източник: lib.ru
Градът, в който живея вероятно е най-горещия на света. Горещината в него е такава, че каменните огради се напукват, а складовете се покриват с кафявата коричка на загара.
На Хатам тук му харесва. Той се е родил и израснал в този град. А моят град е съвсем друг, макар почти да не го помня, само огромните храсти с пъстри цветове, които растяха покрай портата са се набили в паметта ми. От много отдавна вече градът на Хатам е и мой град. Уча с него в едно училище. Едни и същи улици ни посрещат след уроците. Минаваме по улица „Горска”, кръстена така сигурно на шега, по дългата „Червеноармейска” и „Колхозна”. Татко казва, че улици с такива имена има във всеки град. А на мен ми се струва, че улиците, както и хората са неповторими. Имат си свое лице и трябва да имат също такива неповторими имена. Но татко знае по-добре от мен за тези неща, пътувал e още преди аз да се появя и понякога съжалявам, че съм се родил толкова късно, че най-интересното хората са го преживели без мен.
След последния дом на „Колхозна” градът изведнъж изчезва. Пред нас се открива огромното пространство на пустинята до самия хоризонт, покрито със сухи тръни и бодлива жълта трева.
Слънцето, уморено от деня, лениво се движи към хоризонта и ние бързаме, за да успеем да пресрещнем стареца Дамир със стадото на превала.
Всяка вечер той прибира тук колхозното стадо да пренощува и се отпуска за кратка почивка след трудния път през планините. Ние трябва да стигнем до мястото преди него, за да съберем дърва за огън. Те не се намират лесно наоколо и събирането им отнема почти час. Накрая ръцете на всички са изподраскани от камилските тръни, но дори не забелязваме, защото цялото ни внимание е насочено към прохода: с нетърпение чакаме, кога там ще се появи гъстата, плътна маса от овце, розовееща на залязващото слънце.
Без да бърза Дамир пали огън, вари чай, разчупва ароматна, бяла питка и ни подава звънтящи, синкави купички със старинна форма. Хич не ни се пие чай, но не трябва да отказваме, а и да пришпорваме Дамир е безсмислено. Накрая той избърсва мустаците и брадата си с ръкава на халата и започва да разказва точно от там, от където вчера е спрял. Дамир говори бавно, сякаш си спомня събития, на които е бил очевидец. Трудно е да се повярва, че всичко което той разказва се е случило толкова отдавна, 1500 години назад. Ние с Хатам въобще даже не можем да си представим цялата необятност на това време и все пак слушайки Дамир виждаме улиците на древния град. Толкова стар, че даже памет за него няма запазена, а прахта, останала от къщите му се е смесила с пясъка на пустинята много векове назад.
Бил богат и красив град. До източната стена, близо до пазарния площад, се намирала улицата на занаятчиите. Тук някъде, в малка колиба, живял и Мансур. Бяхме чули за него от Дамир преди няколко дни и оттогава неговото име винаги предизвиква в мен вълнение, макар оттогава да са минали много години и аз отдавна не съм вече това момченце, което седеше пред изгасващия огън с изстиваща купичка чай в ръцете.
Мансур, майсторът на сребро, бил най-известния в цялото Бактрийско царство. За неговите изделия идвали чуждестранни търговци, продаващи ги на тройна цена, но самия той цял живот си останал беден, сякаш злато и сребро не можели да се задържат в ръцете му и само се превръщали в прекрасни форми на чаши и паници, щитове и шлемове за богатите граждани. И не само той бил бедняк: всичко което заработвали неговите съседи също изтичало от ръцете им под формата на данъци и налози.
Мансур бил весел и силен човек, обичал работата си, живеел задружно със съседите си - ковачи и седлари. Винаги си помагали един на друг в трудни моменти, споделяли всичко, а когато човек има верни приятели, бедността по-леко се понася. Може би никога нямаше да узнаем за Мансур, ако нямал тайна, заради която се случили беди... Малко ли са на света майстори, чиято работа е оцеляла векове, но никой не помни имената им. Но Мансур го чакало повече. На смъртния си одър, баща му дал една малка запечатана кутийка и му казал да не я отваря, освен при крайна необходимост. И ето че това време дошло...
Мансур разбрал, че нещо не е както трябва, веднага след като се появил пратеник от управителя на града Патрокъл. Викат ли те в двореца, не чакай добро... След като той си тръгнал Мансур дълго стоял потънал в мисли, чоплел засъхналата боя в каменното корито и се чудел за причината, поради която е потрябвал на самия Патрокъл. За всеки случай, казал на жена си да събере инструментите му, въпреки че знаел, че те няма да са му необходими. Патрокъл няма да си създава главоболия за някаква си поръчка, не за това го викал.
Цял ден чакал майстора по палещото слънце, но не го пуснали дори във вътрешния двор. И чак късно вечерта пазачът извикал името му и грубо побутвайки го го повел през дългия коридор да стаята на срещата. Там го претърсили, изтръскали от пояса му две бронзови монети и забравили да ги сложат обратно. Търсели оръжие, но той не взел със себе си дори нож. Взели кутията с инструменти и казали да си сложи чист халат, сякаш искали да се засрами излишно от себе си, но той и тогава си замълчал. Кой бил той пред войните на великия Патрокъл? Ето вече четвърта година, откакто дошъл от Македония този тантурест, алчен човек и оттогава народът не можел да си почине от изнудвания и данъци. Тези, които се опитали да възразяват, отдавна били свършили на градския площад и гарваните изкълвали очите им...
Красив бил двореца на Патрокъл. Прекрасно изсечени фонтани, огромни вази,
направени от неизвестни за бактрийския майстор материали ... Велика и силна е Македония... Ще поседи, ще се срещне с хората, които са създали цялата тази красота...
Мансур така се загледал в един светилник, изваян във формата на мъж с кози крака, че не забелязал кога Патрокъл влязъл в залата и само тежката ръка на стотника, която го заставила да коленичи пред великия, го накарала да се опомни. Патрокъл с движение на ръката отпратил стотника и стражите, и останал сам с Мансур. Дълго мълчал застанал над проснатия в краката му човек, замислено гледайки тила на легналия по очи майстор.
- Значи ти си Мансур?
- Да, господарю.
- Чувал съм много истории за теб. Казват, че знаеш тайните на всички метали?
- Мълвата лъже, господарю.
- Лъже? Може и да лъже. Стани. Нашият разговор няма да е обикновен.
Мансур се изправил с мъка, проклинайки тежката ръка на стотника.
- Също така чух, че в града няма по-изкусен майстор от теб.
- Някакво изкуство е дошло при мен от дедите ми и ако великият поиска...
- Кани и чаши не ми трябват. Имам достатъчно. А освен изкуството, нищо друго ли не е дошло при теб от дедите ти?
Мансур целия се свил като си спомнил завещаната кутийка. В главата му се гонели объркани мисли... Откъде? Как е могъл да научи? .. Или може би той не за това? Погрешно съм решил?
- Защо мълчиш, майсторе? Може би имаш тайна, която си забравил да ми съобщиш? Мисли. Хубаво си помисли!...
Целият разказ >>
Няма коментари:
Публикуване на коментар