tag:blogger.com,1999:blog-28018777726879377842024-03-28T10:34:49.921+00:00Горуна... листенцаpreslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.comBlogger359125tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-73466203194598071572023-12-19T07:12:00.009+00:002024-01-19T06:18:18.177+00:00"Докъде се издигаме в мрака" от Секуоя Нагамацу<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjNqThJVefdlBR2P8kE60atOSIEcIipINK7CwsCZ3vmiosXyiVZz4tVpyP-ct7noohbLmucCydLFkba7ZdOFq8h5kPiAbYBuCm9ZK-qnaiNe9eg3wbVJaLcj3v4xqo0DgGcEQj-oVnOXmWFmEpTOkbQZbLDF5MK99a41Du02qHYyPGmpaaAYP0GfmYHU62u/s2997/20231211_111935.jpg" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2997" data-original-width="1974" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjNqThJVefdlBR2P8kE60atOSIEcIipINK7CwsCZ3vmiosXyiVZz4tVpyP-ct7noohbLmucCydLFkba7ZdOFq8h5kPiAbYBuCm9ZK-qnaiNe9eg3wbVJaLcj3v4xqo0DgGcEQj-oVnOXmWFmEpTOkbQZbLDF5MK99a41Du02qHYyPGmpaaAYP0GfmYHU62u/s320/20231211_111935.jpg" width="211" /></a></div>Прекрасна книга. <div>След като прочетох една от частите ("Прасешки син") два пъти, реших да споделя.</div><div><p></p><p>Темата вероятно ще се стори вече банална, но за мен темата няма знаение, ако историята е написана добре. Накратко: Много близкото бъдеще. Освободен, при разкопки в Арктическия кръг и намиране на замръзнали странни тела в леда, незнаен вирус предизвиква глобална епидемия. Болшинството от бизнеса се върти около поддържането, изпращането и завършването на пътя на нелечимо разболелите се. Има нещо като увеселителен парк, Град на смеха, в който болни деца и възрастни завършват живота си като последно се качват на скоростно влакче, на което всъщност живота им приключва, поради голямото натоварване. Има и междузвездно пътуване, виртуални реалности, много погледи към бъдещето <br /> ( и миналото :), много и разлини взаимоотношения, мисли и чувства. </p><p>Вирусът променя и блокира тялото като превръща клетките на едни органи в клетки на други. </p><p>Всяка отделна история в книгата е от името на някой, който по някакъв начин е свързан с болестта и всички разказваи също са свързани помежду си, но под различен ъгъл и гледна точка. Последната глава беше сякаш лееко разочароваща за мен, но реално има своята логика и значение за цялостта и завъшека на книгата, а и аз обичам не всичко да има обяснение. Въпреки това, книгата ми хареса изключително много, имаше и други части, които четох по два пъти. Много добре написана и преведена, оформлението на корицата също ми харесва. Препоръчвам я. :)</p><p>Авторът ми стана още по-интересен, когато разбрах, че пише и кратки разкази. Ще се чете още. Ето това е официалният му сайт: <a href="https://www.sequoianagamatsu.com/">https://www.sequoianagamatsu.com/</a></p><p>Вероятно не съм подбрала най-добрите и показателни цитати, които ще впечатлят, но ми беше много трудно, защото всичко ми харесва, а и извадени от целия контекст няма да имат съвсем същото значение, но все пак:</p><p>"Веднъж я попитах какво прави, а тя ми обясни, е просто се опитва да следи всичко, защото сякаш никой друг не забелязвал или не го било грижа, че продължаваме да допускаме едни и същи грешки, че омразата в квартала или несправедливостта в щата текат като отрова във вените ни, а през това време поредният ледник се откъсвал или поредното животно изчезвало от лицето на Земята. "Всичко е свързано.", казваше. А аз й отвръщах: "Ти си само една и имаш само един живот."</p><p>В истинският свят хората се утешават с невежество, политика и вяра, но тук... имат значение само твърдите изчисления.</p><p>Аз съм прасе. Каква професия е прасе?" започнал е да разпределя хората в категории, по цели, да задава важни въпроси, като например защо всички ние сме тук. Защо не може да говори с другите прасета. Задава въпроси за любовта и приятелството, когато гледа сапунени опери, както и за войните и арктическата чума по новините. Задава въпроси за хората във Вашингтон, които се карат заради мораториума върху производството на бензинови автомобили и за помощта за калифорнийските градчета, унищожени от пожарите. Пита:" Какво е мораториум? Целувките означават любов. Много болни хора. Никой не е съгласен с друг за нищо.</p><p>- Ти си специален - казвам. Почти му признавам цялата истина: "Но това, което те прави специален, също така те убива.", казвам наум с надежда, че ме чува.</p><p>Напоследък единствените бизнес начинания, които връзваха някаква печалба в този град, се занимаваха със секс, смърт или с начините за разпространението им в интернет.</p><p>Но когато повече не можехме да удържаме мъртвите, когато хората загубиха възможността да се сбогуват, нещо в нас се пречупи. Фирмите за криогенно съхранение процъфтяваха, хотелите на смъртта, услугите, където близките ви се съхраняваха и поставяха в забавни пози, туристически компании, които обещаваха "естествен" изход заедно с починалите ви наскоро близки.</p><p>Това беше златната среда между клиентска услуга, разносна търговия и погребален стоицизъм, която аз така и не можах да овладея.</p><p>Празнувахме рождените дни на децата си извън криокамерите им: "Честити 507. Вече си голямо момче. Даже не можеш да си представиш!" Щом с Дори намерехме нов коридор, който да обрисуваме, членове на екипажа идваха при нас да споделят историите си - как бяха успели да стигнат дотук, кого бяха оставили на Земята, последните мигове, които помнеха, преди животът ни да се преобърне заради вируса, пожарите или ураганите.</p><p>- Хората се върнаха по градските улици, но забележете как пазят дистанция. Никой не се усмихва на другия. Всеки се е вторачил в телефона си или се е изгубил в очилата за добавена реалност.</p><p>Някога прочут със сакето си, с лалетата и златната треска от стари времена, сега най-обикновеният силует на града беше станал известен с няколкото дузина погребални небостъргачи, кацнали като поредица от дребни островчета...</p><p>...са важна част от технологията ни - приличат на телескопи, но са оборудвани с лещи, направени от желеподобните останки на нашите предци. те ни позволяват да гледаме реалността на база на съдържанието на всяко семенце. Баща ми казваше, че <b>нашата планета и всички на нея са направени от чиста възможност </b>и това ни прави специални, затова имаме способност да създаваме, да се превърнем в каквото пожелаем."</p></div>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-26605727565804202152023-09-26T12:32:00.018+01:002023-12-27T09:50:14.384+00:00Из " Историята на твоя живот и други разкази" от Тед Чанг<span> <div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://en.wikipedia.org/wiki/Turris_Babel#/media/File:Lieven_Cruyl_-_Prospectus_Turris_Babylonicae_ex_praescripto_R._Adm._Patris_Athanasy_Kircheri_Soc._Jesu.tiff" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="551" data-original-width="489" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhmz4yNnrAPKx1LJF-sZLPWCl1AAqN4nMEIxQutZAT5URXs6nAyOM7LrHLj6RKY8A37HYWSFLeBOG6m7u8MoUx6SJ3ZCezcPZithwxEt5dZ9TORJ1iSVDwjxJTGUDweR_41Y93YHz7s95T7VLd8yTpYbMObvnM8UegenKc8uaYA7KzJmfjnEzQHPAEspsag/s320/Turris_Babel_by_Coenraet%20Decker.jpg" width="284" /></a></div></span>"Знам за много повече емоции, отколкото нормалните хора. не казвам, че любовта и гневът, които някога съм изпитвак, не са истински, но сега ми е пределно ясно какви са те в действителност: също като увлеченията и тъгите на детството, те са просто предшественици на това, което изживявам днес. Страстите ми са многостранни; колкото по-дълбоко стига самопознанието ми, толкова по-сложни стават и емоциите ми... Разбира се, изпитвам много по-малко емоции, отколкото бих могъл; развитието ми е ограничено от интелигентността на хората около мен и оскъдното общуване, което си позволявам с тях. Това ме подсеща за конфуцианската идея за <i><b>рен</b></i>: неточно превеждана като "милосърдие", като онова чисто човешко качество, което може да бъде развито единствено посредством общуване с другите, като характеристика, която не може да бъде открита у някой самотник. <i><b>Рен</b></i> е едно от многото такива качества..." <div><br /><div><span> </span>"Той отвори уста, за да каже, че много добре разбира какво има предвид тя, че и той чувства същото. Но премълча. защото това бе вид емпатия, която ги разделяше, вместо да ги обединява, а той не можеше да й каже това."</div><div><span> </span>"Физическата вселена е език с абсолютно двусмислена граматика. Всяко физино събитие е изказване, което може да бъде разбрано в две напълно разлини посоки, едната каузална, другата телеологична, и двете валидни, нито една нетона, независимо от обема на предоставения контекст... Ние възприемаме събитията като поредица, а отношенията между тях като причина и следствие. те възприемат всички събития като едновременни и свързани от обща цел. Цел, която се движи в посока минимум или максимум."</div><div><span> </span></div></div><div><br /></div>
<iframe allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture; web-share" allowfullscreen="" frameborder="0" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/tFMo3UJ4B4g?si=Fdjci1Pz4vUN3TT0" title="YouTube video player" width="560"></iframe><div><br /></div><div>"Открай време съществуваха два класа имена: такива, които съживяваха телата, и такива, които служеха като амулети... В последно време обаче границата между тези две категории имена бе започнала да изтънява и последиците от това бяха удивителни."</div><div><br /></div><div>"Може би един ден учените ще могат да инсталират експертни системи в мозъците ни, например такива, които съветват: "Подходяща ли е ситуацията, за да се насладиш на красотата?Ако да, гледай; ако не, не обръщай внимание". Така ли ще изглежда "асистираната зрялост"..? </div><div>Не, няма. И няма да е никаква зрялост; ще е просто разрешение за експертната система да взема решенията вместо нас. Зрялост означава човек да може да вижда разликите и да знае, че те нямат значение."</div><div>"Ако някой ден наистина се научим да програмираме мозъка, ще можем да създадем "расова слепота", но дотогава най-голямата ни надежда е в образованието.'"</div><div>"...Защото красотата се усеща като любов."</div><div>"... няма как да направиш хората по-свободни, като огранииш обхвата на техния опит."</div><div>"Красотата не е проблем, проблем са начините, по които хората злоупотребяват с нея."</div><div><br /></div><div>Бях избрала още много цитати, но ще стане много дълга публикация, а и почти всичко е за цитиране: изключително замислящо, интересно и дълбоко. Пример за научна фантастика на високо ниво. Научих доста неща и четох с изключително удоволствие. И ще я прочета пак. Някои от разказите бих препоръчала да се изучават в училище - хем ще са интересни и образователни за децата, хем поставят много дълбоки, вечни въпроси. </div><div>Благодарности на Владимир Полеганов за превода. </div><div>Продължавам с "Издихание".</div><div><br /></div>п.п. Само един цитат от един от разказите в "Издихание". Препоръвам и двете книги горещо. :)<div><br /></div><div> “Археологията може и да не е точна наука като физиката, но тя стъпва на нейните фундаменти. Физичните закони правят възможно изследването на миналото; ако изучаваме състоянието на вселената достатъчно внимателно, можем да добием представа за даден момент от миналото й. Всеки един момент неизменно следва онзи преди него и на свой ред предхожда друг: брънки в приинно-следствената верига.
Но моментът на сътворението е мястото, където всяка такава верига стига до своя край; дедукцията може да ни отведе до него, но не и по-далеч. Ето защо сътворението на всемира е чудо: защото случилото се в онзи момент не е необходимо следствие от някое предходно събитие. Първите раковини, откраднати от Уилхелмина, наистина са доказателство за нещо: не за Божиите планове за човечеството, а за съществуването на чудеса. По тях е видима границата, където пръстените на растежа показват колко ограничена е обяснителната мощ на физичните закони. И това е нещо, от което можем да почерпим вдъхновение.
Защото мисля, че има събития от една друга категория, които също не са обвързани в причинно-следствена верига: нашите волеви действия. Свободната воля си е чудо; когато направим истински избор, осъществяваме резултат, който не може да бъде сведен до функционирането на физичните закони. Всеки волеви акт е – подобно на създаването на всемира – първопричина.
