Като мимолетно видение*

от Фьодор Чешко

Дълго, доста дълго не й обръщаха внимание минувачите – два насрещни потока, забързани една срещу друга бурни вълни от хора. Трамвайна спирка – метро, метро - трамвайна спирка... Да се измъкнеш, да прибягаш, да се промушиш... И каква е разликата, че нещо се белее на изпъстрения със заледени храчки и угарки парапет до кичозно надменната фасада на Госбанк? Никаква. После там се спират двама пубери – с треперещи от студ, обути във вносни панталони, възтънки крака. С безделнически ръце, напъхани до лактите в джобовете на куртките, зачервени уши и страхлива похот в стъклените очи.., и започват да дрънкат:
- Я, скивай, статуя! Преди я нямаше...
- Тю, тъпаци! Измислили го... Гола мацка до банката да сложат!
- Но си я бива кучката, породиста... Аз с такава – не бих се двоумил...
- Тю, тъпако... Ти Саманта Фокс виждал ли си? Такива цици – можеш да откачиш! А тази? Две пришки, няма за какво да се хванеш...
- Стой!.. Да му се невиди, тя е жива!
- Побърка ли се?
- Да пукна! Виж - диша... Виж, виж, отвори си очите, сини са! Да си виждал статуя със сини очи?
- Да, бе, жива е... Тю, мътните да го вземат – гола в този студ... че и на камъка седи. Аз за две минути ще сдам багажа...
- Сигурно санитарите са се заиграли на карти, а мацката е духнала... Сега си плаща... Ще пукне... Можем да я постоплим, а? Ха-ха-ха...
Започва да се събира тълпа. Мъже, бързащи от работа за вечерята в къщи, сновящи между пустите пейки жени.. А тя само седи – нежна, чуплива – беззащитната й, почти светеща топла кожа, сякаш се присмива на двадесет градусовия вечерен студ и на лепкавите, злобни погледи на тълпящите се.
Плавната извивка на високата шия... Розовите палци, спленени на сгънатите колене на непростимо изящните крака... Косите, сгъстени от плътния мръзовит въздух и падащи по стройните рамене... Тъжната бездна на очите, устремени не към, а през... А тълпата набъбва, расте, смачквайки собственото си множество в нещо монолитно и безлико-единно... Работяги, с ярост измъкващи се от трамваите, пълни до пръсване с пътници... Интелигенти, умеещи да изкрещят "Идиот!" в гърба на излизащия пред тях... Старици, бързащи за храма, където свещеникът ги учи: "Бог е любов."... Пенсионери... Студенти... Войници... Хора.
- Ах, ти пачавра безсрамна, разпуснала си се срамотиите да си показваш, развратнице!..
- Невероятно... Мистика някаква... Няма такава красота, не може да има! Вещица...
- Аз стоях наблизо, повярвайте – вцепених се цялата, не си чувствам краката, а тази мърла е както майка я е родила – и нито гък!
- Мамо, мамо, виж – леличката е като статуята на картинката, помниш ли?
- Ей, майката, оглупяхте ли? Не вкарвайте синчето в грях да гледа тази мръсница!
- Ох, красавица и съвсем безплатно! Как бих те хванал за цицките!
- Давай, Митак! Не се стеснявай, ще те прикрием...
- Ама неудобно е, с тези хора наоколо...
Стар, престарял дядо промълвява през оцелелите си по милост, шепнещи, вкоченени венци:
- Удостои ме преди смъртта ми, Господи! Каква красота, Господи, каква красота!..
И хриплив смях над ухото му:
- Виж ти, стари глупако, саламът вече изсъхнал, но и него натам го тегли...
А наблизо някой негодува, пръска слюнка:
- Разпуснат народ, мръсници! По Сталиново време със сигурност не са се разхождали голи курви по улиците. Да се изтребят трябва гадините, да се изтребят! Всички!
И изведнъж – тишина. Разклаща се хорската тълпа и изплюва един – черна, разкопчана полушубка, скърцащи обувки, дълга, заскрежена бухалка блести на якото му рамо... Приближава се и впива хищни пръсти в крехкото, податливо рамо, изправяйки я на крака:
- Хайде, тръгвай! Размърдай се!
Тя тръгва. Не се съпротивлява, не протестира – послушно пристъпва с босия си, до болка красив, крак на обсипаното с гнусни остатъци, снежно стъпало. В мръсотията, в храчките, в нечистата мъгла, издишана от множеството яростно разтворени усти, тръгва. И изведнъж...
Светлина. Ярка, искряща. Като че в тъмна стая се отваря врата, а зад нея нещо светло, радостно... И тя, безсрамната, се измъква от хватката на придружителя и се гмурва в нахлулата светлина, която се възпламенява по кожата й, пръскайки възторжени светлосенки, разтваря се и я приема в себе си... И започва да се затваря тази внезапно появила се врата – вече само ясно очертан правоъгълник светлина... И тихи, толкова тихи, тъжни гласове, усещащи се сякаш не със слуха, а с нещо друго мълвят:
- Връща се последният тест-аналитик.
- Резултати?
- Все същото. По-малко от пет процента.
- Колко е лошо да се губи нещо новоткрито...
- Нима вече няма надежда за успешен контакт? Може би сме дошли твърде рано?
- По-скоро твърде късно...
Гласът заглъхва все повече и повече, останал там някъде в радостната светлина... И край. Невидимата врата се затваря. Плътно, непроницаемо – сякаш никога не е съществувала.

*От известното стихотворение на Пушкин.

Превод от руски: Преслава Ст. Кирова ©

Много ми харесва Фьодор Чешко. Ето това също си заслужава да се прочете: http://www.e-reading.club/bookreader.php/64142/Cheshko_-_Kak_list_uvyadshiii_padaet_na_dushu.html

Лунните маршали

от Александър Бушков

Сайт, посветен на изкуството на Йожен Дьолакроа, автор на картината: https://www.artsy.net/artist/eugene-victor-ferdinand-delacroix

Всичко започва по пълнолуние и продължава три дни. Защо е така е загадка. Има много неща в света, Хорацио... С една дума, така е поискала природата, защо – не е наша работа.
Климент Ефремович Ворошилов, първи червеноармейски офицер, приготвя всичко старателно, по женски наблягайки на детайлите - самовар, напитки, мезета, Той обикаля около красивата и богато украсена маса, нещо побутва, нещо наглася, сяда и въздиша тъжно, гледайки екрана на телевизора, където мълчаливо изобличава някого очарователно възмущаващия се Михаил Сергеевич (Горбачов - моя бел. Обясненията със звездички са най-отдолу). "По-малко дрънкай, организирай Чека*, Чека..."- мръщи се първия червеноармейски офицер.
Но в този момент идва Семьон Михайлович Будьони*, символ и легенда, закача
фуражката и шинела с полковнически пагони, и разрошва с края на палеца редките си мустаци, шумно възхищавайки се на подредбата на масата. К.E. капризничи като жена и маршалите все забравят това в началото.
Последен се появява маршал Жуков*, мирно настроен, докато не поеме, колкото трябва. След петата чаша, когато разговорът се разпростира до Афганистан и Персийския залив, Жуков започва да крещи на двете легенди, припомняйки им посредствеността, проявена по време на коварното нападение на германците.
Легендите, разбира се, се обиждат и в дрезгав дует викат, че през гражданската въпреки всичко са вършили велики дела, а Жуков е бил "Ванка-взводен"* , така че е по-добре да млъкне, и въобще, те са проливали кръвта си и за такива Жуковци включително ... Скоро страстите се охлаждат и разговорът постепенно се уталожва до приятните спомени от гражданската."И комисари с прашни перчеми се навеждат мълчаливо над мен..."(песен на Булат Окуджава) – цвили К.E., за което получава един лек от C.M.. – така, защото си е редно. Дълго, сочно и с вкус псуват Троцки, после - днешната младеж.
И през всичкото това време в тъмния ъгъл с каменно изражение стои старшина Тулигенов, тихо-тихо, като мишка под метла. Сякаш не е тук. Само от време на време протяга безшумно ръка към чашата за малка глътчица коняк, колкото да си намокри устата и наново замира, като степна каменна жена*.
Ще се напие после сам, все още не трябва. Защото само Тулигенов да се отпусне и дяволите от приказките мигновено ще отнесат и тримата легендарни маршали, а на тяхно място ще останат двама незабележими полковника и един твърде скучен майор. Защото маршалите са дело на Тулигенов, който всъщност не е и Тулигенов (работата не беше проста, но двамата полковника с майора така го бяха нагласили като загинал на учения, съчиниха нова фамилия и го произведоха в старшина. Трудно беше, поизпотиха се, но се справиха.)
Тулигенов, единственият останал жив наследник на преселилия се във вечността малоброен род на магьосниците, живеещи някога из пясъците до иранската граница. Тулигенов, на когото не коства нищо с настъпването на пълнолунието да всели у когото поиска, която душа си пожелае. Съчетанието се получава зловещо - и предишното "Аз" не се потиска напълно, и нововселената душа не запазва идентичността си на сто процента. Нещо като сън, когато със сигурност знаеш, че спиш. Но съвсем реално и привлекателно до сладък ужас.
По някаква причина двамата полковника и майора зациклили на тримата легендарни маршали, като пияници, които по сто пъти на вечер въртят любимият си запис, натискайки с мазни пръсти копчетата на магнетофона. Това не станало веднага - един преди това бил Наполеон, друг Кутузов, но именно Жуков привличал с такъв трепет, дори повече от Александър Македонски, страшно започва да ти се иска да си Жуков отново и отново...
А виж с Котовски* станал проблем. Щом се появил и се напил яко, той счупил посудата, псувайки без почивка първия червеноармейски офицер и началника на Първа кавалерия, а след това се нахвърлил да ги бие за Сергей Думенко, Миронов и други смели дела, потънали в бурени и забравени от потомци и историци. Хубавото било, че нито на ръст, нито на сила майорът приличал на Котовски и полковниците лесно го завързали с хавлиите...
Оттогава тримата легендарния маршали станали неизменно непроменени всяко пияно пълнолуние, защото на Тулигенов му било все едно. Тук му било добре, доволен-предоволен, че го скрили зад друга фамилия и трогателно погребение. Имало си причини. Преследвали дядо му и баща му, преследвали и него - и хората на Ага Хан и хората на някакви, неизвестни за вестниците, генерали от арабските пясъци, и хората на Садам. Тулигенов с основание подозирал, че всички го търсят, защото им трябва една и съща душа. Не е хич трудно да се досетиш чия.
Тулигенов се преместил тук и за нищо не съжалява. Родната земя е толкова отровена с химия, че даже млякото на жените е с пестициди, роднини нямал, а двамата полковника с майора, освен всичко друго, му издействали орден за военна служба към родината трета степен и обещават още много хубави неща, само да работи. А да се работи не е хич трудно, ако трябва да сме честни – нищо и никакво за потомък на магьосници...
На сутринта, когато образите на тримата легендарни маршали вече изтляват, те отлитат, а оставащите на масата двама полковника с майора, както винаги на този етап от запивката, сядат да напишат писмо на Горбачов, предлагайки му в замяна на генералски звезди за тримата да ползва, която си избере душа – на Владимир Илич, на Карлсчо, заедно с Енгелс. На сутринта, ужасявайки се в махмурлука си, внимателно късат писмото, а парченцата изгарят - добре ще е, ако ги изритат в оставка по непригодност, но ако ги вкарат в психиатрията? Какво ще си помисли получателя на писмото, както всеки на негово място, ако получи такова предложение?
Дописвайки писмото, те някак допълзяват до леглата и без да свалят дрехите си, потъват в мътно забвение. Присънват им се маршалите. Сега вече Тулигенов си налива коняк като хората и, гледайки изгрева и избледняващата луна, започва да живее за себе си.
... Атила, който наричаха бич божи, чук божи, препуска из равнината, а наоколо докъдето погледа стига – конниците му, далеч чак до Каталунското поле и Европа е застинала в смъртно вцепенение, ужасена от нахлуването на конната орда. И горят градове.
Но красотата тук не е в разрушенията и смъртта, не е в горящите градове, младите пленници, жарките битки и купищата злато. Тулигенов чисто и просто си бе останал момче, неизразимо удоволствие му носеше само едно: това, че язди начело на безброй орди от конници и всички, до последния човек, слушат него. Повече не му беше нужно – само, гордо изпъчен, да язди начело ...
Това му носеше неизразимо наслаждение. И неописуема болка, ето там е работата. Само че никой не знае за това. Тулигенов съвсем не е глупав чукча от вицовета, магьосниците от иранската граница винаги много са знаели, знанията им били обширни и многостранни, в тайника на бащата на Тулигенов и досега лежат купчини книги, считани за изгубени. Тулигенов би могъл да пише страхотна музика, знае, че Моцарт в него е умрял, той добре знае какъв е бил Моцарт. Но още знае, че никога няма да може да избяга от омагьосания кръг, където се наливат с водка тримата маршали и се поклаща в седлото на Атила. Не защото го държат насила, съвсем не...
На Тулигенов не му достига воля, упоритост и настойчивост да бъде композитор. Така му е добре – хранят го, поят, обличат, скоро ще му дадат звание прапоршчик... Всичките знания, цялото наследство на магьосниците не могат да добавят сила на характера и упоритост за постигане на целта, ако самия човек не ги притежава. Както предупреждавал дядото на Тулигенов, от парцал и магия не става стомана. Така и станало.
Остава му да поплаче понякога, когато се напие, бършейки сълзите си с длан.
И Тулигенов плаче, докато не се унесе в пиянски сън.
Може би, и ние бихме плакали така, прекрасно осъзнавайки, че в нас умира Моцарт.

Превод: Преслава Ст. Кирова ©

*Чека - Чрезвычайная комиссия по борьбе с контрреволюцией и саботажем/ Извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажите.
*Семьон Михайлович Будьони - http://bg.wikipedia.org/wiki/Семьон_Будьони
*Маршал Жуков - http://bg.wikipedia.org/wiki/Георгий_Жуков
*Ванка-взводен - Събирателен образ на руски ротен офицер, който организира бойната подготовка в мирно време. Пренебрежително название за офицер, който по някакви причини няма перспектива да се издигне в чин. Повече: https://ru.wikipedia.org/wiki/Ванька- Взводный
*Степни каменни жени - Антропоморфни каменни статуи, останали от древни култове, които са намерени в големи количества в руската степ, Южен Сибир и др. Едни от най-известните са Половецките каменни жени.
*Котовски - Григорий Иванович Котовский, съветски военен и политически деец, участник в Гражданската война.

------------------
Александър Бушков е известен в България най-вече с приключенските си книги за съвременна Русия. Сериалът "Платина", който се излъчи и по някоя от българските телевизии е направен по негови книги. Жалко, че само това се превежда, тъй като е започнал с фантастика и има много интересни фантастични произведения.

Легенда за сребърния човек

За чашата >>

от Евгений Гуляковски

източник: lib.ru

Градът, в който живея вероятно е най-горещия на света. Горещината в него е такава, че каменните огради се напукват, а складовете се покриват с кафявата коричка на загара.
На Хатам тук му харесва. Той се е родил и израснал в този град. А моят град е съвсем друг, макар почти да не го помня, само огромните храсти с пъстри цветове, които растяха покрай портата са се набили в паметта ми. От много отдавна вече градът на Хатам е и мой град. Уча с него в едно училище. Едни и същи улици ни посрещат след уроците. Минаваме по улица „Горска”, кръстена така сигурно на шега, по дългата „Червеноармейска” и „Колхозна”. Татко казва, че улици с такива имена има във всеки град. А на мен ми се струва, че улиците, както и хората са неповторими. Имат си свое лице и трябва да имат също такива неповторими имена. Но татко знае по-добре от мен за тези неща, пътувал e още преди аз да се появя и понякога съжалявам, че съм се родил толкова късно, че най-интересното хората са го преживели без мен.
След последния дом на „Колхозна” градът изведнъж изчезва. Пред нас се открива огромното пространство на пустинята до самия хоризонт, покрито със сухи тръни и бодлива жълта трева.
Слънцето, уморено от деня, лениво се движи към хоризонта и ние бързаме, за да успеем да пресрещнем стареца Дамир със стадото на превала.
Всяка вечер той прибира тук колхозното стадо да пренощува и се отпуска за кратка почивка след трудния път през планините. Ние трябва да стигнем до мястото преди него, за да съберем дърва за огън. Те не се намират лесно наоколо и събирането им отнема почти час. Накрая ръцете на всички са изподраскани от камилските тръни, но дори не забелязваме, защото цялото ни внимание е насочено към прохода: с нетърпение чакаме, кога там ще се появи гъстата, плътна маса от овце, розовееща на залязващото слънце.
Без да бърза Дамир пали огън, вари чай, разчупва ароматна, бяла питка и ни подава звънтящи, синкави купички със старинна форма. Хич не ни се пие чай, но не трябва да отказваме, а и да пришпорваме Дамир е безсмислено. Накрая той избърсва мустаците и брадата си с ръкава на халата и започва да разказва точно от там, от където вчера е спрял. Дамир говори бавно, сякаш си спомня събития, на които е бил очевидец. Трудно е да се повярва, че всичко което той разказва се е случило толкова отдавна, 1500 години назад. Ние с Хатам въобще даже не можем да си представим цялата необятност на това време и все пак слушайки Дамир виждаме улиците на древния град. Толкова стар, че даже памет за него няма запазена, а прахта, останала от къщите му се е смесила с пясъка на пустинята много векове назад.
Бил богат и красив град. До източната стена, близо до пазарния площад, се намирала улицата на занаятчиите. Тук някъде, в малка колиба, живял и Мансур. Бяхме чули за него от Дамир преди няколко дни и оттогава неговото име винаги предизвиква в мен вълнение, макар оттогава да са минали много години и аз отдавна не съм вече това момченце, което седеше пред изгасващия огън с изстиваща купичка чай в ръцете.

Мансур, майсторът на сребро, бил най-известния в цялото Бактрийско царство. За неговите изделия идвали чуждестранни търговци, продаващи ги на тройна цена, но самия той цял живот си останал беден, сякаш злато и сребро не можели да се задържат в ръцете му и само се превръщали в прекрасни форми на чаши и паници, щитове и шлемове за богатите граждани. И не само той бил бедняк: всичко което заработвали неговите съседи също изтичало от ръцете им под формата на данъци и налози.
Мансур бил весел и силен човек, обичал работата си, живеел задружно със съседите си - ковачи и седлари. Винаги си помагали един на друг в трудни моменти, споделяли всичко, а когато човек има верни приятели, бедността по-леко се понася. Може би никога нямаше да узнаем за Мансур, ако нямал тайна, заради която се случили беди... Малко ли са на света майстори, чиято работа е оцеляла векове, но никой не помни имената им. Но Мансур го чакало повече. На смъртния си одър, баща му дал една малка запечатана кутийка и му казал да не я отваря, освен при крайна необходимост. И ето че това време дошло...
Мансур разбрал, че нещо не е както трябва, веднага след като се появил пратеник от управителя на града Патрокъл. Викат ли те в двореца, не чакай добро... След като той си тръгнал Мансур дълго стоял потънал в мисли, чоплел засъхналата боя в каменното корито и се чудел за причината, поради която е потрябвал на самия Патрокъл. За всеки случай, казал на жена си да събере инструментите му, въпреки че знаел, че те няма да са му необходими. Патрокъл няма да си създава главоболия за някаква си поръчка, не за това го викал.
Цял ден чакал майстора по палещото слънце, но не го пуснали дори във вътрешния двор. И чак късно вечерта пазачът извикал името му и грубо побутвайки го го повел през дългия коридор да стаята на срещата. Там го претърсили, изтръскали от пояса му две бронзови монети и забравили да ги сложат обратно. Търсели оръжие, но той не взел със себе си дори нож. Взели кутията с инструменти и казали да си сложи чист халат, сякаш искали да се засрами излишно от себе си, но той и тогава си замълчал. Кой бил той пред войните на великия Патрокъл? Ето вече четвърта година, откакто дошъл от Македония този тантурест, алчен човек и оттогава народът не можел да си почине от изнудвания и данъци. Тези, които се опитали да възразяват, отдавна били свършили на градския площад и гарваните изкълвали очите им...
Красив бил двореца на Патрокъл. Прекрасно изсечени фонтани, огромни вази,
направени от неизвестни за бактрийския майстор материали ... Велика и силна е Македония... Ще поседи, ще се срещне с хората, които са създали цялата тази красота...
Мансур така се загледал в един светилник, изваян във формата на мъж с кози крака, че не забелязал кога Патрокъл влязъл в залата и само тежката ръка на стотника, която го заставила да коленичи пред великия, го накарала да се опомни. Патрокъл с движение на ръката отпратил стотника и стражите, и останал сам с Мансур. Дълго мълчал застанал над проснатия в краката му човек, замислено гледайки тила на легналия по очи майстор.
- Значи ти си Мансур?
- Да, господарю.
- Чувал съм много истории за теб. Казват, че знаеш тайните на всички метали?
- Мълвата лъже, господарю.
- Лъже? Може и да лъже. Стани. Нашият разговор няма да е обикновен.
Мансур се изправил с мъка, проклинайки тежката ръка на стотника.
- Също така чух, че в града няма по-изкусен майстор от теб.
- Някакво изкуство е дошло при мен от дедите ми и ако великият поиска...
- Кани и чаши не ми трябват. Имам достатъчно. А освен изкуството, нищо друго ли не е дошло при теб от дедите ти?
Мансур целия се свил като си спомнил завещаната кутийка. В главата му се гонели объркани мисли... Откъде? Как е могъл да научи? .. Или може би той не за това? Погрешно съм решил?
- Защо мълчиш, майсторе? Може би имаш тайна, която си забравил да ми съобщиш? Мисли. Хубаво си помисли!...

Целият разказ >>

Приказка за селянина и мечката

снимка: indianicagallery

Заравяйки се тези дни тук: fan.lib.ru открих този симпатичен вариант на известната руска приказка за селянина и мечката. Вероятно ние няма да можем да я разберем и оценим толкова добре, тъй като не сме руснаци, аз дори се учудих на високия й рейтинг в сайта, но ми беше забавно.

Приказка за селянина и мечката

от Евгени Шербак

В съседните задгранични страни, а най-вече в отвъдморските, много хора искрено вярват, че из руските градове и села се разхождат мечки. Това на нас ни се струва странно, защото в тези чуждестранни убеждения сякаш има някаква историческа първопричина. Затова трябва да възстановим истината, а не да изучаваме непотребните чуждестранни измислици.

Било отдавна. При един богат господин, княз или херцог, в отдалечено имение живял селянин. Той бил чудак, надарен от майката природа с изключителна сила. Затова близки и приятели нямал. Както се появявали, така се и разбягвали. Съседите се бояли от него, считали го за странник, още повече, че вместо куче имал мечка, която никога не връзвал на синджир. Разговарял с нея като с човек, а зимата я пускал в къщи, за да не замръзне. През лятото мечокът помагал: подкарвал рибата към мрежите, вземал събраните малини от момичетата или направо слагал на масата младо прасе. А през зимата ходели да се веселят: пързаляли се с шейни и факли, виели като вълци към луната като често често се почесвали по хълбоците. Ако времето било лошо си стояли в къщи. Мъжът свирел на балалайка, а мечокът танцувал витиевато. И си имал един навик – много обичал мед. Даже докато спял си слагал лапата в гърнето с мед и насън я облизвал.

И всичко вървяло чудесно, но бедата дошла оттам, откъдето не очаквали. Дошъл господарят на имението и то не сам, а с чужбинските си приятели. Тръгнал из цялото си владение, природата и въздухът да им покаже. И се случило така, че във виелицата дошли до дома на селянина, за да се скрият от лошото време. Мъжът ги пуснал, докато виелицата отмине. Видели те тогава мечокът и се изплашили като кокошки в курник. Нахвърлили се на господаря и се развикали:
- Каква е тази първобитна диващина? Нима карате хората си със зверовете да живеят? Не е добре това. – викал единият.
А вторият повтарял:
- Шерамига! Това е недостойно за образован човек! Уви, уви! В Париж няма да ви допуснат до грандфами.
А третият направо нарекъл господина "циганин".
- Циганин! – направо казал той. – Белокож циганин! Това е срамна, недостойна отживелица! Това трябва да се крие, не да се показва!

Господарят искал да обясни, но те не искали да го слушат и дори си тръгнали сами обратно към вкъщи. Той се затворил в имението си и горчиво пиел, потънал в пълна меланхолия. Пил три дни и три нощи, на четвъртия заповядал да му донесат пъдпъдъчи бульон и казал да извикат селянина. Той се явил и паднал пред него по очи. Господарят сърбал бульона и го попоглеждал. Доял си бульона, станал, подпрял се с юмруци на масата и казал:
- Е, братко, каква мерзост сътвори ти спрямо мен?
А мъжът стоял, мълчал и нищо не разбирал. А господарят си знаел своето:
- Страхотия някаква живее в къщата ти и ме позориш. Не е добре! Нито едно момиче няма да дойде при теб – само като видят мечката и ще избягат.
Мъжът продължавал да мълчи, а онзи продължил:
- Въобще, братко, трябва да махнеш мечката възможно най-скоро.
- Но как така, господарю! – извикал селянинът.
- Не спори с мен, човече! Заради тебе не мога в Париж да отида. Докато не махнеш мечката няма да те оставя на мира. И ще плащаш троен налог, докато животното е при теб.
Човекът искал да каже нещо за мечока, но господарят изревал:
- Сега вън да изпълниш заповедта ми!
Върнал се селянинът в къщи тъжен. Стоял, мислил. Просто така да изгони мечокът не ставало. Да му обясни също нямало как. Мечката е твар безсловесна, не разбира човешкия език. Можел да го остави, но тройният налог щял да го докара до просешка тояга. Мислил, мислил и измислил. Когато мечокът заспал, той взел гърнето с мед и го сложил в печката. Когато медът кипнал го върнал на мястото му. Мечокът поопипал с лапа и хоп! мушнал я в гърнето. Мъжът не успял дори да мигне и животното се изпарило. Само навътре в гората се чул силен рев и после станало тихо. Мечокът в просъница не виждал къде тича, паднал в една дълбока пряспа и там заспал. И спал до пролетта, смучейки лапата си. В началото, за да не го боли толкова я пъхнал в устата си, а тя била така напоена с горещ уханен мед, че до края на зимата му стигнал. Всичко било точно така. Ако не вярвате, вървете през зимата в бърлогата на мечока и пробвайте лапата. Ах, сладка, ах, медена!

превод: Преслава Ст. Кирова ©

Дяволът от оранжевите води

Александър Грин

„Слушай ме – каза ми дявола в среднощната тишина,
Слушай, ще ти разкажа за една тъжна страна...”
Едгар По


Предварителен разговор

Ингер лежеше в леглото и кашляше повече, отколкото трябва. Дясната му ръка, безсилно висяща извън леглото, изтощено мърдаше с бледите си пръсти, полузатворените му очи блестяха в трескава жар, а под мишницата му, добре нагрят на лампата, стърчеше голям термометър.
Този, внушаващ състрадание, вид предизвика смях у влезлия в стаята четиридесетгодишен мъж. Движенията на новодошлия бяха резки, бързи и насечени, лицето му, бледо и широко, би изглеждало незначително, ако не бяха високо поставените, извити вежди. Той беше облечен в широк, провиснал, черен костюм и дебели ботуши, а в дясната си ръка, окичена със старинни пръстени, държеше цилиндър.
- Аз съм, не е доктора - каза влезлия – доктора го нямаше в този влак. Така че, скъпи Ингер, може да пробвате да нагреете термометъра някой друг път.
Ингер силно запримигва, изчервен и объркан.
- Слушайте, Бангок - каза той - ако се осмелявате ...
- Да - прекъсна го Бангок – Осмелявам се. Гледах през ключалката. Преди всичко видях своята лула, която изчезна по необясним за мен начин. Същата тази лула между вашите зъби. И понеже не умеете да пушите, напълнихте стаята с дим, посипахте жар върху чаршафа и прогорихте дупка. Тази дупка в момента е точно под меките части на тялото ви. След това, извадихте малко, гнусно, евтино огледало и се опитвахте да се любувате на лицето си, правейки величествени гримаси. След това направихте измамата с термометъра и накрая, чувайки скърцането на вратата, се опънахте в позата на умиращ гладиатор.
- Ако утре оздравея - с отчаяние каза Ингер - ще ме изпратят в града. Ние много се обичаме.
- Да? - Бангок погледна твърдо към момчето, кихна и издуха носа си. - Това е любопитно, - каза той. - Къде мислите да живеете след сватбата?
- На Канарските или Молукските острови.
- Истински летен курорт - каза Бангок. - Как си го представяте това?
- Тя идва до прозореца.
- Ингер - каза Бангок - Аз не те питам за това, целувате ли се или не, също така не питам, ще изядеш ли всички сладки откраднати за теб от твоята възлюблена. Питам - ще ми дадеш ли лулата, малък негоднико?
Ингер мушна ръката си под одеялото, извади лулата и тихо я подаде на Бангок.
- Срещу това - каза той – вие трябва да ми разкажете нещо.
- Виж ти! – забеляза Бангок. - Да - добави той, като че ли на себе си. - Навици на бандит и Дон Жуан ... момчето ще стигне далеч ... Да разкажа? - бавно повтори Бангок. – Какво искаш да чуеш, майчин сине? Слушай, ще ти разкажа за реконструирането на сградите на морското училище.
- Не искам - каза Ингер.
- За разширеното избирателно право за по-нисшите съсловия ...
- Също не.
- За закона срещу циганите ...
- Съвсем!
- За данъците върху лукса ...
- Не искам.
- За разкопките на древен римски акведукт ...
Ингер обидено замълча.
- А, - смеейки се, продължи Бангок - нещо за всекидневния живот на хората? За
психологията на червените и пъстри коне, историята на юздата, властта на чернозема и
деспотизма на глината; за предродилните болки, за тъкачния стан и варените картофи? Въртиш глава? Не искаш нищо да знаеш за това?
- Да, не искам – свирепо отряза Ингер.
- В такива мрачни есенни дни - каза Бангок – и моряците обичат да дрънкат безспир. Да си спомням, за това което вече е било и на мен ми е приятно. За какво да ти разкажа, странно същество, неинтересуващо се от феминизъм и психологията на обществото? Какво искаш?
- Искам това, което сте видели - каза Ингер. - За пропасти, пещери, вулкани, циклони, канибали ... вие сам знаете. Помните ли, разказвахте за чернокожи, злато, бяло момиче и жълта треска?
- Спомням си – спирайки да се усмихва, каза Бангок.
- Ето, нещо от този сорт
- От този сорт! Добре, слушай Ингер: ще ти разкажа за дявола от оранжевите води.
Очите на Ингер блеснаха с жаден пламък.
- Това е нещо спиращо дъха, нали? - извика той.
- Не, това е истинска история - каза Бангок.
- А дявола?
- Слушай и съди сам.

I

Среща с дявола

- Това беше, Ингер, тогава, когато не само, че още не командвах яхтата на твоя баща, но и не бях още дори моряк. Млад, пъргав и нахален, аз гледах на всички неща под слънцето от гледната точка на успеха и любопитството.
През 1892 г. пътувах от Австралия към Китай на парахода „Касиопея” на Фиц и компания. Прям по характер, на всички въпроси на помощник капитана веднага заявих, че нямам билет. Този разговор се състоя ден след отплаването на „Касиопея”. До тогава, успявах някак да се измъкна без да ме хванат. Разбира се, пътувах в трета класа. Разговорът се състоя вечерта. Знаейки, че ще ме свалят на най-близкото пристанище, аз престанах да мисля за това, отидох на палубата и запалих цигара, разглеждайки звездното небе.
Докато стоях там, чудейки се дали да открадна диамантените очи на Буда в Богор, да стана мошеник или доброволец – един човек, който се беше навел през борда на известно разстояние от мен, се изправи, приближи се и каза:
- Какво ще правим?
Без да отговоря аз го разгледах внимателно от главата до петите, за да разбера с кого си имам работа. Но този път наблюдателността и опита ми дадоха засечка: така и си останах в недоумение относно самоличността на чужденеца. Той беше облечен в мръсен цял костюм, вместо жилетка отдолу пъстрееше басмяна риза, на краката му имаше високи ботуши, а русата му, с цвят на гниеща дървесина, коса бе прикрита с черна филцова шапка. Трябва също да спомена, че басмяната риза, спусната над панталоните му, бе стегната с шнур с пурпурни пискюли. Изтънялото, скулесто лице на този човек, вирнатия, осеян с лунички, нос, рядката брада, мустаците, дълбоко хлътналите безцветни очи, всичко, оставяше трайно впечатление. Дългата му, лъскава коса, подстригана зад ушите, падаше като ветрило върху яката на сакото. Непознатият беше висок, слаб, прегърбен и имаше пронизителен глас.
- Какво ще правите? - казах аз. - По всяка вероятност, вие знаете това по-добре от мен. А за себе си ще измисля нещо.
- Не, - нетърпеливо заговори той, жестикулирайки и усмихвайки се непрекъснато, - вие, вероятно, не ме разбрахте. Искам да кажа, че аз също съм без билет, че ние сме, така да се каже, другари по съдба. Така че ви предлагам да обмислим колективно положението. Аз съм, нека се представя, руснак, Иван Баранов, политически емигрант.
- Много добре - казах аз - моето име е Бангок и аз съм никой.
Той ми намигна, приемайки отговорът ми за шега и се засмя.
- Ще ни свалят ли? – попита, след кратко мълчание, Баранов.
- Разбира се.
- Къде?
- На първото пристанище.
Той замълча, а аз не поддържах разговора и ние се разделихме, пожелавайки си един на друг лека нощ. Аз легнах на товарните сандъци, бях спокоен, в добро настроение - знаех, че рано или късно животът ще попадне в здравите ми лапи и аз ще взема от него всичко, каквото мога. После съм заспал...

