Огледално

от Дженифър Худак

Тя се приближава до огледалото: там съм, за да я посрещна. Ние се изучаваме една друга с еднаквите си кафяви очи. Пръските от лунички през носовете ни. Резецът, който е леко изкривен - нейния от лявата страна, моя отдясно. Мигаме едновременно.
Гласът на майка й призовава: „Среса ли се?“ Тя поглежда през рамо и аз правя същото. Там, където няма майка, която да ме зове, където никой не се интересува колко е рошава косата ми.
"Да", казва тя и усещам лъжата по собствените си устни.
Обръща се към мен и взема четката. Моята е направена от борови иглички, дръжката е счупена пръчка, в косата ми са заплетени листа и е покрита с кора от засъхнала кал, но тя не вижда нищо от това. Вижда това, което очаква да види.
Няколко бързи движения с четките и ги оставяме. Майка й отново се обажда по-строго и ние се отвръщаме една от друга. Стъпките й заглъхват, оставяйки тишина след себе си. Поглеждам назад към празната й стая. Пръстите ми достигат ръба на огледалото.
Не, шепне небето. Тъмните облаци ръсят леден дъжд. Долу.
Клякам на земята и се взирам в заздравялата раничка на коляното си. Ако бях аз, щях да си реша косата, докато не заблести като спокойна вода. Никога не бих карала майка ми да ми казва по два пъти.

***

Когато тя беше малка, аз дебнех отвъд рамката и слушах, когато майка й я приспива.
- Разкажи ми отново за феите - казва тя, гласът й ухае на мляко и паста за зъби.
"Когато беше бебе, те се опитаха да те откраднат.", започва майка й, думите са нежни като приспивна песен. „Сложиха друго момиченце на твое място, такова, което приличаше на теб. Само, че това бебе беше от кал и мъх, паяжини и роса. И макар да не беше истинска, тя плачеше и гукаше, и кихаше точно както теб. “
"Защо ме искаха?"
„Ти беше красиво, съвършено бебе. Чисто, свежо и сладко ухаещо. Тази, която те смени беше покрита с петна от трева, с мръсотия под ноктите и коса, която никога не е била мита. Разбира се, че те искаха. Но аз светнах лампите и ги хванах! Те съскаха и оголваха зъби, но аз те държах и не те пуснах. И накрая те взеха своето бебе и изчезнаха ... ”
“Право през това огледало”, каза тя и аз разбрах, без дори да гледам, че сочи позлатената рамка на стената, зад която се криех.
“Но къде са те сега?”
„Отидоха си.“, каза майка й. „Изчезнаха завинаги.“
Изчезнаха завинаги, гласът отеква като вятър през дървета, като вода над скали. Тя не те иска.
"Шшшт!" Изсъсках. Долових странна тъга зад думите на майка си. Ден след ден момичето се разтягаше, изпъкваше и удължаваше. Всеки ден тя ставаше някой нов друг. Аз, от друга страна, оставах такава, каквато съм. Тази зад огледалото. Тази, създадена да заеме нейното място.

***

Майка й влиза в стаята, без да чука, събира мръсните дрехи, натрупани по меките чаршафи на леглото, по килима, покрит с трохи и боклуци. Фигурката на еднорога, захвърлена близо до ръба на скрина бе полегнала настрани и рогът се бе пречупил.
"Какво правиш в стаята ми?" Лицата ни се изкривяват.
Майка й сочи фигурката. Някога тя стоеше гордо пред огледалото, цялото в кремаво, синьо и златисто, и гладко като вечерно езеро. Веднъж отчаяно ми се прииска да я взема. Не, за да я запазя за себе си. Само да я подържа за един вълшебен миг.
"Тази стая е бедствие", казва майка й. "Съсипваш всичките си хубави неща."
Момичето грабва фигурката с немарливи си пръсти и я хвърля в кошницата, която държи под бюрото си. Онази, в която хвърля нещата, които трябва да бъдат махнати - неща, за които някога я е било грижа, неща, които вече не иска. Крайниците ми следват нейното движение. Майка й трепва, когато еднорогът тупва на дъното на кошницата и тя поглежда към огледалото, търсейки дъщерята, която някога е познавала.
- Виж ме! - прошепвам със стиснати устни.
Небето над главата ми потъмнява и се разтриса от гръм. Недей, ръмжи гласът. Не можеш.
Стискам зъби. Но няма значение, момичето крещи „Махай се!“ и нямам друг избор, освен да го изричам заедно с нея. Бузите на майка й се покриват с есенно-червено, тя се обръща и си отива.

***

По-късно, когато момичето е долу, майка й се промъква обратно в стаята, за да извади еднорога от коша. Пръстите й пробягват по счупения хълбок, по нащърбеното място, където е бил рога и погледът й отново търси огледалото. Тя не би трябвало да може ме види, но силата на копнежа ми е силна като писък.
Бурен вятър задухва в гората, насълзявайки очите ми и посипвайки главата ми с листа.
Не е твое. Иди си.
Лицето ми се криви в гримаси и устата ми издава дрезгави звуци. Винаги съм била предназначена да бъда нищо повече от валута и гората няма да се откаже от мен за нищо. Подменяне на бебе; това винаги е била сделката. Но вместо бебе зад стъклото, има момиче, което мрази всичко, което някога е обичало - майка си, стаята, себе си. Тя ще се махне.
Ако гората настоява за размяна, аз ще й я осигуря.
Поставям пръсти на стъклото и изпращам мисъл, която само една майка може да чуе: „Кал и мъх, паяжини и роса.“
Сълза очертава една черна линия по бузата й. "Петна от трева, мръсотия под ноктите и косата, която никога не е била мита.", отговаря тя.
Зад мен вятърът утихва, става внимателен. Настръхвам и дишам.
- Майко - прошепвам.
Ръцете й срещат моите от другата страна на огледалото. Изчаквам стъклото да изчезне.

превод: Преслава Ст. Кирова ©

Ние сме мочурището

от Силвия Хайке

Ние сме едно и ние сме много. Ние сме храстовидна върба и памукова трева; ние сме мъх и пирен. Всичко, от което се нуждаем, е това спокойно състояние на съществуване. Да се наслаждаваме на слънцето, да слушаме птиците, да пием мъглата. Но нов глас се надига нейде сред нас и тя няма да ни остави да почиваме.
Нощ и ден тя шепне за мъжа в града.
Изображението трепти в тъмното. Кафяви очи, силни ръце, топла загоряла кожа. Пламъкът на нажежено до червено желязо. Независимо какво й казваме, тя няма да остави младия ковач. Тя трябваше да се омъжи точно преди треската да я отнесе.
"Трябва да отида.", казва тя. "Не мога да остана тук."
"Ти принадлежиш на нас сега."
Ние я обграждаме, притискаме се нежно към невидимата стена, която ни разделя. Тя ни предпазва от сливане; не би трябвало да е там. Тя няма тяло, за което да се вкопчи. Заедно със сватбената й рокля, то отдавна се разлага в местния църковен двор. И все пак по някакъв начин съзнанието й остава отделено.

***

Луната се променя. Mъглите идват и си отиват. Всички сме тук, толкова близо, но все още не достатъчно. Почти почиваме в мир. Обятията ни я чакат точно зад стената й. Когато е готова, си казваме, усещайки песъчинката толкова, колкото и слънцето. Скоро, казваме. Движението на червеите е толкова звучно, колкото и сутрешната песен на кадънката. Когато духа вятър, ние сме стебла трева, огъващи се в една посока, докато тя се люшка на другата.
Животните усещат безпорядъка и започват да избягват неспокойното блато. Малките соколи изоставят гнездата си. Лисиците си тръгват, последвани от зайците.
Тя вижда заминаването им в различна светлина. Желанието на сърцето й се сбъдва.
Ние я разбираме много по-добре, отколкото тя осъзнава. Ние също искахме. Ние също копнеехме. Но всичко, от което мъртвите имат нужда е тук. Ние побутаме и дърпаме и молим, но тя не се присъединява към нас, не се отказва дори от името му.
Някои дни всичко, което прави, е да повтаря името му като сърцебиене:
„Дан, Дан, Дан.” Мощна, опасна мантра..
Днес е такъв ден. Ден, в който се страхувахме.
„Трябва да се върна при него“, казва тя и иска това с цялата си душа.
Тя ще си пожелае ново тяло. Храстите и корените се намотавата в жилест скелет и със силни върбови крака тя се надига от блатото. Дългата жълта трева оформя тялото и лицето й. Две прясно откъснати боровинки й дават зрение.
Корените в краката й се разтягат, докато се пречупят, защото тя се опитва да се освободи от нас. Последният ни шанс да я спрем, дори и да ни струва спокойствието. Ние говорим един през друг, а не като един:
„Той дори няма да знае, че си ти.“
"Ще го уплашиш до смърт!"
"Ще те прогонят с факли и вили."
Ние повишаваме глас, докато вятърът не започне да вие в дървените ѝ уши, но сърцето й е, което не слуша. В гърдите й бие буца мъх и пирен в ритъма на нейното единствено желание.
Дан, Дан, Дан.
Тя марширува над нас, към града,

***

Отброяването на дните не е от голямо значение тук, в мочурището. На седмиците още по-малко. Времето ни се измерва с бавните удари на крила и дъждовни капки, с плаващи венчелистчета от невен. Всеки момент е скъпоценен.
Тя ни напусна преди доста полети на чучулига. Би трябвало да сме такива, каквито бяхме преди, но нейното отсъствие остави дупка в нас. Малка и тиха, и не иска да изчезне.
Няма да позволим това.
Ние галим мълчанието в нея, увиваме се около него. Ще я носим по-дълго, отколкото земята държи костите ѝ и ще чакаме.
С или без нея, спокойствието и равновесието трябва да бъдат възстановени.
Обръщаме главите си с цвят на невен към слънцето и бъбрим за формата на облаците. Наблюдаваме как вятърът разпилява пухкавите семена на памуковата трева. Елените и техните малки пасат над нас и съвсем скоро забелязваме познатата гледка на лисици, гонещи зайци.
Животните се връщат. Ще се върне ли и тя?

***

Усещаме вибрациите на земята много преди да я видим.
Завръща се. Преплетените пръчки едва се държат заедно. Мъглата виси тежко на раменете й, като воала, който никога не бе сложила. Краката й се влачат през мократа трева. Когато спира, спират и вибрациите. Сама е.
Събираме се около нея, облекчени, че се е върнала, но очакваме щетите.
Цялото й тяло трепери, докато говори, разпръсквайки снопчета трева и малки листа. „Намерих го, но не му позволих да ме види. Гледах го от сянката на дърветата. Той е добре. По-възрастен, но в добро здраве. Не исках нищо повече от това да отида при него, но той изглеждаше толкова спокоен. По-щастлив, откакто го видях за последно. Раната му е заздравяла. Не можех да бъда тази, която ще я отвори отново. "
Тя се прегръща, за да успокои тялото си. Неуспешно. Гласът й рязко се променя: „Трябваше да си тръгна, но вместо това изчаках. И тогава го видях с доячката и разбрах. Той е повече от добре. Той се е оженил за друга. "
Навеждаме се по-близо, леко се притискаме към краката й.
Тя хвърля последен поглед зад гърба си, тъмни сокове се стичат по върбовите й бузи.
“Опитвахте се да ме защитите. Трябваше да ви послушам. Аз ви принадлежа. ”
Тя е купчина пръчки, падащи в обраслите ни с пирен ръце. Още миг и дъхът й се слива с вятъра, крайниците й повяхват и тялото й рухва на земята.
Няма повече граници или съпротива. Като сълза, тя се плъзва навътре и ни прави цели. Усещаме нейната любов към ковача, сладките теменужки и звездната светлина. Вкусваме горчивите соли на нейната скръб. Усещаме острието на болката й. Нашата болка.
След време всички остриета ще се притъпят. Дотогава под цъфтящия пирен и зеления мъх ще отеква шепота ни: „Търпение. Един ден той ще бъде наш. "

превод: Преслава Ст. Кирова ©

Денят на Строителите

от Кристин Онг Муслим

Оригиналът>>

*Разказ, което преведох миналата година, но сега историята е дори по-актуална.