Ако не разполгахме с доказателството за чудото на сътворението, физичните закони щяха да са ни достатъни, за да си обясним който и да е феномен в космоса и да заключим, че съзнанието ни не е нищо повече от набор от природни процеси. Но ние знаем, че в това, което виждаме, има нещо, което физичните закони не могат да обхванат; чудесата съществуват и човешкият избор несъмнено е едно от тях...“
</div>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-80576169878894119432023-07-24T10:44:00.008+01:002023-07-26T10:55:27.216+01:00Ако имате библиотека и градина, <p> имате всичко, от което се нуждаете.</p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjZWj9vZHOD4POQghMCjTfQ0cxZh6e8QK0B-rf6sOhtKUJhrxWGEOwvhQ5t7MoV-tvrBocttg2Um-41JPj9SWkKeJshZbETRa7hLZG9xuxdcyZZKwz8o7v6uKtTZyIPUqkx2IKkRJqG1CrCOZGOIMAbsNp9S7UyRjD57xBBaklCdAT8J3zmtsJb_o3KF8ds/s3371/1.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1898" data-original-width="3371" height="180" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjZWj9vZHOD4POQghMCjTfQ0cxZh6e8QK0B-rf6sOhtKUJhrxWGEOwvhQ5t7MoV-tvrBocttg2Um-41JPj9SWkKeJshZbETRa7hLZG9xuxdcyZZKwz8o7v6uKtTZyIPUqkx2IKkRJqG1CrCOZGOIMAbsNp9S7UyRjD57xBBaklCdAT8J3zmtsJb_o3KF8ds/s320/1.jpg" width="320" /></a></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjR4N3gNcA8cgOYOlfYlLEOjxXny1ZOO-jeF1xBqeqEkEaIFR5bmXQxpfJdHr2y8Z1UscxNzfb3TwGPGcm1W-nK_YaDsgXgi8e5Ijey75O9VtEj8WS6cUO-A_PfYYshhgb6_x7KhPTj80o6K_jzDLVocyP6u2Ln3mmxI-swUcYcPrQSlGN9qMfCkcQi8X7f/s4608/2.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2128" data-original-width="4608" height="148" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjR4N3gNcA8cgOYOlfYlLEOjxXny1ZOO-jeF1xBqeqEkEaIFR5bmXQxpfJdHr2y8Z1UscxNzfb3TwGPGcm1W-nK_YaDsgXgi8e5Ijey75O9VtEj8WS6cUO-A_PfYYshhgb6_x7KhPTj80o6K_jzDLVocyP6u2Ln3mmxI-swUcYcPrQSlGN9qMfCkcQi8X7f/s320/2.jpg" width="320" /></a></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEioxTmn8v9f4qsqFz0j9aYIU3bAMs2ZQTaoqFvJoEgPAOWXfhaQobDgmmzpOQ9I49osxbSR_kq0m7neIWuTSnkg0tVRRn2Rujp5ZzEKkEOxfqTLszZfOLS1QD-FavgiwrRTSuqXRldHuXTXNr54sRiJA7lNAm-EmQsTL3H7jf6dSnI2YP48l9uR4hTkRgS4/s4608/3.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2128" data-original-width="4608" height="148" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEioxTmn8v9f4qsqFz0j9aYIU3bAMs2ZQTaoqFvJoEgPAOWXfhaQobDgmmzpOQ9I49osxbSR_kq0m7neIWuTSnkg0tVRRn2Rujp5ZzEKkEOxfqTLszZfOLS1QD-FavgiwrRTSuqXRldHuXTXNr54sRiJA7lNAm-EmQsTL3H7jf6dSnI2YP48l9uR4hTkRgS4/s320/3.jpg" width="320" /></a></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh9cfwzdmNVVE7KrH6IIbyDXNZzASefCzNH1KKKnXKMQZmdd8TLDW0ftAsfaP9bjHGJ0mZMVx1-YMMAsMjMcT9UCRogg-uMv7R_pqSADQjpsNwNvVhOiH0lL_PT3dVyKgREuwB-_C2JfSQdUnD0rrx4OeDp8VmyCrUl2ElkodYBuphZ2xZ0RJYdbCDqriCc/s4255/4.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2032" data-original-width="4255" height="153" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh9cfwzdmNVVE7KrH6IIbyDXNZzASefCzNH1KKKnXKMQZmdd8TLDW0ftAsfaP9bjHGJ0mZMVx1-YMMAsMjMcT9UCRogg-uMv7R_pqSADQjpsNwNvVhOiH0lL_PT3dVyKgREuwB-_C2JfSQdUnD0rrx4OeDp8VmyCrUl2ElkodYBuphZ2xZ0RJYdbCDqriCc/s320/4.jpg" width="320" /></a></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgTKHgbOkynxOWKGw_LkWIDlEhFqvBSlKBHBpT672Lwi29dcLFXLRCViBFZoARJ0OU8se6-i9CJfG0VcHI8yEOfg6BORy87CXSMMHo_XZdCCloxb7mkzQNQoBnxy31a3vuGxLDfeDQkwONfNR3Ncdc3Z3wzNi4t1oPYEPqs30PfJWPnUCNvtIWi3L9BRS2b/s4608/5.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2128" data-original-width="4608" height="148" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgTKHgbOkynxOWKGw_LkWIDlEhFqvBSlKBHBpT672Lwi29dcLFXLRCViBFZoARJ0OU8se6-i9CJfG0VcHI8yEOfg6BORy87CXSMMHo_XZdCCloxb7mkzQNQoBnxy31a3vuGxLDfeDQkwONfNR3Ncdc3Z3wzNi4t1oPYEPqs30PfJWPnUCNvtIWi3L9BRS2b/s320/5.jpg" width="320" /></a></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh3Kr6JcQ0bxD0iaU0nC1KkUulxKqgyAmPbNbFICSYZGS7Wzz5eFFNSb0f6e23BwBYs4egEhFydNBcN-rUvn79Y78rNKNP-aZYhfALXTvrIdkeYQYZKkNO-nYuPSXceM-U4ok5Eiskvz-MgqG_rtkM-2N5VczbaApQvXZqa4Q4mVtIxPckbc99HAITp1SPR/s4304/6.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2123" data-original-width="4304" height="158" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh3Kr6JcQ0bxD0iaU0nC1KkUulxKqgyAmPbNbFICSYZGS7Wzz5eFFNSb0f6e23BwBYs4egEhFydNBcN-rUvn79Y78rNKNP-aZYhfALXTvrIdkeYQYZKkNO-nYuPSXceM-U4ok5Eiskvz-MgqG_rtkM-2N5VczbaApQvXZqa4Q4mVtIxPckbc99HAITp1SPR/s320/6.jpg" width="320" /></a></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj7bbFnBd-BTJjRNhttYzZQKT8eT3UNnz__enjoKhpsHGuBdGBj1ewIySUw4SY2aPnPsOWm0klXX5aXg-SSJy9IuO65Sk6fpRe7iJ-U7Tz6f409oD0joQ4BxzN3hDmDXbJRYREmy6GnOdjx34fsbTVcdPzwYaqU7bnXaXZ2KejeHnxrk_Mf3ilrqQOGSI1F/s4608/7.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2128" data-original-width="4608" height="148" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj7bbFnBd-BTJjRNhttYzZQKT8eT3UNnz__enjoKhpsHGuBdGBj1ewIySUw4SY2aPnPsOWm0klXX5aXg-SSJy9IuO65Sk6fpRe7iJ-U7Tz6f409oD0joQ4BxzN3hDmDXbJRYREmy6GnOdjx34fsbTVcdPzwYaqU7bnXaXZ2KejeHnxrk_Mf3ilrqQOGSI1F/s320/7.jpg" width="320" /></a></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjy6ooCmCI5XmbhfF5cIhVVE85Z9dxgPqlYT17LtTtif9RGLx6BD65X0BJsQEgR04g7SZe1V1ku6fYLIumx3o00sdyTKIpmu0IzK8ps9sn3ETiG1zOFvuT4a-qpkaRA8hwIdnvexdvd_xNZsBf2lquBJPA3-HrSJC2AxNHwD_3jHoxtZ3DnJoWLg39YMpQ9/s4608/8.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2128" data-original-width="4608" height="148" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjy6ooCmCI5XmbhfF5cIhVVE85Z9dxgPqlYT17LtTtif9RGLx6BD65X0BJsQEgR04g7SZe1V1ku6fYLIumx3o00sdyTKIpmu0IzK8ps9sn3ETiG1zOFvuT4a-qpkaRA8hwIdnvexdvd_xNZsBf2lquBJPA3-HrSJC2AxNHwD_3jHoxtZ3DnJoWLg39YMpQ9/s320/8.jpg" width="320" /></a></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEijAmwUOFf3t0YFA8gMKepuHg6-d8Vtjc55jbmPRTKtMMIweBX9QI013g0tmkXtx6FL48Dyk-oz4cqABTeli01JtKGJH2N993h44mYigoFVWWtKV8HaYFbMifow9MFyZeSIM9QA_M2ikAf9HWBnR9mJdtfwFxmpOBzIDPb1DT1dfFI7otQtSrDmdBwJX2MN/s4608/9.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2128" data-original-width="4608" height="148" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEijAmwUOFf3t0YFA8gMKepuHg6-d8Vtjc55jbmPRTKtMMIweBX9QI013g0tmkXtx6FL48Dyk-oz4cqABTeli01JtKGJH2N993h44mYigoFVWWtKV8HaYFbMifow9MFyZeSIM9QA_M2ikAf9HWBnR9mJdtfwFxmpOBzIDPb1DT1dfFI7otQtSrDmdBwJX2MN/s320/9.jpg" width="320" /></a></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiPoezbBECuUiMfvyAHprlE0txlexLTdGW2gRUFEARoxjAgkp1FK4CPiFWG14yrMzQFTs6mCkjoOHCGVlMjwSnVdPejjWd8NFFJkCTVP1uIoxvX_kEd9B56mEHeUCV3ViVRa147UPEIDSoPsCuxg17a4X5YCX_zXrV5EEfSjIKObnJZUFy9j-ysIvXiOta0/s4608/10.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2128" data-original-width="4608" height="148" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiPoezbBECuUiMfvyAHprlE0txlexLTdGW2gRUFEARoxjAgkp1FK4CPiFWG14yrMzQFTs6mCkjoOHCGVlMjwSnVdPejjWd8NFFJkCTVP1uIoxvX_kEd9B56mEHeUCV3ViVRa147UPEIDSoPsCuxg17a4X5YCX_zXrV5EEfSjIKObnJZUFy9j-ysIvXiOta0/s320/10.jpg" width="320" /></a></div>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-66079335424436898242023-03-08T17:23:00.028+00:002024-02-05T10:26:09.422+00:00 "Станция Единадесет" от Емили Ст. Джон Мандел<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg13JIhvvkhHNBnXweP2vXtPPPdzWpAJ3kk1P_T4tK3fuMJNZZpjOnM6HgOL-YcIzGtLGXrMQlCXUZwKmgruJDYw6Z-vg7bCbUKM7mnR17w64pNNZP3fgxHEL_LmXQdY2i39J2dJjVDhXL20j7oCn-xsThwqceH5RIvc0VPivTNDsXwYJoiB4fNM014Mg/s600/Station_11_by_AsKartongs.jpg" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><br /></a><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg13JIhvvkhHNBnXweP2vXtPPPdzWpAJ3kk1P_T4tK3fuMJNZZpjOnM6HgOL-YcIzGtLGXrMQlCXUZwKmgruJDYw6Z-vg7bCbUKM7mnR17w64pNNZP3fgxHEL_LmXQdY2i39J2dJjVDhXL20j7oCn-xsThwqceH5RIvc0VPivTNDsXwYJoiB4fNM014Mg/s600/Station_11_by_AsKartongs.jpg" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 0.5em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="600" data-original-width="600" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg13JIhvvkhHNBnXweP2vXtPPPdzWpAJ3kk1P_T4tK3fuMJNZZpjOnM6HgOL-YcIzGtLGXrMQlCXUZwKmgruJDYw6Z-vg7bCbUKM7mnR17w64pNNZP3fgxHEL_LmXQdY2i39J2dJjVDhXL20j7oCn-xsThwqceH5RIvc0VPivTNDsXwYJoiB4fNM014Mg/s320/Station_11_by_AsKartongs.jpg" width="320" /></a></div>drawing by AsKartongs<h2 class="styles__box--2Ufmy styles__text--23E5U styles__body2--2dvwJ styles__muted--8wjeu styles__display-block--3kWC4" data-testid="ds-box" style="-webkit-font-smoothing: antialiased; -webkit-tap-highlight-color: rgba(0, 0, 0, 0); background-color: white; border: 0px; box-sizing: border-box; color: var(--ds-color-text-muted); font-family: -apple-system, BlinkMacSystemFont, Inter, Arial, sans-serif, -apple-system, "Helvetica Neue", sans-serif; font-size: var(--ds-font-size-body2); font-stretch: inherit; font-variant-east-asian: inherit; font-variant-numeric: inherit; font-weight: var(--ds-font-weight-body2); line-height: var(--ds-line-height-body2); margin: 0px; max-width: 100%; padding: 0px; vertical-align: baseline;"><br /></h2>"... Д-р Единадесет е физик. Той живее на космическа станция, но това е доста усъвършенствана космическа станция, която е конструирана да напомня на малка планета. Има дълбоки сини морета и скалисти острови, свързани с мостове, оранжеви и пурпурни небеса с две луни на хоризонта. Човекът, който свири на контрафагот и който преди колапса е бил в печатарския бизнес, каза на Кирстен, че комиксите са били направени с голям разход на средства. Всички тези ярки изображения и издържлива хартия. Tака че всъщност изобщо не са комикси в традиционния смисъл за масово производство, а вероятно са проект на нечия лична самонадеяност. Кой би бил този някой? В нито един брой няма биографична информация. Има инициали вместо името на автора: “от М. С.” На вътрешната корица на първия брой някой е написал с молив: “Копие 2 от 10“. Във втория брой бележката е: “Копие 3 от 10.“ Възможно ли е само десет копия на всяка от тези книги да съществуват в света? <div><span> </span> Кирстен се беше погрижила за комиксите възможно най-добре, но те са доста омачкани сега, с изтънели, меки краищата на страниците. Първият брой падна отворен на две страници: Д -р Единадесет стои на тъмни скали, гледайки към индиговото море в здрача. Малки лодки се движат между островите, вятърните турбини се въртят на хоризонта. Той държи своята федора в ръка. Малко бяло животно стои до него. (Няколко от по -възрастните членове на Симфонията потвърдиха, че това е куче, но то не е като никое куче, което Кирстен някога е виждала. Името му е Лули. Изглежда като кръстоска между лисица и облак.) Има текст в долната част на рамката на нарисуваното: <i><b>Стоях и гледах разрушения си дом и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята.</b>”</i></div><div><i><br /></i></div><div><span> </span>п.п. <span>Преводът</span> е мой. Книгата е преведена отдавна на български от Борислав Стефанов и изд. Екслибрис и ми е чудно защо няма почти нищо за нея като отзиви, защото е толкова различна и в същото време е много актуална като тема.</div><div>
<span> </span>Една книга, която разказва за любовта и загубата, неща които са теми почти на всяко произведение, но начинът по който го прави ми харесва, докосва ме и ми е близък.<br />
Как близките ни хора могат да ни станат чужди по един или друг начин, зависещ или не от самите тях и как чуждите хора, могат да ни станат близки пак по същата причина. Как една книга може да се превърне в нова Библия по нов начин и точно заради любовта на автора към това, което прави. Как некомерсиалното, нематериалното, въображението не само като фантазия, но и като мисъл за другите, всъщност могат да са най-важното, дори когато става въпрос за оцеляване - защото сме хора.
