Between stars--on stars where no human race is.
I have it in me so much nearer home
To scare myself with my own desert places.”
Р. Фрост
Машината вибрираше в ръцете му и облаци прах го бяха обвили като гъста мъгла. Другите търпеливо чакаха в мрака да разруши достатъчно скала, за да напълнят количките с парчетата и да ги плъзнат по пътя им нагоре към повърхността и чакащите кораби. Докато пълнеха, пръстите му случайно напипаха нещо странно – виждаше достатъчно, за да работи в тъмнината, но не и да различава цветовете и детайлите. Камъкът беше изключително гладък, сякаш вече обработен. Той сложи длан отгоре му и я сви прибирайки невидимо парчето. Само да го забележеха и щеше да си изпати. Бе невъзможно да имаш някой на своя страна в мината, всеки искаше да се измъкне и всеки повод бе добре дошъл. Той плъзна ръката си по гъстата набита с прах козина и мушна камъка в колана на кръста си, където носеше най-нужното – капсулата с вода, малко храна, инструменти.
Никой нищо не забеляза, но сърцето му щеше да се пръсне от вълнението и той чуваше как кръвта бучи в слепоочията и ушите му. Останалото му без сили сърце. След няколко месеца щеше да атрофира съвсем и тялото му да бъде добавено към биомасата, използвана за какво ли не. Не искаше да умира. Бяха го пратили тук като един от Неизбраните, които поне в последните си дни можеха да изкупят в известна степен отхвърлянето си като направят нещо за обществото.
От малък го учеха на Точните думи, на Точния танц, но той все не можеше да ги произнесе убедително, да изкълчи тялото си в странните, противоестествени движения, с които да се хареса на някой от другия пол. Някой, който щеше да се смили над него и да го дари със сърце, с което ще може да доживее дори до двайсет години. Да откъсне част от себе си и да я даде на този, който говори и прави, това което се иска от него. На всяка седмична Голяма среща, която започна още в средата на втората му година, той все се надяваше да няма нужда да говори Точните думи. Че ще може да види, да усети, да помирише... нещо. Сетивата му да го заведат при тази, която ще му подари второто си сърце не заради правилата, а въпреки тях. Но инстинктът му не я откри и когато навърши три години го изпратиха в мините. Майка му дори не го погледна, когато го отведоха – беше се отказала от него много преди това, още когато видя упоритостта му да не прави Точните неща.
Мините не го плашеха. Въпреки тъмнината, въпреки тежката работа. Беше готов да върши всичко, за да остане жив и да запази собственото си сърце туптящо възможно най-дълго.
Беше изминала седмица откакто намери камъка и вече забелязваше, че предишната обхванала го слабост я няма. Той здраво държеше машината и къртеше скалата, без да се задъха, без да се закашля, да спре за да си поеме дъх и да укроти прескачащия мускул в гърдите си.
Все повече започна да се заглежда по издигащите се към тялото на товарния кораб колички с натрошена скала.
Товарният кораб превозващ суровината до всяко кътче на галактиката. През студените звезди до топлите планети, където живееха същества, които той никога нямаше да види. Говорещи езици, които той никога нямаше да чуе, защото не се бе родил с истинско сърце. Ухания, които никога нямаше да усети...
Останалите в групата вече бяха твърде изтощени, пълнеха два пъти по-бавно грамадните контейнери и скоро щяха да ги преместят на последната работа, която щяха да могат да вършат, докато не издъхнат.
Застана последен в реда, точно под зеещия търбух на кораба горе и замята камъните с греблото. Малко преди тежестта да покаже, че количката е достатъчно пълна и тя да литне по асансьорната шина нагоре, той скочи безшумно в нея и се просна по очи върху парчетата.
Усети как нещо му убива в хълбока и бръкна в колана си. На светлината, която проникваше съвсем слабо от товарния отсек отгоре, видя цветния камък и сега му се стори, че по форма много прилича на малко, стилизирано сърце. Той го стисна в косматата си шепа и вдигна глава.
п.п. Малко набързо го надрасках, но нямам време сега, има вероятност от редакции по-късно.
Жития III - Евди
Няма коментари:
Публикуване на коментар