Не съм я завършила, подчертах и отбелязах почти на всяка страница дотук и ми се иска цялата да я споделя. И дори да е дълго, реших да сложа цялото въведение, защото си заслужава.
***
„Израснах с историите за реки. Истории, в които хората се изправят срещу реките. И реките винаги побеждават.
„Израснах с историите за реки. Истории, в които хората се изправят срещу реките. И реките винаги побеждават.
В детството ми реките бяха Мисисипи и нейните притоци. Израснах в Мичиган, но семейството на дядо ми по бащина линия е от град Грийнвил, Мисисипи. Градът от детството на дядо ми се намирал в старите разливни земи на Мисисипи, зад земната дига, предназначена да възпира водите на реката. Мисисипи поглъщала лодки. Поглъщала и малки момченца. А когато дядо ми бил около деветгодишен, погълнала и цял Грийнвил. Къщите заплавали по течението. Реката понесла вързаните крави и ги удушила на въжетата. Стотици хора се удавили. Това променило града завинаги.
Големият потоп от 1927 година бил толкова мащабно бедствие, че хората настоявали да получат обяснение. Обяснението зависи от човека, който го дава. В една версия се обвинявали „господата“ от Арканзас, съседния щат на западния бряг на реката. При скъсване на дигата на източния бряг Мисисипи щяла да се разлее именно в него и щяла да пощади Арканзас – точно както се случило при Големия потоп. Ето защо, твърдят някои (без каквито и да било доказателства), групичка мъже от Арканзас прекосили реката с лодките си и с помощта на динамит пробили дупка в дигата, за да наводнят Грийнвил. В други версии наводнението дошло като наказание от гневен бог. Наводненията и морът са сред любимите средства за отмъщение на разгневените богове още от най-ранните записани шумерски митове. Във версията, която чувах най-често, нивото на реката просто се покачило твърде много, водата размекнала почвата на дигата и в крайна сметка я пробила. В някои разкази именно невръстният ми дядо се оказва момчето, забелязало омекналата почва и изтичало да предупреди жителите на града.
Най-достоверната версия за наводнението на Грийнвил е, че то е причинено от опитите на хората да подчинят реката. За реките е естествено да криволичат около коритото си и да си проправят нови пътища. Както по онова време, така и сега обаче криволиченето на реката възпрепятства строежа на къщи в близост до брега, а още повече – строежа на цели градове. Реката била (и все още е) неподходяща за издигането на големи пристанища по течението ѝ. В годините преди Големия потоп хората, живеещи по бреговете на Мисисипи, похарчили баснословни суми за изграждането на диги, които да ограничат промените в коритото на реката. Пътят ѝ, дотогава определян от хода на времето, законите на физиката и случайността, станал изкуствен. Казвали, че „опитомили“ реката, „подчинили“ я дори: „цивилизовали“ я, така че да позволи разрастването на градовете и умножаването на богатството. Подчиняването на реката се изпълнявало с гордост, понякога дори хюбрис* (от старогръцки - прекаленото възгордяване на човека, изразяващо се в арогантно отношение към боговете). Хюбрис, изразяващ се в убеждението, че човек може да си играе с природните дадености и да ги оформя според човешките си нужди.
Милиони години Мисисипи се разливала над бреговете си всяка година и заливала равните низини покрай течението си. И криволичела: завивала ту насам, ту натам, като по този начин създавала нови местообитания и дори нова суша. Както отбелязва Амитав Гхош в „Голямото объркване“ относно делтата на Ганг, „движението на водата и наносите е такова, че геологичните процеси, за които обичайно са необходими огромни периоди от време, сега се случват със скорост, позволяваща развитието им с месеци, дори седмици“. Релефът на Луизиана например е следствие от движението на реката в древни времена; щатът практически е устието на реката, в което се оттича цял един континент.
В еволюцията си дърветата се научили да разчитат на разливането на реката и нейното движение, тревите – също. Рибите разчитали на обилието от заблатени и наводнени местности и те определяли естествения им жизнен цикъл. Коренното население на Америка, живеещо по поречието на Мисисипи, съобразявало момента за сеитба, събирането на храна и церемониите си с тези цикли, като строяло селищата си достатъчно високо, за да са извън обсега на водата. И природата, и коренното население на Америка следвали естествения ритъм на реката и се възползвали от неизбежните сезони и събития в нейния живот. Но едромащабният превоз по Мисисипи, който подхранвал ранната индустриализация, не можел да чака природата и да се съобразява със сезони и естествени ритми. В зората на индустриализацията на Америка корабите трябвало да плават по редовен график, а градовете, за които били предназначени превозваните стоки – да се намират възможно най-близо до реката. Индустриализацията налагала реката не само да бъде предсказуема, а да стане константа.
Опитите за превръщането на реката в константа били опити тя да бъде включена в общата контролирана от човека среда. За коритото ѝ се говорело, сякаш е аналог на водопроводна система, в чиито тръби течението може да бъде пренасочвано, ускорявано и дори спирано. Това отношение имало доста последствия. То наводнило дома на дядо ми. Реката си оставала дива. Реката е дива и днес. Независимо от нашата намеса тя „си върви по пътя и не спира“, както го описва поетът А. Р. Амънс.
Дори днес, когато Мисисипи е хваната в още по-тесен капан, тя ще продължи от време на време да поглъща лодки, момчета и ферми. Ще наводнява селища и ние все ще се изненадваме, че се е случило. Наводненията ще стават все по-тежки поради промените в климата. Набезите на реката трябва да ни подсетят, че природата ще заличи опитите на човека да избяга от нейните закони, да ги пребори или подчини. В това отношение река Мисисипи е като реката на живота, от която сме част и ние. Опитите ни да овладеем Мисисипи са метафора за опитите ни да овладеем природата като цяло и особено за опитите ни да овладеем живите организми.
В нашите представи за бъдещето човечеството често съществува в екосистема на технологиите, населена с роботи, устройства и виртуални реалности. Лъскаво бъдеще, облечено в технологии. Дигитално бъдеще, нули и единици, електричество и невидими връзки. Опасностите на бъдещето – автоматизацията и изкуственият интелект, са наше собствено дело, както се посочва в не една и две нови книги. В размислите ни за онова, което се задава, природата често остава на заден план, тя е генетично модифицирано растение в саксия зад прозорец, който не се отваря. Повечето картини на бъдещето дори не включват други живи същества освен хората, с изключение на самотните скотовъдни ферми (стопанисвани от роботи) и градините на закрито.
Представяме си бъдеще, в което ние сме единствените живи герои. Като общество се опитваме да опростим живия свят и да го поставим в служба на нас, хората, да го подчиним толкова категорично на властта ни, че той да стане направо невидим. Изграждаме дига между нашите общества и останалия жив свят. Тази дига е грешка, както защото е невъзможно животът да бъде подчинен, така и защото опитите ни се да го подчиним, ще платим висока цена. Грешка е с оглед на нашето място в природата, а и с оглед на онова, което знаем за законите на природата и за отношенията на човека с останалата природа.
Учим някои от законите на природата в училище. Знаем какво представляват, да речем, гравитацията, инерцията и ентропията. Те обаче не са единствени. От Чарлс Дарвин насам биолозите откриват „закони на движението по Земята, които са също толкова прости и универсални, колкото тези на физиката“ (по думите на писателя Джонатан Уийнър), закони за движението на клетките, телата, екосистемите и дори на ума. Това са биологичните закони, които трябва да заемат централно място в мисловния процес, ако целим да добием каквато и да било представа за предстоящите години. Тази книга е посветена на тези закони и на онова, което те ни казват за естествената история на бъдещето.
Някои закони на биологията, онези, които съм изследвал най-често, са свързани с екологията. Най-полезните закони на екологията (и свързаните с нея области от типа на биогеографията, макроекологията и еволюционната биология) са универсални, както законите на физиката. И подобно на законите на физиката, ни позволяват да правим прогнози. Както подчертават физиците обаче, те са по-ограничени от законите на физиката, защото важат само за това кътче от вселената, в което се знае, че съществува живот. При все това, предвид че във всичко, в което участваме ние, неизбежно участва и животът, те са универсални за всеки свят, в който бихме могли да съществуваме ние.
Как обаче да наричаме правилата на биологията? „Закони“, както правя аз, „норми“ или нещо друго? Ще оставя този дебат на философите на науката. В съответствие на всекидневната употреба на термина аз ще ги наричам „закони“. Това са „законите на джунглата“, или по-скоро законите на джунглата, прерията, блатата, спалнята и банята – защото и в домовете ни има живот. И са важни, защото ако ги познаваме, можем да разберем по-добре бъдещето, към което се носим – с главоломна скорост, горейки въглища, помитайки всичко по пътя си.
За еколозите повечето закони на природата са добре познати. Мнозинството са описани за пръв път преди повече от столетие, след което са били доразвити и доуточнени в последните десетилетия с напредъка на статистиката, моделирането, експерименталната наука и генетиката. И именно защото за еколозите тези закони са познати и непосредствени, те често дори не ги споменават. „Разбира се, че е истина. Всеки го знае. Има ли смисъл изобщо да говорим за това?“ Често обаче те не са толкова непосредствени за човек, който не е прекарал последните няколко десетилетия в размисли и дискусии по темата. Още повече че по отношение на бъдещето почти всички те водят до заключения и последствия, които са изненада дори за еколозите. Заключения и последствия, с които много от всекидневните ни действия са в разрез.
