Танка

 

горещ вятър -

червеношийка в къщи,

лисица на пътя,

себеподобните

се намират в трудностите

05.11,26

Вчера се срещнахме пак с лисичката на железопътната линия, на една крачка разстояние. Красота!

От "Да бъдеш блу (син)" от Уилям Гас

снимка: goldenhourbookstore.com

ФИЛОСОФСКО ИЗСЛЕДВАНЕ

Първа част

I

СИНИ моливи, сини носове, сини филми, закони, сини крака и чорапи, езикът на птиците, пчелите и цветята, както пееха докерите, този оловен вид, който кожата има, когато е наранена от студ, контузия, болест, страх; калпавия ром или джин, който наричат „синя разруха“ и сините дяволи на неговия делириум; руски котки и стриди, доброволно или насила задържан дъх, синьото, което казват, че имат диамантите, дълбоките дупки в океана и блейзърите, спечелени от английските атлети, за да могат да ги носят джентълмените; страданията на духа - бунища, униния, понеделници - всичката тази мрачност - нискочестотна, меланхолична музика. Новошотландци, цианоза, изплакване на коса, синка, белина; рядката синя далия също като онази синя луна, проникновените неща се случват само веднъж или обявяването на коз във вист (но кой помни какво е вист или каква е смъртта на неизиграните игри?), и съответно знамето, Син Петър, което е нашият сигнал за тръгване; бърза стъпка, парите на Конфедерацията, сенчестите склонове на облаците и планините и следователно постоянно нарастващото отсъствие на Рая (ins Blaue hinein казват германците)*буквално „в синьото“, преносно “на тъмно“, без видима посока, цел*, следователно цветът на всичко празно: сини бутилки, банкови сметки и комплименти, например, или когато небето се превърне в костенурка, синьо-зеленото блеене на океана (и двете едни и същи), и Ада, с неговите спретнати и озеленени редици от бетонни колиби, и газово-сини пламъци; социални регистри, изпитни книжки, синя кръв, балове и бонета, бради, палта, яки, чипс и сирене... педантичният, неприличен и цензуриращ... напоен здрач, кисело море: чрез смесица от случайности, синьото се е превърнало в техен цвят, точно както е означавало вярност. Сините закони са взели своя нюанс от хартията, на която са били отпечатани. Сините носове са били кръстени на картоф. Малката библиотека на Е.Холдеман-Джулиус, където за първи път прочетох „Еволюция на любовта“ от Елън Кeй, напразно надявайки се на одобрението на пениса ми, такива корици имаше. В същата поредица, която се продаваше за стотинки по онова време, бяха любовните писма на онази португалска монахиня, Мариана Алкофорадо, със сигурност преуморена и обременяваща дама, чието съществуване безчувствено забравих, докато не прочетох за нея отново у Рилке.

Първата от тези джобни брошури бе, неизбежно, „Рубаят“. Тя беше с правилните настроения, правилната дължина, в красиви четиристишия и като чифт лъснати обувки, имаше точно правилните умора от света и еротичен блясък. Не.

19, най-близкото до „Каната и клонът“ („Каната и клонът“ се отнася до известните начални редове на „Рубайят“ на Омар Хаям, често превеждани като „Книга със стихове под клона, кана с вино, самун хляб - и ти“, отнасящи се до простите удоволствия, тема, популярна в литературата и изкуството.), беше озаглавено „Ницше: Кой Беше Той и За Какво Се Бореше“ от доктор М. А. Мъге. Всички тези главни букви преди това бяха за Бог. Спомням си, че имаше и други, които възпроизвеждаха речите на Удроу Уилсън от времето на войната с шрифт, който понякога се свличаше към долната част на страницата, сякаш отслабен от тежестта на думите по-горе. Синият цвят на тези книги вече е блед, хартията е крехка като хляб за причастие, докато асоциацията ми с Уайлд и Дароу с цвета, някога толкова интензивен, също е избледняла.

Пенисът ми не одобри и Ницше, нито есето на г-жа Ани Безант за бъдещето на брака предизвика вълнение. За това човек трябваше да отиде до Ливрайт - за други цветове: Черно и Златно - където би могъл да бъдеш стоплен от Стендал, Хюнекер и Жул Ромен, от Балзак и Реми дьо Гурмон, и където декадентството на Пиер Луи беше истинско и нито капка синьо не капеше върху прясно пресеченото сирене.

Джон Мидълтън Мъри редактира „Синьото ревю“ за трите забележителни броя от съществуването му, а нещо, наречено „Синият календар“, предсказваше времето от 1895 до 1898 г., без никога да е имало нещо вярно. Само монета от пет цента, също синя, от същата суха кутия на тавана, „Байбелот“, лилипутско периодично издание с корица с готически надписи, което буквално крещеше ИЗКУСТВО, попадна в болните ми ръце.

То дойде от Мейн, вместо от Канзас, и препечатани парчета, които преди това бяха изчезнали от страниците на „Тъмносиньото“, неясно прерафаелитско месечно списание със заглавие, толкова разочароващо непълно, колкото и счупена музикална фраза. Тези рапсодии бяха отпечатани и изчезнали от поглед по начина, по който пъстървата, сигурен съм, все още изчезва сред преливащи се цветове на студената, бездънна Синя дупка на моето детство в Охайо, внезапно, за да се появи отново в бистрите, бързи потоци и плитки езера, които то захранва, сякаш нищо магическо не й се е случило. Всеки от оскъдните броеве на списанието съдържаше по едно-единствено, малко свещено, леко зловещо и винаги деликатно напарфюмирано произведение на Уилям Морис или Франсис Томпсън, Андрю Ланг или други. 

Серията, която видях, завършваше тихо с почитта на Суинбърн към художника Симеон Соломон (дори тогава в синкава забрава). Сега това забравено есе на избледняващ поет ни предоставя първия пример, преди да сме напълно готови за каквото и да е: описанието на две фигури в картина... прозата в един нюанс на синьото оставям на вас.
Едното момиче, облечено в бяла дреха и сияещо като бели водни цветя, е наполовина изпуснало розата, която е увиснала в ръката ѝ, изпускайки лист по лист като сълзи; и у двете се чувства отмалата и плодоносния цветен въздух на това знойно място; наклонените им крайници и пламенни лица са изпълнени от богинята; устните и очите им примамват и очакват невидимата придружителка Любов.

Чистите, перленобели бузи и нежните устни все още носят около себе си фината чистота на съня; цялата картина е обгърната от тежката, лятна светлина, но е полусъбудена. Нищо по-просто и блестящо красиво не е създадено през последните години.

Ланг, очевидно обичащ цвета, редактира „Синята поетична книга“.

От прозореца си Катрин Мансфийлд вижда градина, пълна с див шибой и сини емайлирани тенджери, и записва наблюдението си в писмо до Фрида Лорънс, което никога няма да изпрати. Стивън Крейн пише и публикува „Синият хотел“, Малкълм Каули “Синята Джуниата“ и Конрад Айкън “Синьото пътешествие“. Като дъждовна вода и бели пилета, К.М. възкликва: 

Много красиво, о Боже! е син чайник с две бели чаши, които го придружават; червена ябълка сред портокали добавя огън към пламъка - в белите библиотеки книгите летят нагоре-надолу във везни от цвят, с повтарящи се розови и лилави нотки, докато не остане нищо друго освен тях, звучащи отново и отново.

След това са студеният канадски климат и цвета на дълбокия лед. 

Хрилете на риба. Буйна трева. Кит. Сойка. Панделка. Перка.

Към превода на цялата първа част >>

Малко забравени от тетрадките - неосъществени хайку и други...

*middle October/ wind is full with sea/ emotions

*сънувам/сладки думи - /спомени за любов

*пролетно настроение -/ калинка изпробва чаршафи / от черешов цвят :)

*Когато черешите цъфтят, дори боклука на улицата изглежда на мястото си. 

*Под цъфналата череша напразно се опитвам да чета космически истории.

*с пух от тръни/ пълни лятото юрган / за зимата :)

*юлска вечер/ пъпля в златната козина/ на лятото

(тя) не тръгва никога навреме,

чака хляба да превтаса,

виното оцет да стане,

а дървото просто маса

чака някой да отвори 

пет врати и то без брави,

златото ръжда да хване,

мъртвите да станат здрави

чака всичко да презрее,

да мухляса - лошо, тежко,

бялото да пожълтее,

любовта да стане смешка

***

Вятърът ме дотъркаля

до врата на празна стая.

Вътре мъничка пустиня,

вместо слънце - някой снима.

Тръни малки и големи

се търкалят там без време

и от мъника фуния-

транс се лее и не спира.

Вятърът ме дотъркаля

и метла ме метна в "рая".

С тръни малки и големи

се търкаляме без време,

в малка, пълна с пясък стая,

слънцето се зъби в края,

а вратата се затваря...

"Де си ветре, ветре..?"

Туй е края.

*мъжът, идващ, но невземащ я; родителите продали я за една маруля; вещицата, примамваща хора и искаща я само за себе си...

*слънце в екрана-/смущава фантастите/ дошли "на живо"

*summer evening -/ on the rabbit hill/ falcon feather

*равенство-/котки и гълъби/ пред месарницата

*Колко ли дълго трябва да лежа неподвижно, за да ме обвият със сребриста паяжина...

*есенна сутрин - / дори светофара свети/ само с жълто

*първи април - /самозалъгвам се, че/ утре ще е втори 

***

корав демагог -

изнасилва словото

публично.

***

насред трафика -

глас на щурче напомня 

за природата

***

Животът ме иска -

джентълмен 

ненатрапчив.

Животът не пуска 

ръката ми

даже за миг.

Животът извира

от всяко „обаче“

и пъди Краят с

жест крайно гнуслив.

Животът е влюбен

единствено в мен,

защото нехая,

защото през ден,

умирам по малко

на глътки, на хапки

и тръпна, и зная,

че щом му отвърна

гръб ще обърне,

ръката ще пусне,

но пак ще е влюбен

дори и без мен.

***

Витая в облаците,

строя въздушни кули.

Как прости са нещата,

ако живееш само с Юли.

Поглеждам се отгоре -

човече избеляло,

с протегнати ръчички

и пунктир за тяло.

Чертите съединявам,

рисувам си усмивка

и гледам – чужда плът

под моята завивка.

Летя из облаците,

прасетата ме следват

но Августин го няма -

нейде е поседнал.

Руен ме намира -

кръжим из синевата.

Измислица е всичко,

светът е сън за лято.

For Photo Promp 100wordstory

Имаше време, когато се пробвах да пиша истории от 100 думи по снимка към 100wordstory.org.

*Не намерих снимката.

Spring song

When the foxes start laughing through the night and fat squirrels can't move anymore.
And the cold ground has a gentle rug of colors and candles of the magnolia trees begin to shine.
When the moon is brighter even if it is new and the tides are deeper and greedy.
And the winds are furious and blow off the hottest and the coldest days in another dimension.
Winter starts to cry like warm rain on the budding trees until spring pet her with a sunny hand.
Crying is a simple song, only three tones, but the world is changing completely. 

