Съдбите на професор Коркоран

Станислав Лем

Искате да ви разкажа още нещо? Виждам, че Тарантога вече вади бележника си и се готви да стенографира... почакай, професоре! Та аз наистина нямам какво да ви разкажа. Не, не се шегувам. И въобще не мога ли и аз най-сетне поне веднъж да помълча в такава вечер – във вашето общество? Добре, добре, ще ви разкажа, но не за звездите. В края на краищата преживял съм немалко неща и на Земята. Професоре, ако непременно ти се иска да записваш, можеш да започнеш.
Както знаете, често имам гости, понякога доста странни. Имам предвид определена категория: непризнати изобретатели и учени. Не зная защо, но винаги съм ги привличал като магнит. Тарантога се усмихва, виждате ли? Но не става дума за него, та той не спада към категорията непризнати изобретатели. Днес ще ви разкажа за онези, на които не им е провървяло или, по-точно, на които прекалено им е провървяло: те са достигнали целта си и са разбрали безсмислеността й.
Естествено, в себе си не признават това. Неизвестни, самотни, те упорстват в безумието си, което само известността и успехът превръща понякога – извънредно рядко – в оръдие на прогреса. Разбира се, болшинството от тези, които идват при мен, принадлежат към числото на обикновените маниаци, на хората, затънали в една идея, дори не своя, а заимствана от предишните поколения, нещо като изобретателите на перпетуум мобиле – с жалки замисли, с банални, явно абсурдни решения. Но дори и в тях тлее огънят на безкористното усърдие, който разгаря живота, кара те да възобновяваш обречени предварително на неуспех опити. Жалки са тези уродливи гении, титани с пигмейски дух, осакатени от природата, която в припадък на мрачен хумор е прибавила към бездарността им творческа ярост, достойна за самия Леонардо; тяхната участ е да срещат равнодушие или подигравки и всичко, което можеш стори за тях, е да бъдеш час или два търпелив слушател и съучастник на мономанията им.
В тази тълпа, която собствената й глупост я предпазва от отчаянието, се появяват понякога други хора; не искам нито да ги хваля, нито да ги осъждам, оставям това на вас. Първият, който изпъква пред очите ми, като казвам това е професор Коркоран.
Запознах се с него преди около девет или десет години. Беше на някаква научна конференция. Поприказвахме няколко минути и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав (това нямаше никаква връзка с темата на разговора ни), той запита:
- Какво мислите за духовете?
В първия момент реших, че това е ексцентрична шега, но бях подочул, че е особняк – не помнех само в положителен или отрицателен смисъл, - и за всеки случай отговорих:
- Нямам никакво мнение по този въпрос.
Той се върна на предишната тема, като че ли нищо не е било. Звънецът вече известяваше началото на следващия доклад, когато внезапно се наведе – беше значително по-висок от мен – и каза:
- Тихи, вий сте човек от моя тип. Нямате предубеждения. Впрочем може би греша, но съм готов да рискувам. Наминете към мен – той ми даде визитната си картичка. – Но предварително ми позвънете по телефона, тъй като на почуквания не отговарям. Впрочем както искате...
Същата вечер, вечеряйки със Савинели, известния юрист, специалист по проблемите на космичното право, аз го запитах познава ли някакъв професор Коркоран.
- Коркоран! – викна той със свойствения си темперамент, поразпален от двете бутилки сицилийско вино. – Този смахнат кибернетик? Как е той? Не съм чувал за него от незапомнени времена.
Отвърнах, че не знам никакви подробности, че съвсем случайно съм дочул името му. Мисля, че такъв отговор би се харесал на Коркоран. Савинели, докато пиехме виното, ми поразправи някои от клюките, които се носели за Коркоран. Според тях, Коркоран като млад учен будел големи надежди, макар още тогава да проявявал пълно неуважение към по-възрастните, което преминавало понякога в наглост; после станал от ония правдолюбци, които изглежда получават еднакво удовлетворение и от това, че казват на хората всичко право в очите, и от това, че по такъв начин най-много си навреждат...

Целият разказ >>