От "Кучето на терасата" от Мартин Колев

Hope Is the Thing with Circuits and Steel by Elitsa Dermendzhiyska

 “You and we—same bucket of disposables,” the grandmothers said as they hoisted their canvas bags, knitting needles sticking out, and joined the 2096 Android Secession. The City wasn’t pleased. They said strikes were against the law and we must report to our posts—or else. But robots weren’t citizens; the law did not apply to us.
Of the grandmothers the City said nothing. Perhaps they didn’t want them back.
We stationed ourselves in the big IKEA on the outskirts, seized the night before by the androids from the graveyard shift. Right away, the grandmothers sniffed out a model kitchen and stormed inside. “We need food,” they said as their withered hands clanked the pots, sliced the air and fluttered over ghostly stews.

Целият разказ: https://flashfictiononline.com/issues/november-2025/#hope-is-the-thing-with-circuits-and-steel

Из „Последен ход“ от Мануел де Педроло

Каталунски автор, с когото се запознах чрез сайта на Нева Мичева, която е преводач на книгата. 

Тя съдържа седем научно-фантастични разказа и е излязла за първи път през 1975 г.
Тайни, бюрократични организации, занимаващи се с непомисляни дори дела, странни хора, появяващи се или изчезващи неизвестно от/къде...
Не съм особено добре запозната със събитията в Испания и отношението към каталунците, но човек може да придобие представа за атмосферата по онова време от разказите.
Като че ли най-много ми харесаха последните два: „Момичето, което дойде от бъдещето“ и „Регресивният“.

Книгата завършва с кратка биография на писателя и интервю с дъщеря му, Аделаис де Педроло, която казва, че всъщност най-известната му книга „Хроника на второто начало“, която дори се изучава в училищата, не е най-показателната за творчеството му, но въпреки това си взех и нея, тъй като няма друго преведено на български.

"- И все пак ми е много трудно да приема идеята за един човек с две тела. Иначе казано: за двама души, които са хем различни, хем един и същи човек. Щом има две тела, неизбежно има и две личности...
- Може пък - предположи тя - да не е чак толкова непонятно. Личността на една жена на двайсет не е като тази на четиресет, дори жената да е същата. Променяме се непрестанно.
- Променяме се, да. Но с постигането на всяка нова личност старите отпадат. Аз и ти например сме били деца, но сега тези деца, различни от днешните аз и ти, вече не съществуват.
- А не би ли могло - хрумна й - всяка наша личност от всеки момент да съществува заедно с всички останали личности, които сме придобивали поетапно, като никоя не знае нищо за другите?
- Тоест да сеем по пътя си свои последователни версии?
- Да, безбройни „аз“.
- Но ако такива съществуваха във физическия смисъл, както явно съществува майка ти, щяхме да ги виждаме... Къде са?
- Тук. И не ги виждаме, понеже миналото няма как да се види освен през съответната за него личност. Не сме в една плоскост.
- Ако е както казваш, то ти ще имаш специалната привилегия да присъстваш на собственото си раждане и порастване... И стигаме до следния парадокс: ти можеш да бъдеш акушерка на самата себе си. 
Замисли се и след дълго смълчаване каза:
- На теория, да. На практика обаче... Допускам, че има нещо, което възпрепятства подобен развой, някое свойство на времето например. Защото ако мога да бъда акушерка на самата себе си, излиза, че ще го прегъна. Ще го превия цялото. Ще съществувам двойно в един и същи момент.
Изплаших се."

Няма връзка с Макондо?

снимка: hannahgivens.wordpress.com

 от Леонид Панасенко, 1983 г.

Сънуваше беззъби просяци, чиито празни уста се отваряха жално и умолително. Те го хващаха за дрехите, стенеха, а той, треперещ от съжаление и отвращение, изваждаше от джоба си шепа захарнобели, изключително здрави зъби и ги хвърляше на просяците... Парцаливите и сакатите падаха на земята, потапяха се в уличната прах, събираха блестящите зрънца и пълнеха устата си с тях. Хвърли още една шепа и още една. Това продължи, докато мощен глас зад него не каза: „Сега ги заведи до водата, излекувай раните и измий струпеите им. Те са твои деца.“ Искаше да възрази, че това е само по силите на бог, но не посмя и поведе тълпата към реката, раздавайки по пътя кътници на тези, които не ги бяха получили. „Не забравяй да събереш болежките им“, напомни същият глас. „Събери ги и ги изгори. И се увери, че ще изгорят напълно. В противен случай ще се върнат и ще се настанят отново по хората.“

Телефонът звънна. Кошмарът свърши - просяците се оттеглиха, стопявайки се в тъмнината на спалнята. Звъняха дълго и настоятелно, очевидно отдалеч.
- Ало... - каза Габриел, сънено облегнат на стената. В слушалката нещо щракаше и жужеше, сякаш до него достигаше бръмченето на жици, минаващи от града през непроходими гъсталаци и блата, изкачващи планини през нощта и пресичащи ветровити савани.
- Слушам - повтори писателят вече раздразнено. В слушалката сега нещо шумолеше монотонно: от другата страна валеше безкраен, досаден дъжд.
- ...и така, ще дойдете ли, татко? - внезапно се чу мъжки глас, сякаш продължаваше прекъснат разговор и в слушалката се заповтаря звукът за прекъсната връзка.
Габриел се прозя. Добре, някой беше набрал грешен номер или от централата са сбъркали. По-добре да се събуди посред нощ, отколкото да раздава зъби на просяци и юродиви насън.
Не се върна в спалнята, тъй като не беше сигурен дали ще заспи, затова легна в кабинета. Ако сънят не дойдеше, можеше да включи настолната лампа и да поработи.
Очевидно все пак беше задрямал. Телефонът звънна пак и отново го стресна, защото нощните обаждания винаги са мистериозни и означават или беда, или нечия глупост. Впрочем чуждата глупост също е беда.
- Не ви ли омръзна? - попита гневно писателят, когато вместо отговор чу нещо като шумолене на дъжд или нечие дишане от другия край на линията.
Далечният глас този път принадлежеше на жена. Губеше се в дебрите на жиците, падаше в блатата, вкопчваше се в лиани. Освен това беше безмилостно блъскан от вятъра на саваната.
- Прости ми, татко... - каза жената. - Имаме само един телефон... за целия град... Всички искат да чуят гласа ти... Отново вали... Изпратихме ти плодове... още една кошница... ще звъним...
Отново сигналите за прекъсване на връзката.
- Притрябвали са ми плодовете ви... - промърмори Габриел, раздразнен, че тези глупави обаждания може да събудят жена му и децата.
"В Богота е пълно с многодетни бащи. Но какво общо има това с мен, дявол да го вземе?!“ За своя изненада, той отново заспа - дълбоко, без сънища, без да осъзнава, че подсъзнанието му е довело просяците с причина и че нощните обаждания ще се превърнат в невероятни, нечувани проблеми.

