Лиценз


*Материалите в блога са с Creative Commons лиценз Признание-Некомерсиално-Без производни 4.0 Международен
Показват се публикациите с етикет класици. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет класици. Показване на всички публикации

сряда, 25 януари 2012 г.

Из „Градът на жеравите”

"Светът върви, казъм, не му се опирай, ама и не му се подмазвай! Човек си се родил!"

Чудесна книга на Величка Настрадинова с двайсет и пет разказа за знайни и незнайни филибейци.
Съвременни, истински приказки, които си четохме вечер... дори по телефона. :)

***
„Госпойца Марийка благоговее само пред написаното. Ако има две възможности – да чуе най-интересната новина или да прочете квитанция за извършен ремонт на бойлер, то тя ще предпочете квитанцията.
Рядко разговаря. От квартала - само със Загубена Станка, чистачка по домовете, на която тя направи неоценима услуга, като я убеди, че е сто пъти по-интересно да четеш и най-глупавата книга, отколкото да говориш с най-умния съсед. Направи й услуга, защото дотогава Станка страдаше от хорското пренебрежение и все намираше повод да плаче, а след това стана начетена и взе да гледа философски на живота.
Тя е извънредно информирана особа и може би човечеството би имало голяма полза от нея, ако тя споделеше с някого знанията си. Но госпойцата не обича да говори. Говоренето пречи на четенето.
Ето защо много се разгневи, когато на вратата й застана някакъв студент и започна да я убеждава да го вземе за квартирант. Тя бе потресена от нахалството на младото поколение и опита да му тресне вратата под носа, но студентът предвидливо я беше подпрял с обувка и така, поради неравенството на силите, госпойцата изслуша жалостивата му реч. Речта не смекчи сърцето й, но даде време на студента да се огледа и да забележи, че електрическия ключ да вратата се държи едва-едва. И когато госпойцата яростно отхвърли молбата му, той смирено се покори на съдбата, само помоли госпойцата да му позволи да поправи ключа, защото нещастният студент имал страхова невроза от пожари и не можел да гледа неизправни електрически „пособия”.
Тя недоверчиво го премери с очи, но след кратко колебание го пусна да поправи ключа. После се наложи да поправи контакта в гостната, където студентът успя да проагитира да му отстъпи тая необитаема стая и да му спести хиляди страдания. За необитаемата стая студентът бе научил от недоброжелателно настроени съседи.
И тъй се сдоби с квартирант.
Тих, кротък, възпитан. Чете!
Чете!!!
Каква по-силна препоръка като за пред нея?
И за да чете момчето по-спокойно и да не си губи времето, госпойцата почна да му вари чайчета, после бульончета, накрая просто викаше:
- Сашко, кюфтетата са готови.
...
Но на госпойца Марийка и било съдено да има и още по-щастливи дни. Защото, когато навършваше седемдесет и пет години, една неделя пред къщата й спряха половин дузина коли и от тях наизлизаха Сашковците, Стефчовците, Мировците... с жени и тук-там деца и баби. И помъкнаха към петия етаж печени пуйки, мезета, торти, баници, цветя и бутилки. Оказа се, че Сашко се сетил за госпойцата и се обадил на Стефо, той – на Миро, Миро на... и решили, че тая жена заслужава. И пристигнали да празнуват. И за пръв път гостната на госпойцата изпълни предназначението си – прие гости. А тогавашния студент на госпойцата се изчерви от неудобство, че не се сетил за рождения ден, и хукна да търси подарък.
Като използвали отсъствието му, останалите заразпитвали госпойцата как е, какво прави...
Тя посочила учебник по хидравлика, до него „Диви разкази” и с гордост отвърнала:
- Четем!”

:)

сряда, 23 ноември 2011 г.

Станислав Лем

снимка:literarydogs.tumblr.com
"Когато бъде изобретено устройство, което по желание да намалява или повишава интелекта на всеки човек, ще се появи търсене към понижаване на интелекта, тъй като се счита, че идиотите са най-щастливи."


Съдбите на професор Коркоран

вторник, 15 ноември 2011 г.