Един от най-солидните закони в биологията е естественият отбор. Естественият отбор представлява възхитителното прозрение на Чарлс Дарвин за начина, по който се развива животът. Дарвин избрал термина, защото забелязал, че във всяко поколение природата „отбира“ индивидите на база съпоставката помежду им. Едни индивиди отбира и поставя в немилост, защото характеристиките им намаляват шансовете им да оцелеят и да се възпроизведат. Други отбира и насърчава, защото характеристиките им повишават шансовете им да оцелеят и да се възпроизведат. Насърчените индивиди предават напред гените си и закодираните в тях характеристики.
В представите на Дарвин естественият отбор е бавен процес. Днес знаем, че той може да протече и много бързо. Еволюция на базата на естествен отбор е наблюдавана в реално време при много, много видове. Което далеч не е учудващо. Учудваща е неумолимостта, с която, подобно на реката, последствията от този прост закон нахлуват във всекидневието ни всеки път, когато например се опитаме да убием представителите на някой вид.
Опитваме се да убиваме, като използваме антибиотици, пестициди, хербициди и всякакви други -циди* (наставката „-цид” произлиза от латинския глагол caedo „убивам”). Използваме ги в домовете си, в болниците, в дворовете, по полето, в някои случаи дори в горите. Това е опит да упражним контрол: точно както хората, издигнали дигите около река Мисисипи, се опитали да упражнят контрол. И резултатът е предсказуем.
Преди време Майкъл Бейм и негови колеги в Харвардския университет създават гигантска петриева паничка (наричат я „мегапаничката“), разделена на отделни сегменти. Разглеждам тази мегапаничка в десета глава. Тя е знаменателна. В мегапаничката Бейм слага агар, който е едновременно храна и среда за микроорганизмите. Външните сегменти от двете страни на мегапаничката съдържат агар и нищо друго. В следващите сегменти се слага все по-висока концентрация антибиотици. Накрая Бейм пуска бактерии в двата края на мегапаничката, за да провери дали те ще развият резистентност към антибиотиците.
Бактериите не разполагат с гени, които да им осигурят такава резистентност; при появата си в мегапаничката са беззащитни като овчици. И ако приемем, че агарът е пасището на тези овце бактерии, то антибиотиците са вълците. Експериментът наподобява начина, по който ние си служим с антибиотиците, за да контролираме бактериите – причинители на болести в тялото си. И начина, по който ползваме хербициди, за да озаптим плевелите на моравата. Наподобява всичките ни опити да овладеем природата, да ѝ попречим да залее живота ни.
И какво се случва? Законът за естествения отбор би предсказал, че стига да са налице условия за развиването на генетична вариация посредством мутация, бактериите в крайна сметка ще успеят да развият резистентност към антибиотиците. Това обаче би могло да отнеме години, немалко години. Би могло бактериите да останат без храна, преди да развият способността да се разпространят в сегментите с антибиотици (сегментите, в които бродят вълците).
Да, но не. Не отнема години. Отнема между 10 и 12 дни.
Бейм повтаря експеримента безброй пъти. И всеки път – с едни и същи резултати. Бактериите заемат първия сегмент, после се забавят за кратко, докато първата филогенетична линия и множеството след нея развият резистентност към най-ниската концентрация на антибиотици. След това тези нови линии плъзват във въпросния сегмент и отново се забавят за кратко, докато поредната линия и множеството след нея развият резистентност към следващото ниво на концентрация на антибиотиците. Процесът продължава, докато няколко филогенетични линии развият резистентност към най-високата концентрация на антибиотиците и нахлуят в последния сегмент – като река, разкъсала дигата.
На забързан кадър експериментът на Бейм е ужасяващ. И красив. Ужасът се крие в съпоставката на бързината, с която беззащитните бактерии се преобразяват в неунищожими същества, с нашите възможности. Красотата се крие в предсказуемостта на резултатите от експеримента, стига да познаваме механизмите на закона за естествения отбор. Тази предсказуемост има две последствия. Позволява ни да знаем кога може да се очаква развитието на резистентност, било у бактерии, креватни дървеници или друга група организми. Също ни дава възможност да направляваме реката на живота така, че да намалим вероятността от развитието на резистентност. Познаването на закона за естествения отбор е ключово за човешкото здраве, благополучие и честно казано, за оцеляването ни като вид изобщо.
И от други биологични закони в природата има последствия, подобни на тези от естествения отбор. Законът за съотношението вид:площ определя колко вида живеят на определен остров или местообитание като функция на размера му. Този закон ни позволява да прогнозираме къде и кога ще изчезнат видове, но и къде и кога развитието им ще започне наново. Законът за коридорите определя кои видове ще се придвижват в бъдещето с промените в климата и по какъв начин ще става това. Законът за евазията* (на български няма утвърден термин за явлението; с цел яснота и избягване на объркване въвеждаме за нуждите на настоящия текст условно понятие „евазия, от лат. evasio, букв. „избягване”) описва процеса на спасяване на даден вид от неговите вредители и паразити. Евазията обяснява някои от успешните характеристики на хората в сравнение с други видове и начина, по който сме успели да постигнем такава извънредна многочисленост в сравнение с други видове. Тя очертава някои от предизвикателствата, с които ще се сблъскаме в следващите години, когато възможностите за евазия (от вредители, паразити и подобни) са по-малобройни. Законът за нишите определя къде могат да живеят видовете, включително човекът, и къде е вероятно да оцелеем в бъдещето, с промяната на климата.
Общото между тези биологични закони е, че последствията от тях ще има, независимо дали се вслушваме в тях, или не. В много случаи неспособността ни да се вслушаме ще ни докара неприятности. Ако не вникнем в закона за коридорите, несъзнателно може да съдействаме на проблематични видове (а не на полезните или поне безбидните такива) да просъществуват в бъдещето. Ако не вникнем в закона за съотношението вид:площ, ще доведем до еволюцията на проблемни видове, например нов вид комар в лондонското метро. Ако не вникнем в закона за евазията, ще пропилеем възможността да създадем среда, в която тялото ни и посевите ни са свободни от паразити и вредители. И така нататък. Друга обща черта на законите е и това, че ако се вслушаме в тях, ако осмислим начините, по които те влияят на естествената история на бъдещето, ще създадем свят, който е по-благоприятен за собственото ни съществуване.
Има и закони, отнасящи се до нашето собствено поведение. Те са едновременно по-конкретни и по-объркани от по-общите биологични закони; колкото закони, толкова и просто тенденции. И все пак тенденции, които се повтарят в различните епохи и култури, тенденции, които улесняват осмислянето на бъдещето, както защото задават предполагаемите най-вероятни варианти в поведението на човека, така и защото посочват какво трябва да имаме наум, ако решим да нарушим правилото.
Един от законите за човешкото поведение се отнася до контрола, нашия уклон да се опитваме да опростяваме сложността на живота точно както дядо ми може да реши да изправи и вкара в канал стара, могъща река. Светът от милиони години не се е изправял пред по-необичайни екологични условия от тези, с които предстои да се сблъскаме в следващите години. Числеността на хората ще нарасне стремително. В момента над половината Земя е заета от екосистеми, създадени от нас: градове, земеделски земи, депа за обработване на отпадъци. В същото време човекът контролира – пряко и некомпетентно, – много от най-важните екологични процеси на Земята. Човечеството в момента изяжда половината от цялата нетна първична продукция, растенията, които растат на планетата. Да не забравяме и климата. В следващите 20 години ще се появят климатични условия, с каквито човечеството не се е сблъсквало досега. Дори при най-оптимистичните сценарии до 2080 година огромно количество видове ще бъдат принудени да мигрират към нови територии и дори към нови континенти, за да оцелеят. Прекрояваме природата в безпрецедентни мащаби, като през повечето време дори не си даваме сметка какво точно правим.
В процеса на прекрояване нашата поведенческа тенденция е да прилагаме все повече контрол, да опростяваме все повече земеделските си земи, да ги правим по-индустриализирани и ако се върнем към един пример от по-горе, да произвеждаме все по-силни биоциди. Това, смятам аз, е проблематичен подход по принцип, и особено в контекста на един променящ се свят. В един променящ се свят поведенческата ни тенденция да се опитваме да контролираме влиза в противоречие с два закона за разнообразието.
Първият закон за разнообразието е засвидетелстван в мозъците на птиците и бозайниците. В последните години еколозите са разкрили, че животните с мозък, способен да прибягва до изобретателна интелигентност, с която да изпълнява необичайни задачи, се чувстват добре в променлива среда. В списъка попадат враните, гарваните, папагалите и някои маймуни. Тези животни използват интелигентността си като буфер срещу разнородните условия, в които попадат, явление, описано като „закон на буфера на познавателната способност“. Когато среда, която преди е била последователна и стабилна, премине в променлива, видовете, притежаващи изобретателна интелигентност, стават по-често срещани. Светът става свят на враните.
