айфон, нито имам желание да ползвам. Като цяло отношението ми към компаниите и хората монополисти е отрицателно. (Вчера като чух, че Скайп е вече официално собственост на Майкрософт, сериозно се замислих да спра да го ползвам.) Та да се върна на причината, поради която купих книгата - причината, вероятно, е страхотната му реч пред студентите, която едва ли има вече човек, който да не е гледал или слушал и... овчата част от мен. И разбира се не ми хареса. Това е някаква зорлем скалъпена книжка със събрани от нета думи. Смятам да я подаря на библиотеката - маниаците на темата да четат.

И пак вълнения и реклами, и пак овчо... Вчера гледах "Островът" на Камен Калев, защото Ура! пак си имаме кино, което е супер, за разлика от филма. От половината нататък едва го издържах. Смешното е, че частта, в която главният герой беше загубен, търсещ, недоволен бе добрата, а от момента в който получи прозрение и се промени отвратителна. Вероятно, защото е трудно да изобразиш екранно нечия духовна промяна, не знам... има хора който го могат. В общи линии идеята на филма е, че можеш да бъдеш различни хора - един човек да не бъде статичен като личност, а друг във всеки един момент, когато желае това. Идеята е страхотна, но филма не ми хареса.

Та след тези разочарования днес реших да направя курбан и си поръчах "Гадателят" на Мирча Елиаде. Чакам го с нетърпение и този път може да взема да драсна едно ревю. ;)

Jovanotti - Tutto L'Amore Che Ho

2011-10-14T16:03:00.002+03:00

Текстът на инглиш >>

Интервю с Брус Стърлинг за VICE

2011-10-14T10:53:00.002+03:00

Да, разбира се. Творбите на Уилям Гибсън със сигурност разглеждат отрицателното въздействие, което технологиите могат да имат над човечеството, как може да се използва за материални облаги. Предполагам, че тези киберпрестъпници правят именно това. Някои от тези фантастични идеи определено се превърнаха в действителност, които, както ти каза, правят хакването вълнуващо дори и ако е криминално поведение.

Ами пишех за компютърната престъпност протоколно и въпреки че някои млади мъже може да намират компютърната престъпност за наистина вълнуваща, истинската история е доста меланхолична. Все едно да си мислиш, че взимането на наркотици е вълнуващо, взимането на стимуланти е вълнуващо, но като се замислиш за човешкия живот, извратен от измамната хватка на някои злоупотребени лекарства, тъжно и банално е. Дори героичен дисидент, който успешно е свалял потиснически режим, притежава тъга в кариерата си. Започвам да разбирам… защо първоначално всичко беше толкова необходимо? Да живееш под тирания е като да се задушиш в миазма.

Казваш, че не го правят за забавление?

Повечето хакери активисти се държат, все едно са убедени, че животът е непоносим и всякакви средства за бунт са оправдани, това е обща тийнейджърска нагласа, понеже за тях това е екзистенциална истина, но не се налага да търпят този момент дълго, понеже порастват. От друга страна, за да си политически екстремист, погълнат от жажда за отмъщение, която е крайно вероятно да не получиш, това е мрачна съдба за човешко същество. Съсухря хората.

Нека поговорим за добавена реалност, понеже изглежда, че тя е навсякъде тези дни. По същество тя е нахлуване на виртуалната реалност във физическото пространство, където истинския свят и компютърно генерираните данни се сливат. Ти си футурист и ентусиаст на добавената реалност. Как искаш да я видиш да се развива? И в този смисъл мислиш ли, че ще се развие?

Ами това е един доста широк въпрос. Това, което искам да видя в противовес на това, което в действителност ще се случи, тези сценарии много рядко се припокриват. „Добавена реалност” е утопична, често употребявана фраза за набор от различни техники. Не е едно нещо, това е струпване на неща, които са в центъра на идеята за „регистрация”, да накараш специални ефекти да се появят на истински триизмерни пространства. Получаваш „реалността”, получаваш и „аугмента”. И някак си трябва да забиеш тази „добавка” в пространство, където хората да могат да се заиграят с нея в реално време. Можем на теория да го направим и сега, но знаеш ли какво? Всеки, който го види, си казва УАУ - дори някои се нуждаят впоследствие от психологически съвети. Но 45 секунди по-късно са все едно „какъв е смисълът от това”?
И големи сегменти от това вероятно не са подходящи за нищо критично - все едно да питаш за какво е заек в шапка. Заекът излезе от шапката! Уау! Това не я прави заешка фабрика или заешка ферма.

Значи казваш, че това е като новите дрехи на императора? Че нямаме нужда от нея?

Става интересно, когато погледнеш на него като футурист. Можеш да постулираш някои идеи - като например как една жива, интерактивна, твърда като камък, мащабирана по сантиметри „регистрация” ще изглежда?

Под „регистрация” имаш предвид, ако носехме нещо като контактни лещи за добавена реалност, тогава тя ще достигне до ниво, където ще е достатъчно усъвършенствана, за да замени или поне да имитира физически обекти?

Ами ще бъдеш в наситено с изчисления пространство, където основните начини за взаимодействие ще бъдат съзерцаването и докосването на неща, които не са „точно там”. Без клавиатура, без камера, без файлове, без десктопи, нищо от онези видими неща. Ти си на един жив облак, в един свят на Алън Кей, повсеместен компютър със засилени сензори в предния край.

Значи можем да сме в една празна стая, заобиколени от виртуални артефакти, заменящи физическите версии, които имаме сега?

Може би това е твоята „къща” или твоят „офис”, но как ще издържат тези архитектурни различия? Подобна ситуация ще се нареди редом до електричеството, водопровода или масовия превоз, това ще промени възприятието ни за света.

Мислиш ли, че някои хора ще твърдят, че е безполезно дори и ако я интегрираме в архитектурни пространства?

Ами бих посочил, че „реалността” не е „полезна”. Ако искаш реалността да е полезна, тогава ще останеш приклещен в един тесен инструментализъм. Все едно да питаш дали лолкотките са „полезни” или задръстванията са „полезни”. С течение на времето светът не става „по-полезен”. Това е повече въпрос на технически капацитет и цена - ако нещо стане достатъчно евтино и бързо, хората забравят за „полезното”.
Всеки компютър или смартфон има стотици „приложения”, които никога няма да „използваш” - въпросът е как се променя бъдещето, когато си вземеш смартфон? След това си представете хиляди мъгляви смартфони, които просто се разсейват по стените, по улиците.

Няма вече да живеем само във физически пространства, но вместо това ще населяваме хибридни сфери на виртуалното и реалното, където видът на една стая ще се сменя с едно натискане на бутон. Като холодек.

„Добавената реалност” е метафизична. Това е част от метафизичния аргумент за това какво е изчисляване. Е ли изчислението „изкуствен интелект”? Дали симулацията в машината е „истинско” място в метафизичен смисъл? Дали не е една „реалност”, която можеш да смесиш в еднаква степен с нашата пространствено-времева реалност? Тези са много шестдесетарски идеи. Просто никой нямаше техническата възможност да ги осъществи тогава, докато сега можем да направим същия номер с лекота. Какво става? Това не е голяма индустрия и може никога да не се превърне в такава, но е нещо невероятно за гледане. Това е много типично за съвременните изчислявания, понеже не беше бизнес, а по-скоро лабораторно любопитство допреди три години. Просто е твърде „сега”, с всичките добри и лоши неща, които това предполага. Тя със сигурност има потенциал да се използва за много неща. Но предполагам, че времето ще покаже колко е успешна.

Така че, предполагам, всичко опира до това как тълкуваме тези виртуални пространства, които технологията създава.

Мисля, че е вероятно да се отдели като концептуална категория, на парчета, които са “успешни”, ще се нормализират и няма да се наричат повече “аугменти” на “реалността”. Някои потенциали ще бъдат широко разпространени, други ще се превърнат в старомодни артефакти на времето. Най-важните части не са непременно най-вълнуващите. Все пак бих искал да съм в състояние да назова и номерирам парчетата. И бих искал да има справедливост за пионерите.

Цялото интервю във Вайс >>

п.п. Онзи ден гледах този филм Virtuality, в началото много ме дразнеше, после ми стана интересен и краят му беше супер... докато не видях, че имало сериал със същия сюжет. Моля ви, не правете сериали, оставяйте място за въображението.

п.п.п. Казах ли, че мразя компютрите... всеки ден се дебнем кой кого и как. :))

Дяволът от оранжевите води

2011-10-11T19:25:00.005+03:00

Александър Грин

„Слушай ме – каза ми дявола в среднощната тишина,
Слушай, ще ти разкажа за една тъжна страна...”
Едгар По

Предварителен разговор

Ингер лежеше в леглото и кашляше повече, отколкото трябва. Дясната му ръка, безсилно висяща извън леглото, изтощено мърдаше с бледите си пръсти, полузатворените му очи блестяха в трескава жар, а под мишницата му, добре нагрят на лампата, стърчеше голям термометър.
Този, внушаващ състрадание, вид предизвика смях у влезлия в стаята четиридесетгодишен мъж. Движенията на новодошлия бяха резки, бързи и насечени, лицето му, бледо и широко, би изглеждало незначително, ако не бяха високо поставените, извити вежди. Той беше облечен в широк, провиснал, черен костюм и дебели ботуши, а в дясната си ръка, окичена със старинни пръстени, държеше цилиндър.
- Аз съм, не е доктора - каза влезлия – доктора го нямаше в този влак. Така че, скъпи Ингер, може да пробвате да нагреете термометъра някой друг път.
Ингер силно запримигва, изчервен и объркан.
- Слушайте, Бангок - каза той - ако се осмелявате ...
- Да - прекъсна го Бангок – Осмелявам се. Гледах през ключалката. Преди всичко видях своята лула, която изчезна по необясним за мен начин. Същата тази лула между вашите зъби. И понеже не умеете да пушите, напълнихте стаята с дим, посипахте жар върху чаршафа и прогорихте дупка. Тази дупка в момента е точно под меките части на тялото ви. След това, извадихте малко, гнусно, евтино огледало и се опитвахте да се любувате на лицето си, правейки величествени гримаси. След това направихте измамата с термометъра и накрая, чувайки скърцането на вратата, се опънахте в позата на умиращ гладиатор.
- Ако утре оздравея - с отчаяние каза Ингер - ще ме изпратят в града. Ние много се обичаме.
- Да? - Бангок погледна твърдо към момчето, кихна и издуха носа си. - Това е любопитно, - каза той. - Къде мислите да живеете след сватбата?
- На Канарските или Молукските острови.
- Истински летен курорт - каза Бангок. - Как си го представяте това?
- Тя идва до прозореца.
- Ингер - каза Бангок - Аз не те питам за това, целувате ли се или не, също така не питам, ще изядеш ли всички сладки откраднати за теб от твоята възлюблена. Питам - ще ми дадеш ли лулата, малък негоднико?
Ингер мушна ръката си под одеялото, извади лулата и тихо я подаде на Багок.
- Срещу това - каза той – вие трябва да ми разкажете нещо.
- Виж ти! – забеляза Багок. - Да - добави той, като че ли на себе си. - Навици на бандит и Дон Жуан ... момчето ще стигне далеч ... Да разкажа? - бавно повтори Бангок. – Какво искаш да чуеш, майчин сине? Слушай, ще ти разкажа за реконструирането на сградите на морското училище.
- Не искам - каза Ингер.
- За разширеното избирателно право за по-нисшите съсловия ...
- Също не.
- За закона срещу циганите ...
- Съвсем!
- За данъците върху лукса ...
- Не искам.
- За разкопките на древен римски акведукт ...
Ингер обидено замълча.
- А, - смеейки се, продължи Бангок - нещо за всекидневния живот на хората? За
психологията на червените и пъстри коне, историята на юздата, властта на чернозема и
деспотизма на глината; за предродилните болки, за тъкачния стан и варените картофи? Въртиш глава? Не искаш нищо да знаеш за това?
- Да, не искам – свирепо отряза Ингер.
- В такива мрачни есенни дни - каза Бангок – и моряците обичат да дрънкат безспир. Да си спомням, за това което вече е било и на мен ми е приятно. За какво да ти разкажа, странно същество, неинтересуващо се от феминизъм и психологията на обществото? Какво искаш?
- Искам това, което сте видели - каза Ингер. - За пропасти, пещери, вулкани, циклони, канибали ... вие сам знаете. Помните ли, разказвахте за чернокожи, злато, бяло момиче и жълта треска?
- Спомням си – спирайки да се усмихва, каза Бангок.
- Ето, нещо от този сорт
- От този сорт! Добре, слушай Ингер: ще ти разкажа за дявола от оранжевите води.
Очите на Ингер блеснаха с жаден пламък.
- Това е нещо спиращо дъха, нали? - извика той.
- Не, това е истинска история - каза Бангок.
- А дявола?
- Слушай и съди сам.

I

Среща с дявола

- Това беше, Ингер, тогава, когато не само, че още не командвах яхтата на твоя баща, но и не бях още дори моряк. Млад, пъргав и нахален, аз гледах на всички неща под слънцето от гледната точка на успеха и любопитството.
През 1892 г. пътувах от Австралия към Китай на парахода „Касиопея” на Фиц и компания. Прям по характер, на всички въпроси на помощник капитана веднага заявих, че нямам билет. Този разговор се състоя ден след отплаването на „Касиопея”. До тогава, успявах някак да се измъкна без да ме хванат. Разбира се, пътувах в трета класа. Разговорът се състоя вечерта. Знаейки, че ще ме свалят на най-близкото пристанище, аз престанах да мисля за това, отидох на палубата и запалих цигара, разглеждайки звездното небе.
Докато стоях там, чудейки се дали да открадна диамантените очи на Буда в Богор, да стана мошеник или доброволец – един човек, който се беше навел през борда на известно разстояние от мен, се изправи, приближи се и каза:
- Какво ще правим?
Без да отговоря аз го разгледах внимателно от главата до петите, за да разбера с кого си имам работа. Но този път наблюдателността и опита ми дадоха засечка: така и си останах в недоумение относно самоличността на чужденеца. Той беше облечен в мръсен цял костюм, вместо жилетка отдолу пъстрееше басмяна риза, на краката му имаше високи ботуши, а русата му, с цвят на гниеща дървесина, коса бе прикрита с черна филцова шапка. Трябва също да спомена, че басмяната риза, спусната над панталоните му, бе стегната с шнур с пурпурни пискюли. Изтънялото, скулесто лице на този човек, вирнатия, осеян с лунички, нос, рядката брада, мустаците, дълбоко хлътналите безцветни очи, всичко, оставяше трайно впечатление. Дългата му, лъскава коса, подстригана зад ушите, падаше като ветрило върху яката на сакото. Непознатият беше висок, слаб, прегърбен и имаше пронизителен глас.
- Какво ще правите? - казах аз. - По всяка вероятност, вие знаете това по-добре от мен. А за себе си ще измисля нещо.
- Не, - нетърпеливо заговори той, жестикулирайки и усмихвайки се непрекъснато, - вие, вероятно, не ме разбрахте. Искам да кажа, че аз също съм без билет, че ние сме, така да се каже, другари по съдба. Така че ви предлагам да обмислим колективно положението. Аз съм, нека се представя, руснак, Иван Баранов, политически емигрант.
- Много добре - казах аз - моето име е Бангок и аз съм никой.
Той ми намигна, приемайки отговорът ми за шега и се засмя.
- Ще ни свалят ли? – попита, след кратко мълчание, Баранов.
- Разбира се.
- Къде?
- На първото пристанище.
Той замълча, а аз не поддържах разговора и ние се разделихме, пожелавайки си един на друг лека нощ. Аз легнах на товарните сандъци, бях спокоен, в добро настроение - знаех, че рано или късно животът ще попадне в здравите ми лапи и аз ще взема от него всичко, каквото мога. После съм заспал...

Целият разказ >>

Смъртни грехове

2011-10-10T12:23:00.005+03:00

от Нанси Крес

Източник: Asimov's SF, October-November 2009

”Кажете ми какво се случи,” каза стената, „от самото начало.”
Рената се обърна с лице към другата стена.
"Тази килия се ползва с привилегията адвокат-клиент. Можете да говорите свободно. Ако не ми кажете точно какво се е случило, на правния екип ще му е трудно да подготви вашата защита."
"Аз не искам защита. ... Можете да разпуснете съда, съветник."
"Аз не съм адвокат", каза стената сковано. "Аз съм само правен помощник, натоварен със записване и анализиране на първоначалните ви показания. Вашият адвокат ще дойде тук по-късно, а шестата поправка на Конституцията гарантира на всеки обвиняем защита. "
Рената се засмя. В затвора миришеше на пикня и пот. Носът я сърбеше. „Можеш да завреш Конституцията във вакуумните тръби на баба си.”
Гласът на стената стана по-твърд. Върху нея се появи изображението на лице.
"Вие ли убихте този човек между полунощ и два часа тази сутрин?"
Тя се втренчи в голата глава на Руди, в приведените рамене на Руди, в интелигентните кафеви очи на Руди. В нелепия златен кръст на верижка на врата му. „Можеш да заложиш цифровия си задник, че аз го направих. И мога да го направя отново.”

