Когато се събуди, потънала в пот на килима, не можеше да разбере къде и как се намира - времето и посоките бяха загубили значението си. Имаше усещането, че ако само помръдне ръка гравитацията ще заскрибуца с невидими зъбчати колелца и друг, реален под ще я посрещне с удар от някъде. Затова отвори още по-широко очи, остави цветните петънца да отлетят и заразглежда мястото. Първо, още преди да доплува до тялото си, бе усетила адската жега. После тази сладникава смрад – на прах и натрупани дрехи, на прекалено много вещи в малко пространство...
Тогава си спомни за младежа. Там..., в тълпата..., в блъсканицата й беше станало почти лошо от същата тази тежка миризма и когато я тласнаха в неговия гръб бе закрила носа и устата си с ръка, когато усети мириса на стари книги, който се долавяше от косата му. Да, дългата му, къдрава коса миришеше на стари книги. Мирис на хартия и мастило, леко влажни, може би мухлясали, на мишки, гризящи страниците... Но успокояващ и дори свеж сред натрапчивата, тежка воня около нея.
Разтвори ноздри, почти колкото очите си, дано почувства пак този аромат, но там нахлу само сладкия поток на застоялост – вещи, храна, урина... Гърлото й се сви в спазъм и тя спря дъха си за миг, секвайки нежелания прилив. Точно срещу нея имаше невисок гардероб – вратите му бяха разтворени, на едната висеше омазан хавлиен халат, а вътре се виждаха нахвърляни дрехи. До него на стената висеше голямо, осмоъгълно огледало в тъмна дървена рамка. Вътре бяха отраженията на спуснати, някъде отзад, ярко жълти завеси и ъгълчето на отворена врата.
Размърда внимателно пръстите на лявата си ръка, притисната до гърдите и тогава разбра, че силно е стискала нещо в дланта си. Почувства болка, предметът сякаш се бе впил в ръката й. Изкриви внимателно китка и го вдигна пред очите си. Оказа се камък, закачен на верижка. Пъстроцветен полускъпоценен камък с неправилна форма. Яспис. Нямаше представа откъде знае какво е, но знаеше. Това бе фантазен яспис.
Тогава видя ръката си и изпусна камъка – огромни подпухнали пръсти, длан като буца тесто, с отпечатъка от медальона върху нея. Разбра защо не искаше да помръдва – не можеше.
Когато младежът извърна глава към нея, почти допрял с брадичка челото й тя видя, че очите му не са като на простосмъртен. Имаше някаква хитрост в тях, като в очите на котарак или хермелин. Заповед, която носеше успокоение без да осъжда.
Надигна глава и видя голото си, огромно, безформено тяло разстлано до леглото. Жълтите завеси помръднаха и тя дочу някакви звуци отвън – прозореца беше отворен. Някой говореше бързо на непознат език, сякаш се караше.
Затърси с ръка падналия медальон и го притисна пак към гърдите си.
В главата й нахлуха още думи и картини, с които не знаеше какво да прави.
Експедицията, която се провали. Когато бяха разровили останките на сградата бяха открили само костите на неизвестно отроче от мъжки пол и този камък. Камъкът?!
Тя не владееше изкуството на флирта и гледаше момъка право в очите. Не присви клепки, не се усмихна, не трепна. Той също не промени израза си и й се стори, че това продължи часове. После се обърна и тя тръгна след него без да знае защо. Краката й се местеха сякаш на кокили, управлявани от нечии други ръце, но по-лошото беше, че тя искаше да го следва. Вече не забелязваше нищо наоколо – само гърба на мъжа пред себе си и пружиниращата на раменете му пепелява коса. Въздухът изведнъж рязко захладня, зловонието изчезна, замириса на кипарис и тогава тя си спомни, че докато гледаше младежа отблизо, бе видяла цветния яспис, висящ на гърдите му. Същият, който тя притискаше сега към своите, същият който бяха открили в разрушения храм до костите на младенеца.
Непознатото й, огромно, тежко тяло се заклати, от гърлото й излезе хриптящ звук и тя се затресе в опит да заплаче – за какво не искаше да мисли, искаше да излее каквото може от себе си, да разтовари, поне малко, това неистинско тяло и да си спомни всичко в ред, в който ще значи нещо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар