какво ти остава?
Да избягаш, далече, далече...
на луната Алм.”
Из песен от малко известен автор
Разправяше се за пореден път с търговеца за цената, когато те влязоха.
Три ведри деца, светлоока, красива жена... и спокойния, малко тъжен мъж след тях. Семейство. Вратата на магазина проскърца бавно и глухо хлопна. Почувства се гузна и пусна ръкава на мъжа зад тезгяха. Той се ухили, слагайки пръст на устните си и се втурна да им предлага от стоката.
Идваха от далеч. Личеше по нетърпеливите детски лица и неприкрити реакции, от шумния смях, от въздишките на жената. Само той бе като застинал – някаква съвсем малка част, напръстник съзнание, отразяваше случващото се тук и сега. Спокоен, вглъбен, пазещ усмивката за нещо вътре в себе си мъж... и този цветен медальон, който никак не му подхождаше. Прекрасно..!
Тя отключи фантазиите си за миг и се видя как тананикайки непозната мелодия, шие червено-бяла завивка с мъжа-напръстник на пръста си, когато усети тръпки и цялото й тяло настръхна.
Мъжът я гледаше. Очите му бяха вперени в мястото, където стоеше, така сякаш тя липсваше, сякаш той виждаше нещо зад нея, скрито, невидимо. После погледът му се отмести и срещна очите й. Тъмен, дълбок, притихнал поглед.
Друг, друго, другиму.
И тя разбра, че той вижда фантазиите й. Виждаше ги без устройства, пълнители и каквато и да е техника. Направо в главата й, в момента в който се появяваха. Фантазиите, които беше принудена да продава анонимно на този лукав глупак тук, фантазиите, за които мечтаеха хиляди, и заради които я изгониха от дома на Третия виконт. Той дълго щеше да помни карикатурата си, а тя дълго щеше да броди в немилост и да продава дори сънищата си на срасналите се с машините, жадните за бързи удоволствия воайори.
Птичката в краката й се обади и я извади от унеса.
- Какво е това? – приближи се малкото момиче и протегна ръка през пръчките на клетката.
- Харесва ли ти? – тя клекна и погледна детето през пролуките. Очите му блестяха от щастие. Щастие, само при вида на зелената птица. – Това е птичка, която живее хиляда години, но никой не знае колко е изживяла досега.
Изправи се и й намигна:
- Искаш ли я?.. Можеш да я задържиш.
Търговецът отзад нервно се изкашля.
- Наистина? Мамо, мамо, нали може да я вземем? – затича се детето към майка си.
Мъжът и жената се спогледаха:
- Можем да ви платим – жената бръкна в джоба на дрехата си.
- Не, не... Виждам, че дъщеря ви ще се грижи добре за птичето.Нека е подарък. – отдръпна се тя. - Само ми кажете... за къде пътувате?
Мъжът наведе глава и после я погледна:
- Търсим едно място, наречено Земя.
- Земя? – тя не можеше да отлепи поглед от цветния медальон. – не съм чувала това име, но... ще го намерите.
Вратата на магазина проскърца бавно и глухо хлопна.
Тя стоеше наведена над тезгяха, хванала ръкава на търговеца пред себе си. Немият му образ с мърдащи устни изведнъж проговори:
- ... птицата! Какво правиш, открадна птицата, не видя ли?? Знаеш ли колко струва!? Докато се блещиш в мен я задигнаха!
Жития II - Тривал
Няма коментари:
Публикуване на коментар