вторник, 24 юли 2012 г.

Жития VI и VII – Енио и Христина

24 юни - 24 юли

"Девет царства разменям за едно щурче под прага..."
Блага Димитрова


Беше легнал на сянка под дървото и гледаше как облаците се разтапят в синевата. Вятърът поклащаше леко клоните на крушата и изведнъж му се дощя да е вече есен, да протегне ръка и да вкуси от медените розови круши, да напълни торбата си и да се върне у дома.
Но беше все още лято, тъкмо дошло, ярко и парещо, нажежило небето до бяло.
Откъсна едно листо, нагласи го между шепите си и засвири. Протяжният висок звук отекна към хълма отсреща. Сякаш викаше някого, нещо... като живинка търсеща компания или дух, жалещ по загубеното време.
Баща му го изпрати в големия град, майстор кожухар да става, но той вече трети ден обикаляше по пътищата и свиваше ненадейно из горите, гонеше гущерите и смоците по поляните и хич не искаше да вижда града. Кой луд човек ще иска да става кожухар, кърпач на овчи кожи за гърбовете на хората, да стои ден и нощ във вмирисаната малка стая с другите чираци, дето знаят по-малко думи и от овцете, които са одрали? За някоя и друга пара да ставаш сам, по своя воля затворник? Ей тука щеше да живее, зайци да лови, къпини да събира, сто пъти по-добре на глад, студ и пек, отколкото в овчия зандан.
Откъсна още едно листо сложи го на юмрука си и плясна с длан отгоре – то изквака като жабче под ръцете му и се спука. Вдигна го и загледа през дупчицата към слънцето присвил очи. По едно време сепнато го захвърли – докато гледаше му се стори, че вижда как и светилото го гледа с присвити, сърдити очи, същите като на баща му.
Откъсна трето листо и пак го наду между дланите си – силно, безкрайно, чак дъхът му свърши. Закашля се и зарови в торбата за манерката. Докато пиеше очите му уловиха някакво движение, той отпусна ръка и видя срещу себе си един голям, красив сръндак, който въртеше глава и го наблюдаваше с едно огромно кафяво око. Другото липсваше. На неговото място имаше нещо кръгло и пъстро, което той не можеше да види добре.
Животното се оглеждаше сякаш очакваше някаква опасност да се появи всеки миг и някак го зарази с това – потръпна, стана му някак хем малко страшно, хем странно и интересно, усети как ушите му сякаш порастват и се заозърта към дълбините на гората.

***

Крачеше бързо към вкъщи, когато възрастна жена с подобно на огромна капка, тъмносиньо возило спря на пътя пред нея, изчаквайки светлините и започна да рови в натрупаните вещи до нея. Препълнени торби се наклониха, блъснаха вратата и множество дребни предмети се пръснаха на земята. Жената изруга и тревожно погледна напред. Приближи се да й помогне и напълни дланите си с малки метални фигурки, цветни мъниста и камъчета. Колко приятни бяха на допир! Жената ги дръпна от ръцете й без дори да я погледне, наблъска ги пак в платнените пакети и рязко потегли. Колата едва не я помете.
- Ей..! – тя махна с ръка и изгледа отдалечаващата се кола. Обърна се да продължи пътя си и настъпи нещо. Отмести крак и се наведе, за да разгледа по-добре малкото препятствие – пъстър камък с неправилна форма с големината на яйце. Тя го вдигна към светлината, но той не пропускаше нищо, беше плътен, с непроменливи меки багри. Тя погледна пак в посоката, в която бе изчезнала странната кола с още по-страната си пътничка, изправи се и пъхна камъка в джоба си.
Когато се прибра Вели беше както винаги в леглото си.
- Забави се. Откога те чакам... – започна още от вратата той.
Тя въздъхна, седна на леглото до него и се престори, че го слуша. Ръката й остана в джоба и пръстите й не спираха да въртят камъка – все едно деляха топчета на броеница, отмерващи нещо невидимо.
Същата нощ не можа да заспи. Мислеше за хиляди неща, тоест искаше да мисли, но имаше някакви бели дупки в паметта си, които я отвеждаха на едно и също място. Откакто се помнеше се грижеше за Вели, който сякаш винаги беше на една и съща възраст, винаги болен, винаги многословен. Зачуди се, че никога не бе питала за болестта му, но и сега не изпитваше нужда да знае. Той постоянно следеше държанието й, дали е свършила задълженията си, дали е направила очакваното и винаги й даваше напътствия и съвети. А тя не искаше да е лоша, та нали той бе човек, а тя само един бионичен робот, сглобен по необходимост продукт, който дори да научеше милиони неща, те щяха да са капка от дори най-презряната човешката личност.
На шест месеца ходеше в института и там я подлагаха на пълна проверка за дефекти и евентуални амортизации. Прекарваше цял един ден в безсъзнание и всеки път я беше страх, че няма да се събуди отново.
Измина седмица, откакто откри камъка. Животът й уж видимо беше същия, а се промени – сънуваше странни неща, образи по-истински от реалните, образи които я привличаха, чакащи търпеливо точния момент в дебрите на съня. Гори, пълни със слънце, свобода и създания, уповаващи се на сетивата повече, отколкото на разума. Създания, които бяха и себе си и гората, и нея... и всичко едновременно. Попиваха като сюнгери заобикалящото ги, без да променят формата си и докоснеше ли ги от тях потичаха впечатления, случки, лица и силуети.

