- Но, дете, шута на краля е недъгъв, смеят му се, защото има малки ръце и крака...
- Какво значи недъгав, искам и аааз... – разрева се вече тя и забърса носа си в добре изгладената си, разкошна червена рокля.
Графинята захвърли ветрилото, което нервно размахваше пред лицето си и се развика:
- Извикайте гувернантките, не мога да се оправям вече с това дете...
После в града дойде цирка и графът я заведе на представлението. Когато чуха викача отвън той развеселено я беше погледнал и после дълго шепна на ухото й, докато тя се заливаше от смях. Графинята бе изпочупила половината си ветрила и бе излязла да си набави други, така че се измъкнаха незабелязано и се наредиха на опашката като всички. Графът попридърпваше шапката над очите си, а тя от време на време правеше реверанси, навеждайки ниско глава и опитвайки се да скрие смеха си.
Щом представлението започна стоеше омагьосана и неподвижна, попивайки с очи всичкия този шарен и необичаен свят, излязъл сякаш от сънищата й. Видя триста килограмовата жена и семейството акробати с хилядолетната зелена птичка, жената, четяща мисли, мъжът-вълк и жената-сърна, девойка дошла от бъдещето в сбръчкания образ на старица, лечителят-жонгльор, който лекуваше с разноцветни круши и призрачния войн. Но най-много от всичко й харесаха клоуните, сред които имаше един малък човек, който приличаше досущ на шута на краля. Той правеше физиономии и фокуси, премяташе се и си придаваше важен вид, яхнал рошаво сиво пони. Накрая дойде при нея и заизважда златни парички от носа, ушите, косата й. Лицето й бе залято от такова блаженство и радост, че баща й изпита леко безпокойство. Малкият клоун бръкна в бухналия й, огромен ръкав и измъкна пъстър овален камък, погледна го, подсвирна учудено и като й намигна го пусна в голямата шапка, която бързо нахлупи на главата си. Музиката засвири финалната мелодия, артистите се поклониха и сред одобрителното пляскане и викове на публиката излязоха от манежа.
През целия път обратно тя не отрони и думичка. Напразно разтревожения граф се опитваше да я заговори, да му каже нещо за това, което бяха видели, за това как се чувства, какво пърха в младите й ум и сърце. На лицето й продължаваше да стои все този израз на дълбоко удоволствие и щастие, който не бе виждал никога преди и който вече много го плашеше...
Защото на другия ден малката графиня изчезна.
Графът вдигна на крак целия град. Графинята изхвърли всички ветрила и се заключи в стаята си. Търсиха навсякъде. Циркът също го нямаше, всички се зачудиха как бяха вдигнали шатрата толкова бързо. Изпратиха хора по пътищата във всички посоки да го търсят. Нямаше и следа. Сякаш бе изчезнал в небето, отнасяйки със себе си и малкото момиче.
Мина време. Графът остаря. Веселите му очи помръкнаха от сълзи и взиране.
Графинята замина на юг. Направи плантация за червени храсти и му изпращаше кутии с чай, на които имаше малко карминено ветрило.
Той изгледа всички циркове на света. Видя странни и безобразни същества и животни. Истински и фалшиви. Добри и зли. Изгледа всяко едно представление, дори в най-малкия град, най-нещастния, беден цирк. Видя прасета дресиращи хора и птици по-надеждни от всеки крал, но никъде там, из цветната гмеж, не видя Нея.
Докато един ден не чу пак викача отвън и нещо го прободе в гърдите. Задъхан погледна през прозореца и видя малкия палячо яхнал сивото пони. Зеленото птиче бе кацнало на рамото му, а мъжът-вълк и призракът-войн носеха на ръце малко момиче със светнали очи и шарени дрехи, което жонглираше с три блестящи ветрила и правеше гримаси, разсмивайки хората.
Жития VIII - Нат
Няма коментари:
Публикуване на коментар