Жития X, XI и XII - Евника, Михаил и Мелания

картина: paintingsilove.com
28 октомври - 22 ноември - 31 декември

Дългата му пепелява коса бе събрана на тила и преплетена със зелените и виолетови ленти на обредната одежда, която падаше широко напред и скриваше женската му гръд. Повдигна глава към отрязания купол и видя как лъчите на слънцето вече галят ръбовете. Няколко птици бяха накацали по края и той понече да махне с ръка, за да ги прогони, но нещо го възпря. Притвори очи с лице към слънцето. Вече почти никой не го наричаше по име, отдавна бе само Пазителят.

Сечеше врага без страх и мисъл. После се прибра в шатрата и си помисли за Мелания и Евника и го обля несигурност. Онова чувство на безпомощност, когато виждаше, че не силата, а слабостта е ключът към победата, а той не знаеше как да я пусне в себе си. Всичко мъгливо, гъвкаво и променливо, всичко звучащо примамливо и шепнещо го хвърляше в смут и го караше да се чувства като на въжен мост над пропаст, която сам бе издълбал - с Мелания, опората на моста и Евника гърчещото се въже.

Обичаше братята си. Знаеше, че с Евника винаги ще е различно, и че истинският живот е Михаил. Евника завинаги щеше да остане като дух, като нещо отвъд естеството, плътта, видимото, нещо което неистово желаеш, точно защото няма как да докоснеш реално. С пъстрите си, накапани със златни точици очи, които никой друг нямаше и които бяха като очи на умно, хищно животно – водовъртеж, чийто край не виждаш, но усещаш че те извежда Отвъд. А топлите очи на Михаил хвърляха котва в действителността и тя виждаше света като на длан.

Светът на духовете, денят и нощта между тях. Всички чакаха появата на цветния младенец.

В деня на венчавката целият град се бе стекъл в храма. Мелания и Михаил стояха допрели рамене, а Евника се канеше да събере ръцете им в своята, когато олтарът се отвори и и пред очите им се появиха странно облечени жена с бебе на ръце, две момчета и момиче, държащо кафез със зелена птица.На гърдите на младенецът лежеше медальон с голям цветен камък.
Всичко се случи много бързо. Тълпата от хора се люшна към новодошлите. Зелената птичка, освободена от затвора си се стрелна, увлякла още няколко и отлетя през отвора на купола. Някой извика. После Михаил вдигна лъка и се прицели в тълпата. Стрелата изсвистя и после настъпи мълчание. Мелания се запровира през хората, а те полека се отдръпваха с уплашени лица. В кръга сред тях лежеше най-малкото дете, прободено от стрелата, останалите ги нямаше. Тя почувства как от очите й потичат сълзи без да чувства тъга или скръб, въпреки мъртвия младенец пред себе си. Падаха като дъжд върху лицето му и то изглеждаше така спокойно и умиротворено, спящо. Евника стоеше безмълвен настрани и вълни заливаха съзнанието му. Видя как една жена го гледа от тълпата сякаш от много далеч, видя медальона на младенеца на гърдите си, видя умиращия му баща... Отвори широко очи и хората му направиха място. Мина покрай навелия глава Михаил, хвана за ръка плачещата Мелания, прегърна ги и след малко силна светлина заструи през купола и се насочи към медальона. Камъкът избухна, превръщайки се в прах, а детето изчезна.

***

Болната, затлъстяла Агата бе паднала от леглото в съня си, когато той погледна в стаята. Цветните му ириси приличаха на парченца фантазен яспис. Затвори вратата и стъпките му заглъхнаха.

Жития I - Агата

Жития IX - Калиста

- Не, не! Не искам да лекувам или да уча никой, искам хората да се смеят... – вече през сълзи говореше тя. – Да разсмивам, като шута на краля! Да се взират в мен, да ме сочат и да се заливат от смях!
- Но, дете, шута на краля е недъгъв, смеят му се, защото има малки ръце и крака...
- Какво значи недъгав, искам и аааз... – разрева се вече тя и забърса носа си в добре изгладената си, разкошна червена рокля.
Графинята захвърли ветрилото, което нервно размахваше пред лицето си и се развика:
- Извикайте гувернантките, не мога да се оправям вече с това дете...

После в града дойде цирка и графът я заведе на представлението. Когато чуха викача отвън той развеселено я беше погледнал и после дълго шепна на ухото й, докато тя се заливаше от смях. Графинята бе изпочупила половината си ветрила и бе излязла да си набави други, така че се измъкнаха незабелязано и се наредиха на опашката като всички. Графът попридърпваше шапката над очите си, а тя от време на време правеше реверанси, навеждайки ниско глава и опитвайки се да скрие смеха си.
Щом представлението започна стоеше омагьосана и неподвижна, попивайки с очи всичкия този шарен и необичаен свят, излязъл сякаш от сънищата й. Видя триста килограмовата жена и семейството акробати с хилядолетната зелена птичка, жената, четяща мисли, мъжът-вълк и жената-сърна, девойка дошла от бъдещето в сбръчкания образ на старица, лечителят-жонгльор, който лекуваше с разноцветни круши и призрачния войн. Но най-много от всичко й харесаха клоуните, сред които имаше един малък човек, който приличаше досущ на шута на краля. Той правеше физиономии и фокуси, премяташе се и си придаваше важен вид, яхнал рошаво сиво пони. Накрая дойде при нея и заизважда златни парички от носа, ушите, косата й. Лицето й бе залято от такова блаженство и радост, че баща й изпита леко безпокойство. Малкият клоун бръкна в бухналия й, огромен ръкав и измъкна пъстър овален камък, погледна го, подсвирна учудено и като й намигна го пусна в голямата шапка, която бързо нахлупи на главата си. Музиката засвири финалната мелодия, артистите се поклониха и сред одобрителното пляскане и викове на публиката излязоха от манежа.
През целия път обратно тя не отрони и думичка. Напразно разтревожения граф се опитваше да я заговори, да му каже нещо за това, което бяха видели, за това как се чувства, какво пърха в младите й ум и сърце. На лицето й продължаваше да стои все този израз на дълбоко удоволствие и щастие, който не бе виждал никога преди и който вече много го плашеше...

Защото на другия ден малката графиня изчезна.

Графът вдигна на крак целия град. Графинята изхвърли всички ветрила и се заключи в стаята си. Търсиха навсякъде. Циркът също го нямаше, всички се зачудиха как бяха вдигнали шатрата толкова бързо. Изпратиха хора по пътищата във всички посоки да го търсят. Нямаше и следа. Сякаш бе изчезнал в небето, отнасяйки със себе си и малкото момиче.

Мина време. Графът остаря. Веселите му очи помръкнаха от сълзи и взиране.
Графинята замина на юг. Направи плантация за червени храсти и му изпращаше кутии с чай, на които имаше малко карминено ветрило.
Той изгледа всички циркове на света. Видя странни и безобразни същества и животни. Истински и фалшиви. Добри и зли. Изгледа всяко едно представление, дори в най-малкия град, най-нещастния, беден цирк. Видя прасета дресиращи хора и птици по-надеждни от всеки крал, но никъде там, из цветната гмеж, не видя Нея.
Докато един ден не чу пак викача отвън и нещо го прободе в гърдите. Задъхан погледна през прозореца и видя малкия палячо яхнал сивото пони. Зеленото птиче бе кацнало на рамото му, а мъжът-вълк и призракът-войн носеха на ръце малко момиче със светнали очи и шарени дрехи, което жонглираше с три блестящи ветрила и правеше гримаси, разсмивайки хората.

Жития VIII - Нат

Жития X, XI И XII - Евника, Михаил и Мелания

Жития VIII – Нат

картина: jarling-arts.com

Битката беше в разгара си. Някои от биещите се все още имаха дъх да викат, поваляйки противника, а ударите на мечовете и стенанията на ранените се смесваха в гъста монотонна мелодия, унасяща заслушалия се. Всяка битка бе транс, въртящ те, луд танц, в който забравяш и себе си и другите, а ръката ти е продължение на нещо, което искаш да отпратиш далеч, когато всичко свърши. Който изсмуква силите ти внезапно и без предупреждение, и започваш да мислиш, че тялото ти не е твое и си сънуващ, пиян, упоен и ето сега ще дойде утрото и пак ще си събран в едно.
Виждаше как бронираният силует отпред замахва и острието на оръжието му забито в себе си. Как отваря напразно устни и чува вика си като под вода – глух, далечен, чужд глас. Същият глас на този, който поразяваше другите сега отново отказваше да спаси, забравил или може би най-сетне разпознал истинския враг.
Почувства хлад в гърдите си. Не, не от острия метал, той гореше вече от чуждата кръв. Пулсираше като жив в ръката на собственика си, скрит зад металните люспи. Долавяше как сърцето изстива, задъхано иска да спре и силата му се влива в оръжието, като по вена минава по острието нагоре към изящната дръжка, за да се влее в десницата.
Дръжката. На нея, сред всичкото червено, засъхнало в черно, се открояваше пъстър, овален камък. Закова погледа си в него и лека усмивка прелетя през очите преди те да се затворят.

Когато ги отвори видя, че небето е тъмно. После видя светлината. Като лунна пътека блестеше през осеяната с тела мрачна равнина и се губеше на ръба на едва различимия силует на хълма. Странни птици прелетяха безшумно и се изгубиха като отнесени от вятъра знамена. Конят бе навел глава наблизо. Изглеждаше толкова черен, чак прозрачен насред тъмата и сякаш звезди блестяха вътре в тялото му.
Прокара ръка по лъскавия хълбок и се метна отгоре му. Дори не пипна юздите, животното само надигна глава и тръгна към светлата пътека.
Щом достигнаха хълма, погледна надолу и видя новата битка. Долу тъмнината свършваше, пътеката се вливаше в ден, обягрен с кръв, знамена и блестящи оръжия. Видя познати лица и верни приятели. После видя себе си. Препускаше в паника далеч от центъра, с двама вражески конника по петите.
Спусна се като вихрушка по нанадолнището, с желание да помете десетки по пътя си. Трябваше да се спаси. Като дим премина през биещите се и с почуда видя, как не виждат нищо, не усещат, не падат. Конят му намали бесния си галоп. Оглеждаше с недоумение всичко около себе си, до което не можеше да се докосне и което да нарани. После вдигна глава и видя как двамата конници настигат силуета му отпред и се втурна отново. Като вятър премина покрай тях и обрули лицата им преди да се сблъска със себе си.
Телата се сляха, очите се промениха. Конят спря и с няколко елегентни бавни стъпки се обърна. Преследвачите вече бяха на земята. Гмурна се в бълбукащата локва от живи и мъртви.

Когато отвори очи видя, че небето е тъмно. После видя светлината. Като лунна пътека блестеше през осеяната с тела мрачна равнина и се губеше на ръба на хълма...

Вдигаха тостове за победителите, а бардовете заличаваха съмненията. Наливаше се с вино и тъпчеше устата си с уханна храна. Дори не помнеше добре случилото се. Само как бяга ужасено през полето и как преследвачите наближават. И сякаш чуждата си ръка, която коси хората като трева. Ръка продължение на нещо, което искаш да отпратиш далеч, когато всичко свърши.

Жития VI и VII - Енио и Христина

Жития IX - Калиста

Жития VI и VII – Енио и Христина

24 юни - 24 юли

"Девет царства разменям за едно щурче под прага..."
Блага Димитрова


Беше легнал на сянка под дървото и гледаше как облаците се разтапят в синевата. Вятърът поклащаше леко клоните на крушата и изведнъж му се дощя да е вече есен, да протегне ръка и да вкуси от медените розови круши, да напълни торбата си и да се върне у дома.
Но беше все още лято, тъкмо дошло, ярко и парещо, нажежило небето до бяло.
Откъсна едно листо, нагласи го между шепите си и засвири. Протяжният висок звук отекна към хълма отсреща. Сякаш викаше някого, нещо... като живинка търсеща компания или дух, жалещ по загубеното време.
Баща му го изпрати в големия град, майстор кожухар да става, но той вече трети ден обикаляше по пътищата и свиваше ненадейно из горите, гонеше гущерите и смоците по поляните и хич не искаше да вижда града. Кой луд човек ще иска да става кожухар, кърпач на овчи кожи за гърбовете на хората, да стои ден и нощ във вмирисаната малка стая с другите чираци, дето знаят по-малко думи и от овцете, които са одрали? За някоя и друга пара да ставаш сам, по своя воля затворник? Ей тука щеше да живее, зайци да лови, къпини да събира, сто пъти по-добре на глад, студ и пек, отколкото в овчия зандан.
Откъсна още едно листо сложи го на юмрука си и плясна с длан отгоре – то изквака като жабче под ръцете му и се спука. Вдигна го и загледа през дупчицата към слънцето присвил очи. По едно време сепнато го захвърли – докато гледаше му се стори, че вижда как и светилото го гледа с присвити, сърдити очи, същите като на баща му.
Откъсна трето листо и пак го наду между дланите си – силно, безкрайно, чак дъхът му свърши. Закашля се и зарови в торбата за манерката. Докато пиеше очите му уловиха някакво движение, той отпусна ръка и видя срещу себе си един голям, красив сръндак, който въртеше глава и го наблюдаваше с едно огромно кафяво око. Другото липсваше. На неговото място имаше нещо кръгло и пъстро, което той не можеше да види добре.
Животното се оглеждаше сякаш очакваше някаква опасност да се появи всеки миг и някак го зарази с това – потръпна, стана му някак хем малко страшно, хем странно и интересно, усети как ушите му сякаш порастват и се заозърта към дълбините на гората.

***

Крачеше бързо към вкъщи, когато възрастна жена с подобно на огромна капка, тъмносиньо возило спря на пътя пред нея, изчаквайки светлините и започна да рови в натрупаните вещи до нея. Препълнени торби се наклониха, блъснаха вратата и множество дребни предмети се пръснаха на земята. Жената изруга и тревожно погледна напред. Приближи се да й помогне и напълни дланите си с малки метални фигурки, цветни мъниста и камъчета. Колко приятни бяха на допир! Жената ги дръпна от ръцете й без дори да я погледне, наблъска ги пак в платнените пакети и рязко потегли. Колата едва не я помете.
- Ей..! – тя махна с ръка и изгледа отдалечаващата се кола. Обърна се да продължи пътя си и настъпи нещо. Отмести крак и се наведе, за да разгледа по-добре малкото препятствие – пъстър камък с неправилна форма с големината на яйце. Тя го вдигна към светлината, но той не пропускаше нищо, беше плътен, с непроменливи меки багри. Тя погледна пак в посоката, в която бе изчезнала странната кола с още по-страната си пътничка, изправи се и пъхна камъка в джоба си.
Когато се прибра Вели беше както винаги в леглото си.
- Забави се. Откога те чакам... – започна още от вратата той.
Тя въздъхна, седна на леглото до него и се престори, че го слуша. Ръката й остана в джоба и пръстите й не спираха да въртят камъка – все едно деляха топчета на броеница, отмерващи нещо невидимо.
Същата нощ не можа да заспи. Мислеше за хиляди неща, тоест искаше да мисли, но имаше някакви бели дупки в паметта си, които я отвеждаха на едно и също място. Откакто се помнеше се грижеше за Вели, който сякаш винаги беше на една и съща възраст, винаги болен, винаги многословен. Зачуди се, че никога не бе питала за болестта му, но и сега не изпитваше нужда да знае. Той постоянно следеше държанието й, дали е свършила задълженията си, дали е направила очакваното и винаги й даваше напътствия и съвети. А тя не искаше да е лоша, та нали той бе човек, а тя само един бионичен робот, сглобен по необходимост продукт, който дори да научеше милиони неща, те щяха да са капка от дори най-презряната човешката личност.
На шест месеца ходеше в института и там я подлагаха на пълна проверка за дефекти и евентуални амортизации. Прекарваше цял един ден в безсъзнание и всеки път я беше страх, че няма да се събуди отново.
Измина седмица, откакто откри камъка. Животът й уж видимо беше същия, а се промени – сънуваше странни неща, образи по-истински от реалните, образи които я привличаха, чакащи търпеливо точния момент в дебрите на съня. Гори, пълни със слънце, свобода и създания, уповаващи се на сетивата повече, отколкото на разума. Създания, които бяха и себе си и гората, и нея... и всичко едновременно. Попиваха като сюнгери заобикалящото ги, без да променят формата си и докоснеше ли ги от тях потичаха впечатления, случки, лица и силуети.

