Прах от нозете

Една много хубава книга от 2014 г. с разкази от/за Индия и не само, която попадна при мен, заради Денят на четенето, който решихме да отбележим на работа и да четем, и да предлагаме да четат на ученици и други посетители. Една от младичките колежки донесе няколко книги и аз щом разгърнах тази, веднага попаднах на история, която ме заинтригува и после реших да прочета цялата книга. 

Автори са Елена Щерева и Николай Янков, които през 2008 г. са на едногодишна специализация в Централния институт по хинди в Агра, Индия. 

Това е техният блог и видях, че имат и други интересни книги: 

https://elenikindia.blogspot.com/

Историите в книгата са със заглавия на цветовете, почти като тези на чакрите или на дъгата, плюс черно, бяло и сиво. Както самите автори казват: 

"... Девет цвята с девет различни емоции. Страх, смелост, любов, състрадание, възмущение, гняв, изумление, радост, покой. Не е никак странно, че в хинди и санскрит думите за „цвят” и „емоция” имат общ корен. Емоциите са цветове, които красят душата. И досущ като цветни боички те са нетрайни и лепкави, прикриващи истинската ни същност. Какво е лицето по време на празника Холи –  то е неразпознаваемо. Толкова оцапано в багри, че е невъзможно да откроиш истинските му черти. Така и опознаването на Индия (и не само - моя бел.) и щастието, което произтича от това, са свързани със способността ни да възприемем всичките ѝ цветове едновременно, да я видим оцапана в багри, а накрая и в цвета, който няма цвят." 

Сега ще цитирам първо, това което най-много ми хареса, макар и не от любим за мен цвят, а следващите дни ще допиша още интересни цитати.

"Впрочем, покрай тия обувки разбрах нещо много важно за живота в Индия. Че скърцането му е майката! В този живот най-важно е да се скърца. Ако искаш да бъдеш чут и да ти дават път, трябва да скърцаш. Да дрънчиш и да грачиш. Нищо, че ще развалиш пейзажа, нищо че ще накривиш нечия шапка. Важното е да стържеш по главите на хората. Защото мълчанието е половин съгласие. Мълчанието може да убива и разкъсва с жестокостта на леопард. Научих това от обувките, и не само. Научих го за тези трийсет години като даббавала (разносвач на храна)...

Ще ти кажа какво е промяната. Промяната е не да четеш Рамаяна и да се правиш на богоугоден. Такива има много, а като ги питаш, дори не знаят коя беше Сита (съпругата на Рама). Промяна е да се ожениш за вдовица... Ако всеки правеше поне малко за обществото, нямаше да има толкова болка и страдание.  Необходимо е едно елементарно усилие. Но за това е виновна религията. Където има религия, има и конфликт. Тя трябва да бъде сведена до човека, до мъжа и жената. Да учи, че да бъдеш човек не е привилегия, а отговорност...

Та, от мен да знаеш, името ми неслучайно е Вичитра и като вичитра (странен, особен, чудат) ще си умра. Пето поколение даббавала. Обувките и работата ми ме научиха на всичко това. Да имам смелостта да скърцам, защото рано или късно все ще ти обърнат внимание.

"Да, ама на тези, дето им скърцат много-много обувките, им режат краката. " - ще каже някой злорадо.

Е, ако ми резнат едния, ще скърцам с другия. А, ако ми резнат и двата, със зъби ще скърцам - отговарям аз.

"Ами като ти избият зъбите?" - ще попита същият този някой с още по-голямо злорадство.

Тогава ще скърцам с молив, като рисувам. Или ще свиря на ситар. Важното е да се скърца. Скърцането е дразнителят, който провокира действие. Като миризмата на асафетида (индийска подправка с наподобяваща на сярата миризма), когато те удря в главата. Недоволството, което поражда подобрение. Защото като скърцаш, те чуват и ти дават път. Така да знаеш. Казвам се Вичитра и като вичитра ще си умра."

***

„И тогава Кишор почувства нещо странно – той воайорстваше. Почти като онзи болезнено парещ първи досег с божественото, когато открехна виолетовата завеска в дома на чичо си. Но този път паренето не засегна чучура и топките му, а го стегна в гърдите. В този момент разбра нещо, което не бе виждал и подозирал, че съществува. Видя молитвата като секс. Видя я като общуване. Резонанс. Дифузия на два свята. Катапулт, който те изстрелва над крепостната стена на егото. Разширяване и свиване. Миг, в който вселената се побира в едно грахово зрънце. Видя я като събиране. На всички разпилени късове. Подреждане на разхвърлената душевна стая... Интимност. Оголване. Най-вече триене. Като допира на две трептящи от любов тела. Като любов и оргазъм...

Тихо произнесените срички на молитвата жужаха под речитатива на дъжда и гъделичкаха ухото на Кишор, докато той и Нитин минаваха зад вглабената, молеща се фигура. Кишор се усмихваше... Не знаеше защо, но беше щастлив. Сега вече знаеше, видя го издълбоко. Осъзна, че всичко на този свят е секс. Сливане на Пруша с Пракрити.“

***

„Какво ще се случи, ако достигнем етап в еволюцията на скодоумието, в който обществото няма да разпознава културата, защото вече няма да има нужда от нея... нали знаеш, както организмът изхвърля излишните тела. Виж какво става с музиката, киното, литературата. Популярната култура е дъвка, която джавакаш няколко дни, след което я изплюваш. Бързи, незадълбочени, евтини откъм смисъл и труд продукти, които целят бързата употреба и не могата да донесат трайна наслада и дълготрайно усещане за вкус в устата. Затова трябва постоянно да се подновяват, да менят облик и вкус, и да примамват към постоянна употреба. Дъвчеш-плюеш, дъвчеш-плюеш. Ето тук на помощ на производителите идват рекламите!...

- Единствената противоотрова на бездарието и тъпотата е четенето... Знанието е черният дроб, пречистващ токсините в обществото...“

Офисни пейзажи

Тъмни рисунки върху водата, окачени някъде далеч. Като играчки от детство ни, израснали като великани
и обвиняващи ни
за това, което никога не сме станали.

По Тумас Транстрьомер, СИРОС

(в началото на книгата, не на самия разказ)

След наводнението, основната задача на баща ми в Крафта Системс беше да поправя повредените от водата твърди дискове. Сведенията от тридесетгодишен изследователски опит бавно се разяждаха от корозията. Техниците работеха денонощно, за да спасят ценната информация, която пристигаше непрекъснато от наводненото съоръжение извън Меларьорна.

Понякога помагах - понякога седях с него в работилницата и издухвах със сешоара платките и твърдите дискове - но през повечето време баща ми беше много зает с анализирането на данни и нямаше какво друго да правя, освен да се мотая и да чакам.

Един късен следобед, в някакъв прилив на гузна съвест, той ме пусна в стаята за копиране, където имаше компютър, на който можеше да се играят игри. На бюрото, до машината за рязане на хартия, имаше червена дискета с логото на Крафта, отпечатано върху нея. Ло ми беше казал да си отварям очите за такива червени дискове в офиса на баща ми; това можеше да е така нареченият диск SAK5, който е вид ключ, носен само от служители на Крафта с много високо ниво на достъп.

Баща ми се задържа дълго време на прага, разпитвайки ме за училище и как е било в къщата на Лар. Опитваше да прекара някакво смислено време с мен, но всичко, за което можех да мисля беше дискетата, така че отговарях механично на въпросите му, надявайки се да се откаже.

Когато най-накрая ме остави на мира, пъхнах дискетата в компютъра и прегледах съдържанието й. Не изглеждаше добре - съдържаше само текстов документ. Отворих го и на екрана бавно се появи снимка. Беше изображение на един от колегите на баща ми с червена пластмасова топка на носа. Той се хилеше с вдигнати два палеца към камерата. Под изображението се появи текст: „Добре дошли на годишния маскарад на Торстен и Агнета: „Смешен фест на 4-тия етаж“ на 24 февруари.“

Пораженчески ударих челото си в клавиатурата и дълъг низ от “т”  се изписа на екрана.

От Things from the Flood by Simon Stalenhag ©

Превод Преслава Ст. Кирова ©

Из " Историята на твоя живот и други разкази" от Тед Чанг

    

"Знам за много повече емоции, отколкото нормалните хора. не казвам, че любовта и гневът, които някога съм изпитвал, не са истински, но сега ми е пределно ясно какви са те в действителност: също като увлеченията и тъгите на детството, те са просто предшественици на това, което изживявам днес. Страстите ми са многостранни; колкото по-дълбоко стига самопознанието ми, толкова по-сложни стават и емоциите ми... Разбира се, изпитвам много по-малко емоции, отколкото бих могъл; развитието ми е ограничено от интелигентността на хората около мен и оскъдното общуване, което си позволявам с тях. Това ме подсеща за конфуцианската идея за рен: неточно превеждана като "милосърдие", като онова чисто човешко качество, което може да бъде развито единствено посредством общуване с другите, като характеристика, която не може да бъде открита у някой самотник. Рен е едно от многото такива качества..." 

"Той отвори уста, за да каже, че много добре разбира какво има предвид тя, че и той чувства същото. Но премълча. защото това бе вид емпатия, която ги разделяше, вместо да ги обединява, а той не можеше да й каже това."

"Физическата вселена е език с абсолютно двусмислена граматика. Всяко физично събитие е изказване, което може да бъде разбрано в две напълно различни посоки, едната каузална, другата телеологична, и двете валидни, нито една неточна, независимо от обема на предоставения контекст... Ние възприемаме събитията като поредица, а отношенията между тях като причина и следствие. те възприемат всички събития като едновременни и свързани от обща цел. Цел, която се движи в посока минимум или максимум."

    

"Открай време съществуваха два класа имена: такива, които съживяваха телата, и такива, които служеха като амулети... В последно време обаче границата между тези две категории имена бе започнала да изтънява и последиците от това бяха удивителни."

"Може би един ден учените ще могат да инсталират експертни системи в мозъците ни, например такива, които съветват: "Подходяща ли е ситуацията, за да се насладиш на красотата?Ако да, гледай; ако не, не обръщай внимание". Така ли ще изглежда "асистираната зрялост"..? 

Не, няма. И няма да е никаква зрялост; ще е просто разрешение за експертната система да взема решенията вместо нас. Зрялост означава човек да може да вижда разликите и да знае, че те нямат значение."

"Ако някой ден наистина се научим да програмираме мозъка, ще можем да създадем "расова слепота", но дотогава най-голямата ни надежда е в образованието.'"

"...Защото красотата се усеща като любов."

"... няма как да направиш хората по-свободни, като огранииш обхвата на техния опит."

"Красотата не е проблем, проблем са начините, по които хората злоупотребяват с нея."

Бях избрала още много цитати, но ще стане много дълга публикация, а и почти всичко е за цитиране: изключително замислящо, интересно и дълбоко. Пример за научна фантастика на високо ниво. Научих доста неща и четох с изключително удоволствие. И ще я прочета пак. Някои от разказите бих препоръчала да се изучават в училище - хем ще са интересни и образователни за децата, хем поставят много дълбоки, вечни въпроси. 

Благодарности на Владимир Полеганов за превода. 

Продължавам с "Издихание".

п.п. Само един цитат от един от разказите в "Издихание". Препоръвам и двете книги горещо. :)

 “Археологията може и да не е точна наука като физиката, но тя стъпва на нейните фундаменти. Физичните закони правят възможно изследването на миналото; ако изучаваме състоянието на вселената достатъчно внимателно, можем да добием представа за даден момент от миналото й. Всеки един момент неизменно следва онзи преди него и на свой ред предхожда друг: брънки в приинно-следствената верига. Но моментът на сътворението е мястото, където всяка такава верига стига до своя край; дедукцията може да ни отведе до него, но не и по-далеч. Ето защо сътворението на всемира е чудо: защото случилото се в онзи момент не е необходимо следствие от някое предходно събитие. Първите раковини, откраднати от Уилхелмина, наистина са доказателство за нещо: не за Божиите планове за човечеството, а за съществуването на чудеса. По тях е видима границата, където пръстените на растежа показват колко ограничена е обяснителната мощ на физичните закони. И това е нещо, от което можем да почерпим вдъхновение. Защото мисля, че има събития от една друга категория, които също не са обвързани в причинно-следствена верига: нашите волеви действия. Свободната воля си е чудо; когато направим истински избор, осъществяваме резултат, който не може да бъде сведен до функционирането на физичните закони. Всеки волеви акт е – подобно на създаването на всемира – първопричина. Ако не разполгахме с доказателството за чудото на сътворението, физичните закони щяха да са ни достатъни, за да си обясним който и да е феномен в космоса и да заключим, че съзнанието ни не е нищо повече от набор от природни процеси. Но ние знаем, че в това, което виждаме, има нещо, което физичните закони не могат да обхванат; чудесата съществуват и човешкият избор несъмнено е едно от тях...“

Сладоледената империя

от Джефри Форд

Позната ли ви е миризмата на гаснещите свещички върху тортата за рожден ден? За мен, този аромат е заменен от звук, подобен на този, когато лъкът преминава през басовата струна на цигулката. Тази нота съдържа цялата меланхолична радост, за която ми бе казано, че предизвиква този мирис - загубата на още една година, обещанието за полагащата се мъдрост. Също така тоновете на акустична китара се появяват пред очите ми като златен влак, падащ от високо точно над главата ми и изчезващ на нивото на слънчевия сплит. Има определено швейцарско сирене, на което се наслаждавам и което е винаги на триъгълници. Чувството като от коприна по пръстите ми, което после усещам полегнало върху езика си, с аромата и консистенцията на лимонов меренг. Тези възприятия не са просто мисли, а конкретни физически преживявания. В зависимост от гледната точка, както приблизително всеки девет от милион човека, аз съм едновременно прокълнат и благословен със състояние познато като синестезия.
Чак напоследък стана известно, че мозъчните процесите при синестезия са основно в хипокампуса, част от древната лимбична, нервна система, където запаметените възприятия, предизвикани в различни географски области от мозъка, в резултат от външни стимули, се проявяват заедно. Вярва се, че всеки, в някаква точка отвъд съзнаваното, преживява подобна сензорна асоциация, която бива филтрирана и само на едно конкретно, сетивно усещане се дава предимство в света на съзнаваното. За няколкото късметлии като мен, този филтър е счупен или усъвършенстван и това, което е несъзнавано става осъзнато. Може би, някъде далеч назад във времето, нашите прадеди са били напълно синестетични и са можели да усещат, чуват, помирисват, вкусват и виждат едновременно, във всеки конкретен случай. Целият микс от сензорна памет наедно с чувството за възприятие, без да дават предимство на информацията на само един от петте портала, през които “реалността” нахлува. Научните обяснения, доколкото мога да ги следя, изглежда имат смисъл сега. Но когато бях малък и казах на родители си за шепота на винила, за зловонието на лилавото, за въртящите се, сини спирали на църковната камбана, те бяха уплашени, че нещо не е наред с мен и че мозъкът ми прелива от халюцинации като изоставена къща, пълна с призраци.
Като единствено дете не ми беше позволен лукса да бъда ненормален. Родителите ми не са били първа младост, когато съм се появил, след множество неуспешни бременности - майка на почти четиридесет, татко на четиридесет и пет. Беше факт, че на пет години чух, че това, което аз описвах като “ангел, който винаги плаче щом докосна кадифе” никога няма да бъде прието, защото е възприемано като болест, която трябва да бъде излекувана, независимо от методите. Парите не бяха проблем в преследването на перфектната нормалност. Така, че ранните си години прекарах в часове мъчително чакане пред кабинетите на психолози, психиатри и терапевти. Не мога да намеря думи да опиша дълбините на медицинското шарлатанство, в които бях потопен от същинска армия от така наречени професионалисти, които ме диагностицираха с всичко от шизофрения до биполярна депресия и ниско IQ, причинено от занемареното приучване на ползването на гърнето. Тъй като бях дете, бях напълно откровен с тях относно преживяванията си и тази моя, първа грешка ми костваше кръвни тестове, сканиране на мозъка, специални диети и принудително приемане на дяволска фармакопея от убиващи съзнанието лекарства, които отслабваха волята ми, но не и аромата на ванилия на падащата, златна слънчева светлина през есенните следобеди.
Статутът ми на единствено дете, заедно със “състоянието” ми, както те го наричаха, караха родителите ми да ме възприемат като крехък. Поради тази причина бях изолиран от другите деца. Сигурен съм, че част от всичко това беше, заради това как моят начин на ненормално възприятие и изразяване влияеше върху моите родители, защото те не бяха от типа хора, които можеха да понесат отговорността, че са произвели дефектна стока. Бях обучаван в къщи от майка, вместо да посещавам училище. Тя всъщност беше добър учител с докторската си степен по история и отлични познания по класическа литература. Баща ми, който беше статистик, ме учеше на математика и по този предмет аз доказах, че съм неоспорим провал, докато не станах на колежанска възраст. Въпреки, че x=y може да бъде подходяща метафора за феномена на синестезията, нямаше никакъв смисъл на хартия. Цифрата 8, между другото, мирише на изсъхнали цветя.
Това, в което бях добър беше музиката. Всеки четвъртък в три часа следобед, мисис Бритник идваше в къщи, за да ми преподава уроци по пиано. Тя беше мила, въздрастна дама с оредяваща, бяла коса и най-красивите пръсти - дълги и гладки, сякаш принадлежаха на грациозна, млада великанка.
Въпреки, че не бе виртуоз на клавишите, тя беше истински гений в това да ме научи да си позволя да се наслаждавам на звуците, които произвеждах. И аз им се наслаждавах. Когато не бях влачен насам-натам в преследване на избавянето от недъга ми, моето кътче в къщи бе столчето пред пианото. В насила наложената ми изолация от света, музиката се превърна в прозорец за бягство. Щях да пропълзявам през него, колкото често бе възможно.
Когато свирех, можех да видя нотите пред себе си като фойерверки с цветове и форми. На дванадесет годишна възраст пишех свои, собствени композиции и бележките ми, които съпътстваха страниците с нотите, обясняваха визуалните прояви, които се появяваха, заедно с тях. Всъщност, когато свирех аз наистина рисувах - във въздуха пред очите ми - великолепни, абстрактни творби в стила на Кандински. Много пъти планирах композицията върху бял лист, използвайки комплекта от пастели с шейсет и четири цвята, който имах от малък. Единствената трудност беше с цветове като маджента или кобалтово синьо, които възприемах основно като вкусове, така че трябваше да ги описвам с думи като ликорис и тапиока върху моите надраскани набързо рисунки там, където те се появяваха в музиката.
Наказанието ми затова, че бях толкова добър на пианото, бе че загубих единствения си приятел, мисис Бритник. Спомням си много ясно деня, в който майка ми я освободи. Тя спокойно кимна усмихвайки се, разбирайки, че аз вече съм надминал нейните умения. Въпреки, че знаех това се разплаках, когато тя ме прегърна за довиждане. Докато лицето й беше близо до моето тя прошепна в ухото ми “Око да види, ръка да пипне.” От този момент аз знаех, че тя напълно разбира положението ми. Нейният люляков парфюм, звукът на едва доловим си-бемол, изсвирен от обой, все още ги усещах, докато я гледах как се отдалечава по пътеката, излизайки от живота ми за добро.
Вярвам, че загубата на мисис Бритник бе това, което ме направи бунтар. Станах непоследователен и паднах духом. После един ден, скоро след моя тринадесети рожден ден, вместо да се подчиня на майка си, която ми беше казала да привърша главата от учебника, докато тя си вземе душ, аз взех пет долара от портмонето й и излязох от къщи. Докато вървях под слънцето и синьото небе, светът наоколо ми изглеждаше изпълнен с живот. Това, което исках повече от всичко друго бе да се срещна с млади хора на моята възраст. Спомних си един магазин за сладолед, който бях видял от колата, докато се връщахме от кабинета на доктора и изглеждаше сякаш винаги има деца, които да се мотаят там. Насочих се директно натам, чудейки се дали майка ще ме хване преди да успея. Докато си представях как си суши косата, започнах да тичам.
Когато стигнах до редицата от магазини, където бе и “Сладоледената империя”, бях останал без дъх, както от пълното чувство на свобода, така и от половината миля спринт. Да надникна през стъклото на входната врата бе за мен като да гледам през портал към някакъв екзотичен, друг свят. Беше пълно с млади хора, на моята възраст, седящи на групички на масите - говорят, смеят се, ядат сладолед - не вечер, след вечеря, а на светло и открито, посред бял ден. Отворих вратата и се гмурнах вътре. Магията на мястото сякаш бе изметена навън, защото с влизането ми разговорите замлъкнаха. Стоях насред тази внезапна тишина и всички се взираха в мен.
- Здравейте! - казах, усмихвайки се и вдигнах ръка за поздрав, но вече беше твърде късно. Вече се бяха обърнали на другата страна, разговорите се бяха възобновили, сякаш те само неохотно бяха хвърлили поглед на отварящата се и затваряща се под напора на вятъра врата. Бях парализиран от неспособността си да ги впечатля и от осъзнаването, че намирането на приятели ще изисква наистина сериозна работа.
- Какво да бъде? - попита големият мъж зад тезгяха.
Събудих се от транса си и пристъпих, за да поръчам. Пред мен, под голям стъклен похлупак. лежеше "Сладоледената империя". Никога не бях виждал толкова много видове, с толкова много цветове и варианти - с ядки и плодове, парченца бисквити и бонбони, тайнствени спирали, вида на които ми звучеше като далечна сирена. Дълбоките вани, наредени в стройни редици, бяха с около тридесет различни вкуса сладолед. Диетата ми не позволяваше консумацията на каквито и да е сладкиши или десерти, и много рядко имах нещо с размерите на напръстник от ванилов сладолед след вечеря. Определени доктори бяха казали на родителите ми, че яденето на сладки неща сериозно ще обостри състоянието ми. Мислех за това, докато си поръчвах голяма купа със сладолед с вкус на кафе. Изборът ми произтичаше от това, че кафето бе още едно от нещата в списъка, които никога не трябваше да вкусвам.
След като платих, взех купата и лъжицата, и намерих място да седна на една маса в ъгъла, от където можех да наблюдавам всички останали маси. Трябва да призная, че имах някои тревоги, относно това да се потопя в атмосферата там, тъй като бях предупреждаван за това от толкова дълго време от толкова много възрастни. Вместо това изучавах магазина, наблюдавах как другите деца говорят, опитвайки се да чуя части от разговора. Успях да кръстосам поглед с едно момче на моята възраст, което седеше през две маси. Усмихнах се и му помахах. Той ме видя, обърна се и зашепна нещо на другите момчета, които бяха с него. Всички четири се обърнаха, гледайки ме и после избухнаха в смях. Бях сигурен, че си правеха майтап с мен, но се радвах на победата, че поне бях забелязан. Загребах голяма лъжица със сладолед и я пъхнах в устата си.
Има съпътстващ феномен със синестетичното преживяване, който трябваше да спомена. Разбира се, нямах термин за него на този етап от живота си, но мъките на невероятното преплитане на сетивата са съпътствани от чувството на “епифания”, на “еврика”, на доволство, което изследователите по-късно ще нарекат “ноетик”, заемайки го от Уилям Джеймс. Това първо вкусване на сладоледа с вкус на кафе предизвика по-дълбок ноетичен отклик у мен от всичко досега и заедно с това дойде и появата на момичето. Тя бавно доби очертания във въздуха и застана пред мен, закривайки все още смеещата се група. Никога преди, докато вкусвах, слушах, докосвах, помирисвах не бях виждал нещо повече от прости, абстрактни форми и цветове.
Тя беше някак извърната настрани и прегърбена. Носеше карирана пола и бяла блуза. Косата й бе тъмнокафява като моята, но дълга и събрана назад със зелен ластик. Ръката й рязко потрепна и разбрах, че пали кибрит. Около нея се вие дим. Мога да видя сега, че е запалила цигара. Оставам с впечатлението, че се пази да не бъде хваната, че пуши. Когато се обръща рязко, за да погледне назад през рамото си, аз изтървам лъжицата на масата. Нейният поглед мигновено ме омагьосва.
Понеже сладоледът се топи надолу в гърлото ми тя започва да изчезва и аз бързо вдигам лъжицата, за да възстановя видението си, но тя никога не достига до устата ми. Момичето внезапно си отива, като светлина, когато усещам как нещо леко допира лявото ми рамо. Чувам неразбираем шепот от взаимни обвинения и знам, че това е майка ми. Намерила ме е. Огромна вълна от смях съпътства моето насилствено напускане на "Сладоледената империя". По-късно щях да си спомням това с голям срам, но в момента, въпреки, че произнасях извинителни думи към майка си, не можех да мисля за нищо друго освен за това, което бях видял...

Целият разказ >>

пп. Всички ще спечелят, ако някой започне да превежда книгите на Джефри Форд на български. Изключително интересен и читаем автор.

от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford

превод Преслава Ст. Кирова ©

Хора от пясък и шлака, Паоло Бачигалупи

Един страхотен разказ на Бачигалупи, който е нещо като мъничък връх в опитите ми за превод.

Изборът му е мой. Със съдействието на Владимир Полеганов.

Прочетете го целия, заслужава си.

 
Първа:
http://trubadurs.com/2013/11/09/paolo-bacigalupi-the-people-of-sand-and-slag-bulgarian-translation-part-1/
и втора част:
http://trubadurs.com/2013/11/19/paolo-bacigalupi-the-people-of-sand-and-slag-bulgarian-translation-part-2/

Разкази

Последните седмици чета разни сборници с разкази и събрах апетит за още. Наистина това е формата, която чета с огромно удоволствие, другите книги нещо не ми вървят. Започнах „Отвъд залеза” на Хайнлайн, която не бях чела, но въпреки че се чете леко, не ми е особено интересна. Вероятно, ако я бях чела около годината, в която е излязла ефекта щеше да е друг. „Семейство Танер” на Роберт Валзер е чудесно написана, стойностна книга, която смятам да завърша въпреки нежеланието ми за възприемане на големи текстове, ако ще да е догодина.
Сега за разказите, които изгълтах като топъл хляб:

