От "Да бъдеш блу (син)" от Уилям Гас

снимка: goldenhourbookstore.com

ФИЛОСОФСКО ИЗСЛЕДВАНЕ

Първа част

I

СИНИ моливи, сини носове, сини филми, закони, сини крака и чорапи, езикът на птиците, пчелите и цветята, както пееха докерите, този оловен вид, който кожата има, когато е наранена от студ, контузия, болест, страх; калпавия ром или джин, който наричат „синя разруха“ и сините дяволи на неговия делириум; руски котки и стриди, доброволно или насила задържан дъх, синьото, което казват, че имат диамантите, дълбоките дупки в океана и блейзърите, спечелени от английските атлети, за да могат да ги носят джентълмените; страданията на духа - бунища, униния, понеделници - всичката тази мрачност - нискочестотна, меланхолична музика. Новошотландци, цианоза, изплакване на коса, синка, белина; рядката синя далия също като онази синя луна, проникновените неща се случват само веднъж или обявяването на коз във вист (но кой помни какво е вист или каква е смъртта на неизиграните игри?), и съответно знамето, Син Петър, което е нашият сигнал за тръгване; бърза стъпка, парите на Конфедерацията, сенчестите склонове на облаците и планините и следователно постоянно нарастващото отсъствие на Рая (ins Blaue hinein казват германците)*буквално „в синьото“, преносно “на тъмно“, без видима посока, цел*, следователно цветът на всичко празно: сини бутилки, банкови сметки и комплименти, например, или когато небето се превърне в костенурка, синьо-зеленото блеене на океана (и двете едни и същи), и Ада, с неговите спретнати и озеленени редици от бетонни колиби, и газово-сини пламъци; социални регистри, изпитни книжки, синя кръв, балове и бонета, бради, палта, яки, чипс и сирене... педантичният, неприличен и цензуриращ... напоен здрач, кисело море: чрез смесица от случайности, синьото се е превърнало в техен цвят, точно както е означавало вярност. Сините закони са взели своя нюанс от хартията, на която са били отпечатани. Сините носове са били кръстени на картоф. Малката библиотека на Е.Холдеман-Джулиус, където за първи път прочетох „Еволюция на любовта“ от Елън Кeй, напразно надявайки се на одобрението на пениса ми, такива корици имаше. В същата поредица, която се продаваше за стотинки по онова време, бяха любовните писма на онази португалска монахиня, Мариана Алкофорадо, със сигурност преуморена и обременяваща дама, чието съществуване безчувствено забравих, докато не прочетох за нея отново у Рилке.

Първата от тези джобни брошури бе, неизбежно, „Рубаят“. Тя беше с правилните настроения, правилната дължина, в красиви четиристишия и като чифт лъснати обувки, имаше точно правилните умора от света и еротичен блясък. Не.

19, най-близкото до „Каната и клонът“ („Каната и клонът“ се отнася до известните начални редове на „Рубайят“ на Омар Хаям, често превеждани като „Книга със стихове под клона, кана с вино, самун хляб - и ти“, отнасящи се до простите удоволствия, тема, популярна в литературата и изкуството.), беше озаглавено „Ницше: Кой Беше Той и За Какво Се Бореше“ от доктор М. А. Мъге. Всички тези главни букви преди това бяха за Бог. Спомням си, че имаше и други, които възпроизвеждаха речите на Удроу Уилсън от времето на войната с шрифт, който понякога се свличаше към долната част на страницата, сякаш отслабен от тежестта на думите по-горе. Синият цвят на тези книги вече е блед, хартията е крехка като хляб за причастие, докато асоциацията ми с Уайлд и Дароу с цвета, някога толкова интензивен, също е избледняла.

Пенисът ми не одобри и Ницше, нито есето на г-жа Ани Безант за бъдещето на брака предизвика вълнение. За това човек трябваше да отиде до Ливрайт - за други цветове: Черно и Златно - където би могъл да бъдеш стоплен от Стендал, Хюнекер и Жул Ромен, от Балзак и Реми дьо Гурмон, и където декадентството на Пиер Луи беше истинско и нито капка синьо не капеше върху прясно пресеченото сирене.

Джон Мидълтън Мъри редактира „Синьото ревю“ за трите забележителни броя от съществуването му, а нещо, наречено „Синият календар“, предсказваше времето от 1895 до 1898 г., без никога да е имало нещо вярно. Само монета от пет цента, също синя, от същата суха кутия на тавана, „Байбелот“, лилипутско периодично издание с корица с готически надписи, което буквално крещеше ИЗКУСТВО, попадна в болните ми ръце.

То дойде от Мейн, вместо от Канзас, и препечатани парчета, които преди това бяха изчезнали от страниците на „Тъмносиньото“, неясно прерафаелитско месечно списание със заглавие, толкова разочароващо непълно, колкото и счупена музикална фраза. Тези рапсодии бяха отпечатани и изчезнали от поглед по начина, по който пъстървата, сигурен съм, все още изчезва сред преливащи се цветове на студената, бездънна Синя дупка на моето детство в Охайо, внезапно, за да се появи отново в бистрите, бързи потоци и плитки езера, които то захранва, сякаш нищо магическо не й се е случило. Всеки от оскъдните броеве на списанието съдържаше по едно-единствено, малко свещено, леко зловещо и винаги деликатно напарфюмирано произведение на Уилям Морис или Франсис Томпсън, Андрю Ланг или други. 

Серията, която видях, завършваше тихо с почитта на Суинбърн към художника Симеон Соломон (дори тогава в синкава забрава). Сега това забравено есе на избледняващ поет ни предоставя първия пример, преди да сме напълно готови за каквото и да е: описанието на две фигури в картина... прозата в един нюанс на синьото оставям на вас.
Едното момиче, облечено в бяла дреха и сияещо като бели водни цветя, е наполовина изпуснало розата, която е увиснала в ръката ѝ, изпускайки лист по лист като сълзи; и у двете се чувства отмалата и плодоносния цветен въздух на това знойно място; наклонените им крайници и пламенни лица са изпълнени от богинята; устните и очите им примамват и очакват невидимата придружителка Любов.

Чистите, перленобели бузи и нежните устни все още носят около себе си фината чистота на съня; цялата картина е обгърната от тежката, лятна светлина, но е полусъбудена. Нищо по-просто и блестящо красиво не е създадено през последните години.

Ланг, очевидно обичащ цвета, редактира „Синята поетична книга“.

От прозореца си Катрин Мансфийлд вижда градина, пълна с див шибой и сини емайлирани тенджери, и записва наблюдението си в писмо до Фрида Лорънс, което никога няма да изпрати. Стивън Крейн пише и публикува „Синият хотел“, Малкълм Каули “Синята Джуниата“ и Конрад Айкън “Синьото пътешествие“. Като дъждовна вода и бели пилета, К.М. възкликва: 

Много красиво, о Боже! е син чайник с две бели чаши, които го придружават; червена ябълка сред портокали добавя огън към пламъка - в белите библиотеки книгите летят нагоре-надолу във везни от цвят, с повтарящи се розови и лилави нотки, докато не остане нищо друго освен тях, звучащи отново и отново.

След това са студеният канадски климат и цвета на дълбокия лед. 

Хрилете на риба. Буйна трева. Кит. Сойка. Панделка. Перка.

Към превода на цялата първа част >>

Няма връзка с Макондо?

снимка: hannahgivens.wordpress.com

 от Леонид Панасенко, 1983 г.

Сънуваше беззъби просяци, чиито празни уста се отваряха жално и умолително. Те го хващаха за дрехите, стенеха, а той, треперещ от съжаление и отвращение, изваждаше от джоба си шепа захарнобели, изключително здрави зъби и ги хвърляше на просяците... Парцаливите и сакатите падаха на земята, потапяха се в уличната прах, събираха блестящите зрънца и пълнеха устата си с тях. Хвърли още една шепа и още една. Това продължи, докато мощен глас зад него не каза: „Сега ги заведи до водата, излекувай раните и измий струпеите им. Те са твои деца.“ Искаше да възрази, че това е само по силите на бог, но не посмя и поведе тълпата към реката, раздавайки по пътя кътници на тези, които не ги бяха получили. „Не забравяй да събереш болежките им“, напомни същият глас. „Събери ги и ги изгори. И се увери, че ще изгорят напълно. В противен случай ще се върнат и ще се настанят отново по хората.“

Телефонът звънна. Кошмарът свърши - просяците се оттеглиха, стопявайки се в тъмнината на спалнята. Звъняха дълго и настоятелно, очевидно отдалеч.
- Ало... - каза Габриел, сънено облегнат на стената. В слушалката нещо щракаше и жужеше, сякаш до него достигаше бръмченето на жици, минаващи от града през непроходими гъсталаци и блата, изкачващи планини през нощта и пресичащи ветровити савани.
- Слушам - повтори писателят вече раздразнено. В слушалката сега нещо шумолеше монотонно: от другата страна валеше безкраен, досаден дъжд.
- ...и така, ще дойдете ли, татко? - внезапно се чу мъжки глас, сякаш продължаваше прекъснат разговор и в слушалката се заповтаря звукът за прекъсната връзка.
Габриел се прозя. Добре, някой беше набрал грешен номер или от централата са сбъркали. По-добре да се събуди посред нощ, отколкото да раздава зъби на просяци и юродиви насън.
Не се върна в спалнята, тъй като не беше сигурен дали ще заспи, затова легна в кабинета. Ако сънят не дойдеше, можеше да включи настолната лампа и да поработи.
Очевидно все пак беше задрямал. Телефонът звънна пак и отново го стресна, защото нощните обаждания винаги са мистериозни и означават или беда, или нечия глупост. Впрочем чуждата глупост също е беда.
- Не ви ли омръзна? - попита гневно писателят, когато вместо отговор чу нещо като шумолене на дъжд или нечие дишане от другия край на линията.
Далечният глас този път принадлежеше на жена. Губеше се в дебрите на жиците, падаше в блатата, вкопчваше се в лиани. Освен това беше безмилостно блъскан от вятъра на саваната.
- Прости ми, татко... - каза жената. - Имаме само един телефон... за целия град... Всички искат да чуят гласа ти... Отново вали... Изпратихме ти плодове... още една кошница... ще звъним...
Отново сигналите за прекъсване на връзката.
- Притрябвали са ми плодовете ви... - промърмори Габриел, раздразнен, че тези глупави обаждания може да събудят жена му и децата.
"В Богота е пълно с многодетни бащи. Но какво общо има това с мен, дявол да го вземе?!“ За своя изненада, той отново заспа - дълбоко, без сънища, без да осъзнава, че подсъзнанието му е довело просяците с причина и че нощните обаждания ще се превърнат в невероятни, нечувани проблеми.

На закуска старият приятел на Габриел нахлу в къщата.
- Ясно.- каза той, поемайки си дъх. - Разбира се, още не си отварял сутрешните вестници?
- Отдавна съм спрял да вярвам, че вестниците могат да изненадат света с нещо - усмихна се писателят. - Освен това, нима теб не те ли интересува ароматът на това превъзходно кафе?
- Интересува ме ето тази статия. - каза приятелят му. - Утре всеки вестник по света ще я препечата.
Габриел прегледа текста, който носеше крещящото заглавие: „Материализация на художествената литература или ефектът на „кокошата слепота“?“:

„В басейна на река Магдалена, в отдалечените тропически гори, е открито селището Макондо, идеално съответстващо на отдалечения свят, изобразен в романа на нашия известен писател Габриел... Имената на неговите жители и фактите от техните биографии, историята на града, поразително съвпадат с измисленото от писателя, който, както е добре известно, е посочил град Аракатака, родния си град от детството, като прототип на Макондо.
И така, възниква въпросът: какво е това? Чудо, материализация на въображението на гения или проява на феномена „кокоша слепота“, при който понякога прекарваме години, без да забелязваме това, което е буквално точно под носа ни? Наистина. По-разумно е да се предположи, че Макондо винаги е съществувало и само нашият егоизъм и егоцентризъм са заслепили равнодушния ни поглед. Професор Морис Лавантюр, отхвърляйки полумистичната хипотеза, че Макондо е възникнал от материята на въображението, каза на нашия кореспондент: „Цивилизацията, в сляпото си бягство наникъде, което някои оптимисти наричат прогрес, е забравила и загубила не само такива западащи градчета като Макондо, но и цели страни и народи. В крайна сметка пълната или частична забрава е наша обща съдба. Не се съмнявам, че майстор Габриел, с перото си, което съблича света, просто се е смилил над истинския Макондо и неговите жители и ги е скрил зад завеса от измислици. Уви, в природата няма вечни завеси. И тази се вдигна.“

В края на статията авторът обещаваше да публикува разяснения от известния си сънародник в следващия брой.
- Какво означава всичко това? - попита Габриел смаяно.
- Ти по-добре знаеш - каза приятелят му, вдигайки ръце.
- Но няма никакво Макондо! - възкликна писателят, хвърляйки вестника. - Разбира се, взех това-онова от Аракатака, но какво общо има Макондо с това?!
- Трябваше да пишеш по-лошо...- промърмори приятелят му.
- Какво? Ти също ли вярваш на тези глупости?- Габриел беше изумен. - Е, това е твърде много!
- Това трудно се измисля - възрази приятелят му. - А и защо? Може би е имало грешка или съвпадение, и журналистите са се втурнали да правят сензиция? Във всеки случай, това изобщо не ти е нужно. Стой далеч от журналисти. Ако не наливаш масло в огъня, той скоро ще угасне.
Писателят си спомни странните обаждания през нощта и изстина. "Ами, ако наистина се беше случило чудо?! Може би творенията му се опитваха да се свържат по телефона от пустошта на Макондо? Обръщението „татко", споменаването на всички, които искат да чуят гласа му... Не, това ще ме подлуди."
- Какво да правя? - попита той объркано приятеля си. - Ами, ако всичко наистина... оживее?
- Е, нека живее! - засмя се той. - Твоето въображаемо Макондо отдавна се е превърналo в реалност в съзнанието на читателите... Нищо няма да се промени. Абсолютно нищо. Вярно е, че е излишно главоболие, но доколкото разбирам, нямаш избор.
Габриел взе вестника и отново прегледа статията. Обикновено веселите му вежди се отпуснаха, лицето му изразяваше замисленост.
- Знаеш ли, - каза той. - страхувам се от тях... Не от самия факт -  чудеса са се случвали и преди - а от тях. В края на краищата, аз им дадох съдба - раждане, радост, скръб и накрая смърт. Аз съм техният Създател, разбираш ли?! Ако дойдат и попитат...
- За какво?- попита изненадано приятелят му. - Трябва да ти се молят. Това е съдбата на всички създатели: да приемат благодарности...
- И проклятия... - продължи Габриел, поглеждайки встрани към телефона.

Същата вечер пристигна куриер от гарата. Той каза, че услугата е вече платена. Всичко, което трябваше да направи, беше да подпише разписката. След това донесе четири картонени кутии с плодове и огромна връзка банани. След тях, много внимателно, бе доставена и кошница с яйца.
„Значи е вярно!“, помисли си писателят. „Жената говореше за плодове снощи. И спомена кошница. Значи всичко е дошло оттам!“
Той си спомни за своето Макондо и за първи път смътните му предчувствия кристализираха в ясна и остра мисъл, която сега се загнезди в него като пирон в обувка:
„Затворих кръга на живота на Макондо в книгата. В края на романа Аурелиано Вавилония чете пергаментите на Мелкиадес, които съдържат историята на семейство Буендия за сто години напред. Започва ураган. Последният стих на пророчеството гласи: „Прозрачният (или призрачният) град ще бъде пометен от лицето на земята от ураган и изтрит от човешката памет в момента, в който Аурелиано Вавилония завърши разшифроването на пергаментите и че всичко, написано в тях, никога, при никакви обстоятелства, няма да се повтори, защото на онези човешки родове, осъдени на сто години самота, не им е предопределено да се появят на земята два пъти“... Затворих кръга... Но призрачният град внезапно стана реалност. Какво се случи? Дали Макондо още не е завършил пътуването си или пророчеството не се е сбъднало? Може би Аурелиано, осъзнавайки с какво ще свърши вятърът, не е дочел пергамента? Така, природата ми дава да разбера, че унищожаването на съществуващото не е опция. Но, от друга страна, всеки жизнен цикъл има своя край. Макондо от моя роман се е изчерпало; неговото възраждане е невъзможно. Може би това е едно различно Макондо? Десетки въпроси. И основният е: за какво ми е всичко това? Защо да губя ценно време за всяка дяволия и да измъчвам сърцето си с безсмислени въпроси?“

Габриел даде на жена си доста неразбираемо обяснение защо е поръчал толкова много плодове и яйца. След това се заключи в кабинета си и се опита да се съсредоточи върху последната глава на новелата. Написа няколко изречения, задраска ги и остави химикалката. Погледът му падна върху рафтовете, където бяха натрупани книгите му. Децата му се бяха стичали при него от цял свят, на всякакви езици. Габриел си спомни едно от безбройните писма. Беше пристигнало преди пет години, като че ли от Франция. След обичайните благодарности, читателят задаваше въпрос, който го беше поразил: „Вашите герои много често са нещастни, а съдбата им е катастрофална.“, пишеше французинът. „Не мислите ли, че сте малко жесток с тях?“ Той написа на читателя дълго писмо, в което първо уточняваше, че няма намерение да се оправдава, а след това посвети две страници, за да докаже, че: писателят се интересува от истината на живота – животът може да е жесток и несправедлив – а не човека, който го изобразява. "Мога да разкрася, идеализирам героя", пишеше той, "защото обичам хората. Но не бих посмял да разкрасявам живота, дори с най-добри намерения. Никога! В противен случай една лъжа ще доведе до друга и лъжите ще да станат безкрайни, като дъжда в Макондо."

- Търсят те по телефона.- прекъсна мислите жена му.
Той скочи толкова рязко, че събори плетения стол.
Габриел никога преди не беше чувал този глас, но някакси го разпозна и потръпна: в романа му именно Вавилония сложи край на цикъла на живота в Макондо.
- Здравей, Аурелиано — каза той с треперещ глас. - Как си?
Той се заслуша и заеквайки попита:
- Какво има? Плачеш ли?
- Всичко тук се разпада, татко. - далечният глас на Аурелиано прекъсваше от риданията му. - На ръба на гибелта съм. Откъде да намеря верига, за да прикова сърцето си, татко?
- Вятър ли вие там? Имаше ли вече ураган? - Габриел затаи дъх, чакайки отговор.
- Всичко се обърка, татко. Това лято вече имаше три урагана - те разрушиха половината Макондо. Всичките ми приятели си тръгнаха. Но това не е най-лошото, татко. - гласът на Аурелиано отново се пречупи. - Гастон се върна!
- Какво?! - изуми се писателят. - Но той остана в Брюксел!
- Не! - извика отчаяно Аурелиано. - Беше там една седмица и после се върна. Какво да правим сега? - Не мога да живея без Амаранта-Урсула. Знаеш това, татко! Всичко трябва да е различно! По-добре е да умрем, отколкото да живеем разделени.
„Реалността на истинското Макондо не съвпада с книжната.“, помисли си с горчивина ли, с облекчение ли писателят и попита:
- И какво за Гастон?
- Преби Амаранта и заплашва да ме намушка в корема. Гастон е извън себе си от ярост. Не знам как е разбрал, може би е чел книгата ти, но знае, че сме живели като съпруг и съпруга.
- Как мога да ти помогна, сине?
Последната дума му се изплъзна неволно и Габриел стисна телефона по-силно.
- Не знам. - изхлипа Аурелиано. - Нека всичко се върне обратно. Нека стане както го беше планирал. В края на краищата, ти си нашия общ баща. Направи нещо!

превод от руски: Преслава Кирова

Интересно: Пътешествие по Източна Европа от Габриел Гарсия Маркес

И ако не сте гледали колумбийския филм "100 години самота", препоръвам. 

Втора част се очаква през август тази година.

Един демагог и една демимонден, и...

                                                                               

от Лорд Дансени 

Един демагог и една демимонден (полусветска дама :) пристигнали заедно пред портите на Рая. 

Светията погледнал тъжно и двамата: 

 - Защо беше демагог? - попитал той. 

- Защото, - казал демагогът - аз отстоявах онези принципи, които ни направиха това, което сме и спечелиха на нашата Партия място в голямото сърце на народа. С една дума, стоях непоколебимо на трибуната на народното представителство. 

 - А ти? - обърнал се Светецът към жената демимонден. 

 - Исках да имам пари. - казала тя. 

След кратък размисъл Светецът й отвърнал: 

 - Влез, въпреки че не го заслужаваш. 

А на демагога казал: 

- Искрено съжалявам, че ограниченото пространство, с което разполагаме и нашата злощастна липса на интерес към онези Въпроси, заради които вие сте отишли толкова далеч, за да надъхате хората и сте ги поддържали толкова умело в миналото, ни пречат да ви окажем подкрепата, която търсите. 

И затворил златната врата.

Източник: Fifty-One Tales by Lord Dunsany- Project Gutenberg

Снимката е от тук: https://thecityoflostbooks.glasgow.ac.uk/fantasy-1939-lord-dunsanys-irish-fiction/

***

И един филм по новелата на Дансени "My Talks with Dean Spanley". 

В началото ми се стори скучен, но после... :)

Андромеда, текст и музика Танасис Папаконстантину

Ако отидеш до огнения център на земята,

ше видиш там две птици се целуват на дърво

и лава, лава пада от целувките им,

а перата им са вкаменени по телата .

Ако отидеш далеч, далеч до Андромеда*,

там пият ципуро и ядат лакерда

странни и красиви създания,

които са самотни и търсят компания.

Ако отидеш до безплодната Мелуна,

там където растат маковете,

където е устата, която хапе

и всеки път казва, че няма да го направи пак.

Ако отидеш дълбоко в моите инстинкти,

ще видиш, че там нещо се случва, скъпа.

Там хиляди коне се въртят на сляпо,

търсят изход и не ми дават мира.

Ако отидеш на два метра под земята,

там където казват, че е затворена страстта,

където хвърлят пръст с цветя и вали,

където се осмеляват да бъдат себе си.

*Не намерих географско място с това наименование, но на Халкидики има много ресторанти ( и хотели) с името "Андромеда", предполагам, че има предвид някой от тях.

Великият Сократис Маламас, Петрос Маламас и Юлия Карапатаки на фестивала "Неа Мудания 2023".

Оригиналът, изпълнен от автора Танасис Папаконстантину (не ми допада гласа му):

https://www.youtube.com/watch?v=d4wxru0IQmM

Чуден концерт на Сократис Маламас и Юлия Карапатаки от 2024:

https://www.youtube.com/watch?v=Y1TxBqsfkAo

Офисни пейзажи

Тъмни рисунки върху водата, окачени някъде далеч. Като играчки от детство ни, израснали като великани
и обвиняващи ни
за това, което никога не сме станали.

По Тумас Транстрьомер, СИРОС

(в началото на книгата, не на самия разказ)

След наводнението, основната задача на баща ми в Крафта Системс беше да поправя повредените от водата твърди дискове. Сведенията от тридесетгодишен изследователски опит бавно се разяждаха от корозията. Техниците работеха денонощно, за да спасят ценната информация, която пристигаше непрекъснато от наводненото съоръжение извън Меларьорна.

Понякога помагах - понякога седях с него в работилницата и издухвах със сешоара платките и твърдите дискове - но през повечето време баща ми беше много зает с анализирането на данни и нямаше какво друго да правя, освен да се мотая и да чакам.

Един късен следобед, в някакъв прилив на гузна съвест, той ме пусна в стаята за копиране, където имаше компютър, на който можеше да се играят игри. На бюрото, до машината за рязане на хартия, имаше червена дискета с логото на Крафта, отпечатано върху нея. Ло ми беше казал да си отварям очите за такива червени дискове в офиса на баща ми; това можеше да е така нареченият диск SAK5, който е вид ключ, носен само от служители на Крафта с много високо ниво на достъп.

Баща ми се задържа дълго време на прага, разпитвайки ме за училище и как е било в къщата на Лар. Опитваше да прекара някакво смислено време с мен, но всичко, за което можех да мисля беше дискетата, така че отговарях механично на въпросите му, надявайки се да се откаже.

Когато най-накрая ме остави на мира, пъхнах дискетата в компютъра и прегледах съдържанието й. Не изглеждаше добре - съдържаше само текстов документ. Отворих го и на екрана бавно се появи снимка. Беше изображение на един от колегите на баща ми с червена пластмасова топка на носа. Той се хилеше с вдигнати два палеца към камерата. Под изображението се появи текст: „Добре дошли на годишния маскарад на Торстен и Агнета: „Смешен фест на 4-тия етаж“ на 24 февруари.“

Пораженчески ударих челото си в клавиатурата и дълъг низ от “т”  се изписа на екрана.

От Things from the Flood by Simon Stalenhag ©

Превод Преслава Ст. Кирова ©

"Коя/кой е Елена Феранте, наистина?"

Миналата година бях писла някъде за книгите, които бях чела през годината и които най-много ми бяха харесали. Сред тях бяха и тези на Елена Феранте, особено "Дни на самота", която прочетох първа. Както писах и тогава: харесвам безпощадните (особено към себе си) разсъждения на героите. 

Прочетох част от книгите й след като по случайност попаднах на филма "Изгубената дъщеря" с Оливия Колман и Джеси Бъкли.

Сега пък пак слуайно се натъкнах на това видео за самоличността на Феранте, стана ми интересно и реших да го преведа ( не е съвсем едно към едно ):

"Когато потърсите в гугъл коя/кой е Елена Феранте обикновено излиза снимка на възрастна, слаба жена. Това не е Елена Феранте, това е американския преводач на Феранте - Анн Голдстийн.

