Абсолютно чудесна книга с разкази, препоръчвам!
Откъсът е от разказа "Зона на ужас" и пак е избран съвсем случайно с едно разгръщане.
По-нататък може да сложа и някой друг цитат.
Абсолютно чудесна книга с разкази, препоръчвам!
Откъсът е от разказа "Зона на ужас" и пак е избран съвсем случайно с едно разгръщане.
По-нататък може да сложа и някой друг цитат.
Сънуваше беззъби просяци, чиито празни уста се отваряха жално и умолително. Те го хващаха за дрехите, стенеха, а той, треперещ от съжаление и отвращение, изваждаше от джоба си шепа захарнобели, изключително здрави зъби и ги хвърляше на просяците... Парцаливите и сакатите падаха на земята, потапяха се в уличната прах, събираха блестящите зрънца и пълнеха устата си с тях. Хвърли още една шепа и още една. Това продължи, докато мощен глас зад него не каза: „Сега ги заведи до водата, излекувай раните и измий струпеите им. Те са твои деца.“ Искаше да възрази, че това е само по силите на бог, но не посмя и поведе тълпата към реката, раздавайки по пътя кътници на тези, които не ги бяха получили. „Не забравяй да събереш болежките им“, напомни същият глас. „Събери ги и ги изгори. И се увери, че ще изгорят напълно. В противен случай ще се върнат и ще се настанят отново по хората.“
Телефонът
звънна. Кошмарът свърши - просяците се
оттеглиха, стопявайки се в тъмнината
на спалнята. Звъняха дълго и настоятелно,
очевидно отдалеч.
- Ало...
- каза Габриел, сънено облегнат на
стената. В слушалката нещо щракаше и
жужеше, сякаш до него достигаше бръмченето
на жици, минаващи от града през непроходими
гъсталаци и блата, изкачващи планини
през нощта и пресичащи ветровити савани.
-
Слушам - повтори писателят вече
раздразнено. В слушалката сега нещо
шумолеше монотонно: от другата страна
валеше безкраен, досаден дъжд.
- ...и
така, ще дойдете ли, татко? - внезапно
се чу мъжки глас, сякаш продължаваше
прекъснат разговор и в слушалката се
заповтаря звукът за прекъсната
връзка.
Габриел се прозя. Добре, някой
беше набрал грешен номер или от централата
са сбъркали. По-добре да се събуди посред
нощ, отколкото да раздава зъби на просяци
и юродиви насън.
Не се върна в спалнята,
тъй като не беше сигурен дали ще заспи,
затова легна в кабинета. Ако сънят не
дойдеше, можеше да включи настолната
лампа и да поработи.
Очевидно все пак
беше задрямал. Телефонът звънна пак и
отново го стресна, защото нощните
обаждания винаги са мистериозни и
означават или беда, или нечия глупост.
Впрочем чуждата глупост също е беда.
-
Не ви ли омръзна? - попита гневно писателят,
когато вместо отговор чу нещо като
шумолене на дъжд или нечие дишане от
другия край на линията.
Далечният глас
този път принадлежеше на жена. Губеше
се в дебрите на жиците, падаше в блатата,
вкопчваше се в лиани. Освен това беше
безмилостно блъскан от вятъра на
саваната.
- Прости ми, татко... - каза
жената. - Имаме само един телефон... за
целия град... Всички искат да чуят гласа
ти... Отново вали... Изпратихме ти плодове...
още една кошница... ще звъним...
Отново
сигналите за прекъсване на връзката.
-
Притрябвали са ми плодовете ви... -
промърмори Габриел, раздразнен, че тези
глупави обаждания може да събудят жена
му и децата.
"В
Богота е пълно с многодетни бащи. Но
какво общо има това с мен, дявол да го
вземе?!“ За
своя изненада, той отново заспа - дълбоко, без сънища, без да осъзнава, че
подсъзнанието му е довело просяците с
причина и че нощните обаждания ще се
превърнат в невероятни, нечувани
проблеми.
На
закуска старият приятел на Габриел
нахлу в къщата.
- Ясно.- каза той, поемайки
си дъх. - Разбира се, още не си отварял
сутрешните вестници?
- Отдавна съм
спрял да вярвам, че вестниците могат да
изненадат света с нещо - усмихна се
писателят. - Освен това, нима теб не те
ли интересува ароматът на това превъзходно
кафе?
- Интересува ме ето тази статия.
- каза приятелят му. - Утре всеки вестник
по света ще я препечата.
Габриел
прегледа текста, който носеше крещящото
заглавие: „Материализация на художествената
литература или ефектът на „кокошата
слепота“?“:
„В
басейна на река Магдалена, в отдалечените
тропически гори, е открито селището Макондо,
идеално съответстващо на отдалечения
свят, изобразен в романа на нашия известен
писател Габриел... Имената на неговите
жители и фактите от техните биографии,
историята на града, поразително съвпадат
с измисленото от писателя, който, както
е добре известно, е посочил град Аракатака,
родния си град от детството, като прототип
на Макондо.
И
така, възниква въпросът: какво е това?
Чудо, материализация на въображението
на гения или проява на феномена „кокоша
слепота“, при който понякога прекарваме
години, без да забелязваме това, което е
буквално точно под носа ни? Наистина.
По-разумно е да се предположи, че Макондо
винаги е съществувало и само нашият
егоизъм и егоцентризъм са заслепили
равнодушния ни поглед. Професор Морис
Лавантюр, отхвърляйки полумистичната
хипотеза, че Макондо е възникнал от
материята на въображението, каза на нашия кореспондент: „Цивилизацията, в
сляпото си бягство наникъде, което
някои оптимисти наричат прогрес, е
забравила и загубила не само такива западащи градчета като Макондо, но и цели
страни и народи. В крайна сметка пълната
или частична забрава е наша обща съдба.
Не се съмнявам, че майстор Габриел, с
перото си, което съблича света, просто
се е смилил над истинския Макондо и
неговите жители и ги е скрил зад завеса
от измислици. Уви, в природата няма вечни
завеси. И тази се вдигна.“
В
края на статията авторът обещаваше да
публикува разяснения от известния си
сънародник в следващия брой.
-
Какво означава всичко това? - попита
Габриел смаяно.
-
Ти по-добре знаеш - каза приятелят му,
вдигайки ръце.
-
Но няма никакво Макондо! - възкликна
писателят, хвърляйки вестника. - Разбира
се, взех това-онова от Аракатака, но
какво общо има Макондо с това?!
- Трябваше
да пишеш по-лошо...- промърмори приятелят
му.
-
Какво? Ти също ли вярваш на тези глупости?- Габриел беше изумен. - Е, това е твърде
много!
-
Това трудно се измисля - възрази
приятелят му. - А и защо? Може би е имало
грешка или съвпадение, и журналистите
са се втурнали да правят сензиция? Във
всеки случай, това изобщо не ти е нужно.
Стой далеч от журналисти. Ако не наливаш
масло в огъня, той скоро ще угасне.
Писателят
си спомни странните обаждания през
нощта и изстина. "Ами, ако наистина се
беше случило чудо?! Може би творенията
му се опитваха да се свържат по телефона
от пустошта на Макондо? Обръщението
„татко", споменаването на всички, които
искат да чуят гласа му... Не, това ще ме
подлуди."
- Какво да правя? - попита той
объркано приятеля си. - Ами, ако всичко
наистина... оживее?
- Е, нека живее! -
засмя се той. - Твоето въображаемо Макондо
отдавна се е превърналo в реалност в
съзнанието на читателите... Нищо няма
да се промени. Абсолютно нищо. Вярно е,
че е излишно главоболие, но доколкото
разбирам, нямаш избор.
Габриел взе
вестника и отново прегледа статията.
Обикновено веселите му вежди се отпуснаха,
лицето му изразяваше замисленост.
-
Знаеш ли, - каза той. - страхувам се от
тях... Не от самия факт - чудеса са се
случвали и преди - а от тях. В края на
краищата, аз им дадох съдба - раждане,
радост, скръб и накрая смърт. Аз съм
техният Създател, разбираш ли?! Ако
дойдат и попитат...
- За какво?- попита
изненадано приятелят му. - Трябва да ти
се молят. Това е съдбата на всички
създатели: да приемат благодарности...
