вторник, 24 юли 2018 г.

Последната мечта на Буона Кубла

Лорд Дансени


Сред обвитите в пара земи край екватора, където цъфтят чудовищни орхидеи, бръмбари, колкото мишки стоят по въжетата на палатките и светулките се плъзгат в нощта като малки, движещи се звезди, пътешествениците вървят по три дни сред гори от кактус, докато не стигнат откритите пространства, където пасе ориксът.
Благодарни са, когато стигнат до локвата, до която само един бял мъж се е приближавал преди и която местните знаят като лагерът на Буона Кубла, и намерят вода там.
Намира се на три дни път от най-близкото място с вода. Когато Буона Кубла, дошъл там преди три години, целият треперещ от маларията, с отчаяно възмущение намерил гьолът сух и решил да умре на това място. В тази част на света подобно решение винаги е фатално. Във всеки случай той оживял, но тъй като неговото удивително решение и тази ужасна сила на характера толкова изумила неговите носачи, това го запазило жив и сафарито му продължило.
Имал друго име несъмнено, някакво банално име, не по-различно от тези, които висят на повечето от магазините в Лондон, но то било забравено отдавна и нищо не определяло неговата памет сега и не го разграничавало от паметта за всички останали мъртви, освен "Буона Кубла", името, което един кикую* (банту народност в Кения) му дал.
Няма съмнение, че бил безстрашен мъж, мъж плашещ, заради вътрешната си сила, когато ръцете му не били вече способни да повдигнат кибоко* (хипопотам на суахили), когато всички негови хора знаели, че умира и този ден мислели, че вече е мъртъв.
Въпреки, че неговият темперамент бил озлобен от маларията и екваториалното слънце, нищо не можело да разклати волята му, която оставала с впечатляваща сила до абсолютни крайности, и изумявайки дори и себе си преди всичко, и след това. Както кикую бил казал: Природата му трябва да имала железни закони, които движели Буона Кубла, каквато и да била тази природа.
На сутринта, когато стигнали до лагера на Буона Кубла всички носачи обикаляли палатките на пътуващите, питайки за доу. Доу е лекарство на белите хора, което лекува всичко лошо; колкото е по-гадно на вкус, толкова е по-добро. Тази сутрин те искали доу, за да държат настрана дяволите - били близо до мястото, където умрял Буона Кубла.
Пътешествениците им дали хинин.
По залез те стигнали лагера и намерили вода там. Ако не откриели вода много от тях щели да умрат. Никой не чувствал никакво благоговение към мястото, изглеждало твърде зловещо, твърде изпълнено с гибел, твърде много измъчвано от почти невидими, неопределими неща.
Всички местни дошли пак за доу, веднага щом палатките били отново опънати, за да се предпазят от последните сънища на Буона Кубла. Те казали това, стоейки встрани от последното сафари, напускащо да отнесе тялото на Буона Кубла отново в цивилизацията, за да покажат на белите мъже, че не са го убили. За белите вероятно не било известно, че те не биха дръзнали да убият Буона Кубла.
Пътешествениците им дали още хинин, толкова много, че било зле за нервите им и тази нощ край лагерният огън нямало приятни разговори - всички поговорили малко за месото, което са яли и за добитъка, който притежават, но после мрачна тишина надвиснала над всеки огън и над малките подслони от платно.
Разказали на белите хора, за града на Буона Кубла, този за който той мислел последно (и където местните вярвали, че той бил крал), за който бълнувал, докато самотата не напомнила за себе си сред всичкото това бълнуване и не го успокоила. Носачите били уплашени, защото това бил толкова странен град и искали още доу. Двама пътуващи им дали още хинин, защото видели истински страх по лицата им и знаели, че вероятно ще избягат и ще ги оставят сами на това място, от което и те почти толкова се страхували, без да знаят защо. Нощта задълбочила обещаващо техните страхове, та те решили да споделят три-четири бутилки шампанско, които трябвало да пазят за дните, когато убият лъв.
Това е историята, която всеки от тези двама мъже разказва и която техните носачи потвърждават, но кикую винаги ще кажат, каквото мислят, че се очаква от тях.
Двамата пътешественици отиват да спят, но не мигват заради зловещото чувство. Този най-печален от всички плачове на вятъра, хиената ридаеща като прокълната душа странно и внезапно спират. Нощта достига времето, когато Буона Кубла е умрял преди три или четири години, мечтаейки и бълнувайки за "неговия град" и след затишието един звук бавно се усилва, първо като вятър, после като ръмжене на зверове и накрая, без грешка, звукът на мотори - мотори и автобуси.
После те виждат, чисто и ясно казват те, в тази самотна пустош, където екватора излиза от горите и се катери по назъбени хълмове, виждат Лондон.
Може би не е имало луна тази вечер, но те казват, че било пълно със звезди. Мъглите идвали, търкаляйки и надипляйки се с напредването на вечерта, от зъберите на неизследваните, червени върхове, обграждащи лагера. Ала казват, че мъглата изчезнала по-късно и се кълняли на всяка цена, че успели да видят Лондон. Да го видят и да чуят рева му. И двамата казват, че не са видели неща, които познават. Не принизен от стотиците хиляди реклами, а преобразен с всичките си великолепни къщи, техните комини, извисяващи се във величествени кули, с просторните си площади, пълни с най-разкошни дървета, преобразен и все пак Лондон.
Прозорците били топли и щастливи, сияещи в нощта. Уличните лампи в дълги редици приветствали, а обществените заведения били изискани, приятни места; да това бил Лондон.
Те можели да усетят миризмата на Лондон, да чуят лондонските песни, и все пак това не бил Лондон, който те познавали; било като мисълта да погледнеш лицето на някоя непозната жена с очите на нейния любим. От всички селища на света и градове, възпяти в песните; от всички съществуващи кътчета, свети или не толкова, за тези двама мъже изглеждало, че градът, който съзряли е най-желаното от всичко място. Видяли уличен орган да свири съвсем близо до тях, казват че продавачът пеел, разпознали, че пее фалшиво и кокни акцента му и казват, че в песента имало нещо, което никоя земна песен не притежавала и двамата се разхлипали, но имало чувство, което толкова дълбоко докоснало сърцата им, че било много повече от сълзи. Те вярват, че копнежът на този удивителен човек, който бил способен да управлява сафари с едно мигване на окото си и да ужаси местните, без дори да вдигне ръка, е бил толкова силен в последните си мигове, че това се е запечатало дълбоко отвъд съществото му и е предизвикало мираж, който не изчезва веднага, а най-вероятно чак след няколко години.
Опитах се да установя с въпроси истината или някакъв обрат за тази история, но характерите на двамата мъже бяха толкова развалени от престоя им в Африка, че не преминаха кръстосания изпит. Те дори не можеха да кажат дали техните лагерни огньове още горят. Казаха, че видели светлините на Лондон около тях от единадест до полунощ, можели ясно да чуят лондонски гласове и шума на трафика; и после, малко мъглив може би, но невъзможен да се сбърка, изгрял Лондон, великият метрополис.
Към полунощ той леко завибрирал и станал по-неясен, шумът на трафика започнал да заглъхва, гласовете звучали сякаш се отдалечават, за да секне всичко заедно и било двойно по-тихо там, където миражът блещукал и избледнявал. Един носорог, сумтейки се спускал надолу през тишината и утолил жаждата си в Карлтън Клъб.

Превод Преслава Кирова
Разказът (ор. заглавие "The Last Dream Of Bwona Khubla") е от сборникът "In the Land of Time And Other Fantasy Tales", Lord Dunsany, Penguin Books, 2004

Няма коментари:

Публикуване на коментар