* * *
Очите на Руди, триумфално блестящи. „Имам го, имам го, имам го!”
”Разкажи ми отново”, каза Рената. Не че й го беше разказал само веднъж. Руди беше гениален, параноичен и болестно мълчалив. В Станфорд го бяха отхвърлили, защото бе отказал
да каже на академичния съвет накъде вървят изследванията му. МГИ, разпознавайки ексцентричния гений, оставиха Руди да направи нещата по неговия си начин. Дори на Рената той бе казал само толкова, колкото тя да свърши работата си. Най-вече лабораторни тестове, чиято цел никога не й беше обяснена. Не че тя не я откри, плюс много повече.
Много повече. В лабораторните си клетки кучетата лаеха, усещайки вълнението на Руди.

* * *
”Разбирате ли”, каза стената, „че току-що направихте признание?”
”Не, наистина ли?” подигравателно каза Рената. "Какво си ти, една проста програма „Елиза”? Мога ли да те объркам с логически грешки? Всички критяни са лъжци. "
"Аз съм „Харисън Джи -16”, каза стената, не без достойнство.
"Интерактивна гласова система за отговор, оборудвана с емоционално разпознаване, анализ на пластовете на гласа и дедуктивни алгоритми. Кажете ми..."
"Така че не се притесняваш, че ще се изгубиш в цифровата мрежа. Само изкуствения интелект се притеснява за това. Бедно, малко, дигитално заварено дете.”
”... какво се случи миналата нощ. „
”Аз знам”, каза Рената, „нека да играем на една игра. Ти ми кажи. Тъй като и двамата знаем, че аз съм виновна като дявола, нека поне се позабавляваме. Да го направим драматично, Харисън Джи – 16, обърни страницата.„
”Добре. От месец май вие сте работили като лабораторен асистент на д-р Рудолф Малтер в „Модерни генетични изследвания”, биотехнологична компания, извършваща строго секретна работа за Министерството на отбраната. Двамата често сте оставали до късно. Миналата нощ вие сте застреляли д-р Малтер с пластичен пистолет, който не може да се засече от системата за сигурност Унищожили сте всички съществуващи електронни и/или върху хартия данни, изхвърлили сте всички биологични проби във ваната с киселина и сте изляли киселината върху трупа на д-р Малтер. Не сте наранили никое от лабораторните животни. Така ли е?„
”Да.”
”Защо?”
”Ти ми кажи.”

* * *
”Знаеш, че няма да отговоря на това”, каза Руди. „Нямаш необходимото ниво на достъп."
”Знам.” Рената се усмихна на Руди, все още сияещ от научния си триумф. Той беше такъв сбор от противоречия, този човек: учен, католик, самотник, гений, параноик. Такъв инат, толкова нарцистичен. И в този конкретен момент, така грешящ.
”Но твоята помощ е безцененна”, каза Руди, с което смяташе, че проявява изключителна щедрост. Той се приближи до нея и сложи ръка на гърдите й.
Рената махна ръката му. „Не, всичко приключи.”
Той се ухили. „Никой няма да ме обвини, че опитах.”
Тя би могла, всъщност. Сексът, нейния първи опит да се получи информация, се провали. Не получи от Руди нужния, откровен разговор в леглото. Нито пък добър секс. Той прекарваше цялото си време, изследвайки клетките на обонятелните рецептори.
Но сега, когато той стоеше близо до нея, очите му се разшириха от внезапен шок. „Ти... Не!”
”Да,”, каза Рената, извади малкия си пластичен пистолет и стреля.
”Хубаво е човек да е запознат с новити технологии.”, обърна се тя към трупа, докато той падаше.

* * *
Стената каза: „Не е моя работа да предполагам вашите мотиви.”
"Нищо, направи го въпреки това. Направи тренировка на дедуктивните си алгоритми. Кой знае? Може би ще потвърдя или ще отрека.”
”Добре. До септември сте имали сексуална връзка с д-р Малтер; има записи от хотелите и извлечения от кредитни карти. Може би сте го помолили да напусне съпруга си и той е отказал. Разследването заключи, че вие може би не сте могли да се разделите с него с добро и затова сте го убили.”
”Евтини, взети от детективските романи, мотиви,” каза Рената. "А и аз никога не съм прибягвала до насилие преди. Не сте ли проверили това?"
”За вас има много малко информация онлайн като цяло.”
”Вярно е. Някакви други теории?”
”Професионална ревност. Д-р Малтер беше гениален, а вие притежавате само бакалавърска степен по химия.”
”Доказателства за професионална ревност?”
Стената мълчеше. Рената каза, „Протестирам, ваша чест. Недоказани слухове.”
”Може би сте убили д-р Малтер, защото не сте одобрявали изследванията му. Много хора се противопоставят на биооръжията.”
”Д-р Малтер е разработвал биооръжие?”
Стената отново мълчеше.
”Ти не знаеш отговора,”, каза Рената, - „но аз го знам и ще ти кажа. Смятай го за подарък от информацията, която иска да бъде свободна. Д-р Малтер не разработваше биооръжие.
"Това е като с изкуствения интелект, Харисън Джи -16. Когато се притеснявате, че нещо може да излезе извън контрол, вие винаги се тревожите не за това, което трябва.

* * *
Рената се наведе над тялото на Руди. Тя се надяваше да се избегне използването на ножа, но не се получи. Ножът направи доста поразии, така че се налагаше да прибегне и до киселината. Мамка му.
Киселината набразди тежкия златен кръст на Руди. Много учени бяха християни, но не като Руди.
Никой друг не се опитваше да използва средновековната теология, за да прави технологии от двадесет и първи век. В друга епоха, той би бил чудесен йезуитски Велик инквизитор, всяващ тревога и при най-малкият полъх на ерес. На какво миришеш сега, Руди? На сяра? На святост?
Тя бързо копира шифрованите бележки по проекта на микроконтейнер, глътна го и форматира твърдия диск. Унищожи хартиените бележки и екземпляри.
След това имаше достатъчно време, за да проведе едно кодирано телефонно обаждане.

* * *
”Знаехте, че лабораторията е свързана с районната станция и че полицията вероятно ще да пристигне преди да сте приключили.”, каза стената.
"Искахте ли това убийство да стане публично достояние, като някакъв вид политическа декларация?”
"Не исках публичност, не. И нямам нищо общо с политиката." Тя вече се отгечваше от стената.
”Но ... чакайте ... беше ми наредено да приключвам”, каза стената изненадано. „Пристигнал е посетител със статут C-1 и той не е вашия адвокат от защитата. "
”Как така. Ти ме разочарова, Харисън Джи - 16. Къде отиде твоят юридически жаргон? Да не искаш да кажеш, че всичко това понамирисва? "
”Себезаличаването на клас едно отхвърлено.” каза стената. „Всички записи са унищожени.”
Вратата на килията се отвори.

* * *
В клетките си кучетата лаеха и виеха от медения мирис на кръв, но това не беше миризмата, която имаше значение.
Внимателно, треперейки от болка, тя постави микрочипа, изрязан от носа на Руди в своя, натъпквайки го дълбоко в лявата си ноздра.
Молекулите на феромоните отиваха първо в носа. Рецепторите на генномодифицираната бактерия на Руди ги улавяха - един вид бактерии за всеки вид от човешките феромони - и преобразуваха техния поток във вътреклетъчни сигнали. Руди бе избрал седем вида, които бяха свързани със собствените му странни мании. Софтуера на чипа преобразуваше всеки тип в ясен електрически сигнал към мозъка на Рената.
За разлика от кучетата, които бяха надушили последния страх на Руди и кървава агресия на Рената, хората, обикновено, не можеха да усетят феромоните.
Сирените завиха, постепенно усилвайки воя си.

* * *
Посетителят изведе Рената от килията. Стената остана мълчалива. Никой не ги спря. Камерите за наблюдение не работеха.
Следваше, Рената знаеше това, безопасна къща, докато тя изхвърли от тялото си секретния мини контейнер. Експертите ще бият тайния му код, но това няма да им помогне много. Руди бе твърде параноичен, за да прави подробни бележки. Никой няма да знае, че той вече бе направил прототип.
Автомобилът на посетителя миришеше на кожа и пържени картофи. Когато се отдалечиха достатъчно, той каза: "Не беше нужно да го убивате."
"Беше. Той ме нападна. Знаете какъв параноик беше."
"Дяволски сложна бъркотия за покриване, Рената."
”Можете да го направите. Вие го правите. А след това... на Кайманите?”
"Това е, което обещахме. Но не трябваше да го убивате. Изяснихме това, когато ви наехме.”
Той се намръщи.
Не, тя не трябваше да убива Руди. Тя е трябваше да вземе устройството, което в момента дразнеше синусите й, за някава правителствена агенция, която този човек представляваше, никога не й беше казано каква, и след това учтиво да изчезне. Може би те щяха да оценят това, може би не. Рената нямаше да чака, за да види. Беше разчитала твърде дълго на собствената си съобразителност, за да се доверява на някой друг. Двоен агент, троен агент – трябва всеки сам да мисли за себе си. Винаги.
Това, което тя имаше струваше много повече, отколкото къща на плаж на Кайманите.
Имаше други агенции, други страни, процъфтяващ черен пазар. Криминални сделки, срещи на високо равнище на правителството, шпионаж, делови преговори - най-важните начинания в крайна сметка се свеждаха до срещи лице в лице в заключени стаи. Отделните хора се анализираха един друг, търсейки допирна точка. Опитваха се да прочетат по лицата си: Лъжеш ли? Какво наистина мислиш по този въпрос? Професионалистите можеха да контролират движенията на очите си, езика на тялото, тона на гласа.
Но всички, без изключение или контрол, се поддаваха на феромоните. Феромоните са ключът към това да узнаете какво опонента ви чувства, мисли, планира да прави. Дали е мотивиран от алчност и така би могъл да бъде подкупен? Дали от завист и може да бъде спечелен чрез унижаване на шефа, на който той завижда? Дали от мързел, така че да може да бъде сломен чрез проточилите се преговори? Дали от гняв? Лакомия? Похот? Намерете смъртния грях на опонента си, този който го прави слаб, и ви е в кърпа вързан.

Аз сам не съм

2011-10-07T11:22:00.009+03:00

Едно мое разказче за нулевия брой на Трубадурите. :)

Голите охлюви бяха изяли почти всичко. Горите стърчаха безлистни и празни, като обгорели клечки, забити в земята. Ята лешоядни птици кръжаха над тях в търсене на поредната грамада от разпадаща се плът. В тежкия влажен въздух се долавяше мирисът на растящия от мъртвото нов живот – все по-приспособен и все по-неразумен.
Изпълзя от скривалището и се огледа – слънцето вече беше високо и опасната влага бе почти изчезнала. По това време гигантските мекотели се събираха на групи близо до някой водоизточник. Той тръгна нагоре по хълма, далеч от шумящата в дерето река.
Трябваше да потърси нещо за ядене – не беше ял от два дни, ако уловената върху влажния мъх жаба би могла да се счита за храна. Устата му се напълни със слюнка, като си припомни вкуса на изпечената преди месеци птица в дънера на ударено от мълния дърво. Да намери храна. В това преминаваше всеки негов ден, всеки час... Да намери храна и да не стане храна. Заживя сам, защото искаше да оцелее с всичко в себе си, да се запази. Цял. Ако не може да добавя, поне да не губи, това което е.
Изведнъж чу напомнящи на грухтене звуци и застина на място. Измъкна ножа от пояса си и притихна зад едно дърво. Три уродливи, подобни на него същества, но с изкривени крака и лица, прекосиха пътеката, като душеха земята и въздуха. Едно от тях сякаш го усети и замръзна за миг, обърнато към дървото, зад което той се беше скрил, и после с крясък хукна натам. Той погледна към върха на дървото и пак към съществото и с няколко скока се изкатери нагоре по голите клони, като държеше ножа със зъби. Съществото го последва, а другите също вече тичаха към дървото.
Той вдигна високо ножа с ръка и извика. Получовеците се засуетиха, а първият скочи пак на земята. После отново се закатери по дървото. Нямаше да позволи на съществото да стигне до него – размаха ножа, изкрещя и рязко поряза ръката си. Кръвта закапа от раната. Съществата долу притихнаха, после загрухтяха възбудено и бързо се отдалечиха.
Все по-често срещаше диви хора. Понякога виждаше отдалеч висок, изправен силует и сърцето му започваше да бие в слепоочията от очакването... Но всеки път, зърнеше ли погледа на съществото пред себе си, виждаше, че човешкото почти си е отишло. Мисълта, че е останал сам, че няма да срещне друг, истински човек, бавно си правеше удобно гнездо в него и един ден щеше да отгледа рожбите си отчаяние.
Изчака известно време, слезе от дървото и продължи да се изкачва нагоре. Накрая излезе на голяма, почти гола поляна, но не тръгна през нея, а я заобиколи, прикривайки се зад дърветата, които я обграждаха.
Често минаваше от тук и знаеше, че излезе ли на открито, е обречен. Всичко дебнещо, скрито във всевъзможните си тайни места и леговища, всичко невидимо, щеше да се материализира сякаш от нищото и да го направи част от себе си, да го накара да изчезне, все едно никога не е бил.
От другата страна имаше останки от голяма сграда, сред които се криеха всякакви твари, включително и годни за храна.
Приближи развалините предпазливо, като се ослушваше на всяка крачка, когато пред очите му се изпречи най-близката запазена, почти цяла стена. Върху набраздената, покрита тук–там с мъх и треви повърхност беше написано с ярко оранжево, което вече на места бе започнало да потъмнява:

Аз сам не съм, ни тук самси – в заключената стая.
Но кой е Той... но кой си Ти, не зная...*

Не можеше да повярва. Прочете няколко пъти надписа, накрая дори го зашепна като в унес: „Аз сам не съм... аз сам...”
Забравил за опасността, приближи до стената и прокара ръка по част от написаното. Личеше, че надписът е направен с някакъв растителен сок, защото бързо губеше яркостта си. Скоро почти нямаше да се забелязва. Отстъпи назад, погледна пак думите и почти в паника започна да дяла с ножа върху тях, за да ги запази.
В скривалището имаше нещо, което бе получил от родителите си. Някога. Пълно със същите тези знаци, на чието значение те го бяха научили и той усещаше, че заради него, заради това просто, окъсано, старо нещо, пълно с драскулки, все още беше Той, беше Аз, а не се бе превърнал в безсъзнателно свое подобие.
Един предмет, нещо което дори не можеше да се яде или да се пие, или да те стопли, носеше повече разум от живите и повече ситост и огън. Никой не помнеше от кога Земята вече не бе на хората, но на Земята все още имаше хора. Той мислеше, че тя никога не е била ничия, че всичко написано е някакъв сън или измислица на болен ум, но дори и така – самите странни думи, самите звуци, с неизвестно значение, караха ума му да работи, да сънува наяве, да си представя... да мечтае за нещо повече от Днес...
Стържеше с всички сили по старата стена, ръцете и стъпалата му се покриха с прах, върхът на ножа се счупи... той спря учуден от собствената си лудост и тогава чу вика. Отстрани, на около десет крачки от него, стоеше жена с къса коса и вдигнат нож. Тя силно и рязко викаше, без да го изпуска от поглед:
- Аааа, ааа...
Инстинктивно той също размаха ножа и се закашля от полепналия по лицето и устните му прах.
Жената го изгледа учудено и свали ръка, после пак несигурно я вдигна.
Той я погледна в очите и направи нова резка на ръката си. Жената го гледаше втренчено, после на свой ред бавно прокара ножа по рамото си. Капчици кръв тръгнаха надолу към гърдите й.
Той натопи пръст в кръвта от раната си и го прокара по една от буквите, после пак и пак. Тя вече не се сливаше със стената...
„Аз сам не съм...”
После се обърна към нея:
- Не знаех, че можеш да пишеш.
Жената го изгледа изумено и пристъпи напред:
- Не знаех, че можеш да говориш.

* Аз сам не съм, стр. 255, П.К. Яворов, Избрани стихотворения в два тома, изд. „Български писател” – 1968.

Сборище на трубадури, Брой 1, Година 1

Пръстен

2011-10-05T10:56:00.003+03:00

Една песен по текст на Веселин Ханчев.

"Канеленият" глас не ми харесва особено, но Димо е супер. :)

Божествено хайку

2011-09-30T11:12:00.005+03:00

Източник: postcardman.net

***

младият живот

се усмихва в ръцете

на богинята

***

Чувствам се на седмото небе - това е първото хайку, което на секундата се появи в точната метрика... страхотно, супер... боговете ми го говорят, сигурно са полудели. :)) ;)

Хайку

2011-09-28T10:58:00.002+03:00

ярка и цветна,

морска гъба - издишва

щастието си.

Сборище на трубадури, Брой 0, Година 1

2011-09-26T20:01:00.005+03:00

Съдържание:

Васил Велчев
Задава ли се големият роман на българската фантастика?
статия

Гост
Килимените хора на Тери Пратчет
ревю

Зорница Ангелова
Градинката
разказ

Преслава Кирова
Аз сам не съм
разказ

Кидж Джонсън
Кончета
разказ

I'm Not There

2011-09-24T17:27:00.002+03:00

...

2011-09-22T10:17:00.009+03:00

самостоен - ценност сам по себе си, осъзнаващ тази ценност, действащ, защото знае, че ще я запази, въпреки всичко случващо се... създател, двигател на нови самостойности... Когато си самостоен и да си зависим от нещо, някого не е фатално.