***

Животното хукна в гъсталака и той побягна след него. Зачуди се какви ги върши, как се стига сърна, а и защо, но нещо вътре в него тиктакаше и го караше да тича колкото сила има с босите си крака. Листата и клоните го шибаха през лицето, но той не спираше. Изведнъж почувства как се препъва и полита във въздуха. Видя движещия се гръб на сръндака под себе си, инстинктивно разпери ръце и през ума му премина мисълта "Сега ще го хвана!", когато почувства как потъва в топлата козина и тяло, сякаш в гъста, жива, блатна вода и се озова вътре, в тялото на звяра.

***

Правеше чай, докато Вели бе в банята. Стоеше дълго там, тя дори често се улавяше, че в такива моменти сякаш забравя за него и щом се появеше на вратата се сепваше все едно вижда призрак или неканен гост. Чакаше водата да заври, бавно отмерваше лъжичките смлени треви - точно три минути варене, после още да постои. Чашата, чинийката, лъжичката, накрая захарта. Бе прочела някъде, че в правенето на чай няма нищо героично и тогава реши да се съсредоточи в приготвянето му, така сякаш точно от тези минути зависи съдбата на света. Как от изплъзналите се капки става наводнение, а превари ли билките - жар изгаря земята. Докато наливаше чая в чашата видя няколко разпилени трохи на земята и понечи да се наведе, захарницата падна и направи бяла купчинка. Лавина. Докато събираше падналото, Вели се появи и й заговори за това как е нужно да е по-внимателна. Почувства, че не може да диша, сякаш захарта се бе изсипала в гърлото й. Че ще се задуши в тази стая с вечно лежащия на леглото мъж в пижама на ярки райета, винаги еднакво болен, винаги еднакво слаб, винаги даващ съвети... сигурно затова се бе разболял. Искаше да е никоя, искаше да е човек, малък, търсещ, безименен човек, с грапави длани и обветрени страни, който може да си тръгне във всеки един момент и да замине... нанякъде. Без да съжалява, без да има нещо за губене, защото всичкото ще си е в нея. Всеки един миг, тъжен или щастлив, многоцветен и плътен като камъка, който бе намерила.

Два дни се скита, обикаляше улиците, разглеждаше хората – деца, играещи по площадките, семейства в парка, мъже, пиещи рано сутрин кафе, жени, говорещи по телефона и старци, държащи се за ръце. Върна се там, където намери камъка. Надяваше се да види жената отново. Да я попита. Не знаеше точно какво.

Когато се върна завари възрастна двойка и механик от института в апартамента. Не пророни и дума, само уморено пусна чантата си на земята и ги погледна въпросително.
- Трябва да й кажете. Вече. – обърна се механикът към жената.
Тя избърса зачервените си очи с бродирана бяла кърпичка и тихо каза:
- Ние сме твоите родители.
- Какво..? – тя се разтрепери, невярваща на ушите си.
- Ти сбърка, посрами ни, забърка се... онзи мъж, детето...
- Аз... аз съм човек...?
- Не можехме да те оставим така, трябваше да се научиш... да бъдеш отговорна, да се научиш какво е живот и щастие.
- А Вели..? Вели?
- Вели е робот. Трябваше да те научи на отговорност, на търпимост, на дисциплина. Изтриха паметта ти, но нямаше как да променим изцяло характера ти. Предложиха ни тази програма за превъзпитание. Ние сме уважавани хора, не можехме да позволим да се провалиш. Ще имаш едно чудесно, успешно, щастливо бъдеще.
- Уважение, щастие, бъдеще? Аз съм човек... – тя се свлече на пода и този път заспа по свое желание.

***

Първоначално се чувстваше доста странно в тялото на сръндака. Усещаше възприятията на животното, в чието съзнание цареше простота, но в същото време и някакъв неразбираем за него хаос. Беше плашещо да вижда как дърветата се местят с бясна скорост покрай него, знаейки че не неговия ум е този, който може да ги спре. Все едно яздеше луд кон, от който и да иска не може да скочи. После разбра, че и животното го усеща и могат да управляват тялото заедно. Бесният бяг спря, очите се завъртяха заедно с главата и той видя колко е красива тук, в дълбокото, гората. С падаща през пролуките като по пързалки слънчева светлина и блестящи във въздуха прашинки. Чудеше се какво ли би казал баща му, ако знаеше къде е. Засмя се. Сръндакът зарови с копитце в пръста и поклати глава.

Беше загубил представа за времето, когато един ден съзря на поляната с крушата, под която бе лежал, пасяща сърна. Той се спря на края на гората и зачака. Когато тя вдигна глава, видя, че на мястото на едното й око има плътен, шарен камък. Фантазен яспис. Другото го гледаше с човешко любопитство.