-
И проклятия... - продължи Габриел,
поглеждайки встрани към телефона.
Същата
вечер пристигна куриер от гарата. Той
каза, че услугата е вече платена. Всичко,
което трябваше да направи, беше да
подпише разписката. След това донесе
четири картонени кутии с плодове и
огромна връзка банани. След тях, много внимателно, бе доставена и кошница с яйца.
„Значи
е вярно!“, помисли си писателят. „Жената
говореше за плодове снощи. И спомена
кошница. Значи всичко е дошло оттам!“
Той
си спомни за своето Макондо и за първи
път смътните му предчувствия кристализираха
в ясна и остра мисъл, която сега се
загнезди в него като пирон в обувка:
„Затворих
кръга на живота на Макондо в книгата. В
края на романа Аурелиано Вавилония чете
пергаментите на Мелкиадес, които съдържат
историята на семейство Буендия за сто
години напред. Започва ураган. Последният
стих на пророчеството гласи: „Прозрачният
(или призрачният) град ще бъде пометен
от лицето на земята от ураган и изтрит
от човешката памет в момента, в който
Аурелиано Вавилония завърши разшифроването
на пергаментите и че всичко, написано
в тях, никога, при никакви обстоятелства,
няма да се повтори, защото на онези
човешки родове, осъдени на сто години
самота, не им е предопределено да се
появят на земята два пъти“... Затворих
кръга... Но
призрачният град внезапно стана реалност.
Какво се случи? Дали Макондо още не е
завършил пътуването си или пророчеството
не се е сбъднало? Може би Аурелиано,
осъзнавайки с какво ще свърши вятърът,
не е дочел пергамента? Така, природата
ми дава да разбера, че унищожаването на
съществуващото не е опция. Но, от друга
страна, всеки жизнен цикъл има своя
край. Макондо от моя роман се е изчерпало;
неговото възраждане е невъзможно. Може
би това е едно различно Макондо? Десетки
въпроси. И основният е: за какво ми е
всичко това? Защо да губя ценно време
за всяка дяволия и да измъчвам сърцето
си с безсмислени въпроси?“
Габриел даде на жена си доста неразбираемо обяснение защо е поръчал толкова много плодове и яйца. След това се заключи в кабинета си и се опита да се съсредоточи върху последната глава на новелата. Написа няколко изречения, задраска ги и остави химикалката. Погледът му падна върху рафтовете, където бяха натрупани книгите му. Децата му се бяха стичали при него от цял свят, на всякакви езици. Габриел си спомни едно от безбройните писма. Беше пристигнало преди пет години, като че ли от Франция. След обичайните благодарности, читателят задаваше въпрос, който го беше поразил: „Вашите герои много често са нещастни, а съдбата им е катастрофална.“, пишеше французинът. „Не мислите ли, че сте малко жесток с тях?“ Той написа на читателя дълго писмо, в което първо уточняваше, че няма намерение да се оправдава, а след това посвети две страници, за да докаже, че: писателят се интересува от истината на живота – животът може да е жесток и несправедлив – а не човека, който го изобразява. "Мога да разкрася, идеализирам героя", пишеше той, "защото обичам хората. Но не бих посмял да разкрасявам живота, дори с най-добри намерения. Никога! В противен случай една лъжа ще доведе до друга и лъжите ще да станат безкрайни, като дъжда в Макондо."
- Търсят те по
телефона.- прекъсна мислите жена му.
Той
скочи толкова рязко, че събори плетения
стол.
Габриел никога преди не беше
чувал този глас, но някакси го разпозна
и потръпна: в романа му именно Вавилония
сложи край на цикъла на живота в Макондо.
-
Здравей, Аурелиано — каза той с треперещ
глас. - Как си?
Той се заслуша и заеквайки
попита:
-
Какво има? Плачеш ли?
- Всичко тук се
разпада, татко. - далечният глас на
Аурелиано прекъсваше от риданията му. - На ръба на гибелта съм. Откъде да
намеря верига, за да прикова сърцето
си, татко?
- Вятър ли вие там? Имаше ли
вече ураган? - Габриел затаи дъх, чакайки
отговор.
- Всичко се обърка, татко. Това
лято вече имаше три урагана - те разрушиха
половината Макондо. Всичките ми приятели
си тръгнаха. Но това не е най-лошото,
татко. - гласът на Аурелиано отново се
пречупи. - Гастон се върна!
- Какво?! - изуми се писателят. - Но той остана
в Брюксел!
- Не! - извика отчаяно
Аурелиано. - Беше там една седмица и
после се върна. Какво да правим сега? - Не мога да живея без Амаранта-Урсула.
Знаеш това, татко! Всичко трябва да е
различно! По-добре е да умрем, отколкото
да живеем разделени.
„Реалността на
истинското Макондо не съвпада с
книжната.“, помисли си с горчивина ли,
с облекчение ли писателят и попита:
-
И какво за Гастон?
- Преби Амаранта и
заплашва да ме намушка в корема. Гастон
е извън себе си от ярост. Не знам как е
разбрал, може би е чел книгата ти, но
знае, че сме живели като съпруг и
съпруга.
- Как мога да ти помогна, сине?
Последната
дума му се изплъзна неволно и Габриел
стисна телефона по-силно.
- Не знам. -
изхлипа Аурелиано. - Нека всичко се върне
обратно. Нека стане както го беше
планирал. В края на краищата, ти си нашия
общ баща. Направи нещо!
превод от руски: Преслава Кирова
Интересно: Пътешествие по Източна Европа от Габриел Гарсия Маркес
И ако не сте гледали колумбийския филм "100 години самота", препоръвам.
Втора част се очаква през август тази година.
Зад фантастичния елемент, че в бъдещето е изнамерен ДНК тест, които да доказва таланта, авторът размишлява (проследявайки живота на главния герой, които отказва да си направи теста и чиято последна книга всъщност ние четем) върху това, какво е да си истински писател и доколко, успехът на произведенията е свързан наистина само с таланта или и с куп други неща, влияещи на хората, които ги четат. Книгата е написана много интересно и въпреки някои клишета, които предполагам дори, че са нарочни, води читателя през етапи от живота на човек, желаещ, копнеещ да пише и за когото самото писане, самият процес е най-голямото удовлетворение.
„Алберт Цимерман беше успял да открие гена на твореца. Или по-точно, беше успял да установи онези части от генетичната карта, които определят твореската натура. И не само... беше успял да опише с относителна точност различията, които карат твореската натура да се изразява по един или друг начин. С други думи... беше открил гените на художника, музиканта, писателя... Беше разграничил в хаоса на генетичния материал онези точки, които определят истинския творец, с което окончателно потвърди древната максима poeta nascitur, non fit! (творецът се ражда, не се създава!)
... Много бързо обаче ефектите от прилагането на теста на Цимерман запонаха да се виждат и не след дълго добиха истинските си измерения. Повечето издателства например, които още ближеха рани от кризисния период, най-неочаквано се сдобиха със сигурен критерий за избор на заглавия, но и с възможност да намалят оперативните разходи. След като имаше тест, кому бяха нужни рецензенти на ръкописи и редактори?.. Значителното намаление на производствените раходи им позволи да инвестират още повече в разпространението и рекламата.., което доведе до рязко увеличаване на продажбите... в резултат на пазара останаха само огромните издателски тръстове, съществуващи и до днес.
... Втората категория, която се сформира почти веднага след появата на теста, бяха надарените бебета... Потвърждението от лабораторията моментално се обяваваше на търг от гордите родители, а издателството, предложило най-високата цена, включваше бъдещия литературен гений в каталога си още преди да проходи.
... Тестът на Цимерман се появи във време, когато културните продукти просто не съществуваха отделно от своята реклама. В морето от информация лансирането на един продукт, маркетингът, имаше по-решаващо значение от неговата стойност. Тестът сложи край на всичко това като архангел съдник...
...Течения, движения, догми и манифести останаха празни думи, понятия, дошли от други времена, паметници, които заслужаваха внимание само за историците на изкуството. За сметка на това друга една думика, изтъркана от злоупотреба през вековете – талант, придоби ясно значение, което вече се свързваше с нещо измеримо и конкретно, но изгуби, както можеше да се очаква, част от загадъчното си очарование и може би заради това толкова бързо излезе от употреба.
... Съмнението, казваше той, е първичният материал, но и силата на твореца. Ако се премахне съмнението, тогава не говорим за изкуство, а за пропаганда."
Всъщност взех да чета за Красимир Димовски покрай избирането на "Тезеят в неговия лабиринт" за роман на годината. Веднага разбрах, че е роднина на Борис Димовски, не само заради името, но и заради село Ярлово, в което е израснал. По-късно разбрах, че е негов племенник.
Красимир Димовски също рисува карикатури, които бих казала не отстъпват на тези на именития му роднина, но големия му талант е определено писането. Когато започнах да чета първия разказ бях омагьосана - това беше моята книга, това е една от най-моите книги, как не съм я открила досега? Всички тези чудни, шарени светове и метафори през очите на децата, които няма как да те оставят равнодушен - ще се усмихваш и ще плачеш, ще го мислиш всичкото това дълбоко, дълбоко и светло пътуване в човешките животи, разказано толкова истински, красиво и нежно.
"Победителят" от Красимир Димовски
Дванадесет истории през очите на момчета и една през тези на момиче. Както авторът сам казва: "Момчетата могат да разказват, а момичетата да предсказват".
Ще добавя още, когато дочета всичките, а и когато прочета другите две книги.
"Помисля ли си за мама и става светло. И човеците наоколо като че започват да се усмихват. А мама е истинска госпожа, с шапка и с кученце. Преди десет години, когато ме е родила и захвърлила при беззъбата Флора, е била бедна и глупава. Но сега е умна и е с шапка и с кученце. И много ме обича. Казвала ми го е, когато я сънувам. Познае ли ме, и ще ме погали, но как ще изтърпя първото погалване, като съм свикнал само на бой?
Тати ми каза, че вече съм мъж и трябва да вардя мама от лошите хора. Голяма гордост ми зачерви бузите, приготвих си една тояга и оттогава не се отделям от мама. Пък тя е най-малката майка в селото. Жените й викат булче, а ако сме само двамата, непознатите я питат: "Ти накъде с братчето си?"
Снощи получихме писмо от тати, четох го на глас, мама си хапа устните. Бил добре, пише, а като си дойдел, щял да ми донесе един сръбски заек, който обаче бил югославски. Тая вест ме зарадва, а мама я помрачи. Овъртяна жена. Тя и Минка, гледам, също върви към овъртяване.
Сънуваме още шест нощи, на седмия ден тати донесе сирене, брашно и градски домати, после пак ядохме и сънувахме и сънуването свърши. Свърши и явното...
Промушвам се между размаханите крака, жените писват, мъжете почват да си шептят страшно и става хладно като в черква. И отварям уста и аз да ревна, обаче като долазвам до дядо Повликанти, си прехапвам плача и се изправям. Гледам го и олелията над мен заглъхва. Заставам мирно и му отдавам чест. Вече не ме е срам, нека да ме видят... Щом не виждат двете златни нашивки, дето въжетата са оставили на рамената му.
... А сега Ванчо носи една стара книга, в която било записано приготовлението на специално лекарство.
- Туй вече ще го направим - зарича се той, - трябват ни само една дрянова шумка, 54 зърна просо, капка мед и миризма от подъбиче!
Това било лекарство против умиране. От него се получава вечен живот.
... И налитам върху отстъпващия Цеко. После казвам у нас: паднах от зида и това синьо е от падането. И големите вярват. Вярването много им се удава. Вуйчо Митьо все вика на коня ми гьостерица, а за сабята ми се кара: От коя ограда си отпрал тая летва!Пък щом баба захване да се вайка, че ще си изпотрошим главите в тия сражения, той я успокоява: Остави ги да си играят! И на това си вярва...
Големите не могат да си предствят, защото оцеляват. А когато оцеляваш, не можеш да си представяш... Аз знам какво ще бъде преди нас и какво е било след нас. Защото всичко е цяло. Виждам го наедно и ми е лесно. Затуй предсказах, че тати го отведоха с белезници от двора, а тя се вайка: Тъй де, нали пред очите ни стана. Трябва да предскажеш дали ще го пуснат. Така говори, защото от учителстването се е научила да подрежда нещата едно след друго, а те са сплетени. Случките не се случват подред, те не вървят напред. Те висят... До кметството стърчи камбанарията и сочи с пръст към небето. Преди беше кръст, но равната пръчка се отчупи и остана само пръст. То си е като показалец, дето обвинява някого. Вини онзи отгоре, дето според баба е всемогъщ, стар, мъдър и с брада. А той не е стар, не е мъдър и е без брада..."
05.10.25 - Днес прочетох последния разказ и плаках, и много, много ми харесва книгата. Ще е една от малкото, които ще си препрочитам. Заради нея ще продължа с "Тезеят" и вероятно ще препрочета и "Ловецът".
***
19.09.25
Прочетох "Ловецът на русалки".
И трите новели са много интересни, има го същият този алегоричен, магичен свят като от разказите, само дето всички герои са пораснали и сякаш основното нещо, което ги вълнува е "онождането". Може аз да съм вече стара, може нищо да не разбирам, но ако не беше това толкова усилено, подчертано, центрирано, новелите щяха да са... гениални, прекрасни.
"Светът го ужасяваше. Нищо в него не беше спокойно и постоянно. Деца се смееха и плачеха, възрастни крещяха, шепнеха, умилкваха се. Увери се в тяхната непостоянност, откакто почна зорко да ги следи по улиците, из дворовете и в къщите им... Не можеше да живее сред тази притеснителна променливост, а Лесуса смяташе дълго да живее. И тогава го осени идеята за всеобща подреденост. И всецяло й се отдаде, само че още не знаеше как ще я осъществи...но веднъж му хрумна, е няма да е от вреда, ако прочете някоя книга. Като нищо можеше да му помогне в изучаването на променливите човеци!.. Изчете я за три месеца. Не си спомняше за какво точно се разказваше в нея, но му хареса. Върна я и взе друга, но с удивление установи, че там се описваха крайно различни неща, които, кажи-речи, отричаха написаното в първата. И се вбеси..."
Започнах да чета и "Тезеят", но понеже и там нещата са по същия начин, ще си дам почивка.
***
03.01.2026
Прочетох и "Тезеят".
Книгата е много интересна, динамична, с богат език и наситена с чудесни идеи. Фантастична книга в пряк и преносен смисъл. Разбирам защо идеята за докосването до божественото е представена по този начин и тя вероятно ще се хареса на мнозина. Аз предпочитам богът да си остане малък, а не мистична, прекрасна сукуба, защото така има много повече храна за неразбиране и мислене.:) Най-хубавото на книгата е, че предизвикава размисли в различни посоки, а не е ли това главната цел на всяка книга, а и езикът на Красимир Димовски е изклюително увлекателен.
"Ада и Ева не са населявали рая - рече, - а ада. И не са прогонени оттам, а са избягали.
И ме попита как си представям раят.
Ами така, викам, природицата грее, чуруликане и ромолене я пропиват и я правят върховното място за живеене и в празник, и в делник.
Тъй, вика Херът, и там - двама върховни безделника. Които нямат спомени, мечти и желания. Нито Адам пожелава бедрата на Ева, нито Ева - неговата мъжественост, дето постоянно виси като пленено знаме. Защото и идея си няма, че трябва да завладее примамливите евини територии, да ги оплоди и възвиси. Той не може да се вдъхнови от сините й очи, тя - от неговото обещание. Той няма въображение да я излъже, а тя - да му повярва. Той не може да бъде мъж с минало, а тя - жена с бъдеще. Защото там няма минало, нито бъдеще, а само едно настояще, в което тия двама безделника изпитват ембрионална наслада - постоянна, непроменлива. Ако трябва да се изобрази като сърдечен ритъм, това ще е една права линия на апарата - знак за мъртвец...
- Човекът - вика Детлев - не е създаден за продължително, върховно щастие, затова оргазмът трае само секунди...
Ако идеята му била ( на Създателят) да ни отглежда като бройлери за вечността, тогава той просто е обезмислил идеята за вечност...
