Лорд Дансени
Сред обвитите в пара земи край екватора, където цъфтят чудовищни орхидеи, бръмбари, колкото мишки стоят по въжетата на палатките и светулките се плъзгат в нощта като малки, движещи се звезди, пътешествениците вървяли три дни през гори от кактус, докато не стигнали откритите пространства, където пасе ориксът.
Били благодарни, когато стигнали до локвата, до която само един бял мъж се бил доближил преди и която местните знаели като лагерът на Бвуона Кубла*, и намерили вода там.
Намирала се на три дни път от най-близкото място с вода. Когато Бвуона Кубла, дошъл там преди три години, целият треперещ от маларията, с отчаяно възмущение намерил гьолът сух и решил да умре на това място. В тази част на света подобно решение винаги било фатално. Всъщност той отдавна трябвало да е мъртъв, но до този момент неговата удивителна решимост и страшна сила на духа, която така изумявала носачите му, го били запазили жив и придвижвали сафарито му напред.
Имал друго име несъмнено, някакво банално име, не по-различно от тези, които висят на повечето от магазините в Лондон, но то било забравено отдавна и сега нищо не отличаваше спомена за него от спомените за всички останали покойници, освен "Бвуона Кубла", името, с което го нариюали кикую* (банту народност в Кения).
Няма съмнение, че бил безстрашен мъж, мъж плашещ, заради вътрешната си сила, дори когато ръцете му не били вече способни да повдигнат кибоко* (хипопотам на суахили), дори когато всички негови хора знаели, че умира и даже сега, въпреки, че вече е мъртъв.
Въпреки, че неговият темперамент бил озлобен от маларията и екваториалното слънце, нищо не можело да разклати волята му, която оставала с впечатляваща сила и изумявала всички до самия му край. А и след това, както казали кикую. Природата му трябва да имала железни закони, които движели Буона Кубла, каквато и да била тази природа.
На сутринта, когато стигнали до лагера на Бвуона Кубла всички носачи обикаляли палатките на пътуващите, питайки за доу. Доу е лекарство на белите хора, което лекува всичко лошо; колкото е по-гадно на вкус, толкова е по-добро. Тази сутрин те искали доу, за да държат настрана дяволите - били близо до мястото, където умрял Бвуона Кубла.
Пътешествениците им дали хинин.
По залез те стигнали лагера и намерили вода. Ако не откриели вода много от тях щели да загинат, но никой не чувствал никакво благоговение към мястото - изглеждало твърде зловещо, твърде обречено, твърде много измъчвано от невидими, неопределими сили.
Всички местни отново дошли за доу веднага щом разпънали палатките, за да се предпазят от последния сън на Бвона Кубла - сън, за който твърдяха, че е останал там, след като последното сафари си е заминало, отнасяйки тялото на Бвона Кубла обратно към границите на цивилизацията, за да покажат на белите хора, че не са го убили; защото белите може би не знаели, че туземците не биха посмели да убият Бвона Кубла.
Пътешествениците им дали още хинин, макар че прекалената му употреба вредяла на нервите. Тази нощ край лагерният огън нямало приятни разговори - не гошорели един през друг за изяденото месо или за добитъка, който притежават. Мрачна тишина тегнела над всеки огън и над малките заслони от платно. Разказали на белите хора, че града на Бвуона Кубла - този, за който той мислел в последните си мигове (и където местните вярвали, че той бил крал), за който бълнувал така, че самотата отеквала от това бълнуване - се е разположил навсякъде около тях. Носачите били уплашени, защото това бил толкова странен град и искали още доу. Двамата пътешественици им дали още хинин, защото видели истински страх по лицата им и разбрали, че те може да избягат и да ги оставят сами на това място - място, от което и самите те били започнали да се страхуват почти толкова силно, макар и да не знаели защо. С напредването на нощта усещането за злокобна поличба се засилвало, въпреки че били изпили три бутилки шампанско - онова, което възнамерявали да запазят за дните, когато убият лъв.
Това е историята, която всеки от тези двама мъже разказва и която техните носачи потвърждават, но кикую винаги ще кажат, каквото мислят, че се очаква от тях.
Двамата пътешественици лежали в леглата си и се опитвали да заспят, но не успявали заради някакво зловещо предчувствие. Най-тъжният от всички диви викове - този на хиената, звучащ като ридание на прокълната душа - странно защо бил заглъхнал. Нощта напреднала и настъпил часът, в който преди три или четири години бил издъхнал Бвона Кубла, бълнувайки и сънувайки „своя град“; и в настъпилата тишина тихо се надигнал звук - отначало като вятър, после като рев на зверове, а след това, несъмнено, като шум от мотори. Мотори и автобуси.
И тогава видели, ясно и несъмнено, както разказват - сред онази самотна пустош, където екваторът излиза от гората и се изкачва по назъбените хълмове... казват, че видели Лондон.
Може би онази нощ не е имало луна, но казват, че е имало безброй звезди. Привечер около зъберите на неизследваните червени върхове, обграждащи лагера, се е стелела мъгла. Но казват, че по-късно тя се е вдигнала: поне се кълнат, че видели Лондон, видели го и чули тътена му. И двамата твърдят, че са го видели съвсем различен от онзи, който са познавали: Не принизен от стотици хиляди лъжливи реклами, а преобразен: с величествени къщи, с комини, издигащи се царствено като кули, с огромни площади, изпълнени с най-прекрасни дървета - преобразен, и все пак – Лондон.
Прозорците му излъчвали топлина и радост, сияейки в нощта; лампите в дългите си редици приветствали, кръчмите били приветливи и весели места - и все пак това бил Лондон.
Те долавяли уханията на Лондон, чували песните на Лондон, и все пак това не бил онзи Лондон, който познавали; сякаш гледали лицето на непозната жена с очите на нейния любим. Защото сред всички градове по земята или градове, възпети в песни - сред всички места, свещени или не, на двамата мъже тогава им се струвало, че градът пред очите им е мястото, за което най-силно копнеят.
Разказват, че съвсем наблизо свирела шарманка и е пеел уличен търговец; признават, че е пеел фалшиво и с лондонски акцент, и все пак твърдят, че в тази песен е имало нещо, каквото никоя земна песен не е притежавала дотогава. И двамата споделят, че щели да заплачат, но изпитвали в гърдите си чувство, твърде дълбоко за сълзи. Бярвали, че копнежите на този властен мъж - способен да управлява сафари само с един поглед и да всява ужас сред туземците, без дори да помръдне ръка - са били толкова силни в последните му мигове, че са се запечатали дълбоко в природата и са породили мираж, който може би няма да изчезне напълно в продължение на години.
Опитах се чрез въпроси да установя дали тази история е вярна или не, но характерите на двамата мъже бяха толкова развалени от престоя им в Африка, че те не бяха в състояние да понесат кръстосан разпит. Не искаха дори да кажат дали лагерните им огньове още горят.
Казваха, че са виждали светлините на Лондон навсякъде около себе си от единадесет часа до полунощ; ясно чували лондонски гласове и шума на трафика; и пред тях - може би леко забулен в мъгла, но несъмнено Лондон - се е издигал големият мегаполис.
Към полунощ Лондон леко потрепнал и стана по-неясен; шумът от движението започнал да заглъхва, гласовете сякаш се отдалечили и накрая съвсем секнали, и отново настъпила тишина там, където миражът бил трептял и избледнял. Един мъжки носорог, спускайки се през тишината, изсумтял и утолил жаждата си пред Карлтън Клъб.
*Bwana Kubwa (често изписвано като Bwana Mkubwa) е суахилски израз, който означава „голям началник“, „главен шеф“ или „велик господар“. Дансени е изписал името вероятно, както го е чул, а именно: Bwona Khubla.
превод: Преслава Ст. Кирова ©
Разказът (ор. заглавие "The Last Dream Of Bwona Khubla") е от сборникът "In the Land of Time And Other Fantasy Tales", Lord Dunsany, Penguin Books, 2004
