Лиценз


*Материалите в блога са с Creative Commons лиценз Признание-Некомерсиално-Без производни 4.0 Международен
Показват се публикациите с етикет фантазия. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет фантазия. Показване на всички публикации

неделя, 1 ноември 2026 г.

От "Кажи сбогом на вятъра" от Дж. Г. Балард

Абсолютно чудесна книга с разкази, препоръчвам!

Откъсът е от разказа "Зона на ужас" и пак е избран съвсем случайно с едно разгръщане. 

По-нататък може да сложа и някой друг цитат.



сряда, 8 юли 2026 г.

събота, 31 януари 2026 г.

Няма връзка с Макондо?

снимка: hannahgivens.wordpress.com

 от Леонид Панасенко, 1983 г.

Сънуваше беззъби просяци, чиито празни уста се отваряха жално и умолително. Те го хващаха за дрехите, стенеха, а той, треперещ от съжаление и отвращение, изваждаше от джоба си шепа захарнобели, изключително здрави зъби и ги хвърляше на просяците... Парцаливите и сакатите падаха на земята, потапяха се в уличната прах, събираха блестящите зрънца и пълнеха устата си с тях. Хвърли още една шепа и още една. Това продължи, докато мощен глас зад него не каза: „Сега ги заведи до водата, излекувай раните и измий струпеите им. Те са твои деца.“ Искаше да възрази, че това е само по силите на бог, но не посмя и поведе тълпата към реката, раздавайки по пътя кътници на тези, които не ги бяха получили. „Не забравяй да събереш болежките им“, напомни същият глас. „Събери ги и ги изгори. И се увери, че ще изгорят напълно. В противен случай ще се върнат и ще се настанят отново по хората.“

Телефонът звънна. Кошмарът свърши - просяците се оттеглиха, стопявайки се в тъмнината на спалнята. Звъняха дълго и настоятелно, очевидно отдалеч.
- Ало... - каза Габриел, сънено облегнат на стената. В слушалката нещо щракаше и жужеше, сякаш до него достигаше бръмченето на жици, минаващи от града през непроходими гъсталаци и блата, изкачващи планини през нощта и пресичащи ветровити савани.
- Слушам - повтори писателят вече раздразнено. В слушалката сега нещо шумолеше монотонно: от другата страна валеше безкраен, досаден дъжд.
- ...и така, ще дойдете ли, татко? - внезапно се чу мъжки глас, сякаш продължаваше прекъснат разговор и в слушалката се заповтаря звукът за прекъсната връзка.
Габриел се прозя. Добре, някой беше набрал грешен номер или от централата са сбъркали. По-добре да се събуди посред нощ, отколкото да раздава зъби на просяци и юродиви насън.
Не се върна в спалнята, тъй като не беше сигурен дали ще заспи, затова легна в кабинета. Ако сънят не дойдеше, можеше да включи настолната лампа и да поработи.
Очевидно все пак беше задрямал. Телефонът звънна пак и отново го стресна, защото нощните обаждания винаги са мистериозни и означават или беда, или нечия глупост. Впрочем чуждата глупост също е беда.
- Не ви ли омръзна? - попита гневно писателят, когато вместо отговор чу нещо като шумолене на дъжд или нечие дишане от другия край на линията.
Далечният глас този път принадлежеше на жена. Губеше се в дебрите на жиците, падаше в блатата, вкопчваше се в лиани. Освен това беше безмилостно блъскан от вятъра на саваната.
- Прости ми, татко... - каза жената. - Имаме само един телефон... за целия град... Всички искат да чуят гласа ти... Отново вали... Изпратихме ти плодове... още една кошница... ще звъним...
Отново сигналите за прекъсване на връзката.
- Притрябвали са ми плодовете ви... - промърмори Габриел, раздразнен, че тези глупави обаждания може да събудят жена му и децата.
"В Богота е пълно с многодетни бащи. Но какво общо има това с мен, дявол да го вземе?!“ За своя изненада, той отново заспа - дълбоко, без сънища, без да осъзнава, че подсъзнанието му е довело просяците с причина и че нощните обаждания ще се превърнат в невероятни, нечувани проблеми.

На закуска старият приятел на Габриел нахлу в къщата.
- Ясно.- каза той, поемайки си дъх. - Разбира се, още не си отварял сутрешните вестници?
- Отдавна съм спрял да вярвам, че вестниците могат да изненадат света с нещо - усмихна се писателят. - Освен това, нима теб не те ли интересува ароматът на това превъзходно кафе?
- Интересува ме ето тази статия. - каза приятелят му. - Утре всеки вестник по света ще я препечата.
Габриел прегледа текста, който носеше крещящото заглавие: „Материализация на художествената литература или ефектът на „кокошата слепота“?“:

„В басейна на река Магдалена, в отдалечените тропически гори, е открито селището Макондо, идеално съответстващо на отдалечения свят, изобразен в романа на нашия известен писател Габриел... Имената на неговите жители и фактите от техните биографии, историята на града, поразително съвпадат с измисленото от писателя, който, както е добре известно, е посочил град Аракатака, родния си град от детството, като прототип на Макондо.
И така, възниква въпросът: какво е това? Чудо, материализация на въображението на гения или проява на феномена „кокоша слепота“, при който понякога прекарваме години, без да забелязваме това, което е буквално точно под носа ни? Наистина. По-разумно е да се предположи, че Макондо винаги е съществувало и само нашият егоизъм и егоцентризъм са заслепили равнодушния ни поглед. Професор Морис Лавантюр, отхвърляйки полумистичната хипотеза, че Макондо е възникнал от материята на въображението, каза на нашия кореспондент: „Цивилизацията, в сляпото си бягство наникъде, което някои оптимисти наричат прогрес, е забравила и загубила не само такива западащи градчета като Макондо, но и цели страни и народи. В крайна сметка пълната или частична забрава е наша обща съдба. Не се съмнявам, че майстор Габриел, с перото си, което съблича света, просто се е смилил над истинския Макондо и неговите жители и ги е скрил зад завеса от измислици. Уви, в природата няма вечни завеси. И тази се вдигна.“

В края на статията авторът обещаваше да публикува разяснения от известния си сънародник в следващия брой.
- Какво означава всичко това? - попита Габриел смаяно.
- Ти по-добре знаеш - каза приятелят му, вдигайки ръце.
- Но няма никакво Макондо! - възкликна писателят, хвърляйки вестника. - Разбира се, взех това-онова от Аракатака, но какво общо има Макондо с това?!
- Трябваше да пишеш по-лошо...- промърмори приятелят му.
- Какво? Ти също ли вярваш на тези глупости?- Габриел беше изумен. - Е, това е твърде много!
- Това трудно се измисля - възрази приятелят му. - А и защо? Може би е имало грешка или съвпадение, и журналистите са се втурнали да правят сензиция? Във всеки случай, това изобщо не ти е нужно. Стой далеч от журналисти. Ако не наливаш масло в огъня, той скоро ще угасне.
Писателят си спомни странните обаждания през нощта и изстина. "Ами, ако наистина се беше случило чудо?! Може би творенията му се опитваха да се свържат по телефона от пустошта на Макондо? Обръщението „татко", споменаването на всички, които искат да чуят гласа му... Не, това ще ме подлуди."
- Какво да правя? - попита той объркано приятеля си. - Ами, ако всичко наистина... оживее?
- Е, нека живее! - засмя се той. - Твоето въображаемо Макондо отдавна се е превърналo в реалност в съзнанието на читателите... Нищо няма да се промени. Абсолютно нищо. Вярно е, че е излишно главоболие, но доколкото разбирам, нямаш избор.
Габриел взе вестника и отново прегледа статията. Обикновено веселите му вежди се отпуснаха, лицето му изразяваше замисленост.
- Знаеш ли, - каза той. - страхувам се от тях... Не от самия факт -  чудеса са се случвали и преди - а от тях. В края на краищата, аз им дадох съдба - раждане, радост, скръб и накрая смърт. Аз съм техният Създател, разбираш ли?! Ако дойдат и попитат...
- За какво?- попита изненадано приятелят му. - Трябва да ти се молят. Това е съдбата на всички създатели: да приемат благодарности...
- И проклятия... - продължи Габриел, поглеждайки встрани към телефона.

Същата вечер пристигна куриер от гарата. Той каза, че услугата е вече платена. Всичко, което трябваше да направи, беше да подпише разписката. След това донесе четири картонени кутии с плодове и огромна връзка банани. След тях, много внимателно, бе доставена и кошница с яйца.
„Значи е вярно!“, помисли си писателят. „Жената говореше за плодове снощи. И спомена кошница. Значи всичко е дошло оттам!“
Той си спомни за своето Макондо и за първи път смътните му предчувствия кристализираха в ясна и остра мисъл, която сега се загнезди в него като пирон в обувка:
„Затворих кръга на живота на Макондо в книгата. В края на романа Аурелиано Вавилония чете пергаментите на Мелкиадес, които съдържат историята на семейство Буендия за сто години напред. Започва ураган. Последният стих на пророчеството гласи: „Прозрачният (или призрачният) град ще бъде пометен от лицето на земята от ураган и изтрит от човешката памет в момента, в който Аурелиано Вавилония завърши разшифроването на пергаментите и че всичко, написано в тях, никога, при никакви обстоятелства, няма да се повтори, защото на онези човешки родове, осъдени на сто години самота, не им е предопределено да се появят на земята два пъти“... Затворих кръга... Но призрачният град внезапно стана реалност. Какво се случи? Дали Макондо още не е завършил пътуването си или пророчеството не се е сбъднало? Може би Аурелиано, осъзнавайки с какво ще свърши вятърът, не е дочел пергамента? Така, природата ми дава да разбера, че унищожаването на съществуващото не е опция. Но, от друга страна, всеки жизнен цикъл има своя край. Макондо от моя роман се е изчерпало; неговото възраждане е невъзможно. Може би това е едно различно Макондо? Десетки въпроси. И основният е: за какво ми е всичко това? Защо да губя ценно време за всяка дяволия и да измъчвам сърцето си с безсмислени въпроси?“

Габриел даде на жена си доста неразбираемо обяснение защо е поръчал толкова много плодове и яйца. След това се заключи в кабинета си и се опита да се съсредоточи върху последната глава на новелата. Написа няколко изречения, задраска ги и остави химикалката. Погледът му падна върху рафтовете, където бяха натрупани книгите му. Децата му се бяха стичали при него от цял свят, на всякакви езици. Габриел си спомни едно от безбройните писма. Беше пристигнало преди пет години, като че ли от Франция. След обичайните благодарности, читателят задаваше въпрос, който го беше поразил: „Вашите герои много често са нещастни, а съдбата им е катастрофална.“, пишеше французинът. „Не мислите ли, че сте малко жесток с тях?“ Той написа на читателя дълго писмо, в което първо уточняваше, че няма намерение да се оправдава, а след това посвети две страници, за да докаже, че: писателят се интересува от истината на живота – животът може да е жесток и несправедлив – а не човека, който го изобразява. "Мога да разкрася, идеализирам героя", пишеше той, "защото обичам хората. Но не бих посмял да разкрасявам живота, дори с най-добри намерения. Никога! В противен случай една лъжа ще доведе до друга и лъжите ще да станат безкрайни, като дъжда в Макондо."

- Търсят те по телефона.- прекъсна мислите жена му.
Той скочи толкова рязко, че събори плетения стол.
Габриел никога преди не беше чувал този глас, но някакси го разпозна и потръпна: в романа му именно Вавилония сложи край на цикъла на живота в Макондо.
- Здравей, Аурелиано — каза той с треперещ глас. - Как си?
Той се заслуша и заеквайки попита:
- Какво има? Плачеш ли?
- Всичко тук се разпада, татко. - далечният глас на Аурелиано прекъсваше от риданията му. - На ръба на гибелта съм. Откъде да намеря верига, за да прикова сърцето си, татко?
- Вятър ли вие там? Имаше ли вече ураган? - Габриел затаи дъх, чакайки отговор.
- Всичко се обърка, татко. Това лято вече имаше три урагана - те разрушиха половината Макондо. Всичките ми приятели си тръгнаха. Но това не е най-лошото, татко. - гласът на Аурелиано отново се пречупи. - Гастон се върна!
- Какво?! - изуми се писателят. - Но той остана в Брюксел!
- Не! - извика отчаяно Аурелиано. - Беше там една седмица и после се върна. Какво да правим сега? - Не мога да живея без Амаранта-Урсула. Знаеш това, татко! Всичко трябва да е различно! По-добре е да умрем, отколкото да живеем разделени.
„Реалността на истинското Макондо не съвпада с книжната.“, помисли си с горчивина ли, с облекчение ли писателят и попита:
- И какво за Гастон?
- Преби Амаранта и заплашва да ме намушка в корема. Гастон е извън себе си от ярост. Не знам как е разбрал, може би е чел книгата ти, но знае, че сме живели като съпруг и съпруга.
- Как мога да ти помогна, сине?
Последната дума му се изплъзна неволно и Габриел стисна телефона по-силно.
- Не знам. - изхлипа Аурелиано. - Нека всичко се върне обратно. Нека стане както го беше планирал. В края на краищата, ти си нашия общ баща. Направи нещо!


превод от руски: Преслава Кирова


Интересно: Пътешествие по Източна Европа от Габриел Гарсия Маркес

И ако не сте гледали колумбийския филм "100 години самота", препоръвам. 

Втора част се очаква през август тази година.

вторник, 20 януари 2026 г.

Генът на съмнението от Никос Панайотопулос

Книга, която прочетох буквално за един ден.

Зад фантастичния елемент, че в бъдещето е изнамерен ДНК тест, които да доказва таланта, авторът размишлява (проследявайки живота на главния герой, които отказва да си направи теста и чиято последна книга всъщност ние четем) върху това, какво е да си истински писател и доколко, успехът на произведенията е свързан наистина само с таланта или и с куп други неща, влияещи на хората, които ги четат. Книгата е написана много интересно и въпреки някои клишета, които предполагам дори, че са нарочни, води читателя през етапи от живота на човек, желаещ, копнеещ да пише и за когото самото писане, самият процес е най-голямото удовлетворение.

„Алберт Цимерман беше успял да открие гена на твореца. Или по-точно, беше успял да установи онези части от генетичната карта, които определят твореската натура. И не само... беше успял да опише с относителна точност различията, които карат твореската натура да се изразява по един или друг начин. С други думи... беше открил гените на художника, музиканта, писателя... Беше разграничил в хаоса на генетичния материал онези точки, които определят истинския творец, с което окончателно потвърди древната максима poeta nascitur, non fit! (творецът се ражда, не се създава!)

... Много бързо обаче ефектите от прилагането на теста на Цимерман запонаха да се виждат и не след дълго добиха истинските си измерения. Повечето издателства например, които още ближеха рани от кризисния период, най-неочаквано се сдобиха със сигурен критерий за избор на заглавия, но и с възможност да намалят оперативните разходи. След като имаше тест, кому бяха нужни рецензенти на ръкописи и редактори?.. Значителното намаление на производствените раходи им позволи да инвестират още повече в разпространението и рекламата.., което доведе до рязко увеличаване на продажбите... в резултат на пазара останаха само огромните издателски тръстове, съществуващи и до днес.

... Втората категория, която се сформира почти веднага след появата на теста, бяха надарените бебета... Потвърждението от лабораторията моментално се обяваваше на търг от гордите родители, а издателството, предложило най-високата цена, включваше бъдещия литературен гений в каталога си още преди да проходи.

... Тестът на Цимерман се появи във време, когато културните продукти просто не съществуваха отделно от своята реклама. В морето от информация лансирането на един продукт, маркетингът, имаше по-решаващо значение от неговата стойност. Тестът сложи край на всичко това като архангел съдник...

...Течения, движения, догми и манифести останаха празни думи, понятия, дошли от други времена, паметници, които заслужаваха внимание само за историците на изкуството. За сметка на това друга една думика, изтъркана от злоупотреба през вековете – талант, придоби ясно значение, което вече се свързваше с нещо измеримо и конкретно, но изгуби, както можеше да се очаква, част от загадъчното си очарование и може би заради това толкова бързо излезе от употреба.

... Съмнението, казваше той, е първичният материал, но и силата на твореца. Ако се премахне съмнението, тогава не говорим за изкуство, а за пропаганда."

събота, 3 януари 2026 г.

Красимир Димовски и неговите истории

Една прекрасна книга с истински, български разкази: "Момичето, което предсказваше миналото", която все още не съм дочела, защото не искам да свършва.
Остават ми още три разказчета, но все пак реших да напиша. 
Взела съм и другите две книги "Ловецът на русалки" и "Тезеят в неговия лабиринт", за които пише, че са свързани с нея.

Всъщност взех да чета за Красимир Димовски покрай избирането на "Тезеят в неговия лабиринт" за роман на годината. Веднага разбрах, че е роднина на Борис Димовски, не само заради името, но и заради село Ярлово, в което е израснал. По-късно разбрах, че е негов племенник.

Красимир Димовски също рисува карикатури, които бих казала не отстъпват на тези на именития му роднина, но големия му талант е определено писането. Когато започнах да чета първия разказ бях омагьосана - това беше моята книга, това е една от най-моите книги, как не съм я открила досега? Всички тези чудни, шарени светове и метафори през очите на децата, които няма как да те оставят равнодушен - ще се усмихваш и ще плачеш, ще го мислиш всичкото това дълбоко, дълбоко и светло пътуване в човешките животи, разказано толкова истински, красиво и нежно.


"Победителят" от Красимир Димовски

 29.10.25 - Имам си и автограф, тъй като Красимир Димовски идва на изложбата ни за Борис Димовски.

Дванадесет истории през очите на момчета и една през тези на момиче. Както авторът сам казва: "Момчетата могат да разказват, а момичетата да предсказват". 

Ще добавя още, когато дочета всичките, а и когато прочета другите две книги.

"Помисля ли си за мама и става светло. И човеците наоколо като че започват да се усмихват. А мама е истинска госпожа, с шапка и с кученце. Преди десет години, когато ме е родила и захвърлила при беззъбата Флора, е била бедна и глупава. Но сега е умна и е с шапка и с кученце. И много ме обича. Казвала ми го е, когато я сънувам. Познае ли ме, и ще ме погали, но как ще изтърпя първото погалване, като съм свикнал само на бой?

Тати ми каза, че вече съм мъж и трябва да вардя мама от лошите хора. Голяма гордост ми зачерви бузите, приготвих си една тояга и оттогава не се отделям от мама. Пък тя е най-малката майка в селото. Жените й викат булче, а ако сме само двамата, непознатите я питат: "Ти накъде с братчето си?"

Снощи получихме писмо от тати, четох го на глас, мама си хапа устните. Бил добре, пише, а като си дойдел, щял да ми донесе един сръбски заек, който обаче бил югославски. Тая вест ме зарадва, а мама я помрачи. Овъртяна жена. Тя и Минка, гледам, също върви към овъртяване.

Сънуваме още шест нощи, на седмия ден тати донесе сирене, брашно и градски домати, после пак ядохме и сънувахме и сънуването свърши. Свърши и явното... 

Промушвам се между размаханите крака, жените писват, мъжете почват да си шептят страшно и става хладно като в черква. И отварям уста и аз да ревна, обаче като долазвам до дядо Повликанти, си прехапвам плача и се изправям. Гледам го и олелията над мен заглъхва. Заставам мирно и му отдавам чест. Вече не ме е срам, нека да ме видят... Щом не виждат двете златни нашивки, дето въжетата са оставили на рамената му.

... А сега Ванчо носи една стара книга, в която било записано приготовлението на специално лекарство.
- Туй вече ще го направим - зарича се той, - трябват ни само една дрянова шумка, 54 зърна просо, капка мед и миризма от подъбиче!
Това било лекарство против умиране. От него се получава вечен живот.

... И налитам върху отстъпващия Цеко. После казвам у нас: паднах от зида и това синьо е от падането. И големите вярват. Вярването много им се удава. Вуйчо Митьо все вика на коня ми гьостерица, а за сабята ми се кара: От коя ограда си отпрал тая летва!Пък щом баба захване да се вайка, че ще си изпотрошим главите в тия сражения, той я успокоява: Остави ги да си играят! И на това си вярва...

Големите не могат да си предствят, защото оцеляват. А когато оцеляваш, не можеш да си представяш... Аз знам какво ще бъде преди нас и какво е било след нас. Защото всичко е цяло. Виждам го наедно и ми е лесно. Затуй предсказах, че тати го отведоха с белезници от двора, а тя се вайка: Тъй де, нали пред очите ни стана. Трябва да предскажеш дали ще го пуснат. Така говори, защото от учителстването се е научила да подрежда нещата едно след друго, а те са сплетени. Случките не се случват подред, те не вървят напред. Те висят... До кметството стърчи камбанарията и сочи с пръст към небето. Преди беше кръст, но равната пръчка се отчупи и остана само пръст. То си е като показалец, дето обвинява някого. Вини онзи отгоре, дето според баба е всемогъщ, стар, мъдър и с брада. А той не е стар, не е мъдър и е без брада..." 

05.10.25 - Днес прочетох последния разказ и плаках, и много, много ми харесва книгата. Ще е една от малкото, които ще си препрочитам. Заради нея ще продължа с "Тезеят" и вероятно ще препрочета и "Ловецът". 

***

19.09.25

Прочетох "Ловецът на русалки".

И трите новели са много интересни, има го същият този алегоричен, магичен свят като от разказите, само дето всички герои са пораснали и сякаш основното нещо, което ги вълнува е "онождането". Може аз да съм вече стара, може нищо да не разбирам, но ако не беше това толкова усилено, подчертано, центрирано, новелите щяха да са... гениални, прекрасни. 

"Светът го ужасяваше. Нищо в него не беше спокойно и постоянно. Деца се смееха и плачеха, възрастни крещяха, шепнеха, умилкваха се. Увери се в тяхната непостоянност, откакто почна зорко да ги следи по улиците, из дворовете и в къщите им... Не можеше да живее сред тази притеснителна променливост, а Лесуса смяташе дълго да живее. И тогава го осени идеята за всеобща подреденост. И всецяло й се отдаде, само че още не знаеше как ще я осъществи...но веднъж му хрумна, е няма да е от вреда, ако прочете някоя книга. Като нищо можеше да му помогне в изучаването на променливите човеци!.. Изчете я за три месеца. Не си спомняше за какво точно се разказваше в нея, но му хареса. Върна я и взе друга, но с удивление установи, че там се описваха крайно различни неща, които, кажи-речи, отричаха написаното в първата. И се вбеси..."

Започнах да чета и "Тезеят", но понеже и там нещата са по същия начин, ще си дам почивка.

***

03.01.2026

Прочетох и "Тезеят".

Книгата е много интересна, динамична, с богат език и наситена с чудесни идеи. Фантастична книга в пряк и преносен смисъл. Разбирам защо идеята за докосването до божественото е представена по този начин и тя вероятно ще се хареса на мнозина. Аз предпочитам богът да си остане малък, а не мистична, прекрасна сукуба, защото така има много повече храна за неразбиране и мислене.:) Най-хубавото на книгата е, че предизвикава размисли в различни посоки, а не е ли това главната цел на всяка книга, а и езикът на Красимир Димовски е изклюително увлекателен. 

"Ада и Ева не са населявали рая - рече, - а ада. И не са прогонени оттам, а са избягали.
И ме попита как си представям раят.
Ами така, викам, природицата грее, чуруликане и ромолене я пропиват и я правят върховното място за живеене и в празник, и в делник.
Тъй, вика Херът, и там - двама върховни безделника. Които нямат спомени, мечти и желания. Нито Адам пожелава бедрата на Ева, нито Ева - неговата мъжественост, дето постоянно виси като пленено знаме. Защото и идея си няма, че трябва да завладее примамливите евини територии, да ги оплоди и възвиси. Той не може да се вдъхнови от сините й очи, тя - от неговото обещание. Той няма въображение да я излъже, а тя - да му повярва. Той не може да бъде мъж с минало, а тя - жена с бъдеще. Защото там няма минало, нито бъдеще, а само едно настояще, в което тия двама безделника изпитват ембрионална наслада - постоянна, непроменлива. Ако трябва да се изобрази като сърдечен ритъм, това ще е една права линия на апарата - знак за мъртвец...

- Човекът - вика Детлев - не е създаден за продължително, върховно щастие, затова оргазмът трае само секунди...
Ако идеята му била ( на Създателят) да ни отглежда като бройлери за вечността, тогава той просто е обезмислил идеята за вечност...
- Така стигнах до извода, че сме се появили и живели в ада. Но не точно в този - вика, - който ни описва данте като наказателна колония, не.
Мисля, вика, че това е било една мрачна земя, пустинна, прорязана нарядко от поточета, само около тях зеленеела трева, храсти и дървета с дребни плодове. Тревопасните се избивали за зеленото, а зверовете избивали тревопасните. Кръвта попивала в сухата пръст и я превръщала в глина. В материал за съзидание.

От тази глина били направени Адам и Ева... и те влезли в битка за оцеляване веднага щом вдъхнатата им душа оживила глинените им тела...
За разлика от безсмисления рай, тук имало смисъл - да оцелееш...
И така, до деня, когато змията им подала една кисела ябълка от полуизсъхнало дърво. Тогава проумели, че са роби на оцеляването. И пожелали свободата на съзиданието.
- И избягали - викам, - без никой да ги гони...
- Да - вика Херът, - скитаме се и до днес. И всички носим в себе си белези от ада. Спомени от ада. И никоя цивилизация на успява да ги заличи...
- Човекът - проговори Херът - е измислил рая за утеха. А всъщност утехата е, че никога няма да го достигне...

Може тия отгоре, викам си, и това да целят: да ни накарат да мислим не в числа, а в музика. Пък човек, дето мисли в музика, се очовечва."

събота, 6 септември 2025 г.

Тил от Даниел Келман

Още една от книгите на Келман, която препоръчвам. Историята на Тил Уленшпигел. 

Всички народи май имат подобна история за хитреца-мъдрец, който е еманация на народната мъдрост и опит. 
Моят първи сблъсък с неговата история беше като дете с книгата на Шарл Де Костер, но честно казано не бях особено впечатлена и освен, че съм запомнила името на приятелката му Нел (която в книгата на Келман е или преведена като Неле), нищо друго съществено не е останало в паметта ми. Запомнила съм книгата като приключенска, не много увлекателна и, че е написана за реална историческа личност.:) Книгата на Келман също създава подобно чувство, но е написана по изключително увлекателен начин, започвайки от детството на Тил и баща му, воденичар по неволя, самоук алхимик и любител на науката. Историята му върви паралелно с историята на Елизабет Стюарт, която впоследствие се омъжва за т.нар. "зимен крал", Фридрих V, който царува само два месеца и когото според историята в книгата, Тил придружава по време на царуването като придворен шут. 
Като нишка през книгата върви едно чувство на мистичност и връзка с нещо свръхестествено, което Келман създава, вероятно за да покаже атмосферата през тези времена, когато доста неща не са били ясни на хората - от научна и практическа гледна точка (не че сега са много ясни :) и са търсели обясненията основно все още другаде, но и са попадали на вярната следа. Време на мъгливи гори, вещери и невидими змейове. 

"Известно време се забавлява, като дърпа магарето за ушите. Отдясно, отляво и пак отдясно, като всеки път животното издава тъжен звук. Защо е така търпеливо, така добрико, защо не хапе? Поглежда в дясното му око... Пита се какво ли е да си магаре. Затворен в магарешка душа, с магарешка глава на раменете, с магарешки мисли вътре в нея, как би се чувствал?... 
... остава на земята. Защо да става? Изтъркулва се по гръб. Струва му се, като че времето ще спре. Нещо се е променило: вятърът продължава да шепне, листата се полюшват, червата на магарето силно куркат, но всичко това няма нищо общо с времето. Преди беше сега, сега е сега, а в бъдеще, когато всичко стане различно, когато има други хора и никой освен бог вече не се сеща за него, Агнета, Клаус и воденицата, тогава ще продължава пак да си е сега... 
Той е разплаква. Но тъй като няма никой, който би могъл да му помогне, и тъй като може още само малко да си поплаче, преди силите да го напуснат и сълзите да пресъхнат, той спира да реве... 
Магарето потрепва, наблизо се чува пукане на дърво, нещо се приближава, панталоните му се изпълват с топлина. Едно мощно тяло минава покрай него и се отдалечава, панталоните му стават студени тежки. Магарето изпръхтява, то също е усетило. Какво беше това? Сега между клоните има зеленикава светлинка, по-голяма от светулка, но не така светла, и от страх в главата му се появяват ужасяващи картини. Горещо му е, после му става студено. После пак му става горещо... 

- Той е добър човек .– казва Агнета. - Никога не го забравяй... Само дето винаги е отнесен някъде другаде. Навремето не разбрах, че е така. Не знаех, че има такива хора...Че един такъв няма какво да прави между нас. В началото от време на време се отнасяше в мислите си, но повечето време си беше с мен, носеше ме на ръце, смеехме се, очите му бяха светли. Само понякога отиваше при книгите и при опитите си, палеше нещо или пък смесваше прах. С времето все повече взе да се задържа при книгите и все по-малко при мен, после още по-рядко, а сега? Виждаш какво е сега... 

Хютнер, мъжът, който му беше учител, хиромант и алхимик от Констанц, по професия нощен пазач. Клаус Уленшпигел беше чиракувал цяла една зима при Хютнер и не минаваше ден, в който да не си спомни с благодарност за него. Хютнер му беше показал квадратите, заклинанията и силно действащите билки, а Клаус не беше пропуснал нито дума, когато Хютнер му беше говорил за ниския народ, за високия народ, за старците на древността, за народа на дълбоката земя и духовете на въздуха, също и за това, че на учените не бива да им се има вяра, защото не знаели нищо, но не си го признавали, за да не изгубят благоволението на графовете си, и когато след стопяването на снега Клаус беше продължил пътя си, в торбата си носеше три книги от колекцията на Хютнер. По онова време още не можеше да чете, на това го научи по-късно в Аугсбург един пастор, когото той беше излекувал от ревматизъм, а когато хвана пътя отново, беше взел три книги и от библиотеката на пастора... 
Но знанието трябва да се улови там, където може да бъде намерено, човек не е създаден, за да вегетира напълно неосведомен за света. А като си нямаш никого, с когото да си говориш, не е никак лесно. Тогава много неща те занимават, но никой не иска да те изслуша, мислите ти какво е небето, как се появяват камъните, как мухите, как гъмжащия навсякъде живот, на какъв език говорят ангелите помежду си, как господ се е самосъздал..? 

Вместо това вече от двайсет години е омъжена за бедничкия Фридрих. Двайсет германски години, въртележка от събития, физиономии, шум, лошо време, още по-лоша храна и мизерен театър. Най-много й липсваше добрият театър, от самото начало, много повече от хубавото ядене. В германската държава не знаеха какво е това истински театър, в дъжда се изреждаха разни нещастни комедианти, които крещяха, подскачаха, пърдяха и се удряха един друг. 
Вероятно се дължеше на грубия език; това не е език за театър, смесица от стенания и твърдо грухтене, което звучи така, сякаш се бориш да се спасиш от удушаване, сякаш говедото получава пристъп на кашлица, сякаш бирата ти е влязла в кривото гърло. Какво може да стори поетът с такъв език?.. 
Тя често си мислеше за дворцовия театър в Уайтхол. Сещаше се за дребните жестове на артистите, за дългите изречения, чийто ритъм се сменяше често като музика, ту бърз и жив, ту провлачен, ту въпросителен, ту рязко заповеден. Когато и да отидеха в двореца на посещение на родителите й, там винаги имаше театрални представления. На сцената излизаха хора и се преструваха на други, но тя веднага разбираше, че това изобщо не беше така и че преструването също беше маска, защото не театърът беше фалшив, но всичко останало беше позьорство, предрешване и глупотевини, всичко което не беше театър, беше фалшиво. 
В истинския живот никой не произнасяше монолози. Там всеки запазваше мислите за себе си, там лицата не издаваха нищо, там всеки влачеше мъртвата тежест на тайните си. Никой не заставаше сам насред стаята и не започваше да съобщава на глас какво иска и от какво се страхува, но когато на сцената го правеше Ричард Бърбидж, със звънкия си глас, с много тънките си пръсти на висоината на очите си, на човек му се струваше така неестествено, че всички продължаваха да крият това, което си мислят. 
А пък какви думи само използваше той! Богати думи, редки, блестящи като скъпоценни материали – така перфектно съставени изречения, каквито човек никога сам не би могъл да измисли. Така трябва да е, казваше театърът, така трябва да говориш, така да се държиш, така да се чувстваш, така ще си истински човек. 

Същата година в холщайнската долина умря последният дракон на Севера. Беше на седемнадесет хиляди години и вече прекалено уморен, за да продължава да се крие. Затова положи глава насред пиреновите храсти, смъкна на земята тялото, което така пасна на почвата отдолу, е дори и орлите да не могат да го отличат, полегна в мекотата на тревите, въздъхна и за кратко съжали, че беше дошъл краят на уханията, цветята и вятъра и че няма повече да вижда облаците при буря, изгрева на слънцето и извивката на сянката на земята върху медносинята луна, на която винаги толкова много се беше радвал. 
Затвори четирите си очи и изръмжа тихо, когато усети едно врабче да каца на носа му. Беше готов да посрещне всичко, защото беше видял толкова много, но какво се случва с такъв като него след смъртта, все още не знаеше. Заспа, въздишайки. Дълго беше продължил живота му. Беше дошло време да се превърне в нещо друго."

събота, 26 октомври 2024 г.

Клети създания

Не ми се пише, но препоръчвам и книгата, и филма.

По метода на слуайното разгръщане:

"Има три вида хора. най-щастливи са невинните, които си мислят, че всички са добри и всичко е добро в основата си. Така мислят много деца и ти беше такава, докато Хукър (макар аз да бях категорино против) не ти показа обратното. Вторият и най-многоброен вид са незрелите оптимисти: хора, способни на умствен илюзионизъм, който им позволява да стават свидетели на глад и насилие, без това да ги смущава. Те мислят, че нещастниците заслужават да страдат, и че тяхната нация лекува - а не причинява - тези нещастия, или пък че Бог, природата и историята ще поправят всичко някой ден. Доктор Хукър е един от тях и аз се радвам, че неговата реторика не те заслепи до там, че да не виждаш фактите. третият и най-рядко срещан вид са хората, които знаят, е по същество човешкият живот е мъчителна болест, която само смъртта може да излекува. Това сме ние, циниците.

- Трябва да има и четвърти вид - казах аз, - защото аз вече не съм невинна и мразя еднакво и това, което мислиш ти, и това което мисли доктор Хукър.

- Това е, защото търсиш път, какъвто не съществува.

- Предпочитам да търся, докато съм жива, отколкото да съм глупачка с детински ум, или егоистичен оптимист, или също толкова егоистичен циник - казaх му аз..."

сряда, 19 май 2021 г.

Летен следобед




от Джефри Форд


Хенри Джеймс веднъж казва, че двете най-красиви думи в английския език са “летен следобед” (Summer Afternoon) и след като той ги произнася, те удрят реалността и се разпръскват. Парченца от тях се носят навсякъде. Някои от тях влизат в ушите на тази, която ги е чула и тя кимва в знак на съгласие, въпреки че през цялото време си е мислила, че те би трябвало да са “есенна нощ” (Autumn Night).
Късчетата, които не послужват за целите на Джеймс и младата мис Пентрит, отлитат и по-късно, събирайки се отново, напускат земната атмосфера. В космоса те се превръщат в мъничко топче от зелено, искрящо сияние, привлечено към далечната тъмнина от електромагнитния импулс на квазар.
Със светлинна скорост те правят няколко космически кръга пинбол - през планети, слънца, мъглявини - почуквайки леко по Небесната врата, подскачайки от луна до звезда, пробивайки разтопени ядра и настанявайки се за миг между ушите на Суфра, кралицата на Харванг. В океан от гама лъчи едно семе на смисъла покълва и израсва в мисъл, която по-късно има спомен за себе си как се изтъркулва от спиралните езици на галактиките. Времето идва и си отива, и през един летен следобед тези думи се връщат на Земята, търсейки Хенри Джеймс.
Търсят доста дълго време, прелитайки тук и там, миазматични и неизразими, но не помислят да потърсят под земята. Накрая, в Южен Джърси, на една остъклена веранда, те чуват как се споменава набързо техния създател и се събират в ъгъла на тавана, за да научат каквото могат.
Под тях, четиридесетгодишен мъж, седнал на плетена люлка, държи телефон до ухото си. Носи фланелка без ръкави, шорти и бели чорапи. Има доста от него там долу, а той има също така брада и очила.
Kакто подозира “Летният следобед”, той не говори с Хенри Джеймс по телефона. Всъщност не говори с никого. Преструва се, че говори с Хенри Джеймс, тъй като е писател и от месеци не може да пише. “Летният следобед” не знаеше, че през последните три месеца той бе сядал всяка вечер, пушил и се взирал в празния компютърен екран. Напрягал се беше до последно, за да изрази възвишеност, но всяка вечер резултатът бе само шепа противни клишета. Затова си помисли, че докато децата са на училище, а жена му на работа, ще се накара да повярва, че се обажда на Хенри Джеймс за някой друг съвет.
Първото нещо, което Джеймс му каза, беше да кисне краката си в ледена вода два пъти дневно.
- Каквото кажеш, Хенри. - каза писателят.
След това старият майстор му каза да се въздържа от псувни.
- Това е трудна работа. - каза той. - Казвам „мамка му“ на всяка втора дума.
На Хенри не му хареса каквото чу и отговори, че това е позорно.
- Какво друго? - попита писателят.
- Лунни бани.
- Лунни бани?
Тогава Хенри започна да се смее и писателят също се засмя. Но Хенри продължи да се смее на собствената си шега доста по-силно.
- Какъв тъпак. - каза писателят, докато тряскаше слушалката. Чудеше се какво ли би казал Томас Ман.
Духът на думите се спусна надолу и се настани в цигарата, горяща в пепелника. Писателят реши, че няма време да катери “Вълшебната планина”, а и знаеше, че съветът на Ман ще бъде да си изреже ноктите на краката или нещо също толкова безполезно. По-добре би било, помисли си той, ако просто набера произволен номер и да видим кой ще вдигне. Той набра някакъв номер и докато телефонът звънеше, взе цигарата и си дръпна. Накрая някаква жена отговори.
- Писател ли сте? - пита той.
- Да. - каза тя. - Казвам се Дара Мелш. Написах роман, наречен “Есенна нощ”.
- Можете ли да ми разкажете малко?
- Планета, на която винаги е есен - падащи листа, цял ден здрач, тикви и безкрайни ливади от жълто-кафява трева, висока като четириетажна сграда. Капитанът и синът му прелитат над тревата на кораб балон в ранната вечер и виждат стада от бели хипопотами, които се движат тежко през люлеещото се от вятъра море. Когато нощта пада и се появяват звездите, момчето ляга в спален чувал на палубата до мястото, където стои капитанът, грациозно движейки кормилото. Зад звука на тихото свирукане на капитана момчето чува вятъра, който духа през тревата и заспива, сънувайки летен следобед.
- В съня има ли момиче? - пита писателят.
- Две. - казва Дара.
- Оранжерия? - пита той.
- Познахте. - отговаря тя.
- Нов вид лилия, чийто аромат привлича странно същество от близката гора през нощта? - пита той.
- Орхидеи. - прошепва тя. - Орхидеи с венчелистчета от човешка плът.
- Разбирам. - казва писателят.
- Защо момичето трябва да умре в последната част?- пита пак. - Искам да кажа, знам, че тя отблъсква чудовището на мъдростта и всичко останало, но след като откриват тайния проход към царството на кралица Суфра в тревата, така ли трябваше да стане?
- Не забравяйте мрачното лице на капитана, когато той престава да си подсвирква в края на трета глава. - казва тя.
- Вярно.
- Излиза с меки корици това лято. - продължава тя.
- Ще я взема. - казва той. - По-късно.
След това затваря и си мисли „Мамка му“. Пали нова цигара и се заглежда навън през стъклото в летния следобед. Слънчевата светлина пада през листата като ярък дъжд. Водни кончета кръжат над езерото с кои, а чинките са на хранилката. Нещо невеществено се отдалечава от него. Минава през прозореца като бриз и се насочва към задния двор. Върви с дълги, подобни на вълни крачки, небрежна представа за призрак.
- Върни се. - виква той и думите му се изстрелват, за да пробият и натрошат дълго пътешествалите думи на Хенри Джеймс.
През цялото това лято, докато е в задния двор, чува тих глас, който казва “летен следобед” и поглежда през рамото си. Фразата се чува през август и дори през есента, когато една нощ съпругата му, която е в задния двор, взираща се през лъчите на пълнолунието към балон, преминаващ горе, също го чува и се чуди какво означава.
През зимата, когато натрупва толкова много сняг, че път 70 е затворен и писателят, и съпругата му си остават вкъщи. Докато седят на дивана в хола и пият кафе, тя най-накрая си признава, че го е чула.
- Направи ми услуга - казва той.
- Каква? - пита тя.
- Когато приключиш с кафето си и си готова да станеш, би ли се навела през задната врата и да ми плъзнеш насам една кофа със сняг?
- Да, добре. - казва тя.
Но тя му я носи, голяма кофа сняг. Той изритва чехлите си и потапя босите си крака в нея.
- Какво правиш? - пита тя.
- Чакам. - казва той.
Прави това два пъти този ден и два пъти на следващия. На третия се появява някаква мисъл. Три дни по-късно, докато минава покрай езерото, през топящия се сняг, има спомен за висока трева, разлюляна от вятъра в летен следобед.

от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford

превод Преслава Ст. Кирова ©

вторник, 9 февруари 2021 г.

Защо пиша? - Анаис Нин

"Защо някой пише е въпрос, на който мога лесно да отговоря, защото твърде често съм го задавала и на себе си. Вярвям, че пишем, защото имаме нужда да създадем свят, в който можем да живеем. Аз не мога да живея в нито един от светове, които ми бяха предложени. Светът на моите родители, светът на войната, светът на политиката. Трябваше да си създам мой, собствен свят. Като климат, родина, атмосфера, в която да мога да дишам, да царувам и да се възраждам отново, когато бъда унищожена от живота. Вярвам, че това е причината за всяко изкуство. Артистът е единственият, който знае, че светът е субективно творение: че има избор, който трябва да се направи, селекция на елементи. Че е материализиране, въплъщение на неговия вътрешен свят. После той се опитва да привлече други в него, надява се да наложи своята конкретна гледна точка и да я сподели с другите. И когато вторият етап не е достигнат, смелият творец продължава, въпреки това. Няколко мига на общуване със света си заслужават болката, защото в крайна сметка това е свят за другите, наследство за другите, дар за други. Също така пишем, за да повишим собствената си осъзнатост за живота. Пишем, за да примамваме, омагьосваме и утешаваме другите. Пишем като серенада за нашите любими. Пишем, за да вкусим живота два пъти: в момента и в ретроспекция."


понеделник, 23 декември 2019 г.

Сладоледената империя

от Джефри Форд

Позната ли ви е миризмата на гаснещите свещички върху тортата за рожден ден? За мен, този аромат е заменен от звук, подобен на този, когато лъкът преминава през басовата струна на цигулката. Тази нота съдържа цялата меланхолична радост, за която ми бе казано, че предизвиква този мирис - загубата на още една година, обещанието за полагащата се мъдрост. Също така тоновете на акустична китара се появяват пред очите ми като златен влак, падащ от високо точно над главата ми и изчезващ на нивото на слънчевия сплит. Има определено швейцарско сирене, на което се наслаждавам и което е винаги на триъгълници. Чувството като от коприна по пръстите ми, което после усещам полегнало върху езика си, с аромата и консистенцията на лимонов меренг. Тези възприятия не са просто мисли, а конкретни физически преживявания. В зависимост от гледната точка, както приблизително всеки девет от милион човека, аз съм едновременно прокълнат и благословен със състояние познато като синестезия.
Чак напоследък стана известно, че мозъчните процесите при синестезия са основно в хипокампуса, част от древната лимбична, нервна система, където запаметените възприятия, предизвикани в различни географски области от мозъка, в резултат от външни стимули, се проявяват заедно. Вярва се, че всеки, в някаква точка отвъд съзнаваното, преживява подобна сензорна асоциация, която бива филтрирана и само на едно конкретно, сетивно усещане се дава предимство в света на съзнаваното. За няколкото късметлии като мен, този филтър е счупен или усъвършенстван и това, което е несъзнавано става осъзнато. Може би, някъде далеч назад във времето, нашите прадеди са били напълно синестетични и са можели да усещат, чуват, помирисват, вкусват и виждат едновременно, във всеки конкретен случай. Целият микс от сензорна памет наедно с чувството за възприятие, без да дават предимство на информацията на само един от петте портала, през които “реалността” нахлува. Научните обяснения, доколкото мога да ги следя, изглежда имат смисъл сега. Но когато бях малък и казах на родители си за шепота на винила, за зловонието на лилавото, за въртящите се, сини спирали на църковната камбана, те бяха уплашени, че нещо не е наред с мен и че мозъкът ми прелива от халюцинации като изоставена къща, пълна с призраци.
Като единствено дете не ми беше позволен лукса да бъда ненормален. Родителите ми не са били първа младост, когато съм се появил, след множество неуспешни бременности - майка на почти четиридесет, татко на четиридесет и пет. Беше факт, че на пет години чух, че това, което аз описвах като “ангел, който винаги плаче щом докосна кадифе” никога няма да бъде прието, защото е възприемано като болест, която трябва да бъде излекувана, независимо от методите. Парите не бяха проблем в преследването на перфектната нормалност. Така, че ранните си години прекарах в часове мъчително чакане пред кабинетите на психолози, психиатри и терапевти. Не мога да намеря думи да опиша дълбините на медицинското шарлатанство, в които бях потопен от същинска армия от така наречени професионалисти, които ме диагностицираха с всичко от шизофрения до биполярна депресия и ниско IQ, причинено от занемареното приучване на ползването на гърнето. Тъй като бях дете, бях напълно откровен с тях относно преживяванията си и тази моя, първа грешка ми костваше кръвни тестове, сканиране на мозъка, специални диети и принудително приемане на дяволска фармакопея от убиващи съзнанието лекарства, които отслабваха волята ми, но не и аромата на ванилия на падащата, златна слънчева светлина през есенните следобеди.
Статутът ми на единствено дете, заедно със “състоянието” ми, както те го наричаха, караха родителите ми да ме възприемат като крехък. Поради тази причина бях изолиран от другите деца. Сигурен съм, че част от всичко това беше, заради това как моят начин на ненормално възприятие и изразяване влияеше върху моите родители, защото те не бяха от типа хора, които можеха да понесат отговорността, че са произвели дефектна стока. Бях обучаван в къщи от майка, вместо да посещавам училище. Тя всъщност беше добър учител с докторската си степен по история и отлични познания по класическа литература. Баща ми, който беше статистик, ме учеше на математика и по този предмет аз доказах, че съм неоспорим провал, докато не станах на колежанска възраст. Въпреки, че x=y може да бъде подходяща метафора за феномена на синестезията, нямаше никакъв смисъл на хартия. Цифрата 8, между другото, мирише на изсъхнали цветя.
Това, в което бях добър беше музиката. Всеки четвъртък в три часа следобед, мисис Бритник идваше в къщи, за да ми преподава уроци по пиано. Тя беше мила, въздрастна дама с оредяваща, бяла коса и най-красивите пръсти - дълги и гладки, сякаш принадлежаха на грациозна, млада великанка.
Въпреки, че не бе виртуоз на клавишите, тя беше истински гений в това да ме научи да си позволя да се наслаждавам на звуците, които произвеждах. И аз им се наслаждавах. Когато не бях влачен насам-натам в преследване на избавянето от недъга ми, моето кътче в къщи бе столчето пред пианото. В насила наложената ми изолация от света, музиката се превърна в прозорец за бягство. Щях да пропълзявам през него, колкото често бе възможно.
Когато свирех, можех да видя нотите пред себе си като фойерверки с цветове и форми. На дванадесет годишна възраст пишех свои, собствени композиции и бележките ми, които съпътстваха страниците с нотите, обясняваха визуалните прояви, които се появяваха, заедно с тях. Всъщност, когато свирех аз наистина рисувах - във въздуха пред очите ми - великолепни, абстрактни творби в стила на Кандински. Много пъти планирах композицията върху бял лист, използвайки комплекта от пастели с шейсет и четири цвята, който имах от малък. Единствената трудност беше с цветове като маджента или кобалтово синьо, които възприемах основно като вкусове, така че трябваше да ги описвам с думи като ликорис и тапиока върху моите надраскани набързо рисунки там, където те се появяваха в музиката.
Наказанието ми затова, че бях толкова добър на пианото, бе че загубих единствения си приятел, мисис Бритник. Спомням си много ясно деня, в който майка ми я освободи. Тя спокойно кимна усмихвайки се, разбирайки, че аз вече съм надминал нейните умения. Въпреки, че знаех това се разплаках, когато тя ме прегърна за довиждане. Докато лицето й беше близо до моето тя прошепна в ухото ми “Око да види, ръка да пипне.” От този момент аз знаех, че тя напълно разбира положението ми. Нейният люляков парфюм, звукът на едва доловим си-бемол, изсвирен от обой, все още ги усещах, докато я гледах как се отдалечава по пътеката, излизайки от живота ми за добро.
Вярвам, че загубата на мисис Бритник бе това, което ме направи бунтар. Станах непоследователен и паднах духом. После един ден, скоро след моя тринадесети рожден ден, вместо да се подчиня на майка си, която ми беше казала да привърша главата от учебника, докато тя си вземе душ, аз взех пет долара от портмонето й и излязох от къщи. Докато вървях под слънцето и синьото небе, светът наоколо ми изглеждаше изпълнен с живот. Това, което исках повече от всичко друго бе да се срещна с млади хора на моята възраст. Спомних си един магазин за сладолед, който бях видял от колата, докато се връщахме от кабинета на доктора и изглеждаше сякаш винаги има деца, които да се мотаят там. Насочих се директно натам, чудейки се дали майка ще ме хване преди да успея. Докато си представях как си суши косата, започнах да тичам.
Когато стигнах до редицата от магазини, където бе и “Сладоледената империя”, бях останал без дъх, както от пълното чувство на свобода, така и от половината миля спринт. Да надникна през стъклото на входната врата бе за мен като да гледам през портал към някакъв екзотичен, друг свят. Беше пълно с млади хора, на моята възраст, седящи на групички на масите - говорят, смеят се, ядат сладолед - не вечер, след вечеря, а на светло и открито, посред бял ден. Отворих вратата и се гмурнах вътре. Магията на мястото сякаш бе изметена навън, защото с влизането ми разговорите замлъкнаха. Стоях насред тази внезапна тишина и всички се взираха в мен.
- Здравейте! - казах, усмихвайки се и вдигнах ръка за поздрав, но вече беше твърде късно. Вече се бяха обърнали на другата страна, разговорите се бяха възобновили, сякаш те само неохотно бяха хвърлили поглед на отварящата се и затваряща се под напора на вятъра врата. Бях парализиран от неспособността си да ги впечатля и от осъзнаването, че намирането на приятели ще изисква наистина сериозна работа.
- Какво да бъде? - попита големият мъж зад тезгяха.
Събудих се от транса си и пристъпих, за да поръчам. Пред мен, под голям стъклен похлупак. лежеше "Сладоледената империя". Никога не бях виждал толкова много видове, с толкова много цветове и варианти - с ядки и плодове, парченца бисквити и бонбони, тайнствени спирали, вида на които ми звучеше като далечна сирена. Дълбоките вани, наредени в стройни редици, бяха с около тридесет различни вкуса сладолед. Диетата ми не позволяваше консумацията на каквито и да е сладкиши или десерти, и много рядко имах нещо с размерите на напръстник от ванилов сладолед след вечеря. Определени доктори бяха казали на родителите ми, че яденето на сладки неща сериозно ще обостри състоянието ми. Мислех за това, докато си поръчвах голяма купа със сладолед с вкус на кафе. Изборът ми произтичаше от това, че кафето бе още едно от нещата в списъка, които никога не трябваше да вкусвам.
След като платих, взех купата и лъжицата, и намерих място да седна на една маса в ъгъла, от където можех да наблюдавам всички останали маси. Трябва да призная, че имах някои тревоги, относно това да се потопя в атмосферата там, тъй като бях предупреждаван за това от толкова дълго време от толкова много възрастни. Вместо това изучавах магазина, наблюдавах как другите деца говорят, опитвайки се да чуя части от разговора. Успях да кръстосам поглед с едно момче на моята възраст, което седеше през две маси. Усмихнах се и му помахах. Той ме видя, обърна се и зашепна нещо на другите момчета, които бяха с него. Всички четири се обърнаха, гледайки ме и после избухнаха в смях. Бях сигурен, че си правеха майтап с мен, но се радвах на победата, че поне бях забелязан. Загребах голяма лъжица със сладолед и я пъхнах в устата си.
Има съпътстващ феномен със синестетичното преживяване, който трябваше да спомена. Разбира се, нямах термин за него на този етап от живота си, но мъките на невероятното преплитане на сетивата са съпътствани от чувството на “епифания”, на “еврика”, на доволство, което изследователите по-късно ще нарекат “ноетик”, заемайки го от Уилям Джеймс. Това първо вкусване на сладоледа с вкус на кафе предизвика по-дълбок ноетичен отклик у мен от всичко досега и заедно с това дойде и появата на момичето. Тя бавно доби очертания във въздуха и застана пред мен, закривайки все още смеещата се група. Никога преди, докато вкусвах, слушах, докосвах, помирисвах не бях виждал нещо повече от прости, абстрактни форми и цветове.
Тя беше някак извърната настрани и прегърбена. Носеше карирана пола и бяла блуза. Косата й бе тъмнокафява като моята, но дълга и събрана назад със зелен ластик. Ръката й рязко потрепна и разбрах, че пали кибрит. Около нея се вие дим. Мога да видя сега, че е запалила цигара. Оставам с впечатлението, че се пази да не бъде хваната, че пуши. Когато се обръща рязко, за да погледне назад през рамото си, аз изтървам лъжицата на масата. Нейният поглед мигновено ме омагьосва.
Понеже сладоледът се топи надолу в гърлото ми тя започва да изчезва и аз бързо вдигам лъжицата, за да възстановя видението си, но тя никога не достига до устата ми. Момичето внезапно си отива, като светлина, когато усещам как нещо леко допира лявото ми рамо. Чувам неразбираем шепот от взаимни обвинения и знам, че това е майка ми. Намерила ме е. Огромна вълна от смях съпътства моето насилствено напускане на "Сладоледената империя". По-късно щях да си спомням това с голям срам, но в момента, въпреки, че произнасях извинителни думи към майка си, не можех да мисля за нищо друго освен за това, което бях видял...

Целият разказ >>

пп. Всички ще спечелят, ако някой започне да превежда книгите на Джефри Форд на български. Изключително интересен и читаем автор.

от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford

превод Преслава Ст. Кирова ©

вторник, 24 юли 2018 г.

Последната мечта на Бвуона Кубла

Лорд Дансени

Сред обвитите в пара земи край екватора, където цъфтят чудовищни орхидеи, бръмбари, колкото мишки стоят по въжетата на палатките и светулките се плъзгат в нощта като малки, движещи се звезди, пътешествениците вървяли три дни през гори от кактус, докато не стигнали откритите пространства, където пасе ориксът.

Били благодарни, когато стигнали до локвата, до която само един бял мъж се бил доближил преди и която местните знаели като лагерът на Бвуона Кубла*, и намерили вода там.

Намирала се на три дни път от най-близкото място с вода. Когато Бвуона Кубла, дошъл там преди три години, целият треперещ от маларията, с отчаяно възмущение намерил гьолът сух и решил да умре на това място. В тази част на света подобно решение винаги било фатално. Всъщност той отдавна трябвало да е мъртъв, но до този момент неговата удивителна решимост и страшна сила на духа, която така изумявала носачите му, го били запазили жив и придвижвали сафарито му напред.

Имал друго име несъмнено, някакво банално име, не по-различно от тези, които висят на повечето от магазините в Лондон, но то било забравено отдавна и сега нищо не отличаваше спомена за него от спомените за всички останали покойници, освен "Бвуона Кубла", името, с което го нариюали кикую* (банту народност в Кения).

Няма съмнение, че бил безстрашен мъж, мъж плашещ, заради вътрешната си сила, дори когато ръцете му не били вече способни да повдигнат кибоко* (хипопотам на суахили), дори когато всички негови хора знаели, че умира и даже сега, въпреки, че вече е мъртъв.
Въпреки, че неговият темперамент бил озлобен от маларията и екваториалното слънце, нищо не можело да разклати волята му, която оставала с впечатляваща сила и изумявала всички до самия му край. А и след това, както казали кикую. Природата му трябва да имала железни закони, които движели Буона Кубла, каквато и да била тази природа.

На сутринта, когато стигнали до лагера на Бвуона Кубла всички носачи обикаляли палатките на пътуващите, питайки за доу. Доу е лекарство на белите хора, което лекува всичко лошо; колкото е по-гадно на вкус, толкова е по-добро. Тази сутрин те искали доу, за да държат настрана дяволите - били близо до мястото, където умрял Бвуона Кубла.

Пътешествениците им дали хинин.

По залез те стигнали лагера и намерили вода. Ако не откриели вода много от тях щели да загинат, но никой не чувствал никакво благоговение към мястото - изглеждало твърде зловещо, твърде обречено, твърде много измъчвано от невидими, неопределими сили.

Всички местни отново дошли за доу веднага щом разпънали палатките, за да се предпазят от последния сън на Бвона Кубла - сън, за който твърдяха, че е останал там, след като последното сафари си е заминало, отнасяйки тялото на Бвона Кубла обратно към границите на цивилизацията, за да покажат на белите хора, че не са го убили; защото белите може би не  знаели, че туземците не биха посмели да убият Бвона Кубла.

Пътешествениците им дали още хинин, макар че прекалената му употреба вредяла на нервите. Тази нощ край лагерният огън нямало приятни разговори - не гошорели един през друг за изяденото месо или за добитъка, който притежават. Мрачна тишина тегнела над всеки огън и над малките заслони от платно. Разказали на белите хора, че града на Бвуона Кубла - този, за който той мислел в последните си мигове (и където местните вярвали, че той бил крал), за който бълнувал така, че самотата отеквала от това бълнуване - се е разположил навсякъде около тях. Носачите били уплашени, защото това бил толкова странен град и искали още доу. Двамата пътешественици им дали още хинин, защото видели истински страх по лицата им и разбрали, че те може да избягат и да ги оставят сами на това място - място, от което и самите те били започнали да се страхуват почти толкова силно, макар и да не знаели защо. С напредването на нощта усещането за злокобна поличба се засилвало, въпреки че били изпили три бутилки шампанско - онова, което възнамерявали да запазят за дните, когато убият лъв.

Това е историята, която всеки от тези двама мъже разказва и която техните носачи потвърждават, но кикую винаги ще кажат, каквото мислят, че се очаква от тях.

Двамата пътешественици лежали в леглата си и се опитвали да заспят, но не успявали заради някакво зловещо предчувствие. Най-тъжният от всички диви викове - този на хиената, звучащ като ридание на прокълната душа - странно защо бил заглъхнал. Нощта напреднала и настъпил часът, в който преди три или четири години бил издъхнал Бвона Кубла, бълнувайки и сънувайки „своя град“; и в настъпилата тишина тихо се надигнал звук - отначало като вятър, после като рев на зверове, а след това, несъмнено, като шум от мотори. Мотори и автобуси.

И тогава видели, ясно и несъмнено, както разказват - сред онази самотна пустош, където екваторът излиза от гората и се изкачва по назъбените хълмове... казват, че видели Лондон.

Може би онази нощ не е имало луна, но казват, че е имало безброй звезди. Привечер около зъберите на неизследваните червени върхове, обграждащи лагера, се е стелела мъгла. Но казват, че по-късно тя се е вдигнала: поне се кълнат, че видели Лондон, видели го и чули тътена му. И двамата твърдят, че са го видели съвсем различен от онзи, който са познавали: Не принизен от стотици хиляди лъжливи реклами, а преобразен: с величествени къщи, с комини, издигащи се царствено като кули, с огромни площади, изпълнени с най-прекрасни дървета - преобразен, и все пак – Лондон.

Прозорците му излъчвали топлина и радост, сияейки в нощта; лампите в дългите си редици приветствали, кръчмите били приветливи и весели места - и все пак това бил Лондон.
 
Те долавяли уханията на Лондон, чували песните на Лондон, и все пак това не бил онзи Лондон, който познавали; сякаш гледали лицето на непозната жена с очите на нейния любим. Защото сред всички градове по земята или градове, възпети в песни - сред всички места, свещени или не, на двамата мъже тогава им се струвало, че градът пред очите им е мястото, за което най-силно копнеят. 

Разказват, че съвсем наблизо свирела шарманка и е пеел уличен търговец; признават, че е пеел фалшиво и с лондонски акцент, и все пак твърдят, че в тази песен е имало нещо, каквото никоя земна песен не е притежавала дотогава. И двамата споделят, че щели да заплачат, но изпитвали в гърдите си чувство, твърде дълбоко за сълзи. Бярвали, че копнежите на този властен мъж - способен да управлява сафари само с един поглед и да всява ужас сред туземците, без дори да помръдне ръка - са били толкова силни в последните му мигове, че са се запечатали дълбоко в природата и са породили мираж, който може би няма да изчезне напълно в продължение на години.

Опитах се чрез въпроси да установя дали тази история е вярна или не, но характерите на двамата мъже бяха толкова развалени от престоя им в Африка, че те не бяха в състояние да понесат кръстосан разпит. Не искаха дори да кажат дали лагерните им огньове още горят.

Казваха, че са виждали светлините на Лондон навсякъде около себе си от единадесет часа до полунощ; ясно чували лондонски гласове и шума на трафика; и пред тях - може би леко забулен в мъгла, но несъмнено Лондон - се е издигал големият мегаполис.

Към полунощ Лондон леко потрепнал и стана по-неясен; шумът от движението започнал да заглъхва, гласовете сякаш се отдалечили и накрая съвсем секнали, и отново настъпила тишина там, където миражът бил трептял и избледнял. Един мъжки носорог, спускайки се през тишината, изсумтял и утолил жаждата си пред Карлтън Клъб.

*Bwana Kubwa (често изписвано като Bwana Mkubwa) е суахилски израз, който означава „голям началник“, „главен шеф“ или „велик господар“. Дансени е изписал името вероятно, както го е чул, а именно: Bwona Khubla.


превод: Преслава Ст. Кирова ©
 
Разказът (ор. заглавие "The Last Dream Of Bwona Khubla") е от сборникът "In the Land of Time And Other Fantasy Tales", Lord Dunsany, Penguin Books, 2004

сряда, 28 декември 2016 г.

Заешкият хълм

разказ от 100 думи

Слънцето се спуска бавно и оцветява тревите в златисти оттенъци.

Жълто-черният Тайгър Мот кръжи над него като огромна оса и плаши соколa, дебнещ зайците. Спуска се все по-ниско. Иска да се рее като жива птица. Съзнанието на Джефри Де Хавиланд, поставено преди смъртта му, някъде дълбоко там между двигателя и системата за запалване, вярва че е открило безметежното безсмъртие. Соколът трябва да улови нещо, за да оцелее още един ден. Зайците се плашат от шума. Птицата се стрелва към натрапника и перката се чупи. „Молецът“ застива за миг и после пада стремително надолу след мъртвото тяло на сокола.

четвъртък, 20 август 2015 г.

На дивана

Опитът ми за разказ, вдъхновен от Бредбъри за конкурса на сп. Дракус.
Няма изискване за непубликуване, затова реших да го пусна и тук.


