Позволих си да направя превод на едно стихотворение на Едгар Алън По, което много харесвам, особено два стиха. Не мисля, че се справих много добре, но желанието ми беше голямо, надявам се, че По ще ми прости заради това несъвършенствата. :)
снимка: lakecolby.org
The Lake
In spring of youth it was my lot
To haunt of the wide world a spot
The which I could not love the less-
So lovely was the loneliness
Of a wild lake, with black rock bound,
And the tall pines that towered around.
But when the Night had thrown her pall
Upon that spot, as upon all,
And the mystic wind went by
Murmuring in melody-
Then-ah then I would awake
To the terror of the lone lake.
Yet that terror was not fright,
But a tremulous delight-
A feeling not the jewelled mine
Could teach or bribe me to define-
Nor Love-although the Love were thine.
Death was in that poisonous wave,
And in its gulf a fitting grave
For him who thence could solace bring
To his lone imagining-
Whose solitary soul could make
An Eden of that dim lake.
Езерото
През пролетта на живота ми имаше там
място любимо сред света голям,
което обичах повече от всичко затова,
защото бе прелестна такава самота...
Край езерото между камъните черни
сред борове високи като стражи верни.
Но когато хвърляше покрова си нощта
над туй място свидно, над всичко, над света
и тайнственият вятър повяваше,
и с омаен шепот песен напяваше
Тогава, ах тогава, се будеше в мен
на езерото самотно ужаса студен.
Но не страхът му бе основа,
а трепетна наслада нова
по-сладка от богатство скрито дето ври
и в мрежите си вкарва нашите съдби,
и от Любовта – макар тя да си ти.
Смъртта владееше отровните вълни,
че гроб удобен водовъртежът е, нали.
За онзи, за когото там има утешение.
За нечие измъчено въображение.
за чиято душа самотна би могла,
да бъде Рай, на езерото, мътната вода.
И един прекрасен превод на руски от Ю. Корнеева, взет от сборника "Едгар По, Стихотворения. Проза", Издателство "Художествена литература", Москва, 1976 г.
Озеро
Был в мире мне на утре дней
Всегда милее и родней
Забытый уголок лесной,
Где над озерной волной
Я одиночество вкушал
Под соснами, меж черных скал.
Когда же ночь своим плащом
Окутывала все кругом
И ветер начинал опять
В ветвях таинственно роптать,
Во мне рос ужас, леденя,
Как холоднок от волн, меня.
Но не со страхом был он все ж,
А с трепетным восторгом схож
И слаще для меня стократ,
Чем наибогатейший клад
Иль даже твой влюбленный взгляд.
И верил я: под толщей вод
Меня на ложе смерти ждет
Та, без кого я стражду так,
Что погружен мой дух во мрак
И только рядом с ней, на дне,
Вновь светлы рай заблещет мне.
