От "Морето на спокойствието" Емили Ст. Джон Мандел

 

Не ми се пише много. Книгата е хубава, не исках да свършва и затова я четох много бавно.

"...Не, цялото това място е сигурна смърт. Не, несправедливо е - това място не е смърт, а безразличие. Това място е съвсем неутрално по въпроса дали Едуин ще живее, или ще умре; не го е грижа нито за фамилията му, нито кое училище е завършил; дори не го е забелязалало. Едуин се чувства донякъде умопобъркан."

"Ако живеехме в симулация, как щяхме да разберем, че е симулация?.. 

"Живеем в симулация.", казах си аз, за да изпробвам мисълта за това, но ми се струваше все така неправдоподобно, защото усещах аромата на жълтите рози, които жената на съседната седалка внимателно държеше с две ръце. "Живеем в симулация", но съм гладен и трябва да повярвам, че това също е симулация?

- Не казвам, че тези неща сами по себе си съставляват накакво окончателно доказателство, че живеем в симулация - каза Зоуи един час по-рано в кабинета си. - Просто казвам, че според мен са достатъчни, за да оправдаят проучване.

Как може да се проучва действителността?.."

"- Един интересен въпрос - каза Олив, - на който бих искала да обърна внимание през оставащите минути, е защо през последното десетилетие има толкова голям интерес към постапокалиптичната литература... имах възможност да разговарям с много различни хора за нея. Чувала съм многобройни теории за интереса към този жанр. Един човек изрази предположението, че това е свързано с икономическото неравенство, защото в свят, който понякога ни изглежда фундаментално несправедлив, може би копнеем просто да взривим всичко и да започнем отначало... 

Някой друг ми каза, че може би е свързано с таен копнеж за героизъм, което ми се стори интересно. Може би на накакво равнище вярваме, че ако света свърши и започне отначало, ако се случи някаква немислима катастрофа, може би и ние ще започнем отначало - навярно като по-добри, по-героични, по-достойни хора... 

Някои хора са ми казвали, че намират обяснение в катастрофите на Земята - в решението да се построят куполи върху безброй градове, в трагедията от принудителното изоставяне на цели страни заради наводненията или горещината, но това не ми звучи вярно. Тревогата ни е оправдана и има логика да предположим, е бихме могли да я преобразуваме в литература, но проблемът с тази теория се дължи на факта, че нашата тревога не е нещо ново. Кога сме вярвали, че светът не свършва?.. 

Веднъж проведох забележителен разговор с майка си, която ми разказа за чувството на вина, изпитвано от нея и нейните приятелки, задето създават деца в този свят. Това било в средата на 2160те, във Втора колония. Трудно е да си представим по-мирно и спокойно време или място, но те са се притеснявали от астероидни бури и от опасността животът на Луната да стане невъзможен в момент, когато животът на Земята е изглеждал такъв в дългосрочен план... и мисълта ми е, че винаги има нещо. Според мен като биологичен вид изпитваме желание да вярваме, че живеем на финала на историята. Това е някакъв вид нарцисизъм. Искаме да вярваме, е сме уникално важни, че живеем в края на историята, че сега, след всички хилядолетия на фалшиви тревоги, най-сетне е дошло най-страшното, че най-сетне сме стигнали до края на света.

- Но всико това повдига един интересен въпрос. Ами ако винаги е краят на света?.. Защото би могло да е рационално да мислим за края на света като непрестанен и безкраен процес...

- Лично аз вярвам, че се обръщаме към постапокалиптичната литература не защото ни привлича катастрофалното само по себе си, а защото сме привлечени от онова, което си представяме, че може да дойде след него. Защото тайно копнеем за един свят, в който има по-малко технология."

