Дълго, доста дълго не й обръщаха внимание минувачите – два насрещни потока, забързани една срещу друга бурни вълни от хора. Трамвайна спирка – метро, метро - трамвайна спирка... Да се измъкнеш, да прибягаш, да се промушиш... И каква е разликата, че нещо се белее на изпъстрения със заледени храчки и угарки парапет до кичозно надменната фасада на Госбанк? Никаква. После там се спират двама пубери – с треперещи от студ, обути във вносни панталони, възтънки крака. С безделнически ръце, напъхани до лактите в джобовете на куртките, зачервени уши и страхлива похот в стъклените очи.., и започват да дрънкат:
- Я, скивай, статуя! Преди я нямаше...
- Тю, тъпаци! Измислили го... Гола мацка до банката да сложат!
- Но си я бива кучката, породиста... Аз с такава – не бих се двоумил...
- Тю, тъпако... Ти Саманта Фокс виждал ли си? Такива цици – можеш да откачиш! А тази? Две пришки, няма за какво да се хванеш...
- Стой!.. Да му се невиди, тя е жива!
- Побърка ли се?
- Да пукна! Виж - диша... Виж, виж, отвори си очите, сини са! Да си виждал статуя със сини очи?
- Да, бе, жива е... Тю, мътните да го вземат – гола в този студ... че и на камъка седи. Аз за две минути ще сдам багажа...
- Сигурно санитарите са се заиграли на карти, а мацката е духнала... Сега си плаща... Ще пукне... Можем да я постоплим, а? Ха-ха-ха...
Започва да се събира тълпа. Мъже, бързащи от работа за вечерята в къщи, сновящи между пустите пейки жени.. А тя само седи – нежна, чуплива – беззащитната й, почти светеща топла кожа, сякаш се присмива на двадесет градусовия вечерен студ и на лепкавите, злобни погледи на тълпящите се.
Плавната извивка на високата шия... Розовите палци, спленени на сгънатите колене на непростимо изящните крака... Косите, сгъстени от плътния мръзовит въздух и падащи по стройните рамене... Тъжната бездна на очите, устремени не към, а през... А тълпата набъбва, расте, смачквайки собственото си множество в нещо монолитно и безлико-единно... Работяги, с ярост измъкващи се от трамваите, пълни до пръсване с пътници... Интелигенти, умеещи да изкрещят "Идиот!" в гърба на излизащия пред тях... Старици, бързащи за храма, където свещеникът ги учи: "Бог е любов."... Пенсионери... Студенти... Войници... Хора.
- Ах, ти пачавра безсрамна, разпуснала си се срамотиите да си показваш, развратнице!..
- Невероятно... Мистика някаква... Няма такава красота, не може да има! Вещица...
- Аз стоях наблизо, повярвайте – вцепених се цялата, не си чувствам краката, а тази мърла е както майка я е родила – и нито гък!
- Мамо, мамо, виж – леличката е като статуята на картинката, помниш ли?
- Ей, майката, оглупяхте ли? Не вкарвайте синчето в грях да гледа тази мръсница!
- Ох, красавица и съвсем безплатно! Как бих те хванал за цицките!
- Давай, Митак! Не се стеснявай, ще те прикрием...
- Ама неудобно е, с тези хора наоколо...
Стар, престарял дядо промълвява през оцелелите си по милост, шепнещи, вкоченени венци:
- Удостои ме преди смъртта ми, Господи! Каква красота, Господи, каква красота!..
И хриплив смях над ухото му:
- Виж ти, стари глупако, саламът вече изсъхнал, но и него натам го тегли...
А наблизо някой негодува, пръска слюнка:
- Разпуснат народ, мръсници! По Сталиново време със сигурност не са се разхождали голи курви по улиците. Да се изтребят трябва гадините, да се изтребят! Всички!
И изведнъж – тишина. Разклаща се хорската тълпа и изплюва един – черна, разкопчана полушубка, скърцащи обувки, дълга, заскрежена бухалка блести на якото му рамо... Приближава се и впива хищни пръсти в крехкото, податливо рамо, изправяйки я на крака:
- Хайде, тръгвай! Размърдай се!
Тя тръгва. Не се съпротивлява, не протестира – послушно пристъпва с босия си, до болка красив, крак на обсипаното с гнусни остатъци, снежно стъпало. В мръсотията, в храчките, в нечистата мъгла, издишана от множеството яростно разтворени усти, тръгва. И изведнъж...
Светлина. Ярка, искряща. Като че в тъмна стая се отваря врата, а зад нея нещо светло, радостно... И тя, безсрамната, се измъква от хватката на придружителя и се гмурва в нахлулата светлина, която се възпламенява по кожата й, пръскайки възторжени светлосенки, разтваря се и я приема в себе си... И започва да се затваря тази внезапно появила се врата – вече само ясно очертан правоъгълник светлина... И тихи, толкова тихи, тъжни гласове, усещащи се сякаш не със слуха, а с нещо друго мълвят:
- Връща се последният тест-аналитик.
- Резултати?
- Все същото. По-малко от пет процента.
- Колко е лошо да се губи нещо новоткрито...
- Нима вече няма надежда за успешен контакт? Може би сме дошли твърде рано?
- По-скоро твърде късно...
Гласът заглъхва все повече и повече, останал там някъде в радостната светлина... И край. Невидимата врата се затваря. Плътно, непроницаемо – сякаш никога не е съществувала.
*От известното стихотворение на Пушкин.
Превод от руски: Преслава Ст. Кирова ©
Много ми харесва Фьодор Чешко. Ето това също си заслужава да се прочете: http://www.e-reading.club/bookreader.php/64142/Cheshko_-_Kak_list_uvyadshiii_padaet_na_dushu.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар