Когато бях четиридесетгодишен и се намирах в криза, която не се осмелявам да нарека екзистенциална, от страх да използвам една толкова сериозна дума, написах следното в едно мое стихотворение: "…този, който мълчи така, както аз мълчах,/не ще може да умре, преди да е изказал всичко." Заплахата беше ясна и аз преминах към действие: от онзи момент до сега съм публикувал седемнадесет книги. Питате ме защо пиша и отговорът, който бих искал да дам, е съвсем лаконичен: защото бях безмълвен в продължение на много години. Нищо повече. Що се отнася до надеждата да изкажа всичко, аз я загубих постепенно, с всяка една от книгите, които написах, и накрая разбрах, че тази амбиция, освен че е непосилна, е и социално нежелана. Така че се примирявам да кажа само онова което мога.
Но мисълта за обещанието, което си бях дал на прага на едно творчество, което вече наброява няколко хиляди страници, продължава да ме преследва настойчиво. Днес предпочитам да си мисля, че пиша, за да отсроча смъртта, за да удължа живота. Разбира се, всички тези неща не са нови. Но искам да прибавя, че в моя случай това движение се извършва в две противоположни посоки: към миналото и към бъдещето. Ще се опитам да го обясня. Както се знае, ние се стремим книгите, като пишем, да продължат да живеят и в бъдещето: те са кандидати за едно своего рода безсмъртие. И винаги е било така въпреки уроците по скромност и непретенциозност, които времето ни е дало. Ние искаме да удължим естествената продължителност на живото посредством нашата творба, ние искаме, като демиурзи, да населим бъдещия свят със същества, родени в нашия свят, същества не от плът и кръв, а от хартия или по- точно от слова, тъй като хартията, това класическо средство, вече престана да бъде наложително. Накратко – ние не искаме да умираме. Но авторът на тези редове отива още по-далеч в своята дързост: той иска да навлезе и в миналото, да го коригира до известна степен и нещо още по-амбициозно – да го допълни. Той иска да превърне мъртвото минало в живо минало, така че да се измени връзката между човека и времето, да се постигне такава степен на глобално възприятие на историята, която би обединила минало, сегашно и бъдеще в дълга непрекъсната крива, очертана върху едно платно и изложена пред нашите погледи.
Такава трудна задача вероятно би подхождала повече на един философ, отколкото на един романист. Тъй като изобщо не притежавам качества на философ, остава ми да бъда само романист. И тук трябва да прибавя: романист в Португалия, в края на века, след петдесетгодишен репресивен и мракобеснически режим. В настоящия момент аз нямам време да бъда европеец. Романите, които пиша, романите, които се надявам да напиша, ще принадлежат на тази земя, на нейните корени. Бих искал да се върна към дълбоките пластове на нашето колективно битие, да изведа на повърхността онова, което е скрито в тях, да изразя с думи това, което сме ние дълбоко в душите си, и за постигането на тази цел – да използвам език, който слива в едно автор и читател, разказвач и слушате, фикция и история.
Да, фикция и история, но не и исторически роман. Искам да кажа, че е време да престанем да пишем историята на Португалия, за да напишем историята на португалците, и че романът може да бъде първия ред от първата глава на тази историческа новела. Банално е да казвам, че извън историята няма нищо. Може би извън фикцията също няма кой знае какво.
Няма коментари:
Публикуване на коментар