Babylon Berlin

Един чудесно направен сериал, с прекрасни актъори е към края си.

Последният, пети сезон се очаква през септември. Чакам го с нетърпение. 

Sinners

Чуден филм, ще го гледам пак! :)

Припомни ми и за Only Lovers Left Alive и ще гледам пак и него.

 

Rose Island

 Един филм по истински случай, който изгледах вчера и в унисон с днешния ден. :)

https://en.wikipedia.org/wiki/Republic_of_Rose_Island

По света съществуват (са съществували) доста частни, островни или не държави, също и подобни на този. 

Имаше преди време доста интересен, документален филм по темата.

п.п. Продължавам да гласувам за зелени идеи, колкото и да е обречена мисията.

***

 

Възприемането на най-голямото ни терзание като незначително събитие не само в живота на вселената, но и в битието на собствената ни душа е началото на мъдростта. Възприемането му по този начин, когато ни е обзело с пълна сила, е цялата мъдрост. Когато страдаме, ни се струва, че човешката болка няма край. Но нито човешката болка е безкрайна, тъй като нищо човешко не е безкрайно, нито нашата болка има по-голямо значение от изпитана болка.

Колко често потиснат от скука, подобна на умопомрачение, или от тревога, отиваща сякаш по-далеч, спирам колеблив, преди да се опълча, колебая се спрял, преди да се обожествя. Болка от това, че не знаем каква е тайната на света, болка, загдето не ни обичат, болка, загдето са несправедливи към нас, болка от бремето на живота, задушаващ и угнетителен, зъбобол, болка от тесни обувки - кой може да каже коя е най-силната у самия него, камо ли у другите или у повечето същества?

За някои хора, които ми говорят и ме слушат, аз съм безчувствен. Аз обаче смятам, че съм по-чувствителен от огромното мнозинство. При това съм чувствителен човек, който се познава и следователно познава чувствителността.

Ех, не е вярно, че животът е болезнен или че е болезнено да се мисли за живота. Истината е, че болката ни е сериозна и тежка само когато я представяме такава. Ако сме естествени, тя ще мине, както е дошла, ще заглъхне, както се е усилила. Всичко е нищо, а и нашата болка в него.

Пиша това под въздействието на скука, която сякаш не се побира в мен или ѝ е нужно нещо повече от душата ми, за да се настани; на потиснатост от всички и от всичко, която ме задушава и побърква; на физическо усещане на чуждото неразбиране, което ме смущава и гнети. Но вдигам глава към чуждото синьо небе, излагам лице на несъзнателно свежия вятър, спускам клепачи, след като съм видял, забравям лицето, след като съм почувствал. Не ми става по-добре, но ставам друг. Когато се виждам, се освобождавам от себе си. Почти се усмихвам, не защото се разбирам, а защото, станал друг, изгубих способност да се разбирам. Горе в небето, като видимо небитие, едно мъничко облаче е бяла забрава на цялата вселена.

5 - 4 - 1933 г.

От „Книга на безпокойството“, Фернанду Песоа

Fallout 1 &2 Soundtracks

 Сега и 2. Историята за Дороти, Плашилото и Тенекиения човек продължава. :) <3

Един демагог и една демимонден, и...

                                                                               

от Лорд Дансени 

Един демагог и една демимонден (полусветска дама :) пристигнали заедно пред портите на Рая. 

Светията погледнал тъжно и двамата: 

 - Защо беше демагог? - попитал той. 

- Защото, - казал демагогът - аз отстоявах онези принципи, които ни направиха това, което сме и спечелиха на нашата Партия място в голямото сърце на народа. С една дума, стоях непоколебимо на трибуната на народното представителство. 

 - А ти? - обърнал се Светецът към жената демимонден. 

 - Исках да имам пари. - казала тя. 

След кратък размисъл Светецът й отвърнал: 

 - Влез, въпреки че не го заслужаваш. 

А на демагога казал: 

- Искрено съжалявам, че ограниченото пространство, с което разполагаме и нашата злощастна липса на интерес към онези Въпроси, заради които вие сте отишли толкова далеч, за да надъхате хората и сте ги поддържали толкова умело в миналото, ни пречат да ви окажем подкрепата, която търсите. 

И затворил златната врата.

Източник: Fifty-One Tales by Lord Dunsany- Project Gutenberg

Снимката е от тук: https://thecityoflostbooks.glasgow.ac.uk/fantasy-1939-lord-dunsanys-irish-fiction/

***

И един филм по новелата на Дансени "My Talks with Dean Spanley". 

В началото ми се стори скучен, но после... :)

Tales from the Loop

Един много хубав сериал, съставен от малки истории за хора, свързани помежду си и с проект, наречен "Цикълът." 

Още на втората серия започнах да търся нещо повече за автора и се оказа, че той всъщност е визуален артист и филма е създаден по книга на базата на негови футуристини принтове:

Саймън Сталенхаг

Опитах се да направя страница за него в Уикипедия на български, от това което е в английската версия.

Скоро се очаква филм по друга негова книга "The Electric State".  В Operation Kino може да прочетете повече.

Въпреки, че в сериала става въпрос за Америка, цялата атмосфера е чисто скандинавска - настроението, тишината, самотата, липсата на драма, въпреки драмата, тъгата в радостта и обратното, стилистиката... 

Много, много ми хареса. 

Обмислям да си взема някоя от книгите му.

p.s. Направих си подарък за новата година и преведох един от разказите: Офисни пейзажи. 

p.p.s. Филмът "The Electric State" не ми харесва, не е направен добре.

Клети създания

Не ми се пише, но препоръчвам и книгата, и филма.

По метода на слуайното разгръщане:

"Има три вида хора. най-щастливи са невинните, които си мислят, че всички са добри и всичко е добро в основата си. Така мислят много деца и ти беше такава, докато Хукър (макар аз да бях категорино против) не ти показа обратното. Вторият и най-многоброен вид са незрелите оптимисти: хора, способни на умствен илюзионизъм, който им позволява да стават свидетели на глад и насилие, без това да ги смущава. Те мислят, че нещастниците заслужават да страдат, и че тяхната нация лекува - а не причинява - тези нещастия, или пък че Бог, природата и историята ще поправят всичко някой ден. Доктор Хукър е един от тях и аз се радвам, че неговата реторика не те заслепи до там, че да не виждаш фактите. третият и най-рядко срещан вид са хората, които знаят, е по същество човешкият живот е мъчителна болест, която само смъртта може да излекува. Това сме ние, циниците.

- Трябва да има и четвърти вид - казах аз, - защото аз вече не съм невинна и мразя еднакво и това, което мислиш ти, и това което мисли доктор Хукър.

- Това е, защото търсиш път, какъвто не съществува.

- Предпочитам да търся, докато съм жива, отколкото да съм глупачка с детински ум, или егоистичен оптимист, или също толкова егоистичен циник - казaх му аз..."

Блейк Крауч

1. "Тъмна материя".Това е книгата, която най-много ми хареса и за коята сякаш мога да кажа най-малко. Може би защото най-много се доближава до усещанията ми, а ми е трудно  да облека в думи всички от тях.

Филмът "Тъмна материя" също е много добър. 

Всъщност се оказа, че съм гледала и "Wayward Pines", режисиран от Найт Шаямалан, но явно не са ме заинтригували толкова, че тогава да потърся нещо за автора. 

 "Младостта е нещо много красиво.

Има една безтегловност във всичко, защото не се налага да се вземат проклети решения и да се избира по кой път да се тръгне със съзнанието, че всяко разклонение крие неограниен потенциал.

Обичам живота си, но не съм усещал тази безтегловност от векове. Есенните нощи са най-близкото до това чувство.

Едно от нещата, които обичам най-много в Даниела, е нейната честност. Тя има директна връзка от сърцето до устата си. Няма филтри, които да й пречат да говори онова, което мисли. не е коварна и лукава. Не увърта.

Всчико това доказваше, че самоличността ми не е двойнствена.

Беше многоаспектна.

Осъзнавам, че най-накрая мога да се отърва от съжалението, че не съм поел по този път, защото той не е инверсия на онова, което съм постигнал. Той е една безкрайно разклоняваща се система, която представлява всики пермутации на живота ми между противоположностите на Джейсън 2 и мен.

Не мога да спра да мисля над факта, че ние сме повече от сбора на нашите избори, че всички пътища, по които сме можели да поемем, някак си също се отразяват на идентичността.

Ако премахнете всички капани на личността и начина на живот, кои са основните компоненти, които ме правят мен?"

2. Историята в "Променлива реалност" доста прилича на тази от "Тъмна материя" като там е доразвита философията или виждането за избора и дали и доколко той променя нещо на фона на изборите на останалите, с които е свързан живота ни. И че всъщност всички сме свързани и всяко едно решение променя всичко в определена посока. Въобще хората сме доста комплексни и сложни същества, повече отколкото дори осъзнаваме и толкова много неща влияят на събитията в живота ни, но това не означава да не правим избори. На първо място - има влияния, защото има избор. Не искам да се впускам във философстване. В книгата има повече психология, отколкото физика или по- скоро са преплетени по интереен начин, както и в "Тъмна материя". Карат те да се замислиш, което всъщност е важното.

" Какво ли е било усещането за нея да съживи една връзка от самото й начало, знаейки предварително всички силни и слаби страни още преди да запоне? Как изобщо е успяла да се почувства свързана с него? С неговата наивност? Сигурно понякога се е чувствала, сякаш говори на дете, защото, макар и той на практика да е същия човек, пропастта от перспективата между Бари отпреди пет минути и Бари от сегашния момент с всички негови спомени е безкарайна бездна...

"Гледната точка се променя, след като си изживял безброй живота."

Може би Слейд е имал право. Човек не може наистина да разбере себе си, преди да изживее живота си няколко пъти. Може би онзи мъж не беше чак толкова откачен.

Начинът, по който преживяваме реалностт и времето от един миг до друг, е просто продукт на еволюцията ни. Същото се отнася и за начина, по който разграничаваме миналото, настоящето и бъдещето. Само че сме достатъчно интелигентни да сме наясно с илюзията, дори когато живеем с нея и така в моменти като този, когато мога да си те представя седнал точно тук, където съм аз сега, как ме слушаш, как ме обичаш и как ти липсвам, тази илюзия ни измъчва: Защото аз съм заключена в моя миг, а ти в твоя.

"Той отново с малко ме изпревари, напускайки този странен свят. Това не е важно. За хората като нас, които вярват на възможностите на физиката, разликата между минало, настояще и бъдеще е просто илюзия." Това са думите на Айнщайн, с които описва своя приятел Микеле Бесо. Чудесно казано, нали? Мисля, че той е бил прав.

Още в четвърти век Августин Блажени го казва по съвършения начин: "Какво е времето? Когато не ме питат, аз зная за какво става дума. Но ако трябва да обясня, когато ме питат, не зная какво да кажа."

Понякога му се струва, че времето е река, която преминава през него. Друг път има чувството, че се плъзга по повърхността й. Има случаи, когато си мисли, че всичко това вече се е случило и той просто преживява събитията на откъслени парчета, от миг до миг, а съзнанието му е просто игла върху грамофонна плоча, която вече съществува и която се състои от начало, среда и край.

Болката от спомена вече е преминала, но той не се отказва от него. Живял е достатъно дълго, за да знае, че споменът му причинява болка, защото преди много години, в един мъртъв живот, е преживял съвършения момент."

3. В "Подобрен" екшънът ми дойде малко в повече. Нещата можеха да се развият по друг начин. Всъщност края на книгата ми хареса най-много.

"Никога преди не бях виждал вида хомо сапиенс толкова ясно - вид на най-фундаментално ниво, съставен от разказвачи. Създания, които налагат някаква история върху всичко, най-вече над своя собствен живот, и по този начин придават изкуствено значение на своето студено, случайно и понякога брутално съществуване.

Ние бяхме просто примати, които са се събрали и въпреки всико са изградили изпълнена с чудеса цивилизация. Но парадоксално - и трагично, сложността на нашето творение беше надминала способността на мозъците ни да се справят с него.

Преди подобрението повечето човеци бяха абсолютна мистерия за мен - като планини, обвити в облаци и мъгла. Знаех, че ги има, но истинската им форма оставаше скрита за мен. Сега... все едно виждах разликата между дърветата, превиващи се под вятъра, и вятъра, идващ много преди това. Знаех точно как ще се превият.

Майка ми веднъж каза, че не сме рационални създания. Четем за всички надвиснали заплахи във вестника, гледаме новините, а след това денят ни продължава нормално. И да, това отчасти се дължи на способността ни да се крием от реалността зад отрицание, зад когнитивен дисонанс, зад суеверия.

Но тя забравя най-важното - когато няма състрадание, егоизмът е най-рационалният отговор.

Суперсилата на нашия вид е да не ни пука. Ние просто сме използвали тази способност.

Проблемът ни не е в интелигентността. Проблемът ни е в състраданието. Това повече от всеки друг фактор ни подтиква към изчезване...

Как наричате едно сърце, което едновременно е изпълнено с щастие и е разбито? Може би няма подходяща дума, но, по някаква причина това ме кара да мисля за дъжд, валящ през слънчева светлина."

