Виждаше как бронираният силует отпред замахва и острието на оръжието му забито в себе си. Как отваря напразно устни и чува вика си като под вода – глух, далечен, чужд глас. Същият глас на този, който поразяваше другите сега отново отказваше да спаси, забравил или може би най-сетне разпознал истинския враг.
Почувства хлад в гърдите си. Не, не от острия метал, той гореше вече от чуждата кръв. Пулсираше като жив в ръката на собственика си, скрит зад металните люспи. Долавяше как сърцето изстива, задъхано иска да спре и силата му се влива в оръжието, като по вена минава по острието нагоре към изящната дръжка, за да се влее в десницата.
Дръжката. На нея, сред всичкото червено, засъхнало в черно, се открояваше пъстър, овален камък. Закова погледа си в него и лека усмивка прелетя през очите преди те да се затворят.
Когато ги отвори видя, че небето е тъмно. После видя светлината. Като лунна пътека блестеше през осеяната с тела мрачна равнина и се губеше на ръба на едва различимия силует на хълма. Странни птици прелетяха безшумно и се изгубиха като отнесени от вятъра знамена. Конят бе навел глава наблизо. Изглеждаше толкова черен, чак прозрачен насред тъмата и сякаш звезди блестяха вътре в тялото му.
Прокара ръка по лъскавия хълбок и се метна отгоре му. Дори не пипна юздите, животното само надигна глава и тръгна към светлата пътека.
Щом достигнаха хълма, погледна надолу и видя новата битка. Долу тъмнината свършваше, пътеката се вливаше в ден, обягрен с кръв, знамена и блестящи оръжия. Видя познати лица и верни приятели. После видя себе си. Препускаше в паника далеч от центъра, с двама вражески конника по петите.
Спусна се като вихрушка по нанадолнището, с желание да помете десетки по пътя си. Трябваше да се спаси. Като дим премина през биещите се и с почуда видя, как не виждат нищо, не усещат, не падат. Конят му намали бесния си галоп. Оглеждаше с недоумение всичко около себе си, до което не можеше да се докосне и което да нарани. После вдигна глава и видя как двамата конници настигат силуета му отпред и се втурна отново. Като вятър премина покрай тях и обрули лицата им преди да се сблъска със себе си.
Телата се сляха, очите се промениха. Конят спря и с няколко елегентни бавни стъпки се обърна. Преследвачите вече бяха на земята. Гмурна се в бълбукащата локва от живи и мъртви.
Когато отвори очи видя, че небето е тъмно. После видя светлината. Като лунна пътека блестеше през осеяната с тела мрачна равнина и се губеше на ръба на хълма...
Вдигаха тостове за победителите, а бардовете заличаваха съмненията. Наливаше се с вино и тъпчеше устата си с уханна храна. Дори не помнеше добре случилото се. Само как бяга ужасено през полето и как преследвачите наближават. И сякаш чуждата си ръка, която коси хората като трева. Ръка продължение на нещо, което искаш да отпратиш далеч, когато всичко свърши.
Няма коментари:
Публикуване на коментар