Това се случи много преди първоначалните признаци на болестта от външните да се разнесат из селото. Трябва да разберете, че моите хора бяха лесна плячка, защото повечето от нас бяха доверчиви, алчни за труфила и лесно се разсейваха от нови неща или каквото и да било подобие на изящество.

Като единствената в моето село, която можеше да говори на езика на Строителите, помогнах да се ускори това, което просветените наричат модерност. Този ден посрещнах Строителите на портите. Загърбвайки непоносимата жега, един от тях направи снимки на кулоподобната, естествена, скална формация, която използвахме като ориентир и основен пост за наблюдение. Нямаше нищо важно около това типичното карстово образувание, освен че, според един от Строителите, то показваше, че околността е била океанско дъно.

Това е очарователно, казах аз. И го мислех. Намирах за забележително как някой може да прави подобни изводи от една скална формация.

Техният лидер се представи, като първо каза титлата си. Доктор, обясни той, но различен вид, не лекар, който лекува. Имаше бели и неестествено равни зъби. Изглеждаше искрен, когато се усмихваше. Подаде ми ръка, жест, който намирах за изнервящ. Ръцете му бяха чисти, ноктите спретнато подрязани, докато аз не си бях мила ръцете и имаше кора от мръсотия под ноктите ми. Той не трепна, когато стиснах протегнатата му ръка. Или може би е положил усилие да не дрънка напразно.

Показах на Строителите селото. Охкаха, виждайки вкаменените дънери близо до езерото. Ахкаха на прекрасно открояващите се слоеве от скали и пръст, изложени с години на ерозията. За мен и за старейшините бе очевидно обаче, че Строителите изглеждаха неочаквано спокойни, сякаш вече знаеха всичко по пътя си из селото. Например, те не бяха изненадани и дори не се опитваха да се държат като изненадани, когато ги заведох до Адската Яма - естествена дупка с достъп до подземния свят.

Това е природен газ, докторът, който твърдеше, че е от типа, който не може да лекува, каза това без намек за емоция. Пред лицето на тази огнена гледка и непреодолима миризма на гниене, той обясни непоколебимо, Сигурно в някакъв момент се е възпламенил. И тъй като районът е невероятно богат на газ, пожарите никога не са изгаснали. Тази неприятна миризма, която усещате - това е сяра.

Девонски шисти тук, възкликна мъж на средна възраст, носещ очила. Разбрах значението на откритието му много по-късно. Няма да повярвате какво открих сам самичък на изхода, прошепна друг. Беше близо, така че го чувах перфектно. Dickinsonia costata, непокътната и перфектно запазена. Сигурно са мислили, че ги предпазва от стихиите, защото смятат, че отпечатъците имат както божествен, така и магически произход. За да предотвратим повреда, мисля, че трябва да го залепим здраво на място и да увием добре останалото.

Друг Строител се съветваше със своя спътник: Какво мислиш за това, Грег? Прилича ли на някакъв вид вкаменена папрат?

Не мисля така. Прилича ми на добър, стар дендрит*. Виждаш ли тези пукнатини по скалата? Но вземи няколко проби, за да си сигурен.

*дендрит - вид кристално образование, виж снимката в началото

През цялото време се удивлявах на чистите им дрехи, на спретнато подрязаните им нокти, на късата им коса. Подобно на много хора от моето село, аз бях свикнала да ходя рошава. Без да ме е грижа дали нося дрехи, които не са ми по мярка или дали съм сресала косата си. Погледнах към жената, носеща електронната техника и почувствах срам. Почувствах се грозна.

Поглеждайки назад към онзи съдбовен ден, бих могла да се закълна в живота си, че те бяха дошли с мир. С изисканите си маниери, с познаването за нашия живот. Сигурно са ни изучавали, без ние да знаем. Знаеха, че не бива да ни гледат директно в очите, защото това би могло да бъде погрешно разбрано като знак за агресия. Не вървяха пред нас, защото щяхме да го изтълкуваме като форма на унижение. Фактът, че те изучаваха околността с клинично око, преди да решат къде да започнах да строят, говореше, че въпреки че определено искат нещо от нас и ние можем да получим нещо в замяна - може би разбиране на нашия природен свят чрез техните образовани очи. Мислех, че това ще е от полза за моя народ. Затова убедих всички, че трябва да им бъде позволено да останат. Трябваше да им разрешим да останат, въпреки, че надушвах болестта в потта им. О, беше безпогрешно - смрадта на болест от външни хора.

Донесоха странните си стативи и ме информираха, че са за изследване на земята в околността. Размахваха и бръмчащи, метални детектори. Двама от тях започнаха процеса по установяване, разпознах титаниевите подпори на преносимите палатки.

След това обясниха какво биха могли да направят за селото.

Ще изградим болница и училище, каза докторът. И магистрали, за да можете да стигнете до цивилизацията. Бихте могли да изградим и туристическа база. Може да продавате неща на туристите, да правите магически шоута за тях, каквото поискате. Можем да изградим фабрики, така че да можете да правите повече неща по-бързо. След това помпи, за да източим подземна вода, та да не е необходимо да разчитате на опасната и нечиста вода от кладенеца. След това водопроводни системи. Язовири. Химически завод някъде в равнината източно от каньоните. Химическият завод ще бъде преди полетата с лавандулата. Ще осигурим наши, добре обучени оператори на централи, които ще ръководят тази част от проекта.

Лекарят, този, който нямаше за цел да лекува, говореше ли говореше. Олюлях се.

Погледнах към нивите и долината, които обработвахме, като си представих как биха изглеждали в ръцете на Строителите. Дивите зверове на лятото гледаха жално сред дърветата, сребристите им рога проблясваха на залязващото следобедно слънце. Гората се извисяваше в далечината. Всичко това скоро ще се промени, помислих си. В съзнанието си видях дъжд върху асфалт. Видях краката на моя народ вече не боси и мръсни. Скоро няма да има такова нещо като там.

Целият разказ >>

превод Преслава Ст. Кирова ©

Сладоледената империя

от Джефри Форд

Позната ли ви е миризмата на гаснещите свещички върху тортата за рожден ден? За мен, този аромат е заменен от звук, подобен на този, когато лъкът преминава през басовата струна на цигулката. Тази нота съдържа цялата меланхолична радост, за която ми бе казано, че предизвиква този мирис - загубата на още една година, обещанието за полагащата се мъдрост. Също така тоновете на акустична китара се появяват пред очите ми като златен влак, падащ от високо точно над главата ми и изчезващ на нивото на слънчевия сплит. Има определено швейцарско сирене, на което се наслаждавам и което е винаги на триъгълници. Чувството като от коприна по пръстите ми, което после усещам полегнало върху езика си, с аромата и консистенцията на лимонов меренг. Тези възприятия не са просто мисли, а конкретни физически преживявания. В зависимост от гледната точка, както приблизително всеки девет от милион човека, аз съм едновременно прокълнат и благословен със състояние познато като синестезия.
Чак напоследък стана известно, че мозъчните процесите при синестезия са основно в хипокампуса, част от древната лимбична, нервна система, където запаметените възприятия, предизвикани в различни географски области от мозъка, в резултат от външни стимули, се проявяват заедно. Вярва се, че всеки, в някаква точка отвъд съзнаваното, преживява подобна сензорна асоциация, която бива филтрирана и само на едно конкретно, сетивно усещане се дава предимство в света на съзнаваното. За няколкото късметлии като мен, този филтър е счупен или усъвършенстван и това, което е несъзнавано става осъзнато. Може би, някъде далеч назад във времето, нашите прадеди са били напълно синестетични и са можели да усещат, чуват, помирисват, вкусват и виждат едновременно, във всеки конкретен случай. Целият микс от сензорна памет наедно с чувството за възприятие, без да дават предимство на информацията на само един от петте портала, през които “реалността” нахлува. Научните обяснения, доколкото мога да ги следя, изглежда имат смисъл сега. Но когато бях малък и казах на родители си за шепота на винила, за зловонието на лилавото, за въртящите се, сини спирали на църковната камбана, те бяха уплашени, че нещо не е наред с мен и че мозъкът ми прелива от халюцинации като изоставена къща, пълна с призраци.
Като единствено дете не ми беше позволен лукса да бъда ненормален. Родителите ми не са били първа младост, когато съм се появил, след множество неуспешни бременности - майка на почти четиридесет, татко на четиридесет и пет. Беше факт, че на пет години чух, че това, което аз описвах като “ангел, който винаги плаче щом докосна кадифе” никога няма да бъде прието, защото е възприемано като болест, която трябва да бъде излекувана, независимо от методите. Парите не бяха проблем в преследването на перфектната нормалност. Така, че ранните си години прекарах в часове мъчително чакане пред кабинетите на психолози, психиатри и терапевти. Не мога да намеря думи да опиша дълбините на медицинското шарлатанство, в които бях потопен от същинска армия от така наречени професионалисти, които ме диагностицираха с всичко от шизофрения до биполярна депресия и ниско IQ, причинено от занемареното приучване на ползването на гърнето. Тъй като бях дете, бях напълно откровен с тях относно преживяванията си и тази моя, първа грешка ми костваше кръвни тестове, сканиране на мозъка, специални диети и принудително приемане на дяволска фармакопея от убиващи съзнанието лекарства, които отслабваха волята ми, но не и аромата на ванилия на падащата, златна слънчева светлина през есенните следобеди.
Статутът ми на единствено дете, заедно със “състоянието” ми, както те го наричаха, караха родителите ми да ме възприемат като крехък. Поради тази причина бях изолиран от другите деца. Сигурен съм, че част от всичко това беше, заради това как моят начин на ненормално възприятие и изразяване влияеше върху моите родители, защото те не бяха от типа хора, които можеха да понесат отговорността, че са произвели дефектна стока. Бях обучаван в къщи от майка, вместо да посещавам училище. Тя всъщност беше добър учител с докторската си степен по история и отлични познания по класическа литература. Баща ми, който беше статистик, ме учеше на математика и по този предмет аз доказах, че съм неоспорим провал, докато не станах на колежанска възраст. Въпреки, че x=y може да бъде подходяща метафора за феномена на синестезията, нямаше никакъв смисъл на хартия. Цифрата 8, между другото, мирише на изсъхнали цветя.
Това, в което бях добър беше музиката. Всеки четвъртък в три часа следобед, мисис Бритник идваше в къщи, за да ми преподава уроци по пиано. Тя беше мила, въздрастна дама с оредяваща, бяла коса и най-красивите пръсти - дълги и гладки, сякаш принадлежаха на грациозна, млада великанка.
Въпреки, че не бе виртуоз на клавишите, тя беше истински гений в това да ме научи да си позволя да се наслаждавам на звуците, които произвеждах. И аз им се наслаждавах. Когато не бях влачен насам-натам в преследване на избавянето от недъга ми, моето кътче в къщи бе столчето пред пианото. В насила наложената ми изолация от света, музиката се превърна в прозорец за бягство. Щях да пропълзявам през него, колкото често бе възможно.
Когато свирех, можех да видя нотите пред себе си като фойерверки с цветове и форми. На дванадесет годишна възраст пишех свои, собствени композиции и бележките ми, които съпътстваха страниците с нотите, обясняваха визуалните прояви, които се появяваха, заедно с тях. Всъщност, когато свирех аз наистина рисувах - във въздуха пред очите ми - великолепни, абстрактни творби в стила на Кандински. Много пъти планирах композицията върху бял лист, използвайки комплекта от пастели с шейсет и четири цвята, който имах от малък. Единствената трудност беше с цветове като маджента или кобалтово синьо, които възприемах основно като вкусове, така че трябваше да ги описвам с думи като ликорис и тапиока върху моите надраскани набързо рисунки там, където те се появяваха в музиката.
Наказанието ми затова, че бях толкова добър на пианото, бе че загубих единствения си приятел, мисис Бритник. Спомням си много ясно деня, в който майка ми я освободи. Тя спокойно кимна усмихвайки се, разбирайки, че аз вече съм надминал нейните умения. Въпреки, че знаех това се разплаках, когато тя ме прегърна за довиждане. Докато лицето й беше близо до моето тя прошепна в ухото ми “Око да види, ръка да пипне.” От този момент аз знаех, че тя напълно разбира положението ми. Нейният люляков парфюм, звукът на едва доловим си-бемол, изсвирен от обой, все още ги усещах, докато я гледах как се отдалечава по пътеката, излизайки от живота ми за добро.
Вярвам, че загубата на мисис Бритник бе това, което ме направи бунтар. Станах непоследователен и паднах духом. После един ден, скоро след моя тринадесети рожден ден, вместо да се подчиня на майка си, която ми беше казала да привърша главата от учебника, докато тя си вземе душ, аз взех пет долара от портмонето й и излязох от къщи. Докато вървях под слънцето и синьото небе, светът наоколо ми изглеждаше изпълнен с живот. Това, което исках повече от всичко друго бе да се срещна с млади хора на моята възраст. Спомних си един магазин за сладолед, който бях видял от колата, докато се връщахме от кабинета на доктора и изглеждаше сякаш винаги има деца, които да се мотаят там. Насочих се директно натам, чудейки се дали майка ще ме хване преди да успея. Докато си представях как си суши косата, започнах да тичам.
Когато стигнах до редицата от магазини, където бе и “Сладоледената империя”, бях останал без дъх, както от пълното чувство на свобода, така и от половината миля спринт. Да надникна през стъклото на входната врата бе за мен като да гледам през портал към някакъв екзотичен, друг свят. Беше пълно с млади хора, на моята възраст, седящи на групички на масите - говорят, смеят се, ядат сладолед - не вечер, след вечеря, а на светло и открито, посред бял ден. Отворих вратата и се гмурнах вътре. Магията на мястото сякаш бе изметена навън, защото с влизането ми разговорите замлъкнаха. Стоях насред тази внезапна тишина и всички се взираха в мен.
- Здравейте! - казах, усмихвайки се и вдигнах ръка за поздрав, но вече беше твърде късно. Вече се бяха обърнали на другата страна, разговорите се бяха възобновили, сякаш те само неохотно бяха хвърлили поглед на отварящата се и затваряща се под напора на вятъра врата. Бях парализиран от неспособността си да ги впечатля и от осъзнаването, че намирането на приятели ще изисква наистина сериозна работа.
- Какво да бъде? - попита големият мъж зад тезгяха.
Събудих се от транса си и пристъпих, за да поръчам. Пред мен, под голям стъклен похлупак. лежеше "Сладоледената империя". Никога не бях виждал толкова много видове, с толкова много цветове и варианти - с ядки и плодове, парченца бисквити и бонбони, тайнствени спирали, вида на които ми звучеше като далечна сирена. Дълбоките вани, наредени в стройни редици, бяха с около тридесет различни вкуса сладолед. Диетата ми не позволяваше консумацията на каквито и да е сладкиши или десерти, и много рядко имах нещо с размерите на напръстник от ванилов сладолед след вечеря. Определени доктори бяха казали на родителите ми, че яденето на сладки неща сериозно ще обостри състоянието ми. Мислех за това, докато си поръчвах голяма купа със сладолед с вкус на кафе. Изборът ми произтичаше от това, че кафето бе още едно от нещата в списъка, които никога не трябваше да вкусвам.
След като платих, взех купата и лъжицата, и намерих място да седна на една маса в ъгъла, от където можех да наблюдавам всички останали маси. Трябва да призная, че имах някои тревоги, относно това да се потопя в атмосферата там, тъй като бях предупреждаван за това от толкова дълго време от толкова много възрастни. Вместо това изучавах магазина, наблюдавах как другите деца говорят, опитвайки се да чуя части от разговора. Успях да кръстосам поглед с едно момче на моята възраст, което седеше през две маси. Усмихнах се и му помахах. Той ме видя, обърна се и зашепна нещо на другите момчета, които бяха с него. Всички четири се обърнаха, гледайки ме и после избухнаха в смях. Бях сигурен, че си правеха майтап с мен, но се радвах на победата, че поне бях забелязан. Загребах голяма лъжица със сладолед и я пъхнах в устата си.
Има съпътстващ феномен със синестетичното преживяване, който трябваше да спомена. Разбира се, нямах термин за него на този етап от живота си, но мъките на невероятното преплитане на сетивата са съпътствани от чувството на “епифания”, на “еврика”, на доволство, което изследователите по-късно ще нарекат “ноетик”, заемайки го от Уилям Джеймс. Това първо вкусване на сладоледа с вкус на кафе предизвика по-дълбок ноетичен отклик у мен от всичко досега и заедно с това дойде и появата на момичето. Тя бавно доби очертания във въздуха и застана пред мен, закривайки все още смеещата се група. Никога преди, докато вкусвах, слушах, докосвах, помирисвах не бях виждал нещо повече от прости, абстрактни форми и цветове.
Тя беше някак извърната настрани и прегърбена. Носеше карирана пола и бяла блуза. Косата й бе тъмнокафява като моята, но дълга и събрана назад със зелен ластик. Ръката й рязко потрепна и разбрах, че пали кибрит. Около нея се вие дим. Мога да видя сега, че е запалила цигара. Оставам с впечатлението, че се пази да не бъде хваната, че пуши. Когато се обръща рязко, за да погледне назад през рамото си, аз изтървам лъжицата на масата. Нейният поглед мигновено ме омагьосва.
Понеже сладоледът се топи надолу в гърлото ми тя започва да изчезва и аз бързо вдигам лъжицата, за да възстановя видението си, но тя никога не достига до устата ми. Момичето внезапно си отива, като светлина, когато усещам как нещо леко допира лявото ми рамо. Чувам неразбираем шепот от взаимни обвинения и знам, че това е майка ми. Намерила ме е. Огромна вълна от смях съпътства моето насилствено напускане на "Сладоледената империя". По-късно щях да си спомням това с голям срам, но в момента, въпреки, че произнасях извинителни думи към майка си, не можех да мисля за нищо друго освен за това, което бях видял...

Целият разказ >>

пп. Всички ще спечелят, ако някой започне да превежда книгите на Джефри Форд на български. Изключително интересен и читаем автор.

от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford

превод Преслава Ст. Кирова ©

Последната мечта на Бвуона Кубла

Лорд Дансени

Сред обвитите в пара земи край екватора, където цъфтят чудовищни орхидеи, бръмбари, колкото мишки стоят по въжетата на палатките и светулките се плъзгат в нощта като малки, движещи се звезди, пътешествениците вървяли три дни през гори от кактус, докато не стигнали откритите пространства, където пасе ориксът.

Били благодарни, когато стигнали до локвата, до която само един бял мъж се бил доближил преди и която местните знаели като лагерът на Бвуона Кубла*, и намерили вода там.

Намирала се на три дни път от най-близкото място с вода. Когато Бвуона Кубла, дошъл там преди три години, целият треперещ от маларията, с отчаяно възмущение намерил гьолът сух и решил да умре на това място. В тази част на света подобно решение винаги било фатално. Всъщност той отдавна трябвало да е мъртъв, но до този момент неговата удивителна решимост и страшна сила на духа, която така изумявала носачите му, го били запазили жив и придвижвали сафарито му напред.

Имал друго име несъмнено, някакво банално име, не по-различно от тези, които висят на повечето от магазините в Лондон, но то било забравено отдавна и сега нищо не отличаваше спомена за него от спомените за всички останали покойници, освен "Бвуона Кубла", името, с което го нариюали кикую* (банту народност в Кения).

Няма съмнение, че бил безстрашен мъж, мъж плашещ, заради вътрешната си сила, дори когато ръцете му не били вече способни да повдигнат кибоко* (хипопотам на суахили), дори когато всички негови хора знаели, че умира и даже сега, въпреки, че вече е мъртъв.
Въпреки, че неговият темперамент бил озлобен от маларията и екваториалното слънце, нищо не можело да разклати волята му, която оставала с впечатляваща сила и изумявала всички до самия му край. А и след това, както казали кикую. Природата му трябва да имала железни закони, които движели Буона Кубла, каквато и да била тази природа.

На сутринта, когато стигнали до лагера на Бвуона Кубла всички носачи обикаляли палатките на пътуващите, питайки за доу. Доу е лекарство на белите хора, което лекува всичко лошо; колкото е по-гадно на вкус, толкова е по-добро. Тази сутрин те искали доу, за да държат настрана дяволите - били близо до мястото, където умрял Бвуона Кубла.

Пътешествениците им дали хинин.

По залез те стигнали лагера и намерили вода. Ако не откриели вода много от тях щели да загинат, но никой не чувствал никакво благоговение към мястото - изглеждало твърде зловещо, твърде обречено, твърде много измъчвано от невидими, неопределими сили.

Всички местни отново дошли за доу веднага щом разпънали палатките, за да се предпазят от последния сън на Бвона Кубла - сън, за който твърдяха, че е останал там, след като последното сафари си е заминало, отнасяйки тялото на Бвона Кубла обратно към границите на цивилизацията, за да покажат на белите хора, че не са го убили; защото белите може би не  знаели, че туземците не биха посмели да убият Бвона Кубла.

Пътешествениците им дали още хинин, макар че прекалената му употреба вредяла на нервите. Тази нощ край лагерният огън нямало приятни разговори - не гошорели един през друг за изяденото месо или за добитъка, който притежават. Мрачна тишина тегнела над всеки огън и над малките заслони от платно. Разказали на белите хора, че града на Бвуона Кубла - този, за който той мислел в последните си мигове (и където местните вярвали, че той бил крал), за който бълнувал така, че самотата отеквала от това бълнуване - се е разположил навсякъде около тях. Носачите били уплашени, защото това бил толкова странен град и искали още доу. Двамата пътешественици им дали още хинин, защото видели истински страх по лицата им и разбрали, че те може да избягат и да ги оставят сами на това място - място, от което и самите те били започнали да се страхуват почти толкова силно, макар и да не знаели защо. С напредването на нощта усещането за злокобна поличба се засилвало, въпреки че били изпили три бутилки шампанско - онова, което възнамерявали да запазят за дните, когато убият лъв.