На закуска старият приятел на Габриел нахлу в къщата.
- Ясно.- каза той, поемайки си дъх. - Разбира се, още не си отварял сутрешните вестници?
- Отдавна съм спрял да вярвам, че вестниците могат да изненадат света с нещо - усмихна се писателят. - Освен това, нима теб не те ли интересува ароматът на това превъзходно кафе?
- Интересува ме ето тази статия. - каза приятелят му. - Утре всеки вестник по света ще я препечата.
Габриел прегледа текста, който носеше крещящото заглавие: „Материализация на художествената литература или ефектът на „кокошата слепота“?“:

„В басейна на река Магдалена, в отдалечените тропически гори, е открито селището Макондо, идеално съответстващо на отдалечения свят, изобразен в романа на нашия известен писател Габриел... Имената на неговите жители и фактите от техните биографии, историята на града, поразително съвпадат с измисленото от писателя, който, както е добре известно, е посочил град Аракатака, родния си град от детството, като прототип на Макондо.
И така, възниква въпросът: какво е това? Чудо, материализация на въображението на гения или проява на феномена „кокоша слепота“, при който понякога прекарваме години, без да забелязваме това, което е буквално точно под носа ни? Наистина. По-разумно е да се предположи, че Макондо винаги е съществувало и само нашият егоизъм и егоцентризъм са заслепили равнодушния ни поглед. Професор Морис Лавантюр, отхвърляйки полумистичната хипотеза, че Макондо е възникнал от материята на въображението, каза на нашия кореспондент: „Цивилизацията, в сляпото си бягство наникъде, което някои оптимисти наричат прогрес, е забравила и загубила не само такива западащи градчета като Макондо, но и цели страни и народи. В крайна сметка пълната или частична забрава е наша обща съдба. Не се съмнявам, че майстор Габриел, с перото си, което съблича света, просто се е смилил над истинския Макондо и неговите жители и ги е скрил зад завеса от измислици. Уви, в природата няма вечни завеси. И тази се вдигна.“

В края на статията авторът обещаваше да публикува разяснения от известния си сънародник в следващия брой.
- Какво означава всичко това? - попита Габриел смаяно.
- Ти по-добре знаеш - каза приятелят му, вдигайки ръце.
- Но няма никакво Макондо! - възкликна писателят, хвърляйки вестника. - Разбира се, взех това-онова от Аракатака, но какво общо има Макондо с това?!
- Трябваше да пишеш по-лошо...- промърмори приятелят му.
- Какво? Ти също ли вярваш на тези глупости?- Габриел беше изумен. - Е, това е твърде много!
- Това трудно се измисля - възрази приятелят му. - А и защо? Може би е имало грешка или съвпадение, и журналистите са се втурнали да правят сензиция? Във всеки случай, това изобщо не ти е нужно. Стой далеч от журналисти. Ако не наливаш масло в огъня, той скоро ще угасне.
Писателят си спомни странните обаждания през нощта и изстина. "Ами, ако наистина се беше случило чудо?! Може би творенията му се опитваха да се свържат по телефона от пустошта на Макондо? Обръщението „татко", споменаването на всички, които искат да чуят гласа му... Не, това ще ме подлуди."
- Какво да правя? - попита той объркано приятеля си. - Ами, ако всичко наистина... оживее?
- Е, нека живее! - засмя се той. - Твоето въображаемо Макондо отдавна се е превърналo в реалност в съзнанието на читателите... Нищо няма да се промени. Абсолютно нищо. Вярно е, че е излишно главоболие, но доколкото разбирам, нямаш избор.
Габриел взе вестника и отново прегледа статията. Обикновено веселите му вежди се отпуснаха, лицето му изразяваше замисленост.
- Знаеш ли, - каза той. - страхувам се от тях... Не от самия факт -  чудеса са се случвали и преди - а от тях. В края на краищата, аз им дадох съдба - раждане, радост, скръб и накрая смърт. Аз съм техният Създател, разбираш ли?! Ако дойдат и попитат...
- За какво?- попита изненадано приятелят му. - Трябва да ти се молят. Това е съдбата на всички създатели: да приемат благодарности...
- И проклятия... - продължи Габриел, поглеждайки встрани към телефона.

Същата вечер пристигна куриер от гарата. Той каза, че услугата е вече платена. Всичко, което трябваше да направи, беше да подпише разписката. След това донесе четири картонени кутии с плодове и огромна връзка банани. След тях, много внимателно, бе доставена и кошница с яйца.
„Значи е вярно!“, помисли си писателят. „Жената говореше за плодове снощи. И спомена кошница. Значи всичко е дошло оттам!“
Той си спомни за своето Макондо и за първи път смътните му предчувствия кристализираха в ясна и остра мисъл, която сега се загнезди в него като пирон в обувка:
„Затворих кръга на живота на Макондо в книгата. В края на романа Аурелиано Вавилония чете пергаментите на Мелкиадес, които съдържат историята на семейство Буендия за сто години напред. Започва ураган. Последният стих на пророчеството гласи: „Прозрачният (или призрачният) град ще бъде пометен от лицето на земята от ураган и изтрит от човешката памет в момента, в който Аурелиано Вавилония завърши разшифроването на пергаментите и че всичко, написано в тях, никога, при никакви обстоятелства, няма да се повтори, защото на онези човешки родове, осъдени на сто години самота, не им е предопределено да се появят на земята два пъти“... Затворих кръга... Но призрачният град внезапно стана реалност. Какво се случи? Дали Макондо още не е завършил пътуването си или пророчеството не се е сбъднало? Може би Аурелиано, осъзнавайки с какво ще свърши вятърът, не е дочел пергамента? Така, природата ми дава да разбера, че унищожаването на съществуващото не е опция. Но, от друга страна, всеки жизнен цикъл има своя край. Макондо от моя роман се е изчерпало; неговото възраждане е невъзможно. Може би това е едно различно Макондо? Десетки въпроси. И основният е: за какво ми е всичко това? Защо да губя ценно време за всяка дяволия и да измъчвам сърцето си с безсмислени въпроси?“

Габриел даде на жена си доста неразбираемо обяснение защо е поръчал толкова много плодове и яйца. След това се заключи в кабинета си и се опита да се съсредоточи върху последната глава на новелата. Написа няколко изречения, задраска ги и остави химикалката. Погледът му падна върху рафтовете, където бяха натрупани книгите му. Децата му се бяха стичали при него от цял свят, на всякакви езици. Габриел си спомни едно от безбройните писма. Беше пристигнало преди пет години, като че ли от Франция. След обичайните благодарности, читателят задаваше въпрос, който го беше поразил: „Вашите герои много често са нещастни, а съдбата им е катастрофална.“, пишеше французинът. „Не мислите ли, че сте малко жесток с тях?“ Той написа на читателя дълго писмо, в което първо уточняваше, че няма намерение да се оправдава, а след това посвети две страници, за да докаже, че: писателят се интересува от истината на живота – животът може да е жесток и несправедлив – а не човека, който го изобразява. "Мога да разкрася, идеализирам героя", пишеше той, "защото обичам хората. Но не бих посмял да разкрасявам живота, дори с най-добри намерения. Никога! В противен случай една лъжа ще доведе до друга и лъжите ще да станат безкрайни, като дъжда в Макондо."

- Търсят те по телефона.- прекъсна мислите жена му.
Той скочи толкова рязко, че събори плетения стол.
Габриел никога преди не беше чувал този глас, но някакси го разпозна и потръпна: в романа му именно Вавилония сложи край на цикъла на живота в Макондо.
- Здравей, Аурелиано — каза той с треперещ глас. - Как си?
Той се заслуша и заеквайки попита:
- Какво има? Плачеш ли?
- Всичко тук се разпада, татко. - далечният глас на Аурелиано прекъсваше от риданията му. - На ръба на гибелта съм. Откъде да намеря верига, за да прикова сърцето си, татко?
- Вятър ли вие там? Имаше ли вече ураган? - Габриел затаи дъх, чакайки отговор.
- Всичко се обърка, татко. Това лято вече имаше три урагана - те разрушиха половината Макондо. Всичките ми приятели си тръгнаха. Но това не е най-лошото, татко. - гласът на Аурелиано отново се пречупи. - Гастон се върна!
- Какво?! - изуми се писателят. - Но той остана в Брюксел!
- Не! - извика отчаяно Аурелиано. - Беше там една седмица и после се върна. Какво да правим сега? - Не мога да живея без Амаранта-Урсула. Знаеш това, татко! Всичко трябва да е различно! По-добре е да умрем, отколкото да живеем разделени.
„Реалността на истинското Макондо не съвпада с книжната.“, помисли си с горчивина ли, с облекчение ли писателят и попита:
- И какво за Гастон?
- Преби Амаранта и заплашва да ме намушка в корема. Гастон е извън себе си от ярост. Не знам как е разбрал, може би е чел книгата ти, но знае, че сме живели като съпруг и съпруга.
- Как мога да ти помогна, сине?
Последната дума му се изплъзна неволно и Габриел стисна телефона по-силно.
- Не знам. - изхлипа Аурелиано. - Нека всичко се върне обратно. Нека стане както го беше планирал. В края на краищата, ти си нашия общ баща. Направи нещо!

превод от руски: Преслава Кирова

Интересно: Пътешествие по Източна Европа от Габриел Гарсия Маркес

И ако не сте гледали колумбийския филм "100 години самота", препоръвам. 

Втора част се очаква през август тази година.

Красимир Димовски и неговите истории

Една прекрасна книга с истински, български разкази: "Момичето, което предсказваше миналото", която все още не съм дочела, защото не искам да свършва.

Остават ми още три разказчета, но все пак реших да напиша. 

Взела съм и другите две книги "Ловецът на русалки" и "Тезеят в неговия лабиринт", за които пише, че са свързани с нея.

Всъщност взех да чета за Красимир Димовски покрай избирането на "Тезеят в неговия лабиринт" за роман на годината. Веднага разбрах, че е роднина на Борис Димовски, не само заради името, но и заради село Ярлово, в което е израснал. По-късно разбрах, че е негов племенник.

Красимир Димовски също рисува карикатури, които бих казала не отстъпват на тези на именития му роднина, но големия му талант е определено писането. Когато започнах да чета първия разказ бях омагьосана - това беше моята книга, това е една от най-моите книги, как не съм я открила досега? Всички тези чудни, шарени светове и метафори през очите на децата, които няма как да те оставят равнодушен - ще се усмихваш и ще плачеш, ще го мислиш всичкото това дълбоко, дълбоко и светло пътуване в човешките животи, разказано толкова истински, красиво и нежно.

"Победителят" от Красимир Димовски

 29.10.25 - Имам си и автограф, тъй като Красимир Димовски идва на изложбата ни за Борис Димовски.

Дванадесет истории през очите на момчета и една през тези на момиче. Както авторът сам казва: "Момчетата могат да разказват, а момичетата да предсказват". 

Ще добавя още, когато дочета всичките, а и когато прочета другите две книги.

"Помисля ли си за мама и става светло. И човеците наоколо като че започват да се усмихват. А мама е истинска госпожа, с шапка и с кученце. Преди десет години, когато ме е родила и захвърлила при беззъбата Флора, е била бедна и глупава. Но сега е умна и е с шапка и с кученце. И много ме обича. Казвала ми го е, когато я сънувам. Познае ли ме, и ще ме погали, но как ще изтърпя първото погалване, като съм свикнал само на бой?

Тати ми каза, че вече съм мъж и трябва да вардя мама от лошите хора. Голяма гордост ми зачерви бузите, приготвих си една тояга и оттогава не се отделям от мама. Пък тя е най-малката майка в селото. Жените й викат булче, а ако сме само двамата, непознатите я питат: "Ти накъде с братчето си?"

Снощи получихме писмо от тати, четох го на глас, мама си хапа устните. Бил добре, пише, а като си дойдел, щял да ми донесе един сръбски заек, който обаче бил югославски. Тая вест ме зарадва, а мама я помрачи. Овъртяна жена. Тя и Минка, гледам, също върви към овъртяване.

Сънуваме още шест нощи, на седмия ден тати донесе сирене, брашно и градски домати, после пак ядохме и сънувахме и сънуването свърши. Свърши и явното... 

Промушвам се между размаханите крака, жените писват, мъжете почват да си шептят страшно и става хладно като в черква. И отварям уста и аз да ревна, обаче като долазвам до дядо Повликанти, си прехапвам плача и се изправям. Гледам го и олелията над мен заглъхва. Заставам мирно и му отдавам чест. Вече не ме е срам, нека да ме видят... Щом не виждат двете златни нашивки, дето въжетата са оставили на рамената му.

... А сега Ванчо носи една стара книга, в която било записано приготовлението на специално лекарство.
- Туй вече ще го направим - зарича се той, - трябват ни само една дрянова шумка, 54 зърна просо, капка мед и миризма от подъбиче!
Това било лекарство против умиране. От него се получава вечен живот.

... И налитам върху отстъпващия Цеко. После казвам у нас: паднах от зида и това синьо е от падането. И големите вярват. Вярването много им се удава. Вуйчо Митьо все вика на коня ми гьостерица, а за сабята ми се кара: От коя ограда си отпрал тая летва!Пък щом баба захване да се вайка, че ще си изпотрошим главите в тия сражения, той я успокоява: Остави ги да си играят! И на това си вярва...

Големите не могат да си предствят, защото оцеляват. А когато оцеляваш, не можеш да си представяш... Аз знам какво ще бъде преди нас и какво е било след нас. Защото всичко е цяло. Виждам го наедно и ми е лесно. Затуй предсказах, че тати го отведоха с белезници от двора, а тя се вайка: Тъй де, нали пред очите ни стана. Трябва да предскажеш дали ще го пуснат. Така говори, защото от учителстването се е научила да подрежда нещата едно след друго, а те са сплетени. Случките не се случват подред, те не вървят напред. Те висят... До кметството стърчи камбанарията и сочи с пръст към небето. Преди беше кръст, но равната пръчка се отчупи и остана само пръст. То си е като показалец, дето обвинява някого. Вини онзи отгоре, дето според баба е всемогъщ, стар, мъдър и с брада. А той не е стар, не е мъдър и е без брада..." 

05.10.25 - Днес прочетох последния разказ и плаках, и много, много ми харесва книгата. Ще е една от малкото, които ще си препрочитам. Заради нея ще продължа с "Тезеят" и вероятно ще препрочета и "Ловецът". 

***

19.09.25

Прочетох "Ловецът на русалки".

И трите новели са много интересни, има го същият този алегоричен, магичен свят като от разказите, само дето всички герои са пораснали и сякаш основното нещо, което ги вълнува е "онождането". Може аз да съм вече стара, може нищо да не разбирам, но ако не беше това толкова усилено, подчертано, центрирано, новелите щяха да са... гениални, прекрасни. 

"Светът го ужасяваше. Нищо в него не беше спокойно и постоянно. Деца се смееха и плачеха, възрастни крещяха, шепнеха, умилкваха се. Увери се в тяхната непостоянност, откакто почна зорко да ги следи по улиците, из дворовете и в къщите им... Не можеше да живее сред тази притеснителна променливост, а Лесуса смяташе дълго да живее. И тогава го осени идеята за всеобща подреденост. И всецяло й се отдаде, само че още не знаеше как ще я осъществи...но веднъж му хрумна, е няма да е от вреда, ако прочете някоя книга. Като нищо можеше да му помогне в изучаването на променливите човеци!.. Изчете я за три месеца. Не си спомняше за какво точно се разказваше в нея, но му хареса. Върна я и взе друга, но с удивление установи, че там се описваха крайно различни неща, които, кажи-речи, отричаха написаното в първата. И се вбеси..."