Целият разказ >>

Изненадай ме

рисунка: kkuodesign.com
от Олег Овчинников

Изненадай ме. - иска тя.
- Как?
- Много.
Правя от нищото бутилка шампанско. Вече отворена, защото не ми харесва, когато тапата се изстрелва от гърлото със силен трясък и аз винаги се стряскам.
Гледайки скептичната гънка на устните й предугаждам коментара: "Банално!"
Тогава обръщам бутилката с гърлото надолу и изливам тънката пенлива струя директно върху тротоара, като в движение превръщам виното във вода. Грешката е моя. В януарския студ водата хваща тънка коричка лед преди да успея да стъпя на нея. Сега всеки може да мине по замръзналата локва като “по сухо”.
И ако не се подхлъзне...
- Е! – изисква тя. - Аз чакам!
С въздишка ставам от замръзналия асфалт и правя лято.
Гледам с надежда, но очите й мълчат. Те са със същия цвят като избуялата, на мястото на последните преспи, трева.
Минувачите, криейки лица в пухкавите яки и шалове акуратно заобиколят внезапно появилия се в средата на тротоара летен остров, безразлични към всички чудеса, с изключение на малките и частнособственическите.
- Не е това, но е по-топло. Изненадай ме истински.
Чакам кога тя ще примигне и през този миг Луната и Слънцето сменят местата си.
- Студено е – коментира тя, присвивайки очи, като че ли се надява да види върховете и кратерите на далечната повърхност на угаснали звезди. - Освен това е някак дребно...
Аз пускам нощта на Земята и разпръсквам галактики. Зрелище, по мое мнение, приказно – несравнимо с всякакви новогодишни фойерверки и салюти.
- А с тези, които живеят там ... с тях, нищо ли няма да се случи?
Забелязвам в гласа й първите признаци на поне някаква емоция. Но слаби, не признаци даже - призраци.
Свивам рамене.
- Знаеш че не мога да направя на никой нищо лошо.
- Това е и лошото. Ще ме изненадаш ли още днес или...?
- Днес? – хващам се аз за думите и правя да е вчера.
Вечер е, нещо вие в отвора на камината – виелица ли, завистлив съсед от горния етаж ли, а тя е легнала на плюшения диван с кристална чаша вино в ръка и гледа как дъждовните капки, бягат по телевизионния екран, как се плъзгат и падат надолу, точно в стоящата на пода каца с декоративно агаве, цвете с удивителна красота, цъфтящо един път в живота - но не и в моя! При мен то цъфти всяка вечер. Наистина, венчелистчета се разтварят всеки път с нов цвят. Ето тя става от дивана и стъпва с голия си крак на опънатата меча кожа, прави стъпка, затъвайки до глезените в бяла козина - и кожата оживява, изпълва се с плът, започва да се движи.
С вик тя изтърва чашата и отскача настрани.
Хващам кристала с тромава лапа и виждам във влажно проблясващата му повърхност очите й, как се променя отражението ми. Малки, горящи от злоба очи, настръхнала козина, дълги предни лапи с остри нокти... Така примитивно, че и на мен самия ми става скучно. Прозявам се, но представяйки си как изглежда това отстрани, изтраквам със зъби и затварям уста.
- Исках да ме изненадаш, не да ме изплашиш.
- Може би все пак успях с изплашването? – питам аз, надвесвайки се над нея със своето триметрово туловище. Поради пълната ми със зъби уста гласа ми звучи приглушено.
- И още как! Изплаши ме, фъфлещо чудовище! – казва тя и ме целува шумно по косматата буза.
Налага се да стана пак прекрасния принц. Тоест, не съвсем прекрасен, разбира се. С мярка.
Въпреки че... какво ми пречи?
- Кои ти харесват повече? Блондини?.. Брюнети?.. – интересувам се, трансформирайки собствения си образ .
Но на високия скандинавец с незнайно защо напълно бели очи тя се мръщи, а на стройния мускулест мавър не реагира въобще и едва на седмата трансформация снизходително, от висотата на своя ръст, отронва:
- В стремежа да станеш някой друг няма нищо удивително. Въпреки, че мен, например, напълно ме устройва моята собствена външност.
- Твоята шобштвена? - пелтечи комичното джудже с планински чук в пазвата и шепи пълни с диаманти.
То подсмърча и се превръща в... нея.
- Това съм аз? Намери с какво да ме изненадаш! Въпреки, че знаеш ли... Обърни се. Така... Сега се разходи... Интересно къде си ме виждал да ходя така? - И изведнъж: - Стоп! Остани на мястото си! Хайде, хайде... Какво е това на мен? Сива коса?!
- Изненадана ли си? – доволно питам. Издържам точно две секунди и признавам: - Успокой се, това е моята коса.
- Ах, ти...
- Но не мисли, че ще си променям косата - предупреждавам. - Ти сама искаше: изненадай ме ...
- Е, добре! Ще считаме, че си се справил... А сега, моля, разсмей ме!