"Станция Единадесет" от Емили Ст. Джон Мандел

drawing by AsKartongs

"... Д-р Единадесет е физик. Той живее на космическа станция, но това е доста усъвършенствана космическа станция, която е конструирана да напомня на малка планета. Има дълбоки сини морета и скалисти острови, свързани с мостове, оранжеви и пурпурни небеса с две луни на хоризонта. Човекът, който свири на контрафагот и който преди колапса е бил в печатарския бизнес, каза на Кирстен, че комиксите са били направени с голям разход на средства. Всички тези ярки изображения и издържлива хартия. Tака че всъщност изобщо не са комикси в традиционния смисъл за масово производство, а вероятно са проект на нечия лична самонадеяност. Кой би бил този някой? В нито един брой няма биографична информация. Има инициали вместо името на автора: “от М. С.” На вътрешната корица на първия брой някой е написал с молив: “Копие 2 от 10“. Във втория брой бележката е: “Копие 3 от 10.“ Възможно ли е само десет копия на всяка от тези книги да съществуват в света? 

Кирстен се беше погрижила за комиксите възможно най-добре, но те са доста омачкани сега, с изтънели, меки краищата на страниците. Първият брой падна отворен на две страници: Д -р Единадесет стои на тъмни скали, гледайки към индиговото море в здрача. Малки лодки се движат между островите, вятърните турбини се въртят на хоризонта. Той държи своята федора в ръка. Малко бяло животно стои до него. (Няколко от по -възрастните членове на Симфонията потвърдиха, че това е куче, но то не е като никое куче, което Кирстен някога е виждала. Името му е Лули. Изглежда като кръстоска между лисица и облак.) Има текст в долната част на рамката на нарисуваното: Стоях и гледах разрушения си дом и се опитах да забравя сладостта на живота на Земята.”

п.п. Преводът е мой. Книгата е преведена отдавна на български от Борислав Стефанов и изд. Екслибрис и ми е чудно защо няма почти нищо за нея като отзиви, защото е толкова различна и в същото време е много актуална като тема.

Една книга, която разказва за любовта и загубата, неща които са теми почти на всяко произведение, но начинът по който го прави ми харесва, докосва ме и ми е близък.
Как близките ни хора могат да ни станат чужди по един или друг начин, зависещ или не от самите тях и как чуждите хора, могат да ни станат близки пак по същата причина. Как една книга може да се превърне в нова Библия по нов начин и точно заради любовта на автора към това, което прави. Как некомерсиалното, нематериалното, въображението не само като фантазия, но и като мисъл за другите, всъщност могат да са най-важното, дори когато става въпрос за оцеляване - защото сме хора. Как тъгата ни съпътства и в радостта, и как винаги човешкото общуване и разбиране, намирането на смисъл в човешкото общуване, в човешките преживявания и на другите - хубави или лоши е причина за оцеляването. 

Филмът по-книгата е дори по-добър от нея, което се случва доста рядко. Част от фабулата е променена, но по отличен начин. Гледам, че доста хора са работили по сценария и в този случай екипната работа е доказателство за успех. Филмът определено е в класацията на любимите ми и на тези които мога да гледам по няколко пъти. "Стъкленият хотел" също има, според мен, по-добри качества като сценарии, отколкото като книга. Писателката има наистина харакрен стил, идеите й изклюително много ми допадат.

 Емили Сейнт Джон Мандел (р.1979 г.) е канадска писателка. Написала е шест романа, включително “Станция Единадесет”, “Стъкленият хотел” и “Морето на спокойствието”, множество кратки разкази и есета. Носител е на редица награди, повечето, от които за “Станция Единадесет”, а последната е от 2022 г. от читателите в Goodreads, за най-добра научна фантастика за “Морето на спокойствието”.

“Изглежда”? Не! При мен “изглежда” няма!

Нима по моя мрачен плащ, госпожо,

или по задължителния траур,

или по непрестанните въздишки,

или по водопадите сълзи,

или по израза на безутешност,

нима по тях и други тям подобни

прояви, форми, знаци на скръбта

ще съдите какво ми е в душата

по тях наистина човек “изглежда”,

защото би могъл да ги играе.

Аз скръбен съм дълбоко в свойта глъб,

а те са само видимост на скръб!"