Започнах да чета и "Тезеят", но понеже и там нещата са по същия начин, ще си дам почивка.

***

03.01.2026

Прочетох и "Тезеят".

Книгата е много интересна, динамична, с богат език и наситена с чудесни идеи. Фантастична книга в пряк и преносен смисъл. Разбирам защо идеята за докосването до божественото е представена по този начин и тя вероятно ще се хареса на мнозина. Аз предпочитам богът да си остане малък, а не мистична, прекрасна сукуба, защото така има много повече храна за неразбиране и мислене.:) Най-хубавото на книгата е, че предизвикава размисли в различни посоки, а не е ли това главната цел на всяка книга, а и езикът на Красимир Димовски е изклюително увлекателен. 

"Ада и Ева не са населявали рая - рече, - а ада. И не са прогонени оттам, а са избягали.
И ме попита как си представям раят.
Ами така, викам, природицата грее, чуруликане и ромолене я пропиват и я правят върховното място за живеене и в празник, и в делник.
Тъй, вика Херът, и там - двама върховни безделника. Които нямат спомени, мечти и желания. Нито Адам пожелава бедрата на Ева, нито Ева - неговата мъжественост, дето постоянно виси като пленено знаме. Защото и идея си няма, че трябва да завладее примамливите евини територии, да ги оплоди и възвиси. Той не може да се вдъхнови от сините й очи, тя - от неговото обещание. Той няма въображение да я излъже, а тя - да му повярва. Той не може да бъде мъж с минало, а тя - жена с бъдеще. Защото там няма минало, нито бъдеще, а само едно настояще, в което тия двама безделника изпитват ембрионална наслада - постоянна, непроменлива. Ако трябва да се изобрази като сърдечен ритъм, това ще е една права линия на апарата - знак за мъртвец...

- Човекът - вика Детлев - не е създаден за продължително, върховно щастие, затова оргазмът трае само секунди...
Ако идеята му била ( на Създателят) да ни отглежда като бройлери за вечността, тогава той просто е обезмислил идеята за вечност...
- Така стигнах до извода, че сме се появили и живели в ада. Но не точно в този - вика, - който ни описва данте като наказателна колония, не.
Мисля, вика, че това е било една мрачна земя, пустинна, прорязана нарядко от поточета, само около тях зеленеела трева, храсти и дървета с дребни плодове. Тревопасните се избивали за зеленото, а зверовете избивали тревопасните. Кръвта попивала в сухата пръст и я превръщала в глина. В материал за съзидание.

От тази глина били направени Адам и Ева... и те влезли в битка за оцеляване веднага щом вдъхнатата им душа оживила глинените им тела...
За разлика от безсмисления рай, тук имало смисъл - да оцелееш...
И така, до деня, когато змията им подала една кисела ябълка от полуизсъхнало дърво. Тогава проумели, че са роби на оцеляването. И пожелали свободата на съзиданието.
- И избягали - викам, - без никой да ги гони...
- Да - вика Херът, - скитаме се и до днес. И всички носим в себе си белези от ада. Спомени от ада. И никоя цивилизация на успява да ги заличи...
- Човекът - проговори Херът - е измислил рая за утеха. А всъщност утехата е, че никога няма да го достигне...

Може тия отгоре, викам си, и това да целят: да ни накарат да мислим не в числа, а в музика. Пък човек, дето мисли в музика, се очовечва."

Един демагог и една демимонден, и...

                                                                               

от Лорд Дансени 

Един демагог и една демимонден (полусветска дама :) пристигнали заедно пред портите на Рая. 

Светията погледнал тъжно и двамата: 

 - Защо беше демагог? - попитал той. 

- Защото, - казал демагогът - аз отстоявах онези принципи, които ни направиха това, което сме и спечелиха на нашата Партия място в голямото сърце на народа. С една дума, стоях непоколебимо на трибуната на народното представителство. 

 - А ти? - обърнал се Светецът към жената демимонден. 

 - Исках да имам пари. - казала тя. 

След кратък размисъл Светецът й отвърнал: 

 - Влез, въпреки че не го заслужаваш. 

А на демагога казал: 

- Искрено съжалявам, че ограниченото пространство, с което разполагаме и нашата злощастна липса на интерес към онези Въпроси, заради които вие сте отишли толкова далеч, за да надъхате хората и сте ги поддържали толкова умело в миналото, ни пречат да ви окажем подкрепата, която търсите. 

И затворил златната врата.

Източник: Fifty-One Tales by Lord Dunsany- Project Gutenberg

Снимката е от тук: https://thecityoflostbooks.glasgow.ac.uk/fantasy-1939-lord-dunsanys-irish-fiction/

***

И един филм по новелата на Дансени "My Talks with Dean Spanley". 

В началото ми се стори скучен, но после... :)

For Photo Promp 100wordstory

Имаше време, когато се пробвах да пиша истории от 100 думи по снимка към 100wordstory.org.

*Не намерих снимката.

Spring song

When the foxes start laughing through the night and fat squirrels can't move anymore.
And the cold ground has a gentle rug of colors and candles of the magnolia trees begin to shine.
When the moon is brighter even if it is new and the tides are deeper and greedy.
And the winds are furious and blow off the hottest and the coldest days in another dimension.
Winter starts to cry like warm rain on the budding trees until spring pet her with a sunny hand.
Crying is a simple song, only three tones, but the world is changing completely. 

***

I new that has something bizarre in this shop

All this pungency around.
One day I just dived into it. 
At the back a mirror shone like a pond.
I stepped in front of it and started to fix my shirt and tie. 
The landscape behind started to change.  I saw a muddy river and heard a flute start to play.
I saw how my tie isn't already a tie but a dark silver snake and her fizzle maw was getting closer to my face...Run!
Suddenly a girl jumped from somewhere, cut it off and threw it into the ditch.
"Chai?"

***

My mum/mer

Nothing left of her, just this photo.
When Dad met her, she studied at the university and worked as a street artist along with several other fellow students. 
It is not even her face: covered with white, painted lips and a clown's nose. The colour of her eyes is indefinable, like holes on her face.  Not even her hair, some red plastic cover on her blond curls. Not even her gestures, because she plays a role -  must be sad and funny at the same time, causing emotions. 
Still provokes. Sometimes I smile looking at the photo, sometimes I cry.

***

It was a hot evening

He climbed the stairs, hesitated a little in front of the door, then gently pressed the handle.

Walked down the corridor and entered the living room. Somebody left the lights on. Most of the furniture was missing, but the couch was there covered with white sheets. His mother always kept some in the wardrobe.

He sat down and stared at the empty, dark wall opposite. 

It was said that your life was passing in front of you like a movie when you were dying. 

He thought that will start to live from now.

***

We met on the pier

And straight off after the coffee and first conversation we kept our hands warm in his pocket. 

The windsurfers were moving fast enjoying the wind and we walked talking in the cold with frozen faces.

Nobody expected to go there so fast but maybe the wind, maybe the cold… We joked and laughed a lot and I put this sweet jelly jaws in a glass of water next to the bed and said:

“Lets pretend that we are old and wrinkled and have lived together for a hundred years.”

Then we made love like we knew each other for a thousand years.

There was no next time. His friend told me that he drowned with his boat in a storm.

***

Words that stop the sea

Nothing could stop the cold sea. They built dikes, walls but the waves jumped over like racing horses and invaded the houses. People did not even bother to remove furnishings, everything was well salted.

Until that day when the boy with a broken heart wrote this angry words on the wall:

"Hate you, bitch, get back from my life..!"

The waves did not touch even the dike, the ocean got back.

The old ones were glad: "The water is stil witful, sensitive woman." said.

The boy has always thought that the women are only harbors.

***

Летен следобед

от Джефри Форд


Хенри Джеймс веднъж казва, че двете най-красиви думи в английския език са “летен следобед” (Summer Afternoon) и след като той ги произнася, те удрят реалността и се разпръскват. Парченца от тях се носят навсякъде. Някои от тях влизат в ушите на тази, която ги е чула и тя кимва в знак на съгласие, въпреки че през цялото време си е мислила, че те би трябвало да са “есенна нощ” (Autumn Night).
Късчетата, които не послужват за целите на Джеймс и младата мис Пентрит, отлитат и по-късно, събирайки се отново, напускат земната атмосфера. В космоса те се превръщат в мъничко топче от зелено, искрящо сияние, привлечено към далечната тъмнина от електромагнитния импулс на квазар.
Със светлинна скорост те правят няколко космически кръга пинбол - през планети, слънца, мъглявини - почуквайки леко по Небесната врата, подскачайки от луна до звезда, пробивайки разтопени ядра и настанявайки се за миг между ушите на Суфра, кралицата на Харванг. В океан от гама лъчи едно семе на смисъла покълва и израсва в мисъл, която по-късно има спомен за себе си как се изтъркулва от спиралните езици на галактиките. Времето идва и си отива, и през един летен следобед тези думи се връщат на Земята, търсейки Хенри Джеймс.
Търсят доста дълго време, прелитайки тук и там, миазматични и неизразими, но не помислят да потърсят под земята. Накрая, в Южен Джърси, на една остъклена веранда, те чуват как се споменава набързо техния създател и се събират в ъгъла на тавана, за да научат каквото могат.
Под тях, четиридесетгодишен мъж, седнал на плетена люлка, държи телефон до ухото си. Носи фланелка без ръкави, шорти и бели чорапи. Има доста от него там долу, а той има също така брада и очила.
Kакто подозира “Летният следобед”, той не говори с Хенри Джеймс по телефона. Всъщност не говори с никого. Преструва се, че говори с Хенри Джеймс, тъй като е писател и от месеци не може да пише. “Летният следобед” не знаеше, че през последните три месеца той бе сядал всяка вечер, пушил и се взирал в празния компютърен екран. Напрягал се беше до последно, за да изрази възвишеност, но всяка вечер резултатът бе само шепа противни клишета. Затова си помисли, че докато децата са на училище, а жена му на работа, ще се накара да повярва, че се обажда на Хенри Джеймс за някой друг съвет.
Първото нещо, което Джеймс му каза, беше да кисне краката си в ледена вода два пъти дневно.
- Каквото кажеш, Хенри. - каза писателят.
След това старият майстор му каза да се въздържа от псувни.
- Това е трудна работа. - каза той. - Казвам „мамка му“ на всяка втора дума.
На Хенри не му хареса каквото чу и отговори, че това е позорно.
- Какво друго? - попита писателят.
- Лунни бани.

- Лунни бани?
Тогава Хенри започна да се смее и писателят също се засмя. Но Хенри продължи да се смее на собствената си шега доста по-силно.
- Какъв тъпак. - каза писателят, докато тряскаше слушалката. Чудеше се какво ли би казал Томас Ман.
Духът на думите се спусна надолу и се настани в цигарата, горяща в пепелника. Писателят реши, че няма време да катери “Вълшебната планина”, а и знаеше, че съветът на Ман ще бъде да си изреже ноктите на краката или нещо също толкова безполезно. По-добре би било, помисли си той, ако просто набера произволен номер и да видим кой ще вдигне. Той набра някакъв номер и докато телефонът звънеше, взе цигарата и си дръпна. Накрая някаква жена отговори.
- Писател ли сте? - пита той.
- Да. - каза тя. - Казвам се Дара Мелш. Написах роман, наречен “Есенна нощ”.
- Можете ли да ми разкажете малко?
- Планета, на която винаги е есен - падащи листа, цял ден здрач, тикви и безкрайни ливади от жълто-кафява трева, висока като четириетажна сграда. Капитанът и синът му прелитат над тревата на кораб балон в ранната вечер и виждат стада от бели хипопотами, които се движат тежко през люлеещото се от вятъра море. Когато нощта пада и се появяват звездите, момчето ляга в спален чувал на палубата до мястото, където стои капитанът, грациозно движейки кормилото. Зад звука на тихото свирукане на капитана момчето чува вятъра, който духа през тревата и заспива, сънувайки летен следобед.
- В съня има ли момиче? - пита писателят.
- Две. - казва Дара.
- Оранжерия? - пита той.
- Познахте. - отговаря тя.
- Нов вид лилия, чийто аромат привлича странно същество от близката гора през нощта? - пита той.
- Орхидеи. - прошепва тя. - Орхидеи с венчелистчета от човешка плът.
- Разбирам. - казва писателят.
- Защо момичето трябва да умре в последната част?- пита пак. - Искам да кажа, знам, че тя отблъсква чудовището на мъдростта и всичко останало, но след като откриват тайния проход към царството на кралица Суфра в тревата, така ли трябваше да стане?
- Не забравяйте мрачното лице на капитана, когато той престава да си подсвирква в края на трета глава. - казва тя.
- Вярно.
- Излиза с меки корици това лято. - продължава тя.
- Ще я взема. - казва той. - По-късно.
След това затваря и си мисли „Мамка му“. Пали нова цигара и се заглежда навън през стъклото в летния следобед. Слънчевата светлина пада през листата като ярък дъжд. Водни кончета кръжат над езерото с кои, а чинките са на хранилката. Нещо невеществено се отдалечава от него. Минава през прозореца като бриз и се насочва към задния двор. Върви с дълги, подобни на вълни крачки, небрежна представа за призрак.
- Върни се. - виква той и думите му се изстрелват, за да пробият и натрошат дълго пътешествалите думи на Хенри Джеймс.
През цялото това лято, докато е в задния двор, чува тих глас, който казва “летен следобед” и поглежда през рамото си. Фразата се чува през август и дори през есента, когато една нощ съпругата му, която е в задния двор, взираща се през лъчите на пълнолунието към балон, преминаващ горе, също го чува и се чуди какво означава.
През зимата, когато натрупва толкова много сняг, че път 70 е затворен и писателят, и съпругата му си остават вкъщи. Докато седят на дивана в хола и пият кафе, тя най-накрая си признава, че го е чула.
- Направи ми услуга - казва той.
- Каква? - пита тя.
- Когато приключиш с кафето си и си готова да станеш, би ли се навела през задната врата и да ми плъзнеш насам една кофа със сняг?
- Да, добре. - казва тя.
Но тя му я носи, голяма кофа сняг. Той изритва чехлите си и потапя босите си крака в нея.
- Какво правиш? - пита тя.
- Чакам. - казва той.
Прави това два пъти този ден и два пъти на следващия. На третия се появява някаква мисъл. Три дни по-късно, докато минава покрай езерото, през топящия се сняг, има спомен за висока трева, разлюляна от вятъра в летен следобед.

