Дяволът от оранжевите води

Александър Грин

„Слушай ме – каза ми дявола в среднощната тишина,
Слушай, ще ти разкажа за една тъжна страна...”
Едгар По


Предварителен разговор

Ингер лежеше в леглото и кашляше повече, отколкото трябва. Дясната му ръка, безсилно висяща извън леглото, изтощено мърдаше с бледите си пръсти, полузатворените му очи блестяха в трескава жар, а под мишницата му, добре нагрят на лампата, стърчеше голям термометър.
Този, внушаващ състрадание, вид предизвика смях у влезлия в стаята четиридесетгодишен мъж. Движенията на новодошлия бяха резки, бързи и насечени, лицето му, бледо и широко, би изглеждало незначително, ако не бяха високо поставените, извити вежди. Той беше облечен в широк, провиснал, черен костюм и дебели ботуши, а в дясната си ръка, окичена със старинни пръстени, държеше цилиндър.
- Аз съм, не е доктора - каза влезлия – доктора го нямаше в този влак. Така че, скъпи Ингер, може да пробвате да нагреете термометъра някой друг път.
Ингер силно запримигва, изчервен и объркан.
- Слушайте, Бангок - каза той - ако се осмелявате ...
- Да - прекъсна го Бангок – Осмелявам се. Гледах през ключалката. Преди всичко видях своята лула, която изчезна по необясним за мен начин. Същата тази лула между вашите зъби. И понеже не умеете да пушите, напълнихте стаята с дим, посипахте жар върху чаршафа и прогорихте дупка. Тази дупка в момента е точно под меките части на тялото ви. След това, извадихте малко, гнусно, евтино огледало и се опитвахте да се любувате на лицето си, правейки величествени гримаси. След това направихте измамата с термометъра и накрая, чувайки скърцането на вратата, се опънахте в позата на умиращ гладиатор.
- Ако утре оздравея - с отчаяние каза Ингер - ще ме изпратят в града. Ние много се обичаме.
- Да? - Бангок погледна твърдо към момчето, кихна и издуха носа си. - Това е любопитно, - каза той. - Къде мислите да живеете след сватбата?
- На Канарските или Молукските острови.
- Истински летен курорт - каза Бангок. - Как си го представяте това?
- Тя идва до прозореца.
- Ингер - каза Бангок - Аз не те питам за това, целувате ли се или не, също така не питам, ще изядеш ли всички сладки откраднати за теб от твоята възлюблена. Питам - ще ми дадеш ли лулата, малък негоднико?
Ингер мушна ръката си под одеялото, извади лулата и тихо я подаде на Бангок.
- Срещу това - каза той – вие трябва да ми разкажете нещо.
- Виж ти! – забеляза Бангок. - Да - добави той, като че ли на себе си. - Навици на бандит и Дон Жуан ... момчето ще стигне далеч ... Да разкажа? - бавно повтори Бангок. – Какво искаш да чуеш, майчин сине? Слушай, ще ти разкажа за реконструирането на сградите на морското училище.
- Не искам - каза Ингер.
- За разширеното избирателно право за по-нисшите съсловия ...
- Също не.
- За закона срещу циганите ...
- Съвсем!
- За данъците върху лукса ...
- Не искам.
- За разкопките на древен римски акведукт ...
Ингер обидено замълча.
- А, - смеейки се, продължи Бангок - нещо за всекидневния живот на хората? За
психологията на червените и пъстри коне, историята на юздата, властта на чернозема и
деспотизма на глината; за предродилните болки, за тъкачния стан и варените картофи? Въртиш глава? Не искаш нищо да знаеш за това?
- Да, не искам – свирепо отряза Ингер.
- В такива мрачни есенни дни - каза Бангок – и моряците обичат да дрънкат безспир. Да си спомням, за това което вече е било и на мен ми е приятно. За какво да ти разкажа, странно същество, неинтересуващо се от феминизъм и психологията на обществото? Какво искаш?
- Искам това, което сте видели - каза Ингер. - За пропасти, пещери, вулкани, циклони, канибали ... вие сам знаете. Помните ли, разказвахте за чернокожи, злато, бяло момиче и жълта треска?
- Спомням си – спирайки да се усмихва, каза Бангок.
- Ето, нещо от този сорт
- От този сорт! Добре, слушай Ингер: ще ти разкажа за дявола от оранжевите води.
Очите на Ингер блеснаха с жаден пламък.
- Това е нещо спиращо дъха, нали? - извика той.
- Не, това е истинска история - каза Бангок.
- А дявола?
- Слушай и съди сам.