***

I new that has something bizarre in this shop

All this pungency around.
One day I just dived into it. 
At the back a mirror shone like a pond.
I stepped in front of it and started to fix my shirt and tie. 
The landscape behind started to change.  I saw a muddy river and heard a flute start to play.
I saw how my tie isn't already a tie but a dark silver snake and her fizzle maw was getting closer to my face...Run!
Suddenly a girl jumped from somewhere, cut it off and threw it into the ditch.
"Chai?"

***

My mum/mer

Nothing left of her, just this photo.
When Dad met her, she studied at the university and worked as a street artist along with several other fellow students. 
It is not even her face: covered with white, painted lips and a clown's nose. The colour of her eyes is indefinable, like holes on her face.  Not even her hair, some red plastic cover on her blond curls. Not even her gestures, because she plays a role -  must be sad and funny at the same time, causing emotions. 
Still provokes. Sometimes I smile looking at the photo, sometimes I cry.

***

It was a hot evening

He climbed the stairs, hesitated a little in front of the door, then gently pressed the handle.

Walked down the corridor and entered the living room. Somebody left the lights on. Most of the furniture was missing, but the couch was there covered with white sheets. His mother always kept some in the wardrobe.

He sat down and stared at the empty, dark wall opposite. 

It was said that your life was passing in front of you like a movie when you were dying. 

He thought that will start to live from now.

***

We met on the pier

And straight off after the coffee and first conversation we kept our hands warm in his pocket. 

The windsurfers were moving fast enjoying the wind and we walked talking in the cold with frozen faces.

Nobody expected to go there so fast but maybe the wind, maybe the cold… We joked and laughed a lot and I put this sweet jelly jaws in a glass of water next to the bed and said:

“Lets pretend that we are old and wrinkled and have lived together for a hundred years.”

Then we made love like we knew each other for a thousand years.

There was no next time. His friend told me that he drowned with his boat in a storm.

***

Words that stop the sea

Nothing could stop the cold sea. They built dikes, walls but the waves jumped over like racing horses and invaded the houses. People did not even bother to remove furnishings, everything was well salted.

Until that day when the boy with a broken heart wrote this angry words on the wall:

"Hate you, bitch, get back from my life..!"

The waves did not touch even the dike, the ocean got back.

The old ones were glad: "The water is stil witful, sensitive woman." said.

The boy has always thought that the women are only harbors.

***

"Коя/кой е Елена Феранте, наистина?"

Миналата година бях писла някъде за книгите, които бях чела през годината и които най-много ми бяха харесали. Сред тях бяха и тези на Елена Феранте, особено "Дни на самота", която прочетох първа. Както писах и тогава: харесвам безпощадните (особено към себе си) разсъждения на героите. 

Прочетох част от книгите й след като по случайност попаднах на филма "Изгубената дъщеря" с Оливия Колман и Джеси Бъкли.

Сега пък пак слуайно се натъкнах на това видео за самоличността на Феранте, стана ми интересно и реших да го преведа ( не е съвсем едно към едно ):

"Когато потърсите в гугъл коя/кой е Елена Феранте обикновено излиза снимка на възрастна, слаба жена. Това не е Елена Феранте, това е американския преводач на Феранте - Анн Голдстийн.

Италианският журналист Клаудио Гати, който работи за бизнес списанието: ilsole24ore.com и който, правейки разследване, следва логиката и се появяват имената на доста знаменитости. Сред тях е и Анита Раджа. Тя е наполовина италианка, наполовина германка. Преводач от немски, а също е, по-точно била е, начело на Библиотека Гьоте (Библиотека Европа) в Рим. Никога не е публикувала нищо свое, така че няма с какво да се направи сравнение. Но тя е омъжена за Доминико Старноли - италиански романист, който е публикувал около 20 романа.

Има няколко знака, които сочат, че зад името Елена Феранте може да е Доминико Старноли и/или съпругата му:

1. Той е роден 1943 г. в Неапол, също като Феранте и е израсъл в много беден квартал, където боят е бил най-честата комуникация с децата. Също както за двете момичета от „ Гениалната приятелка“ на Феранте.

2. Има една италианска дума, която само двама живи, италиански автори използват (другите двама, които са я използвали са починали преди около 100 години) и това е „inapolebile” (не съм сигурна за изписването), което означава „неотменим“. Това не е много често срещана дума и можете да я намерите само в два романа – единия от Феранте и другия от Старноли.

3. Имаме Доминико Старноли и Нино Сараторе (герой от книгата „ Гениалната приятелка“ на Феранте). Доминико е официалното име на писателя, но приятелите и съпругата му го знаят като Нино, а Сараторе е анаграма на Старноли на италиански.

4. През 1992 г. излиза първият роман, зад който стои името Елена Феранте и това е „Тягостна любов“. Същата година Д. Старноли също издава роман, наречен „ Via Gemito”. Ако ги разгледаме заедно, ще видим, че романът на Феранте е женската версия, женската гледна точка на този на Старноли. И може би нещата са тръгнали от там, тогава му е хрумнала идеята въобще за псевдонима и всичко останало. Решили са да пробват как ще се приеме от публиката и какво ще стане. Може би така се е случило.