Как тъгата ни съпътства и в радостта, и как винаги човешкото общуване и разбиране, намирането на смисъл в човешкото общуване, в човешките преживявания и на другите - хубави или лоши е причина за оцеляването. </div><div><span> Филмът по-книгата е дори по-добър от нея, което се случва доста рядко. Част от фабулата е променена, но по отличен начин. Гледам, че доста хора са работили по сценария и в този случай екипната работа е доказателство за успех. Филмът определено е в класацията на любимите ми и на тези които мога да гледам по няколко пъти. "Стъкленият хотел" също има, според мен, по-добри качества като сценарии, отколкото като книга. Писателката има наистина харакрен стил, идеите й изклюително много ми допадат.</span><br /><br />
<span> </span><i>Емили Сейнт Джон Мандел (р.1979 г.) е канадска писателка. Написала е шест романа, включително “Станция Единадесет”, “Стъкленият хотел” и “Морето на спокойствието”, множество кратки разкази и есета. Носител е на редица награди, повечето, от които за “Станция Единадесет”, а последната е от 2022 г. от читателите в Goodreads, за най-добра научна фантастика за “Морето на спокойствието”.</i></div><div><i><br /></i></div><div><i><br /></i></div>
<iframe allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture; web-share" allowfullscreen="" frameborder="0" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/eCiCjGa9jhM" title="YouTube video player" width="560"></iframe><div><br /></div><div><span id="docs-internal-guid-2fb0f579-7fff-85fe-4cb1-b9842897a3d7"><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">“Изглежда”? Не! При мен “изглежда” няма!</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">Нима по моя мрачен плащ, госпожо,</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">или по задължителния траур,</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">или по непрестанните въздишки,</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">или по водопадите сълзи,</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">или по израза на безутешност,</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">нима по тях и други тям подобни</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">прояви, форми, знаци на скръбта</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">ще съдите какво ми е в душата</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">по тях наистина човек “изглежда”,</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">защото би могъл да ги играе.</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">Аз скръбен съм дълбоко в свойта глъб,</span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span id="docs-internal-guid-4747dde7-7fff-d4ef-8133-e61b847b1a48"></span></p><p dir="ltr" style="line-height: 1.38; margin-bottom: 0pt; margin-top: 0pt; text-indent: 36pt;"><span face="Calibri,sans-serif" style="background-color: transparent; color: #212529; font-style: normal; font-variant: normal; font-weight: 400; text-decoration: none; vertical-align: baseline; white-space: pre;">а те са само видимост на скръб!"</span></p></span></div>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-64490813681676079202023-02-12T04:19:00.006+00:002023-02-22T04:54:46.828+00:00Wit<iframe width="560" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/dXowrolrFz0" title="YouTube video player" frameborder="0" allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture; web-share" allowfullscreen></iframe>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-65680460587831645362022-12-28T17:24:00.004+00:002023-04-12T17:04:30.942+01:00Предновогодишно обръщение<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgSOnOFZRouCLUjVK3ToaGraZC_B9cFubDEQSWI4h24Piwf7-OU9nSSaipGkGNlShqiYknQcpvZNLO-k3FhTbSa2qqDPFVBOI4IyJ6NvTqrO2DTg4xJ1AJGREjSZGGVSJFaan9Hl3CWRmphDyk6rwLNkNaRTahLKUIzIBnS4uN55xOFIJJ21fhGej6r5g/s3646/20221228_154254.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" width="400" data-original-height="606" data-original-width="3646" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgSOnOFZRouCLUjVK3ToaGraZC_B9cFubDEQSWI4h24Piwf7-OU9nSSaipGkGNlShqiYknQcpvZNLO-k3FhTbSa2qqDPFVBOI4IyJ6NvTqrO2DTg4xJ1AJGREjSZGGVSJFaan9Hl3CWRmphDyk6rwLNkNaRTahLKUIzIBnS4uN55xOFIJJ21fhGej6r5g/s400/20221228_154254.jpg"/></a></div>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-69403683522558835202021-05-19T16:43:00.026+01:002024-03-06T18:43:45.087+00:00Летен следобед<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><div><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-P5yTILKOzS0/YKYE_fbg-KI/AAAAAAAAK-A/w_YLfXlQeIU4vbEmQ3QJncxL-nC9ZKeUwCLcBGAsYHQ/s626/lg5.jpg" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 0.5em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="417" data-original-width="626" height="237" src="https://1.bp.blogspot.com/-P5yTILKOzS0/YKYE_fbg-KI/AAAAAAAAK-A/w_YLfXlQeIU4vbEmQ3QJncxL-nC9ZKeUwCLcBGAsYHQ/w356-h237/lg5.jpg" width="356" /></a></div><br />от <a href="https://www.well-builtcity.com/" target="_blank">Джефри Форд</a><br /><br /><br /><a href="https://www.wikiwand.com/bg/%D0%A5%D0%B5%D0%BD%D1%80%D0%B8_%D0%94%D0%B6%D0%B5%D0%B9%D0%BC%D1%81" target="_blank">Хенри Джеймс</a> веднъж казва, че двете най-красиви думи в английския език са “летен следобед” (Summer Afternoon) и след като той ги произнася, те удрят реалността и се разпръскват. Парченца от тях се носят навсякъде. Някои от тях влизат в ушите на слушателя, който ги е чул и тя кимва в знак на съгласие, въпреки че през цялото време си е мислила, че те би трябвало да са “есенна нощ” (Autumn Night).<br />
Късчетата, които не послужват за целите на Джеймс и младата мис Пентрит, отлитат и по-късно, събирайки се отново, напускат земната атмосфера. В космоса те се превръщат в мъничко топче от зелено, искрящо сияние, привлечено към далечната тъмнина от електромагнитния импулс на квазар.<br />
Със светлинна скорост те правят няколко космически кръга пинбол - през планети, слънца, мъглявини - почуквайки леко по Небесната врата, подскачайки от луна до звезда, пробивайки разтопени ядра и настанявайки се за миг между ушите на Суфра, кралицата на Харванг. В океан от гама лъчи едно семе на смисъла покълва и израсва в мисъл, която по-късно има спомен за себе си как се изтъркулва от спиралните езици на галактиките. Времето идва и си отива, и през един летен следобед тези думи се връщат на Земята, търсейки Хенри Джеймс.<br />
Търсят доста дълго време, прелитайки тук и там, миазматични и неизразими, но не помислят да потърсят под земята. Накрая, в Южен Джърси, на една остъклена веранда, те чуват как се споменава набързо техния създател и се събират в ъгъла на тавана, за да научат каквото могат.<br />
Под тях, четиридесетгодишен мъж, седнал на плетена люлка, държи телефон до ухото си. Носи фланелка без ръкави, шорти и бели чорапи. Има доста от него там долу, а той има също така брада и очила.<br />
Kакто подозира “Летният следобед”, той не говори с Хенри Джеймс по телефона. Всъщност не говори с никого. Преструва се, че говори с Хенри Джеймс, тъй като е писател и от месеци не може да пише. “Летният следобед” не знаеше, че през последните три месеца той бе сядал всяка вечер, пушил и се взирал в празния компютърен екран. Напрягал се беше до последно, за да изрази възвишеност, но всяка вечер резултатът бе само шепа противни клишета. Затова си помисли, че докато децата са на училище, а жена му на работа, ще се накара да повярва, че се обажда на Хенри Джеймс за някой друг съвет.<br />
Първото нещо, което Джеймс му каза, беше да кисне краката си в ледена вода два пъти дневно.<br />
- Каквото кажеш, Хенри. - каза писателят.<br />
След това старият майстор му каза да се въздържа от псувни.<br />
- Това е трудна работа. - каза той. - Казвам „мамка му“ на всяка втора дума.<br />
На Хенри не му хареса каквото чу и отговори, че това е позорно.<br />
- Какво друго? - попита писателят.<br />
- Лунни бани.<div><span style="font-family: Georgia, serif;">- </span>Лунни бани?<br />
Тогава Хенри започна да се смее и писателят също се засмя. Но Хенри продължи да се смее на собствената си шега доста по-силно.<br />
- Какъв тъпак. - каза писателят, докато тряскаше слушалката. Чудеше се какво ли би казал Томас Ман.<br />
Духът на думите се спусна надолу и се настани в цигарата, горяща в пепелника. Писателят реши, че няма време да катери <a href="https://www.wikiwand.com/bg/%D0%92%D1%8A%D0%BB%D1%88%D0%B5%D0%B1%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0" target="_blank">“Вълшебната планина”</a>, а и знаеше, че съветът на Ман ще бъде да си изреже ноктите на краката или нещо също толкова безполезно. По-добре би било, помисли си той, ако просто набера произволен номер и да видим кой ще вдигне. Той набра някакъв номер и докато телефонът звънеше, взе цигарата и си дръпна. Накрая някаква жена отговори.<br />
- Писател ли сте? - пита той.<br />
- Да. - каза тя. - Казвам се Дара Мелш. Написах роман, наречен “Есенна нощ”.<br />
- Можете ли да ми разкажете малко?<br />
- Планета, на която винаги е есен - падащи листа, цял ден здрач, тикви и безкрайни ливади от жълто-кафява трева, висока като четириетажна сграда. Капитанът и синът му прелитат над тревата на кораб балон в ранната вечер и виждат стада от бели хипопотами, които се движат тежко през люлеещото се от вятъра море. Когато нощта пада и се появяват звездите, момчето ляга в спален чувал на палубата до мястото, където стои капитанът, грациозно движейки кормилото. Зад звука на тихото свирукане на капитана момчето чува вятъра, който духа през тревата и заспива, сънувайки летен следобед.<br />
- В съня има ли момиче? - пита писателят.<br />
- Две. - казва Дара.<br />
- Оранжерия? - пита той.<br />
- Познахте. - отговаря тя.<br />
- Нов вид лилия, чийто аромат привлича странно същество от близката гора през нощта? - пита той.<br />
- Орхидеи. - прошепва тя. - Орхидеи с венчелистчета от човешка плът.<br />
- Разбирам. - казва писателят.<br />
- Защо момичето трябва да умре в последната част?- пита пак. - Искам да кажа, знам, че тя отблъсква чудовището на мъдростта и всичко останало, но след като откриват тайния проход към царството на кралица Суфра в тревата, така ли трябваше да стане?<br />
- Не забравяйте мрачното лице на капитана, когато той престава да си подсвирква в края на трета глава. - казва тя.<br />
- Вярно.<br />
- Излиза с меки корици това лято. - продължава тя.<br />
- Ще я взема. - казва той. - По-късно.<br />
След това затваря и си мисли „Мамка му“. Пали нова цигара и се заглежда навън през стъклото в летния следобед. Слънчевата светлина пада през листата като ярък дъжд. Водни кончета кръжат над езерото с кои, а чинките са на хранилката. Нещо невеществено се отдалечава от него. Минава през прозореца като бриз и се насочва към задния двор. Върви с дълги, подобни на вълни крачки, небрежна представа за призрак.<br />
- Върни се. - виква той и думите му се изстрелват, за да пробият и натрошат дълго пътешествалите думи на Хенри Джеймс.<br />
През цялото това лято, докато е в задния двор, чува тих глас, който казва “летен следобед” и поглежда през рамото си. Фразата се чува през август и дори през есента, когато една нощ съпругата му, която е в задния двор, взираща се през лъчите на пълнолунието към балон, преминаващ горе, също го чува и се чуди какво означава.<br />
През зимата, когато натрупва толкова много сняг, че път 70 е затворен и писателят, и съпругата му си остават вкъщи. Докато седят на дивана в хола и пият кафе, тя най-накрая си признава, че го е чула.<br />
- Направи ми услуга - казва той.<br />
- Каква? - пита тя.<br />
- Когато приключиш с кафето си и си готова да станеш, би ли се навела през задната врата и да ми плъзнеш насам една кофа със сняг?<br />
- Да, добре. - казва тя.<br />
Но тя му я носи, голяма кофа сняг. Той изритва чехлите си и потапя босите си крака в нея.<br />
- Какво правиш? - пита тя.<br />
- Чакам. - казва той.<br />
Прави това два пъти този ден и два пъти на следващия. На третия се появява някаква мисъл. Три дни по-късно, докато минава покрай езерото, през топящия се сняг, има спомен за висока трева, разлюляна от вятъра в летен следобед.<br /><br />от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford</div><div><br /></div><div>превод Преслава Ст. Кирова ©</div>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-752756013587289872021-02-09T17:13:00.004+00:002021-02-11T18:50:32.925+00:00Защо пиша? - Анаис Нин<p>"Защо някой пише е въпрос, на който мога лесно да отговоря, защото твърде често съм го задавала и на себе си. Вярвям, че пишем, защото имаме нужда да създадем свят, в който можем да живеем. Аз не мога да живея в нито един от светове, които ми бяха предложени. Светът на моите родители, светът на войната, светът на политиката. Трябваше да си създам мой, собствен свят. Като климат, родина, атмосфера, в която да мога да дишам, да царувам и да се възраждам отново, когато бъда унищожена от живота. Вярвам, че това е причината за всяко изкуство. Артистът е единственият, който знае, че светът е субективно творение: че има избор, който трябва да се направи, селекция на елементи. Че е материализиране, въплъщение на неговия вътрешен свят. После той се опитва да привлече други в него, надява се да наложи своята конкретна гледна точка и да я сподели с другите. И когато вторият етап не е достигнат, смелият творец продължава, въпреки това. Няколко мига на общуване със света си заслужават болката, защото в крайна сметка това е свят за другите, наследство за другите, дар за други. Също така пишем, за да повишим собствената си осъзнатост за живота. Пишем, за да примамваме, омагьосваме и утешаваме другите. Пишем като серенада за нашите любими. Пишем, за да вкусим живота два пъти: в момента и в ретроспекция."</p><div><br /></div>