Това е историята, която всеки от тези двама мъже разказва и която техните носачи потвърждават, но кикую винаги ще кажат, каквото мислят, че се очаква от тях.

Двамата пътешественици лежали в леглата си и се опитвали да заспят, но не успявали заради някакво зловещо предчувствие. Най-тъжният от всички диви викове - този на хиената, звучащ като ридание на прокълната душа - странно защо бил заглъхнал. Нощта напреднала и настъпил часът, в който преди три или четири години бил издъхнал Бвона Кубла, бълнувайки и сънувайки „своя град“; и в настъпилата тишина тихо се надигнал звук - отначало като вятър, после като рев на зверове, а след това, несъмнено, като шум от мотори. Мотори и автобуси.

И тогава видели, ясно и несъмнено, както разказват - сред онази самотна пустош, където екваторът излиза от гората и се изкачва по назъбените хълмове... казват, че видели Лондон.

Може би онази нощ не е имало луна, но казват, че е имало безброй звезди. Привечер около зъберите на неизследваните червени върхове, обграждащи лагера, се е стелела мъгла. Но казват, че по-късно тя се е вдигнала: поне се кълнат, че видели Лондон, видели го и чули тътена му. И двамата твърдят, че са го видели съвсем различен от онзи, който са познавали: Не принизен от стотици хиляди лъжливи реклами, а преобразен: с величествени къщи, с комини, издигащи се царствено като кули, с огромни площади, изпълнени с най-прекрасни дървета - преобразен, и все пак – Лондон.

Прозорците му излъчвали топлина и радост, сияейки в нощта; лампите в дългите си редици приветствали, кръчмите били приветливи и весели места - и все пак това бил Лондон.

 
Те долавяли уханията на Лондон, чували песните на Лондон, и все пак това не бил онзи Лондон, който познавали; сякаш гледали лицето на непозната жена с очите на нейния любим. Защото сред всички градове по земята или градове, възпети в песни - сред всички места, свещени или не, на двамата мъже тогава им се струвало, че градът пред очите им е мястото, за което най-силно копнеят. 

Разказват, че съвсем наблизо свирела шарманка и е пеел уличен търговец; признават, че е пеел фалшиво и с лондонски акцент, и все пак твърдят, че в тази песен е имало нещо, каквото никоя земна песен не е притежавала дотогава. И двамата споделят, че щели да заплачат, но изпитвали в гърдите си чувство, твърде дълбоко за сълзи. Бярвали, че копнежите на този властен мъж - способен да управлява сафари само с един поглед и да всява ужас сред туземците, без дори да помръдне ръка - са били толкова силни в последните му мигове, че са се запечатали дълбоко в природата и са породили мираж, който може би няма да изчезне напълно в продължение на години.

Опитах се чрез въпроси да установя дали тази история е вярна или не, но характерите на двамата мъже бяха толкова развалени от престоя им в Африка, че те не бяха в състояние да понесат кръстосан разпит. Не искаха дори да кажат дали лагерните им огньове още горят.

Казваха, че са виждали светлините на Лондон навсякъде около себе си от единадесет часа до полунощ; ясно чували лондонски гласове и шума на трафика; и пред тях - може би леко забулен в мъгла, но несъмнено Лондон - се е издигал големият мегаполис.

Към полунощ Лондон леко потрепнал и стана по-неясен; шумът от движението започнал да заглъхва, гласовете сякаш се отдалечили и накрая съвсем секнали, и отново настъпила тишина там, където миражът бил трептял и избледнял. Един мъжки носорог, спускайки се през тишината, изсумтял и утолил жаждата си пред Карлтън Клъб.

*Bwana Kubwa (често изписвано като Bwana Mkubwa) е суахилски израз, който означава „голям началник“, „главен шеф“ или „велик господар“. Дансени е изписал името вероятно, както го е чул, а именно: Bwona Khubla.

превод: Преслава Ст. Кирова ©

 
Разказът (ор. заглавие "The Last Dream Of Bwona Khubla") е от сборникът "In the Land of Time And Other Fantasy Tales", Lord Dunsany, Penguin Books, 2004

https://www.theatlantic.com/magazine/archive/1919/09/the-last-dream-of-bwona-khubla/646343/

Neil Gaiman's "The Day the Saucers Came"

p.s. Brain Rule #10: Vision trumps all other senses.

Легенда за сребърния човек

За чашата >>

от Евгений Гуляковски

източник: lib.ru

Градът, в който живея вероятно е най-горещия на света. Горещината в него е такава, че каменните огради се напукват, а складовете се покриват с кафявата коричка на загара.
На Хатам тук му харесва. Той се е родил и израснал в този град. А моят град е съвсем друг, макар почти да не го помня, само огромните храсти с пъстри цветове, които растяха покрай портата са се набили в паметта ми. От много отдавна вече градът на Хатам е и мой град. Уча с него в едно училище. Едни и същи улици ни посрещат след уроците. Минаваме по улица „Горска”, кръстена така сигурно на шега, по дългата „Червеноармейска” и „Колхозна”. Татко казва, че улици с такива имена има във всеки град. А на мен ми се струва, че улиците, както и хората са неповторими. Имат си свое лице и трябва да имат също такива неповторими имена. Но татко знае по-добре от мен за тези неща, пътувал e още преди аз да се появя и понякога съжалявам, че съм се родил толкова късно, че най-интересното хората са го преживели без мен.
След последния дом на „Колхозна” градът изведнъж изчезва. Пред нас се открива огромното пространство на пустинята до самия хоризонт, покрито със сухи тръни и бодлива жълта трева.
Слънцето, уморено от деня, лениво се движи към хоризонта и ние бързаме, за да успеем да пресрещнем стареца Дамир със стадото на превала.
Всяка вечер той прибира тук колхозното стадо да пренощува и се отпуска за кратка почивка след трудния път през планините. Ние трябва да стигнем до мястото преди него, за да съберем дърва за огън. Те не се намират лесно наоколо и събирането им отнема почти час. Накрая ръцете на всички са изподраскани от камилските тръни, но дори не забелязваме, защото цялото ни внимание е насочено към прохода: с нетърпение чакаме, кога там ще се появи гъстата, плътна маса от овце, розовееща на залязващото слънце.
Без да бърза Дамир пали огън, вари чай, разчупва ароматна, бяла питка и ни подава звънтящи, синкави купички със старинна форма. Хич не ни се пие чай, но не трябва да отказваме, а и да пришпорваме Дамир е безсмислено. Накрая той избърсва мустаците и брадата си с ръкава на халата и започва да разказва точно от там, от където вчера е спрял. Дамир говори бавно, сякаш си спомня събития, на които е бил очевидец. Трудно е да се повярва, че всичко което той разказва се е случило толкова отдавна, 1500 години назад. Ние с Хатам въобще даже не можем да си представим цялата необятност на това време и все пак слушайки Дамир виждаме улиците на древния град. Толкова стар, че даже памет за него няма запазена, а прахта, останала от къщите му се е смесила с пясъка на пустинята много векове назад.
Бил богат и красив град. До източната стена, близо до пазарния площад, се намирала улицата на занаятчиите. Тук някъде, в малка колиба, живял и Мансур. Бяхме чули за него от Дамир преди няколко дни и оттогава неговото име винаги предизвиква в мен вълнение, макар оттогава да са минали много години и аз отдавна не съм вече това момченце, което седеше пред изгасващия огън с изстиваща купичка чай в ръцете.

Мансур, майсторът на сребро, бил най-известния в цялото Бактрийско царство. За неговите изделия идвали чуждестранни търговци, продаващи ги на тройна цена, но самия той цял живот си останал беден, сякаш злато и сребро не можели да се задържат в ръцете му и само се превръщали в прекрасни форми на чаши и паници, щитове и шлемове за богатите граждани. И не само той бил бедняк: всичко което заработвали неговите съседи също изтичало от ръцете им под формата на данъци и налози.
Мансур бил весел и силен човек, обичал работата си, живеел задружно със съседите си - ковачи и седлари. Винаги си помагали един на друг в трудни моменти, споделяли всичко, а когато човек има верни приятели, бедността по-леко се понася. Може би никога нямаше да узнаем за Мансур, ако нямал тайна, заради която се случили беди... Малко ли са на света майстори, чиято работа е оцеляла векове, но никой не помни имената им. Но Мансур го чакало повече. На смъртния си одър, баща му дал една малка запечатана кутийка и му казал да не я отваря, освен при крайна необходимост. И ето че това време дошло...
Мансур разбрал, че нещо не е както трябва, веднага след като се появил пратеник от управителя на града Патрокъл. Викат ли те в двореца, не чакай добро... След като той си тръгнал Мансур дълго стоял потънал в мисли, чоплел засъхналата боя в каменното корито и се чудел за причината, поради която е потрябвал на самия Патрокъл. За всеки случай, казал на жена си да събере инструментите му, въпреки че знаел, че те няма да са му необходими. Патрокъл няма да си създава главоболия за някаква си поръчка, не за това го викал.
Цял ден чакал майстора по палещото слънце, но не го пуснали дори във вътрешния двор. И чак късно вечерта пазачът извикал името му и грубо побутвайки го го повел през дългия коридор да стаята на срещата. Там го претърсили, изтръскали от пояса му две бронзови монети и забравили да ги сложат обратно. Търсели оръжие, но той не взел със себе си дори нож. Взели кутията с инструменти и казали да си сложи чист халат, сякаш искали да се засрами излишно от себе си, но той и тогава си замълчал. Кой бил той пред войните на великия Патрокъл? Ето вече четвърта година, откакто дошъл от Македония този тантурест, алчен човек и оттогава народът не можел да си почине от изнудвания и данъци. Тези, които се опитали да възразяват, отдавна били свършили на градския площад и гарваните изкълвали очите им...
Красив бил двореца на Патрокъл. Прекрасно изсечени фонтани, огромни вази,
направени от неизвестни за бактрийския майстор материали ... Велика и силна е Македония... Ще поседи, ще се срещне с хората, които са създали цялата тази красота...
Мансур така се загледал в един светилник, изваян във формата на мъж с кози крака, че не забелязал кога Патрокъл влязъл в залата и само тежката ръка на стотника, която го заставила да коленичи пред великия, го накарала да се опомни. Патрокъл с движение на ръката отпратил стотника и стражите, и останал сам с Мансур. Дълго мълчал застанал над проснатия в краката му човек, замислено гледайки тила на легналия по очи майстор.
- Значи ти си Мансур?
- Да, господарю.
- Чувал съм много истории за теб. Казват, че знаеш тайните на всички метали?
- Мълвата лъже, господарю.
- Лъже? Може и да лъже. Стани. Нашият разговор няма да е обикновен.
Мансур се изправил с мъка, проклинайки тежката ръка на стотника.
- Също така чух, че в града няма по-изкусен майстор от теб.
- Някакво изкуство е дошло при мен от дедите ми и ако великият поиска...
- Кани и чаши не ми трябват. Имам достатъчно. А освен изкуството, нищо друго ли не е дошло при теб от дедите ти?
Мансур целия се свил като си спомнил завещаната кутийка. В главата му се гонели объркани мисли... Откъде? Как е могъл да научи? .. Или може би той не за това? Погрешно съм решил?
- Защо мълчиш, майсторе? Може би имаш тайна, която си забравил да ми съобщиш? Мисли. Хубаво си помисли!...

Целият разказ >>

Някъде

разказ гост от 100 думи от Иван Величков

Кацналата на улицата чайка ловеше във въздуха сардините, които мъжа й подхвърляше вяло.
Жената седна на масата с чаша "Порто", оставяйки тъпана в краката си.
- Още един шпионин - каза той.
- Не се ласкай. Какво правиш тук?
- Търся едно вино.
- Всички го търсим.
Той повдигна рамене.
- Според Себастиан не си такъв задник, на какъвто се правиш, Гайдарю. Ела при нас.
- А ти, Шаманке? Можем да се сработим.
- Безсмъртието като самоцел ме отвращава.
- Жалко. Поздрави Принца, ако го видиш преди този приятел. – каза той и стана.
Чайката й намигна и излетя след него.

Приказка за селянина и мечката

снимка: indianicagallery

Заравяйки се тези дни тук: fan.lib.ru открих този симпатичен вариант на известната руска приказка за селянина и мечката. Вероятно ние няма да можем да я разберем и оценим толкова добре, тъй като не сме руснаци, аз дори се учудих на високия й рейтинг в сайта, но ми беше забавно.

Приказка за селянина и мечката

от Евгени Шербак

В съседните задгранични страни, а най-вече в отвъдморските, много хора искрено вярват, че из руските градове и села се разхождат мечки. Това на нас ни се струва странно, защото в тези чуждестранни убеждения сякаш има някаква историческа първопричина. Затова трябва да възстановим истината, а не да изучаваме непотребните чуждестранни измислици.

Било отдавна. При един богат господин, княз или херцог, в отдалечено имение живял селянин. Той бил чудак, надарен от майката природа с изключителна сила. Затова близки и приятели нямал. Както се появявали, така се и разбягвали. Съседите се бояли от него, считали го за странник, още повече, че вместо куче имал мечка, която никога не връзвал на синджир. Разговарял с нея като с човек, а зимата я пускал в къщи, за да не замръзне. През лятото мечокът помагал: подкарвал рибата към мрежите, вземал събраните малини от момичетата или направо слагал на масата младо прасе. А през зимата ходели да се веселят: пързаляли се с шейни и факли, виели като вълци към луната като често често се почесвали по хълбоците. Ако времето било лошо си стояли в къщи. Мъжът свирел на балалайка, а мечокът танцувал витиевато. И си имал един навик – много обичал мед. Даже докато спял си слагал лапата в гърнето с мед и насън я облизвал.

И всичко вървяло чудесно, но бедата дошла оттам, откъдето не очаквали. Дошъл господарят на имението и то не сам, а с чужбинските си приятели. Тръгнал из цялото си владение, природата и въздухът да им покаже. И се случило така, че във виелицата дошли до дома на селянина, за да се скрият от лошото време. Мъжът ги пуснал, докато виелицата отмине. Видели те тогава мечокът и се изплашили като кокошки в курник. Нахвърлили се на господаря и се развикали:
- Каква е тази първобитна диващина? Нима карате хората си със зверовете да живеят? Не е добре това. – викал единият.
А вторият повтарял:
- Шерамига! Това е недостойно за образован човек! Уви, уви! В Париж няма да ви допуснат до грандфами.
А третият направо нарекъл господина "циганин".
- Циганин! – направо казал той. – Белокож циганин! Това е срамна, недостойна отживелица! Това трябва да се крие, не да се показва!

Господарят искал да обясни, но те не искали да го слушат и дори си тръгнали сами обратно към вкъщи. Той се затворил в имението си и горчиво пиел, потънал в пълна меланхолия. Пил три дни и три нощи, на четвъртия заповядал да му донесат пъдпъдъчи бульон и казал да извикат селянина. Той се явил и паднал пред него по очи. Господарят сърбал бульона и го попоглеждал. Доял си бульона, станал, подпрял се с юмруци на масата и казал:
- Е, братко, каква мерзост сътвори ти спрямо мен?
А мъжът стоял, мълчал и нищо не разбирал. А господарят си знаел своето:
- Страхотия някаква живее в къщата ти и ме позориш. Не е добре! Нито едно момиче няма да дойде при теб – само като видят мечката и ще избягат.
Мъжът продължавал да мълчи, а онзи продължил:
- Въобще, братко, трябва да махнеш мечката възможно най-скоро.
- Но как така, господарю! – извикал селянинът.
- Не спори с мен, човече! Заради тебе не мога в Париж да отида. Докато не махнеш мечката няма да те оставя на мира. И ще плащаш троен налог, докато животното е при теб.
Човекът искал да каже нещо за мечока, но господарят изревал:
- Сега вън да изпълниш заповедта ми!
Върнал се селянинът в къщи тъжен. Стоял, мислил. Просто така да изгони мечокът не ставало. Да му обясни също нямало как. Мечката е твар безсловесна, не разбира човешкия език. Можел да го остави, но тройният налог щял да го докара до просешка тояга. Мислил, мислил и измислил. Когато мечокът заспал, той взел гърнето с мед и го сложил в печката. Когато медът кипнал го върнал на мястото му. Мечокът поопипал с лапа и хоп! мушнал я в гърнето. Мъжът не успял дори да мигне и животното се изпарило. Само навътре в гората се чул силен рев и после станало тихо. Мечокът в просъница не виждал къде тича, паднал в една дълбока пряспа и там заспал. И спал до пролетта, смучейки лапата си. В началото, за да не го боли толкова я пъхнал в устата си, а тя била така напоена с горещ уханен мед, че до края на зимата му стигнал. Всичко било точно така. Ако не вярвате, вървете през зимата в бърлогата на мечока и пробвайте лапата. Ах, сладка, ах, медена!

превод: Преслава Ст. Кирова ©

Жития X, XI и XII - Евника, Михаил и Мелания

картина: paintingsilove.com
28 октомври - 22 ноември - 31 декември

Дългата му пепелява коса бе събрана на тила и преплетена със зелените и виолетови ленти на обредната одежда, която падаше широко напред и скриваше женската му гръд. Повдигна глава към отрязания купол и видя как лъчите на слънцето вече галят ръбовете. Няколко птици бяха накацали по края и той понече да махне с ръка, за да ги прогони, но нещо го възпря. Притвори очи с лице към слънцето. Вече почти никой не го наричаше по име, отдавна бе само Пазителят.

Сечеше врага без страх и мисъл. После се прибра в шатрата и си помисли за Мелания и Евника и го обля несигурност. Онова чувство на безпомощност, когато виждаше, че не силата, а слабостта е ключът към победата, а той не знаеше как да я пусне в себе си. Всичко мъгливо, гъвкаво и променливо, всичко звучащо примамливо и шепнещо го хвърляше в смут и го караше да се чувства като на въжен мост над пропаст, която сам бе издълбал - с Мелания, опората на моста и Евника гърчещото се въже.

Обичаше братята си. Знаеше, че с Евника винаги ще е различно, и че истинският живот е Михаил. Евника завинаги щеше да остане като дух, като нещо отвъд естеството, плътта, видимото, нещо което неистово желаеш, точно защото няма как да докоснеш реално. С пъстрите си, накапани със златни точици очи, които никой друг нямаше и които бяха като очи на умно, хищно животно – водовъртеж, чийто край не виждаш, но усещаш че те извежда Отвъд. А топлите очи на Михаил хвърляха котва в действителността и тя виждаше света като на длан.

Светът на духовете, денят и нощта между тях. Всички чакаха появата на цветния младенец.

В деня на венчавката целият град се бе стекъл в храма. Мелания и Михаил стояха допрели рамене, а Евника се канеше да събере ръцете им в своята, когато олтарът се отвори и и пред очите им се появиха странно облечени жена с бебе на ръце, две момчета и момиче, държащо кафез със зелена птица.На гърдите на младенецът лежеше медальон с голям цветен камък.
Всичко се случи много бързо. Тълпата от хора се люшна към новодошлите. Зелената птичка, освободена от затвора си се стрелна, увлякла още няколко и отлетя през отвора на купола. Някой извика. После Михаил вдигна лъка и се прицели в тълпата. Стрелата изсвистя и после настъпи мълчание. Мелания се запровира през хората, а те полека се отдръпваха с уплашени лица. В кръга сред тях лежеше най-малкото дете, прободено от стрелата, останалите ги нямаше. Тя почувства как от очите й потичат сълзи без да чувства тъга или скръб, въпреки мъртвия младенец пред себе си. Падаха като дъжд върху лицето му и то изглеждаше така спокойно и умиротворено, спящо. Евника стоеше безмълвен настрани и вълни заливаха съзнанието му. Видя как една жена го гледа от тълпата сякаш от много далеч, видя медальона на младенеца на гърдите си, видя умиращия му баща... Отвори широко очи и хората му направиха място. Мина покрай навелия глава Михаил, хвана за ръка плачещата Мелания, прегърна ги и след малко силна светлина заструи през купола и се насочи към медальона. Камъкът избухна, превръщайки се в прах, а детето изчезна.

***

Болната, затлъстяла Агата бе паднала от леглото в съня си, когато той погледна в стаята. Цветните му ириси приличаха на парченца фантазен яспис. Затвори вратата и стъпките му заглъхнаха.

Жития I - Агата

Жития IX - Калиста

- Не, не! Не искам да лекувам или да уча никой, искам хората да се смеят... – вече през сълзи говореше тя. – Да разсмивам, като шута на краля! Да се взират в мен, да ме сочат и да се заливат от смях!
- Но, дете, шута на краля е недъгъв, смеят му се, защото има малки ръце и крака...
- Какво значи недъгав, искам и аааз... – разрева се вече тя и забърса носа си в добре изгладената си, разкошна червена рокля.
Графинята захвърли ветрилото, което нервно размахваше пред лицето си и се развика:
- Извикайте гувернантките, не мога да се оправям вече с това дете...

После в града дойде цирка и графът я заведе на представлението. Когато чуха викача отвън той развеселено я беше погледнал и после дълго шепна на ухото й, докато тя се заливаше от смях. Графинята бе изпочупила половината си ветрила и бе излязла да си набави други, така че се измъкнаха незабелязано и се наредиха на опашката като всички. Графът попридърпваше шапката над очите си, а тя от време на време правеше реверанси, навеждайки ниско глава и опитвайки се да скрие смеха си.
Щом представлението започна стоеше омагьосана и неподвижна, попивайки с очи всичкия този шарен и необичаен свят, излязъл сякаш от сънищата й. Видя триста килограмовата жена и семейството акробати с хилядолетната зелена птичка, жената, четяща мисли, мъжът-вълк и жената-сърна, девойка дошла от бъдещето в сбръчкания образ на старица, лечителят-жонгльор, който лекуваше с разноцветни круши и призрачния войн. Но най-много от всичко й харесаха клоуните, сред които имаше един малък човек, който приличаше досущ на шута на краля. Той правеше физиономии и фокуси, премяташе се и си придаваше важен вид, яхнал рошаво сиво пони. Накрая дойде при нея и заизважда златни парички от носа, ушите, косата й. Лицето й бе залято от такова блаженство и радост, че баща й изпита леко безпокойство. Малкият клоун бръкна в бухналия й, огромен ръкав и измъкна пъстър овален камък, погледна го, подсвирна учудено и като й намигна го пусна в голямата шапка, която бързо нахлупи на главата си. Музиката засвири финалната мелодия, артистите се поклониха и сред одобрителното пляскане и викове на публиката излязоха от манежа.
През целия път обратно тя не отрони и думичка. Напразно разтревожения граф се опитваше да я заговори, да му каже нещо за това, което бяха видели, за това как се чувства, какво пърха в младите й ум и сърце. На лицето й продължаваше да стои все този израз на дълбоко удоволствие и щастие, който не бе виждал никога преди и който вече много го плашеше...

Защото на другия ден малката графиня изчезна.

Графът вдигна на крак целия град. Графинята изхвърли всички ветрила и се заключи в стаята си. Търсиха навсякъде. Циркът също го нямаше, всички се зачудиха как бяха вдигнали шатрата толкова бързо. Изпратиха хора по пътищата във всички посоки да го търсят. Нямаше и следа. Сякаш бе изчезнал в небето, отнасяйки със себе си и малкото момиче.

Мина време. Графът остаря. Веселите му очи помръкнаха от сълзи и взиране.
Графинята замина на юг. Направи плантация за червени храсти и му изпращаше кутии с чай, на които имаше малко карминено ветрило.
Той изгледа всички циркове на света. Видя странни и безобразни същества и животни. Истински и фалшиви. Добри и зли. Изгледа всяко едно представление, дори в най-малкия град, най-нещастния, беден цирк. Видя прасета дресиращи хора и птици по-надеждни от всеки крал, но никъде там, из цветната гмеж, не видя Нея.
Докато един ден не чу пак викача отвън и нещо го прободе в гърдите. Задъхан погледна през прозореца и видя малкия палячо яхнал сивото пони. Зеленото птиче бе кацнало на рамото му, а мъжът-вълк и призракът-войн носеха на ръце малко момиче със светнали очи и шарени дрехи, което жонглираше с три блестящи ветрила и правеше гримаси, разсмивайки хората.

Жития VIII - Нат

Жития X, XI И XII - Евника, Михаил и Мелания

Жития VIII – Нат

картина: jarling-arts.com

Битката беше в разгара си. Някои от биещите се все още имаха дъх да викат, поваляйки противника, а ударите на мечовете и стенанията на ранените се смесваха в гъста монотонна мелодия, унасяща заслушалия се. Всяка битка бе транс, въртящ те, луд танц, в който забравяш и себе си и другите, а ръката ти е продължение на нещо, което искаш да отпратиш далеч, когато всичко свърши. Който изсмуква силите ти внезапно и без предупреждение, и започваш да мислиш, че тялото ти не е твое и си сънуващ, пиян, упоен и ето сега ще дойде утрото и пак ще си събран в едно.
Виждаше как бронираният силует отпред замахва и острието на оръжието му забито в себе си. Как отваря напразно устни и чува вика си като под вода – глух, далечен, чужд глас. Същият глас на този, който поразяваше другите сега отново отказваше да спаси, забравил или може би най-сетне разпознал истинския враг.
Почувства хлад в гърдите си. Не, не от острия метал, той гореше вече от чуждата кръв. Пулсираше като жив в ръката на собственика си, скрит зад металните люспи. Долавяше как сърцето изстива, задъхано иска да спре и силата му се влива в оръжието, като по вена минава по острието нагоре към изящната дръжка, за да се влее в десницата.
Дръжката. На нея, сред всичкото червено, засъхнало в черно, се открояваше пъстър, овален камък. Закова погледа си в него и лека усмивка прелетя през очите преди те да се затворят.

Когато ги отвори видя, че небето е тъмно. После видя светлината. Като лунна пътека блестеше през осеяната с тела мрачна равнина и се губеше на ръба на едва различимия силует на хълма. Странни птици прелетяха безшумно и се изгубиха като отнесени от вятъра знамена. Конят бе навел глава наблизо. Изглеждаше толкова черен, чак прозрачен насред тъмата и сякаш звезди блестяха вътре в тялото му.
Прокара ръка по лъскавия хълбок и се метна отгоре му. Дори не пипна юздите, животното само надигна глава и тръгна към светлата пътека.
Щом достигнаха хълма, погледна надолу и видя новата битка. Долу тъмнината свършваше, пътеката се вливаше в ден, обягрен с кръв, знамена и блестящи оръжия. Видя познати лица и верни приятели. После видя себе си. Препускаше в паника далеч от центъра, с двама вражески конника по петите.
Спусна се като вихрушка по нанадолнището, с желание да помете десетки по пътя си. Трябваше да се спаси. Като дим премина през биещите се и с почуда видя, как не виждат нищо, не усещат, не падат. Конят му намали бесния си галоп. Оглеждаше с недоумение всичко около себе си, до което не можеше да се докосне и което да нарани. После вдигна глава и видя как двамата конници настигат силуета му отпред и се втурна отново. Като вятър премина покрай тях и обрули лицата им преди да се сблъска със себе си.
Телата се сляха, очите се промениха. Конят спря и с няколко елегентни бавни стъпки се обърна. Преследвачите вече бяха на земята. Гмурна се в бълбукащата локва от живи и мъртви.

Когато отвори очи видя, че небето е тъмно. После видя светлината. Като лунна пътека блестеше през осеяната с тела мрачна равнина и се губеше на ръба на хълма...

Вдигаха тостове за победителите, а бардовете заличаваха съмненията. Наливаше се с вино и тъпчеше устата си с уханна храна. Дори не помнеше добре случилото се. Само как бяга ужасено през полето и как преследвачите наближават. И сякаш чуждата си ръка, която коси хората като трева. Ръка продължение на нещо, което искаш да отпратиш далеч, когато всичко свърши.

Жития VI и VII - Енио и Христина

Жития IX - Калиста

Момичето с рокля от дърво

картина:neosurrealismart.com

от Анджела Райдъл

източник: dailysciencefiction.com

Емет вижда малка глава рееща се там, където тъмнината среща слънчевата светлина, процеждаща се през листата. Улавя за миг бледи ръце и крака, местещи се в сянката. Мисли си, че тези загатвания за женско тяло са просто игра на самата светлина, плод на собствените му желания за един свят извън бараките за дърва, шлайфането и струга. Но тъй като напредва бавно надолу по горската пътека, по-далеч от изискванията на баща си - да набие повече борови колчета за крака, да лакира кленовите плотове, разтегнати като големи замръзнали езера, цялото момиче се появява пред него, босо и облечено в дървена рокля.
Той примигва, един, два пъти и както вятърът се променя, вижда момиче, облечено в рокля от самата гора. Когато се движи към него гората се движи с нея, но тя е повече момиче, отколкото дърво.
Спира в едно голямо слънчево петно, а зад нея се простира сечище, водещо вън от гората. Една птица каца в гнездото от косите й и тя подканя Емет също да се приближи, за да види роклята й.
Момичето трябва да е усетило мириса на стърготини в косата му, маслата в порите му, лаковете под ноктите му, за да му позволи да дойде толкова близо. Той е научен на учтивост, да не се взира, да не докосва това, което не е негово. Студените порицания на баща му все още се въртят в ума му като листа във ветровит ден.
Тя стои като истинско дърво, докато той обикаля около нея, възхищавайки се на богатата черешова шарка, който покрива младите й бедра и пада, невероятно гладко като плат, чак до стъпалата й. Чуди се на златния й кленов корсет, завързан с крехки върбови клонки, така опънати и крехки, че той си представя как, ако се скъсат, тялото й ще вибрира като това на добра цигулка.
Когато вече не може да се въздържи и протяга любопитно пръст, тя му позволява да проследи шарката около кръста й. Дървесината е невероятно гъвкава, сякаш дървесните сокове текат през вени, както кръвта, със сигурност, тече в нейните.
"Аз съм дърводелец”, казва той, усещайки, че тя знае.
"Аз също работя с дърво." Нейният глас шепне като вятър през листата.
"Как?" пита той: "Как е възможно това?"
Тя започва да говори с тих глас, леко и бавно. Някога едно момиче, което често се скитало в гората, правило кукли от клонки и брезова кора, с жълъди за глави и лишеи от бор за поли. Докато един ден, докато бродело обратно, за да намери своето село, открило, че него вече го няма, а се е превърнало в пепел и миризма на изгоряла плът. Скрила се в гората и тя я приела, и я научила как да прави облекло за себе си, както тя правела за куклите си. Научила я на търпение и на начините, по които това прави самата гора. Дала й цялото време, което й било нужно, за да скърби в тишина и мир, посаждайки я като едно от собствените си дървета.
"Сега нещо повече от кръв тече във вените ми," казва тя и отново почти е изчезнала в петната от светлина и сянка пред него. "Но аз растях не както дърветата растат." Появява се още веднъж, гледайки зад себе си към сечището, гласът й съвсем притихва, сякаш тя иска да го скрие в сянката. Той идва по-близо, за да чуе думите й. "Аз се променям по начини, които не мога да разбера. Не мога да остана вкоренена тук завинаги."
Той също поглежда към поляната зад тях, към новия живот, който ще изживее сам.
"Ела с мен."
Тя поема въздух в дълбока въздишка, която звучи като летен бриз, а след това започва да развързва корсета си.
"Какво правиш?" Той се изчервява, дланите му сграбчват нейните, за да я спре да съблече най-удивителната от всички рокли. Но тялото му желае да е гола.
"Гората също не стои без работа. Виж тук." Тя изважда ръката си от неговата и дърпа оръфаното черешово дърво на подгъва на полата си. Тя не е протрита от използване, както той си мисли в началото, а гъмжи от корени, забиващи се в земята.
"Не иска да си отида."
Тя протяга ръцете си към разхлабения корсет. "Имам нужда от помощта ти, не мога да го достигна."
Тъй като телата им са затворени, устните им се срещнат в целувка, вкусвайки дървесен сок и есен. Но буйни пориви раздвижват гората - клонки, листа и борови иглички шибат телата им разделяйки ги.
"Побързай", предупреждава тя. "Дърветата действат бавно, но знаят много неща."
Жълти листа валят, когато бързите пръсти на Емет развързват корсета й от нежни върбови клонки.
"По-бързо!" вика тя срещу вятъра. Високият бряст точно над тях проскърцва и стене. Клоните му се простират съвсем наблизо и той разбира, че роклята не е отскубнала корените си. Гората протяга своите, за да запази роклята и момичето вътре в нея.
Брястът силно затреперва и при един по-силен порив на вятъра се накланя към тях. Емет скача назад и дървото пада точно там, където той е стоял преди миг.
"Извади ръцете си от ръкавите!" вика Емет. След това скача върху дебелия ствол на падналото дърво, за да я достигне.
Тя се бори в роклята си като жена в дървени вериги, докато най-накрая, освободена от ръкавите, протяга голите си ръце над главата си, малките й гърди изхвръкват навън, но бързо са покрити от листа, натрупани в буен водовъртеж от червено, жълто и оранжево.
С мускулите си, заякнали от годините сечене, огъване, шлайфане и лакиране, Емет сграбчва ръцете й, издърпвайки я извън роклята с едно сръчно движение и държейки я близо до себе си се затичва към поляната на няколко метра нататък.
Когато сечището се слива с гората, второ дърво изпуква и се хвърля пред тях. Той преодолява и него. След това друго и дори цели три, когато вече са на края на гората. Емет преминава през всички, издържайки на желанието да спре и да се взре в голото момиче в ръцете си. Издържа на желанието, почти толкова силно, колкото е и това да се върне назад за празната рокля.
Още дървета се разбиват зад тях. Рязко се обръщат, когато гигантски дъб смачква елегантната, празна черупка на тялото й, разпръсквайки я на стотици сухи парчета.
Емет скача на поляната и слага момичето върху покарващите прерийни треви. Тя изпъшква сякаш се пробужда от странен сън.
"Аз съм свободна.", казва тя, с радост и тъга в шепнещия си глас. Коленичи, загребвайки шепа земя и я задържа до гърдите си. После заравя дълбоко и посажда един случайно търкулнал се жълъд в меката земя.
Когато се изправя, той мята палтото си върху раменете й. Борови иглички и кленови семена се сипят от косата й, докато вървят заедно през полето към далечни градове, за които са чували само в приказките.

-----------------------

Превод Преслава Кирова ©

Разказът е публикуван тук с официалното разрешение на авторката Анджела Райдъл, която се занимава с писане на проза, поезия и преподава творческо писане.
Повече: Angela Rydell 

Жития VI и VII – Енио и Христина

24 юни - 24 юли

"Девет царства разменям за едно щурче под прага..."
Блага Димитрова


Беше легнал на сянка под дървото и гледаше как облаците се разтапят в синевата. Вятърът поклащаше леко клоните на крушата и изведнъж му се дощя да е вече есен, да протегне ръка и да вкуси от медените розови круши, да напълни торбата си и да се върне у дома.
Но беше все още лято, тъкмо дошло, ярко и парещо, нажежило небето до бяло.
Откъсна едно листо, нагласи го между шепите си и засвири. Протяжният висок звук отекна към хълма отсреща. Сякаш викаше някого, нещо... като живинка търсеща компания или дух, жалещ по загубеното време.
Баща му го изпрати в големия град, майстор кожухар да става, но той вече трети ден обикаляше по пътищата и свиваше ненадейно из горите, гонеше гущерите и смоците по поляните и хич не искаше да вижда града. Кой луд човек ще иска да става кожухар, кърпач на овчи кожи за гърбовете на хората, да стои ден и нощ във вмирисаната малка стая с другите чираци, дето знаят по-малко думи и от овцете, които са одрали? За някоя и друга пара да ставаш сам, по своя воля затворник? Ей тука щеше да живее, зайци да лови, къпини да събира, сто пъти по-добре на глад, студ и пек, отколкото в овчия зандан.
Откъсна още едно листо сложи го на юмрука си и плясна с длан отгоре – то изквака като жабче под ръцете му и се спука. Вдигна го и загледа през дупчицата към слънцето присвил очи. По едно време сепнато го захвърли – докато гледаше му се стори, че вижда как и светилото го гледа с присвити, сърдити очи, същите като на баща му.
Откъсна трето листо и пак го наду между дланите си – силно, безкрайно, чак дъхът му свърши. Закашля се и зарови в торбата за манерката. Докато пиеше очите му уловиха някакво движение, той отпусна ръка и видя срещу себе си един голям, красив сръндак, който въртеше глава и го наблюдаваше с едно огромно кафяво око. Другото липсваше. На неговото място имаше нещо кръгло и пъстро, което той не можеше да види добре.
Животното се оглеждаше сякаш очакваше някаква опасност да се появи всеки миг и някак го зарази с това – потръпна, стана му някак хем малко страшно, хем странно и интересно, усети как ушите му сякаш порастват и се заозърта към дълбините на гората.

***

Крачеше бързо към вкъщи, когато възрастна жена с подобно на огромна капка, тъмносиньо возило спря на пътя пред нея, изчаквайки светлините и започна да рови в натрупаните вещи до нея. Препълнени торби се наклониха, блъснаха вратата и множество дребни предмети се пръснаха на земята. Жената изруга и тревожно погледна напред. Приближи се да й помогне и напълни дланите си с малки метални фигурки, цветни мъниста и камъчета. Колко приятни бяха на допир! Жената ги дръпна от ръцете й без дори да я погледне, наблъска ги пак в платнените пакети и рязко потегли. Колата едва не я помете.
- Ей..! – тя махна с ръка и изгледа отдалечаващата се кола. Обърна се да продължи пътя си и настъпи нещо. Отмести крак и се наведе, за да разгледа по-добре малкото препятствие – пъстър камък с неправилна форма с големината на яйце. Тя го вдигна към светлината, но той не пропускаше нищо, беше плътен, с непроменливи меки багри. Тя погледна пак в посоката, в която бе изчезнала странната кола с още по-страната си пътничка, изправи се и пъхна камъка в джоба си.
Когато се прибра Вели беше както винаги в леглото си.
- Забави се. Откога те чакам... – започна още от вратата той.
Тя въздъхна, седна на леглото до него и се престори, че го слуша. Ръката й остана в джоба и пръстите й не спираха да въртят камъка – все едно деляха топчета на броеница, отмерващи нещо невидимо.
Същата нощ не можа да заспи. Мислеше за хиляди неща, тоест искаше да мисли, но имаше някакви бели дупки в паметта си, които я отвеждаха на едно и също място. Откакто се помнеше се грижеше за Вели, който сякаш винаги беше на една и съща възраст, винаги болен, винаги многословен. Зачуди се, че никога не бе питала за болестта му, но и сега не изпитваше нужда да знае. Той постоянно следеше държанието й, дали е свършила задълженията си, дали е направила очакваното и винаги й даваше напътствия и съвети. А тя не искаше да е лоша, та нали той бе човек, а тя само един бионичен робот, сглобен по необходимост продукт, който дори да научеше милиони неща, те щяха да са капка от дори най-презряната човешката личност.
На шест месеца ходеше в института и там я подлагаха на пълна проверка за дефекти и евентуални амортизации. Прекарваше цял един ден в безсъзнание и всеки път я беше страх, че няма да се събуди отново.
Измина седмица, откакто откри камъка. Животът й уж видимо беше същия, а се промени – сънуваше странни неща, образи по-истински от реалните, образи които я привличаха, чакащи търпеливо точния момент в дебрите на съня. Гори, пълни със слънце, свобода и създания, уповаващи се на сетивата повече, отколкото на разума. Създания, които бяха и себе си и гората, и нея... и всичко едновременно. Попиваха като сюнгери заобикалящото ги, без да променят формата си и докоснеше ли ги от тях потичаха впечатления, случки, лица и силуети.

***

Животното хукна в гъсталака и той побягна след него. Зачуди се какви ги върши, как се стига сърна, а и защо, но нещо вътре в него тиктакаше и го караше да тича колкото сила има с босите си крака. Листата и клоните го шибаха през лицето, но той не спираше. Изведнъж почувства как се препъва и полита във въздуха. Видя движещия се гръб на сръндака под себе си, инстинктивно разпери ръце и през ума му премина мисълта "Сега ще го хвана!", когато почувства как потъва в топлата козина и тяло, сякаш в гъста, жива, блатна вода и се озова вътре, в тялото на звяра.

***

Правеше чай, докато Вели бе в банята. Стоеше дълго там, тя дори често се улавяше, че в такива моменти сякаш забравя за него и щом се появеше на вратата се сепваше все едно вижда призрак или неканен гост. Чакаше водата да заври, бавно отмерваше лъжичките смлени треви - точно три минути варене, после още да постои. Чашата, чинийката, лъжичката, накрая захарта. Бе прочела някъде, че в правенето на чай няма нищо героично и тогава реши да се съсредоточи в приготвянето му, така сякаш точно от тези минути зависи съдбата на света. Как от изплъзналите се капки става наводнение, а превари ли билките - жар изгаря земята. Докато наливаше чая в чашата видя няколко разпилени трохи на земята и понечи да се наведе, захарницата падна и направи бяла купчинка. Лавина. Докато събираше падналото, Вели се появи и й заговори за това как е нужно да е по-внимателна. Почувства, че не може да диша, сякаш захарта се бе изсипала в гърлото й. Че ще се задуши в тази стая с вечно лежащия на леглото мъж в пижама на ярки райета, винаги еднакво болен, винаги еднакво слаб, винаги даващ съвети... сигурно затова се бе разболял. Искаше да е никоя, искаше да е човек, малък, търсещ, безименен човек, с грапави длани и обветрени страни, който може да си тръгне във всеки един момент и да замине... нанякъде. Без да съжалява, без да има нещо за губене, защото всичкото ще си е в нея. Всеки един миг, тъжен или щастлив, многоцветен и плътен като камъка, който бе намерила.

Два дни се скита, обикаляше улиците, разглеждаше хората – деца, играещи по площадките, семейства в парка, мъже, пиещи рано сутрин кафе, жени, говорещи по телефона и старци, държащи се за ръце. Върна се там, където намери камъка. Надяваше се да види жената отново. Да я попита. Не знаеше точно какво.

Когато се върна завари възрастна двойка и механик от института в апартамента. Не пророни и дума, само уморено пусна чантата си на земята и ги погледна въпросително.
- Трябва да й кажете. Вече. – обърна се механикът към жената.
Тя избърса зачервените си очи с бродирана бяла кърпичка и тихо каза:
- Ние сме твоите родители.
- Какво..? – тя се разтрепери, невярваща на ушите си.
- Ти сбърка, посрами ни, забърка се... онзи мъж, детето...
- Аз... аз съм човек...?
- Не можехме да те оставим така, трябваше да се научиш... да бъдеш отговорна, да се научиш какво е живот и щастие.
- А Вели..? Вели?
- Вели е робот. Трябваше да те научи на отговорност, на търпимост, на дисциплина. Изтриха паметта ти, но нямаше как да променим изцяло характера ти. Предложиха ни тази програма за превъзпитание. Ние сме уважавани хора, не можехме да позволим да се провалиш. Ще имаш едно чудесно, успешно, щастливо бъдеще.
- Уважение, щастие, бъдеще? Аз съм човек... – тя се свлече на пода и този път заспа по свое желание.

***

Първоначално се чувстваше доста странно в тялото на сръндака. Усещаше възприятията на животното, в чието съзнание цареше простота, но в същото време и някакъв неразбираем за него хаос. Беше плашещо да вижда как дърветата се местят с бясна скорост покрай него, знаейки че не неговия ум е този, който може да ги спре. Все едно яздеше луд кон, от който и да иска не може да скочи. После разбра, че и животното го усеща и могат да управляват тялото заедно. Бесният бяг спря, очите се завъртяха заедно с главата и той видя колко е красива тук, в дълбокото, гората. С падаща през пролуките като по пързалки слънчева светлина и блестящи във въздуха прашинки. Чудеше се какво ли би казал баща му, ако знаеше къде е. Засмя се. Сръндакът зарови с копитце в пръста и поклати глава.

Беше загубил представа за времето, когато един ден съзря на поляната с крушата, под която бе лежал, пасяща сърна. Той се спря на края на гората и зачака. Когато тя вдигна глава, видя, че на мястото на едното й око има плътен, шарен камък. Фантазен яспис. Другото го гледаше с човешко любопитство.

Жития V - Елена

Жития VIII - Нат

Световни награди за фентъзи 2011

Джойс Каръл Оутс определено ме преследва. :))
Вчера, докато се рових в руската Фантастична лаборатория, случайно се спрях на Световните награди за фентъзи за 2011 (e, световни, не съвсем – за произведения издадени на английски) и що да видя – награден разказ на Оутс. Ще трябва да се чете, а вероятно и повече. :)
И тъй като скоро не съм писала нищо на тема награди и т.н., а днес и датата е подходяща, ще представя наградените накратко.

Роман - Nnedi Okorafor-Mbachu „Who Fears Death”
Неди Окорафор-Мбачу „Кой се страхува от смъртта”
Нигер, Западна Африка, 2070 г. След като баща й е обезглавен пред очите й, светът на петнадесетгодишната Иджии се срива. В ера на развита наркотехнология и съблазнителна магия тя се впуска в едно мистично пътуване, за да издири убиеца на баща си. Намирайки нови приятели тя се изправя лице в лице с един обърнат наопаки свят и със собствените си магически сили. Но скоро открива, че пътуването й през пясъците на Сахара има много по-важна цел. Народът й трябва да бъде защитен от сила, която иска да ги унищожи. И може би Иджии ще бъде героят, който ще ги спаси.

*2017 прочетох книгата. Интересна е, но не бях особено впечатлена. Разказите на авторката много повече ми харесват. 

Повест - Elizabeth Hand „The Maiden Flight of McCauley’s Bellerophon”
Елизабет Хенд „Неуспешният полет на Белерофон на Макколи”
Един мъж се опитва за втори път да осъществи полет с ранен летателен апарат, вероятно преди историческия полет на братята Райт - в случая това е Ернесто Макколи. Всяка минута от този негов опит може би е била записана на лента, като филм. Дали странният самолет на Макколи наистина полита? И дали за онези, които вярват, това е било началото на въздухоплаването, вместо записаното в полза на братята Райт?

Разказ - Joyce Carol Oates „Fossil-Figures”
Джойс Каръл Оутс „Вкаменелости”
Историята на близнаците Едуард и Едгар Уолдман: първият дребен и болнав, вторият здрав и успешен, след като буквално е паразитирал върху брат си в утробата. По-късно Едгар, "демоничният брат", става конгресмен, а Едуард остава във фамилната къща като художник отшелник и след поредица от гротескни случки настъпва елегантен обрат в живота им.

Антология - John Joseph Adams „The Way of the Wizard”
Джон Джоузеф Адамс „Пътят на магьосника”
Сборникът включва истории от Питър Бийгъл, Марион Зимър Брадли, Орсън Скот Кар, Нийл Геймън, Урсула Ле Гуин, Джордж Мартин, Робърт Силвърбърг и др.

Сборник - Karen Joy Fowler „What I Didn't See and Other Stories”
Карън Джой Фоулър „Какво не съм виждал и други истории”

За заслуги към жанра: Питър Бийгъл и Ангелика Городишър
Награда за професионалисти: Марк Гаскойн (Marc Gascoigne) за Angry Robot Books
Награда за непрофесионалисти: Алиса Красностейн (Alisa Krasnostein) за Twelfth Planet Press
За най-добър художник: Кинуко Крафт (Kinuko Y. Craft)

„Кинуко Крафт е ренесансова жена. Но това не означава, че рисува като ренесансовите художници, а че е артист на всички сезони, на всички видове сюжети, както и на всички видове стилове. Ако изследвате нейните творби, ще намерите леко повторение във формата, цвета или текстурата. Тя се вписва в темите с очарователна лекота и все пак си оставя свободата да бъде себе си. Има въздух, широта във всички нейни илюстрации за този, който е истински ценител на изкуството, широкообхватност, разбираемост за всички, където и да е по света. Човек не може да допринесе повече, но си мисли, колко чудесно би било да се разхожда в галерията на нейните калейдоскопични таланти.”
Рей Бредбъри

Жития III - Евди

картина: Odoardo Borrani

„Не те ли пускат да влезеш -
какво ти остава?
Да избягаш, далече, далече...
на луната Алм.”
Из песен от малко известен автор

Разправяше се за пореден път с търговеца за цената, когато те влязоха.

Три ведри деца, светлоока, красива жена... и спокойния, малко тъжен мъж след тях. Семейство. Вратата на магазина проскърца бавно и глухо хлопна. Почувства се гузна и пусна ръкава на мъжа зад тезгяха. Той се ухили, слагайки пръст на устните си и се втурна да им предлага от стоката.
Идваха от далеч. Личеше по нетърпеливите детски лица и неприкрити реакции, от шумния смях, от въздишките на жената. Само той бе като застинал – някаква съвсем малка част, напръстник съзнание, отразяваше случващото се тук и сега. Спокоен, вглъбен, пазещ усмивката за нещо вътре в себе си мъж... и този цветен медальон, който никак не му подхождаше. Прекрасно..!

Тя отключи фантазиите си за миг и се видя как тананикайки непозната мелодия, шие червено-бяла завивка с мъжа-напръстник на пръста си, когато усети тръпки и цялото й тяло настръхна.
Мъжът я гледаше. Очите му бяха вперени в мястото, където стоеше, така сякаш тя липсваше, сякаш той виждаше нещо зад нея, скрито, невидимо. После погледът му се отмести и срещна очите й. Тъмен, дълбок, притихнал поглед.

Друг, друго, другиму.

И тя разбра, че той вижда фантазиите й. Виждаше ги без устройства, пълнители и каквато и да е техника. Направо в главата й, в момента в който се появяваха. Фантазиите, които беше принудена да продава анонимно на този лукав глупак тук, фантазиите, за които мечтаеха хиляди, и заради които я изгониха от дома на Третия виконт. Той дълго щеше да помни карикатурата си, а тя дълго щеше да броди в немилост и да продава дори сънищата си на срасналите се с машините, жадните за бързи удоволствия воайори.

Птичката в краката й се обади и я извади от унеса.
- Какво е това? – приближи се малкото момиче и протегна ръка през пръчките на клетката.
- Харесва ли ти? – тя клекна и погледна детето през пролуките. Очите му блестяха от щастие. Щастие, само при вида на зелената птица. – Това е птичка, която живее хиляда години, но никой не знае колко е изживяла досега.
Изправи се и й намигна:
- Искаш ли я?.. Можеш да я задържиш.
Търговецът отзад нервно се изкашля.
- Наистина? Мамо, мамо, нали може да я вземем? – затича се детето към майка си.
Мъжът и жената се спогледаха:
- Можем да ви платим – жената бръкна в джоба на дрехата си.
- Не, не... Виждам, че дъщеря ви ще се грижи добре за птичето.Нека е подарък. – отдръпна се тя. - Само ми кажете... за къде пътувате?
Мъжът наведе глава и после я погледна:
- Търсим едно място, наречено Земя.
- Земя? – тя не можеше да отлепи поглед от цветния медальон. – не съм чувала това име, но... ще го намерите.


Вратата на магазина проскърца бавно и глухо хлопна.
Тя стоеше наведена над тезгяха, хванала ръкава на търговеца пред себе си. Немият му образ с мърдащи устни изведнъж проговори:
- ... птицата! Какво правиш, открадна птицата, не видя ли?? Знаеш ли колко струва!? Докато се блещиш в мен я задигнаха!

Жития II - Тривал

Жития IV - Руф

Жития I - Агата

картина: fineartamerica.com
Когато се събуди, потънала в пот на килима, не можеше да разбере къде и как се намира - времето и посоките бяха загубили значението си. Имаше усещането, че ако само помръдне ръка гравитацията ще заскрибуца с невидими зъбчати колелца и друг, реален под ще я посрещне с удар от някъде. Затова отвори още по-широко очи, остави цветните петънца да отлетят и заразглежда мястото.
Първо, още преди да доплува до тялото си, бе усетила адската жега. После тази сладникава смрад – на прах и натрупани дрехи, на прекалено много вещи в малко пространство...

Тогава си спомни за младежа. Там..., в тълпата..., в блъсканицата й беше станало почти лошо от същата тази тежка миризма и когато я тласнаха в неговия гръб бе закрила носа и устата си с ръка, когато усети мириса на стари книги, който се долавяше от косата му. Да, дългата му, къдрава коса миришеше на стари книги. Мирис на хартия и мастило, леко влажни, може би мухлясали, на мишки, гризящи страниците... Но успокояващ и дори свеж сред натрапчивата, тежка воня около нея.

Разтвори ноздри, почти колкото очите си, дано почувства пак този аромат, но там нахлу само сладкия поток на застоялост – вещи, храна, урина... Гърлото й се сви в спазъм и тя спря дъха си за миг, секвайки нежелания прилив. Точно срещу нея имаше невисок гардероб – вратите му бяха разтворени, на едната висеше омазан хавлиен халат, а вътре се виждаха нахвърляни дрехи. До него на стената висеше голямо, осмоъгълно огледало в тъмна дървена рамка. Вътре бяха отраженията на спуснати, някъде отзад, ярко жълти завеси и ъгълчето на отворена врата.
Размърда внимателно пръстите на лявата си ръка, притисната до гърдите и тогава разбра, че силно е стискала нещо в дланта си. Почувства болка, предметът сякаш се бе впил в ръката й. Изкриви внимателно китка и го вдигна пред очите си. Оказа се камък, закачен на верижка. Пъстроцветен полускъпоценен камък с неправилна форма. Яспис. Нямаше представа откъде знае какво е, но знаеше. Това бе фантазен яспис.
Тогава видя ръката си и изпусна камъка – огромни подпухнали пръсти, длан като буца тесто, с отпечатъка от медальона върху нея. Разбра защо не искаше да помръдва – не можеше.

Когато младежът извърна глава към нея, почти допрял с брадичка челото й тя видя, че очите му не са като на простосмъртен. Имаше някаква хитрост в тях, като в очите на котарак или хермелин. Заповед, която носеше успокоение без да осъжда.

Надигна глава и видя голото си, огромно, безформено тяло разстлано до леглото. Жълтите завеси помръднаха и тя дочу някакви звуци отвън – прозореца беше отворен. Някой говореше бързо на непознат език, сякаш се караше.
Затърси с ръка падналия медальон и го притисна пак към гърдите си.
В главата й нахлуха още думи и картини, с които не знаеше какво да прави.

Експедицията, която се провали. Когато бяха разровили останките на сградата бяха открили само костите на неизвестно отроче от мъжки пол и този камък. Камъкът?!

Тя не владееше изкуството на флирта и гледаше момъка право в очите. Не присви клепки, не се усмихна, не трепна. Той също не промени израза си и й се стори, че това продължи часове. После се обърна и тя тръгна след него без да знае защо. Краката й се местеха сякаш на кокили, управлявани от нечии други ръце, но по-лошото беше, че тя искаше да го следва. Вече не забелязваше нищо наоколо – само гърба на мъжа пред себе си и пружиниращата на раменете му пепелява коса. Въздухът изведнъж рязко захладня, зловонието изчезна, замириса на кипарис и тогава тя си спомни, че докато гледаше младежа отблизо, бе видяла цветния яспис, висящ на гърдите му. Същият, който тя притискаше сега към своите, същият който бяха открили в разрушения храм до костите на младенеца.

Непознатото й, огромно, тежко тяло се заклати, от гърлото й излезе хриптящ звук и тя се затресе в опит да заплаче – за какво не искаше да мисли, искаше да излее каквото може от себе си, да разтовари, поне малко, това неистинско тяло и да си спомни всичко в ред, в който ще значи нещо.

Жития II - Тривал