„Дванадесет странстващи разказа” на Маркес
Прекрасни, хващащи за гърлото и сърцето текстове. Корицата на българското издание не ми допада особено. Не бих дала оценка кой е най-добър, всички са различни и в същото време до един пълни с различни дози тъга. Може би най-много ми допадна най-краткия, с най-светлата – „Светлината е като водата”:
„В сряда вечер както винаги родителите им отидоха на кино. Двете деца останаха пълновластни господари на къщата. Затвориха всички врати и прозорци и счупиха крушката на една лампа в хола. От нея заструи лъч светлина, златиста и бистра като вода. Те я оставиха да се лее, докато равнището в къщата достигна четири педи. Тогава изгасиха лампата, извадиха лодката и плаваха до насита сред островите. Това приказно изживяване беше последица от моето лекомислие на един семинар за поетиката в бита. Тото ме попита как така светлината се пуска само с натискане на един бутон и аз отговорих, без да се замисля.
— Светлината е като водата — обясних му. — Отваряш крана и тя потича.
Така те плаваха всяка сряда вечер и работеха все по-добре със секстанта и компаса, а когато родителите им се връщаха от кино, ги намираха заспали сладко като ангелчета. След няколко месеца двамата пак бяха жадни за нещо ново. Този път поискаха екипи за подводен риболов. С всичко необходимо — маски, плавници, кислородни апарати и пневматични харпуни.
— Че държите в килера една безполезна лодка, как да е — каза баща им, — но отгоре на това да искате и леководолазни костюми, вече минава границата.
— А ако спечелим златната гардения за първия срок? — подхвърли Жоел.
— А, не! — избухна майка им. — Стига!
Мъжът й промърмори, че е прекалено строга.
— Тези деца не помръдват пръст, когато става дума за задължения — каза тя, — но за всяка прищявка са способни да спечелят и мястото на учителя си.”

„Източни приказки” от Маргьорит Юрсенар
Не знам защо са ги превели като новели, това са си истински приказки. Няма да правя сравнение с Маркес. Историите са на различни плоскости, макар всъщност да стигат до едно и също. С удоволствие бих пробвала да прочета и друго от Юрсенар. Във всяка история имаше някакъв детайл, който ме радваше и впечетляваше и дори цялата история да не бе толкова увлекателна той й даваше цвят и различна светлина. Може би най-наситената приказка бе първата „Как бе спасен Ван Фу”:
„Небесният властелин седеше на нефритов престол и ръцете му бяха сбръчкани като на старец, макар да нямаше още двайсет години. Синьото от наметалото му въплъщаваше зимата, зеленото припомняше пролетта. Лицето му беше красиво, но безстрастно като поставено нависоко огледало, в което се отразяват единствено звездите и неумолимото небе. От дясната му страна седеше министърът на Съвършените Наслади, от лявата — съветникът за Справедливите Мъчения. Наредените в подножието на колоните придворни ловяха с наострен слух всяка дума, излязла от устата му, и той бе свикнал никога да не повишава глас.
— Небесни Драконе — каза Ван Фу, проснат по очи, — стар съм, беден съм, слабосилен съм. Ти си като лятото, аз съм като зимата, Ти имаш десет хиляди живота, аз имам един-единствен и той свършва. Какво съм ти сторил? Вързаха ми ръцете, а те никога не са ти причинявали зло.
— Питаш ме какво си ми сторил, стари Ван Фу? — каза императорът.
Гласът му бе като песен, от която в очите избиват сълзи. Той вдигна десница, зеленикавосиня в заревото на нефритовия плочник, и възхитеният от дължината на пръстите Ван Фу затърси в паметта си дали не бе рисувал нескопосен портрет на императора или на някой от неговите предци, за да си е заслужил смъртното наказание. Но едва ли — Ван Фу рядко бе стъпвал във владетелския двор, защото предпочиташе хижите на изполичарите или кварталите на куртизанките и пристанищните кръчми с надвикващи се хамали.”

Препоръчвам и двата сборника. :)

Попаднах и на това „Латиноамериканска фантастика”, коeто може и да съм чела някъде назад в годините, но мисля да прочета и него. Реда си чака и сборника „Жълтък” на Йосип Новакович.

Из "Пътуване с лек багаж" от Туве Янсон

"- Знаете ли - каза Фло, - Харесва ми миризмата на пури. Създава усещането, че нищо не е спешно."

"- В тази сграда времето е само нещо, което се изнизва, то тук не живее. Същото важи за тези книги. А аз искам ясна представа, и то спешно, ясна представа какво сме искали и какво сме опитвали, какво е станало от всичко това и какво се брои за нещо повече. Важно е да откриеш кое е от истинско значение, ще е равносилно на някакъв вид отговор. Окончателно и трайно заключение, разбираш ли?
Чичото каза:
- Не съвсем... Толкова ли ти е необходимо? Щом само те притеснява... А и надали сега е по-спешно, отколкото винаги е било?
...
Сетне останаха, докато Оражерията не затвори. Бурята постепенно утихна, а портиерът се успокои. Чичото разказа за поляната, а него го биваше да разказва. Юсефсон беше по-добър слушател, отколкото човек би предположил. Чичото извади моста в миниатюра. Юсефсон го погледна и рече:
- Да, да, разбира. Идеята за поляната. Съзерцание, възторг, преживяване и така нататък. А мостът - да направиш мост, който не води доникъде?
- Няма значение - каза Чичото ядосано. - Мостът си е мост. Пак се опитваш да придадеш особен смисъл на нещо напълно естествено. Докъде води и откъде идва не е важно, човек минава по него, това е всичко!
Портиерът дойде и попита дали Чичото няма да се прибира вече, преди да е настинал.
- Разговаряме - каза Чичото. - Юсефсон, стигна ли до някакво заключение? Намери ли нещо важно в тези книги?
- Едно-друго - отговори Юсефсон и се подсмихна. - Трябва си време, но аз си знаех от самото начало... Май няма да успеем да се убедим взаимно. Но необходимо ли е изобщо?
- Не - каза Чичото. - Човек просто иска другият да знае и да разбира."

"Дете за лятото" и "Оранжерията" са разказите в сборника, които най-много ми допаднаха. Туве Янсон може да се чете всякога и всякак.

п.п. Благодарности на Мария Донева, която ме светна за още две нейни книги - "Лятна книга" и "Честна измама", които ще си взема непременно.:)

Из „Градът на жеравите”

"Светът върви, казъм, не му се опирай, ама и не му се подмазвай! Човек си се родил!"

Чудесна книга на Величка Настрадинова с двайсет и пет разказа за знайни и незнайни филибейци.
Съвременни, истински приказки, които си четохме вечер... дори по телефона. :)

***
„Госпойца Марийка благоговее само пред написаното. Ако има две възможности – да чуе най-интересната новина или да прочете квитанция за извършен ремонт на бойлер, то тя ще предпочете квитанцията.
Рядко разговаря. От квартала - само със Загубена Станка, чистачка по домовете, на която тя направи неоценима услуга, като я убеди, че е сто пъти по-интересно да четеш и най-глупавата книга, отколкото да говориш с най-умния съсед. Направи й услуга, защото дотогава Станка страдаше от хорското пренебрежение и все намираше повод да плаче, а след това стана начетена и взе да гледа философски на живота.
Тя е извънредно информирана особа и може би човечеството би имало голяма полза от нея, ако тя споделеше с някого знанията си. Но госпойцата не обича да говори. Говоренето пречи на четенето.
Ето защо много се разгневи, когато на вратата й застана някакъв студент и започна да я убеждава да го вземе за квартирант. Тя бе потресена от нахалството на младото поколение и опита да му тресне вратата под носа, но студентът предвидливо я беше подпрял с обувка и така, поради неравенството на силите, госпойцата изслуша жалостивата му реч. Речта не смекчи сърцето й, но даде време на студента да се огледа и да забележи, че електрическия ключ да вратата се държи едва-едва. И когато госпойцата яростно отхвърли молбата му, той смирено се покори на съдбата, само помоли госпойцата да му позволи да поправи ключа, защото нещастният студент имал страхова невроза от пожари и не можел да гледа неизправни електрически „пособия”.
Тя недоверчиво го премери с очи, но след кратко колебание го пусна да поправи ключа. После се наложи да поправи контакта в гостната, където студентът успя да проагитира да му отстъпи тая необитаема стая и да му спести хиляди страдания. За необитаемата стая студентът бе научил от недоброжелателно настроени съседи.
И тъй се сдоби с квартирант.
Тих, кротък, възпитан. Чете!
Чете!!!
Каква по-силна препоръка като за пред нея?
И за да чете момчето по-спокойно и да не си губи времето, госпойцата почна да му вари чайчета, после бульончета, накрая просто викаше:
- Сашко, кюфтетата са готови.
...
Но на госпойца Марийка и било съдено да има и още по-щастливи дни. Защото, когато навършваше седемдесет и пет години, една неделя пред къщата й спряха половин дузина коли и от тях наизлизаха Сашковците, Стефчовците, Мировците... с жени и тук-там деца и баби. И помъкнаха към петия етаж печени пуйки, мезета, торти, баници, цветя и бутилки. Оказа се, че Сашко се сетил за госпойцата и се обадил на Стефо, той – на Миро, Миро на... и решили, че тая жена заслужава. И пристигнали да празнуват. И за пръв път гостната на госпойцата изпълни предназначението си – прие гости. А тогавашния студент на госпойцата се изчерви от неудобство, че не се сетил за рождения ден, и хукна да търси подарък.
Като използвали отсъствието му, останалите заразпитвали госпойцата как е, какво прави...
Тя посочила учебник по хидравлика, до него „Диви разкази” и с гордост отвърнала:
- Четем!”

:)