Втори закон на разнообразието, законът за съотношението разнообразие:стабилност, постановява, че системи, които включват повече видове, са по-стабилни във времето. Вникването в този закон и в ценността на разнообразието е полезно в контекста на земеделието. Районите с по-голямо разнообразие на растителни култури имат потенциала за по-стабилен добив от година на година, като по този начин намалява рискът от оскъдица в реколтата. За пореден път природното разнообразие ни дава по-големи шансове да постигнем устойчив успех, противно на стремежа ни да се опитваме да опростим природата и дори да я изградим наново от нищото, когато се сблъскаме с промяна.
При опитите си да контролираме природата често гледаме на себе си, сякаш се намираме извън нея. Говорим за човека, сякаш вече не е животно, сякаш е някакъв отделен вид, изключен от останалия жив свят, подчинен на други правила. Това е погрешно. Ние сме част от природата и зависим силно от нея. Законът за зависимостта постановява, че всички видове зависят от други видове. А ние, хората, вероятно зависим от повече видове в сравнение с който и да било друг вид, съществувал някога. Това обаче далеч не значи, че природата зависи от нас. Дълго след като човечеството изчезне, законите на живота ще продължат да действат. И най-зловещите погроми, които нанасяме на света около нас, са ползотворни за някои видове. Едно от най-забележителните неща в голямата приказка на живота е това, че той в крайна сметка почти не зависи от нас.
И накрая, един набор закони с изключително сериозни последствия, който определя как ще планираме бъдещето. Той засяга едновременно нашето непознаване на природата и заблудите ни за нейните измерения. Законът за антропоцентризма гласи, че ние, хората, сме склонни да си представяме биологичния свят като съвкупност от видове като нас, видове с очи, мозък и гръбнак. Този закон произтича от ограничеността на нашето възприятие и въображение. Възможно е някой ден да се отърсим от нея и да разбием древните си предразсъдъци – възможно, но малко вероятно, по причини, които ще разгледаме тук.
Преди десетилетие написах книгата „Всяка жива твар“ (Every Living Thing), посветена на разнообразието на живота и на онова, което предстои да бъде открито. В нея заявявам, че животът е далеч по-разнообразен и повсеместен, отколкото си представяме ние. Книгата представлява разширено разглеждане на явлението, което наричам „закон на Ъруин“.
Учените непрекъснато обявяват било края (или почти края) на науката, било откриването на нов вид или на пределите на живота. Обикновено това е начин да изобразят себе си като ключова фигура за подреждането на последните парчета от пъзела. „Най-сетне! Ето, приключих; вече сме готови. Вижте какво знам аз!“ Неизменно след подобни заявления новите открития показват, че животът е далеч по-величествен и далеч по-слабо проучен, отколкото сме си мислели. Законът на Ъруин отразява факта, че преобладаващата част от живия свят все още не е описана, още по-малко пък – изследвана. Носи името на ентомолога Тери Ъруин, който с едно-единствено изследване в дъждовната гора в Панама промени разбиранията ни за измеренията на живота. Ъруин дава тласък на революционна промяна в разбирането ни за живота, аналогична на революцията на Коперник. Коперниковата революция завършила, когато учените постигнали съгласие, че Земята и останалите планети кръжат около Слънцето. Ъруиновата революция ще завърши, когато запомним, че живият свят е далеч по-огромен и по-неизследван, отколкото си мислим.
В съвкупността си тези закони на живия свят и нашето място в него изграждат представата ни относно възможното и невъзможното по отношение на естествената история на бъдещето и нашето място в нея. Само ако отчитаме законите на живота, ще сме в състояние да си представим устойчиво бъдеще за нашия вид, в което градовете и селищата ни ще престанат да бъдат наводнявани непрекъснато като следствие от провалилите се опити на човечеството да управлява живия свят – и не само наводнявани, но и заливани от вредители, паразити, глад. За да спрем да се проваляме, трябва да спрем да пренебрегваме тези закони. Лошата новина е, че принципният ни подход към природата, изглежда, е да се опитваме да я озаптим. Непрекъснато подхващаме борба с природата за наша собствена сметка, а после виним отмъстителните богове (или жителите на Арканзас), когато нещата не се развият според очакванията ни. Добрата новина е, че не е задължително нещата да продължават по този начин и че ако зачетем набора от относително прости закони на живота, имаме значително по-сериозни шансове да оцелеем още 100, 1000, дори милион години. Не го ли направим... ами и еколозите, и еволюционните биолози всъщност имат доста ясна представа за това накъде ще поеме животът на планетата, когато ние изчезнем.“