Резултатите от конкурса

Котката пропълзява до гърдите му и се сгушва с мъркане под изпотената му, топла мишница. Цял ден е играл с децата от махалата. Горещото, ярко слънце се е вливало като гориво в телата им и те са се смели, скачали, бягали, плували. Все едно утре няма да могат да го правят и ще се събудят тъжни старци със сребърни коси и бастуни до леглата. Грапавото езиче ближе солената му ръка и той се отпуска напълно – чувства как дланите и стъпалата му се удължават и сякаш преминават през стените навън. Подобно на железопътни релси се изпъват и се губят някъде отвъд хоризонта. Долавя странен монотонен шум и напряга сетива да разбере, когато изведнъж разпознава собствения си глас и се чува как пее:

„На дивана, под юргана
коте бяло се е свряло,
хърка, мърка недоволно...”


Когато се събужда, не смее да отвори очи. Плъзга ръка по дамаската и сякаш вижда големите жълто-бели маргарити, изрисувани по нея. Същите като бледите, изсъхнали цветя по гробища и паметници, чупливи като стари кости. Потреперва, дълбока въздишка се отронва от устните му и се зарейва сред другите някъде към тавана, цял сноп. Внимателно се надига от дивана и спуска крака, бастунът му е подпрян на масата.

- Пак видях Бела. – казва на жена си, докато вечерят.
Тя спира да дъвче и го поглежда.
- Не е ли странно? Всеки път се чудя. Виждам котка, съвсем обикновена котка от детството ми. Е, не беше точно обикновена – толкова бяла и чиста, чак очите те заболяват, докато я гледаш. Като купчинка сняг. Изтрито, живо петънце си бе сред всичко останало, но си вършеше нейните котешки неща и...
- Това е хубаво. – казва тя. – Никой не ти липсва.
- Да... – той се усмихва с ъгълчето на устните си и захлупва ръката й с длан.

Сред купищата не толкова стари и безвкусни предмети, все пак има красиви и ценни. Накачените цветни шалчета се веят от струята въздух на двуметровия климатик. Вера веднага залепва ръце за някакви чаши със сини орнаменти, имитиращи китайски порцелан. После я вижда да разглежда нощна лампа с абажур от тръстика и изящна дървена основа.
Влиза навътре, където са мебелите и няма толкова хора. Преминава покрай кубични диско фотьойли от бяла и черна изкуствена кожа, декорирани с цветни, пластмасови лампи, когато погледът му попада на комплект столове. Майсторът, който ги е правил е добър дърводелец, но явно е решил да се изяви и като художник. На седалките има изрязани рицарски гербове. Лебед, сякаш взет от детска рисунка, лилии и нещо, което трябва да бъде змия около меч, но прилича повече на дъждовен червей, навит на пирон. Засмива се на глас и се обръща да намери Вера, когато я вижда да седи на дивана зад него.
Избеляла, прашна дамаска с неопределен цвят, малко поочукани странични облегалки и основа от тъмно дърво.
Има толкова много вещи, които миришат на история, на време. На друго време. Свещници и лампи, ухаещи на благородство и измама, изящни чаши, с мирис на похот и страх. Часовници, с аромат на любов и отчаяние, които никога няма да работят отново, но си струва да погледнеш, да вдишаш от времето, когато са правени.
Диванът мирише на нещо повече от друго време. Като струйка дим от екзотична цигара, която се разтваря във въздуха, в аромата му се усеща нещо, което докосва, но не можеш да обясниш. Нещо познато, на което си забравил името.
Когато го донасят в къщата все едно сглобяват пъзел с отдавна загубено парченце. Въпреки липсата на място, шкафовете сложени един върху друг и вратата на гардероба, която никога не може да се отвори напълно. Въпреки тежестта, която той усеща в гърдите, откакто го е съзряла, още там в магазина. Щом му намират място, сякаш нещо щраква и невидим механизъм забръмчава - отмерващ, движещ, работещ върху известна само нему задача.
Пролетното слънце навън вече е оживяло в слънчеви зайчета, които подскачат из стаята. Той вижда как едно от тях докосва за миг шарките на стария диван и уплашено изчезва. Когато излиза навън, за да помогне на Вера в градината, оставя вратата широко отворена.

Мъжът и девойката излъчват спокойствие. Отдалеч ги разпознават – с раници, светли, загорели от слънцето, тя видимо доста по-млада и по-висока от него.
Прегръщат се за „добре дошли” и после се друсат по разкопаните улици в малката немска кола. Гостите им казват, че за пръв път отсядат при по-възрастни хора - обикновено се страхували и били консервативни.
- Ние обичаме да имаме гости, особено по-младички...– казва Вера. – С времето темите с връстниците се изчерпват. Накрая говорим все за хората, които са си отишли.
Нямат свои деца. Понякога близостта до младостта им липсва. Но спомняйки си починалите си родители понякога е благодарен за това: Близките никога не трябва да се грижат за теб, когато остарееш. По-добре да са непознати, странници, чиито минало не знаеш, а и те твоето, случайни хора, които минават и заминават. Хора, които могат да видят най-доброто от теб, защото не те познават напълно. Не си им се карал като деца, не си треперел от страх, когато не се връщат през нощта, не си се пръскал отвътре, когато са виждали любовта в най-неподходящия човек... Хора, с които не си толкова свързан, оплетен, зашеметен от спомени, емоции и грешки, че можеш да бъдеш по-доброто си Аз. Не баща, майка, баба..., не роднина, близък, а далечен, интересен, загадъчен човек, чийто и най-глупави думи си струват. Думи, които си повторил стотици пъти. Защото искаш да умреш като такъв. За старините ни трябва да се грижат само скитници.

Гостите им са тактични. Не питат нищо лично, колкото им кажат. Говорят за храна, за пътищата, за забележителностите в града.
Когато пристигат е вече късно.
Вера постила цветни, ухаещи чаршафи на разпънатия диван и той почти забравя цвета на маргаритите отдолу.

През нощта се буди както всеки път и чува как някой плаче – тихо, сподавено, глухо, сякаш в друга къща, там през улицата, през няколко слоя тухли, мазилка и боя.

На сутринта всички са мълчаливи. Спокойствието от предишния ден си е отишло. Момичето е опитало да прикрие зачервените си очи, но не се е получило. Пият чай, никой не се храни. Той няма къде да дене погледа си, съжалява че не е на обичайното си място срещу прозореца.
Мълчанието започва да притиска и смалява стаята:
- Знаете ли, че спах няколко пъти на този диван и сънувам все едно и също: като дете имах една голяма бяла котка, Бела – все нея сънувам... – изстрелва той, почти задушен от натиска.
Момичето го поглежда втренчено и от очите й рукват сълзи, след секунди ридае на глас. Мъжът я прегръща и казва:
- И ние сънувахме. И двамата сънувахме хора, които сме загубили. Тя, починалата си майка, а аз - съпругата си. Сънувахме ги все едно са живи. По същия начин, както говоря сега с вас.
Стаята е цялата в бледи маргарити и с размерите на диван.

Идват още хора. Млади, стари.
Пътешественици като онези, първите, които ги откриват през интернет. Казват, че „сърфирането” на техния диван е повече от истинско. Един дори написва теория и издава книга.
Непознати. Купища от лица, които той забравя веднага.
Познати. Продавачи в магазините, където пазаруват. Спасителят на басейна, където ходят да плуват един път седмично. Загубил е дъщеря си в морето.
Няколко стари приятели, които дори са забравили.
Нови приятели.
Идват репортери, вестникари. Записват истории. Вера говори с тях.
Погребална агенция им предлага купища пари за дивана.
Магазините за антики и втора употреба регистрират рекордни печалби.
Брачни агенции и църкви заплашват, че ще ги съдят.
От някаква организация искат да изследват дивана. Да срежат дамаската, извадят пружините и разглобят дървото. Развълнуван и обнадежден, той вади и подрежда инструментите си от килера. Вера не им разрешава, дори им казва повече да не идват.

Тя нито веднъж не ляга на дивана. Не сяда дори.
Винаги усърдно го почиства – търка, поглажда, докосва внимателно и съсредоточено дамаската и облегалките с малките си, бледи ръце. Понякога му изглеждат като част от шарките, като неразтворили се маргарити върху избелелия плат. Понякога я вижда как за секунди спира и се заглежда в цветовете. После сепнато и припряно бързо довършва работата си.

В деня, в който решава да изгори дивана идва някакво дете. Момиченце на десетина години, със светли очи и коса до брадичката. Яркото, оранжевото яке в ръцете й прави стаята съвсем безцветна. Стои, гледа. Той усеща и себе си избелял, изсъхнал и го хваща страх, че тялото му изведнъж ще се прекърши пред очите й. Изминала е почти година, откакто бяха в онзи магазин за вехтории. Колко деца бяха идвали през всичкото това време? Пет, шест? Не можеше да си спомни.
- Грозен е.
- Какво?
- Диванът. Грозен е. Цветята са увехнали.
Приближава се и се заглежда в нашарените от каишките на сандалите й стъпала.
- Да, така е.
- Защо го държите тогава? Вземете си друг, със свежи цветя. Аз много обичам слънчогледи. Хамстерът ми умря и като го заровихме посадих отгоре една семчица. Сега е слънчоглед.
Детето сияе, докато разказва и той го гледа все едно не е виждал през живота си бъбриви момиченца.

Казва на Вера, че тази нощ ще спи на дивана. За миг се чуди дали да го прави. Поглежда я през открехнатата врата: Лицето й изглежда по-бледо от обикновено, очите й са далечни, уморени. Не помръдват под очилата, макар да е вдигнала книгата пред себе си като параван.

Бялата котка лежи на гърдите му. Усеща тежестта й, когато диша и въпреки, че му е трудно се усмихва. Котешкото езиче все още ближе ръката му, когато тя влиза в кафенето. Усмихната. Слънцето заслепява кафявите й очи и тя ги прикрива с ръка, но той все пак успява да види, че в тях има и зелено. Спира се за миг, за да свикне с промяната на светлината и сяда на масата в ъгъла.
После идва той. Едва се разпознава. Нещо познато, на което е забравил името. Същество със слънце във вените и ръце, способни да допрат хоризонта. Вдишва с лекота. Усеща аромат на кафе и масло. Сред тихият шум от музика и човешки разговори се чува гласът на гугутка отвън. Няма нужда да търси, да среща погледите на непознатите хора в залата. Жената в ъгъла го очаква.

вторник, 6 януари 2015 г.

