Сайт, посветен на изкуството на Йожен Дьолакроа, автор на картината: https://www.artsy.net/artist/eugene-victor-ferdinand-delacroix
Всичко започва по пълнолуние и продължава три дни. Защо е така е загадка. Има много неща в света, Хорацио... С една дума, така е поискала природата, защо – не е наша работа.
Климент Ефремович Ворошилов, първи червеноармейски офицер, приготвя всичко старателно, по женски наблягайки на детайлите - самовар, напитки, мезета, Той обикаля около красивата и богато украсена маса, нещо побутва, нещо наглася, сяда и въздиша тъжно, гледайки екрана на телевизора, където мълчаливо изобличава някого очарователно възмущаващия се Михаил Сергеевич (Горбачов - моя бел. Обясненията със звездички са най-отдолу). "По-малко дрънкай, организирай Чека*, Чека..."- мръщи се първия червеноармейски офицер.
Но в този момент идва Семьон Михайлович Будьони*, символ и легенда, закача
фуражката и шинела с полковнически пагони, и разрошва с края на палеца редките си мустаци, шумно възхищавайки се на подредбата на масата. К.E. капризничи като жена и маршалите все забравят това в началото.
Последен се появява маршал Жуков*, мирно настроен, докато не поеме, колкото трябва. След петата чаша, когато разговорът се разпростира до Афганистан и Персийския залив, Жуков започва да крещи на двете легенди, припомняйки им посредствеността, проявена по време на коварното нападение на германците.
Легендите, разбира се, се обиждат и в дрезгав дует викат, че през гражданската въпреки всичко са вършили велики дела, а Жуков е бил "Ванка-взводен"* , така че е по-добре да млъкне, и въобще, те са проливали кръвта си и за такива Жуковци включително ... Скоро страстите се охлаждат и разговорът постепенно се уталожва до приятните спомени от гражданската."И комисари с прашни перчеми се навеждат мълчаливо над мен..."(песен на Булат Окуджава) – цвили К.E., за което получава един лек от C.M.. – така, защото си е редно. Дълго, сочно и с вкус псуват Троцки, после - днешната младеж.
И през всичкото това време в тъмния ъгъл с каменно изражение стои старшина Тулигенов, тихо-тихо, като мишка под метла. Сякаш не е тук. Само от време на време протяга безшумно ръка към чашата за малка глътчица коняк, колкото да си намокри устата и наново замира, като степна каменна жена*.
Ще се напие после сам, все още не трябва. Защото само Тулигенов да се отпусне и дяволите от приказките мигновено ще отнесат и тримата легендарни маршали, а на тяхно място ще останат двама незабележими полковника и един твърде скучен майор. Защото маршалите са дело на Тулигенов, който всъщност не е и Тулигенов (работата не беше проста, но двамата полковника с майора така го бяха нагласили като загинал на учения, съчиниха нова фамилия и го произведоха в старшина. Трудно беше, поизпотиха се, но се справиха.)
Тулигенов, единственият останал жив наследник на преселилия се във вечността малоброен род на магьосниците, живеещи някога из пясъците до иранската граница. Тулигенов, на когото не коства нищо с настъпването на пълнолунието да всели у когото поиска, която душа си пожелае. Съчетанието се получава зловещо - и предишното "Аз" не се потиска напълно, и нововселената душа не запазва идентичността си на сто процента. Нещо като сън, когато със сигурност знаеш, че спиш. Но съвсем реално и привлекателно до сладък ужас.
По някаква причина двамата полковника и майора зациклили на тримата легендарни маршали, като пияници, които по сто пъти на вечер въртят любимият си запис, натискайки с мазни пръсти копчетата на магнетофона. Това не станало веднага - един преди това бил Наполеон, друг Кутузов, но именно Жуков привличал с такъв трепет, дори повече от Александър Македонски, страшно започва да ти се иска да си Жуков отново и отново...
А виж с Котовски* станал проблем. Щом се появил и се напил яко, той счупил посудата, псувайки без почивка първия червеноармейски офицер и началника на Първа кавалерия, а след това се нахвърлил да ги бие за Сергей Думенко, Миронов и други смели дела, потънали в бурени и забравени от потомци и историци. Хубавото било, че нито на ръст, нито на сила майорът приличал на Котовски и полковниците лесно го завързали с хавлиите...
Оттогава тримата легендарния маршали станали неизменно непроменени всяко пияно пълнолуние, защото на Тулигенов му било все едно. Тук му било добре, доволен-предоволен, че го скрили зад друга фамилия и трогателно погребение. Имало си причини. Преследвали дядо му и баща му, преследвали и него - и хората на Ага Хан и хората на някакви, неизвестни за вестниците, генерали от арабските пясъци, и хората на Садам. Тулигенов с основание подозирал, че всички го търсят, защото им трябва една и съща душа. Не е хич трудно да се досетиш чия.
