вторник, 19 декември 2023 г.

"Докъде се издигаме в мрака" от Секуоя Нагамацу

 

Прекрасна книга. 
След като прочетох една от частите ("Прасешки син") два пъти, реших да споделя.

Темата вероятно ще се стори вече банална, но за мен темата няма знаение, ако историята е написана добре. Накратко: Много близкото бъдеще. Освободен, при разкопки в Арктическия кръг и намиране на замръзнали странни тела в леда, незнаен вирус предизвиква глобална епидемия. Болшинството от бизнеса се върти около поддържането, изпращането и завършването на пътя на нелечимо разболелите се. Има нещо като увеселителен парк, Град на смеха, в който болни деца и възрастни завършват живота си като последно се качват на скоростно влакче, на което всъщност живота им приключва, поради голямото натоварване. Има и междузвездно пътуване, виртуални реалности, много погледи към бъдещето
( и миналото :), много и разлини взаимоотношения, мисли и чувства. 

Вирусът променя и блокира тялото като превръща клетките на едни органи в клетки на други. 

Всяка отделна история в книгата е от името на някой, който по някакъв начин е свързан с болестта и всички разказваи също са свързани помежду си, но под различен ъгъл и гледна точка. Последната глава беше сякаш лееко разочароваща за мен, но реално има своята логика и значение за цялостта и завъшека на книгата, а и аз обичам не всичко да има обяснение. Въпреки това, книгата ми хареса изключително много, имаше и други части, които четох по два пъти. Много добре написана и преведена, оформлението на корицата също ми харесва. Препоръчвам я. :)

Авторът ми стана още по-интересен, когато разбрах, че пише и кратки разкази. Ще се чете още. Ето това е официалният му сайт: https://www.sequoianagamatsu.com/

Вероятно не съм подбрала най-добрите и показателни цитати, които ще впечатлят, но ми беше много трудно, защото всичко ми харесва, а и извадени от целия контекст няма да имат съвсем същото значение, но все пак:

"Веднъж я попитах какво прави, а тя ми обясни, е просто се опитва да следи всичко, защото сякаш никой друг не забелязвал или не го било грижа, че продължаваме да допускаме едни и същи грешки, че омразата в квартала или несправедливостта в щата текат като отрова във вените ни, а през това време поредният ледник се откъсвал или поредното животно изчезвало от лицето на Земята. "Всичко е свързано.", казваше. А аз й отвръщах: "Ти си само една и имаш само един живот."

В истинският свят хората се утешават с невежество, политика и вяра, но тук... имат значение само твърдите изчисления.

Аз съм прасе. Каква професия е прасе?" започнал е да разпределя хората в категории, по цели, да задава важни въпроси, като например защо всички ние сме тук. Защо не може да говори с другите прасета. Задава въпроси за любовта и приятелството, когато гледа сапунени опери, както и за войните и арктическата чума по новините. Задава въпроси за хората във Вашингтон, които се карат заради мораториума върху производството на бензинови автомобили и за помощта за калифорнийските градчета, унищожени от пожарите. Пита:" Какво е мораториум? Целувките означават любов. Много болни хора. Никой не е съгласен с друг за нищо.

- Ти си специален - казвам. Почти му признавам цялата истина: "Но това, което те прави специален, също така те убива.", казвам наум с надежда, че ме чува.

Напоследък единствените бизнес начинания, които връзваха някаква печалба в този град, се занимаваха със секс, смърт или с начините за разпространението им в интернет.

Но когато повече не можехме да удържаме мъртвите, когато хората загубиха възможността да се сбогуват, нещо в нас се пречупи. Фирмите за криогенно съхранение процъфтяваха, хотелите на смъртта, услугите, където близките ви се съхраняваха и поставяха в забавни пози, туристически компании, които обещаваха "естествен" изход заедно с починалите ви наскоро близки.

Това беше златната среда между клиентска услуга, разносна търговия и погребален стоицизъм, която аз така и не можах да овладея.

Празнувахме рождените дни на децата си извън криокамерите им: "Честити 507. Вече си голямо момче. Даже не можеш да си представиш!" Щом с Дори намерехме нов коридор, който да обрисуваме, членове на екипажа идваха при нас да споделят историите си - как бяха успели да стигнат дотук, кого бяха оставили на Земята, последните мигове, които помнеха, преди животът ни да се преобърне заради вируса, пожарите или ураганите.

- Хората се върнаха по градските улици, но забележете как пазят дистанция. Никой не се усмихва на другия. Всеки се е вторачил в телефона си или се е изгубил в очилата за добавена реалност.

Някога прочут със сакето си, с лалетата и златната треска от стари времена, сега най-обикновеният силует на града беше станал известен с няколкото дузина погребални небостъргачи, кацнали като поредица от дребни островчета...

...са важна част от технологията ни - приличат на телескопи, но са оборудвани с лещи, направени от желеподобните останки на нашите предци. те ни позволяват да гледаме реалността на база на съдържанието на всяко семенце. Баща ми казваше, че нашата планета и всички на нея са направени от чиста възможност и това ни прави специални, затова имаме способност да създаваме, да се превърнем в каквото пожелаем."