Всъщност взех да чета за Красимир Димовски покрай избирането на "Тезеят в неговия лабиринт" за роман на годината. Веднага разбрах, че е роднина на Борис Димовски, не само заради името, но и заради село Ярлово, в което е израснал. По-късно разбрах, че е негов племенник.
Красимир Димовски също рисува карикатури, които бих казала не отстъпват на тези на именития му роднина, но големия му талант е определено писането. Когато започнах да чета първия разказ бях омагьосана - това беше моята книга, това е една от най-моите книги, как не съм я открила досега? Всички тези чудни, шарени светове и метафори през очите на децата, които няма как да те оставят равнодушен - ще се усмихваш и ще плачеш, ще го мислиш всичкото това дълбоко, дълбоко и светло пътуване в човешките животи, разказано толкова истински, красиво и нежно.
29.10.25 - Имам си и автограф, тъй като Красимир Димовски идва на изложбата ни за Борис Димовски.
Дванадесет истории през очите на момчета и една през тези на момиче. Както авторът сам казва: "Момчетата могат да разказват, а момичетата да предсказват".
Ще добавя още, когато дочета всичките, а и когато прочета другите две книги.
"Помисля ли си за мама и става светло. И човеците наоколо като че започват да се усмихват. А мама е истинска госпожа, с шапка и с кученце. Преди десет години, когато ме е родила и захвърлила при беззъбата Флора, е била бедна и глупава. Но сега е умна и е с шапка и с кученце. И много ме обича. Казвала ми го е, когато я сънувам. Познае ли ме, и ще ме погали, но как ще изтърпя първото погалване, като съм свикнал само на бой?
Тати ми каза, че вече съм мъж и трябва да вардя мама от лошите хора. Голяма гордост ми зачерви бузите, приготвих си една тояга и оттогава не се отделям от мама. Пък тя е най-малката майка в селото. Жените й викат булче, а ако сме само двамата, непознатите я питат: "Ти накъде с братчето си?"
Снощи получихме писмо от тати, четох го на глас, мама си хапа устните. Бил добре, пише, а като си дойдел, щял да ми донесе един сръбски заек, който обаче бил югославски. Тая вест ме зарадва, а мама я помрачи. Овъртяна жена. Тя и Минка, гледам, също върви към овъртяване.
Сънуваме още шест нощи, на седмия ден тати донесе сирене, брашно и градски домати, после пак ядохме и сънувахме и сънуването свърши. Свърши и явното...
Промушвам се между размаханите крака, жените писват, мъжете почват да си шептят страшно и става хладно като в черква. И отварям уста и аз да ревна, обаче като долазвам до дядо Повликанти, си прехапвам плача и се изправям. Гледам го и олелията над мен заглъхва. Заставам мирно и му отдавам чест. Вече не ме е срам, нека да ме видят... Щом не виждат двете златни нашивки, дето въжетата са оставили на рамената му.
... А сега Ванчо носи една стара книга, в която било записано приготовлението на специално лекарство.
- Туй вече ще го направим - зарича се той, - трябват ни само една дрянова шумка, 54 зърна просо, капка мед и миризма от подъбиче!
Това било лекарство против умиране. От него се получава вечен живот.
... И налитам върху отстъпващия Цеко. После казвам у нас: паднах от зида и това синьо е от падането. И големите вярват. Вярването много им се удава. Вуйчо Митьо все вика на коня ми гьостерица, а за сабята ми се кара: От коя ограда си отпрал тая летва!Пък щом баба захване да се вайка, че ще си изпотрошим главите в тия сражения, той я успокоява: Остави ги да си играят! И на това си вярва...
Големите не могат да си предствят, защото оцеляват. А когато оцеляваш, не можеш да си представяш... Аз знам какво ще бъде преди нас и какво е било след нас. Защото всичко е цяло. Виждам го наедно и ми е лесно. Затуй предсказах, че тати го отведоха с белезници от двора, а тя се вайка: Тъй де, нали пред очите ни стана. Трябва да предскажеш дали ще го пуснат. Така говори, защото от учителстването се е научила да подрежда нещата едно след друго, а те са сплетени. Случките не се случват подред, те не вървят напред. Те висят... До кметството стърчи камбанарията и сочи с пръст към небето. Преди беше кръст, но равната пръчка се отчупи и остана само пръст. То си е като показалец, дето обвинява някого. Вини онзи отгоре, дето според баба е всемогъщ, стар, мъдър и с брада. А той не е стар, не е мъдър и е без брада..."
05.10.25 - Днес прочетох последния разказ и плаках, и много, много ми харесва книгата. Ще е една от малкото, които ще си препрочитам. Заради нея ще продължа с "Тезеят" и вероятно ще препрочета и "Ловецът".
***
19.09.25
Прочетох "Ловецът на русалки".
И трите новели са много интересни, има го същият този алегоричен, магичен свят като от разказите, само дето всички герои са пораснали и сякаш основното нещо, което ги вълнува е "онождането". Може аз да съм вече стара, може нищо да не разбирам, но ако не беше това толкова усилено, подчертано, центрирано, новелите щяха да са... гениални, прекрасни.
"Светът го ужасяваше. Нищо в него не беше спокойно и постоянно. Деца се смееха и плачеха, възрастни крещяха, шепнеха, умилкваха се. Увери се в тяхната непостоянност, откакто почна зорко да ги следи по улиците, из дворовете и в къщите им... Не можеше да живее сред тази притеснителна променливост, а Лесуса смяташе дълго да живее. И тогава го осени идеята за всеобща подреденост. И всецяло й се отдаде, само че още не знаеше как ще я осъществи...но веднъж му хрумна, е няма да е от вреда, ако прочете някоя книга. Като нищо можеше да му помогне в изучаването на променливите човеци!.. Изчете я за три месеца. Не си спомняше за какво точно се разказваше в нея, но му хареса. Върна я и взе друга, но с удивление установи, че там се описваха крайно различни неща, които, кажи-речи, отричаха написаното в първата. И се вбеси..."
Започнах да чета и "Тезеят", но понеже и там нещата са по същия начин, ще си дам почивка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар