Ние сме едно и ние сме много. Ние сме храстовидна върба и памукова трева; ние сме мъх и пирен. Всичко, от което се нуждаем, е това спокойно състояние на съществуване. Да се наслаждаваме на слънцето, да слушаме птиците, да пием мъглата. Но нов глас се надига нейде сред нас и тя няма да ни остави да почиваме.
Нощ и ден тя шепне за мъжа в града.
Изображението трепти в тъмното. Кафяви очи, силни ръце, топла загоряла кожа. Пламъкът на нажежено до червено желязо. Независимо какво й казваме, тя няма да остави младия ковач. Тя трябваше да се омъжи точно преди треската да я отнесе.
"Трябва да отида.", казва тя. "Не мога да остана тук."
"Ти принадлежиш на нас сега."
Ние я обграждаме, притискаме се нежно към невидимата стена, която ни разделя. Тя ни предпазва от сливане; не би трябвало да е там. Тя няма тяло, за което да се вкопчи. Заедно със сватбената й рокля, то отдавна се разлага в местния църковен двор. И все пак по някакъв начин съзнанието й остава отделено.
***
Луната се променя. Mъглите идват и си отиват. Всички сме тук, толкова близо, но все още не достатъчно. Почти почиваме в мир. Обятията ни я чакат точно зад стената й. Когато е готова, си казваме, усещайки песъчинката толкова, колкото и слънцето. Скоро, казваме. Движението на червеите е толкова звучно, колкото и сутрешната песен на кадънката. Когато духа вятър, ние сме стебла трева, огъващи се в една посока, докато тя се люшка на другата.
Животните усещат безпорядъка и започват да избягват неспокойното блато. Малките соколи изоставят гнездата си. Лисиците си тръгват, последвани от зайците.
Тя вижда заминаването им в различна светлина. Желанието на сърцето й се сбъдва.
Ние я разбираме много по-добре, отколкото тя осъзнава. Ние също искахме. Ние също копнеехме. Но всичко, от което мъртвите имат нужда е тук. Ние побутаме и дърпаме и молим, но тя не се присъединява към нас, не се отказва дори от името му.
Някои дни всичко, което прави, е да повтаря името му като сърцебиене:
„Дан, Дан, Дан.” Мощна, опасна мантра..
Днес е такъв ден. Ден, в който се страхувахме.
„Трябва да се върна при него“, казва тя и иска това с цялата си душа.
Тя ще си пожелае ново тяло. Храстите и корените се намотавата в жилест скелет и със силни върбови крака тя се надига от блатото. Дългата жълта трева оформя тялото и лицето й. Две прясно откъснати боровинки й дават зрение.
Корените в краката й се разтягат, докато се пречупят, защото тя се опитва да се освободи от нас. Последният ни шанс да я спрем, дори и да ни струва спокойствието. Ние говорим един през друг, а не като един:
„Той дори няма да знае, че си ти.“
"Ще го уплашиш до смърт!"
"Ще те прогонят с факли и вили."
Ние повишаваме глас, докато вятърът не започне да вие в дървените ѝ уши, но сърцето й е, което не слуша. В гърдите й бие буца мъх и пирен в ритъма на нейното единствено желание.
Дан, Дан, Дан.
Тя марширува над нас, към града,
***
Отброяването на дните не е от голямо значение тук, в мочурището. На седмиците още по-малко. Времето ни се измерва с бавните удари на крила и дъждовни капки, с плаващи венчелистчета от невен. Всеки момент е скъпоценен.
Тя ни напусна преди доста полети на чучулига. Би трябвало да сме такива, каквито бяхме преди, но нейното отсъствие остави дупка в нас. Малка и тиха, и не иска да изчезне.
Няма да позволим това.
Ние галим мълчанието в нея, увиваме се около него. Ще я носим по-дълго, отколкото земята държи костите ѝ и ще чакаме.
С или без нея, спокойствието и равновесието трябва да бъдат възстановени.
Обръщаме главите си с цвят на невен към слънцето и бъбрим за формата на облаците. Наблюдаваме как вятърът разпилява пухкавите семена на памуковата трева. Елените и техните малки пасат над нас и съвсем скоро забелязваме познатата гледка на лисици, гонещи зайци.
Животните се връщат. Ще се върне ли и тя?
***
Усещаме вибрациите на земята много преди да я видим.
Завръща се. Преплетените пръчки едва се държат заедно. Мъглата виси тежко на раменете й, като воала, който никога не бе сложила. Краката й се влачат през мократа трева. Когато спира, спират и вибрациите. Сама е.
Събираме се около нея, облекчени, че се е върнала, но очакваме щетите.
Цялото й тяло трепери, докато говори, разпръсквайки снопчета трева и малки листа. „Намерих го, но не му позволих да ме види. Гледах го от сянката на дърветата. Той е добре. По-възрастен, но в добро здраве. Не исках нищо повече от това да отида при него, но той изглеждаше толкова спокоен. По-щастлив, откакто го видях за последно. Раната му е заздравяла. Не можех да бъда тази, която ще я отвори отново. "
Тя се прегръща, за да успокои тялото си. Неуспешно. Гласът й рязко се променя: „Трябваше да си тръгна, но вместо това изчаках. И тогава го видях с доячката и разбрах. Той е повече от добре. Той се е оженил за друга. "
Навеждаме се по-близо, леко се притискаме към краката й.
Тя хвърля последен поглед зад гърба си, тъмни сокове се стичат по върбовите й бузи.
“Опитвахте се да ме защитите. Трябваше да ви послушам. Аз ви принадлежа. ”
Тя е купчина пръчки, падащи в обраслите ни с пирен ръце. Още миг и дъхът й се слива с вятъра, крайниците й повяхват и тялото й рухва на земята.
Няма повече граници или съпротива. Като сълза, тя се плъзва навътре и ни прави цели. Усещаме нейната любов към ковача, сладките теменужки и звездната светлина. Вкусваме горчивите соли на нейната скръб. Усещаме острието на болката й. Нашата болка.
След време всички остриета ще се притъпят. Дотогава под цъфтящия пирен и зеления мъх ще отеква шепота ни: „Търпение. Един ден той ще бъде наш. "
превод: Преслава Ст. Кирова ©
Няма коментари:
Публикуване на коментар