от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford

превод Преслава Ст. Кирова ©

Огледално

от Дженифър Худак

Тя се приближава до огледалото: там съм, за да я посрещна. Ние се изучаваме една друга с еднаквите си кафяви очи. Пръските от лунички през носовете ни. Резецът, който е леко изкривен - нейния от лявата страна, моя отдясно. Мигаме едновременно.
Гласът на майка й призовава: „Среса ли се?“ Тя поглежда през рамо и аз правя същото. Там, където няма майка, която да ме зове, където никой не се интересува колко е рошава косата ми.
"Да", казва тя и усещам лъжата по собствените си устни.
Обръща се към мен и взема четката. Моята е направена от борови иглички, дръжката е счупена пръчка, в косата ми са заплетени листа и е покрита с кора от засъхнала кал, но тя не вижда нищо от това. Вижда това, което очаква да види.
Няколко бързи движения с четките и ги оставяме. Майка й отново се обажда по-строго и ние се отвръщаме една от друга. Стъпките й заглъхват, оставяйки тишина след себе си. Поглеждам назад към празната й стая. Пръстите ми достигат ръба на огледалото.
Не, шепне небето. Тъмните облаци ръсят леден дъжд. Долу.
Клякам на земята и се взирам в заздравялата раничка на коляното си. Ако бях аз, щях да си реша косата, докато не заблести като спокойна вода. Никога не бих карала майка ми да ми казва по два пъти.

***

Когато тя беше малка, аз дебнех отвъд рамката и слушах, когато майка й я приспива.
- Разкажи ми отново за феите - казва тя, гласът й ухае на мляко и паста за зъби.
"Когато беше бебе, те се опитаха да те откраднат.", започва майка й, думите са нежни като приспивна песен. „Сложиха друго момиченце на твое място, такова, което приличаше на теб. Само, че това бебе беше от кал и мъх, паяжини и роса. И макар да не беше истинска, тя плачеше и гукаше, и кихаше точно както теб. “
"Защо ме искаха?"
„Ти беше красиво, съвършено бебе. Чисто, свежо и сладко ухаещо. Тази, която те смени беше покрита с петна от трева, с мръсотия под ноктите и коса, която никога не е била мита. Разбира се, че те искаха. Но аз светнах лампите и ги хванах! Те съскаха и оголваха зъби, но аз те държах и не те пуснах. И накрая те взеха своето бебе и изчезнаха ... ”
“Право през това огледало”, каза тя и аз разбрах, без дори да гледам, че сочи позлатената рамка на стената, зад която се криех.
“Но къде са те сега?”
„Отидоха си.“, каза майка й. „Изчезнаха завинаги.“
Изчезнаха завинаги, гласът отеква като вятър през дървета, като вода над скали. Тя не те иска.
"Шшшт!" Изсъсках. Долових странна тъга зад думите на майка си. Ден след ден момичето се разтягаше, изпъкваше и удължаваше. Всеки ден тя ставаше някой нов друг. Аз, от друга страна, оставах такава, каквато съм. Тази зад огледалото. Тази, създадена да заеме нейното място.

***

Майка й влиза в стаята, без да чука, събира мръсните дрехи, натрупани по меките чаршафи на леглото, по килима, покрит с трохи и боклуци. Фигурката на еднорога, захвърлена близо до ръба на скрина бе полегнала настрани и рогът се бе пречупил.
"Какво правиш в стаята ми?" Лицата ни се изкривяват.
Майка й сочи фигурката. Някога тя стоеше гордо пред огледалото, цялото в кремаво, синьо и златисто, и гладко като вечерно езеро. Веднъж отчаяно ми се прииска да я взема. Не, за да я запазя за себе си. Само да я подържа за един вълшебен миг.
"Тази стая е бедствие", казва майка й. "Съсипваш всичките си хубави неща."
Момичето грабва фигурката с немарливи си пръсти и я хвърля в кошницата, която държи под бюрото си. Онази, в която хвърля нещата, които трябва да бъдат махнати - неща, за които някога я е било грижа, неща, които вече не иска. Крайниците ми следват нейното движение. Майка й трепва, когато еднорогът тупва на дъното на кошницата и тя поглежда към огледалото, търсейки дъщерята, която някога е познавала.
- Виж ме! - прошепвам със стиснати устни.
Небето над главата ми потъмнява и се разтриса от гръм. Недей, ръмжи гласът. Не можеш.
Стискам зъби. Но няма значение, момичето крещи „Махай се!“ и нямам друг избор, освен да го изричам заедно с нея. Бузите на майка й се покриват с есенно-червено, тя се обръща и си отива.

***

По-късно, когато момичето е долу, майка й се промъква обратно в стаята, за да извади еднорога от коша. Пръстите й пробягват по счупения хълбок, по нащърбеното място, където е бил рога и погледът й отново търси огледалото. Тя не би трябвало да може ме види, но силата на копнежа ми е силна като писък.
Бурен вятър задухва в гората, насълзявайки очите ми и посипвайки главата ми с листа.
Не е твое. Иди си.
Лицето ми се криви в гримаси и устата ми издава дрезгави звуци. Винаги съм била предназначена да бъда нищо повече от валута и гората няма да се откаже от мен за нищо. Подменяне на бебе; това винаги е била сделката. Но вместо бебе зад стъклото, има момиче, което мрази всичко, което някога е обичало - майка си, стаята, себе си. Тя ще се махне.
Ако гората настоява за размяна, аз ще й я осигуря.
Поставям пръсти на стъклото и изпращам мисъл, която само една майка може да чуе: „Кал и мъх, паяжини и роса.“
Сълза очертава една черна линия по бузата й. "Петна от трева, мръсотия под ноктите и косата, която никога не е била мита.", отговаря тя.
Зад мен вятърът утихва, става внимателен. Настръхвам и дишам.
- Майко - прошепвам.
Ръцете й срещат моите от другата страна на огледалото. Изчаквам стъклото да изчезне.

превод: Преслава Ст. Кирова ©

Ние сме мочурището

от Силвия Хайке

Ние сме едно и ние сме много. Ние сме храстовидна върба и памукова трева; ние сме мъх и пирен. Всичко, от което се нуждаем, е това спокойно състояние на съществуване. Да се наслаждаваме на слънцето, да слушаме птиците, да пием мъглата. Но нов глас се надига нейде сред нас и тя няма да ни остави да почиваме.
Нощ и ден тя шепне за мъжа в града.
Изображението трепти в тъмното. Кафяви очи, силни ръце, топла загоряла кожа. Пламъкът на нажежено до червено желязо. Независимо какво й казваме, тя няма да остави младия ковач. Тя трябваше да се омъжи точно преди треската да я отнесе.
"Трябва да отида.", казва тя. "Не мога да остана тук."
"Ти принадлежиш на нас сега."
Ние я обграждаме, притискаме се нежно към невидимата стена, която ни разделя. Тя ни предпазва от сливане; не би трябвало да е там. Тя няма тяло, за което да се вкопчи. Заедно със сватбената й рокля, то отдавна се разлага в местния църковен двор. И все пак по някакъв начин съзнанието й остава отделено.

