Възприемането на най-голямото ни терзание като незначително събитие не само в живота на вселената, но и в битието на собствената ни душа е началото на мъдростта. Възприемането му по този начин, когато ни е обзело с пълна сила, е цялата мъдрост. Когато страдаме, ни се струва, че човешката болка няма край. Но нито човешката болка е безкрайна, тъй като нищо човешко не е безкрайно, нито нашата болка има по-голямо значение от изпитана болка.
Колко често потиснат от скука, подобна на умопомрачение, или от тревога, отиваща сякаш по-далеч, спирам колеблив, преди да се опълча, колебая се спрял, преди да се обожествя. Болка от това, че не знаем каква е тайната на света, болка, загдето не ни обичат, болка, загдето са несправедливи към нас, болка от бремето на живота, задушаващ и угнетителен, зъбобол, болка от тесни обувки - кой може да каже коя е най-силната у самия него, камо ли у другите или у повечето същества?
За някои хора, които ми говорят и ме слушат, аз съм безчувствен. Аз обаче смятам, че съм по-чувствителен от огромното мнозинство. При това съм чувствителен човек, който се познава и следователно познава чувствителността.
Ех, не е вярно, че животът е болезнен или че е болезнено да се мисли за живота. Истината е, че болката ни е сериозна и тежка само когато я представяме такава. Ако сме естествени, тя ще мине, както е дошла, ще заглъхне, както се е усилила. Всичко е нищо, а и нашата болка в него.
Пиша това под въздействието на скука, която сякаш не се побира в мен или ѝ е нужно нещо повече от душата ми, за да се настани; на потиснатост от всички и от всичко, която ме задушава и побърква; на физическо усещане на чуждото неразбиране, което ме смущава и гнети. Но вдигам глава към чуждото синьо небе, излагам лице на несъзнателно свежия вятър, спускам клепачи, след като съм видял, забравям лицето, след като съм почувствал. Не ми става по-добре, но ставам друг. Когато се виждам, се освобождавам от себе си. Почти се усмихвам, не защото се разбирам, а защото, станал друг, изгубих способност да се разбирам. Горе в небето, като видимо небитие, едно мъничко облаче е бяла забрава на цялата вселена.
5 - 4 - 1933 г.
От „Книга на безпокойството“, Фернанду Песоа
