Из „Последен ход“ от Мануел де Педроло

Каталунски автор, с когото се запознах чрез сайта на Нева Мичева, която е преводач на книгата. 

Тя съдържа седем научно-фантастични разказа и е излязла за първи път през 1975 г.
Тайни, бюрократични организации, занимаващи се с непомисляни дори дела, странни хора, появяващи се или изчезващи неизвестно от/къде...
Не съм особено добре запозната със събитията в Испания и отношението към каталунците, но човек може да придобие представа за атмосферата по онова време от разказите.
Като че ли най-много ми харесаха последните два: „Момичето, което дойде от бъдещето“ и „Регресивният“.

Книгата завършва с кратка биография на писателя и интервю с дъщеря му, Аделаис де Педроло, която казва, че всъщност най-известната му книга „Хроника на второто начало“, която дори се изучава в училищата, не е най-показателната за творчеството му, но въпреки това си взех и нея, тъй като няма друго преведено на български.

"- И все пак ми е много трудно да приема идеята за един човек с две тела. Иначе казано: за двама души, които са хем различни, хем един и същи човек. Щом има две тела, неизбежно има и две личности...
- Може пък - предположи тя - да не е чак толкова непонятно. Личността на една жена на двайсет не е като тази на четиресет, дори жената да е същата. Променяме се непрестанно.
- Променяме се, да. Но с постигането на всяка нова личност старите отпадат. Аз и ти например сме били деца, но сега тези деца, различни от днешните аз и ти, вече не съществуват.
- А не би ли могло - хрумна й - всяка наша личност от всеки момент да съществува заедно с всички останали личности, които сме придобивали поетапно, като никоя не знае нищо за другите?
- Тоест да сеем по пътя си свои последователни версии?
- Да, безбройни „аз“.
- Но ако такива съществуваха във физическия смисъл, както явно съществува майка ти, щяхме да ги виждаме... Къде са?
- Тук. И не ги виждаме, понеже миналото няма как да се види освен през съответната за него личност. Не сме в една плоскост.
- Ако е както казваш, то ти ще имаш специалната привилегия да присъстваш на собственото си раждане и порастване... И стигаме до следния парадокс: ти можеш да бъдеш акушерка на самата себе си. 
Замисли се и след дълго смълчаване каза:
- На теория, да. На практика обаче... Допускам, че има нещо, което възпрепятства подобен развой, някое свойство на времето например. Защото ако мога да бъда акушерка на самата себе си, излиза, че ще го прегъна. Ще го превия цялото. Ще съществувам двойно в един и същи момент.
Изплаших се."