превод: Преслава Кирова

И светът ми се яви странен

   Cat&Impossible by Brian Savory
от Фьодор Чешко

На закуска, котаракът ми Глупчо каза с тъжно бархетен глас:
- Снощи имах нещастието да прочета черновата на вашата последна статия. Разочаровате ме, млади момко ...
От това изявление мислите в главата ми се понесоха в следния кравешки галоп. "Способността за членоразделна реч отличава човека от животните (Херодот) ... Лъжеш, куче, статията е отлична ... Интересно кой е от нас се е побъркал, аз или Глупчо? .."
- Глупчо - попитах строго, - кой от нас се е побъркал?
- Ами, разбира се, вие! - възкликна Глупчо - Защото е невъзможно в здравия ум и трезвата памет да се появят толкова ненаучни тези! Вие проведохте серия от смехотворни експерименти и на базата на тях сте направили сериозни, но фундаментално погрешни заключения.
("Изглежда, все пак, аз съм полудял. Прекрасно!")
- Вие казвате – важно говореше Глупчо, притваряйки очи и нервно потрепвайки с опашка - че в действията на вашите опитни субекти отсъства разумно начало. Като доказателство давате за пример лисица, която се опитвала да си изкопае дупка в една витрина. Но тук вие заинтригувате с нещо съвсем друго, с крайно интересен и сложен въпрос за поведението на високоразумните (аз нервно хлъцнах) същества в екстремни, необичайни и странни, и най-важното - внезапно променящи се условия. Да вземем, например, вас – Глупчо ме погледна в очите. Аз отново изхълцах.
- Ви се смятате за разумно същество. Сега сте в една екстремна ситуация. А проблясък на мисли по лицето ви не се забелязва. Тъкмо обратното.
"И какво, всичко е нормално – мислех си аз междувременно. – Живееш, живееш и изведнъж полудяваш. Нищо не можеш да се направи. Случва се. "
Погледнах през прозореца. Там имаше ограда. На оградата - плакат: "Летете с Аерофлот".
- Знаете ли, той е напълно прав - каза изведнъж скореца Генотип, обитаващ клетката под тавана. Този тунеядец Генотип! Две години, безуспешно се бях опитвал да го науча да говори.
- Теорията на психологическата адаптация - проблемът е сложен. Трябва да се решава постепенно и внимателно. А вие се хвърляте като в нападение, трескаво размахвайки скалпел и бучка захар. Не е хубаво това, нали знаете. Ненаучно е.
А аз изучавах плаката. Той беше син, а буквите му - бели. И самолета бе нарисуван. По време на дъжд, предполагам.
- За съжаление, тук го няма моя чичо – продължи скореца. – Той можеше да ви разкаже много поучително за психологическите аспекти на засегнатия от вас проблем. Но и на мен, като на учен, не ми е чужда психологията...
- Летете с Аерофлот – препоръчах му аз.
Известно време Генотип мисли, навел глава на една страна. После попита:
- Защо?
- Какъв глупак – ядосах се аз. – Че и психолог! С лудите трябва да се съгласяваш за всичко.

- Да, заблудихте ни, млади момко, заблудихте ни, - измърмори, спускайки се по една паяжинка към лицето ми, Яков Михайлович Сиволаптев-Валуа - старият паяк, живеещ на полилея. – Така ни подведохте, че няма накъде.
- С какво съм ви подвел? - вече бях уморен от тях. – Членестоного някакво там ...
- С какво, с какво... Най-добрите учени в света са се събрали при неговата персона, за да го доведат към правилната мисъл и с негова помощ – с ваша, ваша помощ, млади човече! – да накараме най-накрая хората да разберат, че братята по разум трябва да се търсят не във всички тези галактики и мъглявини, а точно пред тях, тук под носа им! Вашите първи статии ни направиха наистина голямо впечатление. Те бяха умни, смислени, много смислени. А после какво? Какъв срам, млади човече, какъв позор!..
- И все пак ти лъжеш, осмоного – игриво му отговорих аз. - Трептиш като развален телевизор, а даже уста нямаш. Измислица, закачена на паяжина ...
- Ти си глупак – заядливо отговори Яков Михайлович. – Че и биолог! А телевизора има ли уста, а? На паяжина! Затова и трепти, защото е на паяжина! И тези двамата, - той махна с краче по посока на котарака и скореца - и те по моята паяжина трептят. Защото съм сплел вълновод от паяжината, психодинамичен, тоест енергиен, глупако, и телепатичен. Никога ли не си чувал за това, а? Така, че слушай по-умните и си го навий на пръста. Психодинамичната енергия е основата на всичко!
- Простете, но тук не мога да се съглася с вас, колега - намеси се Глупчо. - Ролята на психодинамичната еманация, разбира се, е голяма, но не бива да се подценяват и невронните процеси!
- Не, какво говорите - затрака и Генотип (Ей, че предател! И той е двуного в края на краищата и можеше някак да ми намекне, да ми разкаже, да подскаже...) - невронните флуктуации тук са напълно безполезни. Аз отдавна имам наум една хипотеза ...
- Да чуем, - кимна Глупчо. - Невронната школа на пернатите в последно време постигна значителни успехи ...
Аз мълчаливо станах и тръгнах към кухнята. Известно време стоях и се вслушвах в гласовете в стаята. Те мърмореха нещо там за примати, спинално-мозъчни еквиваленти, рефлекторно-афекторни психологически капани ...
Чу се сприхавия тон на Яков Михайлович: "Нека вземем например дървеницата! Откъде у нея ще се вземат невронни колебания като няма мозък? А е такова интелектуално чудовище!"

Аз дълбоко въздъхнах, задържайки дъха си и три пъти си ударих главата в стената. И се събудих.
Известно време лежах така, изтривайки от челото си студената пот. Генотип спеше в клетката си. Яков Михайлович Сиволаптев-Валуа мрачно ядеше комари в своята невероятно сложна паяжина. Глупчо съсредоточено следеше една муха, удрящата се в стъклото на прозореца. Всичко беше наред. Станах. Започна един обикновен делничен ден. Кошмарите отстъпиха и се стопиха заедно с нощта. Животът беше прекрасен и докато си приготвях закуска, аз дори започнах да си свирукам някаква жива мелодийка.
Глупчо, както винаги, седеше на масата и чакаше кога ще му налея мляко. Сложих - на него чинийка, а на себе си чаша и се обърнах да взема кафеника . Глупчо ме погледна с премрежени очи и каза с тъжно бархетен глас:
- Снощи имах нещастието да прочета черновата на вашата последна статия. Разочаровате ме, млади момко ...
Трудно ми е да преценя точно какво изражение се е появило на лицето ми. Очевидно, не чак толкова идиотско, защото Глупчо остана доволен.
- Много се радвам – нежно замърка той. - Виждам, че нощната подготовка не е отишла напразно. Е, колеги, да започнем ли с обсъждането на статията?
- Да започнем! – зачирика Генотип.
- Да започнем, да започнем! – радостно се засуети в паяжината си Яков Михайлович.
- Да започнем – въздъхнах аз.

Превод: Преслава Кирова

Зелената лампа

Александър Грин

I.

В Лондон през зимата на 1920 г., на ъгъла на Пикадили и една напречна уличка, се спряха двама добре облечени мъже на средна възраст. Те току-що бяха напуснали близкия скъп ресторант, където бяха вечеряли, пили вино и се бяха забавлявали с актрисите от кралския театър “Друри Лейн”.
Сега вниманието им беше привлечено от неподвижно лежащия, зле облечен, около двадесет и пет годишен човек, около когато беше започнала да се събира тълпа.
— Стилтън! – презрително каза пълния джентълмен на по-високия си приятел, виждайки, че той се бе навел и се вглеждаше в лежащия. – Честна дума, не си струва да се занимаваме толкова с тази отрепка. Пиян е или мъртъв.
— Гладен съм... и съм жив. – промърмори нещастникът, леко надигайки се, за да погледне към Стилтън, който се беше замислил за нещо. – Бях припаднал.
— Реймер! – каза Стилтън. – Ето случай да се повеселим. Хрумна ми нещо интересно. Омръзнаха ми обичайните развлечения, а добре можеш да се забавляваш само по един начин: като правиш от хората играчки.
Тези думи бяха казани тихо, така че лежащия, сега облегнал се на оградата, човек не можа да чуе нищо.
Реймер, на когото му беше все едно, презрително сви рамене, сбогува се със Стилтън и замина да прекара нощта в своя клуб, а Стилтън с одобрението на тълпата и с помощта на полицая, помогна на бездомния човек да седне във файтона.
Екипажът се отправи към една от механите на Хайстрийт. Беднякът се казваше Джон Ив. Той беше пристигнал в Лондон от Ирландия да търси работа. Ив беше сирак, отгледан от семейството на лесничей. Освен завършено начално училище нямаше никакво друго образование. Когато бил на 15 г. неговия благодетел починал, а порасналите му деца заминали – кой в Америка, кой в Южен Уелс, кой в Европа и Ив известно време работил при един фермер. После му се наложило да работи като миньор, матрос, слуга в механа, а на 22 години той се разболял от пневмония и излизайки от болницата решил да потърси щастието си в Лондон. Но конкуренцията и безработица скоро му показали, че не е хич лесно да си намери работа. Той нощувал в парковете, на пристанищата, гладувал, отслабнал и бил изправен на крака от Стилтън, собственик на складове в Ситито.
На 40 години Стилтън бе опитал всичко, което може да си позволи за пари един ерген, незнаещ що е грижа за храна и подслон. Той имаше състояние от около 20 милиона паунда. Това, което той беше намислил да направи с Ив беше пълна глупост, но Стилтън много се гордееше с хрумването си, защото притежаваше слабостта да се смята за човек с голямо въображение и хитра фантазия.
Когато Ив пийна вино, хапна добре и разказа историята си, Стилтън заяви:
— Аз искам да ви направя предложение, от което очите ви веднага ще заблестят. Слушайте: аз ще ви дам десет паунда при условие, че утре вие наемете стая на една от централните улици, на втория етаж, с прозорец към улицата. Всяка вечер точно от пет до дванадесет часа, на перваза на един от прозорците, но винаги на един и същ, трябва да стои запалена лампа, покрита с зелен абажур. Докато лампата е запалена вие не трябва да излизате от там, да не каните никой и с никой да не говорите. Накратко казано, работата не е трудна и ако се съгласите да я вършите аз всеки месец ще ви изпращам по десет паунда. Няма да научите името ми.
— Ако не се шегувате – отговори Ив, страшно изумен от предложението. – аз съм съгласен да забравя даже собственото си име. Но кажете, моля, колко дълго ще трае това мое благоденствие?
— Не се знае. Може би година, може би цял живот.
— Още по-добре. Но, ако смея да попитам, за какво ви е необходима тази зелена светлина?
— Тайна! – отвърна Стилтън. – Велика тайна! Лампата ще служи като сигнал за хора и дела, за които вие никога нищо няма да узнаете.
— Разбирам. Тоест нищо не разбирам. Добре, давайте и знайте, че утре на посочения адрес Джон Ив ще осветява прозореца с лампата.
Така се осъществи тази странна сделка, след което бродягата и милионера се разделиха напълно доволни един от друг.
Целият разказ >>

Игор Пронин

Докато се рових из разни руски сайтове за фантастика попаднах на името Игор Пронин и не знам защо се позачетох в определенията му за самия него и в нещата, които пише:
Игор Евгениевич Пронин — руски писател, автор на повеста «Мао», номиниран за премията "АБС" и много други. Лауреат на премията "Странник", за Научно фентъзи, за книгата си "Отражение" (2008). Псевдоними: Норман Сеймон, Алексей Степанов

Автобиография:
"Родил съм се на 28 август през знаменателната 1968 г. в града-герой Москва, в семейство на служещи на режима програмисти. Първите ми произведения написани на перфокарти със синьо-червен молив не са се съхранили. И много им здраве. Като дете исках да стана пенсионер, после артилерист (от комуналната ни квартира МГУ изглеждаше добре), после чух за съветските писатели. И въобще, щях да бъда много добър съветски писател и по тази причина хич не обичам демократите, либералите и всичката друга сган, която ми обърка живота. Когато реших да стана писател, разбира се, престанах да уча и младежкия алкохолизъм ме отведе в ИАЕ ” И. В. Кручатов”, но с катастрофата в Чернобил нямам нищо общо, работех там просто като мързелив примат. След това доста време работих на същата длъжност, дори служих по същия начин две години.

Взех диплома от ВЗФЭИ (Всероссийский заочный финансово-экономический институт), след няколко явявания, и от тогава понякога разсъждавам за икономика. Не ми обръщайте внимание. Трудих се в банковия сектор на родината около десет години, но не можах да й нанеса голяма вреда. Напуснах я през 2002, заради пълният й морален упадък. Не мога да живея там, където човек без ланец на шията се счита за дивак. Интернет зависимост със средна тежест от 1999 г. и почти веднага започнаха усложнения на литературна почва. Да се излекувам не ми се отдава, още повече, че вече съм професионален литератор. Ако ми предложат добри пари мога пак да бъда, за известно време, мързелива маймуна.

Пиша всичко наред, но се получава само фантастика. Такова е моето особено дарование: започвам да описвам „Жигули” и никой не може да го познае. Налага се после да го преправя на „звездолет” и изведнъж всичко става ясно. Фантастиката е елитен жанр. Освен в „Клуба на руските харизматични писатели”, аз съм член и на редколегията на „Вечерният гондилиер” и на още куп тайни общества, в това число на „Държащите свещ”, „Лигата на забравените биорги от Сириус” и „Упиващите се от смъртта”. В комсомола исках да вляза много пъти, но не ме приеха. Затова всичките там комс-орги и всякакви други киборги не ги обичам.

Моите книги се продават във всеки магазин. Аз съм много готин писател, макар че никой не го знае. Следващите ми творчески планове са да спечеля много пари. Имам жена и дъщеря, и водка за закуска, аз съм много добър човек, но на пръв поглед това не е много ясно, в свободното си време обикновено спя, ако не е много студено. В общи линии това е всичко."

Та в пристъп на ентусиазъм реших да преведа един негов разказ, който ми се стори интересен, а и кратък: Консерви.

Предварително се извинявам за допуснатите неточности в превода (имах затруднения основно с имената).