"Станция Единадесет" от Емили Ст. Джон Мандел

drawing by AsKartongs

"... Д-р Единадесет е физик. Той живее на космическа станция, но това е доста усъвършенствана космическа станция, която е конструирана да напомня на малка планета. Има дълбоки сини морета и скалисти острови, свързани с мостове, оранжеви и пурпурни небеса с две луни на хоризонта. Човекът, който свири на контрафагот и който преди колапса е бил в печатарския бизнес, каза на Кирстен, че комиксите са били направени с голям разход на средства. Всички тези ярки изображения и издържлива хартия. Tака че всъщност изобщо не са комикси в традиционния смисъл за масово производство, а вероятно са проект на нечия лична самонадеяност. Кой би бил този някой? В нито един брой няма биографична информация. Има инициали вместо името на автора: “от М. С.” На вътрешната корица на първия брой някой е написал с молив: “Копие 2 от 10“. Във втория брой бележката е: “Копие 3 от 10.“ Възможно ли е само десет копия на всяка от тези книги да съществуват в света? 

Кирстен се беше погрижила за комиксите възможно най-добре, но те са доста омачкани сега, с изтънели, меки краищата на страниците. Първият брой падна отворен на две страници: Д -р Единадесет стои на тъмни скали, гледайки към индиговото море в здрача. Малки лодки се движат между островите, вятърните турбини се въртят на хоризонта. Той държи своята федора в ръка. Малко бяло животно стои до него. (Няколко от по -възрастните членове на Симфонията потвърдиха, че това е куче, но то не е като никое куче, което Кирстен някога е виждала. Името му е Лули. Изглежда като кръстоска между лисица и облак.) Има текст в долната част на рамката на нарисуваното: Стоях и гледах разрушения си дом и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята.”

п.п. Преводът е мой. Книгата е преведена отдавна на български от Борислав Стефанов и изд. Екслибрис и ми е чудно защо няма почти нищо за нея като отзиви, защото е толкова различна и в същото време е много актуална като тема.

Една книга, която разказва за любовта и загубата, неща които са теми почти на всяко произведение, но начинът по който го прави ми харесва, докосва ме и ми е близък.
Как близките ни хора могат да ни станат чужди по един или друг начин, зависещ или не от самите тях и как чуждите хора, могат да ни станат близки пак по същата причина. Как една книга може да се превърне в нова Библия по нов начин и точно заради любовта на автора към това, което прави. Как некомерсиалното, нематериалното, въображението не само като фантазия, но и като мисъл за другите, всъщност могат да са най-важното, дори когато става въпрос за оцеляване - защото сме хора. Как тъгата ни съпътства и в радостта, и как винаги човешкото общуване и разбиране, намирането на смисъл в човешкото общуване, в човешките преживявания и на другите - хубави или лоши е причина за оцеляването. 

Филмът по-книгата е дори по-добър от нея, което се случва доста рядко. Част от фабулата е променена, но по отличен начин. Гледам, че доста хора са работили по сценария и в този случай екипната работа е доказателство за успех. Филмът определено е в класацията на любимите ми и на тези които мога да гледам по няколко пъти. "Стъкленият хотел" също има, според мен, по-добри качества като сценарии, отколкото като книга. Писателката има наистина харакрен стил, идеите й изклюително много ми допадат.

 Емили Сейнт Джон Мандел (р.1979 г.) е канадска писателка. Написала е шест романа, включително “Станция Единадесет”, “Стъкленият хотел” и “Морето на спокойствието”, множество кратки разкази и есета. Носител е на редица награди, повечето, от които за “Станция Единадесет”, а последната е от 2022 г. от читателите в Goodreads, за най-добра научна фантастика за “Морето на спокойствието”.

“Изглежда”? Не! При мен “изглежда” няма!

Нима по моя мрачен плащ, госпожо,

или по задължителния траур,

или по непрестанните въздишки,

или по водопадите сълзи,

или по израза на безутешност,

нима по тях и други тям подобни

прояви, форми, знаци на скръбта

ще съдите какво ми е в душата

по тях наистина човек “изглежда”,

защото би могъл да ги играе.

Аз скръбен съм дълбоко в свойта глъб,

а те са само видимост на скръб!"

Wit

Transfers

Позната идея, изпълнена по великолепен начин и с деликатна стилистика. Дори лицата на хората говорят, без да са проронили и дума. Влюбих се в лицата.
Доста ми напомни на "Останалите", защото показва как различните личности и части на обществото реагират на някаква генерална промяна, свързана пряко с липсата, загубата на хора в живота ни. Може би затова ми и хареса.

Ревю на английски: https://metawitches.com/2018/11/28/netflixs-transfers-season-1-review/

Трейлърът не е много добър, но все пак: https://www.youtube.com/watch?v=BDdaokVQl60

Останалите

"Ако съществува грях срещу живота, може би това не е отчаянието от живота, а надеждата за друг живот и пренебрегването на неумолимото величие на настоящия живот." Албер Камю

За всичко е виновен Макс Рихтер.

Заради неговата музика открих филма, а после и книгата.
Много ми напомни на "Слепота" на Жузе Сарамагу, но по-мека, по-лека за възприемане, разбира се, по американски, но в никакъв случай не и по-лековата. Много ми хареса. Дори типичните американски клишета бяха някак размити, без точни очертания, без категоричност и не дразнеха. Не се заблуждавайте и от религиозната тематика. Тя е нещо присъщо за човека, особено загубил вяра. Стилът и спектърът на авторът ми допаднаха изключително много и ако поводът за написването на книгата е 11 септември, той се е справил блестящо. Единственото добро нещо, което съм чела на темата е този разказ от Стивън Кинг.
Силно се надявам да бъдат преведени и други негови книги, включително "Избори" и "Малки деца". Препоръчвам и филмите.

"- Мисля, че нещо не съм наред.
- Мисля, че си прав.
- Защо това не ми е достатъчно?
- Защото всеки човек се бунтува срещу идеята, че "това" е всичко. Бие се с вятърни мелници, спасява шибани девици - все в името на висшата цел. Ти нямаш висша цел. Защото "това" е достатъчно! Затова престани с глупостите, а?"

"Когато думите ти са безполезни е по-добре да ги запазиш за себе си и на първо място, даже да не ги мислиш."

Александър Вутимски

*Започнах да се впечатлявам повече от поезия, явно наистина остарявам... или по-скоро остарях миналата година, сега ще да... улягам (не обичам хич тази дума).

Всъщност наистина ми хареса само стихотворенето "Не съм затворен кръг", странно че подареният ми сборник, където го прочетох не е упоменат в Уикипедията ("Не съм затворен кръг", Александър Вутимски, 1983, Пловдив, изд. "Христо Г. Данов"). Филмът ми допадна доста, както и песента "Оранжевият бар", в това изпълнение, която е по текст на Вутимски също.

Радостен монолог

Не съм затворен кръг -

Стоя пред цялата безкрайност на света

И сутринта, и вечерта.

Аз слушам как земята диша,

усещам как се движи,

как се зараждат бавно и растат

децата, ручеите, пъпките.

Над мен отхожда слънцето на път.

Минавам между много стъпки -

и сутринта, и вечерта.

за да се върна пред безкрая на света.

Не съм затворен кръг.

Филми

http://en.wikipedia.org/wiki/Another_Earth



Гледах Джефри Ръш в "Крадецът на книги", който също е чудесен и след това открих този:



п.п. И "About time" разбира се.

Тигърът и снегът

"- Аз пък винаги сънувам едно и също.
- Едно и също животно?
- Не, аз не сънувам животни. Сънувам, че съм на някаква сватба, пълно с хора и влиза тя – жената, по която съм луд... И накрая ми казва „Целуни ме! Искам да се любя с теб.”
- И какво правиш като ти го каже?
- Припадам... Не... Това е прекрасно!
- Но тя какво животно е?
- Не, тя си е жената на моя живот.
- Атилио, що за сън е това? Все едно да кажа, че обичам череши и на сън да ги ям. Това е признак на примитивно подсъзнание. Извинявай, за сравнението.
- Кое? Сънят, който не се сбъдва?
- Как да се сбъдне? Ако аз желая някоя жена, аз я сънувам символично. Тя е пингвин и носи цялата митология на пингвина, или пък е игуана... Ето това е зрял сън!
- Според теб.
- Според мен... Според Зигмунд Фройд."

Spring, Summer, Autumn, Winter... & Spring

Вярвам, че нещата, които ни се случват е нужно да бъдат преживявани, и добрите, и недобрите - да сме им изцяло отдадени, едва след това могат да бъдат надживяни.

Доверие

Един филм, който гледах заради Клайв Оуен.
От много позната тема, изключително добре направен филм. Струваше си дори само, заради последното изречение, което съм цитирала и от което имах нужда в момента.