Тулигенов се преместил тук и за нищо не съжалява. Родната земя е толкова отровена с химия, че даже млякото на жените е с пестициди, роднини нямал, а двамата полковника с майора, освен всичко друго, му издействали орден за военна служба към родината трета степен и обещават още много хубави неща, само да работи. А да се работи не е хич трудно, ако трябва да сме честни – нищо и никакво за потомък на магьосници...
На сутринта, когато образите на тримата легендарни маршали вече изтляват, те отлитат, а оставащите на масата двама полковника с майора, както винаги на този етап от запивката, сядат да напишат писмо на Горбачов, предлагайки му в замяна на генералски звезди за тримата да ползва, която си избере душа – на Владимир Илич, на Карлсчо, заедно с Енгелс. На сутринта, ужасявайки се в махмурлука си, внимателно късат писмото, а парченцата изгарят - добре ще е, ако ги изритат в оставка по непригодност, но ако ги вкарат в психиатрията? Какво ще си помисли получателя на писмото, както всеки на негово място, ако получи такова предложение?
Дописвайки писмото, те някак допълзяват до леглата и без да свалят дрехите си, потъват в мътно забвение. Присънват им се маршалите. Сега вече Тулигенов си налива коняк като хората и, гледайки изгрева и избледняващата луна, започва да живее за себе си.
... Атила, който наричаха бич божи, чук божи, препуска из равнината, а наоколо докъдето погледа стига – конниците му, далеч чак до Каталунското поле и Европа е застинала в смъртно вцепенение, ужасена от нахлуването на конната орда. И горят градове.
Но красотата тук не е в разрушенията и смъртта, не е в горящите градове, младите пленници, жарките битки и купищата злато. Тулигенов чисто и просто си бе останал момче, неизразимо удоволствие му носеше само едно: това, че язди начело на безброй орди от конници и всички, до последния човек, слушат него. Повече не му беше нужно – само, гордо изпъчен, да язди начело ...
Това му носеше неизразимо наслаждение. И неописуема болка, ето там е работата. Само че никой не знае за това. Тулигенов съвсем не е глупав чукча от вицовета, магьосниците от иранската граница винаги много са знаели, знанията им били обширни и многостранни, в тайника на бащата на Тулигенов и досега лежат купчини книги, считани за изгубени. Тулигенов би могъл да пише страхотна музика, знае, че Моцарт в него е умрял, той добре знае какъв е бил Моцарт. Но още знае, че никога няма да може да избяга от омагьосания кръг, където се наливат с водка тримата маршали и се поклаща в седлото на Атила. Не защото го държат насила, съвсем не...
На Тулигенов не му достига воля, упоритост и настойчивост да бъде композитор. Така му е добре – хранят го, поят, обличат, скоро ще му дадат звание прапоршчик... Всичките знания, цялото наследство на магьосниците не могат да добавят сила на характера и упоритост за постигане на целта, ако самия човек не ги притежава. Както предупреждавал дядото на Тулигенов, от парцал и магия не става стомана. Така и станало.
Остава му да поплаче понякога, когато се напие, бършейки сълзите си с длан.
И Тулигенов плаче, докато не се унесе в пиянски сън.
Може би, и ние бихме плакали така, прекрасно осъзнавайки, че в нас умира Моцарт.
Превод: Преслава Ст. Кирова ©
*Чека - Чрезвычайная комиссия по борьбе с контрреволюцией и саботажем/ Извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажите.
*Семьон Михайлович Будьони - http://bg.wikipedia.org/wiki/Семьон_Будьони
*Маршал Жуков - http://bg.wikipedia.org/wiki/Георгий_Жуков
*Ванка-взводен - Събирателен образ на руски ротен офицер, който организира бойната подготовка в мирно време. Пренебрежително название за офицер, който по някакви причини няма перспектива да се издигне в чин. Повече: https://ru.wikipedia.org/wiki/Ванька- Взводный
*Степни каменни жени - Антропоморфни каменни статуи, останали от древни култове, които са намерени в големи количества в руската степ, Южен Сибир и др. Едни от най-известните са Половецките каменни жени.
*Котовски - Григорий Иванович Котовский, съветски военен и политически деец, участник в Гражданската война.
------------------
Александър Бушков е известен в България най-вече с приключенските си книги за съвременна Русия. Сериалът "Платина", който се излъчи и по някоя от българските телевизии е направен по негови книги. Жалко, че само това се превежда, тъй като е започнал с фантастика и има много интересни фантастични произведения.
Няма коментари:
Публикуване на коментар