- Така стигнах до извода, че сме се появили и живели в ада. Но не точно в този - вика, - който ни описва данте като наказателна колония, не.
Мисля, вика, че това е било една мрачна земя, пустинна, прорязана нарядко от поточета, само около тях зеленеела трева, храсти и дървета с дребни плодове. Тревопасните се избивали за зеленото, а зверовете избивали тревопасните. Кръвта попивала в сухата пръст и я превръщала в глина. В материал за съзидание.
От тази глина били направени Адам и Ева... и те влезли в битка за оцеляване веднага щом вдъхнатата им душа оживила глинените им тела...
За разлика от безсмисления рай, тук имало смисъл - да оцелееш...
И така, до деня, когато змията им подала една кисела ябълка от полуизсъхнало дърво. Тогава проумели, че са роби на оцеляването. И пожелали свободата на съзиданието.
- И избягали - викам, - без никой да ги гони...
- Да - вика Херът, - скитаме се и до днес. И всички носим в себе си белези от ада. Спомени от ада. И никоя цивилизация на успява да ги заличи...
- Човекът - проговори Херът - е измислил рая за утеха. А всъщност утехата е, че никога няма да го достигне...
Може тия отгоре, викам си, и това да целят: да ни накарат да мислим не в числа, а в музика. Пък човек, дето мисли в музика, се очовечва."
Още една от книгите на Келман, която препоръчвам. Историята на Тил Уленшпигел.
Не ми се пише, но препоръчвам и книгата, и филма.
По метода на слуайното разгръщане:
"Има три вида хора. най-щастливи са невинните, които си мислят, че всички са добри и всичко е добро в основата си. Така мислят много деца и ти беше такава, докато Хукър (макар аз да бях категорино против) не ти показа обратното. Вторият и най-многоброен вид са незрелите оптимисти: хора, способни на умствен илюзионизъм, който им позволява да стават свидетели на глад и насилие, без това да ги смущава. Те мислят, че нещастниците заслужават да страдат, и че тяхната нация лекува - а не причинява - тези нещастия, или пък че Бог, природата и историята ще поправят всичко някой ден. Доктор Хукър е един от тях и аз се радвам, че неговата реторика не те заслепи до там, че да не виждаш фактите. третият и най-рядко срещан вид са хората, които знаят, е по същество човешкият живот е мъчителна болест, която само смъртта може да излекува. Това сме ние, циниците.
- Трябва да има и четвърти вид - казах аз, - защото аз вече не съм невинна и мразя еднакво и това, което мислиш ти, и това което мисли доктор Хукър.
- Това е, защото търсиш път, какъвто не съществува.
- Предпочитам да търся, докато съм жива, отколкото да съм глупачка с детински ум, или егоистичен оптимист, или също толкова егоистичен циник - казaх му аз..."
"Защо някой пише е въпрос, на който мога лесно да отговоря, защото твърде често съм го задавала и на себе си. Вярвям, че пишем, защото имаме нужда да създадем свят, в който можем да живеем. Аз не мога да живея в нито един от светове, които ми бяха предложени. Светът на моите родители, светът на войната, светът на политиката. Трябваше да си създам мой, собствен свят. Като климат, родина, атмосфера, в която да мога да дишам, да царувам и да се възраждам отново, когато бъда унищожена от живота. Вярвам, че това е причината за всяко изкуство. Артистът е единственият, който знае, че светът е субективно творение: че има избор, който трябва да се направи, селекция на елементи. Че е материализиране, въплъщение на неговия вътрешен свят. После той се опитва да привлече други в него, надява се да наложи своята конкретна гледна точка и да я сподели с другите. И когато вторият етап не е достигнат, смелият творец продължава, въпреки това. Няколко мига на общуване със света си заслужават болката, защото в крайна сметка това е свят за другите, наследство за другите, дар за други. Също така пишем, за да повишим собствената си осъзнатост за живота. Пишем, за да примамваме, омагьосваме и утешаваме другите. Пишем като серенада за нашите любими. Пишем, за да вкусим живота два пъти: в момента и в ретроспекция."
Опитът ми за разказ, вдъхновен от Бредбъри за конкурса на сп. Дракус.