Всички народи май имат подобна история за хитреца-мъдрец, който е еманация на народната мъдрост и опит.
Моят първи сблъсък с неговата история беше като дете с книгата на Шарл Де Костер, но честно казано не бях особено впечатлена и освен, че съм запомнила името на приятелката му Нел (която в книгата на Келман е или преведена като Неле), нищо друго съществено не е останало в паметта ми. Запомнила съм книгата като приключенска, не много увлекателна и, че е написана за реална историческа личност.:)
Книгата на Келман също създава подобно чувство, но е написана по изключително увлекателен начин, започвайки от детството на Тил и баща му, воденичар по неволя, самоук алхимик и любител на науката. Историята му върви паралелно с историята на Елизабет Стюарт, която впоследствие се омъжва за т.нар. "зимен крал", Фридрих V, който царува само два месеца и когото според историята в книгата, Тил придружава по време на царуването като придворен шут.
Като нишка през книгата върви едно чувство на мистичност и връзка с нещо свръхестествено, което Келман създава, вероятно за да покаже атмосферата през тези времена, когато доста неща не са били ясни на хората - от научна и практическа гледна точка (то не че сега са много ясни :) и са търсели обясненията основно все още другаде, но и са попадали на вярната следа. Време на мъгливи гори, вещери и невидими змейове.
"Известно време се забавлява, като дърпа магарето за ушите. Отдясно, отляво и пак отдясно, като всеки път животното издава тъжен звук. Защо е така търпеливо, така добрико, защо не хапе? Поглежда в дясното му око... Пита се какво ли е да си магаре. Затворен в магарешка душа, с магарешка глава на раменете, с магарешки мисли вътре в нея, как би се чувствал?...
... остава на земята. Защо да става? Изтъркулва се по гръб. Струва му се, като е времето ще спре. Нещо се е променило: вятърът продължава да шепне, листата се полюшват, червата на магарето силно куркат, но всичко това няма нищо общо с времето. Преди беше сега, сега е сега, а в бъдеще, когато всичко стане различно, когато има други хора и никой освен бог вече не се сеща за него, Агнета, Клаус и воденицата, тогава ще продължава пак да си е сега...
Той е разплаква. Но тъй като няма никой, който би могъл да му помогне, и тъй като може още само малко да си поплаче, преди силите да го напуснат и сълзите да пресъхнат, той спира да реве...
Магарето потрепва, наблизо се чува пукане на дърво, нещо се приближава, панталоните му се изпълват с топлина. Едно мощно тяло минава покрай него и се отдалечава, панталоните му стават студени тежки. Магарето изпръхтява, то също е усетило. Какво беше това? Сега между клоните има зеленикава светлинка, по-голяма от светулка, но не така светла, и от страх в главата му се появяват ужасяващи картини. Горещо му е, после му става студено. После пак му става горещо...
- Той е добър човек .– казва Агнета. - Никога не го забравяй...
Само дето винаги е отнесен някъде другаде. Навремето не разбрах, че е така. Не знаех, че има такива хора...Че един такъв няма какво да прави между нас. В началото от време на време се отнасяше в мислите си, но повечето време си беше с мен, носеше ме на ръце, смеехме се, очите му бяха светли. Само понякога отиваше при книгите и при опитите си, палеше нещо или пък смесваше прах. С времето все повее взе да се задържа при книгите и все по-малко при мен, после още по-рядко, а сега? Виждаш какво е сега...
Хютнер, мъжът, който му беше учител, хиромант и алхимик от Констанц, по професия нощен пазач. Клаус Уленшпигел беше чиракувал цяла една зима при Хютнер и не минаваше ден, в който да не си спомни с благодарност за него. Хютнер му беше показал квадратите, заклинанията и силно действащите билки, а Клаус не беше пропуснал нито дума, когато Хютнер му беше говорил за ниския народ, за високия народ, за старците на древността, за народа на дълбоката земя и духовете на въздуха, също и за това, е на учените не бива да им се има вяра, защото не знаели нищо, но не си го признавали, за да не изгубят благоволението на графовете си, и когато след стопяването на снега Клаус беше продължил пътя си, в торбата си носеше три книги от колекцията на Хютнер. По онова време още не можеше да чете, на това го науи по-късно в Аугсбург един пастор, когото той беше излекувал от ревматизъм, а когато хвана пътя отново, беше взел три книги и от библиотеката на пастора...
