Показват се публикациите с етикет снимки. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет снимки. Показване на всички публикации
вторник, 31 май 2016 г.
събота, 20 декември 2014 г.
петък, 7 ноември 2014 г.
сряда, 1 май 2013 г.
понеделник, 25 февруари 2013 г.
събота, 27 октомври 2012 г.
петък, 12 октомври 2012 г.
Камен
костенурът. Вече здрав и с надежди за такова обзавеждане:http://youtu.be/OY_OZLQTjWY
Няма по-готино нещо от това да спасиш живинка. Винаги ще съжалявам, че не станах ветеринар. И във връзка с това - открих едно супер разказче по темата, което мисля да да пусна тези дни тук. :)
Няма по-готино нещо от това да спасиш живинка. Винаги ще съжалявам, че не станах ветеринар. И във връзка с това - открих едно супер разказче по темата, което мисля да да пусна тези дни тук. :)
вторник, 25 октомври 2011 г.
История с жаба без жаба
Щеше да е ужасно скучно, ако в края на всеки път, всичко се превръщаше в злато и всички жаби ставаха принцове и принцеси. :)
Седеше подпряла глава на дебелата дъбова маса и гладеше с пръсти косата си. Дългите й нокти се забиваха във влажните, мръсни кичури на главата й и от там падаха малки животинки, които с цвърчене и скрибуцане се разпръсваха, за да се скрият на друго, по-сигурно място. Навела глава тя ги наблюдаваше отнесено как тичат насам-натам и драскаше с показалеца на дясната си ръка завъртулки върху масата. Първо "О" , безкрайно и дълбоко като малък водовъртеж. Някъде далеч се чуха викове, бълбукане на вода. После "Л" рязко и остро като връх на стрела, като пречупен мост над незнайна река. Бълбукането се усили и се чуха плясъци от падане във вода. После "Х" като... Тя вдигна ръката си и загледа невидимата буква и масата, сякаш се събуждаше от сън. Огледа се, смете останалите по масата буболечки като трохи на земята и приглади с две ръце косата си.
Стана, прекоси стаята и се спря пред голямото огледало в единия й край. Погледна се, наклони глава и приглади пак с една ръка косата си, после се наведе и се завзира в зелено кафявите си очи. Скоро в тях се появиха весели вълни, сякаш някой бе хвърлил камъче в блато. Тя се засмя, изправи се и започна да изписва странни знаци върху огледалото. Устните й зашепнаха и скоро от другата страна на огледалото постепенно се появи и избистри образа на млад, дългокос мъж. Беше слаб и висок, черната му, дълга до раменете коса бе старателно сресана, дрехите му бяха като току-що ушити, а сините му очи гледаха с наслада и възхищение собственото му отражение. Вълните от очите й плиснаха навън и огледалото потрепера като развълнувана вода. Мъжът отсреща продължаваше да се оглежда. Тя наведе глава към огледалото и повърхността му пак се развълнува, но без никаква промяна. Тогава тя се наведе, взе няколко кръгли камъчета от земята и хвърли едно от тях към огледалото. То премина право през него и удари захласнатия мъж по челото.
- Ох...ей... – последваха второ и трето – Какво правиш... пак ли? – погледна той към огледалото и се намръщи. Отсреща вече не бе собственото му отражение, а почти гола, рошава жена, която му се усмихваше безгрижно.
- Като не се събуждаш... пак. – каза тя и се закикоти – ти това огледало за друго не го ли използваш? Имам да ти казвам нещо много важно, а ти се кривиш и въртиш очи като някоя кокона.
- Аз? Кокона? Мъжката красота е възпята и вдъхновила толкова...
- Знам, знам. Слушай сега: Нашата принцеса не иска да се превръща пак в човек.
- Какво? – ококори се мъжът.
- Да, не иска. Иска да си остане жаба, даже приятел си е намерила – между другото много приятна личност. – тя замислено вдигна очи нагоре.
- К-к-какъв приятел... – запелтечи мъжът – жабок? Намерила си е жабок? А принца, а това което трябва да стане?
- Виж сега, ние с нея го обсъдихме, не е болка за умиране. Тя е научила жабешкия език, чувства се много добре... А принца едва ли би целунал женска ръка, дори да е измита три пъти със сапун, камо ли жаба.
- Научила жабешки, обсъдили сте го... затова ли се използва разума, а аз, аз, къде съм... – мъжът въздъхна и седна на голямото резбовано кресло пред огледалото.
- Ти се оглеждаш, ето къде – засмя се отново тя – нали ти отговаряш за разума, пък мен питаш. Разума докато си се самонаслаждава сърцето не чака.
- От къде знаеш това за принца, не може да е толкова зле?
- По-зле е даже. Неговите съветници са го обявили за безнадежден случай – не възприема нищо, така че сега само гледат и хапват пуканки.
- Но, как, принцесата трябва да е по-амбициозна... ще намерим друг принц – последното бе казано с лека неувереност.
- Не може друг, този е по разпределение, а и няма свободни. – жената започна да си тананика някаква мелодийка и запристъпва от крак на крак.
- Чакай, чакай, ами принца? Отговаряме и за него, трябва и двамата да се задомят иначе... – той метна глава и поглед настрани, и зашепна – Нали знаеш, ще останем без отпуска и тази година.
- Аз и без отпуска съм си добре, на теб за какво ти е, да се гледаш в огледалото по цял ден?
- Не, не, не, имам планове за прекрасна почивка и няма да ги развалям заради теб и някакъв безнадежден принц. Трябва да му намерим някоя на неговата вълна и готово.
- Но нали трябва да я обича...
- Любов, щастие... не е задължително. В крайна сметка истинското щастие е така лишено от стил – той оправи подгъва на ръкава си и я погледна победоносно.
Тя отвърна с развеселени очи, обърна му гръб и отвори някакво чекмедже като се чуваше как тършува в неразборията вътре. Накрая го затвори с трясък, при което се чу писъка на нещо живо, притиснато вътре и се обърна към него с малка черна кутийка.
- Не съм го правила преди, но мисля, че сега моментът е подходящ, а и ти често забравяш, че аз имам малко повече власт от теб.
- Какво е това? Какво ще правиш?
- Мисля, че с принца ще сте си лика-прилика....
- А, не, не, нененене... не си го и помисляй....Нямаш право... – той скочи от креслото и се затича, за да излезе от стаята.
Жената отвори кутийката, промърмори нещо и духна вътре. От нея излезе пърхащ облак подобен на милиони миниатюрни есенни листа, завъртяни от вятъра и се насочи към огледалото. Премина през него и покривайки го цялото, като завеса, скри случващото се в другата стая. След няколко минути тя го допря с ръка, листенцата се свлякоха като попарени и тя с любопитство погледна към хлипащото на земята момиче отсреща.
- Ей, не плачи, страхотен...страхотна си... хубавица – каза тя и пристъпи напред към огледалото.
Момичето вдигна за миг очи нагоре и после избухна в още по силен плач:
- И русаааа... защо, защооо... такава хубава черна коса имаааах...
- Ами... не знам, това не го определям аз, сигурно вкусът на провидението е такъв... Много си красива, не плачи. Принцът ще се влюби от пръв поглед.
Девойката отвъд огледалото усили децибелите и заопипва дрехите си за кърпичка, накрая откри една в ръкава си и шумно се издуха.
Жената се засмя:
- Къде отидоха възпитанието, стила и разума? Стегни се, заради тях те преобразих.
- Не ми пука.
- Не е вярно. Държиш се така само пред мен. А знаеш ли в двореца на принца какви прекрасни огледала има и какви направени по поръчка мебели, и какви...
Двойката спря да хлипа.
- Знам.
- Е, хайде, да пробваме, ако не ти хареса, обещавам ще те върна.
- А мъжката ми гордост, а красивата ми гарванова коса... – момичето нацупи устни и по бузата й се стече сълза.
- За косата нищо не мога да направя, но гордостта си я пази, със сигурност ще ти потрябва.
- Подиграваш ли ми се?
- Не, блондинка с мъжка гордост си заслужава, от където и да го погледнеш. – жената се запревива от смях.
Момичето престана да плаче, стана и започна да хвърля, каквото му попадне към огледалото. Някои от предметите минавах през него, а други отскачаха като от пружина и се връщаха, разбивайки се в пода на стаята. Скоро картината от двете страни на огледалото изглеждаше по един и същ начин. То се набразди и пропука, и със странен шум, подобен на свличаща се тънка хартия, падна заедно със стената, на която бе закачено.
