сряда, 19 май 2021 г.

Летен следобед




от Джефри Форд


Хенри Джеймс веднъж казва, че двете най-красиви думи в английския език са “летен следобед” (Summer Afternoon) и след като той ги произнася, те удрят реалността и се разпръскват. Парченца от тях се носят навсякъде. Някои от тях влизат в ушите на слушателя, който ги е чул и тя кимва в знак на съгласие, въпреки че през цялото време си е мислила, че те би трябвало да са “есенна нощ” (Autumn Night).
Късчетата, които не послужват за целите на Джеймс и младата мис Пентрит, отлитат и по-късно, събирайки се отново, напускат земната атмосфера. В космоса те се превръщат в мъничко топче от зелено, искрящо сияние, привлечено към далечната тъмнина от електромагнитния импулс на квазар.
Със светлинна скорост те правят няколко космическите кръга пинбол - през планети, слънца, мъглявини - почуквайки леко по Небесната врата, подскачайки от луна до звезда, пробивайки разтопени ядра и настанявайки се за миг между ушите на Суфра, кралицата на Харванг. В океан от гама лъчи едно семе на смисъла покълва и израсва в мисъл, която по-късно има спомен за себе си, как се изтъркулва от спиралните езици на галактиките. Времето идва и си отива, и през един летен следобед тези думи се връщат на Земята, търсейки Хенри Джеймс.
Търсят доста дълго време, прелитайки тук и там, миазматични и неизразими, но не помислят да потърсят под земята. Накрая, в Южен Джърси, на една остъклена веранда, те чуват как се споменава набързо техния създател и се събират в ъгъла на тавана, за да научат каквото могат.
Под тях, четиридесетгодишен мъж, седнал на плетена люлка, държи телефон до ухото си. Носи фланелка без ръкави, шорти и бели чорапи. Има доста от него там долу, а той има също така брада и очила.
Kакто подозира “Летният следобед”, той не говори с Хенри Джеймс по телефона. Всъщност не говори с никого. Преструва се, че говори с Хенри Джеймс, тъй като бе писател и от месеци не можеше да пише. “Летният следобед” не знаеше, че през последните три месеца той бе сядал всяка вечер, пушил и се взирал в празния компютърен екран. Напрягал се беше до последно, за да изрази възвишеност, но всяка вечер резултатът бе само шепа противни клишета. Затова си помисли, че докато децата са на училище, а жена му на работа, ще се накара да повярва, че се обажда на Хенри Джеймс за някой друг съвет.
Първото нещо, което Джеймс му каза, беше да кисне краката си в ледена вода два пъти дневно.
- Каквото кажеш, Хенри. - каза писателят.
След това старият майстор му каза да се въздържа от псувни.
- Това е трудна работа. - каза той. - Казвам „мамка му“ на всяка втора дума.
На Хенри не му хареса каквото чу и отговори, че това е позорно.
- Какво друго? - попита писателят.
- Лунни бани.
Лунни бани?
Тогава Хенри започна да се смее и писателят също се засмя. Но Хенри продължи да се смее на собствената си шега доста по-силно.
- Какъв тъпак. - каза писателят, докато тряскаше слушалката. Чудеше се какво ли би казал Томас Ман.
Духът на думите се спусна надолу и се настани в цигарата, горяща в пепелника. Писателят реши, че няма време да катери “Вълшебната планина”, а и знаеше, че съветът на Ман ще бъде да си изреже ноктите на краката или нещо също толкова безполезно. По-добре би било, помисли си той, ако просто набера произволен номер и да видим кой ще вдигне. Той набра някакъв номер и докато телефонът звънеше, взе цигарата и си дръпна. Накрая някаква жена отговори.
- Писател ли сте? - пита той.
- Да. - каза тя. - Казвам се Дара Мелш. Написах роман, наречен “Есенна нощ”.
- Можете ли да ми разкажете малко?
- Планета, на която винаги е есен - падащи листа, цял ден здрач, тикви и безкрайни ливади от жълто-кафява трева, висока като четириетажна сграда. Капитанът и синът му прелитат над тревата на кораб балон в ранната вечер и виждат стада от бели хипопотами, които се движат тежко през люлеещото се от вятъра море. Когато нощта пада и се появяват звездите, момчето ляга в спален чувал на палубата до мястото, където стои капитанът, грациозно движейки кормилото. Зад звука на тихото свирукане на капитана момчето чува вятъра, който духа през тревата и заспива, сънувайки летен следобед.
- В съня има ли момиче? - пита писателят.
- Две. - казва Дара.
- Оранжерия? - пита той.
- Познахте. - отговаря тя.
- Нов вид лилия, чийто аромат привлича странно същество от близката гора през нощта? - пита той.
- Орхидеи. - прошепва тя. - Орхидеи с венчелистчета от човешка плът.
- Разбирам. - казва писателят.
- Защо момичето трябва да умре в последната част?- пита пак. - Искам да кажа, знам, че тя отблъсква чудовището на мъдростта и всичко останало, но след като откриват тайния проход към царството на кралица Суфра в тревата, така ли трябваше да стане?
- Не забравяйте мрачното лице на капитана, когато той престава да си подсвирква в края на трета глава. - казва тя.
- Вярно.
- Излиза с меки корици това лято. - продължава тя.
- Ще я взема. - казва той. - По-късно.
След това затваря и си мисли „Мамка му“. Пали нова цигара и се заглежда навън през стъклото в летния следобед. Слънчевата светлина пада през листата като ярък дъжд. Водни кончета кръжат над езерото с кои, а чинките са на хранилката. Нещо невеществено се отдалечава от него. Минава през прозореца като бриз и се насочва към задния двор. Върви с дълги, подобни на вълни крачки, небрежна представа за призрак.
- Върни се. - виква той и думите му се изстрелват, за да пробият и натрошат дълго пътешествалите думи на Хенри Джеймс.
През цялото това лято, докато е в задния двор, чува тих глас, който казва “летен следобед” и поглежда през рамото си. Фразата се чува през август и дори през есента, когато една нощ съпругата му, която е в задния двор, взираща се през лъчите на пълнолунието към балон, преминаващ горе, също го чува и се чуди какво означава.
През зимата, когато натрупва толкова много сняг, че път 70 е затворен и писателят, и съпругата му си остават вкъщи. Докато седят на дивана в хола и пият кафе, тя най-накрая си признава, че го е чула.
- Направи ми услуга - казва той.
- Каква? - пита тя.
- Когато приключиш с кафето си и си готова да станеш, би ли се навела през задната врата и да ми плъзнеш насам една кофа със сняг?
- Да, добре. - казва тя.
Но тя му я носи, голяма кофа сняг. Той изритва чехлите си и потапя босите си крака в нея.
- Какво правиш? - пита тя.
- Чакам. - казва той.
Прави това два пъти този ден и два пъти на следващия. На третия се появява някаква мисъл. Три дни по-късно, докато минава покрай езерото, през топящия се сняг, има спомен за висока трева, разлюляна от вятъра в летен следобед.

от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford

превод Преслава Стоянова ©