***

Животното хукна в гъсталака и той побягна след него. Зачуди се какви ги върши, как се стига сърна, а и защо, но нещо вътре в него тиктакаше и го караше да тича колкото сила има с босите си крака. Листата и клоните го шибаха през лицето, но той не спираше. Изведнъж почувства как се препъва и полита във въздуха. Видя движещия се гръб на сръндака под себе си, инстинктивно разпери ръце и през ума му премина мисълта "Сега ще го хвана!", когато почувства как потъва в топлата козина и тяло, сякаш в гъста, жива, блатна вода и се озова вътре, в тялото на звяра.

***

Правеше чай, докато Вели бе в банята. Стоеше дълго там, тя дори често се улавяше, че в такива моменти сякаш забравя за него и щом се появеше на вратата се сепваше все едно вижда призрак или неканен гост. Чакаше водата да заври, бавно отмерваше лъжичките смлени треви - точно три минути варене, после още да постои. Чашата, чинийката, лъжичката, накрая захарта. Бе прочела някъде, че в правенето на чай няма нищо героично и тогава реши да се съсредоточи в приготвянето му, така сякаш точно от тези минути зависи съдбата на света. Как от изплъзналите се капки става наводнение, а превари ли билките - жар изгаря земята. Докато наливаше чая в чашата видя няколко разпилени трохи на земята и понечи да се наведе, захарницата падна и направи бяла купчинка. Лавина. Докато събираше падналото, Вели се появи и й заговори за това как е нужно да е по-внимателна. Почувства, че не може да диша, сякаш захарта се бе изсипала в гърлото й. Че ще се задуши в тази стая с вечно лежащия на леглото мъж в пижама на ярки райета, винаги еднакво болен, винаги еднакво слаб, винаги даващ съвети... сигурно затова се бе разболял. Искаше да е никоя, искаше да е човек, малък, търсещ, безименен човек, с грапави длани и обветрени страни, който може да си тръгне във всеки един момент и да замине... нанякъде. Без да съжалява, без да има нещо за губене, защото всичкото ще си е в нея. Всеки един миг, тъжен или щастлив, многоцветен и плътен като камъка, който бе намерила.

Два дни се скита, обикаляше улиците, разглеждаше хората – деца, играещи по площадките, семейства в парка, мъже, пиещи рано сутрин кафе, жени, говорещи по телефона и старци, държащи се за ръце. Върна се там, където намери камъка. Надяваше се да види жената отново. Да я попита. Не знаеше точно какво.

Когато се върна завари възрастна двойка и механик от института в апартамента. Не пророни и дума, само уморено пусна чантата си на земята и ги погледна въпросително.
- Трябва да й кажете. Вече. – обърна се механикът към жената.
Тя избърса зачервените си очи с бродирана бяла кърпичка и тихо каза:
- Ние сме твоите родители.
- Какво..? – тя се разтрепери, невярваща на ушите си.
- Ти сбърка, посрами ни, забърка се... онзи мъж, детето...
- Аз... аз съм човек...?
- Не можехме да те оставим така, трябваше да се научиш... да бъдеш отговорна, да се научиш какво е живот и щастие.
- А Вели..? Вели?
- Вели е робот. Трябваше да те научи на отговорност, на търпимост, на дисциплина. Изтриха паметта ти, но нямаше как да променим изцяло характера ти. Предложиха ни тази програма за превъзпитание. Ние сме уважавани хора, не можехме да позволим да се провалиш. Ще имаш едно чудесно, успешно, щастливо бъдеще.
- Уважение, щастие, бъдеще? Аз съм човек... – тя се свлече на пода и този път заспа по свое желание.

***

Първоначално се чувстваше доста странно в тялото на сръндака. Усещаше възприятията на животното, в чието съзнание цареше простота, но в същото време и някакъв неразбираем за него хаос. Беше плашещо да вижда как дърветата се местят с бясна скорост покрай него, знаейки че не неговия ум е този, който може да ги спре. Все едно яздеше луд кон, от който и да иска не може да скочи. После разбра, че и животното го усеща и могат да управляват тялото заедно. Бесният бяг спря, очите се завъртяха заедно с главата и той видя колко е красива тук, в дълбокото. Гората, с падаща през пролуките като по пързалки слънчева светлина и блестящи във въздуха прашинки. Чудеше се какво ли би казал баща му, ако знаеше къде е. Засмя се. Сръндакът зарови с копитце в пръста и поклати глава.

Беше загубил представа за времето, когато един ден съзря на поляната с крушата, под която бе лежал, пасяща сърна. Той се спря на края на гората и зачака. Когато тя вдигна глава, видя, че на мястото на едното й око има плътен, шарен камък. Фантазен яспис. Другото го гледаше с човешко любопитство.

Жития V - Елена

Няма коментари:

Публикуване на коментар