Kaiowas

2011-09-21T16:50:00.000+03:00

Отдавна не бях гледала статистиката на блога. Някой беше попаднал тук търсейки превод на албума Chaos A.D. на Сепултура. Благодаря много! ;)
А този, който е влизал с "дебела бебешка риза" обещавам да не разочаровам следващия път. :))
Музиката е вдъхновена от бразилското индианско племе Кайова, живеещо в дъждовните гори и извършило масови ритуални самоубийства като протест срещу правителството, което отнема земите им.

Равноденствие

2011-09-20T19:42:00.002+03:00

***

като обица

са отминалите дни -

падат с есента.

***

Писмо от бъдещето

2011-09-18T21:05:00.014+03:00

автор: Brocca, източник: sffworld.com

Името ми е Агниешка и аз съм обикновена двадесет и пет годишна жена. Тъкмо говорех с моя бъдещ съпруг Мартин. Всичко е наред - светлината на екрана върху неговите гърди означава, че той е щастлив. Някога, нещо, наречено "изразяване" се е появявало по лицата на хората, ръцете също са били използвани, за да изразяват чувства, дори целите тела - колко забавно.
Мартин е норвежец, но това не променя нищо, защото ние общуваме с помощта на клавиатурата. Езикът вече е без значение, всичко е преведено. Дори не мога да си спомня как се нарича езика, който използвам всеки ден. Звуците не са от съществено значение – просто се използват. В действителност повечето хора дори нямат нуждата да говорят, само типичните "консерви" се опитват да общуват по този начин, но никой не им обръща особено внимание.
Мартин ме обича. Последният път, когато го видях лице в лице, екранът му, който показва емоциите му, направо полудя, така че нямаше достатъчно скАли, които да могат да покажат как се чувства той - това може да означава само едно: големи чувства. Ние се виждаме наистина много, около веднъж месечно. Явно в старите дни това би било нещо невъобразимо, но сега ние нямаме необходимост да се виждаме един друг по-често. Можем да се наблюдаваме един друг по 24 часа на монитори с различен вид и размер. Това е въпрос на вкус, аз мразя "да се труфя" с екрани, както правят някои жени, затова нося типичен мъжки монитор на китката си с променлив размер.
Разбира се, понякога използвам екранни лещи, но се опитвам да не прекалявам - имам няколко приятели, които са пристрастени. Това е истинска трагедия, нулев контакт с реалния свят. Благодарение на нашите монитори, можем да видим нашите близки приятели, по всяко време, ден или нощ, те могат да ни видя, това е страхотно. Няма недоразумения, тайни, можете да опознаете един човек на сто процента във всяка ситуация.
Спомням си, че баба ми бе "смутена" - аз никога не можах да разбера, какво всъщност означава това - тя се опита да се скрие от камерите, което разбира се, е невъзможно. В действителност, защо да се криеш - колкото повече хора те виждат, толкова по-добре. Баба беше много странен човек. Чух, че е работила в парфюмерийната промишленост, както и всички в нашето семейство. Аз наистина не знам как да ви обясня какво е парфюм. Ние вече не използваме такива неща. Очевидно това е било нещо, което е трябвало да привлича други хора, но не от дистанция. Действало е сАмо, когато хората са били близо един до друг. Хората отдавали прекалено внимание на обонянието. Но в момента, заради начина на хранене (таблетки - ние получаваме усещането за вкус направо) човешките същества не отделят никаква миризма и сме загубили тези сетива напълно. Необичайното поведение се наричало "аромат на цветя".
Аз не разбирам цялата тази суетня около близостта и обонянието, много по-приятно е да гледаш някой, отколкото да го докосваш. Това е толкова дразнещо и неудобно, когато чувстваш физическото присъствие на някой друг близо до теб. Има разбира се секс, както обичаше да казва дядо ми, той е незаменим, но повечето хора биха предпочели да използват стерилни методи на оплождане. Но на мен и Мартин е позволено да се срещаме само за няколко минути, приятно е, макар че доста публично. Аз съм традиционалистка и бих се решила дори да родя дете, въпреки че начина за изкуствено зачеване деца е по-малко неприятен. Трябва да помисля още, това е толкова сладко.
Завърших университет - история на народите, много интересно и напълно безполезно учене, но повече знания в различни сфери ти дават по-голям шанс да се запознаваш с различни хора. Благодарение на възможността за обучение чрез интернет, можем да изучаваме повече предмети и в същото време да изпробваме в коя област сме най-добри. Разбира се, трябва да покажем отлични компютърни умения, но за хората от моето поколение това не е проблем. ДОсега с високите технологии от много малка ми е помогнал да придобия много практически и теоретични умения. Най-лесното нещо е да се специализира в тази област, но изучаването на информационната магистрала е твърде банално за мен. Родителите ми ме насърчаваха да стана протеомихимик, но научната кариера не е за мен.
Един от приятелите ми ме насърчаваше да участвам в културно-развлекателна програма. Можете да продадете човешките си права на някои агенция, най-добри са китайците - сега те са най-голямата империя - те организират живота ти и всичко останало зависи от зрителите. Тези, които имат най-много зрителите остават в бранша с години. Това е разбира се много опасно, но след това проблема с доходите няма значение, проблема с мисленето какво да правиш със себе си - също. Всичко е планирано от горе и се случва без твое знание. Не бих се замислила да го направя, ако не беше Мартин. За съжаление не вземат двойки за програмата. А има и друго нещо: има страшно много желаещи и не всеки минава теста за участие.
Религиозните институции се радват на голяма популярност от няколко години – услугите с духовни съвети са станали невероятно актуални и съдейки по това, което се харчи, те трябва да печелят добре. Появяват се все повече отцепили се религиозни групи, секти и сдружения, които ще ви помогнат да откриете себе си отново в реалния свят, когато виртуалния, с възможностите си да се изживяват най-невероятни и невиждани приключения, стане скучен и празен. Всеки има шанс да намери нещо, което ще събуди неговото духовно израстване. Членството в този тип организации е свързан с необходимостта от строги забрани и ограничения, които включват, например, забрана за бойкот на развлекателните програми, редовно участие в срещите с другите вярващи и подготовката на седмични изповеди за чувствата от опита във виртуалните приключения.
В момента не чувствам необходимост да участвам в подобен вид авантюри, но усещам, че те са много полезни. Сестра ми, която беше загубила всякаква надежда за живот, след присъединяването си към гей общността, която обединява хора със свръхчувствителна натура, е изпълнена с живот и енергия. Тя прекарва цялото си време да помага и намира нови членове за общността.
Трябва да приключвам вече - от козметичния институт ми се обадиха за моделирането на тялото ми. За съжаление това е задължително. Липсата на физическа активност води до деформация на тялото и има нужда от месечно биологична подновяване. Всеки трябва да изглежда добре през цялото време, въпреки че някои забравят, че са постоянно пред камерата и понякога трябва да сменям канала с отвращение. Но това не се отнася за моите зрители; поддържам добрия си вид заради себе си.

Превод Преслава Кирова

Още интересно: Интервю с Кристофър Прийст EN

Холи Гоулайтли

2011-09-18T10:23:00.011+03:00

Новата ми музикална любов :)

Холи Гоулайтли (родена Холи Гоулайтли Смит през 1966 г. в Лондон) е британска певица и автор на песни. Майка й я кръщава така на името на главната героиня от романа на Труман Капоти „Закуска с Тифани”, чиято фамилия би могла да се преведе като „Стъпваща леко”. Музиката й е в стил гараж рок и ритъм енд блус.

Когато се среща с барабаниста на „Thee Headcoats” Брус Бранд, тя прави няколко импровизирани изпълнения с тях. Били Чайлдиш (как може да няма превод на български за Чайлдиш в уики-то?!), основател на групата я добавя като изпълнител на „The Del Monas” и после променя името на „Thee Headcoatees”. Те са предимно „гаражна банда”, която подгрява основната група „Thee Headcoats”. През 1995 г. тя започва своята солова кариера, но продължава да бъде активен член на „Thee Headcoatees”, докато не се разпада през 1999 г. За соловите си изпълнения черпи вдъхновение от ритъм енд блус, рокабили, музиката от 1960-те и по-ранните години. Издава тринадесет самостоятелни албума и работи с други музиканти, като Били Чайлдиш, „Rocket from the Crypt” и „White Stripes”. Тя изпълнява две песни в саундтрака на филма, „Прекършени цветя " на Джим Джармуш – „There Is an End” с „The Greenhornes” и „Tell Me Now So I Know”, чийто оригинал е написан от Рей Дейвис.
Холи е колекционер на редки стари песни, на които често прави кавъри.

През 2003 г. тя изпълнява с „The White Stripes” песента "It's True That We Love One Another" от четвъртия им албум, Elephant. През 2005 - представяне в Мюнстер.
Скоро след това тя прави дует, записи и големи турнета с дългогодишната си половинка – музикантът от групата й Лояр Дейв. Под името Холи Гоулайтли и The Brokeoffs, те имат издадени засега три албума: You Can't Buy A Gun When You're Crying, 2007, Dirt Don't Hurt, 2008 и Medicine County през 2010. „Не можете да си купите пистолет, когато плачете” е под влияние на една шега на комика Лорд Карет: "Научих много от втория ми брак ... научих, че няма да ви продадат оръжие, ако плачете...” . Холи и Brokeoffs са победители на 9-те годишни независими музикални награди за най-добър американски албум, Dirt Не Hurt. Списанието Тайм Аут Ню Йорк я описва като "английския доайен на гаражния рок".

Източник: Wikipedia

Deep magic from the dawn of time

2011-09-15T12:57:00.004+03:00

;)

Източник: coilhouse.net

Snail shell

2011-09-12T19:37:00.007+03:00

снимка:clansthalconservancy.org.za

***

Изсъхналата

черупка на охлюва

е душата му.

***

There Is An End

2011-09-06T21:01:00.006+03:00

п.п. Не ми се пише нов пост, затова добавям тук:
"Нищо не е оригинално. Да крадеш от всякъде влияе на вдъхновението или подхранва въображението. Поглъщайте стари филми, нови филми, музика, книги, картини, фотографии, стихове, мечти, случайни разговори, архитектура, мостове, улични знаци, дървета, облаци, тела от вода, светлина и сенки. Изберете само тези неща за крадене, които говорят директно на душата ви. Ако направите това, вашата работа (и кражба) ще са автентични. Автентичността е безценна, оригиналност не съществува. И не си правете труда да прикривате кражбата си - празнувайте, ако се чувствате така. Нека винаги помним това, което каза Жан-Люк Годар: "Работата не в това откъде ще вземете нещата, а докъде ще ги доведете самите вие."
Джим Джармуш

Водни истории

2011-09-05T13:24:00.003+03:00

Нещата, които не се гордея, че съм изял

2011-08-30T14:17:00.014+03:00

от Симон А. Смит

Източник: prickofthespindle.com

I

На седем съм. За да впечатля моя жилав, само кожа и кости, дядо изядох един фас, загасен в чашата му от кафе. Той имаше вкус на овъглена пластмаса, влажни дърва и слюнка, но също напомняше и на космати гърди и мъжество. Аз отидох в кухнята, където дядо измиваше моторното масло от ръцете си, потупах го по рамото и чаках, с разтворени крака, стиснал ръце зад гърба си. Той спря водата, обърна се разсеяно сякаш никой не го беше докоснал дори, а аз стоях там, горд като истинско копеле, и се усмихвах широко. Когато видя тъмно кафевия сок по езика ми и люспите тютюн между зъбите ми, той присви очи, наведе се близо до устата ми, след това облиза острата сребриста брада над устната си и каза: "Исусе, ти си само един глупав имитатор, нали? "

II

Никога не разбрах защо, но майка ми обичаше тази моя снимка от шести клас. Спомням си, че това беше снимка, на която аз стоях на масата в трапезарията пред голяма бяла чиния, оплескана с мазнина и остатъци от спагети. Бях се отпуснал превит на две и наклонен към камерата с голяма наслада, като че ли изяждането на огромна купчина паста заслужава награда. В средното училище бях с около 20 кг. наднормено тегло - подпухнали бузи, тройна брадичка, гърди, газове - и тази снимка акцентираше върху всичко това. Нещата не ставаха по-добри и от това, че имах лепкав портокалов сок, стичащ се по ризата ми, размазан по пръстите, слепващ устните ми. Как така всеки път, когато идваха приятели или роднини тя трябваше да извади точно тази снимка и да я размахва наоколо като че ли бе момент от връчване на награда? Като че ли въплъщаваше всичко добро и истинско в мен?

През нощта на годишното коледно парти на 1992, след като всички си отидоха и мама заспа, аз се измъкнах от леглото. На пръсти се промъкнах в дневната и взех албума от рафта. Отворих го, там където беше снимката, изтръгнах я от място й и я разкъсах на парчета. След това, познавайки добре майка си, претърсих всеки един шкаф в къщата, докато открих кутията с негативи в кухнята. Заразглеждах ги един по един на процеждащата се светлина, докато не открих това, което ми трябваше – аз с моята тъпа, гигантска чиния. Нагънах негатива в устата си и задъвках. Приличаше на звука на разкъсване, на надраскване на грамофонна плоча или мачкане на найлонов плик. Беше остър и хлъзгав, но аз бях доволен, когато изчезна.

Седмици по-късно мама ме попита дали знам къде е снимката. Тя бе смутена и объркана от празното място в албума. Аз отрекох всичко. След това, шокиращо за мен, тя заплака. Стреснат, попитах какво не е наред. Тя каза: "Не виждаше ли колко бяхме забавни на тази снимка ? Не виждаше ли лицата ни? Помниш ли? Няма другатакава снимка, на която да изглеждаме така щастливи заедно. "Аз дори не бях забелязал, че тя е на снимката, което ме накара да осъзная, че тя говореше сякаш истина след истина.

III

Първата година в университета, три дни преди да планира да се премести при мен, разбрах, че приятелката ми, Синди, е правила секс с друг. Когато подобни неща се случват, първоначалният импулс е да избягаш в търсене на нещо, което да смачкаш. Да направиш нещо, което да представя външния свят разпадащ се и объркан, както е твоя вътрешен, за да виждаш нанесените щети като незначителни.

Понеже Синди щеше да се мести скоро, някои от нещата й бяха вече в апартамента ми - дрехи, книги, дискове, изделия от стъкло. Без да мисля аз рязко отворих кутията й за бижута и извадих оттам една гривна, която й бях купил за Свети Валентин. Тя представляваше лек, тънък наниз топчета от фалшив седеф, но аз бях вложил толкова много смисъл в нея. Плъзнах я в устата си и я схрусках. Нямаше никакъв вкус, с изключение на слюнката, която произвеждаше устата ми. Когато я бях изял почти наполовина си помислих, че съм луд. Ядях това, което имаше значение за мен, а не това, на което тя държеше, което ме накара да се сетя за това, което мама каза за снимката. Правех услуга на Синди. Ако вземем всичко, което мислим, че знаем за сърцата на другите хора и го натрупаме на една голяма купчина, ще бъде разочароващо да разберем, че това не е нищо друго освен ужасен пристъп на лошо храносмилане.

Най-лошото е, че аз изгълтах глупавата гривна, въпреки всичко.

IV

Днес прочетох статия за едно момче, което яде зарастналите корички на раните си. Обелва ги, докато зарастват, поставя ги на езика си и ги глътва. Беше скучна статия. Когато репортерът го пита колко е изял - "Десет, дванадесет, петнадесет?" - момчето отговаря, че са много повече. "Звучи сякаш се хваля", казва то, "но аз не се гордея." То е само на десет. Чувствах толкова дълбока близост с него.
Лекарят, който интервюират казва, че на практика това има нещо общо с липсата на желязо в организма. Той казва: "Тялото се нуждае от желязото, на което са богати струпеите, за да транспортира кислорода от белите дробове към клетките. Ако то липсва, тялото си го доставя по алтернативни начини. "
Колко е странно това. Представете си, че подсъзнанието ви казва да ядете нещо толкова полезно за тялото, но толкова вредно за ума ви. Най-интересното е това, че не сте в състояние да се откажете. Какво щяхте да чувствате вземайки нещо, което ви лекува и наранява едновременно, само за да го върнете обратно в себе си и да започнете отначало? Ние сме роби на липсата на желязо казват лекарите.

Толкова много неконтролируеми неща правят хората всеки ден. Като дишането. Вдигам вестника пред себе си и заравям лице в него. Изплезвам език и докосвам топлите, мастилени букви. После издувам бузи и смачквам силно хартията пред мен, за да видите как е, да разберете какво ми струва да спра.

Превод Преслава Кирова

Моби - Извиси ме

2011-08-30T10:13:00.005+03:00

Преди време преведох текста на песента, защото не намерих превод никъде и го сложих в "Откровения". След известно време го коригирах, защото се оказа, че съм объркала част от смисъла.(*Коригирам превода, след като ми показаха ТОВА, в сайта на Моби, където се казва, че песента е за тревожното увеличаване на нетърпимостта между религиите и фундаментализма, и че с думата "ama" той е искал да обедини всички световни наименования за бог и песента да бъде един вид послание, молитва от всички, независимо от религията.) Накрая изтрих всичко. Сега гледам, че навсякъде е сложен първият ми, не съвсем точен, превод.

ТОЗИ е истинският:

Празните думи
ни отведоха толкова далеч.
Счупени коли
като надрусани стари звезди.

Празните думи
ни послужиха така добре.
Пътувахме през ада
и сега знаем какво е усещането.

Извиси ме, извиси ме.
По-високо, Господи, сега.
Извиси ме, извиси ме.
По-високо, Господи, сега.

Празните думи
ни направиха така самонадеяни.
Така дистанцирани и студени,
и се чувстваме толкова стари.

Празните думи
ни погубиха.
Никога няма да узнаеш как
те станаха по-сладки от Теб.

Магьосник

2011-08-28T08:52:00.013+03:00

снимка:tattooique.com

***

Сгъваш думите

и всяко нежно тяло

остава дракон.

***

...

2011-08-26T15:21:00.000+03:00

Без пари

2011-08-18T13:58:00.002+03:00

Гледах го 1-2 пъти и си мислех: Не е точно живот без пари, просто живот с парите на другите.

The Fountain

2011-08-12T11:05:00.004+03:00

Как съм го пропуснала...
Според мен, най-добрият му филм след "Пи".
http://en.wikipedia.org/wiki/The_Fountain

"... Каза ми, че ако изровят тялото на баща му, няма да го намерят. Посадили семе на гроба му. От семето израснало дърво. Моузез каза, че баща му е станал част от това дърво. То израснало в гората и разцъфнало. И когато едно врабче яло от плодовете на това дърво... баща му полетял с птиците.
Каза... че смъртта е била пътят на баща му към благоговението..."

Хайку

2011-08-06T19:06:00.003+03:00

от един смс

Настроения -
като че фойерверки
дупчат душата.

Машина за четене на мисли

2011-07-28T23:23:00.024+03:00

Картина: cherrypieartstamps.com
Андре Мороа

малък откъс от романа, превод от руски
източник: http://www.vavilon.ru/noragal/maurois.html

Учителят по френска литература
Денис Дюмулен - героя от романа
на Андре Мороа "Машина за четене
на мисли" (1937) – е поканен да
чете лекция за творчеството на Балзак
в америкинския университетстки град Уестмаус.
Пристигайки там с жена си Сюзан, той се среща
с Нобеловия лауреат, талантливия физик Хики,
който му показва новото си изобретение -
устройство, което чете мисли.
Дюмулен решава да използва апарата.

От къщата на Хики до нашата среща, около минута пеша, и пресичайки моравата, аз се питах, какво ще кажа на Сюзан? Да й покажа странното устройство, което нося под мишница, да й обясня как работи и да го изпробваме заедно? Или, напротив, да запазя мълчание, небрежно да поставя коварния пакет някъде наблизо, където той ще бъде в състояние да запише мислите на жена ми, да подслушам нейните най-съкровените мисли? Признавам си, това крадливо нахлуване в душата за миг ми изглеждаше съблазнително, но не, не е честно. Бих ли прочел писмо за жена ми, което не е адресирано до мен? Разбира се, че не. "Това е същото." - помислих си, натискайки бравата на входната врата и решен да разкажа всичко на Сюзан.

Но твърде често, решавайки едно, под влияние на обстоятелствата правим нещо съвсем друго, и така се случи, че тази същата вечер Сюзан ме посрещна не съвсем ласкаво.
- Колко късно си идваш! - недоволно каза тя. – Вече се притесних.
- Абсолютно напразно, - казах аз и сложи хартиения пакет на малката масичка до Сюзън. - След лекцията се срещнах с Хики и ние поговорихме малко: както можеш да видиш причината за закъснението ми е съвсем банална.
- Може би - каза тя – но, съгласи се, аз не знаех всичко това ... И въобще, що за удоволствие е да се говори с този англичанин? Той е ужасно скучен.
- Как може да говориш така, Сюзан? Какво е това лекомислие - да съдиш така за този велик учен, когато не разбираш нито неговия език, нито идеите му! Честно да ти кажа, Хики ми е сто пъти по-интересен от сестра ти, Мари-Клод, или зет ти Максим - тя всеки път обяснява защо децата й постоянно настиват, а той винаги описва военните си подвизи.
- Много великодушно от твоя страна да ми напомняш за улица Фонтенел, когато до нея има шест хиляди километра! Всичките ми нерви и без това се разстроиха в тази Америка...
- Нерви - най-лесното оправдание, – казах аз, вдигайки рамене.
Чернокожата ни прислужница съобщи, че вечерята е сервирана. Тръгнах след Сюзан и горчиво се укорявах за невъздържаността си. През последните няколко седмици между нас се получаваха, все по-често, подобни разногласия. Аз се връщах в къщи, изпълен с жалост към моята бедна изгнаница и решен да се държа с нея по бащински внимателно и насърчително; аз ясно си се представях, как отсега нататък ще бъде великодушен и добър. Но когато сме заедно тя винаги се обижда от някоя моя непремерена дума. И след пет минути вече се е разгорял никому ненужен спор, сипят се обиди и упреци. "Не, - казвах си, влизайки в трапезарията - тази вечер няма да го допусна, няма да позволя да се ядосам ..." Но Сюзан, веднъж започнала, не можеше да спре, у нея, сякаш бе Пития, се разгаряше вътрешен огън. Веднага щом се появи на масата захаросания пъпеш, тя отново заговори за омразната улица Фонтенел: сутринта дошло писмо от там, в което се съобщавало, че мосю Ковън-Леке е болен.
- Сега разбираш ли какво значи това? - говореше Сюзан. - Джером с Хенриета ще оплетат татко, ще го въртят на пръста си, а аз заради теб стоя тук, отвъд океана и не мога да защитя правата си. Разбираш ли сега защо още от началото не исках да идвам тук?
- Сюзън, мила моя, не искам да започваме отново този труден разговор - казах аз. - Но, първо, когато президента Спенсър ме помоли да изнаса лекции тук, приех поканата с твоето съгласие. И после, хиляда пъти те помолих, за известно време, да забравиш за вашите семейни разпри. Джером с Хенриета искат да получат фермата на баща ти? И какво от това! Нека бъде така. Ти няма какво да правиш там, аз също. И никакви разговори няма да помогнат. Така че, за бога, нека да поговорим за нещо друго ... Защото, наистина, за съжаление е: с теб сме в млада, непозната страна, живеем сред нови, изключително интересни хора, а ти всяка вечер ме заливаш с едно и също - правата на поземления имот в Горна Нормандия ... Не, не, достатъчно! .. Има нещо дребнаво и пошло в това, за мен това е болезнено, в крайна сметка ... Обичам те дълбоко и искрено, но от такива разговори се задушавам... Опитай се да покажеш малко благородство и душевна широта... напълно си способна на това...
- Да, знам - каза Сюзан горчиво. – Мъже като теб призовават за благородство и духовна широта от чист егоизъм, когато те са им от полза. На теб ти е добре в Америка ... На първо място, ти си просто безсърдечен: откъснат от децата, от роднините, от приятелите, и въпреки това без да ти мигне окото ги изхвърляш от сърцето си... И после, ти си поласкан, че местните глупачки, като Мюриъл Уилсън, ти се възхищават, сякаш си гений ...
- Фамилията й не е Уилсън, а Уилтън, и ако тя слуша лекциите ми ...
- ... това, разбира се, е само от любов към Балзак? Нищо подобно, Дени, и ти сам разбираш това не по-зле от мен ...И въобще, на мен ми е все едно, можеш да тичаш колкото искаш след всякакви американски въртиопашки, само че тогава, моля те, не ми чети проповеди за благородство ... А що се отнася до собствеността на татко, която ти така презираш ... но все пак като остарееш, вероятно няма да се откажеш от къщата на улицата Фонтенел ... само ако мога да я опазя от този алчен Джером.
Разбрах, че нищо не мога да направя, трябва просто да чакам, докато бурята премине. Но в мен сякаш се всели някакъв демон; и когато напуснахме трапезарията и Сюзан седна на предишното си място, аз отидох до масичката до нея, все едно искам да поставя чашата с кафе и през пролуката на навитите вестници, незабелязано натиснах копчето и включих апарата на Хики. За момент ми се струваше, че ще бъда заловен на местопрестъплението. Сюзан, поставяйки книгата на коленете си, попита небрежно (мислех, че тя е само се преструва на безразлична, но грешах) – Чий са тези хартии?
- Какви хартии? А, това ли ... Хики ми даде да погледна някакви списания.
Тя повече не ме разпитва. Устройството бе обърнато към нея и беше достатъчно близо. Седнах срещу нея, отворих един том на Балзак, и, преструвайки се, че правя някакви бележки, наблюдавах жена си. Тя четеше, "Люсиен" - обичам тази книга и сам бях посъветвал Сюзан да я прочете, но изглежда, мислите й скитаха някъде другаде. От време на време тя пускаше книгата на коленете си и се замисляше. Няколко пъти понечваше да отвори уста, готова да ме заговори, но аз седях с непристъпен вид, без да повдигам очи, и тя само въздъхваше и пак посягаше към книгата. Към десет часа стана.
- Уморих се - каза тя. - Ще отида да си легна.
- Сега ще си довърша главата и също ще дойда, - отговорих аз. Веднага след като тя излезе от стаята, аз извадих огромния "пистолет" от вестниците, спрях часовниковия механизъм, скрих апарата в чекмеджето си и го заключих. След това, заглушавайки неясната тревога и някои угризения на съвестта, отидох при Сюзан.

На следващия ден очаквах с нетърпение кога ще приключи лекцията на Хики и часа за лабораторни упражнения, за да мога да отида при него. Не ми провървя – попаднах на неговия лаборант Дарнли. Как пред него да кажа, че имам у себе си запис и искам да разбера какво е записано на него? Но Хики бързо забеляза смущението ми и заговори пръв.
- Скъпи мой, - каза той - не се колебайте да говорите пред Дарнли. Той е не само мой сътрудник: той по-добре от мен ще ви помогне да разшифровате психограмата... Да, аз наричам тези записи психограми... Дарнли ще ви отведе в мазето - където имам инсталирани звукова машина - и ще я включи за вас ... Не, не, не се страхувайте ... Нека той, а не аз, ви обясни всичко за тази механика, тук няма никаква нескромност, напротив ...Предполагам, че записа, който носите е на френски?
- Да, разбира се.
- Виждате ли! Дарнли не знае нито дума на френски, а аз разбирам съвсем малко, най-много несложни изречения... Следователно така ще е по-добре ... Е, до скоро ... Когато свършите, обадете ми се на тръгване.
Дарнли взе "пистолета" и аз тръгнах в мрака след него. По пътя, той ми обясни, че разчитат записа, слагайки го в различни разтвори и изсушавайки го; едновременно с това записа се превръща в звук. Дарнли - весел млад мъж, известен спортист във факултета – се държеше приятелски и непринудено, но мен ме мъчеше съвестта и вече съжалявах за направеното. В лабораторията му, трябваше да чакам доста дълго време, докато той нагласяше приборите, и когато погледнах часовника, се оказа, че е вече седем часа. Сюзън отново ще се сърди, че аз се прибрам късно. Нещастник, виновен съм пред нея. Нима това, което правя сега, не е предателство?
- Готов ли сте? – неочаквано ме повика Дарнли
Отговорих му, че съм готов. Чуха се равномерни прищраквания, все едно работеше кинокамера, чу се нещо като шумолене, като шепот, прекъсвано от някакъв глух равномерен шум (скоро разбрах, че това е дишане), и наред с всичко това звучеше слаб глас ... не, не точно гласът на Сюзан, но много сходен. Той говореше нещо не особено ясно, аз не се сетих веднага: мислите на Сюзан се преплитаха с фрази от книгата, която тя четеше.
Няма да цитирам големи части от психограмата, защото записите са доста дълги, еднообразни и по-скоро скучни, и освен това в наши дни всеки, който има психограф..., с две думи, повечето от читатели знаят много добре какво представлява.
Въпреки това ще приложа част от въпросната психограмата, тъй като тя бе първата, която чух в живота си, и бих искал да добиете представа за това в каква изненада и объркване ме хвърли тя. За да е по-лесно на читателя да се ориентира, фразите от книгата, която беше тогава пред очите на Сюзан са подчертани.

"... В 05:40 бях на гарата. Наистина Дени е голям егоист; В 5:40 бях на гарата, беше ужасно, когато в пет часа сутринта се събудих в каютата и на палубата толкова силно тропаха ... Беше ужасно, така се изтощих, а водата във ваната през цялото време се плискаше, и ми беше така лошо; ето като се върнем във Франция - и никога, никога повече през живота си няма да стъпя на параход; още два месеца, а може би и половин година, ако Дани се съгласи, само не знам, как да му го кажа. Той е доволен, всички го хвалят; той обича, когато го хвалят; в действителност, той е тщестлавен и наивен; а аз нищо добро не намирам тук, американците не знаят как да се говорят с жените, те са толкова сериозни, така плахи; мъжете във Франция са къде къде по-смели ... Забавен е, този приятел на Дени, как се казваше... Кузан? Да, Кузан – как се наведе над леглото на Жак и прошепна в ухото ми: "Жалко, че не е мое произведение." Как се подразних тогава и развълнувах едновременно и му казах: "Внимавай, Дени ще чуе." В 05:40 бях на гарата и тогава си спомних, че забравих да попитам Мари Лемие, как да стигна до къщата, знаех, само че тя е недалеч от гарата, къща, къща, къща, улица Фонтенел, каква непредпазливост от моя страна, че заминах, ако Хенриета с Джером се нуждаят от пари, те ще заставят папа да заложи къщата и парите ще се изпарят за миг, така стана с фермата в Марго; противния Джером, ако можех, непременно щях да ги скарам двамата с татко; трябва да поговоря за това с Адриан, В 5:40 бях на гарата. Адриан, театър, любов. Адриан винаги ще ме посъветва за нашите руански дела, той е практичен човек; а с Дени не може да се говори за това, той си въобразява, че Джером е честен човек, да самият той е честен, това е истина - уважавам Дени, но той нищо, нищо не разбира, не си представя дори какви подли мошеници са те и се възхищава на Хенриета само, защото е красива, като че ли това има значение; мразя Хенриета, когато бяхме малки, винаги се биех с нея, защото беше по-красива от мен, а сега аз вече имам три сиви косъма, остарявам, колко бързо минава живота! В 5:40 бях на гарата, колко е меланхолично тук, и колко тихо, в Руан, обичах да ходя на Сен-Роменския панаир, там бе оживено, имаше музика, въртележка с дървени коне на площад Бовуазин и менажерия, колко весело беше! Адриан се качи с мен в люлката, а тя се завъртя бързо-бързо, той се притисна до мен, беше много приятно, в шатрите се тълпеше народ, тропаха барабаните за лотарийни билети, и нуга, и карамел. И тогава си спомних, че забравих да попитам Мари Лемие, как да стигна до къщата; в тълпата няколко пъти, Адриан ме прегърна през кръста, беше хубаво, в действителност, ако бях се омъжила за Адриан, може би бих била по-щастлива. Дени е честен, но той не разбира нищо, а Адриан преуспява, той е агент на имоти, получава двеста хиляди франка на година, Луиз се облича много по-добре от мен и е свободна от всички домашни задължения, а и освен това Адриан е толкова нежен, ласкав. А Дени е груб и рязък. Адриан, театър, любов, син диван, ако не се лъжа от мебелите на улица Фонтенел също нищо няма да остане. На Дени му е все едно, а аз толкова обичам креслото Людовик XIV и една масичка с извити крака, такава старинна, знаех, само че тя е недалеч от гарата...”

Е, достатъчно би било скучно и безполезно да се чете по-нататък, потокът от несвързани мисли продължаваше повече от час. "Вътрешният монолог" отново и отново бе прекъсван от кратко мълчание или дълги откъси от книгата. Читателят вече е забелязал, че главното в тези дълги размисли бе непрекъснатия страх, че зетът Джером ще измами баща й, тайна неудовлетворена чувственост, спомени за стара полудетска любов с някой си Адриан Леке, който се явява някакъв роднина на Сюзан. Това ме вбеси, защото аз познавах Адриан: четиридесетгодишен женкар, вулгарен, посредствен, напомпан агент по недвижими имоти с шкембе! Какъв ти Дон Жуан или Растиняк, той прилича повече на мосю Прюдома или Сезар Бирото! Разбира се, нищо в мислите на Сюзан не доказва, че тя го обича, но е ясно, че по някое време през младостта й, той я е ухажвал и за жена ми това не е дреболия и майтап, не, тя все още пази най-ярки спомени за този флирт, и дори за нещата, които взима присърце предпочита да не се консултира с мен, а с него, с този идиот! Докато слушах записа, всичко изглеждаше много сериозно. За щастие, в полутъмната лаборатория Дарнли не забеляза колко съм развълнуван.

- Доволен ли сте? - попита той, когато машината спря.
- Напълно - спокойно отвърнах аз. – Много ви благодаря, Дарнли.
Но излизайки от проклетия сутерен, аз се постарах да се измъкна тихо, без да попадам пред очите на г-н Хики.

***
Превод Преслава Кирова

Андре Мороа във Фантастик Фикшън