Кирстен се беше погрижила за комиксите възможно най-добре, но те са доста омачкани сега, с изтънели, меки краищата на страниците. Първият брой падна отворен на две страници: Д -р Единадесет стои на тъмни скали, гледайки към индиговото море в здрача. Малки лодки се движат между островите, вятърните турбини се въртят на хоризонта. Той държи своята федора в ръка. Малко бяло животно стои до него. (Няколко от по -възрастните членове на Симфонията потвърдиха, че това е куче, но то не е като никое куче, което Кирстен някога е виждала. Името му е Лули. Изглежда като кръстоска между лисица и облак.) Има текст в долната част на рамката на нарисуваното: Стоях и гледах разрушения си дом и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята.”
п.п. Преводът е мой. Книгата е преведена отдавна на български от Борислав Стефанов и изд. Екслибрис и ми е чудно защо няма почти нищо за нея като отзиви, защото е толкова различна и в същото време е много актуална като тема.
Една книга, която разказва за любовта и загубата, неща които са теми почти на всяко произведение, но начинът по който го прави ми харесва, докосва ме и ми е близък.
Как близките ни хора могат да ни станат чужди по един или друг начин, зависещ или не от самите тях и как чуждите хора, могат да ни станат близки пак по същата причина. Как една книга може да се превърне в нова Библия по нов начин и точно заради любовта на автора към това, което прави. Как некомерсиалното, нематериалното, въображението не само като фантазия, но и като мисъл за другите, всъщност могат да са най-важното, дори когато става въпрос за оцеляване - защото сме хора. Как тъгата ни съпътства и в радостта, и как винаги човешкото общуване и разбиране, намирането на смисъл в човешкото общуване, в човешките преживявания и на другите - хубави или лоши е причина за оцеляването.
Емили Сейнт Джон Мандел (р.1979 г.) е канадска писателка. Написала е шест романа, включително “Станция Единадесет”, “Стъкленият хотел” и “Морето на спокойствието”, множество кратки разкази и есета. Носител е на редица награди, повечето, от които за “Станция Единадесет”, а последната е от 2022 г. от читателите в Goodreads, за най-добра научна фантастика за “Морето на спокойствието”.
Как близките ни хора могат да ни станат чужди по един или друг начин, зависещ или не от самите тях и как чуждите хора, могат да ни станат близки пак по същата причина. Как една книга може да се превърне в нова Библия по нов начин и точно заради любовта на автора към това, което прави. Как некомерсиалното, нематериалното, въображението не само като фантазия, но и като мисъл за другите, всъщност могат да са най-важното, дори когато става въпрос за оцеляване - защото сме хора. Как тъгата ни съпътства и в радостта, и как винаги човешкото общуване и разбиране, намирането на смисъл в човешкото общуване, в човешките преживявания и на другите - хубави или лоши е причина за оцеляването.
Емили Сейнт Джон Мандел (р.1979 г.) е канадска писателка. Написала е шест романа, включително “Станция Единадесет”, “Стъкленият хотел” и “Морето на спокойствието”, множество кратки разкази и есета. Носител е на редица награди, повечето, от които за “Станция Единадесет”, а последната е от 2022 г. от читателите в Goodreads, за най-добра научна фантастика за “Морето на спокойствието”.
“Изглежда”? Не! При мен “изглежда” няма!
Нима по моя мрачен плащ, госпожо,
или по задължителния траур,
или по непрестанните въздишки,
или по водопадите сълзи,
или по израза на безутешност,
нима по тях и други тям подобни
прояви, форми, знаци на скръбта
ще съдите какво ми е в душата
по тях наистина човек “изглежда”,
защото би могъл да ги играе.
Аз скръбен съм дълбоко в свойта глъб,
а те са само видимост на скръб!"