Но знанието трябва да се улови там, където може да бъде намерено, човек не е създаден, за да вегетира напълно неосведомен за света. А като си нямаш никого, с когото да си говориш, не е никак лесно. Тогава много неща те занимават, но никой не иска да те изслуша, мислите ти какво е небето, как се появяват камъните, как мухите , как гъмжащия навсякъде живот, на какъв език говорят ангелите помежду си, как господ се е самосъздал..?
Вместо това вече от двайсет години е омъжена за бедничкия Фридрих. Двайсет германски години, въртележка от събития, физиономии, шум, лошо време, още по-лоша храна и мизерен театър. Най-много й липсваше добрият театър, от самото начало, много повече от хубавото ядене. В германската държава не знаеха какво е това истински театър, в дъжда се изреждаха разни нещастни комедианти, които крещяха, подскачаха, пърдяха и се удряха един друг.
Вероятно се дължеше на грубия език; това не е език за театър, смесица от стенания и твърдо грухтене, което звучи така, сякаш се бориш да се спасиш от удушаване, сякаш говедото получава пристъп на кашлица, сякаш бирата ти е влязла в кривото гърло. Какво може да стори поетът с такъв език?..
Тя често си мислеше за дворцовия театър в Уайтхол. Сещаше се за дребните жестове на артистите, за дългите изречения, чийто ритъм се сменяше често като музика, ту бърз и жив, ту провлаен, ту въпросителен, ту рязко заповеден. Когато и да отидеха в двореца на посещение на родителите й, там винаги имаше театрални представления. На сцената излизаха хора и се преструваха на други, но тя веднага разбираше, е това изобщо не беше така и че преструването също беше маска, защото не театърът беше фалшив, но всичко останало беше позьорство, предрешване и глупотевини, всичко което не беше театър, беше фалшиво.
В истинския живот никой не произнасяше монолози. Там всеки запазваше мислите за себе си, там лицата не издаваха нищо, там всеки влачеше мъртвата тежест на тайните си. Никой не заставаше сам насред стаята и не започваше да съобщава на глас какво иска и от какво се страхува, но когато на сцената го правеше Ричард Бърбидж, със звънкия си глас, с много тънките си пръсти на висоината на очите си, на човек му се струваше така неестествено, е всички продължаваха да крият това, което си мислят.
А пък какви думи само използваше той! Богати думи, редки, блестящи като скъпоценни материали – така перфектно съставени изречения, каквито човек никога сам не би могъл да измисли. Така трябва да е, казваше театърът, така трябва да говориш, така да се държиш, така да се чувстваш, така ще си истински човек.
Същата година в холщайнската долина умря последният дракон на Севера. Беше на седемнадесет хиляди години и вече прекалено уморен, за да продължава да се крие. Затова положи глава насред пиреновите храсти, смъкна на земята тялото, което така пасна на почвата отдолу, е дори и орлите да не могат да го отличат, полегна в мекотата на тревите, въздъхна и за кратко съжали, че беше дошъл краят на уханията, цветята и вятъра и че няма повече да вижда облаците при буря, изгрева на слънцето и извивката на сянката на земята върху медносинята луна, на която винаги толкова много се беше радвал.
Затвори четирите си очи и изръмжа тихо, когато усети едно врабче да каца на носа му. Беше готов да посрещне всичко, защото беше видял толкова много, но какво се случва с такъв като него след смъртта, все още не знаеше. Заспа, въздишайки. Дълго беше продължил живота му. Беше дошло време да се превърне в нещо друго."