I

Среща с дявола

- Това беше, Ингер, тогава, когато не само, че още не командвах яхтата на твоя баща, но и не бях още дори моряк. Млад, пъргав и нахален, аз гледах на всички неща под слънцето от гледната точка на успеха и любопитството.
През 1892 г. пътувах от Австралия към Китай на парахода „Касиопея” на Фиц и компания. Прям по характер, на всички въпроси на помощник капитана веднага заявих, че нямам билет. Този разговор се състоя ден след отплаването на „Касиопея”. До тогава, успявах някак да се измъкна без да ме хванат. Разбира се, пътувах в трета класа. Разговорът се състоя вечерта. Знаейки, че ще ме свалят на най-близкото пристанище, аз престанах да мисля за това, отидох на палубата и запалих цигара, разглеждайки звездното небе.
Докато стоях там, чудейки се дали да открадна диамантените очи на Буда в Богор, да стана мошеник или доброволец – един човек, който се беше навел през борда на известно разстояние от мен, се изправи, приближи се и каза:
- Какво ще правим?
Без да отговоря аз го разгледах внимателно от главата до петите, за да разбера с кого си имам работа. Но този път наблюдателността и опита ми дадоха засечка: така и си останах в недоумение относно самоличността на чужденеца. Той беше облечен в мръсен цял костюм, вместо жилетка отдолу пъстрееше басмяна риза, на краката му имаше високи ботуши, а русата му, с цвят на гниеща дървесина, коса бе прикрита с черна филцова шапка. Трябва също да спомена, че басмяната риза, спусната над панталоните му, бе стегната с шнур с пурпурни пискюли. Изтънялото, скулесто лице на този човек, вирнатия, осеян с лунички, нос, рядката брада, мустаците, дълбоко хлътналите безцветни очи, всичко, оставяше трайно впечатление. Дългата му, лъскава коса, подстригана зад ушите, падаше като ветрило върху яката на сакото. Непознатият беше висок, слаб, прегърбен и имаше пронизителен глас.
- Какво ще правите? - казах аз. - По всяка вероятност, вие знаете това по-добре от мен. А за себе си ще измисля нещо.
- Не, - нетърпеливо заговори той, жестикулирайки и усмихвайки се непрекъснато, - вие, вероятно, не ме разбрахте. Искам да кажа, че аз също съм без билет, че ние сме, така да се каже, другари по съдба. Така че ви предлагам да обмислим колективно положението. Аз съм, нека се представя, руснак, Иван Баранов, политически емигрант.
- Много добре - казах аз - моето име е Бангок и аз съм никой.
Той ми намигна, приемайки отговорът ми за шега и се засмя.
- Ще ни свалят ли? – попита, след кратко мълчание, Баранов.
- Разбира се.
- Къде?
- На първото пристанище.
Той замълча, а аз не поддържах разговора и ние се разделихме, пожелавайки си един на друг лека нощ. Аз легнах на товарните сандъци, бях спокоен, в добро настроение - знаех, че рано или късно животът ще попадне в здравите ми лапи и аз ще взема от него всичко, каквото мога. После съм заспал...

Целият разказ >>

Зелената лампа

Александър Грин

I.