***

Луната се променя. Mъглите идват и си отиват. Всички сме тук, толкова близо, но все още не достатъчно. Почти почиваме в мир. Обятията ни я чакат точно зад стената й. Когато е готова, си казваме, усещайки песъчинката толкова, колкото и слънцето. Скоро, казваме. Движението на червеите е толкова звучно, колкото и сутрешната песен на кадънката. Когато духа вятър, ние сме стебла трева, огъващи се в една посока, докато тя се люшка на другата.
Животните усещат безпорядъка и започват да избягват неспокойното блато. Малките соколи изоставят гнездата си. Лисиците си тръгват, последвани от зайците.
Тя вижда заминаването им в различна светлина. Желанието на сърцето й се сбъдва.
Ние я разбираме много по-добре, отколкото тя осъзнава. Ние също искахме. Ние също копнеехме. Но всичко, от което мъртвите имат нужда е тук. Ние побутаме и дърпаме и молим, но тя не се присъединява към нас, не се отказва дори от името му.
Някои дни всичко, което прави, е да повтаря името му като сърцебиене:
„Дан, Дан, Дан.” Мощна, опасна мантра..
Днес е такъв ден. Ден, в който се страхувахме.
„Трябва да се върна при него“, казва тя и иска това с цялата си душа.
Тя ще си пожелае ново тяло. Храстите и корените се намотавата в жилест скелет и със силни върбови крака тя се надига от блатото. Дългата жълта трева оформя тялото и лицето й. Две прясно откъснати боровинки й дават зрение.
Корените в краката й се разтягат, докато се пречупят, защото тя се опитва да се освободи от нас. Последният ни шанс да я спрем, дори и да ни струва спокойствието. Ние говорим един през друг, а не като един:
„Той дори няма да знае, че си ти.“
"Ще го уплашиш до смърт!"
"Ще те прогонят с факли и вили."
Ние повишаваме глас, докато вятърът не започне да вие в дървените ѝ уши, но сърцето й е, което не слуша. В гърдите й бие буца мъх и пирен в ритъма на нейното единствено желание.
Дан, Дан, Дан.
Тя марширува над нас, към града,

***

Отброяването на дните не е от голямо значение тук, в мочурището. На седмиците още по-малко. Времето ни се измерва с бавните удари на крила и дъждовни капки, с плаващи венчелистчета от невен. Всеки момент е скъпоценен.
Тя ни напусна преди доста полети на чучулига. Би трябвало да сме такива, каквито бяхме преди, но нейното отсъствие остави дупка в нас. Малка и тиха, и не иска да изчезне.
Няма да позволим това.
Ние галим мълчанието в нея, увиваме се около него. Ще я носим по-дълго, отколкото земята държи костите ѝ и ще чакаме.
С или без нея, спокойствието и равновесието трябва да бъдат възстановени.
Обръщаме главите си с цвят на невен към слънцето и бъбрим за формата на облаците. Наблюдаваме как вятърът разпилява пухкавите семена на памуковата трева. Елените и техните малки пасат над нас и съвсем скоро забелязваме познатата гледка на лисици, гонещи зайци.
Животните се връщат. Ще се върне ли и тя?

***

Усещаме вибрациите на земята много преди да я видим.
Завръща се. Преплетените пръчки едва се държат заедно. Мъглата виси тежко на раменете й, като воала, който никога не бе сложила. Краката й се влачат през мократа трева. Когато спира, спират и вибрациите. Сама е.
Събираме се около нея, облекчени, че се е върнала, но очакваме щетите.
Цялото й тяло трепери, докато говори, разпръсквайки снопчета трева и малки листа. „Намерих го, но не му позволих да ме види. Гледах го от сянката на дърветата. Той е добре. По-възрастен, но в добро здраве. Не исках нищо повече от това да отида при него, но той изглеждаше толкова спокоен. По-щастлив, откакто го видях за последно. Раната му е заздравяла. Не можех да бъда тази, която ще я отвори отново. "
Тя се прегръща, за да успокои тялото си. Неуспешно. Гласът й рязко се променя: „Трябваше да си тръгна, но вместо това изчаках. И тогава го видях с доячката и разбрах. Той е повече от добре. Той се е оженил за друга. "
Навеждаме се по-близо, леко се притискаме към краката й.
Тя хвърля последен поглед зад гърба си, тъмни сокове се стичат по върбовите й бузи.
“Опитвахте се да ме защитите. Трябваше да ви послушам. Аз ви принадлежа. ”
Тя е купчина пръчки, падащи в обраслите ни с пирен ръце. Още миг и дъхът й се слива с вятъра, крайниците й повяхват и тялото й рухва на земята.
Няма повече граници или съпротива. Като сълза, тя се плъзва навътре и ни прави цели. Усещаме нейната любов към ковача, сладките теменужки и звездната светлина. Вкусваме горчивите соли на нейната скръб. Усещаме острието на болката й. Нашата болка.
След време всички остриета ще се притъпят. Дотогава под цъфтящия пирен и зеления мъх ще отеква шепота ни: „Търпение. Един ден той ще бъде наш. "

превод: Преслава Ст. Кирова ©

Правилният начин да бъдеш тъжен

от Шанкар Гопалакришнан

Източник >>

Три месеца след като двама мъже забиха игла в хълбока му, Шеру научи нещо ново за това какво е да си тъжен.

Не бяха от вида сънища, които очакваш да има едно куче. Преди двамата мъже да дойдат, Шеру имаше чисто кучешки сънища.

Сънищата, които имаше след като го заловиха, бяха нещо абсолютно ново. Никога не беше виждал нещо подобно.

Мъжете го хванаха, докато спеше, свит на кравай под стария кедър, отстрани на пътя за Кишанпур. Малък бял ван отби, двама мъже изкочиха от страничната врата и го хванаха за краката преди да успее да помръдне. Той се опита да ги ухапе, но после иглата се заби в него и всичко стана черно. Събуди се с ужасна, пулсираща болка между ушите. През следващите няколко дни той само лежеше и те му дава много от най-хубавата храна, която някога беше опитвал. След седмица болката заглъхна до слаб бодеж. Понякога чувстваше краката си странно, понякога го носеха накъдето те пожелаеха, но пак можеше да се движи. Неговите похитители не се опитаха да го спрат, когато се изправи и избяга от стаята, в която го държаха. Разбира се, той не знаеше за антената, увита около черепа му или за чиповете, прикачени към сензорните и двигателни центрове в мозъчната му кора. Дори и да знаеше не би ги разбрал, както и всичкия софтуер, работещ в центровете за данни в Делхи, Ню Йорк и Берлин, с които бяха свързани.

Те продължаваха да го хранят и той продължи да се връща. Всичко което трябваше да направи, за да се нахрани бе да отиде в стаята на Кулдиип. Дори си бе намерил уютно ъгълче в стаята, между топлата, бръмчаща машина и стената. Беше абсолютно точното място, където можеше да се свие бездомен, кафяв пес като Шеру. След като го видя няколко пъти да прави това, Кулдиип му постави постелка там. Това беше последното нещо, от което се нуждаеше, за да се превърне ъгъла в идеалното място за спане. В сравнение с живота му на улицата, това беше нещо наистина хубаво. Всичко беше хубаво. С изключение на сънищата.

Днес сънят започна веднага щом той се сви за сутрешна дрямка.

В съня той седеше под свещено фикусово дърво, до пътека, която се виеше по стръмен склон към един поток. Някой някога беше павирал пътеката с бетон, после дъждовете са отрязвали парченца от него всяка година и сега тя беше просто разбита каша от цимент и камъни. От другата страна имаше група къщи, малки тухлени навеси, разпръснати надолу по хълма.

Шеру обичаше да седи там, под дървото. Идваше тук от дълго време. Всеки ден много хора идваха и минаваха по пътеката, ниски, тъмни мъже и жени на малки групи. Мъжете носеха инструменти през рамо, жените носеха малки чанти или нищо, а децата бяха с училищните си униформи. Когато се връщаха, някои от мъжете миришеха на боя. От време на време ще мине някой по-едър мъж и тези мъже най-често миришеха на сапун. Повечето хора го игнорираха, както хората пренебрегваха всички улични кучета в Дехрадун, но от време на време някой му даваше бисквита. Веднъж, преди много дни, едно от малките момичета се беше затичало в синята си училищна рокля, носейки купа с хляб, напоен с мляко. Спомни си вкуса на каймака върху хляба, неговата текстура, начина, по който го почувства в устата си. Тя бе тази, която започна да го нарича Шеру.

