Изненадай ме

рисунка: kkuodesign.com
от Олег Овчинников

Изненадай ме. - иска тя.
- Как?
- Много.
Правя от нищото бутилка шампанско. Вече отворена, защото не ми харесва, когато тапата се изстрелва от гърлото със силен трясък и аз винаги се стряскам.
Гледайки скептичната гънка на устните й предугаждам коментара: "Банално!"
Тогава обръщам бутилката с гърлото надолу и изливам тънката пенлива струя директно върху тротоара, като в движение превръщам виното във вода. Грешката е моя. В януарския студ водата хваща тънка коричка лед преди да успея да стъпя на нея. Сега всеки може да мине по замръзналата локва като “по сухо”.
И ако не се подхлъзне...
- Е! – изисква тя. - Аз чакам!
С въздишка ставам от замръзналия асфалт и правя лято.
Гледам с надежда, но очите й мълчат. Те са със същия цвят като избуялата, на мястото на последните преспи, трева.
Минувачите, криейки лица в пухкавите яки и шалове акуратно заобиколят внезапно появилия се в средата на тротоара летен остров, безразлични към всички чудеса, с изключение на малките и частнособственическите.
- Не е това, но е по-топло. Изненадай ме истински.
Чакам кога тя ще примигне и през този миг Луната и Слънцето сменят местата си.
- Студено е – коментира тя, присвивайки очи, като че ли се надява да види върховете и кратерите на далечната повърхност на угаснали звезди. - Освен това е някак дребно...
Аз пускам нощта на Земята и разпръсквам галактики. Зрелище, по мое мнение, приказно – несравнимо с всякакви новогодишни фойерверки и салюти.
- А с тези, които живеят там ... с тях, нищо ли няма да се случи?
Забелязвам в гласа й първите признаци на поне някаква емоция. Но слаби, не признаци даже - призраци.
Свивам рамене.
- Знаеш че не мога да направя на никой нищо лошо.
- Това е и лошото. Ще ме изненадаш ли още днес или...?
- Днес? – хващам се аз за думите и правя да е вчера.
Вечер е, нещо вие в отвора на камината – виелица ли, завистлив съсед от горния етаж ли, а тя е легнала на плюшения диван с кристална чаша вино в ръка и гледа как дъждовните капки, бягат по телевизионния екран, как се плъзгат и падат надолу, точно в стоящата на пода каца с декоративно агаве, цвете с удивителна красота, цъфтящо един път в живота - но не и в моя! При мен то цъфти всяка вечер. Наистина, венчелистчета се разтварят всеки път с нов цвят. Ето тя става от дивана и стъпва с голия си крак на опънатата меча кожа, прави стъпка, затъвайки до глезените в бяла козина - и кожата оживява, изпълва се с плът, започва да се движи.
С вик тя изтърва чашата и отскача настрани.
Хващам кристала с тромава лапа и виждам във влажно проблясващата му повърхност очите й, как се променя отражението ми. Малки, горящи от злоба очи, настръхнала козина, дълги предни лапи с остри нокти... Така примитивно, че и на мен самия ми става скучно. Прозявам се, но представяйки си как изглежда това отстрани, изтраквам със зъби и затварям уста.
- Исках да ме изненадаш, не да ме изплашиш.
- Може би все пак успях с изплашването? – питам аз, надвесвайки се над нея със своето триметрово туловище. Поради пълната ми със зъби уста гласа ми звучи приглушено.
- И още как! Изплаши ме, фъфлещо чудовище! – казва тя и ме целува шумно по косматата буза.
Налага се да стана пак прекрасния принц. Тоест, не съвсем прекрасен, разбира се. С мярка.
Въпреки че... какво ми пречи?
- Кои ти харесват повече? Блондини?.. Брюнети?.. – интересувам се, трансформирайки собствения си образ .
Но на високия скандинавец с незнайно защо напълно бели очи тя се мръщи, а на стройния мускулест мавър не реагира въобще и едва на седмата трансформация снизходително, от висотата на своя ръст, отронва:
- В стремежа да станеш някой друг няма нищо удивително. Въпреки, че мен, например, напълно ме устройва моята собствена външност.
- Твоята шобштвена? - пелтечи комичното джудже с планински чук в пазвата и шепи пълни с диаманти.
То подсмърча и се превръща в... нея.
- Това съм аз? Намери с какво да ме изненадаш! Въпреки, че знаеш ли... Обърни се. Така... Сега се разходи... Интересно къде си ме виждал да ходя така? - И изведнъж: - Стоп! Остани на мястото си! Хайде, хайде... Какво е това на мен? Сива коса?!
- Изненадана ли си? – доволно питам. Издържам точно две секунди и признавам: - Успокой се, това е моята коса.
- Ах, ти...
- Но не мисли, че ще си променям косата - предупреждавам. - Ти сама искаше: изненадай ме ...
- Е, добре! Ще считаме, че си се справил... А сега, моля, разсмей ме!

превод: Преслава Кирова