<iframe allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture" allowfullscreen="" frameborder="0" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/Y-dRf7Zxf8Q" width="560"></iframe>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-63051711772943788862020-06-14T13:44:00.006+01:002022-12-08T05:45:11.875+00:00Огледално<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-zSUx2KxaTsE/XuYbU8cehqI/AAAAAAAAJHY/c7YN9BpLAowl6kB5NKMWKBM5fchosozSQCLcBGAsYHQ/s1600/m2.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 0.5em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-zSUx2KxaTsE/XuYbU8cehqI/AAAAAAAAJHY/c7YN9BpLAowl6kB5NKMWKBM5fchosozSQCLcBGAsYHQ/s320/m2.jpg" width="271" height="320" data-original-width="1094" data-original-height="1292" /></a></div>от <a href="http://www.jenniferhudakwrites.com/">Дженифър Худак</a><br />
<br />
Тя се приближава до огледалото: там съм, за да я посрещна. Ние се изучаваме една друга с еднаквите си кафяви очи. Пръските от лунички през носовете ни. Резецът, който е леко изкривен - нейния от лявата страна, моя отдясно. Мигаме едновременно.<br />
Гласът на майка й призовава: „Среса ли се?“ Тя поглежда през рамо и аз правя същото. Там, където няма майка, която да ме зове, където никой не се интересува колко е рошава косата ми.<br />
"Да", казва тя и усещам лъжата по собствените си устни.<br />
Обръща се към мен и взема четката. Моята е направена от борови иглички, дръжката е счупена пръчка, в косата ми са заплетени листа и е покрита с кора от засъхнала кал, но тя не вижда нищо от това. Вижда това, което очаква да види.<br />
Няколко бързи движения с четките и ги оставяме. Майка й отново се обажда по-строго и ние се отвръщаме една от друга. Стъпките й заглъхват, оставяйки тишина след себе си. Поглеждам назад към празната й стая. Пръстите ми достигат ръба на огледалото.<br />
<i>Не</i>, шепне небето. Тъмните облаци ръсят леден дъжд. <i>Долу</i>.<br />
Клякам на земята и се взирам в заздравялата раничка на коляното си. Ако бях аз, щях да си реша косата, докато не заблести като спокойна вода. Никога не бих карала майка ми да ми казва по два пъти.<br />
<br />
***<br />
<br />
Когато тя беше малка, аз дебнех отвъд рамката и слушах, когато майка й я приспива.<br />
- Разкажи ми отново за феите - казва тя, гласът й ухае на мляко и паста за зъби.<br />
"Когато беше бебе, те се опитаха да те откраднат.", започва майка й, думите са нежни като приспивна песен. „Сложиха друго момиченце на твое място, такова, което приличаше на теб. Само, че това бебе беше от кал и мъх, паяжини и роса. И макар да не беше истинска, тя плачеше и гукаше, и кихаше точно както теб. “<br />
"Защо ме искаха?"<br />
„Ти беше красиво, съвършено бебе. Чисто, свежо и сладко ухаещо. Тази, която те смени беше покрита с петна от трева, с мръсотия под ноктите и коса, която никога не е била мита. Разбира се, че те искаха. Но аз светнах лампите и ги хванах! Те съскаха и оголваха зъби, но аз те държах и не те пуснах. И накрая те взеха своето бебе и изчезнаха ... ”<br />
“Право през това огледало”, каза тя и аз разбрах, без дори да гледам, че сочи позлатената рамка на стената, зад която се криех. <br />
“Но къде са те сега?”<br />
„Отидоха си.“, каза майка й. „Изчезнаха завинаги.“<br />
Изчезнаха завинаги, гласът отеква като вятър през дървета, като вода над скали. Тя не те иска.<br />
"Шшшт!" Изсъсках. Долових странна тъга зад думите на майка си. Ден след ден момичето се разтягаше, изпъкваше и удължаваше. Всеки ден тя ставаше някой нов друг. Аз, от друга страна, оставах такава, каквато съм. Тази зад огледалото. Тази, създадена да заеме нейното място.<br />
<br />
***<br />
<br />
Майка й влиза в стаята, без да чука, събира мръсните дрехи, натрупани по меките чаршафи на леглото, по килима, покрит с трохи и боклуци. Фигурката на еднорога, захвърлена близо до ръба на скрина бе полегнала настрани и рогът се бе пречупил.<br />
"Какво правиш в стаята ми?" Лицата ни се изкривяват.<br />
Майка й сочи фигурката. Някога тя стоеше гордо пред огледалото, цялото в кремаво, синьо и златисто, и гладко като вечерно езеро. Веднъж отчаяно ми се прииска да я взема. Не, за да я запазя за себе си. Само да я подържа за един вълшебен миг.<br />
"Тази стая е бедствие", казва майка й. "Съсипваш всичките си хубави неща."<br />
Момичето грабва фигурката с немарливи си пръсти и я хвърля в кошницата, която държи под бюрото си. Онази, в която хвърля нещата, които трябва да бъдат махнати - неща, за които някога я е било грижа, неща, които вече не иска. Крайниците ми следват нейното движение. Майка й трепва, когато еднорогът тупва на дъното на кошницата и тя поглежда към огледалото, търсейки дъщерята, която някога е познавала.<br />
- Виж ме! - прошепвам със стиснати устни.<br />
Небето над главата ми потъмнява и се разтриса от гръм. Недей, ръмжи гласът. Не можеш.<br />
Стискам зъби. Но няма значение, момичето крещи „Махай се!“ и нямам друг избор, освен да го изричам заедно с нея. Бузите на майка й се покриват с есенно-червено, тя се обръща и си отива.<br />
<br />
***<br />
<br />
По-късно, когато момичето е долу, майка й се промъква обратно в стаята, за да извади еднорога от коша. Пръстите й пробягват по счупения хълбок, по нащърбеното място, където е бил рога и погледът й отново търси огледалото. Тя не би трябвало да може ме види, но силата на копнежа ми е силна като писък.<br />
Бурен вятър задухва в гората, насълзявайки очите ми и посипвайки главата ми с листа.<br />
Не е твое. Иди си.<br />
Лицето ми се криви в гримаси и устата ми издава дрезгави звуци. Винаги съм била предназначена да бъда нищо повече от валута и гората няма да се откаже от мен за нищо. Подменяне на бебе; това винаги е била сделката. Но вместо бебе зад стъклото, има момиче, което мрази всичко, което някога е обичало - майка си, стаята, себе си. Тя ще се махне.<br />
Ако гората настоява за размяна, аз ще й я осигуря.<br />
Поставям пръсти на стъклото и изпращам мисъл, която само една майка може да чуе: „Кал и мъх, паяжини и роса.“<br />
Сълза очертава една черна линия по бузата й. "Петна от трева, мръсотия под ноктите и косата, която никога не е била мита.", отговаря тя.<br />
Зад мен вятърът утихва, става внимателен. Настръхвам и дишам.<br />
- Майко - прошепвам.<br />
Ръцете й срещат моите от другата страна на огледалото. Изчаквам стъклото да изчезне.<br /><br />
превод: Преслава Ст. Кирова ©
preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-17240390044986803082020-06-02T20:16:00.004+01:002022-09-23T18:09:34.307+01:00Ние сме мочурището<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://www.beckygrismer.com/" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 0.5em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-qSdw5ID1BnE/XtalC4cfpdI/AAAAAAAAJGs/TlQJSz0LTgco07OoG_qo_rZkAy-lkGoywCLcBGAsYHQ/s320/75441ee0de50c56d360a3e1a8c218fec.jpg" width="213" height="320" data-original-width="532" data-original-height="800" /></a></div>от <a href="https://sylviaheike.com/">Силвия Хайке</a><br />
<br />
Ние сме едно и ние сме много. Ние сме храстовидна върба и памукова трева; ние сме мъх и пирен. Всичко, от което се нуждаем, е това спокойно състояние на съществуване. Да се наслаждаваме на слънцето, да слушаме птиците, да пием мъглата. Но нов глас се надига нейде сред нас и тя няма да ни остави да почиваме.<br />
Нощ и ден тя шепне за мъжа в града.<br />
Изображението трепти в тъмното. Кафяви очи, силни ръце, топла загоряла кожа. Пламъкът на нажежено до червено желязо. Независимо какво й казваме, тя няма да остави младия ковач. Тя трябваше да се омъжи точно преди треската да я отнесе.<br />
"Трябва да отида.", казва тя. "Не мога да остана тук."<br />
"Ти принадлежиш на нас сега."<br />
Ние я обграждаме, притискаме се нежно към невидимата стена, която ни разделя. Тя ни предпазва от сливане; не би трябвало да е там. Тя няма тяло, за което да се вкопчи. Заедно със сватбената й рокля, то отдавна се разлага в местния църковен двор. И все пак по някакъв начин съзнанието й остава отделено.<br />
<br />
***<br />
<br />
Луната се променя. Mъглите идват и си отиват. Всички сме тук, толкова близо, но все още не достатъчно. Почти почиваме в мир. Обятията ни я чакат точно зад стената й. Когато е готова, си казваме, усещайки песъчинката толкова, колкото и слънцето. <i>Скоро</i>, казваме. Движението на червеите е толкова звучно, колкото и сутрешната песен на кадънката. Когато духа вятър, ние сме стебла трева, огъващи се в една посока, докато тя се люшка на другата.<br />
Животните усещат безпорядъка и започват да избягват неспокойното блато. Малките соколи изоставят гнездата си. Лисиците си тръгват, последвани от зайците.<br />
Тя вижда заминаването им в различна светлина. Желанието на сърцето й се сбъдва.<br />
Ние я разбираме много по-добре, отколкото тя осъзнава. Ние също искахме. Ние също копнеехме. Но всичко, от което мъртвите имат нужда е тук. Ние побутаме и дърпаме и молим, но тя не се присъединява към нас, не се отказва дори от името му.<br />
Някои дни всичко, което прави, е да повтаря името му като сърцебиене: <br />
„Дан, Дан, Дан.” Мощна, опасна мантра..<br />
Днес е такъв ден. Ден, в който се страхувахме.<br />
„Трябва да се върна при него“, казва тя и иска това с цялата си душа.<br />
Тя ще си пожелае ново тяло. Храстите и корените се намотавата в жилест скелет и със силни върбови крака тя се надига от блатото. Дългата жълта трева оформя тялото и лицето й. Две прясно откъснати боровинки й дават зрение.<br />
Корените в краката й се разтягат, докато се пречупят, защото тя се опитва да се освободи от нас. Последният ни шанс да я спрем, дори и да ни струва спокойствието. Ние говорим един през друг, а не като един:<br />
„Той дори няма да знае, че си ти.“<br />
"Ще го уплашиш до смърт!"<br />
"Ще те прогонят с факли и вили."<br />
Ние повишаваме глас, докато вятърът не започне да вие в дървените ѝ уши, но сърцето й е, което не слуша. В гърдите й бие буца мъх и пирен в ритъма на нейното единствено желание.<br />
<i>Дан, Дан, Дан.</i><br />
Тя марширува над нас, към града,<br />
<br />
***<br />
<br />
Отброяването на дните не е от голямо значение тук, в мочурището. На седмиците още по-малко. Времето ни се измерва с бавните удари на крила и дъждовни капки, с плаващи венчелистчета от невен. Всеки момент е скъпоценен.<br />
Тя ни напусна преди доста полети на чучулига. Би трябвало да сме такива, каквито бяхме преди, но нейното отсъствие остави дупка в нас. Малка и тиха, и не иска да изчезне.<br />
Няма да позволим това.<br />
Ние галим мълчанието в нея, увиваме се около него. Ще я носим по-дълго, отколкото земята държи костите ѝ и ще чакаме.<br />
С или без нея, спокойствието и равновесието трябва да бъдат възстановени.<br />
Обръщаме главите си с цвят на невен към слънцето и бъбрим за формата на облаците. Наблюдаваме как вятърът разпилява пухкавите семена на памуковата трева. Елените и техните малки пасат над нас и съвсем скоро забелязваме познатата гледка на лисици, гонещи зайци.<br />
Животните се връщат. Ще се върне ли и тя?<br />
<br />
***<br />
<br />
Усещаме вибрациите на земята много преди да я видим.<br />
Завръща се. Преплетените пръчки едва се държат заедно. Мъглата виси тежко на раменете й, като воала, който никога не бе сложила. Краката й се влачат през мократа трева. Когато спира, спират и вибрациите. Сама е.<br />
Събираме се около нея, облекчени, че се е върнала, но очакваме щетите.<br />
Цялото й тяло трепери, докато говори, разпръсквайки снопчета трева и малки листа. „Намерих го, но не му позволих да ме види. Гледах го от сянката на дърветата. Той е добре. По-възрастен, но в добро здраве. Не исках нищо повече от това да отида при него, но той изглеждаше толкова спокоен. По-щастлив, откакто го видях за последно. Раната му е заздравяла. Не можех да бъда тази, която ще я отвори отново. "<br />
Тя се прегръща, за да успокои тялото си. Неуспешно. Гласът й рязко се променя: „Трябваше да си тръгна, но вместо това изчаках. И тогава го видях с доячката и разбрах. Той е повече от добре. Той се е оженил за друга. "<br />
Навеждаме се по-близо, леко се притискаме към краката й.<br />
Тя хвърля последен поглед зад гърба си, тъмни сокове се стичат по върбовите й бузи.<br />
“Опитвахте се да ме защитите. Трябваше да ви послушам. Аз ви принадлежа. ”<br />
Тя е купчина пръчки, падащи в обраслите ни с пирен ръце. Още миг и дъхът й се слива с вятъра, крайниците й повяхват и тялото й рухва на земята.<br />
Няма повече граници или съпротива. Като сълза, тя се плъзва навътре и ни прави цели. Усещаме нейната любов към ковача, сладките теменужки и звездната светлина. Вкусваме горчивите соли на нейната скръб. Усещаме острието на болката й. Нашата болка.<br />
След време всички остриета ще се притъпят. Дотогава под цъфтящия пирен и зеления мъх ще отеква шепота ни: „Търпение. Един ден той ще бъде наш. "<br /><br />
превод: Преслава Ст. Кирова ©
preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-15018037710536893892020-03-21T09:32:00.001+00:002022-09-23T18:23:51.100+01:00Денят на Строителите<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-rZuH8iQ_Shg/XnXd_4vYCKI/AAAAAAAAIvo/VThTtOXwAIkPL7Y9msiokrvZwVXBGLy8QCPcBGAYYCw/s1600/stone-2358155_960_720%2B-%2BCopy.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 0.5em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-rZuH8iQ_Shg/XnXd_4vYCKI/AAAAAAAAIvo/VThTtOXwAIkPL7Y9msiokrvZwVXBGLy8QCPcBGAYYCw/s320/stone-2358155_960_720%2B-%2BCopy.jpg" width="304" height="320" data-original-width="606" data-original-height="637" /></a></div>от <a href="https://kristinemuslim.weebly.com/about.html">Кристин Онг Муслим</a><br />
<br />
<a href="http://weirdfictionreview.com/2016/09/day-of-the-builders/">Оригиналът>></a><br />
<br />
*Разказ, което преведох миналата година, но сега историята е дори по-актуална.<br />
<br />
<br />
Това се случи много преди първоначалните признаци на болестта от външните да се разнесат из селото. Трябва да разберете, че моите хора бяха лесна плячка, защото повечето от нас бяха доверчиви, алчни за труфила и лесно се разсейваха от нови неща или каквото и да било подобие на изящество.<br />
<br />
Като единствената в моето село, която можеше да говори на езика на Строителите, помогнах да се ускори това, което просветените наричат <i>модерност</i>. Този ден посрещнах Строителите на портите. Загърбвайки непоносимата жега, един от тях направи снимки на кулоподобната, естествена, скална формация, която използвахме като ориентир и основен пост за наблюдение. Нямаше нищо важно около това типичното карстово образувание, освен че, според един от Строителите, то показваше, че околността е била океанско дъно.<br />
<br />
<i>Това е очарователно</i>, казах аз. И го мислех. Намирах за забележително как някой може да прави подобни изводи от една скална формация.<br />
<br />
Техният лидер се представи, като първо каза титлата си. <i>Доктор</i>, обясни той, <i>но различен вид, не лекар, който лекува</i>. Имаше бели и неестествено равни зъби. Изглеждаше искрен, когато се усмихваше. Подаде ми ръка, жест, който намирах за изнервящ. Ръцете му бяха чисти, ноктите спретнато подрязани, докато аз не си бях мила ръцете и имаше кора от мръсотия под ноктите ми. Той не трепна, когато стиснах протегнатата му ръка. Или може би е положил усилие да не дрънка напразно.<br />
<br />
Показах на Строителите селото. <i>Охкаха</i>, виждайки вкаменените дънери близо до езерото. <i>Ахкаха</i> на прекрасно открояващите се слоеве от скали и пръст, изложени с години на ерозията. За мен и за старейшините бе очевидно обаче, че Строителите изглеждаха неочаквано спокойни, сякаш вече знаеха всичко по пътя си из селото. Например, те не бяха изненадани и дори не се опитваха да се държат като изненадани, когато ги заведох до Адската Яма - естествена дупка с достъп до подземния свят.<br />
<br />
<i>Това е природен газ</i>, докторът, който твърдеше, че е от типа, който не може да лекува, каза това без намек за емоция. Пред лицето на тази огнена гледка и непреодолима миризма на гниене, той обясни непоколебимо, <i>Сигурно в някакъв момент се е възпламенил. И тъй като районът е невероятно богат на газ, пожарите никога не са изгаснали. Тази неприятна миризма, която усещате - това е сяра.</i><br />
<br />
<i>Девонски шисти тук</i>, възкликна мъж на средна възраст, носещ очила. Разбрах значението на откритието му много по-късно. <i>Няма да повярвате какво открих сам самичък на изхода</i>, прошепна друг. Беше близо, така че го чувах перфектно. <i>Dickinsonia costata, непокътната и перфектно запазена. Сигурно са мислили, че ги предпазва от стихиите, защото смятат, че отпечатъците имат както божествен, така и магически произход. За да предотвратим повреда, мисля, че трябва да го залепим здраво на място и да увием добре останалото.</i><br />
<br />
Друг Строител се съветваше със своя спътник: <i>Какво мислиш за това, Грег? Прилича ли на някакъв вид вкаменена папрат?<br />
<br />
Не мисля така. Прилича ми на добър, стар дендрит*. Виждаш ли тези пукнатини по скалата? Но вземи няколко проби, за да си сигурен.</i><br />
<br />
*дендрит - вид кристално образование, виж снимката в началото<br />
<br />
През цялото време се удивлявах на чистите им дрехи, на спретнато подрязаните им нокти, на късата им коса. Подобно на много хора от моето село, аз бях свикнала да ходя рошава. Без да ме е грижа дали нося дрехи, които не са ми по мярка или дали съм сресала косата си. Погледнах към жената, носеща електронната техника и почувствах срам. Почувствах се грозна.<br />
<br />
Поглеждайки назад към онзи съдбовен ден, бих могла да се закълна в живота си, че те бяха дошли с мир. С изисканите си маниери, с познаването за нашия живот. Сигурно са ни изучавали, без ние да знаем. Знаеха, че не бива да ни гледат директно в очите, защото това би могло да бъде погрешно разбрано като знак за агресия. Не вървяха пред нас, защото щяхме да го изтълкуваме като форма на унижение. Фактът, че те изучаваха околността с клинично око, преди да решат къде да започнах да строят, говореше, че въпреки че определено искат нещо от нас и ние можем да получим нещо в замяна - може би разбиране на нашия природен свят чрез техните образовани очи. Мислех, че това ще е от полза за моя народ. Затова убедих всички, че трябва да им бъде позволено да останат. Трябваше да им разрешим да останат, въпреки, че надушвах болестта в потта им. О, беше безпогрешно - смрадта на болест от външни хора.<br />
<br />
Донесоха странните си стативи и ме информираха, че са за изследване на земята в околността. Размахваха и бръмчащи, метални детектори. Двама от тях започнаха процеса по установяване, разпознах титаниевите подпори на преносимите палатки.<br />
<br />
След това обясниха какво биха могли да направят за селото.<br />
<br />
<i>Ще изградим болница и училище, каза докторът. И магистрали, за да можете да стигнете до цивилизацията. Бихте могли да изградим и туристическа база. Може да продавате неща на туристите, да правите магически шоута за тях, каквото поискате. Можем да изградим фабрики, така че да можете да правите повече неща по-бързо. След това помпи, за да източим подземна вода, та да не е необходимо да разчитате на опасната и нечиста вода от кладенеца. След това водопроводни системи. Язовири. Химически завод някъде в равнината източно от каньоните. Химическият завод ще бъде преди полетата с лавандулата. Ще осигурим наши, добре обучени оператори на централи, които ще ръководят тази част от проекта.<br />
</i><br />
Лекарят, този, който нямаше за цел да лекува, говореше ли говореше. Олюлях се.<br />
<br />
Погледнах към нивите и долината, които обработвахме, като си представих как биха изглеждали в ръцете на Строителите. Дивите зверове на лятото гледаха жално сред дърветата, сребристите им рога проблясваха на залязващото следобедно слънце. Гората се извисяваше в далечината. <i>Всичко това скоро ще се промени</i>, помислих си. В съзнанието си видях дъжд върху асфалт. Видях краката на моя народ вече не боси и мръсни. Скоро няма да има такова нещо като <i>там</i>.<br />
<br />
<a href="https://docs.google.com/document/d/15ej4pXqHfCQSEZ-yHegupLRyMZU4sTMe2bqGv7lRy98/edit#bookmark=id.sldrealw4p04"><b>Целият разказ >></b></a><br />
<br />
превод Преслава Ст. Кирова ©
preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-34532861450935136222019-12-23T10:01:00.004+00:002022-09-23T18:12:53.102+01:00Сладоледената империя<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://www.pinterest.co.uk/pin/549791066984299573/" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 0.5em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="605" data-original-width="900" height="215" src="https://4.bp.blogspot.com/-3CifdLueLJA/XgCOoBS0_3I/AAAAAAAAIhQ/kd8-SCdMBAgMAakgtgR2W4W7JQSoBXEUwCLcBGAsYHQ/s320/bp.jpg" width="320" /></a></div>от <a href="https://www.well-builtcity.com/#">Джефри Форд</a><br />
<br />
Позната ли ви е миризмата на гаснещите свещички върху тортата за рожден ден? За мен, този аромат е заменен от звук, подобен на този, когато лъкът преминава през басовата струна на цигулката. Тази нота съдържа цялата меланхолична радост, за която ми бе казано, че предизвиква този мирис - загубата на още една година, обещанието за полагащата се мъдрост. Също така тоновете на акустична китара се появяват пред очите ми като златен влак, падащ от високо точно над главата ми и изчезващ на нивото на слънчевия сплит. Има определено шведско сирене, на което се наслаждавам и което е винаги на триъгълници. Чувството като от коприна по пръстите ми, което после усещам полегнало върху езика си, с аромата и консистенцията на лимонов меренг. Тези възприятия не са просто мисли, а конкретни физически преживявания. В зависимост от гледната точка, както приблизително всеки девет от милион човека, аз съм едновременно прокълнат и благословен със състояние познато като <i>синестезия</i>.<br />
Чак напоследък стана известно, че мозъчните процесите при синестезия са основно в хипокампуса, част от древната лимбична, нервна система, където запаметените възприятия, предизвикани в различни географски области от мозъка, в резултат от външни стимули, се проявяват заедно. Вярва се, че всеки, в някаква точка отвъд съзнаваното, преживява подобна сензорна асоциация, която бива филтрирана и само на едно конкретно, сетивно усещане се дава предимство в света на съзнаваното. За няколкото късметлии като мен, този филтър е счупен или усъвършенстван и това, което е несъзнавано става осъзнато. Може би, някъде далеч назад във времето, нашите прадеди са били напълно синестетични и са можели да усещат, чуват, помирисват, вкусват и виждат едновременно, във всеки конкретен случай. Целият микс от сензорна памет наедно с чувството за възприятие, без да дават предимство на информацията на само един от петте портала, през които “реалността” нахлува. Научните обяснения, доколкото мога да ги следя, изглежда имат смисъл сега. Но когато бях малък и казах на родители си за шепота на винила, за зловонието на лилавото, за въртящите се, сини спирали на църковната камбана, те бяха уплашени, че нещо не е наред с мен и че мозъкът ми прелива от халюцинации като изоставена къща, пълна с призраци.<br />
Като единствено дете не ми беше позволен лукса да бъда ненормален. Родителите ми не са били първа младост, когато съм се появил, след множество неуспешни бременности - майка на почти четиридесет, татко на четиридесет и пет. Беше факт, че на пет години чух, че това, което аз описвах като “ангел, който винаги плаче щом докосна кадифе” никога няма да бъде прието, защото е възприемано като болест, която трябва да бъде излекувана, независимо от методите. Парите не бяха проблем в преследването на перфектната нормалност. Така, че ранните си години прекарах в часове мъчително чакане пред кабинетите на психолози, психиатри и терапевти. Не мога да намеря думи да опиша дълбините на медицинското шарлатанство, в които бях потопен от същинска армия от така наречени професионалисти, които ме диагностицираха с всичко от шизофрения до биполярна депресия и ниско IQ, причинено от занемареното приучване на ползването на гърнето. Тъй като бях дете, бях напълно откровен с тях относно преживяванията си и тази моя, първа грешка ми костваше кръвни тестове, сканиране на мозъка, специални диети и принудително приемане на дяволска фармакопея от убиващи съзнанието лекарства, които отслабваха волята ми, но не и аромата на ванилия на падащата, златна слънчева светлина през есенните следобеди.<br />
Статутът ми на единствено дете, заедно със “състоянието” ми, както те го наричаха, караха родителите ми да ме възприемат като крехък. Поради тази причина бях изолиран от другите деца. Сигурен съм, че част от всичко това беше, заради това как моят начин на ненормално възприятие и изразяване влияеше върху моите родители, защото те не бяха от типа хора, които можеха да понесат отговорността, че са произвели дефектна стока. Бях обучаван в къщи от майка, вместо да посещавам училище. Тя всъщност беше добър учител с докторската си степен по история и отлични познания по класическа литература. Баща ми, който беше статистик, ме учеше на математика и по този предмет аз доказах, че съм неоспорим провал, докато не станах на колежанска възраст. Въпреки, че x=y може да бъде подходяща метафора за феномена на синестезията, нямаше никакъв смисъл на хартия. Цифрата 8, между другото, смърди на изсъхнали цветя.<br />
Това, в което бях добър беше музиката. Всеки четвъртък в три часа следобед, мисис Бритник идваше в къщи, за да ми преподава уроци по пиано. Тя беше мила, въздрастна дама с оредяваща, бяла коса и най-красивите пръсти - дълги и гладки, сякаш принадлежаха на грациозна, млада великанка.<br />
Въпреки, че не бе виртуоз на клавишите, тя беше истински гений в това да ме научи да си позволя да се наслаждавам на звуците, които произвеждах. И аз им се наслаждавах. Когато не бях влачен насам-натам в преследване на избавянето от недъга ми, моето кътче в къщи бе столчето пред пианото. В насила наложената ми изолация от света, музиката се превърна в прозорец за бягство. Щях да пропълзявам през него, колкото често бе възможно.<br />
Когато свирех, можех да видя нотите пред себе си като фойерверки с цветове и форми. На дванадесет годишна възраст пишех свои, собствени композиции и бележките ми, които съпътстваха страниците с нотите, обясняваха визуалните прояви, които се появяваха, заедно с тях. Всъщност, когато свирех аз наистина рисувах - във въздуха пред очите ми - великолепни, абстрактни творби в стила на Кандински. Много пъти планирах композицията върху бял лист, използвайки комплекта от пастели с шейсет и четири цвята, който имах от малък. Единствената трудност беше с цветове като маджента или кобалтово синьо, които възприемах основно като вкусове, така че трябваше да ги описвам с думи като ликорис и тапиока върху моите надраскани набързо рисунки там, където те се появяваха в музиката. <br />
Наказанието ми затова, че бях толкова добър на пианото, бе че загубих единствения си приятел, мисис Бритник. Спомням си много ясно деня, в който майка ми я освободи. Тя спокойно кимна усмихвайки се, разбирайки, че аз вече съм надминал нейните умения. Въпреки, че знаех това се разплаках, когато тя ме прегърна за довиждане. Докато лицето й беше близо до моето тя прошепна в ухото ми “Око да види, ръка да пипне.” От този момент аз знаех, че тя напълно разбира положението ми. Нейният люляков парфюм, звукът на едва доловим си-бемол, изсвирен от обой, все още ги усещах, докато я гледах как се отдалечава по пътеката, излизайки от живота ми за добро.<br />
Вярвам, че загубата на мисис Бритник бе това, което ме направи бунтар. Станах непоследователен и паднах духом. После един ден, скоро след моя тринадесети рожден ден, вместо да се подчиня на майка си, която ми беше казала да привърша главата от учебника, докато тя си вземе душ, аз взех пет долара от портмонето й и излязох от къщи. Докато вървях под слънцето и синьото небе, светът наоколо ми изглеждаше изпълнен с живот. Това, което исках повече от всичко друго бе да се срещна с млади хора на моята възраст. Спомних си един магазин за сладолед, който бях видял от колата, докато се връщахме от кабинета на доктора и изглеждаше сякаш винаги има деца, които да се мотаят там. Насочих се директно натам, чудейки се дали майка ще ме хване преди да успея. Докато си представях как си суши косата, започнах да тичам.<br />
Когато стигнах до редицата от магазини, където бе и “Сладоледената империя”, бях останал без дъх, както от пълното чувство на свобода, така и от половината миля спринт. Да надникна през стъклото на входната врата бе за мен като да гледам през портал към някакъв екзотичен, друг свят. Беше пълно с млади хора, на моята възраст, седящи на групички на масите - говорят, смеят се, ядат сладолед - не вечер, след вечеря, а на светло и открито, посред бял ден. Отворих вратата и се гмурнах вътре. Магията на мястото сякаш бе изметена навън, защото с влизането ми разговорите замлъкнаха. Стоях насред тази внезапна тишина и всички се взираха в мен.<br />
- Здравейте! - казах, усмихвайки се и вдигнах ръка за поздрав, но вече беше твърде късно. Вече се бяха обърнали на другата страна, разговорите се бяха възобновили, сякаш те само неохотно бяха хвърлили поглед на отварящата се и затваряща се под напора на вятъра врата. Бях парализиран от неспособността си да ги впечатля и от осъзнаването, че намирането на приятели ще изисква наистина сериозна работа.<br />
- Какво да бъде? - попита големият мъж зад тезгяха.<br />
Събудих се от транса си и пристъпих, за да поръчам. Пред мен, под голям стъклен похлупак. лежеше "Сладоледената империя". Никога не бях виждал толкова много видове, с толкова много цветове и варианти - с ядки и плодове, парченца бисквити и бонбони, тайнствени спирали, вида на които ми звучеше като далечна сирена. Дълбоките вани, наредени в стройни редици, бяха с около тридесет различни вкуса сладолед. Диетата ми не позволяваше консумацията на каквито и да е сладкиши или десерти, и много рядко имах нещо с размерите на напръстник от ванилов сладолед след вечеря. Определени доктори бяха казали на родителите ми, че яденето на сладки неща сериозно ще обостри състоянието ми. Мислех за това, докато си поръчвах голяма купа със сладолед с вкус на кафе. Изборът ми произтичаше от това, че кафето бе още едно от нещата в списъка, които никога не трябваше да вкусвам.<br />
След като платих, взех купата и лъжицата, и намерих място да седна на една маса в ъгъла, от където можех да наблюдавам всички останали маси. Трябва да призная, че имах някои тревоги, относно това да се потопя в атмосферата там, тъй като бях предупреждаван за това от толкова дълго време от толкова много възрастни. Вместо това изучавах магазина, наблюдавах как другите деца говорят, опитвайки се да чуя части от разговора. Успях да кръстосам поглед с едно момче на моята възраст, което седеше през две маси. Усмихнах се и му помахах. Той ме видя, обърна се и зашепна нещо на другите момчета, които бяха с него. Всички четири се обърнаха, гледайки ме и после избухнаха в смях. Бях сигурен, че си правеха майтап с мен, но се радвах на победата, че поне бях забелязан. Загребах голяма лъжица със сладолед и я пъхнах в устата си.<br />
Има съпътстващ феномен със синестетичното преживяване, който трябваше да спомена. Разбира се, нямах термин за него на този етап от живота си, но мъките на невероятното преплитане на сетивата са съпътствани от чувството на “епифания”, на “еврика”, на доволство, което изследователите по-късно ще нарекат “ноетик”, заемайки го от Уилям Джеймс. Това първо вкусване на сладоледа с вкус на кафе предизвика по-дълбок ноетичен отклик у мен от всичко досега и заедно с това дойде и появата на момичето. Тя бавно доби очертания във въздуха и застана пред мен, закривайки все още смеещата се група. Никога преди, докато вкусвах, слушах, докосвах, помирисвах не бях виждал нещо повече от прости, абстрактни форми и цветове.<br />
Тя беше някак извърната настрани и прегърбена. Носеше карирана пола и бяла блуза. Косата й бе тъмнокафява като моята, но дълга и събрана назад със зелен ластик. Ръката й рязко потрепна и разбрах, че пали кибрит. Около нея се вие дим. Мога да видя сега, че е запалила цигара. Оставам с впечатлението, че се пази да не бъде хваната, че пуши. Когато се обръща рязко, за да погледне назад през рамото си, аз изтървам лъжицата на масата. Нейният поглед мигновено ме омагьосва.<br />
Понеже сладоледът се топи надолу в гърлото ми тя започва да изчезва и аз бързо вдигам лъжицата, за да възстановя видението си, но тя никога не достига до устата ми. Момичето внезапно си отива, като светлина, когато усещам как нещо леко допира лявото ми рамо. Чувам неразбираем шепот от взаимни обвинения и знам, че това е майка ми. Намерила ме е. Огромна вълна от смях съпътства моето насилствено напускане на "Сладоледената империя". По-късно щях да си спомням това с голям срам, но в момента, въпреки, че произнасях извинителни думи към майка си, не можех да мисля за нищо друго освен за това, което бях видял...<br />
<br />
<a href="https://docs.google.com/document/d/1hw1BZUOcAy4zYOdxeE8dvISEGRPUyfNoDWS6y9I61Sg/edit#bookmark=id.ilg5187pp70v"><b>Целият разказ >></b></a><br />
<br />
пп. Всички ще спечелят, ако някой започне да превежда книгите на Джефри Форд на български. Изключително интересен и читаем автор.<div><br /></div><div>от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford</div><div><br /></div><div>превод Преслава Ст. Кирова ©</div>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-45999061319081332152019-12-11T19:46:00.000+00:002019-12-19T12:59:26.465+00:00Worry dolls<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-eZeUybjyXGU/XftzgXpLF1I/AAAAAAAAIgY/Od8qtr0rJJQoyexrL-N5qgL0t7kMkcwWwCLcBGAsYHQ/s1600/20191219_125107.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-eZeUybjyXGU/XftzgXpLF1I/AAAAAAAAIgY/Od8qtr0rJJQoyexrL-N5qgL0t7kMkcwWwCLcBGAsYHQ/s320/20191219_125107.jpg" width="180" height="320" data-original-width="900" data-original-height="1600" /></a></div>Worry dolls (Trouble dolls, Sp. Muñeca quitapena) са малки, обикновено ръчно изработени кукли, за пръв път появили се в Гватемала.<br />
Големината им е от 1,5 до 5 сантиметра и се изработват от тел, пресована хартия, глина, дърво, <a href="https://en.wikipedia.org/wiki/Cyperus_alternifolius">cibaque</a> (вид водно растение, което в изсушен вид се използва за плетене на шапки, кошници др.), памук, вълна, цветна прежда.<br />
Според легендата децата могат да кажат всичките си грижи на куклите и да ги поставят под възглавницата си, докато спят. На сутринта грижите ще са изчезнали и/или куклите ще са ги дарили с мъдрост и знание как да се справят с тях.<br />
Историята идва от местна легенда на маите. Принцесата на маите Иксмукане получила специална дарба от Бога на слънцето, която й позволявала да се справя с всяка човешка грижа и проблем. Куклите символизират принцесата и нейната мъдрост.<br />
Функцията им е била/е да успокояват мрачни и тревожни деца. Имат роля в съвременната педиатрия и детска психиатрия.preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-91731332986761373092019-10-09T10:14:00.000+01:002019-10-30T17:28:19.747+00:00***world full of clowns -<br />
slowly losing ability<br />
to smile.<br />
<br />
preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-89630246229617188062019-04-30T19:52:00.002+01:002021-05-26T16:54:58.914+01:00Transfers<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-UHnmqmyTPR0/XLM0rJDC5sI/AAAAAAAAHSE/ZwKGLlpTBiUUjB8zktGHP8AyimT21wXbACPcBGAYYCw/s1600/d2183816e08281191759c99bf37dc28695c94222%2B%25281%2529.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-UHnmqmyTPR0/XLM0rJDC5sI/AAAAAAAAHSE/ZwKGLlpTBiUUjB8zktGHP8AyimT21wXbACPcBGAYYCw/s320/d2183816e08281191759c99bf37dc28695c94222%2B%25281%2529.jpg" width="228" height="320" data-original-width="426" data-original-height="597" /></a></div><br />
Позната идея, изпълнена по великолепен начин и с деликатна стилистика. Дори лицата на хората говорят, без да са проронили и дума. Влюбих се в лицата.<br />
Доста ми напомни на "Останалите", защото показва как различните личности и части на обществото реагират на някаква генерална промяна, свързана пряко с липсата, загубата на хора в живота ни. Може би затова ми и хареса. <br />
<br />
Ревю на английски: <a href="https://metawitches.com/2018/11/28/netflixs-transfers-season-1-review/">https://metawitches.com/2018/11/28/netflixs-transfers-season-1-review/</a><br />
<br />
Трейлърът не е много добър, но все пак: <a href="https://www.youtube.com/watch?v=BDdaokVQl60">https://www.youtube.com/watch?v=BDdaokVQl60</a><br />
<br />
preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-10694879007205054202018-07-24T00:00:00.002+01:002022-09-23T18:13:29.808+01:00Последната мечта на Буона Кубла<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-NzLmlJmNgbM/W1V5r5DJVmI/AAAAAAAAHO4/_0F7M5v5faMs3AMCo4lerqDnTFIgIwnwACLcBGAs/s1600/Portrait_of_Lord_Dunsany.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 0.2em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-NzLmlJmNgbM/W1V5r5DJVmI/AAAAAAAAHO4/_0F7M5v5faMs3AMCo4lerqDnTFIgIwnwACLcBGAs/s320/Portrait_of_Lord_Dunsany.jpg" width="211" height="320" data-original-width="991" data-original-height="1500" /></a></div>Лорд Дансени<br />
<br />
<br />
Сред обвитите в пара земи край екватора, където цъфтят чудовищни орхидеи, бръмбари, колкото мишки стоят по въжетата на палатките и светулките се плъзгат в нощта като малки, движещи се звезди, пътешествениците вървят по три дни сред гори от кактус, докато не стигнат откритите пространства, където пасе ориксът.<br />
Благодарни са, когато стигнат до локвата, до която само един бял мъж се е приближавал преди и която местните знаят като лагерът на Буона Кубла, и намерят вода там.<br />
Намира се на три дни път от най-близкото място с вода. Когато Буона Кубла, дошъл там преди три години, целият треперещ от маларията, с отчаяно възмущение намерил гьолът сух и решил да умре на това място. В тази част на света подобно решение винаги е фатално. Във всеки случай той оживял, но тъй като неговото удивително решение и тази ужасна сила на характера толкова изумила неговите носачи, това го запазило жив и сафарито му продължило.<br />
Имал друго име несъмнено, някакво банално име, не по-различно от тези, които висят на повечето от магазините в Лондон, но то било забравено отдавна и нищо не определяло неговата памет сега и не го разграничавало от паметта за всички останали мъртви, освен "Буона Кубла", името, което един кикую* (банту народност в Кения) му дал.<br />
Няма съмнение, че бил безстрашен мъж, мъж плашещ, заради вътрешната си сила, когато ръцете му не били вече способни да повдигнат кибоко* (хипопотам на суахили), когато всички негови хора знаели, че умира и този ден мислели, че вече е мъртъв.<br />
Въпреки, че неговият темперамент бил озлобен от маларията и екваториалното слънце, нищо не можело да разклати волята му, която оставала с впечатляваща сила до абсолютни крайности, и изумявайки дори и себе си преди всичко, и след това. Както кикую бил казал: Природата му трябва да имала железни закони, които движели Буона Кубла, каквато и да била тази природа.<br />
На сутринта, когато стигнали до лагера на Буона Кубла всички носачи обикаляли палатките на пътуващите, питайки за доу. Доу е лекарство на белите хора, което лекува всичко лошо; колкото е по-гадно на вкус, толкова е по-добро. Тази сутрин те искали доу, за да държат настрана дяволите - били близо до мястото, където умрял Буона Кубла.<br />
Пътешествениците им дали хинин.<br />
По залез те стигнали лагера и намерили вода там. Ако не откриели вода много от тях щели да умрат. Никой не чувствал никакво благоговение към мястото, изглеждало твърде зловещо, твърде изпълнено с гибел, твърде много измъчвано от почти невидими, неопределими неща.<br />
Всички местни дошли пак за доу, веднага щом палатките били отново опънати, за да се предпазят от последните сънища на Буона Кубла. Те казали това, стоейки встрани от последното сафари, напускащо да отнесе тялото на Буона Кубла отново в цивилизацията, за да покажат на белите мъже, че не са го убили. За белите вероятно не било известно, че те не биха дръзнали да убият Буона Кубла.<br />
Пътешествениците им дали още хинин, толкова много, че било зле за нервите им и тази нощ край лагерният огън нямало приятни разговори - всички поговорили малко за месото, което са яли и за добитъка, който притежават, но после мрачна тишина надвиснала над всеки огън и над малките подслони от платно.<br />
Разказали на белите хора, за града на Буона Кубла, този за който той мислел последно (и където местните вярвали, че той бил крал), за който бълнувал, докато самотата не напомнила за себе си сред всичкото това бълнуване и не го успокоила. Носачите били уплашени, защото това бил толкова странен град и искали още доу. Двама пътуващи им дали още хинин, защото видели истински страх по лицата им и знаели, че вероятно ще избягат и ще ги оставят сами на това място, от което и те почти толкова се страхували, без да знаят защо. Нощта задълбочила обещаващо техните страхове, та те решили да споделят три-четири бутилки шампанско, които трябвало да пазят за дните, когато убият лъв.<br />
Това е историята, която всеки от тези двама мъже разказва и която техните носачи потвърждават, но кикую винаги ще кажат, каквото мислят, че се очаква от тях.<br />
Двамата пътешественици отиват да спят, но не мигват заради зловещото чувство. Този най-печален от всички плачове на вятъра, хиената ридаеща като прокълната душа странно и внезапно спират. Нощта достига времето, когато Буона Кубла е умрял преди три или четири години, мечтаейки и бълнувайки за "неговия град" и след затишието един звук бавно се усилва, първо като вятър, после като ръмжене на зверове и накрая, без грешка, звукът на мотори - мотори и автобуси.<br />
После те виждат, чисто и ясно казват те, в тази самотна пустош, където екватора излиза от горите и се катери по назъбени хълмове, виждат Лондон.<br />
Може би не е имало луна тази вечер, но те казват, че било пълно със звезди. Мъглите идвали, търкаляйки и надипляйки се с напредването на вечерта, от зъберите на неизследваните, червени върхове, обграждащи лагера. Ала казват, че мъглата изчезнала по-късно и се кълняли на всяка цена, че успели да видят Лондон. Да го видят и да чуят рева му. И двамата казват, че не са видели неща, които познават. <b>Не принизен от стотиците хиляди реклами, а преобразен с всичките си великолепни къщи, техните комини, извисяващи се във величествени кули, с просторните си площади, пълни с най-разкошни дървета, преобразен и все пак Лондон.</b><br />
Прозорците били топли и щастливи, сияещи в нощта. Уличните лампи в дълги редици приветствали, а обществените заведения били изискани, приятни места; да това бил Лондон. <br />
Те можели да усетят миризмата на Лондон, да чуят лондонските песни, и все пак това не бил Лондон, който те познавали; било като мисълта да погледнеш лицето на някоя непозната жена с очите на нейния любим. От всички селища на света и градове, възпяти в песните; от всички съществуващи кътчета, свети или не толкова, за тези двама мъже изглеждало, че градът, който съзряли е най-желаното от всичко място. Видяли уличен орган да свири съвсем близо до тях, казват че продавачът пеел, разпознали, че пее фалшиво и кокни акцента му и казват, че в песента имало нещо, което никоя земна песен не притежавала и двамата се разхлипали, но имало чувство, което толкова дълбоко докоснало сърцата им, че било много повече от сълзи. Те вярват, че копнежът на този удивителен човек, който бил способен да управлява сафари с едно мигване на окото си и да ужаси местните, без дори да вдигне ръка, е бил толкова силен в последните си мигове, че това се е запечатало дълбоко отвъд съществото му и е предизвикало мираж, който не изчезва веднага, а най-вероятно чак след няколко години.<br />
Опитах се да установя с въпроси истината или някакъв обрат за тази история, но характерите на двамата мъже бяха толкова развалени от престоя им в Африка, че не преминаха кръстосания изпит. Те дори не можеха да кажат дали техните лагерни огньове още горят. Казаха, че видели светлините на Лондон около тях от единадест до полунощ, можели ясно да чуят лондонски гласове и шума на трафика; и после, малко мъглив може би, но невъзможен да се сбърка, изгрял Лондон, великият метрополис.<br />
Към полунощ той леко завибрирал и станал по-неясен, шумът на трафика започнал да заглъхва, гласовете звучали сякаш се отдалечават, за да секне всичко заедно и било двойно по-тихо там, където миражът блещукал и избледнявал. Един носорог, сумтейки се спускал надолу през тишината и утолил жаждата си в Карлтън Клъб.<br />
<br />
превод: Преслава Ст. Кирова © <br />
Разказът (ор. заглавие "The Last Dream Of Bwona Khubla") е от сборникът "In the Land of Time And Other Fantasy Tales", Lord Dunsany, Penguin Books, 2004<br />
preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-34615043249720114712018-07-17T11:44:00.002+01:002022-09-23T18:13:57.992+01:00Камъкът от Туве Янсон<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-mX-YmE-OgEU/W03ITr70WSI/AAAAAAAAHOs/yV98rOwJOzooAunqBwC12CiVeUZ9AVIHQCLcBGAs/s1600/WP_20180717_001.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-mX-YmE-OgEU/W03ITr70WSI/AAAAAAAAHOs/yV98rOwJOzooAunqBwC12CiVeUZ9AVIHQCLcBGAs/s200/WP_20180717_001.jpg" width="112" height="200" data-original-width="899" data-original-height="1600" /></a></div>Лежеше между остатъците от въглища и вагоните за стока, под няколко парчета дърво и беше цяло чудо, че никой не го беше открил преди мен. От едната страна целият блестеше в сребро и ако изчистиш въглищата можеш да видиш, че среброто е и вътре, в самият камък. Беше голям камък, целият от сребро и никой не го беше намерил.<br />
Не посмях да го скрия: някой можеше да види и да го вземе, докато тичам към вкъщи. Трябваше да го изтъркалям. Ако някой дойдеше и се опиташе да ме спре, щях да седна на камъка и да започна да крещя до пръсване. Бих могла дори да ги ухапя, ако се опитаха да го вдигнат. Бях способна на всичко. <br />
И така започнах да го търкалям. Беше много тегава работа. Камъкът си лежеше по гръб абсолютно неподвижен и когато успях да го обърна просто легна на корема си и се заклати насам-натам. Сребърното се олющи на тънки люспи, които залепнаха о земята и се изпочупиха на малки парченца, когато се опитах да ги събера.<br />
Коленичих, за да го търкалям и така беше много по-добре. Но камъкът се обръщаше всеки път само наполовина и всичко беше ужасно бавно. Никой не ми обръщаше внимание, докато го търкалях долу по пристанището. След това успях да кача камъка на тротоара и нещата станаха още по-трудни. Хората спираха, почукваха по тротоара с чадърите си и казваха какво ли не. Аз не казвах нищо и само зяпах обувките им. Бях нахлупила вълнената си шапка над очите и продължавах да търкалям, и търкалям, и търкалям, и после камъкът трябваше да прекоси пътя. Дотогава бях търкаляла с часове и не се бях оглеждала и не чувах нищо, което ми казваха. Бях се втренчила в среброто под въглищният прах и другата мръсотия, и бях си направила малка стая, където нищо друго не съществуваше, освен камъкът и аз. Но сега трябваше да прекосим пътя.<br />
Една след друга колите отминаваха, понякога и някой трамвай и колкото повече чаках, толкова по-трудно ставаше да изтъркалям камъкът на пътя.<br />
Накрая започнах да чувствам слабост в коленете и знаех, че скоро ще стане късно, след няколко секунди и ще е късно, така че го оставих да падне в канавката и започнах да търкалям много бързо и без да се оглеждам. Държах носа си почти опрян до горната част на камъка, така че стаята, в която ни криех, да бъде възможно най-малка и чух много ясно как всички коли спират и са ядосани, но аз бях начертала линия между тях и мен и просто продължавах да търкалям и търкалям. <b>Можете да затворите умът си за нещата, когато наистина е важно. Работи чудесно. Смалявате се много, много, стискате здраво очи и казвате вълшебна дума отново и отново, докато стигнете на сигурно място.</b><br />
Когато стигнах до трамвайните релси се почувствах уморена, така че легнах върху камъка и го стиснах здраво. Но камбанката на трамвая звънеше ли звънеше и трябваше да започна да търкалям отново, но сега вече не бях изплашена, само ядосана и се почувствах много по-добре. Както и да е, камъкът и аз имахме толкова малка стаичка само за нас двамата, че нямаше никакво значение кой ни вика и какво. Почувствахме се ужасно силни. За нас не беше проблем да се качим на тротоара отново и да продължим нагоре по склона на Уарф Роуд, оставяйки след себе си тясна сребърна следа. От време на време спирахме да си починем и после тръгвахме отново.<br />
Стигнахме до входа на нашата къща и вратата беше отворена, но следваха стълбите. Можеш да се справиш като почиваш на колене и хващайки здраво с две ръце, изчакаш, докато намериш баланс. Глътваш корема, задържаш дъха си и натискаш с китки към коленете. После бързо през ръба и отгоре на стъпалото, отпускаш корем, и слушаш, и чакаш, но стълбището беше напълно пусто. После всичко това отново и отново.<br />
Когато стълбите се стесняват и завиват трябва да се преместим от страната на стената. Катерим се бавно, но никой не се появява. Лягам върху камъка отново, дишам и гледам среброто, сребро струващо милиони, и още само четири етажа и ще сме там.<br />
Случва се, когато стигаме четвъртия етаж. Ръката ми се приплъзва в ръкавицата, лицето ми е неподвижно и аз лежа напълно спокойна и слушам ужасният шум на падащия камък. Шумът става все по-силен и по-силен, шум като: Тряс, хрус, пук! всички смесени в едно, като че е дошъл Страшният съд. Докато камъкът не удря вратата на семейство НИеминен с тъп звук. <br />
Беше краят на света и аз бях закрила очите си с ръкавиците си. Нищо не се случи. Ехото продължи да отеква нагоре и надолу по стълбата, но нищо повече не стана. Нямаше ядосани хора, отварящи вратите на апартаментите си. Предполагам, че те лежаха в очакване вътре.<br />
Запълзях на длани и колене. На всяка крачка имаше по един малък полумесец, отчупен от камъка. Надолу парчетата ставаха по-големи и лежаха навсякъде, взирайки се в мен. Избутах камъка настрани от вратата на НИеминен и започнах всичко отначало. Катерехме се бавно и без да поглеждаме наръбените стъпала. Преминахме през мястото, където нещата се объркаха и си дадохме почивка пред балконската врата. Беше тъмнокафява с малки, квадратни прозорчета.<br />
После чух, че външната врата долу се отваря и затваря, и някой се качва по стълбите. Той се изкачваше и изкачваше много бавно. Изпълзях до парапета и погледнах надолу. Можех да видя всичко чак до долу, дългия, тесен триъгълник, заключен между парапета чак до първия етаж. Нагоре по него се приближаваше силна, голяма ръка, етаж след етаж, все по-близо и по-близо. Отгоре на дланта се виждаше знак, така че знаех, че това е татуираната ръка на домоуправителя, който вероятно се прибираше в таванската си стая.<br />
Отворих балконската врата, толкова тихо, колкото можех и започнах да търкалям камъкът през прага. Прагът беше висок. Бутах без да мисля. Бях много изплашена и не можах да го захвана добре, камъкът се търкулна през пролуката на вратата и се заклещи там. Това беше двойна врата с железни пружини в горната част, които домоуправителят беше поставил, защото жените винаги забравяха да затворят след себе си. Чух как пружините се свиха и запяха тихо на себе си, докато стискаха мен и камъка между вратите. Поставих краката си заедно и натиснах силно, стискайки камъка и опитвайки се да го помръдна, но пространството помежду ставаше все по-тясно и по-тясно, и аз знаех, че ръката на домоуправителя се плъзга нагоре по парапета през цялото това време.<br />
Видях среброто на камъка съвсем близо до лицето си и го стиснах, забутах и заритах с крака и всичко, и изведнъж той се преобърна, претърколи се няколко пъти, над железния парапет, във въздуха, и изчезна. <br />
Не можех да видя нищо друго освен парченца пух, светлина и ефирност долу, с малки нишки от цвят тук и там. Легнах по корем и вратата притискаше врата ми и навсякъде бе тихо, докато камъкът не достигна двора долу. Там той експлодира като метеор; покри кофите за смет и прането, и всички стъпала, и прозорци със сребро! Направи цялата Уарф Роуд номер 4 да изглежда като посребрена и всички жени тичаха към прозорците, мислейки, че има война или е дошъл Страшният съд! Всяка врата беше отворена и всички тичаха нагоре и надолу по стълбите заедно с домоуправителя и видяха как всяко стъпало е огризано, сякаш от диво животно и как метеор падна от чистото, синьо небе.<br />
Но аз лежах, притискайки се о вратите и нищо не казах. Не казах нищо и по-късно. Никога не казах на никой, колко близо бяхме до това да станем богати. <br />
<br />
Превод от английски: Преслава Ст. Кирова ©<br />
Разказът е от сборникът "A Winter Book", Selected Stories by Tove Jansson, Introduced by Ali Smith, 2006 by Sort Of Books, London<br />
<br />
preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-87818777098959179192018-04-10T15:01:00.000+01:002019-12-12T15:07:33.318+00:00На баба ти хвърчилото<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-ZgELZd14kso/XfJW8I5fYTI/AAAAAAAAIfc/4S34ECezH-MjunMkGkD5REVXih_M_1OJACLcBGAsYHQ/s1600/76f6546c81a0f764b3573776b4a62d55.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-ZgELZd14kso/XfJW8I5fYTI/AAAAAAAAIfc/4S34ECezH-MjunMkGkD5REVXih_M_1OJACLcBGAsYHQ/s320/76f6546c81a0f764b3573776b4a62d55.jpg" width="213" height="320" data-original-width="1067" data-original-height="1600" /></a></div><br />
<br />
<br />
<br />
беше от магазинерска хартия, отмъкната от бащиния дюкян...<br />
и канапът май беше от там. <br />
Нарисувахме лице. <br />
Тя каза, че е тъжно и сигурно няма да полети.<br />
Целунах я, когато вятърът го грабна и разпори в усмивка.<br />
<br />
Дядо ти.<br />
preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-74585058218557050662017-06-07T07:08:00.000+01:002017-06-07T07:08:10.704+01:00Гласуване за най-добра книга от „Библиотека Галактика“<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-YdIZjSbBDEw/WTeW1kNXBnI/AAAAAAAAHL4/nMhm9EbKOxQj78hpt6cvDNy9xQ1Ze892wCPcB/s1600/g-n003-1289.max_-207x300.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-YdIZjSbBDEw/WTeW1kNXBnI/AAAAAAAAHL4/nMhm9EbKOxQj78hpt6cvDNy9xQ1Ze892wCPcB/s320/g-n003-1289.max_-207x300.jpg" width="221" height="320" data-original-width="207" data-original-height="300" /></a></div><br />
"Защо гласуване? Защото поредицата е вероятно най-значимата и със сигурност най-интересна в българския литературен свят от 80-те години на миналия век. Уникална в естетическо и предизвикателна в идейно отношение, тя е не просто отражение на динамичния по онова време фантастичен жанр, но и смел за времето си опит да се изгради картина на странното и другото. Точно затова и „Библиотека Галактика“ е първата вселена, към която „Сборище на трубадури“ насочва изследователския си телескоп с цел да хвърли светлина върху историята на фантастиката и фендъма у нас."<br />
<br />
Повече: <a href="http://trubadurs.com/2017/06/06/nay-dobra-kniga-ot-biblioteka-galaktika-glasuvane-20170606/">http://trubadurs.com/2017/06/06/nay-dobra-kniga-ot-biblioteka-galaktika-glasuvane-20170606/</a>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-28969309549603950362016-12-28T17:58:00.000+00:002019-12-18T18:04:45.383+00:00Заешкият хълм<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://1.bp.blogspot.com/-YMOm1CEvSGo/XfppeVJpnyI/AAAAAAAAIf4/7kW4uGeTE4Qs-86ZluqMbzBa3LmjIb0UACLcBGAsYHQ/s1600/33773529230_5546a42474_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: o.5em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://1.bp.blogspot.com/-YMOm1CEvSGo/XfppeVJpnyI/AAAAAAAAIf4/7kW4uGeTE4Qs-86ZluqMbzBa3LmjIb0UACLcBGAsYHQ/s320/33773529230_5546a42474_b.jpg" width="320" height="180" data-original-width="1024" data-original-height="576" /></a></div>разказ от 100 думи<br />
<br />
Слънцето се спуска бавно и оцветява тревите в златисти оттенъци.<br />
<br />
Жълто-черният Тайгър Мот кръжи над него като огромна оса и плаши соколa, дебнещ зайците. Спуска се все по-ниско. Иска да се рее като жива птица. Съзнанието на Джофри Де Хавиланд, поставено преди смъртта му, някъде дълбоко там между двигателя и системата за запалване, вярва че е открило безметежното безсмъртие. Соколът трябва да улови нещо, за да оцелее още един ден. Зайците се плашат от шума. Птицата се стрелва към натрапника и перката се чупи. „Молецът“ застива за миг и после пада стремително надолу след мъртвото тяло на сокола.preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-87841320394191286602016-11-20T11:20:00.000+00:002016-11-20T20:58:39.550+00:00Библиотека Хипертекст"Библиотека Хипертекст е онлайн платформа за публикуване на кратки разкази, която се разработва в партньорство между онлайн списанията ShadowDance и Сборище на трубадури и прилага за пръв път в България модела на западната жанрова периодика.<br />
Основната цел на платформата е да насърчим редовното писане на нови произведения, като отворим вратите си за целогодишно приемане на кратки ръкописи. Бягайки от вече установената конкурсна схема по нашите литературни ширини, целим да премахнем както непрозрачността, така и неравностойните отношения между “журито” и “кандидатите”, в които личният контакт и дискусията често изцяло липсват...<br />
<br />
...Отделно от публикацията на разказа, която ще се случва на разменни начала на страниците на ShadowDance и Сборище на трубадури, читателите ще могат да открият в Библиотеката също така представяне на автора, интервю с него или нея, както и различни други материали, свързани с жанра и творческото писане. Амбицията ни е да превърнем Библиотека Хипертекст в едно от основните места, където начинаещите и не само автори на фантастика да намират по нещо интересно за себе си и за професионалното си развитие."<br />
<br />
ПОВЕЧЕ: <a href="http://trubadurs.com/biblioteka-hypertext/">http://trubadurs.com/biblioteka-hypertext/</a>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-14775345143949938152016-05-31T07:18:00.001+01:002021-05-30T06:01:56.418+01:00***<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-qqrxRvY53B4/V00se_AnOjI/AAAAAAAAHJQ/Zdx9LjOQqlYQgIVtdsgz95zNgBTzcMwygCLcB/s1600/Photo0069.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://4.bp.blogspot.com/-qqrxRvY53B4/V00se_AnOjI/AAAAAAAAHJQ/Zdx9LjOQqlYQgIVtdsgz95zNgBTzcMwygCLcB/s400/Photo0069.jpg" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://2.bp.blogspot.com/-ZnLo8xxQ9Xc/V00sl8DVW1I/AAAAAAAAHJU/sk93DnGzQronXBTBbT1ExU8TakKjmvgyQCLcB/s1600/Photo0070.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://2.bp.blogspot.com/-ZnLo8xxQ9Xc/V00sl8DVW1I/AAAAAAAAHJU/sk93DnGzQronXBTBbT1ExU8TakKjmvgyQCLcB/s400/Photo0070.jpg" /></a></div>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-3286042272949495572016-04-06T17:12:00.003+01:002022-09-23T18:14:23.263+01:00Като мимолетно видение*<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-jg-OtU1_Kpw/VwU0x3ZCbBI/AAAAAAAAHHc/cBXyMi91gxotsgduknhjCLDP56NZG-VLw/s1600/venus.jpg" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-jg-OtU1_Kpw/VwU0x3ZCbBI/AAAAAAAAHHc/cBXyMi91gxotsgduknhjCLDP56NZG-VLw/s400/venus.jpg" /></a></div>от Фьодор Чешко<br />
<br />
Дълго, доста дълго не й обръщаха внимание минувачите – два насрещни потока, забързани една срещу друга бурни вълни от хора. Трамвайна спирка – метро, метро - трамвайна спирка... Да се измъкнеш, да прибягаш, да се промушиш... И каква е разликата, че нещо се белее на изпъстрения със заледени храчки и угарки парапет до кичозно надменната фасада на Госбанк? Никаква. После там се спират двама пубери – с треперещи от студ, обути във вносни панталони, възтънки крака. С безделнически ръце, напъхани до лактите в джобовете на куртките, зачервени уши и страхлива похот в стъклените очи.., и започват да дрънкат:<br />
- Я, скивай, статуя! Преди я нямаше...<br />
- Тю, тъпаци! Измислили го... Гола мацка до банката да сложат!<br />
- Но си я бива кучката, породиста... Аз с такава – не бих се двоумил...<br />
- Тю, тъпако... Ти Саманта Фокс виждал ли си? Такива цици – можеш да откачиш! А тази? Две пришки, няма за какво да се хванеш...<br />
- Стой!.. Да му се невиди, тя е жива!<br />
- Побърка ли се?<br />
- Да пукна! Виж - диша... Виж, виж, отвори си очите, сини са! Да си виждал статуя със сини очи?<br />
- Да, бе, жива е... Тю, мътните да го вземат – гола в този студ... че и на камъка седи. Аз за две минути ще сдам багажа...<br />
- Сигурно санитарите са се заиграли на карти, а мацката е духнала... Сега си плаща... Ще пукне... Можем да я постоплим, а? Ха-ха-ха...<br />
Започва да се събира тълпа. Мъже, бързащи от работа за вечерята в къщи, сновящи между пустите пейки жени.. А тя само седи – нежна, чуплива – беззащитната й, почти светеща топла кожа, сякаш се присмива на двадесет градусовия вечерен студ и на лепкавите, злобни погледи на тълпящите се.<br />
Плавната извивка на високата шия... Розовите палци, спленени на сгънатите колене на непростимо изящните крака... Косите, сгъстени от плътния мръзовит въздух и падащи по стройните рамене... Тъжната бездна на очите, устремени не към, а през... А тълпата набъбва, расте, смачквайки собственото си множество в нещо монолитно и безлико-единно... Работяги, с ярост измъкващи се от трамваите, пълни до пръсване с пътници... Интелигенти, умеещи да изкрещят "Идиот!" в гърба на излизащия пред тях... Старици, бързащи за храма, където свещеникът ги учи: "Бог е любов."... Пенсионери... Студенти... Войници... Хора.<br />
- Ах, ти пачавра безсрамна, разпуснала си се срамотиите да си показваш, развратнице!..<br />
- Невероятно... Мистика някаква... Няма такава красота, не може да има! Вещица...<br />
- Аз стоях наблизо, повярвайте – вцепених се цялата, не си чувствам краката, а тази мърла е както майка я е родила – и нито гък!<br />
- Мамо, мамо, виж – леличката е като статуята на картинката, помниш ли?<br />
- Ей, майката, оглупяхте ли? Не вкарвайте синчето в грях да гледа тази мръсница!<br />
- Ох, красавица и съвсем безплатно! Как бих те хванал за цицките!<br />
- Давай, Митак! Не се стеснявай, ще те прикрием...<br />
- Ама неудобно е, с тези хора наоколо...<br />
Стар, престарял дядо промълвява през оцелелите си по милост, шепнещи, вкоченени венци:<br />
- Удостои ме преди смъртта ми, Господи! Каква красота, Господи, каква красота!..<br />
И хриплив смях над ухото му:<br />
- Виж ти, стари глупако, саламът вече изсъхнал, но и него натам го тегли...<br />
А наблизо някой негодува, пръска слюнка:<br />
- Разпуснат народ, мръсници! По Сталиново време със сигурност не са се разхождали голи курви по улиците. Да се изтребят трябва гадините, да се изтребят! Всички!<br />
И изведнъж – тишина. Разклаща се хорската тълпа и изплюва един – черна, разкопчана полушубка, скърцащи обувки, дълга, заскрежена бухалка блести на якото му рамо... Приближава се и впива хищни пръсти в крехкото, податливо рамо, изправяйки я на крака:<br />
- Хайде, тръгвай! Размърдай се!<br />
Тя тръгва. Не се съпротивлява, не протестира – послушно пристъпва с босия си, до болка красив, крак на обсипаното с гнусни остатъци, снежно стъпало. В мръсотията, в храчките, в нечистата мъгла, издишана от множеството яростно разтворени усти, тръгва. И изведнъж... <br />
Светлина. Ярка, искряща. Като че в тъмна стая се отваря врата, а зад нея нещо светло, радостно... И тя, безсрамната, се измъква от хватката на придружителя и се гмурва в нахлулата светлина, която се възпламенява по кожата й, пръскайки възторжени светлосенки, разтваря се и я приема в себе си... И започва да се затваря тази внезапно появила се врата – вече само ясно очертан правоъгълник светлина... И тихи, толкова тихи, тъжни гласове, усещащи се сякаш не със слуха, а с нещо друго мълвят:<br />
- Връща се последният тест-аналитик.<br />
- Резултати?<br />
- Все същото. По-малко от пет процента.<br />
- Колко е лошо да се губи нещо новоткрито...<br />
- Нима вече няма надежда за успешен контакт? Може би сме дошли твърде рано?<br />
- По-скоро твърде късно...<br />
Гласът заглъхва все повече и повече, останал там някъде в радостната светлина... И край. Невидимата врата се затваря. Плътно, непроницаемо – сякаш никога не е съществувала.<br />
<br />
*От известното стихотворение на Пушкин.<br />
<br />
Превод от руски: Преслава Ст. Кирова ©<br />
<br />
Много ми харесва Фьодор Чешко. Ето това също си заслужава да се прочете: <a href="http://www.e-reading.club/bookreader.php/64142/Cheshko_-_Kak_list_uvyadshiii_padaet_na_dushu.html">http://www.e-reading.club/bookreader.php/64142/Cheshko_-_Kak_list_uvyadshiii_padaet_na_dushu.html</a>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-14202882609548230882016-03-05T15:29:00.001+00:002022-06-28T17:58:13.563+01:00Моят ангел<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://4.bp.blogspot.com/-MGhoCIuf_uU/WdXRuZLleII/AAAAAAAAHMs/NsACHH_-RMUx6T7C03XFVuOxYwyfcRz_wCLcBGAs/s1600/bb.jpg" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1600" data-original-width="1600" height="320" src="https://4.bp.blogspot.com/-MGhoCIuf_uU/WdXRuZLleII/AAAAAAAAHMs/NsACHH_-RMUx6T7C03XFVuOxYwyfcRz_wCLcBGAs/s320/bb.jpg" width="320" /></a></div>Моят ангел е слаб<br />
и се храни с вълнения,<br />
а десертът му често<br />
е коктейл Вдъхновения.<br />
<br />
Моят ангел е млад<br />
все очаква и иска<br />
и задава въпроси,<br />
и чепикът го стиска.<br />
<br />
Моят ангел е тъмен<br />
и с небрежна коса<br />
всяко лято се дави<br />
с глътка топла роса.<br />
<br />
Всяко лято спасявам <br />
моят ангел от смърт.<br />
Всяка зима ми връща<br />
за услугата с връх.<br />
<br />
Моят ангел е крехък,<br />
и жилав, и прям.<br />
Моят ангел ме знае<br />
както аз се не знам.<br />
<br />
Моят ангел е слаб,<br />
по момчешки във форма<br />
и не ща да го виждам <br />
нито ден в униформа.<br />
<br />
Моят ангел съм аз,<br />
но отвътре навън.<br />
Пренебрегнат е денем,<br />
но сме двама насън.<br />
<br />
:)<br />
<br />
<br />
<iframe allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture" allowfullscreen="" frameborder="0" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/x7dMGw3uzEU" title="YouTube video player" width="560"></iframe>preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-2801877772687937784.post-73383990569378639972016-02-15T15:39:00.000+00:002016-03-17T15:45:54.849+00:00Да запалиш огън<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://3.bp.blogspot.com/-N4h-I0rwtJg/VurP0ZXRgxI/AAAAAAAAHGA/B6yYxRMdH8YRYMkiVkdvKxNMzw5CZ10kw/s1600/White_Eyes_dark_by_TraceofRayne_%25281%2529.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://3.bp.blogspot.com/-N4h-I0rwtJg/VurP0ZXRgxI/AAAAAAAAHGA/B6yYxRMdH8YRYMkiVkdvKxNMzw5CZ10kw/s320/White_Eyes_dark_by_TraceofRayne_%25281%2529.jpg" /></a></div>Гледаше го през прозорчето на подземието, сякаш дървата или въглищата имаха очи и гледаха през тъмнината вътре в светлата стая. <br />
Когато той се приближи и се наведе, видя очите му – сини, изпъкнали парченца стъкло, две прозрачни и замръзнали езерца, а тя сякаш беше на дъното и гледаше през тях към небето и слънцето отгоре. <br />
За миг си помисли, че ще я види, толкова близо беше. Но той само взе някакво парченце, просто отчупи нещо от нея, протегна ръка и то остана там.., част от дървата или от въглищата, които го гледаха от тъмното.<br />
После се опита да запали огън.preslyhttp://www.blogger.com/profile/00500615843916997260noreply@blogger.com0