Някъде

разказ гост от 100 думи от Иван Величков

Кацналата на улицата чайка ловеше във въздуха сардините, които мъжа й подхвърляше вяло.
Жената седна на масата с чаша "Порто", оставяйки тъпана в краката си.
- Още един шпионин - каза той.
- Не се ласкай. Какво правиш тук?
- Търся едно вино.
- Всички го търсим.
Той повдигна рамене.
- Според Себастиан не си такъв задник, на какъвто се правиш, Гайдарю. Ела при нас.
- А ти, Шаманке? Можем да се сработим.
- Безсмъртието като самоцел ме отвращава.
- Жалко. Поздрави Принца, ако го видиш преди този приятел. – каза той и стана.
Чайката й намигна и излетя след него.

четвъртък, 25 декември 2014 г.

Коледна революция

Дядо Коледа спеше неспокойно и се въртеше под червения си юрган. Тъкмо сънуваше два големи съсела, които изпълзяват изпод леглото му – черен и златист – и почесвайки се, за миг се насочват към лицето му, потриват лапки и започват да се мъчат да отворят клепачите му, пищейки в ушите му „А за мен подарък? А моят какъв е, какъв е…“

Той замаха в паника с ръце, отвори замъглените си очи и седна в леглото. Тежко въздъхна, разтърка очи и се нагласи да обуе чехлите си и да стане, когато очите му се проясниха и видя, че леглото му е заобиколено от играчки. Кукли, животни, камиончета, строителчета, топки и всевъзможни други неща, предназначени за игра, стояха около леглото му и го гледаха втренчено.

Едно плюшено мече леко се покашля и после заговори:

– Дядо Коледа, искаме да ти кажем, че обявяваме бойкот и искаме ние да избираме децата, на които ще ни подаряваш и…

– Какво?!

– Не е честно да ни подаряваш на всеки, който ни е пожелал току-така. Ние също имаме право на глас. Много от нас не искат да отиват при децата, които ги искат. Ето аз например трябва да отида при Веско, наречен от всички в детската градина Хапльото, защото изпохапа няколко деца и сдъвка копчетата от възглавницата си. Всичките му играчки са одъвкани, нямат носове, очи, ушите им висят на парцали… Страх ме е, не искам да ходя при него.

– А аз при Пепа Сополивото, всичките й неща са омазани със сополи – тихичко додаде една кукла с червени плитчици.

– И Наско Страшното, и Деси Щипалката, и… и… – се чуха още гласове в тълпата.

– Ей, ей, ей, чакайте…. Вие сте играчки, вие сте подаръци, как ще ви е страх? А и нали затова се изпълняват желанията, за да станат децата по-добри, да повярват…

– Дядо Коледа, цяла вечност изпълняваш желания, колко деца са станали по-добри, защото им даваш, това което искат почти всяка година?

– Е, ами… има… сега… не съм ги броил, но всички имат право на радост, на желание поне веднъж в годината…

– Да, но на нас ни омръзна да ни експлоатират. Затова създадохме Синдикат на коледните играчки и искаме ние да избираме децата, иначе всички ще останат без подаръци.

– Ама какъв синдикат, вие не сте истински, джуджета ви правят…

– Не сме истински?!? Какво значи да си истински, а… защото ако отворим книгите и се задълбочим… ти съвсем не си.

Няколко кукли и едно кранче с кука завикаха „Долу! Долу тиранията на Коледа!“, но никой не ги подкрепи. Останалите играчки гледаха с печални физиономии мечето и дядо Коледа, и викачите бързо млъкнаха.

– Четохме… мислихме… и искаме демокрация, не така… да сме безгласни букви и да ни даваш на всеки без да знаем нищо за бъдещето си, да треперим от ужас в ръцете на някое дете или да тънем в забрава по разни тавани и мазета.

– Не може така, няма как да стане. Така няма да бъде Коледа…

– Значи не искаш доброволно да го направиш?

– И какво, ще ме заставите ли? – засмя се той. – Доброволно или не… Няма да стане. – Дядо Коледа отпусна глас и стана с цялата си осанка, нахлул вече чехлите си.

– Добре. – вдигна лапа мечето. – Вържете го.

Изведнъж се оказа, ме под чехлите му има малки колички, които се раздвижиха на колелцата си и дядо Коледа се пльосна с гръм и трясък на земята. Цяла армия от кукли, колички и хеликоптери го наобиколи и като същински Гъливер го увърза с малки въжета, така че да не може да мръдне. Един жълт балон с кош, пълен с дървени човечета, на който батериите бяха свършили, се стовари неочаквано на челото му и той загуби съзнание.

После събитията се развиха светкавично.

Тази година всички деца получиха за коледни подаръци странни, начумерени джуджета. Толкова много от тях бяха разочаровани, че престанаха да вярват в дядо Коледа. Завързан под въжетата, той се смали, превърна се в червеникав съсел и се шмугна в една дупка на пода. Почувства се щастлив и свободен, и заподскача по пухкавия сняг, за да намери по-бързо място, където да поспи.

Шейната с елените, пълна с играчки, бе забелязана на много места по света. Някои твърдяха, че от нея се чувало хорово „It makes me wonder…“, други, че се носел някакъв дим, трети, че след това снежинките от небето имали вкус на коняк.

Елените бяха останали почти без сили и когато преминаваха за петнадесети път над Южна Америка, шейната най-накрая се обърна и играчките се изсипаха в центъра на селото на едно неизвестно за науката племе, живеещо далеч от всяка цивилизация. Жителите му първо се изплашиха от шарената купчина, после си рекоха, че това са дарове от боговете, и започнаха да се бият един с друг, за да могат да притежават повече от тях. В крайна сметка племето се самоизтреби.

Една руса кукла, докато стоеше в глинената колиба и гледаше празния площад на селото, си помисли, че демокрацията не е чак толкова хубаво нещо, както твърдеше мечето. Тя понечи да каже нещо, но от устата й се отрони само едно:

– Маааммма.

петък, 17 януари 2014 г.

Ръководство за/против социална фобия за интериор

снимка:chinaseniorsupplier.com
от Сара Грей

Източник: flashfictiononline.com

Това е истинското ми аз: Принадлежа към семейството на креслата и первазите, и хитроумното осветление. Неразличим съм от пейзажа.
Тази вечер съм тапет, наситено пурпурен с черна спираловидна шарка. Тъмен съм, но имам една лампа вдясно. Аз съм най-крайния ъгъл на луксозна таверна в западния край на града, в която все още сервират най-скъпия си бърбън в кристални чаши.
Тя седи на бара на стол с месингови крака. Стъпалата й висят така сякаш е люлеещо се дете. Носи вълнено палто с цвят на цигарена пепел, пие коктейл и върти между пръстите си хартиеното чадърче. Шарките на шала й омайват, преливат в синьо и зелено като течащ през камъни поток. Може да бъде само ръчно изплетен: вероятно подарък от любим човек.
Ако поглежда към мен, то е само за да се възхити на декора – на маслените пейзажи в барокови рамки, на старите кожени мебели. Ако минава покрай мен, ако шалът й докосва пръстите ми, то е само защото аз стоя между нея и мраморните плочки на тоалетните.
Тя ухае на череши. Аз мириша на лепило за тапети и дим.

***
Късно през нощта, когато глутници от излизащи в петък вечер, в костюми по поръчка нападат бара, тя се плъзга на дивана до мен. Раменете ни се притискат, небрежно, като чифт топли яйца в гнездо.
Ако имах рамене. А нямам. Аз съм старата кожена тапицерия, орехово кафява, излъскана до блясък. Аз съм месингови болтове и аромата на разлят джин. Аз съм добре поддържан фикус на края на масата стил Кабриол. Нищо повече.
- Как се казваш? - пита тя.
Гледа ме, гледа ме в очите, през кожата ми, през всичките ми пластове.
Нямам друг избор освен да отговоря. Задържам дъха си. Аз нямам дъх.
Не мога да й кажа. Аз съм пейзаж. Нямам име. Не и такова, което да има значение, не и такова, което да е нещо необикновено и запомнящо се. Нямам роден град, кариера, домашна котка или апартамент на три пресечки южно от тук. Нямам никакви интереси, никакви истории за разказване – такива, които ще накарат очите й да заблестят, които няма да я подплашат да отиде до бара за още едно питие или навън, за да хване такси.
Заравям се в себе си, молейки се кожата да ме държи надълбоко, но тя отказва. Отварям уста. Дъхът ми мирише на старо мартини и восък за мебели.
Един мъж със сребърна вратовръзка й отговаря и внезапно осъзнавам, че тя не говори на мен - никога не го е правила. В края на краищата аз съм неодушевен предмет.
- Матео – казва й той. – Италианско е.
Тя се смее на глас. - Колко секси! – казва.
Изведнъж тежестта на гласовете ми идва в повече. Ставам, за да се махна. Диванът ме освобождава, пропускайки ме леко през прегръдката на спираловидно нашарения тапет. Аз съм паркета на пода, висящите медни лампи. Аз съм стъклописа, аз съм огледалната политура на бара от черешово дърво .
Аз съм атмосфера. Аз съм обстановка. Аз не съм герой в нейната история.

***
Веднъж моят терапевт ми даде една книга: „Ръководство как страдащите от социална фобия да намерят любовта”. Тя предлагаше банални малки лъжи като „Никой не може да устои на реалното ви аз.”
Истинското ми аз. Аз не съм Матео. Аз съм ненатрапчив, неинтересен. Парченце от интериора. Кой може да намери един тапет за неустоим? Кой може наистина да се влюби в завесите или да почувства прилив на страст при вида на добре изработено обзавеждане?
Никой не пише книги като: "Ръководство как страдащите от арахнофобия да хранят паяци" или "Ръководство как страдащите от акрофобия да падат от сгради". Сега разбирам защо. Тези хора могат да разчитат на обич, на добра дума, да се борят със страховете си. Те са хора: има други като тях, които да ги обичат, да се грижат един за друг, когато не се чувстват добре.
Аз имам само мебелите.

***
Тази вечер съм строшена тухла. Аз съм стара дъвка върху бетона. Неонови лога на бира, отразени в локва замръзнала урина.
Надписът ми се вълнува като скъсан флаг, но колите ме подминават.
Зад мен вратата на бара се отваря: излизащите в петък вечер си отиват на групи и по двойки. Чувам смях, шеги за места, на които никога не съм бил, за книги, които никога не съм чел. Фалшиви изпълнения на песни от филми, които никога не съм гледал. Човешки разговор, човешката привързаност.
Надушвам череши.
Тя се навежда над разбитата ми тухла, изритвайки снега от бетона.
- Питах за вашето име - казва. - И все още искам да го науча.
Усмивката й е широка и по-мека от пухкавите краища на шала й. Парата от дъха й минава близо до устните ми. Раменете й се притискат до моите.
Моето име е пурпурен тапет или мраморна плочка или стар кожен диван.
Тя чака. Тухлите ме отблъскват, макар да съм се вкопчил в тях. Бетонът отказва да ме защитава повече.
Откривам дъха си. Той е също толкова топъл, колкото нейния.
Когато й казвам името си, гласът ми звучи почти човешки.

превод: Преслава Кирова ©