В Лондон през зимата на 1920 г., на ъгъла на Пикадили и една напречна уличка, се спряха двама добре облечени мъже на средна възраст. Те току-що бяха напуснали близкия скъп ресторант, където бяха вечеряли, пили вино и се бяха забавлявали с актрисите от кралския театър “Друри Лейн”.
Сега вниманието им беше привлечено от неподвижно лежащия, зле облечен, около двадесет и пет годишен човек, около когато беше започнала да се събира тълпа.
— Стилтън! – презрително каза пълния джентълмен на по-високия си приятел, виждайки, че той се бе навел и се вглеждаше в лежащия. – Честна дума, не си струва да се занимаваме толкова с тази отрепка. Пиян е или мъртъв.
— Гладен съм... и съм жив. – промърмори нещастникът, леко надигайки се, за да погледне към Стилтън, който се беше замислил за нещо. – Бях припаднал.
— Реймер! – каза Стилтън. – Ето случай да се повеселим. Хрумна ми нещо интересно. Омръзнаха ми обичайните развлечения, а добре можеш да се забавляваш само по един начин: като правиш от хората играчки.
Тези думи бяха казани тихо, така че лежащия, сега облегнал се на оградата, човек не можа да чуе нищо.
Реймер, на когото му беше все едно, презрително сви рамене, сбогува се със Стилтън и замина да прекара нощта в своя клуб, а Стилтън с одобрението на тълпата и с помощта на полицая, помогна на бездомния човек да седне във файтона.
Екипажът се отправи към една от механите на Хайстрийт. Беднякът се казваше Джон Ив. Той беше пристигнал в Лондон от Ирландия да търси работа. Ив беше сирак, отгледан от семейството на лесничей. Освен завършено начално училище нямаше никакво друго образование. Когато бил на 15 г. неговия благодетел починал, а порасналите му деца заминали – кой в Америка, кой в Южен Уелс, кой в Европа и Ив известно време работил при един фермер. После му се наложило да работи като миньор, матрос, слуга в механа, а на 22 години той се разболял от пневмония и излизайки от болницата решил да потърси щастието си в Лондон. Но конкуренцията и безработица скоро му показали, че не е хич лесно да си намери работа. Той нощувал в парковете, на пристанищата, гладувал, отслабнал и бил изправен на крака от Стилтън, собственик на складове в Ситито.
На 40 години Стилтън бе опитал всичко, което може да си позволи за пари един ерген, незнаещ що е грижа за храна и подслон. Той имаше състояние от около 20 милиона паунда. Това, което той беше намислил да направи с Ив беше пълна глупост, но Стилтън много се гордееше с хрумването си, защото притежаваше слабостта да се смята за човек с голямо въображение и хитра фантазия.
Когато Ив пийна вино, хапна добре и разказа историята си, Стилтън заяви:
— Аз искам да ви направя предложение, от което очите ви веднага ще заблестят. Слушайте: аз ще ви дам десет паунда при условие, че утре вие наемете стая на една от централните улици, на втория етаж, с прозорец към улицата. Всяка вечер точно от пет до дванадесет часа, на перваза на един от прозорците, но винаги на един и същ, трябва да стои запалена лампа, покрита с зелен абажур. Докато лампата е запалена вие не трябва да излизате от там, да не каните никой и с никой да не говорите. Накратко казано, работата не е трудна и ако се съгласите да я вършите аз всеки месец ще ви изпращам по десет паунда. Няма да научите името ми.
— Ако не се шегувате – отговори Ив, страшно изумен от предложението. – аз съм съгласен да забравя даже собственото си име. Но кажете, моля, колко дълго ще трае това мое благоденствие?
— Не се знае. Може би година, може би цял живот.
— Още по-добре. Но, ако смея да попитам, за какво ви е необходима тази зелена светлина?
— Тайна! – отвърна Стилтън. – Велика тайна! Лампата ще служи като сигнал за хора и дела, за които вие никога нищо няма да узнаете.
— Разбирам. Тоест нищо не разбирам. Добре, давайте и знайте, че утре на посочения адрес Джон Ив ще осветява прозореца с лампата.
Така се осъществи тази странна сделка, след което бродягата и милионера се разделиха напълно доволни един от друг.
Целият разказ >>