"...Не, цялото това място е сигурна смърт. Не, несправедливо е - това място не е смърт, а безразличие. Това място е съвсем неутрално по въпроса дали Едуин ще живее, или ще умре; не го е грижа нито за фамилията му, нито кое училище е завършил; дори не го е забелязалало. Едуин се чувства донякъде умопобъркан."
"Ако живеехме в симулация, как щяхме да разберем, че е симулация?..
"Живеем в симулация.", казах си аз, за да изпробвам мисълта за това, но ми се струваше все така неправдоподобно, защото усещах аромата на жълтите рози, които жената на съседната седалка внимателно държеше с две ръце. "Живеем в симулация", но съм гладен и трябва да повярвам, че това също е симулация?
- Не казвам, че тези неща сами по себе си съставляват накакво окончателно доказателство, че живеем в симулация - каза Зоуи един час по-рано в кабинета си. - Просто казвам, че според мен са достатъчни, за да оправдаят проучване.
Как може да се проучва действителността?.."
"- Един интересен въпрос - каза Олив, - на който бих искала да обърна внимание през оставащите минути, е защо през последното десетилетие има толкова голям интерес към постапокалиптичната литература... имах възможност да разговарям с много различни хора за нея. Чувала съм многобройни теории за интереса към този жанр. Един човек изрази предположението, че това е свързано с икономическото неравенство, защото в свят, който понякога ни изглежда фундаментално несправедлив, може би копнеем просто да взривим всико и да започнем отначало...
Някой друг ми каза, че може би е свързано с таен копнеж за героизъм, което ми се стори интересно. Може би на накакво равнище вярваме, че ако света свърши и започне отначало, ако се случи някаква немислима катастрофа, може би и ние ще започнем отначало - навярно като по-добри, по-героични, по-достойни хора...
Някои хора са ми казвали, че намират обяснение в катастрофите на Земята - в решението да се построят куполи върху безброй градове, в трагедията от принудителното изоставяне на цели страни заради наводненията или горещината, но това не ми звучи вярно. Тревогата ни е оправдана и има логика да предположим, е бихме могли да я преобразуваме в литература, но проблемът с тази теория се дължи на факта, е нашата тревога не е нещо ново. Кога сме вярвали, че светът не свършва?..
Веднъж проведох забележителен разговор с майка си, която ми разказа за чувството на вина, изпитвано от нея и нейните приятелки, задето създават деца в този свят. Това било в средата на 2160те, във Втора колония. Трудно е да си представим по-мирно и спокойно време или място, но те са се притеснявали от астероидни бури и от опасността животът на Луната да стане невъзможен в момент, когато животът на Земята е изглеждал такъв в дългосрочен план... и мисълта ми е, че винаги има нещо. Според мен като биологичен вид изпитваме желание да вярваме, че живеем на финала на историята. Това е някакъв вид нарцисизъм. Искаме да вярваме, е сме уникално важни, че живеем в края на историята, че сега, след всички хилядолетия на фалшиви тревоги, най-сетне е дошло най-страшното, че най-сетне сме стигнали до края на света.
- Но всико това повдига един интересен въпрос. Ами ако винаги е краят на света?.. Защото би могло да е рационално да мислим за края на света като непрестанен и безкраен процес...
- Лично аз вярвам, че се обръщаме към постапокалиптичната литература не защото ни привлича катастрофалното само по себе си, а защото сме привлечени от онова, което си представяме, че може да дойде след него. защото тайно копнеем за един свят, в който има по-малко технология."