Целият разказ >>

Също така го има публикуван в този сборник: https://store.ergobooks.eu/product/sborishte-na-trubaduri-god-12-br-2-e-spisanie/

Денят на Строителите

от Кристин Онг Муслим

Оригиналът>>

*Разказ, което преведох миналата година, но сега историята е дори по-актуална.


Това се случи много преди първоначалните признаци на болестта от външните да се разнесат из селото. Трябва да разберете, че моите хора бяха лесна плячка, защото повечето от нас бяха доверчиви, алчни за труфила и лесно се разсейваха от нови неща или каквото и да било подобие на изящество.

Като единствената в моето село, която можеше да говори на езика на Строителите, помогнах да се ускори това, което просветените наричат модерност. Този ден посрещнах Строителите на портите. Загърбвайки непоносимата жега, един от тях направи снимки на кулоподобната, естествена, скална формация, която използвахме като ориентир и основен пост за наблюдение. Нямаше нищо важно около това типичното карстово образувание, освен че, според един от Строителите, то показваше, че околността е била океанско дъно.

Това е очарователно, казах аз. И го мислех. Намирах за забележително как някой може да прави подобни изводи от една скална формация.

Техният лидер се представи, като първо каза титлата си. Доктор, обясни той, но различен вид, не лекар, който лекува. Имаше бели и неестествено равни зъби. Изглеждаше искрен, когато се усмихваше. Подаде ми ръка, жест, който намирах за изнервящ. Ръцете му бяха чисти, ноктите спретнато подрязани, докато аз не си бях мила ръцете и имаше кора от мръсотия под ноктите ми. Той не трепна, когато стиснах протегнатата му ръка. Или може би е положил усилие да не дрънка напразно.

Показах на Строителите селото. Охкаха, виждайки вкаменените дънери близо до езерото. Ахкаха на прекрасно открояващите се слоеве от скали и пръст, изложени с години на ерозията. За мен и за старейшините бе очевидно обаче, че Строителите изглеждаха неочаквано спокойни, сякаш вече знаеха всичко по пътя си из селото. Например, те не бяха изненадани и дори не се опитваха да се държат като изненадани, когато ги заведох до Адската Яма - естествена дупка с достъп до подземния свят.

Това е природен газ, докторът, който твърдеше, че е от типа, който не може да лекува, каза това без намек за емоция. Пред лицето на тази огнена гледка и непреодолима миризма на гниене, той обясни непоколебимо, Сигурно в някакъв момент се е възпламенил. И тъй като районът е невероятно богат на газ, пожарите никога не са изгаснали. Тази неприятна миризма, която усещате - това е сяра.

Девонски шисти тук, възкликна мъж на средна възраст, носещ очила. Разбрах значението на откритието му много по-късно. Няма да повярвате какво открих сам самичък на изхода, прошепна друг. Беше близо, така че го чувах перфектно. Dickinsonia costata, непокътната и перфектно запазена. Сигурно са мислили, че ги предпазва от стихиите, защото смятат, че отпечатъците имат както божествен, така и магически произход. За да предотвратим повреда, мисля, че трябва да го залепим здраво на място и да увием добре останалото.

Друг Строител се съветваше със своя спътник: Какво мислиш за това, Грег? Прилича ли на някакъв вид вкаменена папрат?

Не мисля така. Прилича ми на добър, стар дендрит*. Виждаш ли тези пукнатини по скалата? Но вземи няколко проби, за да си сигурен.

*дендрит - вид кристално образование, виж снимката в началото

През цялото време се удивлявах на чистите им дрехи, на спретнато подрязаните им нокти, на късата им коса. Подобно на много хора от моето село, аз бях свикнала да ходя рошава. Без да ме е грижа дали нося дрехи, които не са ми по мярка или дали съм сресала косата си. Погледнах към жената, носеща електронната техника и почувствах срам. Почувствах се грозна.

Поглеждайки назад към онзи съдбовен ден, бих могла да се закълна в живота си, че те бяха дошли с мир. С изисканите си маниери, с познаването за нашия живот. Сигурно са ни изучавали, без ние да знаем. Знаеха, че не бива да ни гледат директно в очите, защото това би могло да бъде погрешно разбрано като знак за агресия. Не вървяха пред нас, защото щяхме да го изтълкуваме като форма на унижение. Фактът, че те изучаваха околността с клинично око, преди да решат къде да започнах да строят, говореше, че въпреки че определено искат нещо от нас и ние можем да получим нещо в замяна - може би разбиране на нашия природен свят чрез техните образовани очи. Мислех, че това ще е от полза за моя народ. Затова убедих всички, че трябва да им бъде позволено да останат. Трябваше да им разрешим да останат, въпреки, че надушвах болестта в потта им. О, беше безпогрешно - смрадта на болест от външни хора.

Донесоха странните си стативи и ме информираха, че са за изследване на земята в околността. Размахваха и бръмчащи, метални детектори. Двама от тях започнаха процеса по установяване, разпознах титаниевите подпори на преносимите палатки.

След това обясниха какво биха могли да направят за селото.

Ще изградим болница и училище, каза докторът. И магистрали, за да можете да стигнете до цивилизацията. Бихте могли да изградим и туристическа база. Може да продавате неща на туристите, да правите магически шоута за тях, каквото поискате. Можем да изградим фабрики, така че да можете да правите повече неща по-бързо. След това помпи, за да източим подземна вода, та да не е необходимо да разчитате на опасната и нечиста вода от кладенеца. След това водопроводни системи. Язовири. Химически завод някъде в равнината източно от каньоните. Химическият завод ще бъде преди полетата с лавандулата. Ще осигурим наши, добре обучени оператори на централи, които ще ръководят тази част от проекта.

Лекарят, този, който нямаше за цел да лекува, говореше ли говореше. Олюлях се.

Погледнах към нивите и долината, които обработвахме, като си представих как биха изглеждали в ръцете на Строителите. Дивите зверове на лятото гледаха жално сред дърветата, сребристите им рога проблясваха на залязващото следобедно слънце. Гората се извисяваше в далечината. Всичко това скоро ще се промени, помислих си. В съзнанието си видях дъжд върху асфалт. Видях краката на моя народ вече не боси и мръсни. Скоро няма да има такова нещо като там.

Целият разказ >>

превод Преслава Ст. Кирова ©

Short love stories

 

To bite, chew and swallow! a piece of reality

I liked him because he looked sad. Later realized that he was actually bored, even with himself.

Vacuity, a new word. My bad English.

“Let me entertain you” never was my kind of song. 

At first he wanted to kneel to beg me (in the end I knelt not to beg). 

Afterwards I talked more with the waiters and the beer.

Infinity war started at 7 p.m. Fortunately it did not last long. 

Then I called and bet on Roma in the pub full of Liverpool fans. Owes me £10.

The best was when we were going back home walking down the street in the middle of the night holding each other's hands. Passersby were staring at us.

Beautiful, active, strong, different, aware people, entirely in the present. 

I am still chewing that and making bubbles because I loved it.

***

The man who looks at me

We met for the first time at a small gallery concert. 

He was with friends, me too. 

We did not talk much, even did not mention our names because we talked about our jobs which were similar and I was exited about my idealistic vision. 

I did not understand right away that he was looking at me.

During the concert I made videos to the band and the audience. When I went home I watched and checked the records  and saw that the man looked at me all the time. 

It was weird, embarrassing and nice at the same time.

Nobody looked at me like that. And since then he has never stopped. I know that.

Even when I am not here he looks at me.

I met him now, after years, more staid with beard... but he looks at me in the same way.

I desperately want to talk with him and dont want to because I am afraid that he will stop looking at me that way.

I want him to look at me. I feel save, warm and at home in his gaze.

I know that he will look at me even when I am not here at all.