Италианският журналист Клаудио Гати, който работи за бизнес списанието: ilsole24ore.com и който, правейки разследване, следва логиката и се появяват имената на доста знаменитости. Сред тях е и Анита Раджа. Тя е наполовина италианка, наполовина германка. Преводач от немски, а също е, по-точно била е, начело на Библиотека Гьоте (Библиотека Европа) в Рим. Никога не е публикувала нищо свое, така че няма с какво да се направи сравнение. Но тя е омъжена за Доминико Старноли - италиански романист, който е публикувал около 20 романа.

Има няколко знака, които сочат, че зад името Елена Феранте може да е Доминико Старноли и/или съпругата му:

1. Той е роден 1943 г. в Неапол, също като Феранте и е израсъл в много беден квартал, където боят е бил най-честата комуникация с децата. Също както за двете момичета от „ Гениалната приятелка“ на Феранте.

2. Има една италианска дума, която само двама живи, италиански автори използват (другите двама, които са я използвали са починали преди около 100 години) и това е „inapolebile” (не съм сигурна за изписването), което означава „неотменим“. Това не е много често срещана дума и можете да я намерите само в два романа – единия от Феранте и другия от Старноли.

3. Имаме Доминико Старноли и Нино Сараторе (герой от книгата „ Гениалната приятелка“ на Феранте). Доминико е официалното име на писателя, но приятелите и съпругата му го знаят като Нино, а Сараторе е анаграма на Старноли на италиански.

4. През 1992 г. излиза първият роман, зад който стои името Елена Феранте и това е „Тягостна любов“. Същата година Д. Старноли също издава роман, наречен „ Via Gemito”. Ако ги разгледаме заедно, ще видим, че романът на Феранте е женската версия, женската гледна точка на този на Старноли. И може би нещата са тръгнали от там, тогава му е хрумнала идеята въобще за псевдонима и всичко останало. Решили са да пробват как ще се приеме от публиката и какво ще стане. Може би така се е случило.

5. Професор Лорето от университета в Рим и той е създал софтуер, който анализира текстове и може да ги сравнява. Той не обръща внимание на стила или темата, а просто чисто технически сравнява „ДНК“-то на текста – буквите, знаците, подредбата им и т.н. Първите два текста, които сравнява са на Арнон Грюнберг и Марек Ван Дер Якт. Бързо установяват, че текстовете са писани от един и същ човек. И да, Грюнберк казва за Марек, че той е неговото Друго Аз. След това решават да пробват с текст на Феранте и го сравняват с текстове от 25 други романисти, които се счита че биха могли да са Елена Феранте – жени и мъже. Сред тях е и Паоло Джордано, вероятно го познавате със „Самотата на простите числа“. И кой се появява най-отпред: Доменико Старноли. Така че, това е доста добро доказателство.

Възможно е съпругата му да му помага, много е вероятно. Може да е съвместна работа. Дали има значение? Не. Просто е забавно да знаем. Дали всичко това омаловажава книгите на Феранте? Не. Забавно е да се опитваме да отгатнем."

Още интересно по въпроса: 

Determination by stylometry of the probable author of the Ferrante corpus: Domenico Starnone

Have Italian Scholars Figured Out the Identity of Elena Ferrante?

Летен следобед

от Джефри Форд


Хенри Джеймс веднъж казва, че двете най-красиви думи в английския език са “летен следобед” (Summer Afternoon) и след като той ги произнася, те удрят реалността и се разпръскват. Парченца от тях се носят навсякъде. Някои от тях влизат в ушите на тази, която ги е чула и тя кимва в знак на съгласие, въпреки че през цялото време си е мислила, че те би трябвало да са “есенна нощ” (Autumn Night).
Късчетата, които не послужват за целите на Джеймс и младата мис Пентрит, отлитат и по-късно, събирайки се отново, напускат земната атмосфера. В космоса те се превръщат в мъничко топче от зелено, искрящо сияние, привлечено към далечната тъмнина от електромагнитния импулс на квазар.
Със светлинна скорост те правят няколко космически кръга пинбол - през планети, слънца, мъглявини - почуквайки леко по Небесната врата, подскачайки от луна до звезда, пробивайки разтопени ядра и настанявайки се за миг между ушите на Суфра, кралицата на Харванг. В океан от гама лъчи едно семе на смисъла покълва и израсва в мисъл, която по-късно има спомен за себе си как се изтъркулва от спиралните езици на галактиките. Времето идва и си отива, и през един летен следобед тези думи се връщат на Земята, търсейки Хенри Джеймс.
Търсят доста дълго време, прелитайки тук и там, миазматични и неизразими, но не помислят да потърсят под земята. Накрая, в Южен Джърси, на една остъклена веранда, те чуват как се споменава набързо техния създател и се събират в ъгъла на тавана, за да научат каквото могат.
Под тях, четиридесетгодишен мъж, седнал на плетена люлка, държи телефон до ухото си. Носи фланелка без ръкави, шорти и бели чорапи. Има доста от него там долу, а той има също така брада и очила.
Kакто подозира “Летният следобед”, той не говори с Хенри Джеймс по телефона. Всъщност не говори с никого. Преструва се, че говори с Хенри Джеймс, тъй като е писател и от месеци не може да пише. “Летният следобед” не знаеше, че през последните три месеца той бе сядал всяка вечер, пушил и се взирал в празния компютърен екран. Напрягал се беше до последно, за да изрази възвишеност, но всяка вечер резултатът бе само шепа противни клишета. Затова си помисли, че докато децата са на училище, а жена му на работа, ще се накара да повярва, че се обажда на Хенри Джеймс за някой друг съвет.
Първото нещо, което Джеймс му каза, беше да кисне краката си в ледена вода два пъти дневно.
- Каквото кажеш, Хенри. - каза писателят.
След това старият майстор му каза да се въздържа от псувни.
- Това е трудна работа. - каза той. - Казвам „мамка му“ на всяка втора дума.
На Хенри не му хареса каквото чу и отговори, че това е позорно.
- Какво друго? - попита писателят.
- Лунни бани.

- Лунни бани?
Тогава Хенри започна да се смее и писателят също се засмя. Но Хенри продължи да се смее на собствената си шега доста по-силно.
- Какъв тъпак. - каза писателят, докато тряскаше слушалката. Чудеше се какво ли би казал Томас Ман.
Духът на думите се спусна надолу и се настани в цигарата, горяща в пепелника. Писателят реши, че няма време да катери “Вълшебната планина”, а и знаеше, че съветът на Ман ще бъде да си изреже ноктите на краката или нещо също толкова безполезно. По-добре би било, помисли си той, ако просто набера произволен номер и да видим кой ще вдигне. Той набра някакъв номер и докато телефонът звънеше, взе цигарата и си дръпна. Накрая някаква жена отговори.
- Писател ли сте? - пита той.
- Да. - каза тя. - Казвам се Дара Мелш. Написах роман, наречен “Есенна нощ”.
- Можете ли да ми разкажете малко?
- Планета, на която винаги е есен - падащи листа, цял ден здрач, тикви и безкрайни ливади от жълто-кафява трева, висока като четириетажна сграда. Капитанът и синът му прелитат над тревата на кораб балон в ранната вечер и виждат стада от бели хипопотами, които се движат тежко през люлеещото се от вятъра море. Когато нощта пада и се появяват звездите, момчето ляга в спален чувал на палубата до мястото, където стои капитанът, грациозно движейки кормилото. Зад звука на тихото свирукане на капитана момчето чува вятъра, който духа през тревата и заспива, сънувайки летен следобед.
- В съня има ли момиче? - пита писателят.
- Две. - казва Дара.
- Оранжерия? - пита той.
- Познахте. - отговаря тя.
- Нов вид лилия, чийто аромат привлича странно същество от близката гора през нощта? - пита той.
- Орхидеи. - прошепва тя. - Орхидеи с венчелистчета от човешка плът.
- Разбирам. - казва писателят.
- Защо момичето трябва да умре в последната част?- пита пак. - Искам да кажа, знам, че тя отблъсква чудовището на мъдростта и всичко останало, но след като откриват тайния проход към царството на кралица Суфра в тревата, така ли трябваше да стане?
- Не забравяйте мрачното лице на капитана, когато той престава да си подсвирква в края на трета глава. - казва тя.
- Вярно.
- Излиза с меки корици това лято. - продължава тя.
- Ще я взема. - казва той. - По-късно.
След това затваря и си мисли „Мамка му“. Пали нова цигара и се заглежда навън през стъклото в летния следобед. Слънчевата светлина пада през листата като ярък дъжд. Водни кончета кръжат над езерото с кои, а чинките са на хранилката. Нещо невеществено се отдалечава от него. Минава през прозореца като бриз и се насочва към задния двор. Върви с дълги, подобни на вълни крачки, небрежна представа за призрак.
- Върни се. - виква той и думите му се изстрелват, за да пробият и натрошат дълго пътешествалите думи на Хенри Джеймс.
През цялото това лято, докато е в задния двор, чува тих глас, който казва “летен следобед” и поглежда през рамото си. Фразата се чува през август и дори през есента, когато една нощ съпругата му, която е в задния двор, взираща се през лъчите на пълнолунието към балон, преминаващ горе, също го чува и се чуди какво означава.
През зимата, когато натрупва толкова много сняг, че път 70 е затворен и писателят, и съпругата му си остават вкъщи. Докато седят на дивана в хола и пият кафе, тя най-накрая си признава, че го е чула.
- Направи ми услуга - казва той.
- Каква? - пита тя.
- Когато приключиш с кафето си и си готова да станеш, би ли се навела през задната врата и да ми плъзнеш насам една кофа със сняг?
- Да, добре. - казва тя.
Но тя му я носи, голяма кофа сняг. Той изритва чехлите си и потапя босите си крака в нея.
- Какво правиш? - пита тя.
- Чакам. - казва той.
Прави това два пъти този ден и два пъти на следващия. На третия се появява някаква мисъл. Три дни по-късно, докато минава покрай езерото, през топящия се сняг, има спомен за висока трева, разлюляна от вятъра в летен следобед.

от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford

превод Преслава Ст. Кирова ©

Огледално

от Дженифър Худак

Тя се приближава до огледалото: там съм, за да я посрещна. Ние се изучаваме една друга с еднаквите си кафяви очи. Пръските от лунички през носовете ни. Резецът, който е леко изкривен - нейния от лявата страна, моя отдясно. Мигаме едновременно.
Гласът на майка й призовава: „Среса ли се?“ Тя поглежда през рамо и аз правя същото. Там, където няма майка, която да ме зове, където никой не се интересува колко е рошава косата ми.
"Да", казва тя и усещам лъжата по собствените си устни.
Обръща се към мен и взема четката. Моята е направена от борови иглички, дръжката е счупена пръчка, в косата ми са заплетени листа и е покрита с кора от засъхнала кал, но тя не вижда нищо от това. Вижда това, което очаква да види.
Няколко бързи движения с четките и ги оставяме. Майка й отново се обажда по-строго и ние се отвръщаме една от друга. Стъпките й заглъхват, оставяйки тишина след себе си. Поглеждам назад към празната й стая. Пръстите ми достигат ръба на огледалото.
Не, шепне небето. Тъмните облаци ръсят леден дъжд. Долу.
Клякам на земята и се взирам в заздравялата раничка на коляното си. Ако бях аз, щях да си реша косата, докато не заблести като спокойна вода. Никога не бих карала майка ми да ми казва по два пъти.

***

Когато тя беше малка, аз дебнех отвъд рамката и слушах, когато майка й я приспива.
- Разкажи ми отново за феите - казва тя, гласът й ухае на мляко и паста за зъби.
"Когато беше бебе, те се опитаха да те откраднат.", започва майка й, думите са нежни като приспивна песен. „Сложиха друго момиченце на твое място, такова, което приличаше на теб. Само, че това бебе беше от кал и мъх, паяжини и роса. И макар да не беше истинска, тя плачеше и гукаше, и кихаше точно както теб. “
"Защо ме искаха?"
„Ти беше красиво, съвършено бебе. Чисто, свежо и сладко ухаещо. Тази, която те смени беше покрита с петна от трева, с мръсотия под ноктите и коса, която никога не е била мита. Разбира се, че те искаха. Но аз светнах лампите и ги хванах! Те съскаха и оголваха зъби, но аз те държах и не те пуснах. И накрая те взеха своето бебе и изчезнаха ... ”
“Право през това огледало”, каза тя и аз разбрах, без дори да гледам, че сочи позлатената рамка на стената, зад която се криех.
“Но къде са те сега?”
„Отидоха си.“, каза майка й. „Изчезнаха завинаги.“
Изчезнаха завинаги, гласът отеква като вятър през дървета, като вода над скали. Тя не те иска.
"Шшшт!" Изсъсках. Долових странна тъга зад думите на майка си. Ден след ден момичето се разтягаше, изпъкваше и удължаваше. Всеки ден тя ставаше някой нов друг. Аз, от друга страна, оставах такава, каквато съм. Тази зад огледалото. Тази, създадена да заеме нейното място.

***

Майка й влиза в стаята, без да чука, събира мръсните дрехи, натрупани по меките чаршафи на леглото, по килима, покрит с трохи и боклуци. Фигурката на еднорога, захвърлена близо до ръба на скрина бе полегнала настрани и рогът се бе пречупил.
"Какво правиш в стаята ми?" Лицата ни се изкривяват.
Майка й сочи фигурката. Някога тя стоеше гордо пред огледалото, цялото в кремаво, синьо и златисто, и гладко като вечерно езеро. Веднъж отчаяно ми се прииска да я взема. Не, за да я запазя за себе си. Само да я подържа за един вълшебен миг.
"Тази стая е бедствие", казва майка й. "Съсипваш всичките си хубави неща."
Момичето грабва фигурката с немарливи си пръсти и я хвърля в кошницата, която държи под бюрото си. Онази, в която хвърля нещата, които трябва да бъдат махнати - неща, за които някога я е било грижа, неща, които вече не иска. Крайниците ми следват нейното движение. Майка й трепва, когато еднорогът тупва на дъното на кошницата и тя поглежда към огледалото, търсейки дъщерята, която някога е познавала.
- Виж ме! - прошепвам със стиснати устни.
Небето над главата ми потъмнява и се разтриса от гръм. Недей, ръмжи гласът. Не можеш.
Стискам зъби. Но няма значение, момичето крещи „Махай се!“ и нямам друг избор, освен да го изричам заедно с нея. Бузите на майка й се покриват с есенно-червено, тя се обръща и си отива.

***

По-късно, когато момичето е долу, майка й се промъква обратно в стаята, за да извади еднорога от коша. Пръстите й пробягват по счупения хълбок, по нащърбеното място, където е бил рога и погледът й отново търси огледалото. Тя не би трябвало да може ме види, но силата на копнежа ми е силна като писък.
Бурен вятър задухва в гората, насълзявайки очите ми и посипвайки главата ми с листа.
Не е твое. Иди си.
Лицето ми се криви в гримаси и устата ми издава дрезгави звуци. Винаги съм била предназначена да бъда нищо повече от валута и гората няма да се откаже от мен за нищо. Подменяне на бебе; това винаги е била сделката. Но вместо бебе зад стъклото, има момиче, което мрази всичко, което някога е обичало - майка си, стаята, себе си. Тя ще се махне.
Ако гората настоява за размяна, аз ще й я осигуря.
Поставям пръсти на стъклото и изпращам мисъл, която само една майка може да чуе: „Кал и мъх, паяжини и роса.“
Сълза очертава една черна линия по бузата й. "Петна от трева, мръсотия под ноктите и косата, която никога не е била мита.", отговаря тя.
Зад мен вятърът утихва, става внимателен. Настръхвам и дишам.
- Майко - прошепвам.
Ръцете й срещат моите от другата страна на огледалото. Изчаквам стъклото да изчезне.

превод: Преслава Ст. Кирова ©

Ние сме мочурището

от Силвия Хайке

Ние сме едно и ние сме много. Ние сме храстовидна върба и памукова трева; ние сме мъх и пирен. Всичко, от което се нуждаем, е това спокойно състояние на съществуване. Да се наслаждаваме на слънцето, да слушаме птиците, да пием мъглата. Но нов глас се надига нейде сред нас и тя няма да ни остави да почиваме.
Нощ и ден тя шепне за мъжа в града.
Изображението трепти в тъмното. Кафяви очи, силни ръце, топла загоряла кожа. Пламъкът на нажежено до червено желязо. Независимо какво й казваме, тя няма да остави младия ковач. Тя трябваше да се омъжи точно преди треската да я отнесе.
"Трябва да отида.", казва тя. "Не мога да остана тук."
"Ти принадлежиш на нас сега."
Ние я обграждаме, притискаме се нежно към невидимата стена, която ни разделя. Тя ни предпазва от сливане; не би трябвало да е там. Тя няма тяло, за което да се вкопчи. Заедно със сватбената й рокля, то отдавна се разлага в местния църковен двор. И все пак по някакъв начин съзнанието й остава отделено.

***

Луната се променя. Mъглите идват и си отиват. Всички сме тук, толкова близо, но все още не достатъчно. Почти почиваме в мир. Обятията ни я чакат точно зад стената й. Когато е готова, си казваме, усещайки песъчинката толкова, колкото и слънцето. Скоро, казваме. Движението на червеите е толкова звучно, колкото и сутрешната песен на кадънката. Когато духа вятър, ние сме стебла трева, огъващи се в една посока, докато тя се люшка на другата.
Животните усещат безпорядъка и започват да избягват неспокойното блато. Малките соколи изоставят гнездата си. Лисиците си тръгват, последвани от зайците.
Тя вижда заминаването им в различна светлина. Желанието на сърцето й се сбъдва.
Ние я разбираме много по-добре, отколкото тя осъзнава. Ние също искахме. Ние също копнеехме. Но всичко, от което мъртвите имат нужда е тук. Ние побутаме и дърпаме и молим, но тя не се присъединява към нас, не се отказва дори от името му.
Някои дни всичко, което прави, е да повтаря името му като сърцебиене:
„Дан, Дан, Дан.” Мощна, опасна мантра..
Днес е такъв ден. Ден, в който се страхувахме.
„Трябва да се върна при него“, казва тя и иска това с цялата си душа.
Тя ще си пожелае ново тяло. Храстите и корените се намотавата в жилест скелет и със силни върбови крака тя се надига от блатото. Дългата жълта трева оформя тялото и лицето й. Две прясно откъснати боровинки й дават зрение.
Корените в краката й се разтягат, докато се пречупят, защото тя се опитва да се освободи от нас. Последният ни шанс да я спрем, дори и да ни струва спокойствието. Ние говорим един през друг, а не като един:
„Той дори няма да знае, че си ти.“
"Ще го уплашиш до смърт!"
"Ще те прогонят с факли и вили."
Ние повишаваме глас, докато вятърът не започне да вие в дървените ѝ уши, но сърцето й е, което не слуша. В гърдите й бие буца мъх и пирен в ритъма на нейното единствено желание.
Дан, Дан, Дан.
Тя марширува над нас, към града,

***

Отброяването на дните не е от голямо значение тук, в мочурището. На седмиците още по-малко. Времето ни се измерва с бавните удари на крила и дъждовни капки, с плаващи венчелистчета от невен. Всеки момент е скъпоценен.
Тя ни напусна преди доста полети на чучулига. Би трябвало да сме такива, каквито бяхме преди, но нейното отсъствие остави дупка в нас. Малка и тиха, и не иска да изчезне.
Няма да позволим това.
Ние галим мълчанието в нея, увиваме се около него. Ще я носим по-дълго, отколкото земята държи костите ѝ и ще чакаме.
С или без нея, спокойствието и равновесието трябва да бъдат възстановени.
Обръщаме главите си с цвят на невен към слънцето и бъбрим за формата на облаците. Наблюдаваме как вятърът разпилява пухкавите семена на памуковата трева. Елените и техните малки пасат над нас и съвсем скоро забелязваме познатата гледка на лисици, гонещи зайци.
Животните се връщат. Ще се върне ли и тя?

***

Усещаме вибрациите на земята много преди да я видим.
Завръща се. Преплетените пръчки едва се държат заедно. Мъглата виси тежко на раменете й, като воала, който никога не бе сложила. Краката й се влачат през мократа трева. Когато спира, спират и вибрациите. Сама е.
Събираме се около нея, облекчени, че се е върнала, но очакваме щетите.
Цялото й тяло трепери, докато говори, разпръсквайки снопчета трева и малки листа. „Намерих го, но не му позволих да ме види. Гледах го от сянката на дърветата. Той е добре. По-възрастен, но в добро здраве. Не исках нищо повече от това да отида при него, но той изглеждаше толкова спокоен. По-щастлив, откакто го видях за последно. Раната му е заздравяла. Не можех да бъда тази, която ще я отвори отново. "
Тя се прегръща, за да успокои тялото си. Неуспешно. Гласът й рязко се променя: „Трябваше да си тръгна, но вместо това изчаках. И тогава го видях с доячката и разбрах. Той е повече от добре. Той се е оженил за друга. "
Навеждаме се по-близо, леко се притискаме към краката й.
Тя хвърля последен поглед зад гърба си, тъмни сокове се стичат по върбовите й бузи.
“Опитвахте се да ме защитите. Трябваше да ви послушам. Аз ви принадлежа. ”
Тя е купчина пръчки, падащи в обраслите ни с пирен ръце. Още миг и дъхът й се слива с вятъра, крайниците й повяхват и тялото й рухва на земята.
Няма повече граници или съпротива. Като сълза, тя се плъзва навътре и ни прави цели. Усещаме нейната любов към ковача, сладките теменужки и звездната светлина. Вкусваме горчивите соли на нейната скръб. Усещаме острието на болката й. Нашата болка.
След време всички остриета ще се притъпят. Дотогава под цъфтящия пирен и зеления мъх ще отеква шепота ни: „Търпение. Един ден той ще бъде наш. "

превод: Преслава Ст. Кирова ©

Правилният начин да бъдеш тъжен

от Шанкар Гопалакришнан

Източник >>

Три месеца след като двама мъже забиха игла в хълбока му, Шеру научи нещо ново за това какво е да си тъжен.

Не бяха от вида сънища, които очакваш да има едно куче. Преди двамата мъже да дойдат, Шеру имаше чисто кучешки сънища.

Сънищата, които имаше след като го заловиха, бяха нещо абсолютно ново. Никога не беше виждал нещо подобно.

Мъжете го хванаха, докато спеше, свит на кравай под стария кедър, отстрани на пътя за Кишанпур. Малък бял ван отби, двама мъже изкочиха от страничната врата и го хванаха за краката преди да успее да помръдне. Той се опита да ги ухапе, но после иглата се заби в него и всичко стана черно. Събуди се с ужасна, пулсираща болка между ушите. През следващите няколко дни той само лежеше и те му дава много от най-хубавата храна, която някога беше опитвал. След седмица болката заглъхна до слаб бодеж. Понякога чувстваше краката си странно, понякога го носеха накъдето те пожелаеха, но пак можеше да се движи. Неговите похитители не се опитаха да го спрат, когато се изправи и избяга от стаята, в която го държаха. Разбира се, той не знаеше за антената, увита около черепа му или за чиповете, прикачени към сензорните и двигателни центрове в мозъчната му кора. Дори и да знаеше не би ги разбрал, както и всичкия софтуер, работещ в центровете за данни в Делхи, Ню Йорк и Берлин, с които бяха свързани.

Те продължаваха да го хранят и той продължи да се връща. Всичко което трябваше да направи, за да се нахрани бе да отиде в стаята на Кулдиип. Дори си бе намерил уютно ъгълче в стаята, между топлата, бръмчаща машина и стената. Беше абсолютно точното място, където можеше да се свие бездомен, кафяв пес като Шеру. След като го видя няколко пъти да прави това, Кулдиип му постави постелка там. Това беше последното нещо, от което се нуждаеше, за да се превърне ъгъла в идеалното място за спане. В сравнение с живота му на улицата, това беше нещо наистина хубаво. Всичко беше хубаво. С изключение на сънищата.

Днес сънят започна веднага щом той се сви за сутрешна дрямка.

В съня той седеше под свещено фикусово дърво, до пътека, която се виеше по стръмен склон към един поток. Някой някога беше павирал пътеката с бетон, после дъждовете са отрязвали парченца от него всяка година и сега тя беше просто разбита каша от цимент и камъни. От другата страна имаше група къщи, малки тухлени навеси, разпръснати надолу по хълма.

Шеру обичаше да седи там, под дървото. Идваше тук от дълго време. Всеки ден много хора идваха и минаваха по пътеката, ниски, тъмни мъже и жени на малки групи. Мъжете носеха инструменти през рамо, жените носеха малки чанти или нищо, а децата бяха с училищните си униформи. Когато се връщаха, някои от мъжете миришеха на боя. От време на време ще мине някой по-едър мъж и тези мъже най-често миришеха на сапун. Повечето хора го игнорираха, както хората пренебрегваха всички улични кучета в Дехрадун, но от време на време някой му даваше бисквита. Веднъж, преди много дни, едно от малките момичета се беше затичало в синята си училищна рокля, носейки купа с хляб, напоен с мляко. Спомни си вкуса на каймака върху хляба, неговата текстура, начина, по който го почувства в устата си. Тя бе тази, която започна да го нарича Шеру.

Целият разказ >>

Също така го има публикуван в този сборник: https://store.ergobooks.eu/product/sborishte-na-trubaduri-god-12-br-2-e-spisanie/

Денят на Строителите

от Кристин Онг Муслим

Оригиналът>>

*Разказ, което преведох миналата година, но сега историята е дори по-актуална.


Това се случи много преди първоначалните признаци на болестта от външните да се разнесат из селото. Трябва да разберете, че моите хора бяха лесна плячка, защото повечето от нас бяха доверчиви, алчни за труфила и лесно се разсейваха от нови неща или каквото и да било подобие на изящество.

Като единствената в моето село, която можеше да говори на езика на Строителите, помогнах да се ускори това, което просветените наричат модерност. Този ден посрещнах Строителите на портите. Загърбвайки непоносимата жега, един от тях направи снимки на кулоподобната, естествена, скална формация, която използвахме като ориентир и основен пост за наблюдение. Нямаше нищо важно около това типичното карстово образувание, освен че, според един от Строителите, то показваше, че околността е била океанско дъно.

Това е очарователно, казах аз. И го мислех. Намирах за забележително как някой може да прави подобни изводи от една скална формация.

Техният лидер се представи, като първо каза титлата си. Доктор, обясни той, но различен вид, не лекар, който лекува. Имаше бели и неестествено равни зъби. Изглеждаше искрен, когато се усмихваше. Подаде ми ръка, жест, който намирах за изнервящ. Ръцете му бяха чисти, ноктите спретнато подрязани, докато аз не си бях мила ръцете и имаше кора от мръсотия под ноктите ми. Той не трепна, когато стиснах протегнатата му ръка. Или може би е положил усилие да не дрънка напразно.

Показах на Строителите селото. Охкаха, виждайки вкаменените дънери близо до езерото. Ахкаха на прекрасно открояващите се слоеве от скали и пръст, изложени с години на ерозията. За мен и за старейшините бе очевидно обаче, че Строителите изглеждаха неочаквано спокойни, сякаш вече знаеха всичко по пътя си из селото. Например, те не бяха изненадани и дори не се опитваха да се държат като изненадани, когато ги заведох до Адската Яма - естествена дупка с достъп до подземния свят.

Това е природен газ, докторът, който твърдеше, че е от типа, който не може да лекува, каза това без намек за емоция. Пред лицето на тази огнена гледка и непреодолима миризма на гниене, той обясни непоколебимо, Сигурно в някакъв момент се е възпламенил. И тъй като районът е невероятно богат на газ, пожарите никога не са изгаснали. Тази неприятна миризма, която усещате - това е сяра.

Девонски шисти тук, възкликна мъж на средна възраст, носещ очила. Разбрах значението на откритието му много по-късно. Няма да повярвате какво открих сам самичък на изхода, прошепна друг. Беше близо, така че го чувах перфектно. Dickinsonia costata, непокътната и перфектно запазена. Сигурно са мислили, че ги предпазва от стихиите, защото смятат, че отпечатъците имат както божествен, така и магически произход. За да предотвратим повреда, мисля, че трябва да го залепим здраво на място и да увием добре останалото.

Друг Строител се съветваше със своя спътник: Какво мислиш за това, Грег? Прилича ли на някакъв вид вкаменена папрат?

Не мисля така. Прилича ми на добър, стар дендрит*. Виждаш ли тези пукнатини по скалата? Но вземи няколко проби, за да си сигурен.

*дендрит - вид кристално образование, виж снимката в началото

През цялото време се удивлявах на чистите им дрехи, на спретнато подрязаните им нокти, на късата им коса. Подобно на много хора от моето село, аз бях свикнала да ходя рошава. Без да ме е грижа дали нося дрехи, които не са ми по мярка или дали съм сресала косата си. Погледнах към жената, носеща електронната техника и почувствах срам. Почувствах се грозна.

Поглеждайки назад към онзи съдбовен ден, бих могла да се закълна в живота си, че те бяха дошли с мир. С изисканите си маниери, с познаването за нашия живот. Сигурно са ни изучавали, без ние да знаем. Знаеха, че не бива да ни гледат директно в очите, защото това би могло да бъде погрешно разбрано като знак за агресия. Не вървяха пред нас, защото щяхме да го изтълкуваме като форма на унижение. Фактът, че те изучаваха околността с клинично око, преди да решат къде да започнах да строят, говореше, че въпреки че определено искат нещо от нас и ние можем да получим нещо в замяна - може би разбиране на нашия природен свят чрез техните образовани очи. Мислех, че това ще е от полза за моя народ. Затова убедих всички, че трябва да им бъде позволено да останат. Трябваше да им разрешим да останат, въпреки, че надушвах болестта в потта им. О, беше безпогрешно - смрадта на болест от външни хора.

Донесоха странните си стативи и ме информираха, че са за изследване на земята в околността. Размахваха и бръмчащи, метални детектори. Двама от тях започнаха процеса по установяване, разпознах титаниевите подпори на преносимите палатки.

След това обясниха какво биха могли да направят за селото.

Ще изградим болница и училище, каза докторът. И магистрали, за да можете да стигнете до цивилизацията. Бихте могли да изградим и туристическа база. Може да продавате неща на туристите, да правите магически шоута за тях, каквото поискате. Можем да изградим фабрики, така че да можете да правите повече неща по-бързо. След това помпи, за да източим подземна вода, та да не е необходимо да разчитате на опасната и нечиста вода от кладенеца. След това водопроводни системи. Язовири. Химически завод някъде в равнината източно от каньоните. Химическият завод ще бъде преди полетата с лавандулата. Ще осигурим наши, добре обучени оператори на централи, които ще ръководят тази част от проекта.

Лекарят, този, който нямаше за цел да лекува, говореше ли говореше. Олюлях се.

Погледнах към нивите и долината, които обработвахме, като си представих как биха изглеждали в ръцете на Строителите. Дивите зверове на лятото гледаха жално сред дърветата, сребристите им рога проблясваха на залязващото следобедно слънце. Гората се извисяваше в далечината. Всичко това скоро ще се промени, помислих си. В съзнанието си видях дъжд върху асфалт. Видях краката на моя народ вече не боси и мръсни. Скоро няма да има такова нещо като там.

Целият разказ >>

превод Преслава Ст. Кирова ©

Сладоледената империя

от Джефри Форд

Позната ли ви е миризмата на гаснещите свещички върху тортата за рожден ден? За мен, този аромат е заменен от звук, подобен на този, когато лъкът преминава през басовата струна на цигулката. Тази нота съдържа цялата меланхолична радост, за която ми бе казано, че предизвиква този мирис - загубата на още една година, обещанието за полагащата се мъдрост. Също така тоновете на акустична китара се появяват пред очите ми като златен влак, падащ от високо точно над главата ми и изчезващ на нивото на слънчевия сплит. Има определено швейцарско сирене, на което се наслаждавам и което е винаги на триъгълници. Чувството като от коприна по пръстите ми, което после усещам полегнало върху езика си, с аромата и консистенцията на лимонов меренг. Тези възприятия не са просто мисли, а конкретни физически преживявания. В зависимост от гледната точка, както приблизително всеки девет от милион човека, аз съм едновременно прокълнат и благословен със състояние познато като синестезия.
Чак напоследък стана известно, че мозъчните процесите при синестезия са основно в хипокампуса, част от древната лимбична, нервна система, където запаметените възприятия, предизвикани в различни географски области от мозъка, в резултат от външни стимули, се проявяват заедно. Вярва се, че всеки, в някаква точка отвъд съзнаваното, преживява подобна сензорна асоциация, която бива филтрирана и само на едно конкретно, сетивно усещане се дава предимство в света на съзнаваното. За няколкото късметлии като мен, този филтър е счупен или усъвършенстван и това, което е несъзнавано става осъзнато. Може би, някъде далеч назад във времето, нашите прадеди са били напълно синестетични и са можели да усещат, чуват, помирисват, вкусват и виждат едновременно, във всеки конкретен случай. Целият микс от сензорна памет наедно с чувството за възприятие, без да дават предимство на информацията на само един от петте портала, през които “реалността” нахлува. Научните обяснения, доколкото мога да ги следя, изглежда имат смисъл сега. Но когато бях малък и казах на родители си за шепота на винила, за зловонието на лилавото, за въртящите се, сини спирали на църковната камбана, те бяха уплашени, че нещо не е наред с мен и че мозъкът ми прелива от халюцинации като изоставена къща, пълна с призраци.
Като единствено дете не ми беше позволен лукса да бъда ненормален. Родителите ми не са били първа младост, когато съм се появил, след множество неуспешни бременности - майка на почти четиридесет, татко на четиридесет и пет. Беше факт, че на пет години чух, че това, което аз описвах като “ангел, който винаги плаче щом докосна кадифе” никога няма да бъде прието, защото е възприемано като болест, която трябва да бъде излекувана, независимо от методите. Парите не бяха проблем в преследването на перфектната нормалност. Така, че ранните си години прекарах в часове мъчително чакане пред кабинетите на психолози, психиатри и терапевти. Не мога да намеря думи да опиша дълбините на медицинското шарлатанство, в които бях потопен от същинска армия от така наречени професионалисти, които ме диагностицираха с всичко от шизофрения до биполярна депресия и ниско IQ, причинено от занемареното приучване на ползването на гърнето. Тъй като бях дете, бях напълно откровен с тях относно преживяванията си и тази моя, първа грешка ми костваше кръвни тестове, сканиране на мозъка, специални диети и принудително приемане на дяволска фармакопея от убиващи съзнанието лекарства, които отслабваха волята ми, но не и аромата на ванилия на падащата, златна слънчева светлина през есенните следобеди.
Статутът ми на единствено дете, заедно със “състоянието” ми, както те го наричаха, караха родителите ми да ме възприемат като крехък. Поради тази причина бях изолиран от другите деца. Сигурен съм, че част от всичко това беше, заради това как моят начин на ненормално възприятие и изразяване влияеше върху моите родители, защото те не бяха от типа хора, които можеха да понесат отговорността, че са произвели дефектна стока. Бях обучаван в къщи от майка, вместо да посещавам училище. Тя всъщност беше добър учител с докторската си степен по история и отлични познания по класическа литература. Баща ми, който беше статистик, ме учеше на математика и по този предмет аз доказах, че съм неоспорим провал, докато не станах на колежанска възраст. Въпреки, че x=y може да бъде подходяща метафора за феномена на синестезията, нямаше никакъв смисъл на хартия. Цифрата 8, между другото, мирише на изсъхнали цветя.
Това, в което бях добър беше музиката. Всеки четвъртък в три часа следобед, мисис Бритник идваше в къщи, за да ми преподава уроци по пиано. Тя беше мила, въздрастна дама с оредяваща, бяла коса и най-красивите пръсти - дълги и гладки, сякаш принадлежаха на грациозна, млада великанка.
Въпреки, че не бе виртуоз на клавишите, тя беше истински гений в това да ме научи да си позволя да се наслаждавам на звуците, които произвеждах. И аз им се наслаждавах. Когато не бях влачен насам-натам в преследване на избавянето от недъга ми, моето кътче в къщи бе столчето пред пианото. В насила наложената ми изолация от света, музиката се превърна в прозорец за бягство. Щях да пропълзявам през него, колкото често бе възможно.
Когато свирех, можех да видя нотите пред себе си като фойерверки с цветове и форми. На дванадесет годишна възраст пишех свои, собствени композиции и бележките ми, които съпътстваха страниците с нотите, обясняваха визуалните прояви, които се появяваха, заедно с тях. Всъщност, когато свирех аз наистина рисувах - във въздуха пред очите ми - великолепни, абстрактни творби в стила на Кандински. Много пъти планирах композицията върху бял лист, използвайки комплекта от пастели с шейсет и четири цвята, който имах от малък. Единствената трудност беше с цветове като маджента или кобалтово синьо, които възприемах основно като вкусове, така че трябваше да ги описвам с думи като ликорис и тапиока върху моите надраскани набързо рисунки там, където те се появяваха в музиката.
Наказанието ми затова, че бях толкова добър на пианото, бе че загубих единствения си приятел, мисис Бритник. Спомням си много ясно деня, в който майка ми я освободи. Тя спокойно кимна усмихвайки се, разбирайки, че аз вече съм надминал нейните умения. Въпреки, че знаех това се разплаках, когато тя ме прегърна за довиждане. Докато лицето й беше близо до моето тя прошепна в ухото ми “Око да види, ръка да пипне.” От този момент аз знаех, че тя напълно разбира положението ми. Нейният люляков парфюм, звукът на едва доловим си-бемол, изсвирен от обой, все още ги усещах, докато я гледах как се отдалечава по пътеката, излизайки от живота ми за добро.
Вярвам, че загубата на мисис Бритник бе това, което ме направи бунтар. Станах непоследователен и паднах духом. После един ден, скоро след моя тринадесети рожден ден, вместо да се подчиня на майка си, която ми беше казала да привърша главата от учебника, докато тя си вземе душ, аз взех пет долара от портмонето й и излязох от къщи. Докато вървях под слънцето и синьото небе, светът наоколо ми изглеждаше изпълнен с живот. Това, което исках повече от всичко друго бе да се срещна с млади хора на моята възраст. Спомних си един магазин за сладолед, който бях видял от колата, докато се връщахме от кабинета на доктора и изглеждаше сякаш винаги има деца, които да се мотаят там. Насочих се директно натам, чудейки се дали майка ще ме хване преди да успея. Докато си представях как си суши косата, започнах да тичам.
Когато стигнах до редицата от магазини, където бе и “Сладоледената империя”, бях останал без дъх, както от пълното чувство на свобода, така и от половината миля спринт. Да надникна през стъклото на входната врата бе за мен като да гледам през портал към някакъв екзотичен, друг свят. Беше пълно с млади хора, на моята възраст, седящи на групички на масите - говорят, смеят се, ядат сладолед - не вечер, след вечеря, а на светло и открито, посред бял ден. Отворих вратата и се гмурнах вътре. Магията на мястото сякаш бе изметена навън, защото с влизането ми разговорите замлъкнаха. Стоях насред тази внезапна тишина и всички се взираха в мен.
- Здравейте! - казах, усмихвайки се и вдигнах ръка за поздрав, но вече беше твърде късно. Вече се бяха обърнали на другата страна, разговорите се бяха възобновили, сякаш те само неохотно бяха хвърлили поглед на отварящата се и затваряща се под напора на вятъра врата. Бях парализиран от неспособността си да ги впечатля и от осъзнаването, че намирането на приятели ще изисква наистина сериозна работа.
- Какво да бъде? - попита големият мъж зад тезгяха.
Събудих се от транса си и пристъпих, за да поръчам. Пред мен, под голям стъклен похлупак. лежеше "Сладоледената империя". Никога не бях виждал толкова много видове, с толкова много цветове и варианти - с ядки и плодове, парченца бисквити и бонбони, тайнствени спирали, вида на които ми звучеше като далечна сирена. Дълбоките вани, наредени в стройни редици, бяха с около тридесет различни вкуса сладолед. Диетата ми не позволяваше консумацията на каквито и да е сладкиши или десерти, и много рядко имах нещо с размерите на напръстник от ванилов сладолед след вечеря. Определени доктори бяха казали на родителите ми, че яденето на сладки неща сериозно ще обостри състоянието ми. Мислех за това, докато си поръчвах голяма купа със сладолед с вкус на кафе. Изборът ми произтичаше от това, че кафето бе още едно от нещата в списъка, които никога не трябваше да вкусвам.
След като платих, взех купата и лъжицата, и намерих място да седна на една маса в ъгъла, от където можех да наблюдавам всички останали маси. Трябва да призная, че имах някои тревоги, относно това да се потопя в атмосферата там, тъй като бях предупреждаван за това от толкова дълго време от толкова много възрастни. Вместо това изучавах магазина, наблюдавах как другите деца говорят, опитвайки се да чуя части от разговора. Успях да кръстосам поглед с едно момче на моята възраст, което седеше през две маси. Усмихнах се и му помахах. Той ме видя, обърна се и зашепна нещо на другите момчета, които бяха с него. Всички четири се обърнаха, гледайки ме и после избухнаха в смях. Бях сигурен, че си правеха майтап с мен, но се радвах на победата, че поне бях забелязан. Загребах голяма лъжица със сладолед и я пъхнах в устата си.
Има съпътстващ феномен със синестетичното преживяване, който трябваше да спомена. Разбира се, нямах термин за него на този етап от живота си, но мъките на невероятното преплитане на сетивата са съпътствани от чувството на “епифания”, на “еврика”, на доволство, което изследователите по-късно ще нарекат “ноетик”, заемайки го от Уилям Джеймс. Това първо вкусване на сладоледа с вкус на кафе предизвика по-дълбок ноетичен отклик у мен от всичко досега и заедно с това дойде и появата на момичето. Тя бавно доби очертания във въздуха и застана пред мен, закривайки все още смеещата се група. Никога преди, докато вкусвах, слушах, докосвах, помирисвах не бях виждал нещо повече от прости, абстрактни форми и цветове.
Тя беше някак извърната настрани и прегърбена. Носеше карирана пола и бяла блуза. Косата й бе тъмнокафява като моята, но дълга и събрана назад със зелен ластик. Ръката й рязко потрепна и разбрах, че пали кибрит. Около нея се вие дим. Мога да видя сега, че е запалила цигара. Оставам с впечатлението, че се пази да не бъде хваната, че пуши. Когато се обръща рязко, за да погледне назад през рамото си, аз изтървам лъжицата на масата. Нейният поглед мигновено ме омагьосва.
Понеже сладоледът се топи надолу в гърлото ми тя започва да изчезва и аз бързо вдигам лъжицата, за да възстановя видението си, но тя никога не достига до устата ми. Момичето внезапно си отива, като светлина, когато усещам как нещо леко допира лявото ми рамо. Чувам неразбираем шепот от взаимни обвинения и знам, че това е майка ми. Намерила ме е. Огромна вълна от смях съпътства моето насилствено напускане на "Сладоледената империя". По-късно щях да си спомням това с голям срам, но в момента, въпреки, че произнасях извинителни думи към майка си, не можех да мисля за нищо друго освен за това, което бях видял...

Целият разказ >>

пп. Всички ще спечелят, ако някой започне да превежда книгите на Джефри Форд на български. Изключително интересен и читаем автор.

от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford

превод Преслава Ст. Кирова ©