Кетрин Мур

Кетрин Лусил Мур, по известна като К.Л. Мур е една от първите жени писатели в жанра фантастика. Родена на 24 януари, 1911 г. в Индианаполис, щата Индиана. Като дете има хронично заболяване и прекарва голяма част от времето си в четене, основно на фантастична литература.

"Намерили ме в зелка в Индианаполис на 24 януари, 1911 г., и аз бях отгледана с диета от гръцка митология, книгите за Оз и Едгар Райс Бъроуз, така че можете да видите, че никога не съм имала друг шанс... Нищо не обезсърчаваше моите детски амбиции. Пишех за каубои и царе, Робин Худовци, Ланселотовци и Тарзановци тънко прикрити зад други имена. Това продължи с години, докато един дъждовен следобед през 1931 г., когато аз, не издържах на продължилото цял живот изкушение и си купих едно списание, наречено Amazing Stories, чиято корица изобразяваше шест въоръжени мъже в битка до смърт. От този момент нататък бях посветена. Цяла нова област на литературата се откри пред възхитения ми поглед и желанието да я имитирам стана неустоимо."

Напуска колежа по време на Голямата депресия и започва да работи като секретарка. Нейните първи разкази се появяват в т.нар. пълп списания (евтини издания за масовия читател) през 1930те, включително две забележителни поредици в Weird Tales (Странни приказки).
Едната е за мошеника и авантюрист, Нортуест Смит и неговите странствания из Слънчевата система, а другата – кратки фентъзи истории за Джирел Джойри (един от първите женски образи в жанра "меч и магьосничество" във фантастиката. :)

"... повечето мъже не можеха да откъснат очи, когато за първи път видеха Джирел от Джойри. Тя беше висока колкото повечето мъже и също така дива, както най-смелите от тях. Влюбването на Джойри бе достатъчно горчиво, за да разбие сърцето й, тъй че тя стоеше ръмжейки проклятия над самозабравилия се покорител. Лицето над бронята й може да не изглеждаше красиво с рокля, но сред стоманата на снаряжението имаше хапеща, като острието на меч, красота, остра като светкавицата на бръснач. Червената й коса беше къса върху високо вдигната й глава и жълтия блясък на очите й излъчваше ярост, като огнище с жив огън."

Най-известната от историите за Нортуест Смит е "Шамбльо", с която Мур прави първата си продажба като професионален писател. Тя се появява в списанието през ноември 1933 г., като продажбата й й донася няколкостотин долара печалба.
Първата и най-известна от историите за Джирел от Джойри е "Целувката на Черния бог", която излиза с илюстрация на корицата на Weird Tales през октомври 1934 г. Ранните й истории са забележителни със съсредоточаваното върху чувствата и емоциите, което е твърде необичайно за онова време.
Произведенията на Мур се появяват също и в списанието Astounding Science Fiction през 1940. Няколко истории, написани за това списание по-късно са събрани в първата й публикувана книга, Judgment Night, публикувана от Gnome Press през 1952 г.
Включени в тази колекция са: "Judgment Night", задълбочена картина на бъдеща галактическа империя със сериозни размишления за природата на властта и неминуемата й загуба; "The Code", отдаваща почит на класическия Фауст с модерни теории и Лъвкрафтов ужас; "Promised Land" and "Heir Apparent", и двете документиращи жестоката промяна, през която човечеството трябва да премине, за да завладее цялата Слънчевата система, както и "Paradise Street", футуристичен поглед върху конфликт от Дивия Запад между самотен ловец и борещи се с пустошта заселници.

Мур среща Хенри Катнър, също писател на научна фантастика през 1936 г., след като той й пише писмо като фен, мислейки, че К.Л. Мур е мъж. Женят се през 1940 г.
След това, почти всички от техните истории, които са написани съвместно носят различни псевдоними, най-използвания от които е "Луис Паджет". (Друг псевдоним, който Мур често използва за произведения, написани с малко или никакво сътрудничество, е Лорънс О'Донъл.)
В това много плодотворно партньорство те успяват да комбинират магичния, страстен, авантюристичен, жив стил на Мур с по-интелектуалните истории на Катнър. Техните истории включват класическите "Mimsy Were the Borogoves" (основа за филма The Last Mimzy, Последната Мимзи, от продуцента на Властелина пръстените и режисьор Боб Шей) and "Vintage Season".
Те също така работят съвместно по история, която комбинира основните герои на Мур, Нортуест Смит и Джирел Джойри: "Quest of the Starstone" (1937).
Един добър поглед C.L. Moore and Henry Kuttner - A Perfect Union
След смъртта на Катнър през 1958 г., Мур пише повече нефантастична литература и води курс по творческо писане в Университета на Южна Калифорния. Пише и за няколко телевизионни предавания с името Катнър, но след като се жени за Томас Реджи (който не е писател) през 1963 г., тя престава окончателно да се занимава с писане.
К.Л. Мур е номинирана за първата жена Grand Master of the Science Fiction Writers of America, но номинацията е оттеглена по искане на съпруга й, Томас Реджи, който казва, че поради напредъка на болестта на Алцхаймер, от която тя боледува, наградата и церемонията ще бъдат за нея, в най-добрия случай, объркващи и разстройващи събития. Тя почива на 4 април 1987 г. в дома си в Холивуд, Калифорния, след дълга битка с болестта.

Източник: Wikipedia

В българските електронни библиотеки има няколко от общите произведения на Мур и Катнър, както като отделни имена, така и с общия им псевдоним - Луис Паджет, но няма нито едно от самата К.Л.Мур.
Сканирах първият й продаден разказ Шамбльо, единственото, което можах да намеря от нея на български, излязъл в сборника "Фантастика – 2".

събота, 11 декември 2010 г.

Съдбите на професор Коркоран

Станислав Лем

Искате да ви разкажа още нещо? Виждам, че Тарантога вече вади бележника си и се готви да стенографира... почакай, професоре! Та аз наистина нямам какво да ви разкажа. Не, не се шегувам. И въобще не мога ли и аз най-сетне поне веднъж да помълча в такава вечер – във вашето общество? Добре, добре, ще ви разкажа, но не за звездите. В края на краищата преживял съм немалко неща и на Земята. Професоре, ако непременно ти се иска да записваш, можеш да започнеш.
Както знаете, често имам гости, понякога доста странни. Имам предвид определена категория: непризнати изобретатели и учени. Не зная защо, но винаги съм ги привличал като магнит. Тарантога се усмихва, виждате ли? Но не става дума за него, та той не спада към категорията непризнати изобретатели. Днес ще ви разкажа за онези, на които не им е провървяло или, по-точно, на които прекалено им е провървяло: те са достигнали целта си и са разбрали безсмислеността й.
Естествено, в себе си не признават това. Неизвестни, самотни, те упорстват в безумието си, което само известността и успехът превръща понякога – извънредно рядко – в оръдие на прогреса. Разбира се, болшинството от тези, които идват при мен, принадлежат към числото на обикновените маниаци, на хората, затънали в една идея, дори не своя, а заимствана от предишните поколения, нещо като изобретателите на перпетуум мобиле – с жалки замисли, с банални, явно абсурдни решения. Но дори и в тях тлее огънят на безкористното усърдие, който разгаря живота, кара те да възобновяваш обречени предварително на неуспех опити. Жалки са тези уродливи гении, титани с пигмейски дух, осакатени от природата, която в припадък на мрачен хумор е прибавила към бездарността им творческа ярост, достойна за самия Леонардо; тяхната участ е да срещат равнодушие или подигравки и всичко, което можеш стори за тях, е да бъдеш час или два търпелив слушател и съучастник на мономанията им.
В тази тълпа, която собствената й глупост я предпазва от отчаянието, се появяват понякога други хора; не искам нито да ги хваля, нито да ги осъждам, оставям това на вас. Първият, който изпъква пред очите ми, като казвам това е професор Коркоран.
Запознах се с него преди около девет или десет години. Беше на някаква научна конференция. Поприказвахме няколко минути и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав (това нямаше никаква връзка с темата на разговора ни), той запита:
- Какво мислите за духовете?
В първия момент реших, че това е ексцентрична шега, но бях подочул, че е особняк – не помнех само в положителен или отрицателен смисъл, - и за всеки случай отговорих:
- Нямам никакво мнение по този въпрос.
Той се върна на предишната тема, като че ли нищо не е било. Звънецът вече известяваше началото на следващия доклад, когато внезапно се наведе – беше значително по-висок от мен – и каза:
- Тихи, вий сте човек от моя тип. Нямате предубеждения. Впрочем може би греша, но съм готов да рискувам. Наминете към мен – той ми даде визитната си картичка. – Но предварително ми позвънете по телефона, тъй като на почуквания не отговарям. Впрочем както искате...
Същата вечер, вечеряйки със Савинели, известния юрист, специалист по проблемите на космичното право, аз го запитах познава ли някакъв професор Коркоран.
- Коркоран! – викна той със свойствения си темперамент, поразпален от двете бутилки сицилийско вино. – Този смахнат кибернетик? Как е той? Не съм чувал за него от незапомнени времена.
Отвърнах, че не знам никакви подробности, че съвсем случайно съм дочул името му. Мисля, че такъв отговор би се харесал на Коркоран. Савинели, докато пиехме виното, ми поразправи някои от клюките, които се носели за Коркоран. Според тях, Коркоран като млад учен будел големи надежди, макар още тогава да проявявал пълно неуважение към по-възрастните, което преминавало понякога в наглост; после станал от ония правдолюбци, които изглежда получават еднакво удовлетворение и от това, че казват на хората всичко право в очите, и от това, че по такъв начин най-много си навреждат...

Целият разказ >>

вторник, 20 април 2010 г.

Отвъд безмълвната планета

В момента чета книгата на Клайв Стейпълс Луис, писана 1938 г. с превод и предговор от Любомир Николов, и наистина е удивително как в "старата" фантастика нещата са прости, интересни и без претенции. Удивително е как можеш да четеш за фантастично приключение, нови същества и езици, за бягства и оцеляване, и да си почиваш. Да ти е интересно като приказка, която дядо ти ти разказва, докато заспиваш.
Да направиш нещата възможно най-прости, но не повече - в това се корени наистина съвършенството и таланта.

Из "Отвъд безмълвната планета"

"- Сероните повече ли знаят от хросите? - попита Рансъм
Вместо отговор избухна спор. В крайна сметка излезе, че сероните или сорновете са абсолютно безпомощни в лодка и за нищо на света не биха се заели с риболов, че не могат нито да плуват, нито да съчиняват стихове и даже когато хросите им предлагат готова поезия, те успяват да проумеят само най-простите неща; но иначе много ги бива да изясняват разни работи за звездите, да тълкуват най-сложните повели на Оярса и да разказват какво е ставало някога на Малакандра - толкова отдавна, че никой друг не си спомня.
"Аха, интелигенция - помисли си Рансъм. - Те трябва да са истинската власт, макар че го прикриват."
Помъчи се да запита какво би станало, ако сорновете използват своята мъдрост, за да принудят хросите да вършат разни неща - само до там успя да стигне с оскъдния си словесен запас. В този вид въпросът съвсем не звучеше толкова тревожно, колкото би изглеждал, ако имаше начин да преведе израза "използване на научните ресурси за експлоатация на слаборазвитите съседни народи." Но усилията му се оказаха излишни. Споменаването на поетичната некадърност на сорновете бе прехвърлило целия разговор в литературното русло. Последва разгорещена и явно специализирана дискусия, от която Рансъм не разбра и дума."

петък, 11 декември 2009 г.

Рей Бредбъри

Някак необичайно ще ми е да пиша факти за Рей Бредбъри - той е отвъд тях.
Затова ще публикувам негови мисли и мнения на други хора.

"Всичко, което сънуваме е фантастика, а всичко което вършим в живота си - наука. Така че цялата история на човечеството не е нищо друго освен научна фантастика."

"Всяка сутрин ставам от леглото и стъпвам на мина. Мината съм самия аз. След експлозията прекарвам целия ден в сглобяване на парчетата."

Ray Bradbury in Torrance

вторник, 9 юни 2009 г.

Вера Мутафчиева

си отиде...
Не зная даже какво да кажа... в 10 клас прочетох "Случаят Джем" и обикнах разказвача в нея завинаги...
Човек е сбор от различните свои аз, най-често борещи се едно с друго...
На едно може да не простиш, а друго да обичаш страстно, едно може да забравиш, че съществува, а с друго да искаш да бъдеш всеки ден...,но всички те са там и ако успееш да ги видиш вече си стъпил на следващото стъпало.