Жития V - Елена

Жития VIII - Нат

Жития V – Елена

снимка: swpc.noaa.gov

Следвайки светлината на слънцето, ние напуснахме Стария свят.
Христофор Колумб

Бяха минали две години, откакто бяха разбрали, че планетата, която очакваха толкова отдавна е кораб. Огромно съоръжение приближаващо към Земята без никакви признаци за живот. Без някой да отговори на сигналите им, на питанията, на купищата шифровани съобщения, които изпратиха към него.
Черната луна, планетата Х, обектът на толкова спорове и изследвания, обикалящ за 3600 земни години около Слънцето, според изчисленията на великите умове, се оказа кораб-призрак.

Бе избрана сред хилядите желаещи да стъпят първи на повърхността. Когато разбраха, че не е естествено тяло мнозина се отказаха, плановете се смениха и военните поеха нещата изцяло. Трябваше да премине през нова подготовка, да се научи да си служи с оръжие, да се подчинява поне видимо на военните правила, да е готова да демострира минимална доза здравословна параноя.

Внимателно разрязаха част от обшивката, там където на пръв поглед изглеждаше, че би трябвало да има нещо като врата или люк и се разпръснаха във вътрешността. Бързо установиха, че това е товарен кораб, пълен с купища скала с неизвестен състав. Не откриха никакво живо присъствие. Машината се движеше по зададен маршрут и вероятно някъде, някой очакваше тя да пристигне и той да си прибере товара или нещо в електрониките се бе повредило и тя блуждаеше из космоса, пазейки тайната си като древната „Мари Селест”.

Години вълнение и чакане, цял живот... за един огромен, пълен с камъни кораб.

Бяха нужни месеци, за да обиколят и изследват всичко.

Един ден тя откри тялото. Покриващата го козината бе толкова дълга, че в началото тя помисли, че това е някаква извънземна растителност или плесен покрила част от пода на помещението. Черепът напомняше този на куче, липсваха само издължените кучешки зъби. Зарови ръце в козината, за да открие гръдните кости и тогава видя камъка потънал дълбоко в гръдния кош. Може би някакъв талисман и... съществото е било разумно? Може би е било единственият жив пътник, обслужващ машината? Или сърцевидният, цветен камък просто бе част от нашийник, знак за нечия собственост?

На следващия ден вече бе убедена, че съществото е било разумно. Биолозите взеха тялото за изследвания. Тя не спомена на никой за камъка. Бродеше с часове из огромните зали на кораба и сама не знаеше какво още очаква. Разглеждаше късовете чуждоземна руда, но никъде сред купищата не откри подобен на камъка, който бе взела от мъртвото тяло. Яспис, най-обикновен кварцов камък, с безброй известни разновидности. Изследваха състава на скалите – повечето от тях реагираха за наличие на метали, но нито един от тях не бе от известните на Земята. Надяваше се да изследва повърхността на планета, а разполагаше с огромен кораб пълен с парчета от недрата й.

На третия ден бе сигурна, че странният космат пътник на борда е бил беглец.Не каза нищо на никой, занимаваше се с пробите – сортираше и записваше всичко заедно с останалите, а мислите й летяха по орбитата на огромния кораб... по пътя му... там зад Слънцето...

Изминаха няколко месеца. Корабът започна да се отдалечава от Земята - трябваше да се върнат. Бяха свършили достатъчно работа. Бяха взели проби от всичко, бяха преровили всяко кътче. Напуснаха чуждия кораб и се прибраха на своя. Земята ги чакаше.

Тя стоше седнала на пода на помещението, там където бе намерила съществото, въртеше камъка между пръстите си и се опитваше да не мисли за отдалечаващия се, пълен с малко или повече познати хора, кораб. Мислеше за планетата с недра от непознат метал и за косматите същества, които ходеха по повърхността й. Планетата, към която корабът се приближаваше. Може би след 1000, 1500 или 1800 години..., за нея нямаше значение. Но щяха да я намерят и да узнаят. Както тя намери него.

Жития IV – Руф

Жития VI и VII - Енио и Христина

Жития IV – Руф

„They cannot scare me with their empty spaces
Between stars--on stars where no human race is.
I have it in me so much nearer home
To scare myself with my own desert places.”
Р. Фрост

Машината вибрираше в ръцете му и облаци прах го бяха обвили като гъста мъгла. Другите търпеливо чакаха в мрака да разруши достатъчно скала, за да напълнят количките с парчетата и да ги плъзнат по пътя им нагоре към повърхността и чакащите кораби. Докато пълнеха, пръстите му случайно напипаха нещо странно – виждаше достатъчно, за да работи в тъмнината, но не и да различава цветовете и детайлите. Камъкът беше изключително гладък, сякаш вече обработен. Той сложи длан отгоре му и я сви прибирайки невидимо парчето. Само да го забележеха и щеше да си изпати. Бе невъзможно да имаш някой на своя страна в мината, всеки искаше да се измъкне и всеки повод бе добре дошъл. Той плъзна ръката си по гъстата набита с прах козина и мушна камъка в колана на кръста си, където носеше най-нужното – капсулата с вода, малко храна, инструменти.
Никой нищо не забеляза, но сърцето му щеше да се пръсне от вълнението и той чуваше как кръвта бучи в слепоочията и ушите му. Останалото му без сили сърце. След няколко месеца щеше да атрофира съвсем и тялото му да бъде добавено към биомасата, използвана за какво ли не. Не искаше да умира. Бяха го пратили тук като един от Неизбраните, които поне в последните си дни можеха да изкупят в известна степен отхвърлянето си като направят нещо за обществото.

От малък го учеха на Точните думи, на Точния танц, но той все не можеше да ги произнесе убедително, да изкълчи тялото си в странните, противоестествени движения, с които да се хареса на някой от другия пол. Някой, който щеше да се смили над него и да го дари със сърце, с което ще може да доживее дори до двайсет години. Да откъсне част от себе си и да я даде на този, който говори и прави, това което се иска от него. На всяка седмична Голяма среща, която започна още в средата на втората му година, той все се надяваше да няма нужда да говори Точните думи. Че ще може да види, да усети, да помирише... нещо. Сетивата му да го заведат при тази, която ще му подари второто си сърце не заради правилата, а въпреки тях. Но инстинктът му не я откри и когато навърши три години го изпратиха в мините. Майка му дори не го погледна, когато го отведоха – беше се отказала от него много преди това, още когато видя упоритостта му да не прави Точните неща.
Мините не го плашеха. Въпреки тъмнината, въпреки тежката работа. Беше готов да върши всичко, за да остане жив и да запази собственото си сърце туптящо възможно най-дълго.

Беше изминала седмица откакто намери камъка и вече забелязваше, че предишната обхванала го слабост я няма. Той здраво държеше машината и къртеше скалата, без да се задъха, без да се закашля, да спре за да си поеме дъх и да укроти прескачащия мускул в гърдите си.
Все повече започна да се заглежда по издигащите се към тялото на товарния кораб колички с натрошена скала.
Товарният кораб превозващ суровината до всяко кътче на галактиката. През студените звезди до топлите планети, където живееха същества, които той никога нямаше да види. Говорещи езици, които той никога нямаше да чуе, защото не се бе родил с истинско сърце. Ухания, които никога нямаше да усети...
Останалите в групата вече бяха твърде изтощени, пълнеха два пъти по-бавно грамадните контейнери и скоро щяха да ги преместят на последната работа, която щяха да могат да вършат, докато не издъхнат.

Застана последен в реда, точно под зеещия търбух на кораба горе и замята камъните с греблото. Малко преди тежестта да покаже, че количката е достатъчно пълна и тя да литне по асансьорната шина нагоре, той скочи безшумно в нея и се просна по очи върху парчетата.
Усети как нещо му убива в хълбока и бръкна в колана си. На светлината, която проникваше съвсем слабо от товарния отсек отгоре, видя цветния камък и сега му се стори, че по форма много прилича на малко, стилизирано сърце. Той го стисна в косматата си шепа и вдигна глава.

п.п. Малко набързо го надрасках, но нямам време сега, има вероятност от редакции по-късно.

Жития III - Евди

Жития V - Елена

Жития III - Евди

картина: Odoardo Borrani

„Не те ли пускат да влезеш -
какво ти остава?
Да избягаш, далече, далече...
на луната Алм.”
Из песен от малко известен автор

Разправяше се за пореден път с търговеца за цената, когато те влязоха.

Три ведри деца, светлоока, красива жена... и спокойния, малко тъжен мъж след тях. Семейство. Вратата на магазина проскърца бавно и глухо хлопна. Почувства се гузна и пусна ръкава на мъжа зад тезгяха. Той се ухили, слагайки пръст на устните си и се втурна да им предлага от стоката.
Идваха от далеч. Личеше по нетърпеливите детски лица и неприкрити реакции, от шумния смях, от въздишките на жената. Само той бе като застинал – някаква съвсем малка част, напръстник съзнание, отразяваше случващото се тук и сега. Спокоен, вглъбен, пазещ усмивката за нещо вътре в себе си мъж... и този цветен медальон, който никак не му подхождаше. Прекрасно..!

Тя отключи фантазиите си за миг и се видя как тананикайки непозната мелодия, шие червено-бяла завивка с мъжа-напръстник на пръста си, когато усети тръпки и цялото й тяло настръхна.
Мъжът я гледаше. Очите му бяха вперени в мястото, където стоеше, така сякаш тя липсваше, сякаш той виждаше нещо зад нея, скрито, невидимо. После погледът му се отмести и срещна очите й. Тъмен, дълбок, притихнал поглед.

Друг, друго, другиму.

И тя разбра, че той вижда фантазиите й. Виждаше ги без устройства, пълнители и каквато и да е техника. Направо в главата й, в момента в който се появяваха. Фантазиите, които беше принудена да продава анонимно на този лукав глупак тук, фантазиите, за които мечтаеха хиляди, и заради които я изгониха от дома на Третия виконт. Той дълго щеше да помни карикатурата си, а тя дълго щеше да броди в немилост и да продава дори сънищата си на срасналите се с машините, жадните за бързи удоволствия воайори.

Птичката в краката й се обади и я извади от унеса.
- Какво е това? – приближи се малкото момиче и протегна ръка през пръчките на клетката.
- Харесва ли ти? – тя клекна и погледна детето през пролуките. Очите му блестяха от щастие. Щастие, само при вида на зелената птица. – Това е птичка, която живее хиляда години, но никой не знае колко е изживяла досега.
Изправи се и й намигна:
- Искаш ли я?.. Можеш да я задържиш.
Търговецът отзад нервно се изкашля.
- Наистина? Мамо, мамо, нали може да я вземем? – затича се детето към майка си.
Мъжът и жената се спогледаха:
- Можем да ви платим – жената бръкна в джоба на дрехата си.
- Не, не... Виждам, че дъщеря ви ще се грижи добре за птичето.Нека е подарък. – отдръпна се тя. - Само ми кажете... за къде пътувате?
Мъжът наведе глава и после я погледна:
- Търсим едно място, наречено Земя.
- Земя? – тя не можеше да отлепи поглед от цветния медальон. – не съм чувала това име, но... ще го намерите.


Вратата на магазина проскърца бавно и глухо хлопна.
Тя стоеше наведена над тезгяха, хванала ръкава на търговеца пред себе си. Немият му образ с мърдащи устни изведнъж проговори:
- ... птицата! Какво правиш, открадна птицата, не видя ли?? Знаеш ли колко струва!? Докато се блещиш в мен я задигнаха!

Жития II - Тривал

Жития IV - Руф

Жития II - Тривал

http://www.flickr.com/photos/shawnhan

Пътуваха толкова отдавна, че вече историите за дедите им, построили и качили се първи на кораба, се бяха превърнали в легенди. Той бе престанал да им вярва още като дете, но сам добавяше по нещо, когато вечер неговите деца искаха да им разкаже – отново и отново. Най-много обичаха разказите за себе си, за това което се случва с тях в бъдещето. Всеки иска да е герой в приказка. Винаги смел, винаги силен, винаги истински. Той погледна зеленото птиче, което спеше в кафеза си. Изкормен като птичка, без черва, сърце, дробове и напълнен само с хубави неща... Какви ги мисли, децата са си деца, нужни са им идеали, идеали най-вече на самите тях. Вече не вярваше в идеали, вярваше само, че децата му трябва да живеят по-добре от него. Да спрат да се лутат из космоса, в търсене на заветните координати, в търсене на сляпо, в търсене, имитиращо живот... Илит също спеше, притисната до рамото му и мърдаше устни на сън – сънуваше... Не знаеше от кога не бе сънувал или не помнеше сънищата си. Би ги запомнил, ако значеха нещо...
Щом се унесе сънува, че кацат на Земята, за пореден път, но на сутринта не си спомняше.
Не искаше да помни.

Тъкмо закусваха, когато Корабът пусна алармата и те се завтекоха в командния отсек.

Децата изпаднаха в еуфория – според Кораба бяха достигнали Земята. Разподскачаха се и се развикаха наоколо за десетима, дърпайки го за ръкава да вдигне предпазния щит отпред и да видят планетата. Той стоеше, невярващ пред приборите и за трети път подаваше команда за проверка към Кораба, който всеки път връщаше едно и също. Ядоса се и извика на децата да млъкнат. Дори не го чуха. Илит се опитваше да му каже нещо, но той не искаше да я чуе и извика пак на децата, удряйки върху таблото.
Смутени от ядосаната му и мрачна физиономия накрая млъкнаха и учудено го гледаха с още отворени устни и разширени очи.
- Не искаше ли да стигнем, тате... – попита дъщеря му.
Възбудено от внезапно прекъсналия шум, птичето в кафеза зацвърча тихо.

Корабът им бе дал информация, че не са засечени следи от разумен живот, още докато кръжаха на орбита, но когато кацнаха с капсулата, пустинният пейзаж ги накара да се почувстват по-изгубени, отколкото в космоса. После капсулата изведнъж потъна като с асансьор и те видяха, че се намират в нещо като неголям хангар. Излязоха предпазливо един по един и щом последния стъпи на пода, капсулата се стрелна на невидимата си поставка и изчезна пак някъде горе в пустошта.
В същия момент механичен глас каза: Моля, потвърдете, че сте човек. Ако не го направите след няколко минути ще бъдете унищожен.
От тавана се спусна странен кръгъл израстък, подобен на душ. Мигаща червена светлина обикаляше във вътрешността му.
Те се притиснаха един до друг. Той се заоглежда – никъде нищо не се виждаше. Нито екран, нито някакво друго устройство, чрез което да могат да покажат, че са хора. В отсрещния край имаше само една врата със странни ниши във формата на кръст, а на пода до нея се виждаха останките от стар, изсъхнал човешки скелет.
Той се приближи и заразглежда вратата и костите на пода.
Ето ти, невернико, гатанка.

Машината продължаваше да повтаря: Моля, потвърдете, че сте човек... Моля...
Той се обърна към Илит:
- Знам, какво трябва да направя...
Тя го гледаше втренчено, лицето й се сгърчи и тя се хвърли към него:
- Не, не, не...
- Иначе ще загинем всички...
Децата го гледаха вцепенени - едно мокро зрънце се отрони от ъгълчето на окото на средния му син и запълзя надолу.
Големият каза:
- Това няма смисъл, тате. Няма логика. Ако един умре и е човек, другите може да не са хора. Няма смисъл. А и ако ти умреш и нищо не стане, какво ще правим без теб... Може пак да загинем... Няма логика. Машините се движат от логиката...
Той го погледна и се усмихна.
- Не всичко е логика, сине...
- Но машините...
- Знам, че ако се кача там... вратата ще се отвори.
- Но, как...
- Не знам как. Просто зная.

Сложи, висящия на врата си, медальон с цветен камък на гърдите на най-малкия си син и прегърна всички. Ръцете им го стискаха силно, не искаха да го пускат. Никой не викаше, не плачеше вече, само бледите им лица и ръце не искаха да го пуснат.
Обърна се и тръгна към вратата.
Илит придърпа децата към себе си, притискайки ги все повече, а очите й, замръзнали, не се откъсваха от него.
Стъпи на стъпалото, обърна се с лице към тях и постави ръцете и краката си в нишите, няколко мига се колеба да облегне глава. Когато я долепи, отстрани и отзад, рязко се стрелнаха метални остриета и го приковаха към вратата. Чу се прищракване, врата се отвори, скривайки мъртвото тяло и машината каза: Потвърдено.
Замириса на нещо свежо и те пристъпиха през вратата. Изумлението им беше много по-голямо от това на хората в храма, които видяха как олтарът се отваря и пред очите им се появиха странно облечени жена с бебе на ръце, две момчета и момиче, държащо кафез със зелена птица.

Жития I - Агата

Жития III - Евди

Жития I - Агата

картина: fineartamerica.com
Когато се събуди, потънала в пот на килима, не можеше да разбере къде и как се намира - времето и посоките бяха загубили значението си. Имаше усещането, че ако само помръдне ръка гравитацията ще заскрибуца с невидими зъбчати колелца и друг, реален под ще я посрещне с удар от някъде. Затова отвори още по-широко очи, остави цветните петънца да отлетят и заразглежда мястото.
Първо, още преди да доплува до тялото си, бе усетила адската жега. После тази сладникава смрад – на прах и натрупани дрехи, на прекалено много вещи в малко пространство...

Тогава си спомни за младежа. Там..., в тълпата..., в блъсканицата й беше станало почти лошо от същата тази тежка миризма и когато я тласнаха в неговия гръб бе закрила носа и устата си с ръка, когато усети мириса на стари книги, който се долавяше от косата му. Да, дългата му, къдрава коса миришеше на стари книги. Мирис на хартия и мастило, леко влажни, може би мухлясали, на мишки, гризящи страниците... Но успокояващ и дори свеж сред натрапчивата, тежка воня около нея.

Разтвори ноздри, почти колкото очите си, дано почувства пак този аромат, но там нахлу само сладкия поток на застоялост – вещи, храна, урина... Гърлото й се сви в спазъм и тя спря дъха си за миг, секвайки нежелания прилив. Точно срещу нея имаше невисок гардероб – вратите му бяха разтворени, на едната висеше омазан хавлиен халат, а вътре се виждаха нахвърляни дрехи. До него на стената висеше голямо, осмоъгълно огледало в тъмна дървена рамка. Вътре бяха отраженията на спуснати, някъде отзад, ярко жълти завеси и ъгълчето на отворена врата.
Размърда внимателно пръстите на лявата си ръка, притисната до гърдите и тогава разбра, че силно е стискала нещо в дланта си. Почувства болка, предметът сякаш се бе впил в ръката й. Изкриви внимателно китка и го вдигна пред очите си. Оказа се камък, закачен на верижка. Пъстроцветен полускъпоценен камък с неправилна форма. Яспис. Нямаше представа откъде знае какво е, но знаеше. Това бе фантазен яспис.
Тогава видя ръката си и изпусна камъка – огромни подпухнали пръсти, длан като буца тесто, с отпечатъка от медальона върху нея. Разбра защо не искаше да помръдва – не можеше.

Когато младежът извърна глава към нея, почти допрял с брадичка челото й тя видя, че очите му не са като на простосмъртен. Имаше някаква хитрост в тях, като в очите на котарак или хермелин. Заповед, която носеше успокоение без да осъжда.

Надигна глава и видя голото си, огромно, безформено тяло разстлано до леглото. Жълтите завеси помръднаха и тя дочу някакви звуци отвън – прозореца беше отворен. Някой говореше бързо на непознат език, сякаш се караше.
Затърси с ръка падналия медальон и го притисна пак към гърдите си.
В главата й нахлуха още думи и картини, с които не знаеше какво да прави.

Експедицията, която се провали. Когато бяха разровили останките на сградата бяха открили само костите на неизвестно отроче от мъжки пол и този камък. Камъкът?!

Тя не владееше изкуството на флирта и гледаше момъка право в очите. Не присви клепки, не се усмихна, не трепна. Той също не промени израза си и й се стори, че това продължи часове. После се обърна и тя тръгна след него без да знае защо. Краката й се местеха сякаш на кокили, управлявани от нечии други ръце, но по-лошото беше, че тя искаше да го следва. Вече не забелязваше нищо наоколо – само гърба на мъжа пред себе си и пружиниращата на раменете му пепелява коса. Въздухът изведнъж рязко захладня, зловонието изчезна, замириса на кипарис и тогава тя си спомни, че докато гледаше младежа отблизо, бе видяла цветния яспис, висящ на гърдите му. Същият, който тя притискаше сега към своите, същият който бяха открили в разрушения храм до костите на младенеца.

Непознатото й, огромно, тежко тяло се заклати, от гърлото й излезе хриптящ звук и тя се затресе в опит да заплаче – за какво не искаше да мисли, искаше да излее каквото може от себе си, да разтовари, поне малко, това неистинско тяло и да си спомни всичко в ред, в който ще значи нещо.

Жития II - Тривал