Щом се унесе сънува, че кацат на Земята, за пореден път, но на сутринта не си спомняше.
Не искаше да помни.
Тъкмо закусваха, когато Корабът пусна алармата и те се завтекоха в командния отсек.
Децата изпаднаха в еуфория – според Кораба бяха достигнали Земята. Разподскачаха се и се развикаха наоколо за десетима, дърпайки го за ръкава да вдигне предпазния щит отпред и да видят планетата. Той стоеше, невярващ пред приборите и за трети път подаваше команда за проверка към Кораба, който всеки път връщаше едно и също. Ядоса се и извика на децата да млъкнат. Дори не го чуха. Илит се опитваше да му каже нещо, но той не искаше да я чуе и извика пак на децата, удряйки върху таблото.
Смутени от ядосаната му и мрачна физиономия накрая млъкнаха и учудено го гледаха с още отворени устни и разширени очи.
- Не искаше ли да стигнем, тате... – попита дъщеря му.
Възбудено от внезапно прекъсналия шум, птичето в кафеза зацвърча тихо.
Корабът им бе дал информация, че не са засечени следи от разумен живот, още докато кръжаха на орбита, но когато кацнаха с капсулата, пустинният пейзаж ги накара да се почувстват по-изгубени, отколкото в космоса. После капсулата изведнъж потъна като с асансьор и те видяха, че се намират в нещо като неголям хангар. Излязоха предпазливо един по един и щом последния стъпи на пода, капсулата се стрелна на невидимата си поставка и изчезна пак някъде горе в пустошта.
В същия момент механичен глас каза: Моля, потвърдете, че сте човек. Ако не го направите след няколко минути ще бъдете унищожен.
От тавана се спусна странен кръгъл израстък, подобен на душ. Мигаща червена светлина обикаляше във вътрешността му.
Те се притиснаха един до друг. Той се заоглежда – никъде нищо не се виждаше. Нито екран, нито някакво друго устройство, чрез което да могат да покажат, че са хора. В отсрещния край имаше само една врата със странни ниши във формата на кръст, а на пода до нея се виждаха останките от стар, изсъхнал човешки скелет.
Той се приближи и заразглежда вратата и костите на пода.
Ето ти, невернико, гатанка.
Машината продължаваше да повтаря: Моля, потвърдете, че сте човек... Моля...
Той се обърна към Илит:
- Знам, какво трябва да направя...
Тя го гледаше втренчено, лицето й се сгърчи и тя се хвърли към него:
- Не, не, не...
- Иначе ще загинем всички...
Децата го гледаха вцепенени - едно мокро зрънце се отрони от ъгълчето на окото на средния му син и запълзя надолу.
Големият каза:
- Това няма смисъл, тате. Няма логика. Ако един умре и е човек, другите може да не са хора. Няма смисъл. А и ако ти умреш и нищо не стане, какво ще правим без теб... Може пак да загинем... Няма логика. Машините се движат от логиката...
Той го погледна и се усмихна.
- Не всичко е логика, сине...
- Но машините...
- Знам, че ако се кача там... вратата ще се отвори.
- Но, как...
- Не знам как. Просто зная.
Сложи, висящия на врата си, медальон с цветен камък на гърдите на най-малкия си син и прегърна всички. Ръцете им го стискаха силно, не искаха да го пускат. Никой не викаше, не плачеше вече, само бледите им лица и ръце не искаха да го пуснат.
Обърна се и тръгна към вратата.
Илит придърпа децата към себе си, притискайки ги все повече, а очите й, замръзнали, не се откъсваха от него.
Стъпи на стъпалото, обърна се с лице към тях и постави ръцете и краката си в нишите, няколко мига се колеба да облегне глава. Когато я долепи, отстрани и отзад, рязко се стрелнаха метални остриета и го приковаха към вратата. Чу се прищракване, врата се отвори, скривайки мъртвото тяло и машината каза: Потвърдено.
Замириса на нещо свежо и те пристъпиха през вратата. Изумлението им беше много по-голямо от това на хората в храма, които видяха как олтарът се отваря и пред очите им се появиха странно облечени жена с бебе на ръце, две момчета и момиче, държащо кафез със зелена птица.
Жития I - Агата
Жития III - Евди
Няма коментари:
Публикуване на коментар