"Помниш ли като влезе в басейна за първи път? Вероятно не, беше на 2 годинки. Питър беше изплашен до смърт, когато влезе за първи път. Викаше и плачеше толкова много. Без да спре. Във ваната му харесваше, но в басейна...Но не и ти. Ти не се боеше. Още си спомням. Беше невероятна. Влезе с мен и веднага започна да се смееш и да пляскаш във водата. Имаше толкова увереност. Не беше само плуването. Имаше това...доверие в хората, в света. Във всичко. Такава си беше. Безстрашна. Толкова обичах това в теб. Караше ме да се гордея. Завиждах ти дори. Боях се, че ще загубиш това качество като пораснеш. Тази увереност, тази вяра. Но не стана така. И после аз те разочаровах. Мое задължение беше да се погрижа да не загубиш доверието си, да те предпазвам. Що за баща съм, ако не мога да те опазя?"

"Хората биват наранявани. Не можем да предпазим себе си, или децата си. Можем само да се подкрепяме един друг, и да си подаваме ръка."

Тайната в очите им

Това е историята на едно престъпление, на един живот, на едно възмездие и на не една любов. Историята на това как "TAMO" (страх), се превръща в "TE AMO" (обичам те) и колко близо са тези чувства едно до друго, не само като думи, но и като реалност.
Видях, че има и книга, по която е правен филма. Не знам дали тя си струва, но филма определено го препоръчвам.

"Един мъж може да промени всичко. Лицето, дома, семейството си, гаджето си, работата си, религията си дори. Но има едно нещо, което не може да промени. Не може да промени голямата си страст."

Истерия

Приятно, забавно филмче за изобретяването на вибратора.


Докато го гледахме се сетих за книгата на Бил Брайсън "У дома", която прочетох окончателно наскоро. Тя е от вида книги, които е нужно да чета на някой, за да мога да ги изчета целите, иначе бих ги зарязала. Това не значи, че книгата е лоша, просто е пълна с факти и ако не ги споделяш и обсъждаш при четенето (поне при мен е така), доскучава. Забавна книга, в която Брайсън уж описвайки къщата си е направил втора част на "Кратка история на почти всичко". Уж говори за стълбището, а научаваш историята на телефона или електричеството, накрая не помниш в коя стая си всъщност. :D
Ще дам един пример с частта за гардеробната, която започва с историята на намереното замръзнало тяло на древния човек Йоци високо в Алпите, в Южен Тирол и след три-четири страници, когато вече се питаш дали аналогията не е с "труп в гардероба" разбираш, че всъщност най-голямото откритие покрай него били дрехите му, и ти се изяснява (вероятно) защо Франция и Италия са центрове на модата и до днес. Но Брайсън ми е любимец, каквото и както да напише, защото винаги забавлява на ниво.
Та да не се отплесвам и аз като него. В частта за спалнята се обръща голямо внимание на жените от миналото и техните здравни и социални проблеми, вкл. истерията.
"Дори когато нещата вървели добре, на жените не им било лесно, защото женствеността автоматично се смятала за патологично състояние. съществувало убеждението, малко или повече универсално, че след пубертета жените или са перманентно болни, или са на границата на разболяването. Развитието на гърди, утроба и други репродуктивни органи "изсмукват енергия от ограничените запаси, които има всеки индивид", по думите на един авторитет. В медицинските тестове менструацията се описва едва ли не като проява на умишлена ежемесечна немарливост. "Когато наистина изпитва болка в който и да било етап на месечния период, това се дължи на нещо неправилно или в облеклото, или в храненето, или в личните или социални навици на индивида." - пише един наблюдател (мъж, разбира се).
Мъчителната ирония тук се дължи на факта, че жените често и наистина се чувствали зле, поради съображения за благоприличие, които ги лишавали от адекватни медицински грижи. През 1856 г., когато една млада домакиня от Бостън, от добро семейство, признала през сълзи пред лекаря си, че понякога се улавя неволно да мисли за други мъже, а не за съпруга си, лекарят предписал поредица спешни и строги мерки, сред които студени вани и клизми и премахване на всякакви опасни стимули, вкл. пикантните храни и четенето на романи, както и цялостно обтриване на вагината с боракс. Обвинявали леките романи, че предизвикват нездрави мисли и склонност към нервна истерия. Или както мрачно обобщава един автор: "Четенето на романтични книжки от млади госпожици, поради възбуждането на телесните органи, предизвиква преждевременно развитие и детето физически става жена месеци, дори години преди нормалното".