Първата причина е от биографичен порядък и датира от моята четиридесет годишнина. По онова време писането се оказа единственият начин да си припечелвам хляба. Тогава работех на остров Борнео като служител в колониалната администрация. Един ден припаднах и се установи, че страдам от тумор в мозъка. Освободиха ме от длъжността ми в колониалните служби и ме изпратиха обратно в Лондон, където научих, че туморът ми не се поддава на операция и че ми остава точно една година да живея. Но през отредените ми дванадесет месеца трябваше да прехранвам себе си и жена си. Никой не искаше да вземе на работа човек с тъй предопределено бъдеще и в резултат седнах да пиша За една година написах шест книги и голям брой статии. В края на годината бях още жив; възможно е интензивността на умствената работа да е стопила тумора. Във всеки случай двадесет и осем години по-късно продължавам да пиша, а туморът не се е обадил нито веднъж. Обстоятелствата направиха така, че станах професионален писател: това бе единственото нещо, което можех да направя.
Но има и друга причина – естетическа, а не търговска. Роден съм с инстинкта на търговец. През първата половина от своя живот се опитвах да изразя този инстинкт със средствата на живописта, но амбицията ми да стана един нов Сезан понесе съкрушителен шок, когато открих, че съм далтонист. След това се опитвах да стана композитор: втора самоизмама, защото се оказа, че и в тази област нямам талант. Продължавам и до днес да композирам, но вече не ме преследва амбицията да бъда английският Бетовен. За мен литературното писане всъщност е заместител на композирането на симфонии. Обичам звуците, независимо дали принадлежат на музиката или на думите, обичам да ги организирам в различни структури. Обичам обемите и формите и конструирането им в най-мащабното от всички литературни построения – романа. Но това, разбира се, не е достатъчно. За да бъдеш романист, трябва да се интересуваш от човека, от това, което казва, от това, което прави. Естествено, аз се интересувам, но не повече от другите хора. Не се стремя например да създам един нов Дон Кихот или нова Ана Каренина, предпочитам да извайвам случайни персонажи, които се превръщат в елементи на една формална конструкция – като партии шах, които в същото време са симфонии. Романът сам за себе си, романът като художествена същност занимава съзнанието ми много повече, отколкото човешката персонализация на елементите, които влизат в игра. Всичко останало, например философските съждения, не ме интересува. За мен думите не се средства за пропагандирането на някаква идея, а сложни звукови съчетания, чиито естествени свойства се променят от придадения смисъл (макар че, уви, смисълът е необходим компонент на езика) и които повеляват да бъдат организирани в сложна форма, каквато за мен е романът.
Разбира се, и днес пиша, за да си изкарвам хляба. Не разполагам с привилегията на Джойс или Маларме да се издържам от друга професия или от покровител и да се наслаждавам на свободата на съществуване, необременено от делови принуди. Налага ми се да правя компромиси, като поднасям на читателите това, което те вярват, че очакват от мен, и в същото време да направя (с по-голям или по-малък успех) онова, което съм искал. Моят светия е Уилям Шекспир, автор на изключително търговски пиеси, който е давал на публиката си много повече, отколкото тя е подозирала, че иска. Починал е като почтен човек и велик творец. В наше време е много трудно да бъдеш и двете едновременно, но аз упорствам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар