Hope Is the Thing with Circuits and Steel by Elitsa Dermendzhiyska

 “You and we—same bucket of disposables,” the grandmothers said as they hoisted their canvas bags, knitting needles sticking out, and joined the 2096 Android Secession. The City wasn’t pleased. They said strikes were against the law and we must report to our posts—or else. But robots weren’t citizens; the law did not apply to us.

Of the grandmothers the City said nothing. Perhaps they didn’t want them back.

We stationed ourselves in the big IKEA on the outskirts, seized the night before by the androids from the graveyard shift. Right away, the grandmothers sniffed out a model kitchen and stormed inside. “We need food,” they said as their withered hands clanked the pots, sliced the air and fluttered over ghostly stews.

Целият разказ: https://flashfictiononline.com/issues/november-2025/#hope-is-the-thing-with-circuits-and-steel

И още интересно: https://safeinourworld.org/news/an-interview-with-elitsa-dermendzhiyska-on-betwixt/

Из „Последен ход“ от Мануел де Педроло

Каталунски автор, с когото се запознах чрез сайта на Нева Мичева, която е преводач на книгата. 

Тя съдържа седем научно-фантастични разказа и е излязла за първи път през 1975 г.
Тайни, бюрократични организации, занимаващи се с непомисляни дори дела, странни хора, появяващи се или изчезващи неизвестно от/къде...
Не съм особено добре запозната със събитията в Испания и отношението към каталунците, но човек може да придобие представа за атмосферата по онова време от разказите.
Като че ли най-много ми харесаха последните два: „Момичето, което дойде от бъдещето“ и „Регресивният“.

Книгата завършва с кратка биография на писателя и интервю с дъщеря му, Аделаис де Педроло, която казва, че всъщност най-известната му книга „Хроника на второто начало“, която дори се изучава в училищата, не е най-показателната за творчеството му, но въпреки това си взех и нея, тъй като няма друго преведено на български.

"- И все пак ми е много трудно да приема идеята за един човек с две тела. Иначе казано: за двама души, които са хем различни, хем един и същи човек. Щом има две тела, неизбежно има и две личности...
- Може пък - предположи тя - да не е чак толкова непонятно. Личността на една жена на двайсет не е като тази на четиресет, дори жената да е същата. Променяме се непрестанно.
- Променяме се, да. Но с постигането на всяка нова личност старите отпадат. Аз и ти например сме били деца, но сега тези деца, различни от днешните аз и ти, вече не съществуват.
- А не би ли могло - хрумна й - всяка наша личност от всеки момент да съществува заедно с всички останали личности, които сме придобивали поетапно, като никоя не знае нищо за другите?
- Тоест да сеем по пътя си свои последователни версии?
- Да, безбройни „аз“.
- Но ако такива съществуваха във физическия смисъл, както явно съществува майка ти, щяхме да ги виждаме... Къде са?
- Тук. И не ги виждаме, понеже миналото няма как да се види освен през съответната за него личност. Не сме в една плоскост.
- Ако е както казваш, то ти ще имаш специалната привилегия да присъстваш на собственото си раждане и порастване... И стигаме до следния парадокс: ти можеш да бъдеш акушерка на самата себе си. 
Замисли се и след дълго смълчаване каза:
- На теория, да. На практика обаче... Допускам, че има нещо, което възпрепятства подобен развой, някое свойство на времето например. Защото ако мога да бъда акушерка на самата себе си, излиза, че ще го прегъна. Ще го превия цялото. Ще съществувам двойно в един и същи момент.
Изплаших се."

Няма връзка с Макондо?

снимка: hannahgivens.wordpress.com

 от Леонид Панасенко, 1983 г.

Сънуваше беззъби просяци, чиито празни уста се отваряха жално и умолително. Те го хващаха за дрехите, стенеха, а той, треперещ от съжаление и отвращение, изваждаше от джоба си шепа захарнобели, изключително здрави зъби и ги хвърляше на просяците... Парцаливите и сакатите падаха на земята, потапяха се в уличната прах, събираха блестящите зрънца и пълнеха устата си с тях. Хвърли още една шепа и още една. Това продължи, докато мощен глас зад него не каза: „Сега ги заведи до водата, излекувай раните и измий струпеите им. Те са твои деца.“ Искаше да възрази, че това е само по силите на бог, но не посмя и поведе тълпата към реката, раздавайки по пътя кътници на тези, които не ги бяха получили. „Не забравяй да събереш болежките им“, напомни същият глас. „Събери ги и ги изгори. И се увери, че ще изгорят напълно. В противен случай ще се върнат и ще се настанят отново по хората.“

Телефонът звънна. Кошмарът свърши - просяците се оттеглиха, стопявайки се в тъмнината на спалнята. Звъняха дълго и настоятелно, очевидно отдалеч.
- Ало... - каза Габриел, сънено облегнат на стената. В слушалката нещо щракаше и жужеше, сякаш до него достигаше бръмченето на жици, минаващи от града през непроходими гъсталаци и блата, изкачващи планини през нощта и пресичащи ветровити савани.
- Слушам - повтори писателят вече раздразнено. В слушалката сега нещо шумолеше монотонно: от другата страна валеше безкраен, досаден дъжд.
- ...и така, ще дойдете ли, татко? - внезапно се чу мъжки глас, сякаш продължаваше прекъснат разговор и в слушалката се заповтаря звукът за прекъсната връзка.
Габриел се прозя. Добре, някой беше набрал грешен номер или от централата са сбъркали. По-добре да се събуди посред нощ, отколкото да раздава зъби на просяци и юродиви насън.
Не се върна в спалнята, тъй като не беше сигурен дали ще заспи, затова легна в кабинета. Ако сънят не дойдеше, можеше да включи настолната лампа и да поработи.
Очевидно все пак беше задрямал. Телефонът звънна пак и отново го стресна, защото нощните обаждания винаги са мистериозни и означават или беда, или нечия глупост. Впрочем чуждата глупост също е беда.
- Не ви ли омръзна? - попита гневно писателят, когато вместо отговор чу нещо като шумолене на дъжд или нечие дишане от другия край на линията.
Далечният глас този път принадлежеше на жена. Губеше се в дебрите на жиците, падаше в блатата, вкопчваше се в лиани. Освен това беше безмилостно блъскан от вятъра на саваната.
- Прости ми, татко... - каза жената. - Имаме само един телефон... за целия град... Всички искат да чуят гласа ти... Отново вали... Изпратихме ти плодове... още една кошница... ще звъним...
Отново сигналите за прекъсване на връзката.
- Притрябвали са ми плодовете ви... - промърмори Габриел, раздразнен, че тези глупави обаждания може да събудят жена му и децата.
"В Богота е пълно с многодетни бащи. Но какво общо има това с мен, дявол да го вземе?!“ За своя изненада, той отново заспа - дълбоко, без сънища, без да осъзнава, че подсъзнанието му е довело просяците с причина и че нощните обаждания ще се превърнат в невероятни, нечувани проблеми.

На закуска старият приятел на Габриел нахлу в къщата.
- Ясно.- каза той, поемайки си дъх. - Разбира се, още не си отварял сутрешните вестници?
- Отдавна съм спрял да вярвам, че вестниците могат да изненадат света с нещо - усмихна се писателят. - Освен това, нима теб не те ли интересува ароматът на това превъзходно кафе?
- Интересува ме ето тази статия. - каза приятелят му. - Утре всеки вестник по света ще я препечата.
Габриел прегледа текста, който носеше крещящото заглавие: „Материализация на художествената литература или ефектът на „кокошата слепота“?“:

„В басейна на река Магдалена, в отдалечените тропически гори, е открито селището Макондо, идеално съответстващо на отдалечения свят, изобразен в романа на нашия известен писател Габриел... Имената на неговите жители и фактите от техните биографии, историята на града, поразително съвпадат с измисленото от писателя, който, както е добре известно, е посочил град Аракатака, родния си град от детството, като прототип на Макондо.
И така, възниква въпросът: какво е това? Чудо, материализация на въображението на гения или проява на феномена „кокоша слепота“, при който понякога прекарваме години, без да забелязваме това, което е буквално точно под носа ни? Наистина. По-разумно е да се предположи, че Макондо винаги е съществувало и само нашият егоизъм и егоцентризъм са заслепили равнодушния ни поглед. Професор Морис Лавантюр, отхвърляйки полумистичната хипотеза, че Макондо е възникнал от материята на въображението, каза на нашия кореспондент: „Цивилизацията, в сляпото си бягство наникъде, което някои оптимисти наричат прогрес, е забравила и загубила не само такива западащи градчета като Макондо, но и цели страни и народи. В крайна сметка пълната или частична забрава е наша обща съдба. Не се съмнявам, че майстор Габриел, с перото си, което съблича света, просто се е смилил над истинския Макондо и неговите жители и ги е скрил зад завеса от измислици. Уви, в природата няма вечни завеси. И тази се вдигна.“

В края на статията авторът обещаваше да публикува разяснения от известния си сънародник в следващия брой.
- Какво означава всичко това? - попита Габриел смаяно.
- Ти по-добре знаеш - каза приятелят му, вдигайки ръце.
- Но няма никакво Макондо! - възкликна писателят, хвърляйки вестника. - Разбира се, взех това-онова от Аракатака, но какво общо има Макондо с това?!
- Трябваше да пишеш по-лошо...- промърмори приятелят му.
- Какво? Ти също ли вярваш на тези глупости?- Габриел беше изумен. - Е, това е твърде много!
- Това трудно се измисля - възрази приятелят му. - А и защо? Може би е имало грешка или съвпадение, и журналистите са се втурнали да правят сензиция? Във всеки случай, това изобщо не ти е нужно. Стой далеч от журналисти. Ако не наливаш масло в огъня, той скоро ще угасне.
Писателят си спомни странните обаждания през нощта и изстина. "Ами, ако наистина се беше случило чудо?! Може би творенията му се опитваха да се свържат по телефона от пустошта на Макондо? Обръщението „татко", споменаването на всички, които искат да чуят гласа му... Не, това ще ме подлуди."
- Какво да правя? - попита той объркано приятеля си. - Ами, ако всичко наистина... оживее?
- Е, нека живее! - засмя се той. - Твоето въображаемо Макондо отдавна се е превърналo в реалност в съзнанието на читателите... Нищо няма да се промени. Абсолютно нищо. Вярно е, че е излишно главоболие, но доколкото разбирам, нямаш избор.
Габриел взе вестника и отново прегледа статията. Обикновено веселите му вежди се отпуснаха, лицето му изразяваше замисленост.
- Знаеш ли, - каза той. - страхувам се от тях... Не от самия факт -  чудеса са се случвали и преди - а от тях. В края на краищата, аз им дадох съдба - раждане, радост, скръб и накрая смърт. Аз съм техният Създател, разбираш ли?! Ако дойдат и попитат...
- За какво?- попита изненадано приятелят му. - Трябва да ти се молят. Това е съдбата на всички създатели: да приемат благодарности...
- И проклятия... - продължи Габриел, поглеждайки встрани към телефона.

Същата вечер пристигна куриер от гарата. Той каза, че услугата е вече платена. Всичко, което трябваше да направи, беше да подпише разписката. След това донесе четири картонени кутии с плодове и огромна връзка банани. След тях, много внимателно, бе доставена и кошница с яйца.
„Значи е вярно!“, помисли си писателят. „Жената говореше за плодове снощи. И спомена кошница. Значи всичко е дошло оттам!“
Той си спомни за своето Макондо и за първи път смътните му предчувствия кристализираха в ясна и остра мисъл, която сега се загнезди в него като пирон в обувка:
„Затворих кръга на живота на Макондо в книгата. В края на романа Аурелиано Вавилония чете пергаментите на Мелкиадес, които съдържат историята на семейство Буендия за сто години напред. Започва ураган. Последният стих на пророчеството гласи: „Прозрачният (или призрачният) град ще бъде пометен от лицето на земята от ураган и изтрит от човешката памет в момента, в който Аурелиано Вавилония завърши разшифроването на пергаментите и че всичко, написано в тях, никога, при никакви обстоятелства, няма да се повтори, защото на онези човешки родове, осъдени на сто години самота, не им е предопределено да се появят на земята два пъти“... Затворих кръга... Но призрачният град внезапно стана реалност. Какво се случи? Дали Макондо още не е завършил пътуването си или пророчеството не се е сбъднало? Може би Аурелиано, осъзнавайки с какво ще свърши вятърът, не е дочел пергамента? Така, природата ми дава да разбера, че унищожаването на съществуващото не е опция. Но, от друга страна, всеки жизнен цикъл има своя край. Макондо от моя роман се е изчерпало; неговото възраждане е невъзможно. Може би това е едно различно Макондо? Десетки въпроси. И основният е: за какво ми е всичко това? Защо да губя ценно време за всяка дяволия и да измъчвам сърцето си с безсмислени въпроси?“

Габриел даде на жена си доста неразбираемо обяснение защо е поръчал толкова много плодове и яйца. След това се заключи в кабинета си и се опита да се съсредоточи върху последната глава на новелата. Написа няколко изречения, задраска ги и остави химикалката. Погледът му падна върху рафтовете, където бяха натрупани книгите му. Децата му се бяха стичали при него от цял свят, на всякакви езици. Габриел си спомни едно от безбройните писма. Беше пристигнало преди пет години, като че ли от Франция. След обичайните благодарности, читателят задаваше въпрос, който го беше поразил: „Вашите герои много често са нещастни, а съдбата им е катастрофална.“, пишеше французинът. „Не мислите ли, че сте малко жесток с тях?“ Той написа на читателя дълго писмо, в което първо уточняваше, че няма намерение да се оправдава, а след това посвети две страници, за да докаже, че: писателят се интересува от истината на живота – животът може да е жесток и несправедлив – а не човека, който го изобразява. "Мога да разкрася, идеализирам героя", пишеше той, "защото обичам хората. Но не бих посмял да разкрасявам живота, дори с най-добри намерения. Никога! В противен случай една лъжа ще доведе до друга и лъжите ще да станат безкрайни, като дъжда в Макондо."

- Търсят те по телефона.- прекъсна мислите жена му.
Той скочи толкова рязко, че събори плетения стол.
Габриел никога преди не беше чувал този глас, но някакси го разпозна и потръпна: в романа му именно Вавилония сложи край на цикъла на живота в Макондо.
- Здравей, Аурелиано — каза той с треперещ глас. - Как си?
Той се заслуша и заеквайки попита:
- Какво има? Плачеш ли?
- Всичко тук се разпада, татко. - далечният глас на Аурелиано прекъсваше от риданията му. - На ръба на гибелта съм. Откъде да намеря верига, за да прикова сърцето си, татко?
- Вятър ли вие там? Имаше ли вече ураган? - Габриел затаи дъх, чакайки отговор.
- Всичко се обърка, татко. Това лято вече имаше три урагана - те разрушиха половината Макондо. Всичките ми приятели си тръгнаха. Но това не е най-лошото, татко. - гласът на Аурелиано отново се пречупи. - Гастон се върна!
- Какво?! - изуми се писателят. - Но той остана в Брюксел!
- Не! - извика отчаяно Аурелиано. - Беше там една седмица и после се върна. Какво да правим сега? - Не мога да живея без Амаранта-Урсула. Знаеш това, татко! Всичко трябва да е различно! По-добре е да умрем, отколкото да живеем разделени.
„Реалността на истинското Макондо не съвпада с книжната.“, помисли си с горчивина ли, с облекчение ли писателят и попита:
- И какво за Гастон?
- Преби Амаранта и заплашва да ме намушка в корема. Гастон е извън себе си от ярост. Не знам как е разбрал, може би е чел книгата ти, но знае, че сме живели като съпруг и съпруга.
- Как мога да ти помогна, сине?
Последната дума му се изплъзна неволно и Габриел стисна телефона по-силно.
- Не знам. - изхлипа Аурелиано. - Нека всичко се върне обратно. Нека стане както го беше планирал. В края на краищата, ти си нашия общ баща. Направи нещо!

превод от руски: Преслава Кирова

Интересно: Пътешествие по Източна Европа от Габриел Гарсия Маркес

И ако не сте гледали колумбийския филм "100 години самота", препоръвам. 

Втора част се очаква през август тази година.

Генът на съмнението от Никос Панайотопулос

Книга, която прочетох буквално за един ден.

Зад фантастичния елемент, че в бъдещето е изнамерен ДНК тест, които да доказва таланта, авторът размишлява (проследявайки живота на главния герой, които отказва да си направи теста и чиято последна книга всъщност ние четем) върху това, какво е да си истински писател и доколко, успехът на произведенията е свързан наистина само с таланта или и с куп други неща, влияещи на хората, които ги четат. Книгата е написана много интересно и въпреки някои клишета, които предполагам дори, че са нарочни, води читателя през етапи от живота на човек, желаещ, копнеещ да пише и за когото самото писане, самият процес е най-голямото удовлетворение.

„Алберт Цимерман беше успял да открие гена на твореца. Или по-точно, беше успял да установи онези части от генетичната карта, които определят твореската натура. И не само... беше успял да опише с относителна точност различията, които карат твореската натура да се изразява по един или друг начин. С други думи... беше открил гените на художника, музиканта, писателя... Беше разграничил в хаоса на генетичния материал онези точки, които определят истинския творец, с което окончателно потвърди древната максима poeta nascitur, non fit! (творецът се ражда, не се създава!)

... Много бързо обаче ефектите от прилагането на теста на Цимерман запонаха да се виждат и не след дълго добиха истинските си измерения. Повечето издателства например, които още ближеха рани от кризисния период, най-неочаквано се сдобиха със сигурен критерий за избор на заглавия, но и с възможност да намалят оперативните разходи. След като имаше тест, кому бяха нужни рецензенти на ръкописи и редактори?.. Значителното намаление на производствените раходи им позволи да инвестират още повече в разпространението и рекламата.., което доведе до рязко увеличаване на продажбите... в резултат на пазара останаха само огромните издателски тръстове, съществуващи и до днес.

... Втората категория, която се сформира почти веднага след появата на теста, бяха надарените бебета... Потвърждението от лабораторията моментално се обяваваше на търг от гордите родители, а издателството, предложило най-високата цена, включваше бъдещия литературен гений в каталога си още преди да проходи.

... Тестът на Цимерман се появи във време, когато културните продукти просто не съществуваха отделно от своята реклама. В морето от информация лансирането на един продукт, маркетингът, имаше по-решаващо значение от неговата стойност. Тестът сложи край на всичко това като архангел съдник...

...Течения, движения, догми и манифести останаха празни думи, понятия, дошли от други времена, паметници, които заслужаваха внимание само за историците на изкуството. За сметка на това друга една думика, изтъркана от злоупотреба през вековете – талант, придоби ясно значение, което вече се свързваше с нещо измеримо и конкретно, но изгуби, както можеше да се очаква, част от загадъчното си очарование и може би заради това толкова бързо излезе от употреба.

... Съмнението, казваше той, е първичният материал, но и силата на твореца. Ако се премахне съмнението, тогава не говорим за изкуство, а за пропаганда."

Fallout 1 &2 Soundtracks

 Сега и 2. Историята за Дороти, Плашилото и Тенекиения човек продължава. :) <3

Pantheon by Ken Liu stories

Една анимация, която умишлено гледах много дълго и бавно. Същото като с книгите, които много харесвам и не искам да свършват.

Жалко, че книгата, по която е направенa не е преведена на български, а именно Тhe Hidden Girl and Other Stories. Тук има публикуван един от разказите: https://bigthink.com/high-culture/ken-liu-short-story/

В нея става въпрос за UI (Uploaded Intelligence) и CI (Cloud Intelligence). Интелекта, същността на хората се преобразува и качва на сървър, където може да бъде запазена. Разбира се, и там се появява непредвидена заплаха, след това друга, и историята се развива в много и различни направления все пак следвайки съдбите на главните герои. (https://pantheon-amc.fandom.com/wiki/Pantheon_Wiki)

След като го изгледах много ми се прииска да си взема първата книга от The Dandelion Dynasty ("...in which engineers play the role of wizards"), дори на английски, защото прочетох това: https://kenliu.name/books/what-is-silkpunk/ и още няколко представяния и ревюта. Ще си помисля... Поръчах си втора употреба от Англия. :) Аудио книгите не ги възприемам като истински книги. Слушането не е като четенето.

Не знам защо българските издателства спят и не са издали нищо друго на български от Кен Лиу освен "Хартиената менажерия" при положение, че темите в книгите му са толкова акуални.

От "Морето на спокойствието" Емили Ст. Джон Мандел

 

Не ми се пише много. Книгата е хубава, не исках да свършва и затова я четох много бавно.

"...Не, цялото това място е сигурна смърт. Не, несправедливо е - това място не е смърт, а безразличие. Това място е съвсем неутрално по въпроса дали Едуин ще живее, или ще умре; не го е грижа нито за фамилията му, нито кое училище е завършил; дори не го е забелязалало. Едуин се чувства донякъде умопобъркан."

"Ако живеехме в симулация, как щяхме да разберем, че е симулация?.. 

"Живеем в симулация.", казах си аз, за да изпробвам мисълта за това, но ми се струваше все така неправдоподобно, защото усещах аромата на жълтите рози, които жената на съседната седалка внимателно държеше с две ръце. "Живеем в симулация", но съм гладен и трябва да повярвам, че това също е симулация?

- Не казвам, че тези неща сами по себе си съставляват накакво окончателно доказателство, че живеем в симулация - каза Зоуи един час по-рано в кабинета си. - Просто казвам, че според мен са достатъчни, за да оправдаят проучване.

Как може да се проучва действителността?.."

"- Един интересен въпрос - каза Олив, - на който бих искала да обърна внимание през оставащите минути, е защо през последното десетилетие има толкова голям интерес към постапокалиптичната литература... имах възможност да разговарям с много различни хора за нея. Чувала съм многобройни теории за интереса към този жанр. Един човек изрази предположението, че това е свързано с икономическото неравенство, защото в свят, който понякога ни изглежда фундаментално несправедлив, може би копнеем просто да взривим всичко и да започнем отначало... 

Някой друг ми каза, че може би е свързано с таен копнеж за героизъм, което ми се стори интересно. Може би на накакво равнище вярваме, че ако света свърши и започне отначало, ако се случи някаква немислима катастрофа, може би и ние ще започнем отначало - навярно като по-добри, по-героични, по-достойни хора... 

Някои хора са ми казвали, че намират обяснение в катастрофите на Земята - в решението да се построят куполи върху безброй градове, в трагедията от принудителното изоставяне на цели страни заради наводненията или горещината, но това не ми звучи вярно. Тревогата ни е оправдана и има логика да предположим, е бихме могли да я преобразуваме в литература, но проблемът с тази теория се дължи на факта, че нашата тревога не е нещо ново. Кога сме вярвали, че светът не свършва?.. 

Веднъж проведох забележителен разговор с майка си, която ми разказа за чувството на вина, изпитвано от нея и нейните приятелки, задето създават деца в този свят. Това било в средата на 2160те, във Втора колония. Трудно е да си представим по-мирно и спокойно време или място, но те са се притеснявали от астероидни бури и от опасността животът на Луната да стане невъзможен в момент, когато животът на Земята е изглеждал такъв в дългосрочен план... и мисълта ми е, че винаги има нещо. Според мен като биологичен вид изпитваме желание да вярваме, че живеем на финала на историята. Това е някакъв вид нарцисизъм. Искаме да вярваме, е сме уникално важни, че живеем в края на историята, че сега, след всички хилядолетия на фалшиви тревоги, най-сетне е дошло най-страшното, че най-сетне сме стигнали до края на света.

- Но всико това повдига един интересен въпрос. Ами ако винаги е краят на света?.. Защото би могло да е рационално да мислим за края на света като непрестанен и безкраен процес...

- Лично аз вярвам, че се обръщаме към постапокалиптичната литература не защото ни привлича катастрофалното само по себе си, а защото сме привлечени от онова, което си представяме, че може да дойде след него. Защото тайно копнеем за един свят, в който има по-малко технология."

Офисни пейзажи

Тъмни рисунки върху водата, окачени някъде далеч. Като играчки от детство ни, израснали като великани
и обвиняващи ни
за това, което никога не сме станали.

По Тумас Транстрьомер, СИРОС

(в началото на книгата, не на самия разказ)

След наводнението, основната задача на баща ми в Крафта Системс беше да поправя повредените от водата твърди дискове. Сведенията от тридесетгодишен изследователски опит бавно се разяждаха от корозията. Техниците работеха денонощно, за да спасят ценната информация, която пристигаше непрекъснато от наводненото съоръжение извън Меларьорна.

Понякога помагах - понякога седях с него в работилницата и издухвах със сешоара платките и твърдите дискове - но през повечето време баща ми беше много зает с анализирането на данни и нямаше какво друго да правя, освен да се мотая и да чакам.

Един късен следобед, в някакъв прилив на гузна съвест, той ме пусна в стаята за копиране, където имаше компютър, на който можеше да се играят игри. На бюрото, до машината за рязане на хартия, имаше червена дискета с логото на Крафта, отпечатано върху нея. Ло ми беше казал да си отварям очите за такива червени дискове в офиса на баща ми; това можеше да е така нареченият диск SAK5, който е вид ключ, носен само от служители на Крафта с много високо ниво на достъп.

Баща ми се задържа дълго време на прага, разпитвайки ме за училище и как е било в къщата на Лар. Опитваше да прекара някакво смислено време с мен, но всичко, за което можех да мисля беше дискетата, така че отговарях механично на въпросите му, надявайки се да се откаже.

Когато най-накрая ме остави на мира, пъхнах дискетата в компютъра и прегледах съдържанието й. Не изглеждаше добре - съдържаше само текстов документ. Отворих го и на екрана бавно се появи снимка. Беше изображение на един от колегите на баща ми с червена пластмасова топка на носа. Той се хилеше с вдигнати два палеца към камерата. Под изображението се появи текст: „Добре дошли на годишния маскарад на Торстен и Агнета: „Смешен фест на 4-тия етаж“ на 24 февруари.“

Пораженчески ударих челото си в клавиатурата и дълъг низ от “т”  се изписа на екрана.

От Things from the Flood by Simon Stalenhag ©

Превод Преслава Ст. Кирова ©

Подаръци

 *"Морето на спокойствието", за която много благодаря на Краси! Емили Сейнт Джон Мандел вече ми е любим автор сценарист. Тазгодишният, празничен филм определено ще е "Станция единадесет".(И "Моцарт в джунглата" :)

* "Приказки от сърцето на града" на Шон Тан. Първата, "Приказки от крайните квартали" я четох много, много бавно. Тези книги са и визуални приказки и не знам, дали защото вече остарявам или просто се връщам към себе си (вероятно и двете), все повече ме привличат картинните истории, в които не само думите са важни. Или по-скоро думите само допълват. Чакам и една поредица комикси, за която ще пиша по нататък. :)

 * "Край никой път" на Мия Коту. Мозамбикски писател, който всъщност е бял и с португалски произход, а носи и женско име. Първо ми стана интересен автора, после видях, че книгата съдържа всъщност приказки ("събития, пейзажи и притчи", както са описани на корицата). Фантастика в най-чист вид. И автора, и разказите. :)

* " Things from the flood", Саймън Сталенхаг. Много съм доволна! Ще преведа някоя от историите скоро. За книгата важи същото като за приказките на Шон Тан: Думите са само, за доразпалване на въображението и засилване на чувствата.

Блейк Крауч

1. "Тъмна материя".Това е книгата, която най-много ми хареса и за коята сякаш мога да кажа най-малко. Може би защото най-много се доближава до усещанията ми, а ми е трудно  да облека в думи всички от тях.

Филмът "Тъмна материя" също е много добър. 

Всъщност се оказа, че съм гледала и "Wayward Pines", режисиран от Найт Шаямалан, но явно не са ме заинтригували толкова, че тогава да потърся нещо за автора. 

 "Младостта е нещо много красиво.

Има една безтегловност във всичко, защото не се налага да се вземат проклети решения и да се избира по кой път да се тръгне със съзнанието, че всяко разклонение крие неограниен потенциал.

Обичам живота си, но не съм усещал тази безтегловност от векове. Есенните нощи са най-близкото до това чувство.

Едно от нещата, които обичам най-много в Даниела, е нейната честност. Тя има директна връзка от сърцето до устата си. Няма филтри, които да й пречат да говори онова, което мисли. не е коварна и лукава. Не увърта.

Всчико това доказваше, че самоличността ми не е двойнствена.

Беше многоаспектна.

Осъзнавам, че най-накрая мога да се отърва от съжалението, че не съм поел по този път, защото той не е инверсия на онова, което съм постигнал. Той е една безкрайно разклоняваща се система, която представлява всики пермутации на живота ми между противоположностите на Джейсън 2 и мен.

Не мога да спра да мисля над факта, че ние сме повече от сбора на нашите избори, че всички пътища, по които сме можели да поемем, някак си също се отразяват на идентичността.

Ако премахнете всички капани на личността и начина на живот, кои са основните компоненти, които ме правят мен?"

2. Историята в "Променлива реалност" доста прилича на тази от "Тъмна материя" като там е доразвита философията или виждането за избора и дали и доколко той променя нещо на фона на изборите на останалите, с които е свързан живота ни. И че всъщност всички сме свързани и всяко едно решение променя всичко в определена посока. Въобще хората сме доста комплексни и сложни същества, повече отколкото дори осъзнаваме и толкова много неща влияят на събитията в живота ни, но това не означава да не правим избори. На първо място - има влияния, защото има избор. Не искам да се впускам във философстване. В книгата има повече психология, отколкото физика или по- скоро са преплетени по интереен начин, както и в "Тъмна материя". Карат те да се замислиш, което всъщност е важното.

" Какво ли е било усещането за нея да съживи една връзка от самото й начало, знаейки предварително всички силни и слаби страни още преди да запоне? Как изобщо е успяла да се почувства свързана с него? С неговата наивност? Сигурно понякога се е чувствала, сякаш говори на дете, защото, макар и той на практика да е същия човек, пропастта от перспективата между Бари отпреди пет минути и Бари от сегашния момент с всички негови спомени е безкарайна бездна...

"Гледната точка се променя, след като си изживял безброй живота."

Може би Слейд е имал право. Човек не може наистина да разбере себе си, преди да изживее живота си няколко пъти. Може би онзи мъж не беше чак толкова откачен.

Начинът, по който преживяваме реалностт и времето от един миг до друг, е просто продукт на еволюцията ни. Същото се отнася и за начина, по който разграничаваме миналото, настоящето и бъдещето. Само че сме достатъчно интелигентни да сме наясно с илюзията, дори когато живеем с нея и така в моменти като този, когато мога да си те представя седнал точно тук, където съм аз сега, как ме слушаш, как ме обичаш и как ти липсвам, тази илюзия ни измъчва: Защото аз съм заключена в моя миг, а ти в твоя.

"Той отново с малко ме изпревари, напускайки този странен свят. Това не е важно. За хората като нас, които вярват на възможностите на физиката, разликата между минало, настояще и бъдеще е просто илюзия." Това са думите на Айнщайн, с които описва своя приятел Микеле Бесо. Чудесно казано, нали? Мисля, че той е бил прав.

Още в четвърти век Августин Блажени го казва по съвършения начин: "Какво е времето? Когато не ме питат, аз зная за какво става дума. Но ако трябва да обясня, когато ме питат, не зная какво да кажа."

Понякога му се струва, че времето е река, която преминава през него. Друг път има чувството, че се плъзга по повърхността й. Има случаи, когато си мисли, че всичко това вече се е случило и той просто преживява събитията на откъслени парчета, от миг до миг, а съзнанието му е просто игла върху грамофонна плоча, която вече съществува и която се състои от начало, среда и край.

Болката от спомена вече е преминала, но той не се отказва от него. Живял е достатъно дълго, за да знае, че споменът му причинява болка, защото преди много години, в един мъртъв живот, е преживял съвършения момент."

3. В "Подобрен" екшънът ми дойде малко в повече. Нещата можеха да се развият по друг начин. Всъщност края на книгата ми хареса най-много.

"Никога преди не бях виждал вида хомо сапиенс толкова ясно - вид на най-фундаментално ниво, съставен от разказвачи. Създания, които налагат някаква история върху всичко, най-вече над своя собствен живот, и по този начин придават изкуствено значение на своето студено, случайно и понякога брутално съществуване.

Ние бяхме просто примати, които са се събрали и въпреки всико са изградили изпълнена с чудеса цивилизация. Но парадоксално - и трагично, сложността на нашето творение беше надминала способността на мозъците ни да се справят с него.

Преди подобрението повечето човеци бяха абсолютна мистерия за мен - като планини, обвити в облаци и мъгла. Знаех, че ги има, но истинската им форма оставаше скрита за мен. Сега... все едно виждах разликата между дърветата, превиващи се под вятъра, и вятъра, идващ много преди това. Знаех точно как ще се превият.

Майка ми веднъж каза, че не сме рационални създания. Четем за всички надвиснали заплахи във вестника, гледаме новините, а след това денят ни продължава нормално. И да, това отчасти се дължи на способността ни да се крием от реалността зад отрицание, зад когнитивен дисонанс, зад суеверия.

Но тя забравя най-важното - когато няма състрадание, егоизмът е най-рационалният отговор.

Суперсилата на нашия вид е да не ни пука. Ние просто сме използвали тази способност.

Проблемът ни не е в интелигентността. Проблемът ни е в състраданието. Това повече от всеки друг фактор ни подтиква към изчезване...

Как наричате едно сърце, което едновременно е изпълнено с щастие и е разбито? Може би няма подходяща дума, но, по някаква причина това ме кара да мисля за дъжд, валящ през слънчева светлина."

"Докъде се издигаме в мрака" от Секуоя Нагамацу

 

Прекрасна книга. 

След като прочетох една от частите ("Прасешки син") два пъти, реших да споделя.

Темата вероятно ще се стори вече банална, но за мен темата няма знаение, ако историята е написана добре. Накратко: Много близкото бъдеще. Освободен, при разкопки в Арктическия кръг и намиране на замръзнали странни тела в леда, незнаен вирус предизвиква глобална епидемия. Болшинството от бизнеса се върти около поддържането, изпращането и завършването на пътя на нелечимо разболелите се. Има нещо като увеселителен парк, Град на смеха, в който болни деца и възрастни завършват живота си като последно се качват на скоростно влакче, на което всъщност живота им приключва, поради голямото натоварване. Има и междузвездно пътуване, виртуални реалности, много погледи към бъдещето ( и миналото :), много и разлини взаимоотношения, мисли и чувства. 

Вирусът променя и блокира тялото като превръща клетките на едни органи в клетки на други. 

Всяка отделна история в книгата е от името на някой, който по някакъв начин е свързан с болестта и всички разказваи също са свързани помежду си, но под различен ъгъл и гледна точка. Последната глава беше сякаш лееко разочароваща за мен, но реално има своята логика и значение за цялостта и завъшека на книгата, а и аз обичам не всичко да има обяснение. Въпреки това, книгата ми хареса изключително много, имаше и други части, които четох по два пъти. Много добре написана и преведена, оформлението на корицата също ми харесва. Препоръчвам я. :)

Авторът ми стана още по-интересен, когато разбрах, че пише и кратки разкази. Ще се чете още. Ето това е официалният му сайт: https://www.sequoianagamatsu.com/

Вероятно не съм подбрала най-добрите и показателни цитати, които ще впечатлят, но ми беше много трудно, защото всичко ми харесва, а и извадени от целия контекст няма да имат съвсем същото значение, но все пак:

"Веднъж я попитах какво прави, а тя ми обясни, е просто се опитва да следи всичко, защото сякаш никой друг не забелязвал или не го било грижа, че продължаваме да допускаме едни и същи грешки, че омразата в квартала или несправедливостта в щата текат като отрова във вените ни, а през това време поредният ледник се откъсвал или поредното животно изчезвало от лицето на Земята. "Всичко е свързано.", казваше. А аз й отвръщах: "Ти си само една и имаш само един живот."

В истинският свят хората се утешават с невежество, политика и вяра, но тук... имат значение само твърдите изчисления.

"Аз съм прасе. Каква професия е прасе?" Започнал е да разпределя хората в категории, по цели, да задава важни въпроси, като например защо всички ние сме тук. Защо не може да говори с другите прасета. Задава въпроси за любовта и приятелството, когато гледа сапунени опери, както и за войните и арктическата чума по новините. Задава въпроси за хората във Вашингтон, които се карат заради мораториума върху производството на бензинови автомобили и за помощта за калифорнийските градчета, унищожени от пожарите. Пита:" Какво е мораториум? Целувките означават любов. Много болни хора. Никой не е съгласен с друг за нищо.

- Ти си специален - казвам. Почти му признавам цялата истина: "Но това, което те прави специален, също така те убива.", казвам наум с надежда, че ме чува.

Напоследък единствените бизнес начинания, които връзваха някаква печалба в този град, се занимаваха със секс, смърт или с начините за разпространението им в интернет.

Но когато повече не можехме да удържаме мъртвите, когато хората загубиха възможността да се сбогуват, нещо в нас се пречупи. Фирмите за криогенно съхранение процъфтяваха, хотелите на смъртта, услугите, където близките ви се съхраняваха и поставяха в забавни пози, туристически компании, които обещаваха "естествен" изход заедно с починалите ви наскоро близки.

Това беше златната среда между клиентска услуга, разносна търговия и погребален стоицизъм, която аз така и не можах да овладея.

Празнувахме рождените дни на децата си извън криокамерите им: "Честити 507. Вече си голямо момче. Даже не можеш да си представиш!" Щом с Дори намерехме нов коридор, който да обрисуваме, членове на екипажа идваха при нас да споделят историите си - как бяха успели да стигнат дотук, кого бяха оставили на Земята, последните мигове, които помнеха, преди животът ни да се преобърне заради вируса, пожарите или ураганите.

- Хората се върнаха по градските улици, но забележете как пазят дистанция. Никой не се усмихва на другия. Всеки се е вторачил в телефона си или се е изгубил в очилата за добавена реалност.

Някога прочут със сакето си, с лалетата и златната треска от стари времена, сега най-обикновеният силует на града беше станал известен с няколкото дузина погребални небостъргачи, кацнали като поредица от дребни островчета...

...са важна част от технологията ни - приличат на телескопи, но са оборудвани с лещи, направени от желеподобните останки на нашите предци. те ни позволяват да гледаме реалността на база на съдържанието на всяко семенце. Баща ми казваше, че нашата планета и всички на нея са направени от чиста възможност и това ни прави специални, затова имаме способност да създаваме, да се превърнем в каквото пожелаем."

Из " Историята на твоя живот и други разкази" от Тед Чанг

    

"Знам за много повече емоции, отколкото нормалните хора. не казвам, че любовта и гневът, които някога съм изпитвал, не са истински, но сега ми е пределно ясно какви са те в действителност: също като увлеченията и тъгите на детството, те са просто предшественици на това, което изживявам днес. Страстите ми са многостранни; колкото по-дълбоко стига самопознанието ми, толкова по-сложни стават и емоциите ми... Разбира се, изпитвам много по-малко емоции, отколкото бих могъл; развитието ми е ограничено от интелигентността на хората около мен и оскъдното общуване, което си позволявам с тях. Това ме подсеща за конфуцианската идея за рен: неточно превеждана като "милосърдие", като онова чисто човешко качество, което може да бъде развито единствено посредством общуване с другите, като характеристика, която не може да бъде открита у някой самотник. Рен е едно от многото такива качества..." 

"Той отвори уста, за да каже, че много добре разбира какво има предвид тя, че и той чувства същото. Но премълча. защото това бе вид емпатия, която ги разделяше, вместо да ги обединява, а той не можеше да й каже това."

"Физическата вселена е език с абсолютно двусмислена граматика. Всяко физично събитие е изказване, което може да бъде разбрано в две напълно различни посоки, едната каузална, другата телеологична, и двете валидни, нито една неточна, независимо от обема на предоставения контекст... Ние възприемаме събитията като поредица, а отношенията между тях като причина и следствие. те възприемат всички събития като едновременни и свързани от обща цел. Цел, която се движи в посока минимум или максимум."

    

"Открай време съществуваха два класа имена: такива, които съживяваха телата, и такива, които служеха като амулети... В последно време обаче границата между тези две категории имена бе започнала да изтънява и последиците от това бяха удивителни."

"Може би един ден учените ще могат да инсталират експертни системи в мозъците ни, например такива, които съветват: "Подходяща ли е ситуацията, за да се насладиш на красотата?Ако да, гледай; ако не, не обръщай внимание". Така ли ще изглежда "асистираната зрялост"..? 

Не, няма. И няма да е никаква зрялост; ще е просто разрешение за експертната система да взема решенията вместо нас. Зрялост означава човек да може да вижда разликите и да знае, че те нямат значение."

"Ако някой ден наистина се научим да програмираме мозъка, ще можем да създадем "расова слепота", но дотогава най-голямата ни надежда е в образованието.'"

"...Защото красотата се усеща като любов."

"... няма как да направиш хората по-свободни, като огранииш обхвата на техния опит."

"Красотата не е проблем, проблем са начините, по които хората злоупотребяват с нея."

Бях избрала още много цитати, но ще стане много дълга публикация, а и почти всичко е за цитиране: изключително замислящо, интересно и дълбоко. Пример за научна фантастика на високо ниво. Научих доста неща и четох с изключително удоволствие. И ще я прочета пак. Някои от разказите бих препоръчала да се изучават в училище - хем ще са интересни и образователни за децата, хем поставят много дълбоки, вечни въпроси. 

Благодарности на Владимир Полеганов за превода. 

Продължавам с "Издихание".

п.п. Само един цитат от един от разказите в "Издихание". Препоръвам и двете книги горещо. :)

 “Археологията може и да не е точна наука като физиката, но тя стъпва на нейните фундаменти. Физичните закони правят възможно изследването на миналото; ако изучаваме състоянието на вселената достатъчно внимателно, можем да добием представа за даден момент от миналото й. Всеки един момент неизменно следва онзи преди него и на свой ред предхожда друг: брънки в приинно-следствената верига. Но моментът на сътворението е мястото, където всяка такава верига стига до своя край; дедукцията може да ни отведе до него, но не и по-далеч. Ето защо сътворението на всемира е чудо: защото случилото се в онзи момент не е необходимо следствие от някое предходно събитие. Първите раковини, откраднати от Уилхелмина, наистина са доказателство за нещо: не за Божиите планове за човечеството, а за съществуването на чудеса. По тях е видима границата, където пръстените на растежа показват колко ограничена е обяснителната мощ на физичните закони. И това е нещо, от което можем да почерпим вдъхновение. Защото мисля, че има събития от една друга категория, които също не са обвързани в причинно-следствена верига: нашите волеви действия. Свободната воля си е чудо; когато направим истински избор, осъществяваме резултат, който не може да бъде сведен до функционирането на физичните закони. Всеки волеви акт е – подобно на създаването на всемира – първопричина. Ако не разполгахме с доказателството за чудото на сътворението, физичните закони щяха да са ни достатъни, за да си обясним който и да е феномен в космоса и да заключим, че съзнанието ни не е нищо повече от набор от природни процеси. Но ние знаем, че в това, което виждаме, има нещо, което физичните закони не могат да обхванат; чудесата съществуват и човешкият избор несъмнено е едно от тях...“

"Станция Единадесет" от Емили Ст. Джон Мандел

drawing by AsKartongs

"... Д-р Единадесет е физик. Той живее на космическа станция, но това е доста усъвършенствана космическа станция, която е конструирана да напомня на малка планета. Има дълбоки сини морета и скалисти острови, свързани с мостове, оранжеви и пурпурни небеса с две луни на хоризонта. Човекът, който свири на контрафагот и който преди колапса е бил в печатарския бизнес, каза на Кирстен, че комиксите са били направени с голям разход на средства. Всички тези ярки изображения и издържлива хартия. Tака че всъщност изобщо не са комикси в традиционния смисъл за масово производство, а вероятно са проект на нечия лична самонадеяност. Кой би бил този някой? В нито един брой няма биографична информация. Има инициали вместо името на автора: “от М. С.” На вътрешната корица на първия брой някой е написал с молив: “Копие 2 от 10“. Във втория брой бележката е: “Копие 3 от 10.“ Възможно ли е само десет копия на всяка от тези книги да съществуват в света? 

Кирстен се беше погрижила за комиксите възможно най-добре, но те са доста омачкани сега, с изтънели, меки краищата на страниците. Първият брой падна отворен на две страници: Д -р Единадесет стои на тъмни скали, гледайки към индиговото море в здрача. Малки лодки се движат между островите, вятърните турбини се въртят на хоризонта. Той държи своята федора в ръка. Малко бяло животно стои до него. (Няколко от по -възрастните членове на Симфонията потвърдиха, че това е куче, но то не е като никое куче, което Кирстен някога е виждала. Името му е Лули. Изглежда като кръстоска между лисица и облак.) Има текст в долната част на рамката на нарисуваното: Стоях и гледах разрушения си дом и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята.”

п.п. Преводът е мой. Книгата е преведена отдавна на български от Борислав Стефанов и изд. Екслибрис и ми е чудно защо няма почти нищо за нея като отзиви, защото е толкова различна и в същото време е много актуална като тема.

Една книга, която разказва за любовта и загубата, неща които са теми почти на всяко произведение, но начинът по който го прави ми харесва, докосва ме и ми е близък.
Как близките ни хора могат да ни станат чужди по един или друг начин, зависещ или не от самите тях и как чуждите хора, могат да ни станат близки пак по същата причина. Как една книга може да се превърне в нова Библия по нов начин и точно заради любовта на автора към това, което прави. Как некомерсиалното, нематериалното, въображението не само като фантазия, но и като мисъл за другите, всъщност могат да са най-важното, дори когато става въпрос за оцеляване - защото сме хора. Как тъгата ни съпътства и в радостта, и как винаги човешкото общуване и разбиране, намирането на смисъл в човешкото общуване, в човешките преживявания и на другите - хубави или лоши е причина за оцеляването. 

Филмът по-книгата е дори по-добър от нея, което се случва доста рядко. Част от фабулата е променена, но по отличен начин. Гледам, че доста хора са работили по сценария и в този случай екипната работа е доказателство за успех. Филмът определено е в класацията на любимите ми и на тези които мога да гледам по няколко пъти. "Стъкленият хотел" също има, според мен, по-добри качества като сценарии, отколкото като книга. Писателката има наистина харакрен стил, идеите й изклюително много ми допадат.

 Емили Сейнт Джон Мандел (р.1979 г.) е канадска писателка. Написала е шест романа, включително “Станция Единадесет”, “Стъкленият хотел” и “Морето на спокойствието”, множество кратки разкази и есета. Носител е на редица награди, повечето, от които за “Станция Единадесет”, а последната е от 2022 г. от читателите в Goodreads, за най-добра научна фантастика за “Морето на спокойствието”.

“Изглежда”? Не! При мен “изглежда” няма!

Нима по моя мрачен плащ, госпожо,

или по задължителния траур,

или по непрестанните въздишки,

или по водопадите сълзи,

или по израза на безутешност,

нима по тях и други тям подобни

прояви, форми, знаци на скръбта

ще съдите какво ми е в душата

по тях наистина човек “изглежда”,

защото би могъл да ги играе.

Аз скръбен съм дълбоко в свойта глъб,

а те са само видимост на скръб!"

От "Хагабула" от Тодор П.Тодоров

 

 

Огледално

от Дженифър Худак

Тя се приближава до огледалото: там съм, за да я посрещна. Ние се изучаваме една друга с еднаквите си кафяви очи. Пръските от лунички през носовете ни. Резецът, който е леко изкривен - нейния от лявата страна, моя отдясно. Мигаме едновременно.
Гласът на майка й призовава: „Среса ли се?“ Тя поглежда през рамо и аз правя същото. Там, където няма майка, която да ме зове, където никой не се интересува колко е рошава косата ми.
"Да", казва тя и усещам лъжата по собствените си устни.
Обръща се към мен и взема четката. Моята е направена от борови иглички, дръжката е счупена пръчка, в косата ми са заплетени листа и е покрита с кора от засъхнала кал, но тя не вижда нищо от това. Вижда това, което очаква да види.
Няколко бързи движения с четките и ги оставяме. Майка й отново се обажда по-строго и ние се отвръщаме една от друга. Стъпките й заглъхват, оставяйки тишина след себе си. Поглеждам назад към празната й стая. Пръстите ми достигат ръба на огледалото.
Не, шепне небето. Тъмните облаци ръсят леден дъжд. Долу.
Клякам на земята и се взирам в заздравялата раничка на коляното си. Ако бях аз, щях да си реша косата, докато не заблести като спокойна вода. Никога не бих карала майка ми да ми казва по два пъти.

***

Когато тя беше малка, аз дебнех отвъд рамката и слушах, когато майка й я приспива.
- Разкажи ми отново за феите - казва тя, гласът й ухае на мляко и паста за зъби.
"Когато беше бебе, те се опитаха да те откраднат.", започва майка й, думите са нежни като приспивна песен. „Сложиха друго момиченце на твое място, такова, което приличаше на теб. Само, че това бебе беше от кал и мъх, паяжини и роса. И макар да не беше истинска, тя плачеше и гукаше, и кихаше точно както теб. “
"Защо ме искаха?"
„Ти беше красиво, съвършено бебе. Чисто, свежо и сладко ухаещо. Тази, която те смени беше покрита с петна от трева, с мръсотия под ноктите и коса, която никога не е била мита. Разбира се, че те искаха. Но аз светнах лампите и ги хванах! Те съскаха и оголваха зъби, но аз те държах и не те пуснах. И накрая те взеха своето бебе и изчезнаха ... ”
“Право през това огледало”, каза тя и аз разбрах, без дори да гледам, че сочи позлатената рамка на стената, зад която се криех.
“Но къде са те сега?”
„Отидоха си.“, каза майка й. „Изчезнаха завинаги.“
Изчезнаха завинаги, гласът отеква като вятър през дървета, като вода над скали. Тя не те иска.
"Шшшт!" Изсъсках. Долових странна тъга зад думите на майка си. Ден след ден момичето се разтягаше, изпъкваше и удължаваше. Всеки ден тя ставаше някой нов друг. Аз, от друга страна, оставах такава, каквато съм. Тази зад огледалото. Тази, създадена да заеме нейното място.

***

Майка й влиза в стаята, без да чука, събира мръсните дрехи, натрупани по меките чаршафи на леглото, по килима, покрит с трохи и боклуци. Фигурката на еднорога, захвърлена близо до ръба на скрина бе полегнала настрани и рогът се бе пречупил.
"Какво правиш в стаята ми?" Лицата ни се изкривяват.
Майка й сочи фигурката. Някога тя стоеше гордо пред огледалото, цялото в кремаво, синьо и златисто, и гладко като вечерно езеро. Веднъж отчаяно ми се прииска да я взема. Не, за да я запазя за себе си. Само да я подържа за един вълшебен миг.
"Тази стая е бедствие", казва майка й. "Съсипваш всичките си хубави неща."
Момичето грабва фигурката с немарливи си пръсти и я хвърля в кошницата, която държи под бюрото си. Онази, в която хвърля нещата, които трябва да бъдат махнати - неща, за които някога я е било грижа, неща, които вече не иска. Крайниците ми следват нейното движение. Майка й трепва, когато еднорогът тупва на дъното на кошницата и тя поглежда към огледалото, търсейки дъщерята, която някога е познавала.
- Виж ме! - прошепвам със стиснати устни.
Небето над главата ми потъмнява и се разтриса от гръм. Недей, ръмжи гласът. Не можеш.
Стискам зъби. Но няма значение, момичето крещи „Махай се!“ и нямам друг избор, освен да го изричам заедно с нея. Бузите на майка й се покриват с есенно-червено, тя се обръща и си отива.

***

По-късно, когато момичето е долу, майка й се промъква обратно в стаята, за да извади еднорога от коша. Пръстите й пробягват по счупения хълбок, по нащърбеното място, където е бил рога и погледът й отново търси огледалото. Тя не би трябвало да може ме види, но силата на копнежа ми е силна като писък.
Бурен вятър задухва в гората, насълзявайки очите ми и посипвайки главата ми с листа.
Не е твое. Иди си.
Лицето ми се криви в гримаси и устата ми издава дрезгави звуци. Винаги съм била предназначена да бъда нищо повече от валута и гората няма да се откаже от мен за нищо. Подменяне на бебе; това винаги е била сделката. Но вместо бебе зад стъклото, има момиче, което мрази всичко, което някога е обичало - майка си, стаята, себе си. Тя ще се махне.
Ако гората настоява за размяна, аз ще й я осигуря.
Поставям пръсти на стъклото и изпращам мисъл, която само една майка може да чуе: „Кал и мъх, паяжини и роса.“
Сълза очертава една черна линия по бузата й. "Петна от трева, мръсотия под ноктите и косата, която никога не е била мита.", отговаря тя.
Зад мен вятърът утихва, става внимателен. Настръхвам и дишам.
- Майко - прошепвам.
Ръцете й срещат моите от другата страна на огледалото. Изчаквам стъклото да изчезне.

превод: Преслава Ст. Кирова ©

Правилният начин да бъдеш тъжен

от Шанкар Гопалакришнан

Източник >>

Три месеца след като двама мъже забиха игла в хълбока му, Шеру научи нещо ново за това какво е да си тъжен.

Не бяха от вида сънища, които очакваш да има едно куче. Преди двамата мъже да дойдат, Шеру имаше чисто кучешки сънища.

Сънищата, които имаше след като го заловиха, бяха нещо абсолютно ново. Никога не беше виждал нещо подобно.

Мъжете го хванаха, докато спеше, свит на кравай под стария кедър, отстрани на пътя за Кишанпур. Малък бял ван отби, двама мъже изкочиха от страничната врата и го хванаха за краката преди да успее да помръдне. Той се опита да ги ухапе, но после иглата се заби в него и всичко стана черно. Събуди се с ужасна, пулсираща болка между ушите. През следващите няколко дни той само лежеше и те му дава много от най-хубавата храна, която някога беше опитвал. След седмица болката заглъхна до слаб бодеж. Понякога чувстваше краката си странно, понякога го носеха накъдето те пожелаеха, но пак можеше да се движи. Неговите похитители не се опитаха да го спрат, когато се изправи и избяга от стаята, в която го държаха. Разбира се, той не знаеше за антената, увита около черепа му или за чиповете, прикачени към сензорните и двигателни центрове в мозъчната му кора. Дори и да знаеше не би ги разбрал, както и всичкия софтуер, работещ в центровете за данни в Делхи, Ню Йорк и Берлин, с които бяха свързани.

Те продължаваха да го хранят и той продължи да се връща. Всичко което трябваше да направи, за да се нахрани бе да отиде в стаята на Кулдиип. Дори си бе намерил уютно ъгълче в стаята, между топлата, бръмчаща машина и стената. Беше абсолютно точното място, където можеше да се свие бездомен, кафяв пес като Шеру. След като го видя няколко пъти да прави това, Кулдиип му постави постелка там. Това беше последното нещо, от което се нуждаеше, за да се превърне ъгъла в идеалното място за спане. В сравнение с живота му на улицата, това беше нещо наистина хубаво. Всичко беше хубаво. С изключение на сънищата.

Днес сънят започна веднага щом той се сви за сутрешна дрямка.

В съня той седеше под свещено фикусово дърво, до пътека, която се виеше по стръмен склон към един поток. Някой някога беше павирал пътеката с бетон, после дъждовете са отрязвали парченца от него всяка година и сега тя беше просто разбита каша от цимент и камъни. От другата страна имаше група къщи, малки тухлени навеси, разпръснати надолу по хълма.

Шеру обичаше да седи там, под дървото. Идваше тук от дълго време. Всеки ден много хора идваха и минаваха по пътеката, ниски, тъмни мъже и жени на малки групи. Мъжете носеха инструменти през рамо, жените носеха малки чанти или нищо, а децата бяха с училищните си униформи. Когато се връщаха, някои от мъжете миришеха на боя. От време на време ще мине някой по-едър мъж и тези мъже най-често миришеха на сапун. Повечето хора го игнорираха, както хората пренебрегваха всички улични кучета в Дехрадун, но от време на време някой му даваше бисквита. Веднъж, преди много дни, едно от малките момичета се беше затичало в синята си училищна рокля, носейки купа с хляб, напоен с мляко. Спомни си вкуса на каймака върху хляба, неговата текстура, начина, по който го почувства в устата си. Тя бе тази, която започна да го нарича Шеру.

Целият разказ >>

Също така го има публикуван в този сборник: https://store.ergobooks.eu/product/sborishte-na-trubaduri-god-12-br-2-e-spisanie/

Денят на Строителите

от Кристин Онг Муслим

Оригиналът>>

*Разказ, което преведох миналата година, но сега историята е дори по-актуална.


Това се случи много преди първоначалните признаци на болестта от външните да се разнесат из селото. Трябва да разберете, че моите хора бяха лесна плячка, защото повечето от нас бяха доверчиви, алчни за труфила и лесно се разсейваха от нови неща или каквото и да било подобие на изящество.

Като единствената в моето село, която можеше да говори на езика на Строителите, помогнах да се ускори това, което просветените наричат модерност. Този ден посрещнах Строителите на портите. Загърбвайки непоносимата жега, един от тях направи снимки на кулоподобната, естествена, скална формация, която използвахме като ориентир и основен пост за наблюдение. Нямаше нищо важно около това типичното карстово образувание, освен че, според един от Строителите, то показваше, че околността е била океанско дъно.

Това е очарователно, казах аз. И го мислех. Намирах за забележително как някой може да прави подобни изводи от една скална формация.

Техният лидер се представи, като първо каза титлата си. Доктор, обясни той, но различен вид, не лекар, който лекува. Имаше бели и неестествено равни зъби. Изглеждаше искрен, когато се усмихваше. Подаде ми ръка, жест, който намирах за изнервящ. Ръцете му бяха чисти, ноктите спретнато подрязани, докато аз не си бях мила ръцете и имаше кора от мръсотия под ноктите ми. Той не трепна, когато стиснах протегнатата му ръка. Или може би е положил усилие да не дрънка напразно.

Показах на Строителите селото. Охкаха, виждайки вкаменените дънери близо до езерото. Ахкаха на прекрасно открояващите се слоеве от скали и пръст, изложени с години на ерозията. За мен и за старейшините бе очевидно обаче, че Строителите изглеждаха неочаквано спокойни, сякаш вече знаеха всичко по пътя си из селото. Например, те не бяха изненадани и дори не се опитваха да се държат като изненадани, когато ги заведох до Адската Яма - естествена дупка с достъп до подземния свят.

Това е природен газ, докторът, който твърдеше, че е от типа, който не може да лекува, каза това без намек за емоция. Пред лицето на тази огнена гледка и непреодолима миризма на гниене, той обясни непоколебимо, Сигурно в някакъв момент се е възпламенил. И тъй като районът е невероятно богат на газ, пожарите никога не са изгаснали. Тази неприятна миризма, която усещате - това е сяра.

Девонски шисти тук, възкликна мъж на средна възраст, носещ очила. Разбрах значението на откритието му много по-късно. Няма да повярвате какво открих сам самичък на изхода, прошепна друг. Беше близо, така че го чувах перфектно. Dickinsonia costata, непокътната и перфектно запазена. Сигурно са мислили, че ги предпазва от стихиите, защото смятат, че отпечатъците имат както божествен, така и магически произход. За да предотвратим повреда, мисля, че трябва да го залепим здраво на място и да увием добре останалото.

Друг Строител се съветваше със своя спътник: Какво мислиш за това, Грег? Прилича ли на някакъв вид вкаменена папрат?

Не мисля така. Прилича ми на добър, стар дендрит*. Виждаш ли тези пукнатини по скалата? Но вземи няколко проби, за да си сигурен.

*дендрит - вид кристално образование, виж снимката в началото

През цялото време се удивлявах на чистите им дрехи, на спретнато подрязаните им нокти, на късата им коса. Подобно на много хора от моето село, аз бях свикнала да ходя рошава. Без да ме е грижа дали нося дрехи, които не са ми по мярка или дали съм сресала косата си. Погледнах към жената, носеща електронната техника и почувствах срам. Почувствах се грозна.

Поглеждайки назад към онзи съдбовен ден, бих могла да се закълна в живота си, че те бяха дошли с мир. С изисканите си маниери, с познаването за нашия живот. Сигурно са ни изучавали, без ние да знаем. Знаеха, че не бива да ни гледат директно в очите, защото това би могло да бъде погрешно разбрано като знак за агресия. Не вървяха пред нас, защото щяхме да го изтълкуваме като форма на унижение. Фактът, че те изучаваха околността с клинично око, преди да решат къде да започнах да строят, говореше, че въпреки че определено искат нещо от нас и ние можем да получим нещо в замяна - може би разбиране на нашия природен свят чрез техните образовани очи. Мислех, че това ще е от полза за моя народ. Затова убедих всички, че трябва да им бъде позволено да останат. Трябваше да им разрешим да останат, въпреки, че надушвах болестта в потта им. О, беше безпогрешно - смрадта на болест от външни хора.

Донесоха странните си стативи и ме информираха, че са за изследване на земята в околността. Размахваха и бръмчащи, метални детектори. Двама от тях започнаха процеса по установяване, разпознах титаниевите подпори на преносимите палатки.

След това обясниха какво биха могли да направят за селото.

Ще изградим болница и училище, каза докторът. И магистрали, за да можете да стигнете до цивилизацията. Бихте могли да изградим и туристическа база. Може да продавате неща на туристите, да правите магически шоута за тях, каквото поискате. Можем да изградим фабрики, така че да можете да правите повече неща по-бързо. След това помпи, за да източим подземна вода, та да не е необходимо да разчитате на опасната и нечиста вода от кладенеца. След това водопроводни системи. Язовири. Химически завод някъде в равнината източно от каньоните. Химическият завод ще бъде преди полетата с лавандулата. Ще осигурим наши, добре обучени оператори на централи, които ще ръководят тази част от проекта.

Лекарят, този, който нямаше за цел да лекува, говореше ли говореше. Олюлях се.

Погледнах към нивите и долината, които обработвахме, като си представих как биха изглеждали в ръцете на Строителите. Дивите зверове на лятото гледаха жално сред дърветата, сребристите им рога проблясваха на залязващото следобедно слънце. Гората се извисяваше в далечината. Всичко това скоро ще се промени, помислих си. В съзнанието си видях дъжд върху асфалт. Видях краката на моя народ вече не боси и мръсни. Скоро няма да има такова нещо като там.

Целият разказ >>

превод Преслава Ст. Кирова ©

Сладоледената империя

от Джефри Форд

Позната ли ви е миризмата на гаснещите свещички върху тортата за рожден ден? За мен, този аромат е заменен от звук, подобен на този, когато лъкът преминава през басовата струна на цигулката. Тази нота съдържа цялата меланхолична радост, за която ми бе казано, че предизвиква този мирис - загубата на още една година, обещанието за полагащата се мъдрост. Също така тоновете на акустична китара се появяват пред очите ми като златен влак, падащ от високо точно над главата ми и изчезващ на нивото на слънчевия сплит. Има определено швейцарско сирене, на което се наслаждавам и което е винаги на триъгълници. Чувството като от коприна по пръстите ми, което после усещам полегнало върху езика си, с аромата и консистенцията на лимонов меренг. Тези възприятия не са просто мисли, а конкретни физически преживявания. В зависимост от гледната точка, както приблизително всеки девет от милион човека, аз съм едновременно прокълнат и благословен със състояние познато като синестезия.
Чак напоследък стана известно, че мозъчните процесите при синестезия са основно в хипокампуса, част от древната лимбична, нервна система, където запаметените възприятия, предизвикани в различни географски области от мозъка, в резултат от външни стимули, се проявяват заедно. Вярва се, че всеки, в някаква точка отвъд съзнаваното, преживява подобна сензорна асоциация, която бива филтрирана и само на едно конкретно, сетивно усещане се дава предимство в света на съзнаваното. За няколкото късметлии като мен, този филтър е счупен или усъвършенстван и това, което е несъзнавано става осъзнато. Може би, някъде далеч назад във времето, нашите прадеди са били напълно синестетични и са можели да усещат, чуват, помирисват, вкусват и виждат едновременно, във всеки конкретен случай. Целият микс от сензорна памет наедно с чувството за възприятие, без да дават предимство на информацията на само един от петте портала, през които “реалността” нахлува. Научните обяснения, доколкото мога да ги следя, изглежда имат смисъл сега. Но когато бях малък и казах на родители си за шепота на винила, за зловонието на лилавото, за въртящите се, сини спирали на църковната камбана, те бяха уплашени, че нещо не е наред с мен и че мозъкът ми прелива от халюцинации като изоставена къща, пълна с призраци.
Като единствено дете не ми беше позволен лукса да бъда ненормален. Родителите ми не са били първа младост, когато съм се появил, след множество неуспешни бременности - майка на почти четиридесет, татко на четиридесет и пет. Беше факт, че на пет години чух, че това, което аз описвах като “ангел, който винаги плаче щом докосна кадифе” никога няма да бъде прието, защото е възприемано като болест, която трябва да бъде излекувана, независимо от методите. Парите не бяха проблем в преследването на перфектната нормалност. Така, че ранните си години прекарах в часове мъчително чакане пред кабинетите на психолози, психиатри и терапевти. Не мога да намеря думи да опиша дълбините на медицинското шарлатанство, в които бях потопен от същинска армия от така наречени професионалисти, които ме диагностицираха с всичко от шизофрения до биполярна депресия и ниско IQ, причинено от занемареното приучване на ползването на гърнето. Тъй като бях дете, бях напълно откровен с тях относно преживяванията си и тази моя, първа грешка ми костваше кръвни тестове, сканиране на мозъка, специални диети и принудително приемане на дяволска фармакопея от убиващи съзнанието лекарства, които отслабваха волята ми, но не и аромата на ванилия на падащата, златна слънчева светлина през есенните следобеди.
Статутът ми на единствено дете, заедно със “състоянието” ми, както те го наричаха, караха родителите ми да ме възприемат като крехък. Поради тази причина бях изолиран от другите деца. Сигурен съм, че част от всичко това беше, заради това как моят начин на ненормално възприятие и изразяване влияеше върху моите родители, защото те не бяха от типа хора, които можеха да понесат отговорността, че са произвели дефектна стока. Бях обучаван в къщи от майка, вместо да посещавам училище. Тя всъщност беше добър учител с докторската си степен по история и отлични познания по класическа литература. Баща ми, който беше статистик, ме учеше на математика и по този предмет аз доказах, че съм неоспорим провал, докато не станах на колежанска възраст. Въпреки, че x=y може да бъде подходяща метафора за феномена на синестезията, нямаше никакъв смисъл на хартия. Цифрата 8, между другото, мирише на изсъхнали цветя.
Това, в което бях добър беше музиката. Всеки четвъртък в три часа следобед, мисис Бритник идваше в къщи, за да ми преподава уроци по пиано. Тя беше мила, въздрастна дама с оредяваща, бяла коса и най-красивите пръсти - дълги и гладки, сякаш принадлежаха на грациозна, млада великанка.
Въпреки, че не бе виртуоз на клавишите, тя беше истински гений в това да ме научи да си позволя да се наслаждавам на звуците, които произвеждах. И аз им се наслаждавах. Когато не бях влачен насам-натам в преследване на избавянето от недъга ми, моето кътче в къщи бе столчето пред пианото. В насила наложената ми изолация от света, музиката се превърна в прозорец за бягство. Щях да пропълзявам през него, колкото често бе възможно.
Когато свирех, можех да видя нотите пред себе си като фойерверки с цветове и форми. На дванадесет годишна възраст пишех свои, собствени композиции и бележките ми, които съпътстваха страниците с нотите, обясняваха визуалните прояви, които се появяваха, заедно с тях. Всъщност, когато свирех аз наистина рисувах - във въздуха пред очите ми - великолепни, абстрактни творби в стила на Кандински. Много пъти планирах композицията върху бял лист, използвайки комплекта от пастели с шейсет и четири цвята, който имах от малък. Единствената трудност беше с цветове като маджента или кобалтово синьо, които възприемах основно като вкусове, така че трябваше да ги описвам с думи като ликорис и тапиока върху моите надраскани набързо рисунки там, където те се появяваха в музиката.
Наказанието ми затова, че бях толкова добър на пианото, бе че загубих единствения си приятел, мисис Бритник. Спомням си много ясно деня, в който майка ми я освободи. Тя спокойно кимна усмихвайки се, разбирайки, че аз вече съм надминал нейните умения. Въпреки, че знаех това се разплаках, когато тя ме прегърна за довиждане. Докато лицето й беше близо до моето тя прошепна в ухото ми “Око да види, ръка да пипне.” От този момент аз знаех, че тя напълно разбира положението ми. Нейният люляков парфюм, звукът на едва доловим си-бемол, изсвирен от обой, все още ги усещах, докато я гледах как се отдалечава по пътеката, излизайки от живота ми за добро.
Вярвам, че загубата на мисис Бритник бе това, което ме направи бунтар. Станах непоследователен и паднах духом. После един ден, скоро след моя тринадесети рожден ден, вместо да се подчиня на майка си, която ми беше казала да привърша главата от учебника, докато тя си вземе душ, аз взех пет долара от портмонето й и излязох от къщи. Докато вървях под слънцето и синьото небе, светът наоколо ми изглеждаше изпълнен с живот. Това, което исках повече от всичко друго бе да се срещна с млади хора на моята възраст. Спомних си един магазин за сладолед, който бях видял от колата, докато се връщахме от кабинета на доктора и изглеждаше сякаш винаги има деца, които да се мотаят там. Насочих се директно натам, чудейки се дали майка ще ме хване преди да успея. Докато си представях как си суши косата, започнах да тичам.
Когато стигнах до редицата от магазини, където бе и “Сладоледената империя”, бях останал без дъх, както от пълното чувство на свобода, така и от половината миля спринт. Да надникна през стъклото на входната врата бе за мен като да гледам през портал към някакъв екзотичен, друг свят. Беше пълно с млади хора, на моята възраст, седящи на групички на масите - говорят, смеят се, ядат сладолед - не вечер, след вечеря, а на светло и открито, посред бял ден. Отворих вратата и се гмурнах вътре. Магията на мястото сякаш бе изметена навън, защото с влизането ми разговорите замлъкнаха. Стоях насред тази внезапна тишина и всички се взираха в мен.
- Здравейте! - казах, усмихвайки се и вдигнах ръка за поздрав, но вече беше твърде късно. Вече се бяха обърнали на другата страна, разговорите се бяха възобновили, сякаш те само неохотно бяха хвърлили поглед на отварящата се и затваряща се под напора на вятъра врата. Бях парализиран от неспособността си да ги впечатля и от осъзнаването, че намирането на приятели ще изисква наистина сериозна работа.
- Какво да бъде? - попита големият мъж зад тезгяха.
Събудих се от транса си и пристъпих, за да поръчам. Пред мен, под голям стъклен похлупак. лежеше "Сладоледената империя". Никога не бях виждал толкова много видове, с толкова много цветове и варианти - с ядки и плодове, парченца бисквити и бонбони, тайнствени спирали, вида на които ми звучеше като далечна сирена. Дълбоките вани, наредени в стройни редици, бяха с около тридесет различни вкуса сладолед. Диетата ми не позволяваше консумацията на каквито и да е сладкиши или десерти, и много рядко имах нещо с размерите на напръстник от ванилов сладолед след вечеря. Определени доктори бяха казали на родителите ми, че яденето на сладки неща сериозно ще обостри състоянието ми. Мислех за това, докато си поръчвах голяма купа със сладолед с вкус на кафе. Изборът ми произтичаше от това, че кафето бе още едно от нещата в списъка, които никога не трябваше да вкусвам.
След като платих, взех купата и лъжицата, и намерих място да седна на една маса в ъгъла, от където можех да наблюдавам всички останали маси. Трябва да призная, че имах някои тревоги, относно това да се потопя в атмосферата там, тъй като бях предупреждаван за това от толкова дълго време от толкова много възрастни. Вместо това изучавах магазина, наблюдавах как другите деца говорят, опитвайки се да чуя части от разговора. Успях да кръстосам поглед с едно момче на моята възраст, което седеше през две маси. Усмихнах се и му помахах. Той ме видя, обърна се и зашепна нещо на другите момчета, които бяха с него. Всички четири се обърнаха, гледайки ме и после избухнаха в смях. Бях сигурен, че си правеха майтап с мен, но се радвах на победата, че поне бях забелязан. Загребах голяма лъжица със сладолед и я пъхнах в устата си.
Има съпътстващ феномен със синестетичното преживяване, който трябваше да спомена. Разбира се, нямах термин за него на този етап от живота си, но мъките на невероятното преплитане на сетивата са съпътствани от чувството на “епифания”, на “еврика”, на доволство, което изследователите по-късно ще нарекат “ноетик”, заемайки го от Уилям Джеймс. Това първо вкусване на сладоледа с вкус на кафе предизвика по-дълбок ноетичен отклик у мен от всичко досега и заедно с това дойде и появата на момичето. Тя бавно доби очертания във въздуха и застана пред мен, закривайки все още смеещата се група. Никога преди, докато вкусвах, слушах, докосвах, помирисвах не бях виждал нещо повече от прости, абстрактни форми и цветове.
Тя беше някак извърната настрани и прегърбена. Носеше карирана пола и бяла блуза. Косата й бе тъмнокафява като моята, но дълга и събрана назад със зелен ластик. Ръката й рязко потрепна и разбрах, че пали кибрит. Около нея се вие дим. Мога да видя сега, че е запалила цигара. Оставам с впечатлението, че се пази да не бъде хваната, че пуши. Когато се обръща рязко, за да погледне назад през рамото си, аз изтървам лъжицата на масата. Нейният поглед мигновено ме омагьосва.
Понеже сладоледът се топи надолу в гърлото ми тя започва да изчезва и аз бързо вдигам лъжицата, за да възстановя видението си, но тя никога не достига до устата ми. Момичето внезапно си отива, като светлина, когато усещам как нещо леко допира лявото ми рамо. Чувам неразбираем шепот от взаимни обвинения и знам, че това е майка ми. Намерила ме е. Огромна вълна от смях съпътства моето насилствено напускане на "Сладоледената империя". По-късно щях да си спомням това с голям срам, но в момента, въпреки, че произнасях извинителни думи към майка си, не можех да мисля за нищо друго освен за това, което бях видял...

Целият разказ >>

пп. Всички ще спечелят, ако някой започне да превежда книгите на Джефри Форд на български. Изключително интересен и читаем автор.

от The Empire of Ice Cream copyright © 2006 by Jeffrey Ford

превод Преслава Ст. Кирова ©