понеделник, 30 март 2020 г.

Правилният начин да бъдеш тъжен

от Шанкар Гопалакришнан

Източник >>

Три месеца след като двама мъже забиха игла в хълбока му, Шеру научи нещо ново за това какво е да си тъжен.

Не бяха от вида сънища, които очакваш да има едно куче. Преди двамата мъже да дойдат, Шеру имаше чисто кучешки сънища.

Сънищата, които имаше след като го заловиха, бяха нещо абсолютно ново. Никога не беше виждал нещо подобно.

Мъжете го хванаха, докато спеше, свит на кравай под стария кедър, отстрани на пътя за Кишанпур. Малък бял ван отби, двама мъже изкочиха от страничната врата и го хванаха за краката преди да успее да помръдне. Той се опита да ги ухапе, но после иглата се заби в него и всичко стана черно. Събуди се с ужасна, пулсираща болка между ушите. През следващите няколко дни той само лежеше и те му дава много от най-хубавата храна, която някога беше опитвал. След седмица болката заглъхна до слаб бодеж. Понякога чувстваше краката си странно, понякога го носеха накъдето те пожелаеха, но пак можеше да се движи. Неговите похитители не се опитаха да го спрат, когато се изправи и избяга от стаята, в която го държаха. Разбира се, той не знаеше за антената, увита около черепа му или за чиповете, прикачени към сензорните и двигателни центрове в мозъчната му кора. Дори и да знаеше не би ги разбрал, както и всичкия софтуер, работещ в центровете за данни в Делхи, Ню Йорк и Берлин, с които бяха свързани.

Те продължаваха да го хранят и той продължи да се връща. Всичко което трябваше да направи, за да се нахрани бе да отиде в стаята на Кулдиип. Дори си бе намерил уютно ъгълче в стаята, между топлата, бръмчаща машина и стената. Беше абсолютно точното място, където можеше да се свие бездомен, кафяв пес като Шеру. След като го видя няколко пъти да прави това, Кулдиип му постави постелка там. Това беше последното нещо, от което се нуждаеше, за да се превърне ъгъла в идеалното място за спане. В сравнение с живота му на улицата, това беше нещо наистина хубаво. Всичко беше хубаво. С изключение на сънищата.

Днес сънят започна веднага щом той се сви за сутрешна дрямка.

В съня той седеше под свещено фикусово дърво, до пътека, която се виеше по стръмен склон към един поток. Някой някога беше павирал пътеката с бетон, после дъждовете са отрязвали парченца от него всяка година и сега тя беше просто разбита каша от цимент и камъни. От другата страна имаше група къщи, малки тухлени навеси, разпръснати надолу по хълма.

Шеру обичаше да седи там, под дървото. Идваше тук от дълго време. Всеки ден много хора идваха и минаваха по пътеката, ниски, тъмни мъже и жени на малки групи. Мъжете носеха инструменти през рамо, жените носеха малки чанти или нищо, а децата бяха с училищните си униформи. Когато се връщаха, някои от мъжете миришеха на боя. От време на време ще мине някой по-едър мъж и тези мъже най-често миришеха на сапун. Повечето хора го игнорираха, както хората пренебрегваха всички улични кучета в Дехрадун, но от време на време някой му даваше бисквита. Веднъж, преди много дни, едно от малките момичета се беше затичало в синята си училищна рокля, носейки купа с хляб, напоен с мляко. Спомни си вкуса на каймака върху хляба, неговата текстура, начина, по който го почувства в устата си. Тя бе тази, която започна да го нарича Шеру.

Целият разказ >>

събота, 21 март 2020 г.

Денят на Строителите

от Кристин Онг Муслим

Оригиналът>>

*Разказ, което преведох миналата година, но сега историята е дори по-актуална.


Това се случи много преди първоначалните признаци на болестта от външните да се разнесат из селото. Трябва да разберете, че моите хора бяха лесна плячка, защото повечето от нас бяха доверчиви, алчни за труфила и лесно се разсейваха от нови неща или каквото и да било подобие на изящество.

Като единствената в моето село, която можеше да говори на езика на Строителите, помогнах да се ускори това, което просветените наричат модерност. Този ден посрещнах Строителите на портите. Загърбвайки непоносимата жега, един от тях направи снимки на кулоподобната, естествена, скална формация, която използвахме като ориентир и основен пост за наблюдение. Нямаше нищо важно около това типичното карстово образувание, освен че, според един от Строителите, то показваше, че околността е била океанско дъно.

Това е очарователно, казах аз. И го мислех. Намирах за забележително как някой може да прави подобни изводи от една скална формация.

Техният лидер се представи, като първо каза титлата си. Доктор, обясни той, но различен вид, не лекар, който лекува. Имаше бели и неестествено равни зъби. Изглеждаше искрен, когато се усмихваше. Подаде ми ръка, жест, който намирах за изнервящ. Ръцете му бяха чисти, ноктите спретнато подрязани, докато аз не си бях мила ръцете и имаше кора от мръсотия под ноктите ми. Той не трепна, когато стиснах протегнатата му ръка. Или може би е положил усилие да не дрънка напразно.

Показах на Строителите селото. Охкаха, виждайки вкаменените дънери близо до езерото. Ахкаха на прекрасно открояващите се слоеве от скали и пръст, изложени с години на ерозията. За мен и за старейшините бе очевидно обаче, че Строителите изглеждаха неочаквано спокойни, сякаш вече знаеха всичко по пътя си из селото. Например, те не бяха изненадани и дори не се опитваха да се държат като изненадани, когато ги заведох до Адската Яма - естествена дупка с достъп до подземния свят.

Това е природен газ, докторът, който твърдеше, че е от типа, който не може да лекува, каза това без намек за емоция. Пред лицето на тази огнена гледка и непреодолима миризма на гниене, той обясни непоколебимо, Сигурно в някакъв момент се е възпламенил. И тъй като районът е невероятно богат на газ, пожарите никога не са изгаснали. Тази неприятна миризма, която усещате - това е сяра.

Девонски шисти тук, възкликна мъж на средна възраст, носещ очила. Разбрах значението на откритието му много по-късно. Няма да повярвате какво открих сам самичък на изхода, прошепна друг. Беше близо, така че го чувах перфектно. Dickinsonia costata, непокътната и перфектно запазена. Сигурно са мислили, че ги предпазва от стихиите, защото смятат, че отпечатъците имат както божествен, така и магически произход. За да предотвратим повреда, мисля, че трябва да го залепим здраво на място и да увием добре останалото.

Друг Строител се съветваше със своя спътник: Какво мислиш за това, Грег? Прилича ли на някакъв вид вкаменена папрат?

Не мисля така. Прилича ми на добър, стар дендрит*. Виждаш ли тези пукнатини по скалата? Но вземи няколко проби, за да си сигурен.


*дендрит - вид кристално образование, виж снимката в началото

През цялото време се удивлявах на чистите им дрехи, на спретнато подрязаните им нокти, на късата им коса. Подобно на много хора от моето село, аз бях свикнала да ходя рошава. Без да ме е грижа дали нося дрехи, които не са ми по мярка или дали съм сресала косата си. Погледнах към жената, носеща електронната техника и почувствах срам. Почувствах се грозна.

Поглеждайки назад към онзи съдбовен ден, бих могла да се закълна в живота си, че те бяха дошли с мир. С изисканите си маниери, с познаването за нашия живот. Сигурно са ни изучавали, без ние да знаем. Знаеха, че не бива да ни гледат директно в очите, защото това би могло да бъде погрешно разбрано като знак за агресия. Не вървяха пред нас, защото щяхме да го изтълкуваме като форма на унижение. Фактът, че те изучаваха околността с клинично око, преди да решат къде да започнах да строят, говореше, че въпреки че определено искат нещо от нас и ние можем да получим нещо в замяна - може би разбиране на нашия природен свят чрез техните образовани очи. Мислех, че това ще е от полза за моя народ. Затова убедих всички, че трябва да им бъде позволено да останат. Трябваше да им разрешим да останат, въпреки, че надушвах болестта в потта им. О, беше безпогрешно - смрадта на болест от външни хора.

Донесоха странните си стативи и ме информираха, че са за изследване на земята в околността. Размахваха и бръмчащи, метални детектори. Двама от тях започнаха процеса по установяване, разпознах титаниевите подпори на преносимите палатки.

След това обясниха какво биха могли да направят за селото.

Ще изградим болница и училище, каза докторът. И магистрали, за да можете да стигнете до цивилизацията. Бихте могли да изградим и туристическа база. Може да продавате неща на туристите, да правите магически шоута за тях, каквото поискате. Можем да изградим фабрики, така че да можете да правите повече неща по-бързо. След това помпи, за да източим подземна вода, та да не е необходимо да разчитате на опасната и нечиста вода от кладенеца. След това водопроводни системи. Язовири. Химически завод някъде в равнината източно от каньоните. Химическият завод ще бъде преди полетата с лавандулата. Ще осигурим наши, добре обучени оператори на централи, които ще ръководят тази част от проекта.

Лекарят, този, който нямаше за цел да лекува, говореше ли говореше. Олюлях се.

Погледнах към нивите и долината, които обработвахме, като си представих как биха изглеждали в ръцете на Строителите. Дивите зверове на лятото гледаха жално сред дърветата, сребристите им рога проблясваха на залязващото следобедно слънце. Гората се извисяваше в далечината. Всичко това скоро ще се промени, помислих си. В съзнанието си видях дъжд върху асфалт. Видях краката на моя народ вече не боси и мръсни. Скоро няма да има такова нещо като там.

Целият разказ >>