Седеше подпряла глава на дебелата дъбова маса и гладеше с пръсти косата си. Дългите й нокти се забиваха във влажните, мръсни кичури на главата й и от там падаха малки животинки, които с цвърчене и скрибуцане се разпръсваха, за да се скрият на друго, по-сигурно място. Навела глава тя ги наблюдаваше отнесено как тичат насам-натам и драскаше с показалеца на дясната си ръка завъртулки върху масата. Първо "О" , безкрайно и дълбоко като малък водовъртеж. Някъде далеч се чуха викове, бълбукане на вода. После "Л" рязко и остро като връх на стрела, като пречупен мост над незнайна река. Бълбукането се усили и се чуха плясъци от падане във вода. После "Х" като... Тя вдигна ръката си и загледа невидимата буква и масата, сякаш се събуждаше от сън. Огледа се, смете останалите по масата буболечки като трохи на земята и приглади с две ръце косата си.
Стана, прекоси стаята и се спря пред голямото огледало в единия й край. Погледна се, наклони глава и приглади пак с една ръка косата си, после се наведе и се завзира в зелено кафявите си очи. Скоро в тях се появиха весели вълни, сякаш някой бе хвърлил камъче в блато. Тя се засмя, изправи се и започна да изписва странни знаци върху огледалото. Устните й зашепнаха и скоро от другата страна на огледалото постепенно се появи и избистри образа на млад, дългокос мъж. Беше слаб и висок, черната му, дълга до раменете коса бе старателно сресана, дрехите му бяха като току-що ушити, а сините му очи гледаха с наслада и възхищение собственото му отражение. Вълните от очите й плиснаха навън и огледалото потрепера като развълнувана вода. Мъжът отсреща продължаваше да се оглежда. Тя наведе глава към огледалото и повърхността му пак се развълнува, но без никаква промяна. Тогава тя се наведе, взе няколко кръгли камъчета от земята и хвърли едно от тях към огледалото. То премина право през него и удари захласнатия мъж по челото.
- Ох...ей... – последваха второ и трето – Какво правиш... пак ли? – погледна той към огледалото и се намръщи. Отсреща вече не бе собственото му отражение, а почти гола, рошава жена, която му се усмихваше безгрижно.
- Като не се събуждаш... пак. – каза тя и се закикоти – ти това огледало за друго не го ли използваш? Имам да ти казвам нещо много важно, а ти се кривиш и въртиш очи като някоя кокона.
- Аз? Кокона? Мъжката красота е възпята и вдъхновила толкова...
- Знам, знам. Слушай сега: Нашата принцеса не иска да се превръща пак в човек.
- Какво? – ококори се мъжът.
- Да, не иска. Иска да си остане жаба, даже приятел си е намерила – между другото много приятна личност. – тя замислено вдигна очи нагоре.
- К-к-какъв приятел... – запелтечи мъжът – жабок? Намерила си е жабок? А принца, а това което трябва да стане?
- Виж сега, ние с нея го обсъдихме, не е болка за умиране. Тя е научила жабешкия език, чувства се много добре... А принца едва ли би целунал женска ръка, дори да е измита три пъти със сапун, камо ли жаба.
- Научила жабешки, обсъдили сте го... затова ли се използва разума, а аз, аз, къде съм... – мъжът въздъхна и седна на голямото резбовано кресло пред огледалото.
- Ти се оглеждаш, ето къде – засмя се отново тя – нали ти отговаряш за разума, пък мен питаш. Разума докато си се самонаслаждава сърцето не чака.
- От къде знаеш това за принца, не може да е толкова зле?
- По-зле е даже. Неговите съветници са го обявили за безнадежден случай – не възприема нищо, така че сега само гледат и хапват пуканки.
- Но, как, принцесата трябва да е по-амбициозна... ще намерим друг принц – последното бе казано с лека неувереност.
- Не може друг, този е по разпределение, а и няма свободни. – жената започна да си тананика някаква мелодийка и запристъпва от крак на крак.
- Чакай, чакай, ами принца? Отговаряме и за него, трябва и двамата да се задомят иначе... – той метна глава и поглед настрани, и зашепна – Нали знаеш, ще останем без отпуска и тази година.
- Аз и без отпуска съм си добре, на теб за какво ти е, да се гледаш в огледалото по цял ден?