5. Професор Лорето от университета в Рим и той е създал софтуер, който анализира текстове и може да ги сравнява. Той не обръща внимание на стила или темата, а просто чисто технически сравнява „ДНК“-то на текста – буквите, знаците, подредбата им и т.н. Първите два текста, които сравнява са на Арнон Грюнберг и Марек Ван Дер Якт. Бързо установяват, че текстовете са писани от един и същ човек. И да, Грюнберк казва за Марек, че той е неговото Друго Аз. След това решават да пробват с текст на Феранте и го сравняват с текстове от 25 други романисти, които се счита че биха могли да са Елена Феранте – жени и мъже. Сред тях е и Паоло Джордано, вероятно го познавате със „Самотата на простите числа“. И кой се появява най-отпред: Доменико Старноли. Така че, това е доста добро доказателство.

Възможно е съпругата му да му помага, много е вероятно. Може да е съвместна работа. Дали има значение? Не. Просто е забавно да знаем. Дали всичко това омаловажава книгите на Феранте? Не. Забавно е да се опитваме да отгатнем."

Още интересно по въпроса: 

Determination by stylometry of the probable author of the Ferrante corpus: Domenico Starnone

Have Italian Scholars Figured Out the Identity of Elena Ferrante?

Сладоледената империя

от Джефри Форд

Позната ли ви е миризмата на гаснещите свещички върху тортата за рожден ден? За мен, този аромат е заменен от звук, подобен на този, когато лъкът преминава през басовата струна на цигулката. Тази нота съдържа цялата меланхолична радост, за която ми бе казано, че предизвиква този мирис - загубата на още една година, обещанието за полагащата се мъдрост. Също така тоновете на акустична китара се появяват пред очите ми като златен влак, падащ от високо точно над главата ми и изчезващ на нивото на слънчевия сплит. Има определено швейцарско сирене, на което се наслаждавам и което е винаги на триъгълници. Чувството като от коприна по пръстите ми, което после усещам полегнало върху езика си, с аромата и консистенцията на лимонов меренг. Тези възприятия не са просто мисли, а конкретни физически преживявания. В зависимост от гледната точка, както приблизително всеки девет от милион човека, аз съм едновременно прокълнат и благословен със състояние познато като синестезия.
Чак напоследък стана известно, че мозъчните процесите при синестезия са основно в хипокампуса, част от древната лимбична, нервна система, където запаметените възприятия, предизвикани в различни географски области от мозъка, в резултат от външни стимули, се проявяват заедно. Вярва се, че всеки, в някаква точка отвъд съзнаваното, преживява подобна сензорна асоциация, която бива филтрирана и само на едно конкретно, сетивно усещане се дава предимство в света на съзнаваното. За няколкото късметлии като мен, този филтър е счупен или усъвършенстван и това, което е несъзнавано става осъзнато. Може би, някъде далеч назад във времето, нашите прадеди са били напълно синестетични и са можели да усещат, чуват, помирисват, вкусват и виждат едновременно, във всеки конкретен случай. Целият микс от сензорна памет наедно с чувството за възприятие, без да дават предимство на информацията на само един от петте портала, през които “реалността” нахлува. Научните обяснения, доколкото мога да ги следя, изглежда имат смисъл сега. Но когато бях малък и казах на родители си за шепота на винила, за зловонието на лилавото, за въртящите се, сини спирали на църковната камбана, те бяха уплашени, че нещо не е наред с мен и че мозъкът ми прелива от халюцинации като изоставена къща, пълна с призраци.
Като единствено дете не ми беше позволен лукса да бъда ненормален. Родителите ми не са били първа младост, когато съм се появил, след множество неуспешни бременности - майка на почти четиридесет, татко на четиридесет и пет. Беше факт, че на пет години чух, че това, което аз описвах като “ангел, който винаги плаче щом докосна кадифе” никога няма да бъде прието, защото е възприемано като болест, която трябва да бъде излекувана, независимо от методите. Парите не бяха проблем в преследването на перфектната нормалност. Така, че ранните си години прекарах в часове мъчително чакане пред кабинетите на психолози, психиатри и терапевти. Не мога да намеря думи да опиша дълбините на медицинското шарлатанство, в които бях потопен от същинска армия от така наречени професионалисти, които ме диагностицираха с всичко от шизофрения до биполярна депресия и ниско IQ, причинено от занемареното приучване на ползването на гърнето. Тъй като бях дете, бях напълно откровен с тях относно преживяванията си и тази моя, първа грешка ми костваше кръвни тестове, сканиране на мозъка, специални диети и принудително приемане на дяволска фармакопея от убиващи съзнанието лекарства, които отслабваха волята ми, но не и аромата на ванилия на падащата, златна слънчева светлина през есенните следобеди.
Статутът ми на единствено дете, заедно със “състоянието” ми, както те го наричаха, караха родителите ми да ме възприемат като крехък. Поради тази причина бях изолиран от другите деца. Сигурен съм, че част от всичко това беше, заради това как моят начин на ненормално възприятие и изразяване влияеше върху моите родители, защото те не бяха от типа хора, които можеха да понесат отговорността, че са произвели дефектна стока. Бях обучаван в къщи от майка, вместо да посещавам училище. Тя всъщност беше добър учител с докторската си степен по история и отлични познания по класическа литература. Баща ми, който беше статистик, ме учеше на математика и по този предмет аз доказах, че съм неоспорим провал, докато не станах на колежанска възраст. Въпреки, че x=y може да бъде подходяща метафора за феномена на синестезията, нямаше никакъв смисъл на хартия. Цифрата 8, между другото, мирише на изсъхнали цветя.
Това, в което бях добър беше музиката. Всеки четвъртък в три часа следобед, мисис Бритник идваше в къщи, за да ми преподава уроци по пиано. Тя беше мила, въздрастна дама с оредяваща, бяла коса и най-красивите пръсти - дълги и гладки, сякаш принадлежаха на грациозна, млада великанка.
Въпреки, че не бе виртуоз на клавишите, тя беше истински гений в това да ме научи да си позволя да се наслаждавам на звуците, които произвеждах. И аз им се наслаждавах. Когато не бях влачен насам-натам в преследване на избавянето от недъга ми, моето кътче в къщи бе столчето пред пианото. В насила наложената ми изолация от света, музиката се превърна в прозорец за бягство. Щях да пропълзявам през него, колкото често бе възможно.
Когато свирех, можех да видя нотите пред себе си като фойерверки с цветове и форми. На дванадесет годишна възраст пишех свои, собствени композиции и бележките ми, които съпътстваха страниците с нотите, обясняваха визуалните прояви, които се появяваха, заедно с тях. Всъщност, когато свирех аз наистина рисувах - във въздуха пред очите ми - великолепни, абстрактни творби в стила на Кандински. Много пъти планирах композицията върху бял лист, използвайки комплекта от пастели с шейсет и четири цвята, който имах от малък. Единствената трудност беше с цветове като маджента или кобалтово синьо, които възприемах основно като вкусове, така че трябваше да ги описвам с думи като ликорис и тапиока върху моите надраскани набързо рисунки там, където те се появяваха в музиката.
Наказанието ми затова, че бях толкова добър на пианото, бе че загубих единствения си приятел, мисис Бритник. Спомням си много ясно деня, в който майка ми я освободи. Тя спокойно кимна усмихвайки се, разбирайки, че аз вече съм надминал нейните умения. Въпреки, че знаех това се разплаках, когато тя ме прегърна за довиждане. Докато лицето й беше близо до моето тя прошепна в ухото ми “Око да види, ръка да пипне.” От този момент аз знаех, че тя напълно разбира положението ми. Нейният люляков парфюм, звукът на едва доловим си-бемол, изсвирен от обой, все още ги усещах, докато я гледах как се отдалечава по пътеката, излизайки от живота ми за добро.
Вярвам, че загубата на мисис Бритник бе това, което ме направи бунтар. Станах непоследователен и паднах духом. После един ден, скоро след моя тринадесети рожден ден, вместо да се подчиня на майка си, която ми беше казала да привърша главата от учебника, докато тя си вземе душ, аз взех пет долара от портмонето й и излязох от къщи. Докато вървях под слънцето и синьото небе, светът наоколо ми изглеждаше изпълнен с живот. Това, което исках повече от всичко друго бе да се срещна с млади хора на моята възраст. Спомних си един магазин за сладолед, който бях видял от колата, докато се връщахме от кабинета на доктора и изглеждаше сякаш винаги има деца, които да се мотаят там. Насочих се директно натам, чудейки се дали майка ще ме хване преди да успея. Докато си представях как си суши косата, започнах да тичам.
Когато стигнах до редицата от магазини, където бе и “Сладоледената империя”, бях останал без дъх, както от пълното чувство на свобода, така и от половината миля спринт. Да надникна през стъклото на входната врата бе за мен като да гледам през портал към някакъв екзотичен, друг свят. Беше пълно с млади хора, на моята възраст, седящи на групички на масите - говорят, смеят се, ядат сладолед - не вечер, след вечеря, а на светло и открито, посред бял ден. Отворих вратата и се гмурнах вътре. Магията на мястото сякаш бе изметена навън, защото с влизането ми разговорите замлъкнаха. Стоях насред тази внезапна тишина и всички се взираха в мен.
- Здравейте! - казах, усмихвайки се и вдигнах ръка за поздрав, но вече беше твърде късно. Вече се бяха обърнали на другата страна, разговорите се бяха възобновили, сякаш те само неохотно бяха хвърлили поглед на отварящата се и затваряща се под напора на вятъра врата. Бях парализиран от неспособността си да ги впечатля и от осъзнаването, че намирането на приятели ще изисква наистина сериозна работа.
- Какво да бъде? - попита големият мъж зад тезгяха.
Събудих се от транса си и пристъпих, за да поръчам. Пред мен, под голям стъклен похлупак. лежеше "Сладоледената империя". Никога не бях виждал толкова много видове, с толкова много цветове и варианти - с ядки и плодове, парченца бисквити и бонбони, тайнствени спирали, вида на които ми звучеше като далечна сирена. Дълбоките вани, наредени в стройни редици, бяха с около тридесет различни вкуса сладолед. Диетата ми не позволяваше консумацията на каквито и да е сладкиши или десерти, и много рядко имах нещо с размерите на напръстник от ванилов сладолед след вечеря. Определени доктори бяха казали на родителите ми, че яденето на сладки неща сериозно ще обостри състоянието ми. Мислех за това, докато си поръчвах голяма купа със сладолед с вкус на кафе. Изборът ми произтичаше от това, че кафето бе още едно от нещата в списъка, които никога не трябваше да вкусвам.
След като платих, взех купата и лъжицата, и намерих място да седна на една маса в ъгъла, от където можех да наблюдавам всички останали маси. Трябва да призная, че имах някои тревоги, относно това да се потопя в атмосферата там, тъй като бях предупреждаван за това от толкова дълго време от толкова много възрастни. Вместо това изучавах магазина, наблюдавах как другите деца говорят, опитвайки се да чуя части от разговора. Успях да кръстосам поглед с едно момче на моята възраст, което седеше през две маси. Усмихнах се и му помахах. Той ме видя, обърна се и зашепна нещо на другите момчета, които бяха с него. Всички четири се обърнаха, гледайки ме и после избухнаха в смях. Бях сигурен, че си правеха майтап с мен, но се радвах на победата, че поне бях забелязан. Загребах голяма лъжица със сладолед и я пъхнах в устата си.
Има съпътстващ феномен със синестетичното преживяване, който трябваше да спомена. Разбира се, нямах термин за него на този етап от живота си, но мъките на невероятното преплитане на сетивата са съпътствани от чувството на “епифания”, на “еврика”, на доволство, което изследователите по-късно ще нарекат “ноетик”, заемайки го от Уилям Джеймс. Това първо вкусване на сладоледа с вкус на кафе предизвика по-дълбок ноетичен отклик у мен от всичко досега и заедно с това дойде и появата на момичето. Тя бавно доби очертания във въздуха и застана пред мен, закривайки все още смеещата се група. Никога преди, докато вкусвах, слушах, докосвах, помирисвах не бях виждал нещо повече от прости, абстрактни форми и цветове.
Тя беше някак извърната настрани и прегърбена. Носеше карирана пола и бяла блуза. Косата й бе тъмнокафява като моята, но дълга и събрана назад със зелен ластик. Ръката й рязко потрепна и разбрах, че пали кибрит. Около нея се вие дим. Мога да видя сега, че е запалила цигара. Оставам с впечатлението, че се пази да не бъде хваната, че пуши. Когато се обръща рязко, за да погледне назад през рамото си, аз изтървам лъжицата на масата. Нейният поглед мигновено ме омагьосва.
Понеже сладоледът се топи надолу в гърлото ми тя започва да изчезва и аз бързо вдигам лъжицата, за да възстановя видението си, но тя никога не достига до устата ми. Момичето внезапно си отива, като светлина, когато усещам как нещо леко допира лявото ми рамо. Чувам неразбираем шепот от взаимни обвинения и знам, че това е майка ми. Намерила ме е. Огромна вълна от смях съпътства моето насилствено напускане на "Сладоледената империя". По-късно щях да си спомням това с голям срам, но в момента, въпреки, че произнасях извинителни думи към майка си, не можех да мисля за нищо друго освен за това, което бях видял...

Целият разказ >>

пп. Всички ще спечелят, ако някой започне да превежда книгите на Джефри Форд на български. Изключително интересен и читаем автор.

от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford

превод Преслава Ст. Кирова ©

***

world full of clowns -
slowly losing ability
to smile.

Short love stories

 

To bite, chew and swallow! a piece of reality

I liked him because he looked sad. Later realized that he was actually bored, even with himself.

Vacuity, a new word. My bad English.

“Let me entertain you” never was my kind of song. 

At first he wanted to kneel to beg me (in the end I knelt not to beg). 

Afterwards I talked more with the waiters and the beer.

Infinity war started at 7 p.m. Fortunately it did not last long. 

Then I called and bet on Roma in the pub full of Liverpool fans. Owes me £10.

The best was when we were going back home walking down the street in the middle of the night holding each other's hands. Passersby were staring at us.

Beautiful, active, strong, different, aware people, entirely in the present. 

I am still chewing that and making bubbles because I loved it.

***

The man who looks at me

We met for the first time at a small gallery concert. 

He was with friends, me too. 

We did not talk much, even did not mention our names because we talked about our jobs which were similar and I was exited about my idealistic vision. 

I did not understand right away that he was looking at me.

During the concert I made videos to the band and the audience. When I went home I watched and checked the records  and saw that the man looked at me all the time. 

It was weird, embarrassing and nice at the same time.

Nobody looked at me like that. And since then he has never stopped. I know that.

Even when I am not here he looks at me.

I met him now, after years, more staid with beard... but he looks at me in the same way.

I desperately want to talk with him and dont want to because I am afraid that he will stop looking at me that way.

I want him to look at me. I feel save, warm and at home in his gaze.

I know that he will look at me even when I am not here at all.

На баба ти хвърчилото

беше от магазинерска хартия, отмъкната от бащиния дюкян...
и канапът май беше от там.
Нарисувахме лице.
Тя каза, че е тъжно и сигурно няма да полети.
Целунах я, когато вятърът го грабна и разпори в усмивка.

Дядо ти.

Заешкият хълм

разказ от 100 думи

Слънцето се спуска бавно и оцветява тревите в златисти оттенъци.

Жълто-черният Тайгър Мот кръжи над него като огромна оса и плаши соколa, дебнещ зайците. Спуска се все по-ниско. Иска да се рее като жива птица. Съзнанието на Джефри Де Хавиланд, поставено преди смъртта му, някъде дълбоко там между двигателя и системата за запалване, вярва че е открило безметежното безсмъртие. Соколът трябва да улови нещо, за да оцелее още един ден. Зайците се плашат от шума. Птицата се стрелва към натрапника и перката се чупи. „Молецът“ застива за миг и после пада стремително надолу след мъртвото тяло на сокола.

***

Моят ангел

Моят ангел е слаб
и се храни с вълнения,
а десертът му често
е коктейл Вдъхновения.

Моят ангел е млад
все очаква и иска
и задава въпроси,
и чепикът го стиска.

Моят ангел е тъмен
и с небрежна коса
всяко лято се дави
с глътка топла роса.

Всяко лято спасявам
моят ангел от смърт.
Всяка зима ми връща
за услугата с връх.