- Не, не, не, имам планове за прекрасна почивка и няма да ги развалям заради теб и някакъв безнадежден принц. Трябва да му намерим някоя на неговата вълна и готово.
- Но нали трябва да я обича...
- Любов, щастие... не е задължително. В крайна сметка истинското щастие е така лишено от стил – той оправи подгъва на ръкава си и я погледна победоносно.
Тя отвърна с развеселени очи, обърна му гръб и отвори някакво чекмедже като се чуваше как тършува в неразборията вътре. Накрая го затвори с трясък, при което се чу писъка на нещо живо, притиснато вътре и се обърна към него с малка черна кутийка.
- Не съм го правила преди, но мисля, че сега моментът е подходящ, а и ти често забравяш, че аз имам малко повече власт от теб.
- Какво е това? Какво ще правиш?
- Мисля, че с принца ще сте си лика-прилика....
- А, не, не, нененене... не си го и помисляй....Нямаш право... – той скочи от креслото и се затича, за да излезе от стаята.
Жената отвори кутийката, промърмори нещо и духна вътре. От нея излезе пърхащ облак подобен на милиони миниатюрни есенни листа, завъртяни от вятъра и се насочи към огледалото. Премина през него и покривайки го цялото, като завеса, скри случващото се в другата стая. След няколко минути тя го допря с ръка, листенцата се свлякоха като попарени и тя с любопитство погледна към хлипащото на земята момиче отсреща.
- Ей, не плачи, страхотен...страхотна си... хубавица – каза тя и пристъпи напред към огледалото.
Момичето вдигна за миг очи нагоре и после избухна в още по силен плач:
- И русаааа... защо, защооо... такава хубава черна коса имаааах...
- Ами... не знам, това не го определям аз, сигурно вкусът на провидението е такъв... Много си красива, не плачи. Принцът ще се влюби от пръв поглед.
Девойката отвъд огледалото усили децибелите и заопипва дрехите си за кърпичка, накрая откри една в ръкава си и шумно се издуха.
Жената се засмя:
- Къде отидоха възпитанието, стила и разума? Стегни се, заради тях те преобразих.
- Не ми пука.
- Не е вярно. Държиш се така само пред мен. А знаеш ли в двореца на принца какви прекрасни огледала има и какви направени по поръчка мебели, и какви...
Двойката спря да хлипа.
- Знам.
- Е, хайде, да пробваме, ако не ти хареса, обещавам ще те върна.
- А мъжката ми гордост, а красивата ми гарванова коса... – момичето нацупи устни и по бузата й се стече сълза.
- За косата нищо не мога да направя, но гордостта си я пази, със сигурност ще ти потрябва.
- Подиграваш ли ми се?
- Не, блондинка с мъжка гордост си заслужава, от където и да го погледнеш. – жената се запревива от смях.
Момичето престана да плаче, стана и започна да хвърля, каквото му попадне към огледалото. Някои от предметите минавах през него, а други отскачаха като от пружина и се връщаха, разбивайки се в пода на стаята. Скоро картината от двете страни на огледалото изглеждаше по един и същ начин. То се набразди и пропука, и със странен шум, подобен на свличаща се тънка хартия, падна заедно със стената, на която бе закачено.
петък, 30 септември 2011 г.
четвъртък, 16 юни 2011 г.
петък, 19 ноември 2010 г.
Камък
Чувам камъка:
Виж под отъпканата пътека.
Зелена е кръвта на Земята,
тече към теб и се влива,
а ти търсиш донори,
търсиш разбиране,
там където капките кръв
засъхват върху душата.
Колко сме различно живи!
От безтегловна висота
следвам птиците, а ти
виждаш само надгробните камъни
и не очакваш, че светът
може да бъде настъпан от мравка.
Автор: Киаксар, shtyrkel.eu
вторник, 9 ноември 2010 г.
сряда, 13 октомври 2010 г.
петък, 13 август 2010 г.
...
Спиците мълчат
и птиците буксуват
времето пак спря.
На Мъртво море
снимка: © Деляна Николова. Всички права запазени.
и птиците буксуват
времето пак спря.
На Мъртво мореснимка: © Деляна Николова. Всички права запазени.
четвъртък, 24 юни 2010 г.
Слънцестоянки
и парченца небе запърхаха в тревите.
Сега едното ми око е изгрева,
а другото залязва.