Моят ангел е крехък,
и жилав, и прям.
Моят ангел ме знае
както аз се не знам.

Моят ангел е слаб,
по момчешки във форма
и не ща да го виждам
нито ден в униформа.

Моят ангел съм аз,
но отвътре навън.
Пренебрегнат е денем,
но сме двама насън.

:)

На дивана

Опитът ми за разказ, вдъхновен от Бредбъри за конкурса на сп. Дракус.
Няма изискване за непубликуване, затова реших да го пусна и тук.

Резултатите от конкурса

Котката пропълзява до гърдите му и се сгушва с мъркане под изпотената му, топла мишница. Цял ден е играл с децата от махалата. Горещото, ярко слънце се е вливало като гориво в телата им и те са се смели, скачали, бягали, плували. Все едно утре няма да могат да го правят и ще се събудят тъжни старци със сребърни коси и бастуни до леглата. Грапавото езиче ближе солената му ръка и той се отпуска напълно – чувства как дланите и стъпалата му се удължават и сякаш преминават през стените навън. Подобно на железопътни релси се изпъват и се губят някъде отвъд хоризонта. Долавя странен монотонен шум и напряга сетива да разбере, когато изведнъж разпознава собствения си глас и се чува как пее:

„На дивана, под юргана
коте бяло се е свряло,
хърка, мърка недоволно...”


Когато се събужда, не смее да отвори очи. Плъзга ръка по дамаската и сякаш вижда големите жълто-бели маргарити, изрисувани по нея. Същите като бледите, изсъхнали цветя по гробища и паметници, чупливи като стари кости. Потреперва, дълбока въздишка се отронва от устните му и се зарейва сред другите някъде към тавана, цял сноп. Внимателно се надига от дивана и спуска крака, бастунът му е подпрян на масата.

- Пак видях Бела. – казва на жена си, докато вечерят.
Тя спира да дъвче и го поглежда.
- Не е ли странно? Всеки път се чудя. Виждам котка, съвсем обикновена котка от детството ми. Е, не беше точно обикновена – толкова бяла и чиста, чак очите те заболяват, докато я гледаш. Като купчинка сняг. Изтрито, живо петънце си бе сред всичко останало, но си вършеше нейните котешки неща и...
- Това е хубаво. – казва тя. – Никой не ти липсва.
- Да... – той се усмихва с ъгълчето на устните си и захлупва ръката й с длан.

Сред купищата не толкова стари и безвкусни предмети, все пак има красиви и ценни. Накачените цветни шалчета се веят от струята въздух на двуметровия климатик. Вера веднага залепва ръце за някакви чаши със сини орнаменти, имитиращи китайски порцелан. После я вижда да разглежда нощна лампа с абажур от тръстика и изящна дървена основа.
Влиза навътре, където са мебелите и няма толкова хора. Преминава покрай кубични диско фотьойли от бяла и черна изкуствена кожа, декорирани с цветни, пластмасови лампи, когато погледът му попада на комплект столове. Майсторът, който ги е правил е добър дърводелец, но явно е решил да се изяви и като художник. На седалките има изрязани рицарски гербове. Лебед, сякаш взет от детска рисунка, лилии и нещо, което трябва да бъде змия около меч, но прилича повече на дъждовен червей, навит на пирон. Засмива се на глас и се обръща да намери Вера, когато я вижда да седи на дивана зад него.
Избеляла, прашна дамаска с неопределен цвят, малко поочукани странични облегалки и основа от тъмно дърво.
Има толкова много вещи, които миришат на история, на време. На друго време. Свещници и лампи, ухаещи на благородство и измама, изящни чаши, с мирис на похот и страх. Часовници, с аромат на любов и отчаяние, които никога няма да работят отново, но си струва да погледнеш, да вдишаш от времето, когато са правени.
Диванът мирише на нещо повече от друго време. Като струйка дим от екзотична цигара, която се разтваря във въздуха, в аромата му се усеща нещо, което докосва, но не можеш да обясниш. Нещо познато, на което си забравил името.
Когато го донасят в къщата все едно сглобяват пъзел с отдавна загубено парченце. Въпреки липсата на място, шкафовете сложени един върху друг и вратата на гардероба, която никога не може да се отвори напълно. Въпреки тежестта, която той усеща в гърдите, откакто го е съзряла, още там в магазина. Щом му намират място, сякаш нещо щраква и невидим механизъм забръмчава - отмерващ, движещ, работещ върху известна само нему задача.
Пролетното слънце навън вече е оживяло в слънчеви зайчета, които подскачат из стаята. Той вижда как едно от тях докосва за миг шарките на стария диван и уплашено изчезва. Когато излиза навън, за да помогне на Вера в градината, оставя вратата широко отворена.

Мъжът и девойката излъчват спокойствие. Отдалеч ги разпознават – с раници, светли, загорели от слънцето, тя видимо доста по-млада и по-висока от него.
Прегръщат се за „добре дошли” и после се друсат по разкопаните улици в малката немска кола. Гостите им казват, че за пръв път отсядат при по-възрастни хора - обикновено се страхували и били консервативни.
- Ние обичаме да имаме гости, особено по-младички...– казва Вера. – С времето темите с връстниците се изчерпват. Накрая говорим все за хората, които са си отишли.
Нямат свои деца. Понякога близостта до младостта им липсва. Но спомняйки си починалите си родители понякога е благодарен за това: Близките никога не трябва да се грижат за теб, когато остарееш. По-добре да са непознати, странници, чиито минало не знаеш, а и те твоето, случайни хора, които минават и заминават. Хора, които могат да видят най-доброто от теб, защото не те познават напълно. Не си им се карал като деца, не си треперел от страх, когато не се връщат през нощта, не си се пръскал отвътре, когато са виждали любовта в най-неподходящия човек... Хора, с които не си толкова свързан, оплетен, зашеметен от спомени, емоции и грешки, че можеш да бъдеш по-доброто си Аз. Не баща, майка, баба..., не роднина, близък, а далечен, интересен, загадъчен човек, чийто и най-глупави думи си струват. Думи, които си повторил стотици пъти. Защото искаш да умреш като такъв. За старините ни трябва да се грижат само скитници.

Гостите им са тактични. Не питат нищо лично, колкото им кажат. Говорят за храна, за пътищата, за забележителностите в града.
Когато пристигат е вече късно.
Вера постила цветни, ухаещи чаршафи на разпънатия диван и той почти забравя цвета на маргаритите отдолу.

През нощта се буди както всеки път и чува как някой плаче – тихо, сподавено, глухо, сякаш в друга къща, там през улицата, през няколко слоя тухли, мазилка и боя.

На сутринта всички са мълчаливи. Спокойствието от предишния ден си е отишло. Момичето е опитало да прикрие зачервените си очи, но не се е получило. Пият чай, никой не се храни. Той няма къде да дене погледа си, съжалява че не е на обичайното си място срещу прозореца.
Мълчанието започва да притиска и смалява стаята:
- Знаете ли, че спах няколко пъти на този диван и сънувам все едно и също: като дете имах една голяма бяла котка, Бела – все нея сънувам... – изстрелва той, почти задушен от натиска.
Момичето го поглежда втренчено и от очите й рукват сълзи, след секунди ридае на глас. Мъжът я прегръща и казва:
- И ние сънувахме. И двамата сънувахме хора, които сме загубили. Тя, починалата си майка, а аз - съпругата си. Сънувахме ги все едно са живи. По същия начин, както говоря сега с вас.
Стаята е цялата в бледи маргарити и с размерите на диван.

Идват още хора. Млади, стари.
Пътешественици като онези, първите, които ги откриват през интернет. Казват, че „сърфирането” на техния диван е повече от истинско. Един дори написва теория и издава книга.
Непознати. Купища от лица, които той забравя веднага.
Познати. Продавачи в магазините, където пазаруват. Спасителят на басейна, където ходят да плуват един път седмично. Загубил е дъщеря си в морето.
Няколко стари приятели, които дори са забравили.
Нови приятели.
Идват репортери, вестникари. Записват истории. Вера говори с тях.
Погребална агенция им предлага купища пари за дивана.
Магазините за антики и втора употреба регистрират рекордни печалби.
Брачни агенции и църкви заплашват, че ще ги съдят.
От някаква организация искат да изследват дивана. Да срежат дамаската, извадят пружините и разглобят дървото. Развълнуван и обнадежден, той вади и подрежда инструментите си от килера. Вера не им разрешава, дори им казва повече да не идват.

Тя нито веднъж не ляга на дивана. Не сяда дори.
Винаги усърдно го почиства – търка, поглажда, докосва внимателно и съсредоточено дамаската и облегалките с малките си, бледи ръце. Понякога му изглеждат като част от шарките, като неразтворили се маргарити върху избелелия плат. Понякога я вижда как за секунди спира и се заглежда в цветовете. После сепнато и припряно бързо довършва работата си.

В деня, в който решава да изгори дивана идва някакво дете. Момиченце на десетина години, със светли очи и коса до брадичката. Яркото, оранжевото яке в ръцете й прави стаята съвсем безцветна. Стои, гледа. Той усеща и себе си избелял, изсъхнал и го хваща страх, че тялото му изведнъж ще се прекърши пред очите й. Изминала е почти година, откакто бяха в онзи магазин за вехтории. Колко деца бяха идвали през всичкото това време? Пет, шест? Не можеше да си спомни.
- Грозен е.
- Какво?
- Диванът. Грозен е. Цветята са увехнали.
Приближава се и се заглежда в нашарените от каишките на сандалите й стъпала.
- Да, така е.
- Защо го държите тогава? Вземете си друг, със свежи цветя. Аз много обичам слънчогледи. Хамстерът ми умря и като го заровихме посадих отгоре една семчица. Сега е слънчоглед.
Детето сияе, докато разказва и той го гледа все едно не е виждал през живота си бъбриви момиченца.

Казва на Вера, че тази нощ ще спи на дивана. За миг се чуди дали да го прави. Поглежда я през открехнатата врата: Лицето й изглежда по-бледо от обикновено, очите й са далечни, уморени. Не помръдват под очилата, макар да е вдигнала книгата пред себе си като параван.

Бялата котка лежи на гърдите му. Усеща тежестта й, когато диша и въпреки, че му е трудно се усмихва. Котешкото езиче все още ближе ръката му, когато тя влиза в кафенето. Усмихната. Слънцето заслепява кафявите й очи и тя ги прикрива с ръка, но той все пак успява да види, че в тях има и зелено. Спира се за миг, за да свикне с промяната на светлината и сяда на масата в ъгъла.
После идва той. Едва се разпознава. Нещо познато, на което е забравил името. Същество със слънце във вените и ръце, способни да допрат хоризонта. Вдишва с лекота. Усеща аромат на кафе и масло. Сред тихият шум от музика и човешки разговори се чува гласът на гугутка отвън. Няма нужда да търси, да среща погледите на непознатите хора в залата. Жената в ъгъла го очаква.